Повест –художествено повествователно литературто произведение

Повестта е един от традиционните епически видове в литературата, който по обсег, обем и творческо внушение заема средно място между разказа и романа.

Разликите са по отношение на сюжетното развитие: по-добре разгърнато в сравнение с разказа, в посока съществени моменти и все пак еднопланово и ограничено  в сравнение с романа. Главните герои в повестта не участват в сложни взаимоотношения помежду си.

Повестта е по-близо до разказа, отколкото до романа.

В българската литература повестта се заражда в дух на хроника.

Въпреки че основоположници на повестта са френски писатели от края на 18 – началото на 19-ти век, като оноре дьо Балзак и Бернарден дьо Сен-Пиер,бурно и съществено развитие на този литературен епичен вид претърпява в Русия.

Майстори на повестта са писатели като Александър Пушкин („Капитанската дъщеря”), Антон Павлович Чехов („Степ”), Лев Толстой („Младост”, „Дявол”), Николай Гогол („Шинел”, „Каляска”).

 Както се спомена по-горе, повестта е преходна форма от разказа към романа, казано по друг начин, от малката епическа форма към по-голямата. Сюжетната линия в повестта в сравнение с разказа е по-задълбочена, но отстъпва значително от тази в романа. Епизодите в нея са значителни с цел да представят характера на един или двама герои и разбира се задълбоченото развитие на същия. Именно това обстоятелство води до по-голяма сложност на сюжета; веригата от събития в повестта е по-дълга, а броя на действащите лица е по-голям, но главното внимание се съсредочава върху един-двама главни герои, чиито характер се представя най-широко. 

Разказът като литературен жанр

Разказът е повествователен жанр, който се характеризира с определен брой думи.

Той е наследник на новелата и продължава по размер нейната форма. Разцъфтява през XiX и XX век като литературен жанр, изразяващ състоянието на обществото с типичните му социални условия. Разказът като като същност и съдържание е близо до реалността, и е критичен.

Първоначално е бил наричан в руската критика "физиологически очерк".

Както очеркът е близо до факта, така и разказът носи в себе си реалното - но повече не като автентично, и измислица, но и като обобщение.

Структурира се   чрез едно събитие или чрез няколко случки, свързващи се помежду си. 

Неговата съкратена структура го различава от повестта и от романа. Разказът предпочита "мигновеността" на действието "случката" и нейния край (завършека). Той работи с малък персонаж и с взаимовъзбудими отношения. 

Разказът обобщава и разкрива типичното, конкретно индивидуалното, като всичко е свързано в така наречените "вътрешни и външни фактори" и носи повествованието на конкретната история, чрез отделен човек или отделно събитие. Конкретната история, въпреки своята мигновеност и ежедневие, предава в общ смисъл стойностите и моралните устои в човешкия живот, предадена предадена и поднесена в необходимия обем думи, било в съвсем кратък или по-голям разказ, носещ необходимото повествование с красотата и изяществото на майсторското слово. 

Именно такъв е разказът на световните майстори: Мