Умрях за красота, но тъкмо
във гроба ме зариха,
и друг един - умрял за правда -
до мене настаниха.
"Защо - той тихо ме попита -
умря?" - "За красотата".
"А аз за правда. Все едно е.
Ние двамата сме братя."
И през пръстта ний си приказвахме -
като добри роднини, -
додето мъх покри устата ни
и имената скри ни.
* * *
Когато го няма успехът,
успехът най-много услажда -
за да схванеш нектара,
трябва жестока жажда.
И цялата алена армия,
която под знамето крачи,
не би разбрала победата -
какво тя точно значи, -
както я разбира битият,
в чието ухо запретено
удря ехото на триумфа -
болно и определено.
* * *
Пих питие, каквото няма
дори във бисерните бъчви.
Подобен алкохол не точат
и в рейнските прочути кръчми.
Аз от роса съм развратена -
и въздух смуча вместо вино.
Люлея се през дните летни
край изби от стопено синьо.
Кръчмарят там пчели пияни
маха от бурето с ракия
и пеперудите се сепват -
но още, още аз ще пия -
доде светците с бели шапки
се втурнат горе от небето -
да гледат малката пияница
как се люлее по полето.
* * *
Завържи поводите за мен.
Аз съм готова за път.
Виж пак конете и се качи.
Бързо! Те няма да спрат!
Нека да седна здраво до теб -
та да не падна встрани.
Ний ще вървим чак до Страшния съд -
през урви и стръмнини.
Няма да хленча над някой мост -
и никое море.
Карай, надбягвай се ден след ден -
тъй ще е най-добре!
Сбогом на моето старо градче!
Само там горе - върхът -
още веднъж вместо мен целуни!
Аз съм готова за път.
* * *
Много безумие е най-върховен смисъл
за поглед, който различава.
Многото смисъл е най-чистото безумие -
където множеството обладава.
Ти си нормален - щом си се оставил
на туй, което те надига-
Опъваш ли се - ти ще си опасен -
и окован с верига.
* * *
Ниско небе - подли облаци.
Една снежинка все кръжи
над коловоза до обора -
и води спор да продължи.
Тесният вятър се оплаква,
че го преследват и гнетят.
Природата е като хората -
не е с корона всеки път.
* * *
Душата си избира свое общество -
после вратата захлопва.
В нейното божествено мнозинство
недей се вече натрапва.
Тя не се трогва, че от каляската
някой към нея е тичал -
нито, че пред леглото и
император е коленичил.
Аз зная - от цяла просторна нация
тя едного ще посочи -
и ще запуши клапите на вниманието си -
като със плочи.
* * *
Открих процеп във моя ум -
сякаш мозъкът се разсече.
Опитах да го слепя - пласт по пласт,
но не се слепяше вече.
Исках - мисълта от преди
с новата мисъл да е слята -
но изтървах тяхната поредица -
като топки на земята.
* * *
Задуха вятър като рог -
той потрепера през тревата -
и студ зелен - така зловещо
премина над горещината -
че ние пуснахме резето -
като пред призрак изумруден -
и мокасинът на съдбата
пристъпи в тоя миг - възбуден-
дърветата как дишат вкупом -
оградите как отлетяха -
в реките къщите как тичат -
тогава живите видяха-
Църковната камбана диво
се завъртя - за да разглася.
О, колко много се явява -
и колко много си отива -
и все пак тоя свят понася!
* * *
Сърцето търси първо удоволствие -
а после да не го боли -
а после малките упойки - със които -
страданията да понамали -
а после да заспи - да спи за дълго -
а после, че ще бъде най-добре -
щом иска неговият Инквизитор -
да има свободата да умре.
* * *
Казват - лекувало времето.
Времето не лекува.
Мъката - като жилите -
със възрастта се подува.
Времето е проверката
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма.
* * *
Напролет се явява светлина,
която никога не може да постигне
останалото време на годината.
Едва март ще пристигне -
и ляга някакъв особен цвят
върху баирите отсреща.
Науката не може да го отчете -
човекът го усеща.
Той - този цвят - в ливадите стои -
по най-далечното дърво полазва -
по най-далечни склонове играе -
със мен почти приказва.
А после - щом пристъпи хоризонтът -
и обедът минава -
той тръгва си - без формулата на звука
а нас сами оставя -
със чувството, че ни нанасят загуба -
че задоволството го няма -
сякаш търговци са нахлули изведнъж -
във храма.
* * *
Във три - една едничка птичка -
сред тишината сива -
поде - с една едничка дума -
мелодия предпазлива.
Във четири - се вмести опитът -
и изпита прогони -
и ето, всичко подчини се
на сребърни закони.
Във седем - нямаше ни сила -
ни сечиво - ни длъжност.
Присъствието стана място -
а между тях окръжност.
* * *
За един кратък следобед
колко проекти гаснат!
И то неизвестни за тия,
които във тях участват.
Човекът не бива ограбен,
защото съвсем случайно
променя с една минута
пътуването обичайно.
Любовта губи смелост -
че до вратата - в мрака,
вижда един кон вързан -
който тя там не чака.
* * *
Вятърът събра неща от север -
върху южните неща -
върза изтока за запада -
зина със уста -
сякаш искаше - четирите посоки
да изгълта тая нощ -
всичко в ъглите се сгуши -
пред ужасната му мощ.
Вятърът се върна в къщи -
и природата се осмели
да намести свойте поданици -
и системите си да успокои.
Пак над къщите запуши пушек -
и се чуваше денят.
Колко е интимно - подир бурята
птици да летят!
* * *
Преди очите си да махна -
аз гледах весело и лесно -
тъй както другите с очите -
че само то ми бе известно.
Но ако някой днес ти каже -
ела да имаш пак небето -
повярвайте - от мойта тяжест -
би ми се сцепило сърцето!
Да имам храста - планината -
звездите щедри да се върнат -
от пладнето - каквото могат -
очите тесни да погълнат.
Как слизат птиците надолу -
светкавицата как се сипе -
пак да ги имам - да ги гледам -
такава вест ще ме съсипе!
Затуй по-сигурно за мен е -
да наблюдавам със душата -
докато другите - с очите
не осъзнават светлината.
* * *
Стояха планините във мъгла - по-долу спряло бе полето.
Вървяха - или чакаха по своя воля -
реката и небето-
Слънцето се отдаде на почивка -
и заниманието му горещо
се дръпна от вниманието - здрачът
на кулата продума нещо.
И сцената на вечерта - така спокойно
до нас се спусна ниско -
че ний усетихме - колко невидимото -
е видимо и близко.
* * *
Яма зее - но небе над нея.
И небе отпред -
и небе навред.
Все пак яма зее -
със небе над нея.
Ако мръдна - и ще се убия.
Ако гледам - ще се залюлея.
Ако засънувам - ще изпия
сока, с който се надявам да живея.
Яма зее - и небе над нея.
Дъното е цялата ми мисъл -
своя крак не смея да попитам.
Както си седим - ще ни подкара -
там надолу - без да се усетим.
Яма зее - но без дъно в нея!
* * *
Животът ми два пъти свърши -
преди да се свърши.
Остава да видя дали вечността
трети път ще ме скърши -
по същия начин - без смисъл -
и без пощада.
В раздялата ние узнаваме рая -
и искаме ада.
* * *
Тревата върши толкова малко!
Зелена всякога да остава -
и да развъжда пеперуди -
и пчелите да забавлява.
И цял ден музика да слуша -
вятърът да и прави компания -
и да държи слънцето на скути -
и на всички да се покланя.
Росата да ниже на мъниста -
и да става толкова фина -
че пред нея да бъде груба
и една истинска херцогиня.
И дори - умирайки, да ляга
сред такива ухания и билки -
такива миризми заспали -
и талисмани от боровинки!...
А накрая - в царствените плевни -
да сънува старата си премяна.
Тревата върши толкова малко -
че бих искала сено да стана.
* * *
Надеждата е нещо хвърковато -
то, кацайки в душата - те намира -
и пее свойта песничка без думи -
и никога не спира.
Най-сладък смях във нея се разнася -
и се извива страховита буря,
за да убие птичката, която
отвътре топлина притуря.
Аз чух я в най-студените крайбрежия -
дето най-странното море се плиска.
Дори сред най-голямата опасност -
троха не ми поиска.
* * *
Гледах как лочи километрите -
и долини надолу лиже -
и от варели как се храни -
и изумително - се движи -
около планини на купчини -
и как с презрение наднича
в бараките - встрани по пътя -
и кариерата пресича -
на две еднакви половини -
и непрестанно се оплаква -
с ужасни думкащи куплети -
и по наклона се размъква -
и като див пророк - зацвилил -
със звездна точност - се промушва -
и спира - всемогъщ и кротък -
във собствената си конюшня.
* * *
Научихме любовта добре -
буквите - думите - първа глава
от книгата - и откровението -
сякаш пресъхна подир това.
И тогава всеки от нас -
видя във другите очи -
светло незнание на дете -
детско незнание - да личи.
Което единият не бе разбрал -
искаше на другият да обясни.
Уви! Голяма е мъдростта -
и истината - с много страни!
* * *
Диви нощи - диви нощи!
Ако бях с тебе тук -
дивите нощи щяха
да бъдат нашия лукс!
Вятърът е безсмислен.
В пристанището съм аз.
Свършено е с компаса -
и стария атлас!
Веслата насред рая -
ах, какво море...
Да можех - тая вечер -
да се закотвя в теб!
* * *
Аз обитавам Вероятността -
по-хубава къща от Прозата.
Със по-многобройни врати -
и по-широки прозорци.
Тук стаите са като кедри -
през листата им не се вижда.
И отгоре - вечни тавани
небето съзижда.
Гостите са най-красивите -
а работата ми е тая -
да разперя тесните си ръце -
и да прибера рая.
* * *
Утрините са все по-меки -
бузи къпината издува -
орехите стават кафяви -
розата иска да пътува.
Кленът е със весело шалче -
ливадата - с лисича кожа-
За да не бъда старомодна -
и аз едно бижу ще сложа.
* * *
Небето не пази тайни -
то ги каза на планината -
планината - на градините -
градините - на цветята.
Една птичка - която мина -
случайно - подслуша всичко.
Ако мога да те подкупя -
ще ми го кажеш ли, птичко?
Но по-добре да не зная -
тайната задържи я!
Ако лятото е аксиома -
защо в снега има магия?
Задържи своята тайна!
И да мога, не ща да зная
какво правят сега сапфирите -
във свежестта на безкрая.
* * *
Има самота на мястото -
има самота на водата
и на смъртта - но при всички тях -
все едно, че си в тълпата -
при това дълбоко седалище -
тази полярна себичност -
душата, познала себе си -
гранична Безграничност.
* * *
Какво е Изтокът?
Това е Жълтият човек.
Но става и Червен - ако рече -
когато слънцето нагоре извлече.
Какво е Западът?
Той е Червеният човек.
Но става също Жълт - ако рече, -
когато слънцето надолу повлече.
* * *
От своята водна къща
жабата се отрече.
Излезе на дървото
и почна дълги речи.
Гласът така прегракнал!
И освен мен самата
за пролетния оратор
слушатели - два свята.
Краката му в ръкавици,
ръце не употребява.
мехури за красноречие,
както е всяка слава.
Но щом изръкопляскате,
ще видите огорчени,
че Демостен е изчезнал
сред форуми зелени.
* * *
Бог е наистина ревнив.
Кара ни да се каем -
че не играем със него -
а помежду си играем.
* * *
Ако идваш наесен -
лятото ще отстраня -
с усмивка и с досада -
както се пъди муха.
Ако след година дойдеш -
месеците наред
ще навия на кълбета
в моето чекмедже.
Ако векове те чакам -
с пръсти ще ги броя -
докато паднат пръстите -
на голата земя.
Ако съм докрай сигурна,
че ще те видя отвъд -
бих захвърлила живота си -
като люспа на път.
Но без да разбирам времето,
то ме боде - със бяс -
една оса прокълната- сама се жиля аз.
* * *
Мнозина от собствената си памет -
биха отлетели веднага -
стига да можеха да летят.
Ще гледат птиците с изненада -
свикнали на кротки същества -
които се носят полека -
как бягат човеци - разтреперани -
от душата на Човека.
* * *
На два пъти понасях загуби -
все тука - до пръстта.
На два пъти бях просякиня -
пред божията врата.
На два пъти слизаха ангели -
все тука - до моя праг.
Бандит - банкер - баща -
аз съм беднячка пак!
* * *
Ето как аз чета писмо -
заключвам се направо -
за по-голяма сигурност -
вратата бутам здраво -
отивам в ъгъла отсреща -
за да не се почука -
после писмото тихо вадя -
печата тихо чупя.
поглеждам скришом към стената -
към пода -също скришом -
да не би там да лази мишка -
и почвам да въздишам -
че съм безкрайна - но пред някого,
когото тук не знаят -
и не за рая на религиите -
а тук, че липсва раят.
* * *
Някои мислят правото да загинеш
за неоспорвано право.
Опитай се - и веднага Вселената
ще те погледне сурово -
и ще изпрати отсреща полиция.
Не можеш и да умреш по желание -
без Природата и Човечеството
да ти направят дознание.
* * *
Миналото е особено създание -
щом го погледна в лицето - не знам
дали ще получа възторг -
или пък срам.
Ако го срещнеш без оръжие -
по-добре побегни -
че и неговата ръждясала пушка -
понякога - гърми.
* * *
цивилизацията изгони леопарда.
А не бе ли душата му сърцата?
Пустинята-не отхвърляше кадифето му.
Етиопия - неговата позлата.
Джунглата - неговите привички.
Той имаше мантия пъстра -
и беше все същия.
Такава му е природата - сеньор, -
трябва ли пазачът да се мръщи?
Жалко за леопарда - той напусна своята Азия.
Споменът за ония палми
не ще бъде заглушен с упойки -
нито успокоен - с балсами.
* * *
Тялото расте външно -
за да е по-удобно-
Ако преследват душата -
храмът му - стои свободно -
отворен, канещ, сигурен.
Тялото е по-честно.
Духът, потърсил убежище -
то не се предава лесно.
* * *
Край на предишното! Аз съм съпруга!
Аз съм друга!
Аз съм Цар. Аз съм Жена.
Тъй съм по-сигурна.
Чуден ми е моминският свят
през този нежен полумрак-
Навярно такава е земята -
за тези, които са в небесата.
Понеже сега е радост - то
мъка е било предишното.
Но защо повече да сравнявам?
Аз съм Жена. И тук оставам.
* * *
Не съм чувала думата " бягство" -
без да ми пламне кръвта-
Едно внезапно очакване -
усещане, че летя.
Но не съм чувала и да просветва
затворническият мрак.
Аз само детски се търкам в клетката -
за да пропадна пак.
* * *
Събрах си силата в ръка -
закрачих към света.
И по-голяма от Давид
ми беше смелостта.
Изстрелях камък, но сама
се строполих завчас.
Дали голям бе Голиат -
или бях малка аз?
* * *
В мъката има нещо тъмно -
тя е без памет цяла.
Не знае нито кога е почнала -
нито кога е спряла.
Тя няма бъдеще освен себе си -
империята и обхваща
и собственото и минало -
и мъката предстояща.
* * *
Бог дава на работливите ангели -
следобедите да играят.
Срещнах един - зарад него напуснах
всички, които ме знаят.
Бог викна в къщи своите ангели -
щом притъмни небосклона.
Загубих моят - мрачен е камъкът -
след като бил е корона.
* * *
Плачът е нещо незначително -
въздишката - е нещо дребно.
Но от товара им натрупан
човек умира постепенно.
* * *
Първо делото ще почука при мисълта -
после - при волята ще спре.
Тук вече е работното място -
дето ще се почувства добре.
И тогава - се явява едно действие -
или пък се погребва така -
че само божието ухо
ще чуе неговата съдба-
* * *
Да се бориш на глас е храбро -
но по-голяма е храбростта,
когато се биеш - вътре в сърцето си -
с кавалерията на скръбта -
когато побеждаваш - без зрители -
падаш - без никой да те съзре, -
когато не гледат патриотите
как героят им ще умре.
Такива храбреци дирят ангелите -
шествие от разперени крила -
ред подир ред - със равна стъпка -
и със белоснежни облекла.
* * *
То бе една малка, малка лодка - която по залива тръгна.
То бе едно храбро, храбро море -
което навътре я дръпна.
То бе една хищна, хищна вълна -
която с език я прегъна.
Така не разбраха големите кораби -
че моята лодка потъна.
* * *
Не е тъй мъчително давенето -
а опитът да се изскочи.
Удавникът - казват - три пъти
с лице - към небето сочи.
И после потъва завинаги -
в тази ужасна бездна,
където сам бог го прегръща -
и всяка надежда изчезва.
Сърдечният лик на Твореца -
макар и с доброта голяма -
изглежда отвън излъскан -
като една реклама.
* * *
Загубих вчера един свят.
Тук някъде да сте го зървали?
Познава се по ред звезди-
по челото навървени.
Богатите ще го отминат -
но за окото ми оскъдно
той е по-скъп и от дукати.
Върнете ми го, сър, обратно!
* * *
Аз знам как слънцето изгря.
За миг през ивицата - диск -
хукнаха вести като катерички -
кулата плувна в аметист-
Развърза нощна шапчица -
и хор от косове запя.
Тогава тихо аз си казах:
"Виж, вече слънцето изгря."
Но как залезе, аз не знам.
Прескачаха с детински жар
жълти момченца и момиченца
през някакъв червен дувар -
а там един наставник в сиво -
с ръката си добра отвъд
спусна вечерните решетки -
и стадото прибра от път.
* * *
Щом пияницата види тапа -
от блянове е упоен.
Тъй и аз съзрях една муха -
в този януарски ден.
И във мене бликна ром от спомени -
и главата ми се завъртя.
Който само с мярка пие -
той не заслужава пролетта.
Упоението е отчасти във шишето -
повече е в радостта сама.
Ти, ценителю на питиетата -
питай малката пчела...
* * *
Ако моженето беше равно на желанието -
критерият би бил неважен.
Върховното в езика е -
безсилието да изкаже.
* * *
Не е нужно - за да си населен с призраци -
да си стая - или къща.
Мозъкът си има коридори - по които
по-добре да не се връща -
по-добре във полунощ да видиш
дух незнаен -
но да не се сблъскаш във душата си
с домакина таен -
по-добре зад теб да рухват замъци
и във ужас да се блещиш -
но на скрито място - без оръжие -
сам себе си да не срещаш.
Туй, което в теб зад теб е сгушено -
най-ще те уплаши.
Вмъкналият се убиец в къщата
няма да е така страшен.
Ние тялото си пазим с револвери -
и заключваме вратите -
но пропускаме по-висши призраци -
а и друго - в нас самите.
* * *
По-дълбоко в лятото от птиците -
трогателна в тревата -
една миниатюрна нация
празнува свойта служба свята.
Обреди в нея няма -
и тъй на степени благодатта пристига -
че мисленето я приема - като навик -
а самотата се надига.
На обед тя изглежда най-старинна -
когато Август - ниско ни изгаря -
и кара призрачната литургия
покой да изразява.
Все още липсва опрощение -
сянка във жегата не ляга.
Но вече има нещо жреческо -
и то природата напряга.
* * *
Не беше смърт - понеже се надигнах -
а мъртвите лежаха.
Не беше нощ - с извадени езици
камбаните звъняха.
Не беше лед - защото по месата ми
самум пълзеше жадно-
Не беше огън - с крак от мрамор
отдолу пазех хладно-
Но заедно ги вкусвах всичките -
и този поглед - с който
гледах телата наредени -
ми спомняше за мойто.
Сякаш живота ми бе кастрен -
то рамката го хвана,
и дишах само с ключ - и всичко
някак среднощно стана -
и спряха всякакви тиктакания -
и взря се тишината -
и първата мъгла затисна
бумтежа на земята.
То беше - хаос непрекъснат -
без шанс - без състезание -
без земен знак - да оправдае -
самото отчаяние.
* * *
Ще дойде ли някога утро?
И нещо подобно на ден?
Да бях планината висока -
дали ще го видя пред мен?
И има ли тяло на лилия?
И птичи пера - отстрани?
От славни страни не пристига ли -
за мен непознати страни?
О, учени и моряци!
И мъдри мъже по света!
Кажете на малката пътница -
къде да намери деня!
* * *
Две пеперуди днес на обед
върху потока валс играха -
после по свода се надигнаха -
и на една греда запряха.
А после заедно отплуваха -
в най-осветеното безбрежие -
където никое пристанище
не ще им пътя отбележи.
И там - в ефирните морета -
дали ята над тях се вдигат -
или фрегати ги пресрещат -
до мен известия не стигат.
* * *
Отдолу - под светлината - долу,
под тревата - и под тинята -
под килера на бръмбара -
под корена - на детелината -
там - докъдето не достигат
и ръцете на исполина -
там - дето слънцето не свети -
дори в един ден - като година -
отвъд светлината - най-отвъд -
отвъд арката - на врабчетата -
отвъд върха - на аршините -
отвъд комина - на кометата -
там, дето мисъл не галопира -
и няма гатанки пред мъдреца -
о, този диск на дистанцията -
между живите - и мъртвеца!
* * *
Разбирам - светът ще престане -
тревогата ще ни хване -
и много рани.
Но какво от това?
Разбирам - всеки загива -
и силата най-жива -
накрая изгнива.
Но какво от това?
Разбирам - после в рая -
всичко ще оправдая -
с уравнението на безкрая.
Но какво от това?
* * *
Умиращ тигър за вода се мъчеше.
Прерових пясъчните степи -
в една скала - намерих изворче -
и му донесох в шепи.
Очните топки се бяха втвърдили -
но взирайки се - в празнотата .
видях там върху ретината образа -
на себе си - и на водата.
Не бях виновна - че съм се забавила -
нито пък тигърът - виновен беше -
че е умрял. Това бе просто фактът -
че той умрял лежеше.
* * *
Едно разпятие се отбелязва само -
а колко много стърчат.
За тях и математиката -
и историята - мълчат.
Една Голгота е пред чужденците -
а толкова други знам,
колкото личности, - и полуострови.
Дори градината на Гетсиман -
е провинция до центъра на битието.
Дори и Индия -
за всички пътници и кръстоносци -
е съвсем до нас.
Исусовото показание е мощно -
но въпреки това -
има разпятия - по-нови и по-близки -
от онова.
* * *
Незабележимо - като скръб -
лятото - свърши бавно.
Прекалено незабележимо -
за да изглежда коварно.
Една пречистена тишина -
дълъг здрач и силуети-
Природата прекарва - сама -
следобедите иззети-
Чужда изгрява сутринта -
досадна - и вежлива -
като гостенка - която стои -
а трябва да си отива.
Тъй - без да полети с криле -
без кораб - да му помага -
нашето лято - с лекота -
в красивото избяга.
* * *
С това - че моята река тече -
тя е пресъхнала добре.
С това - че моята река мълчи -
тя вече е море.
И аз - изплашена от нейните вълни-
хукнах - без някой да ме спре -
натам - където силните ме уверяваха -
че "няма повече море".
* * *
Природата е - което виждаме.
Хълмът - следобедното поле -
катеричката - залезът - бръмбърът -
или природата - е небе.
Природата е - което чуваме -
морето - пеещият кос - гръмотевицата - щурецът -
или природата е - глас.
Природата е - което знаем -
но не изказваме с уста -
че мъдростта ни е безсилна -
пред нейната простота.
* * *
Аз станах рано - взех си кучето -
и посетих морето.
Русалките от зимника
загледаха ме скрито.
Фрегатите от партера разпериха
конопени ръце - със плясък.
те ме помислиха за мишка -
завряна в дупка пясък.
Но никой не ме пипна - преди приливът.
Той до обувките ми стигна -
после престилката - после коланът -
елечето надигна -
и се престори, че ще ме погълне -
както росата - отзарана
глухарчетата бе погълнала -
но аз тогава станах.
А той - той тръгна подир мен отблизо -
и сребърните му пети шумяха -
до моя глезен - двете ми обувки
от бисери преляха.
докато срещнах твърдината на града -
тълпа от непознати плъпна -
и затова - с един поклон величествен -
морето се отдръпна.
* * *
Почувствах в своя мозък погребение -
вървяха оплаквачите на групи -
и крачеха, и крачеха - додето
усещането ми на две се счупи.
Те седнаха - опелото започна -
и също като барабан в тила ми -
и биеше, и биеше - додето
помислих - че заглъхна мисълта ми.
И после чух - един сандък да вдигат -
и през душата ми да скърцат - с постоянство -
все същите оловени обувки -
и после звънна - цялото пространство -
сякаш небето бе една камбана -
едно ухо огромно - Битието -
и аз и тишината - странно племе -
разсипано - самотно - и проклето.
* * *
Раят е толкова далече -
че е във стаята до нас -
ако приятел чака в нея
съдбовния си час.
Каква ли сила е в душата -
да може тя да изтърпи
шума на идващите стъпки -
отварящите се врати!
* * *
От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева -
и една пчела -
и да мечтаеш.
Ако пчелата не пристига -
мечтата стига.
* * *
Да издържим своя дял от нощта -
своя сутрешен дял.
Да попълним празното на радостта -
и на своя провал.
Минава звезда подир звезда -
някои падат сред път.
Минава мъгла подир мъгла -
и тогава - Денят!
* * *
Гладувах толкова години -
настъпи мойто пладне.
Трепереща - довлякох масата -
допрях вината хладни.
По чужди маси бях ги виждала -
когато гладна - тръпнех -
и гледах - гледах през прозорците -
богатства недостъпни.
Тъй бял и хубав беше хлябът -
различен от трохите -
които в хола на природата -
разделях си с врабците.
Но днес - от многото обилие -
почувствах се ранена -
като къпина от полето -
в паважа присадена.
И повече глад не усещах.
Гладът - разбрах тогава -
натрупва се извън прозорците -
но вътре се стопява.
* * *
След сто години - мястото -
забравя се - най-подир.
Агонията е преминала -
във неподвижен мир.
Бурени тържествуват -
и сричат чужденци -
самотният правопис
на древни мъртъвци.
Но летните ветрове
връщат някои неща.
Инстинктът вдига ключа -
изпуснат от паметта.
* * *
От всичките създадени души -
аз си избрах една -
когато от духа се рони разумът -
и е излишна всяка хитрина -
когато днешният - и миналият ден -
стоят отделно - всеки сам -
и тази кратка драма на плътта -
е като пясък - разпилян -
когато фигурите идват - в царствен ред -
и през мъглите някой е дълбал.
Вижте тоз атом - който предпочетох
пред пластовете земна кал!
* * *
След тежка мъка - чувстваш официално.
Застават нервите - като гробове . - чинно.
сърцето пита - как тъй всичко мина?
И вчера ли? Или преди година?
Краката - механично обикалят
по дървения път - направен -
от пръст - от въздух - от безсмислен намек -
със кварцово задоволяване на камък.
Аз зная този час - часът оловен.
Ако го минеш - ще го помниш -
както замръзналите - своето смразяване -
сняг - и втвърдяване - и отминаване.
* * *
Ако не съм вече жива -
щом дойдат ония птички -
дай на червеношийката
от паметните трохички.
Не бих ти благодарила -
никой не ще ме пусне -
но знай - че съм опитвала -
с мойте гранитни устни.
* * *
Тоя свят не е заключение.
Веригата почва - оттук -
невидима - като музика -
но сигурна - като звук.
Тя сочи - и тя обърква -
философийте мълчат.
През гатанката накрая -
мъдростта търси път.
Не я отгатват учените -
ще я съзреш едвам,
когато презреш - потомствата -
и се разпънеш сам.
* * *
Животът ми бе пълна пушка в ъгъла -
но един ден стопанинът дойде -
и след като доказа самоличност -
със себе си ме взе.
И ний сега в горите царски стъпваме -
и ний сега на лов сме за сърни -
и щом аз - вместо него - проговоря -
отсреща отговарят - планини.
И щом усмихна се - такъв сърдечен блясък
долът пред нас е озарил -
че сякаш сам Везувий - от наслада -
лицето си е зачервил.
А вечер - след добрия ден изтекъл -
аз пазя - господарската глава -
и знам - че и възглавница от пачи пук
той би отхвърлил - пред това.
За неговите врагове - съм смъртен враг -
те падат неподвижни околвръст -
когато соча ги - с око от жълто -
и със наблягащ пръст.
Макар че мога да го надживея -
то нека той ме надживее - по-добре!
Че мойта власт е - само да убива -
без власт - самата да умре.
* * *
Има едни диагонални светлини -
през зимата - в следобедите тесни -
те ни притискат - като тежестта
на катедрални песни.
Небесна рана ни нанасят те -
но белег ний не виждаме с очите -
а само вътрешната разлика боли -
където са значенията скрити.
От тях не учи нищо никой тук -
те са клеймото - те са отчаяние -
те са изпратени - като всевластна скръб -
по въздуха - от разстояние.
На идване - пейзажът ги следи -
държат си сенките дъха запиращ.
А на отиване - са като дълъг скок -
до поглед на умиращ.
* * *
Сигурни - в свойте зали алабастрови -
от нощите и дните - несмущавани -
спят меките остатъци на възкресението -
атлазен гредоред - покрив от камъни.
Слънцето в своя дом осмива вятъра -
жужи пчелата край уши безчувствени -
подсвиркват птиците във такт невежествен -
ах, какви мъдрости са тук покрусени!
Над тях - тържествени - вървят годините -
гребат вселени в небосводи дъгови -
падат корони - дождове предават се -
беззвучни - като точки - в снежни кръгове.
* * *
Умирайки - чух да бръмчи муха.
Покоят - който в стаята настана -
напомняше въздушния покой -
между два напора на океана.
Очите бяха сухи - от изстискване -
дъхът се стягаше - за да съпътства
последната атака - че на нея -
сам кралят - щеше да присъства.
Аз паметта си завещах - подписах
онази малка част от мен - която
за подпис бе пригодна - и тогава -
във стаята промъкна се - мухата -
и забръмча тя синьо -смътно - секващо -
преди към светлината да отида -
и после мръкнаха прозорците - и после -
не можех аз да видя - за да видя.
* * *
Понеже няма как да спра Смъртта -
тя спря пред мен с внимателно усърдия.
В каляската ний бяхме само двамата -
и нашето безсмъртие.
Карахме бавно - тясъвсем не бързаше
и аз отхвърлях мойта предпазливост
мойто усилие - и моето безделие -
за нейната вежливост.
Ний минахме край селското училище -
класът с борби и викове излезе.
Ний минахме нивя със жито втренчено
и после слънцето залезе.
Спряхме пред къщичка, която ми приличаше
на малка пъпчица - върху земята.
Отгоре покривът едва се виждаше -
вместо корниз - с една издатина.
И въпреки, че векове преминаха -
изглеждат те по-кратки от часа,
когато пръв път зърнах конските глави
насочени към Вечността.
...
превод от английски: Цветан Стоянов
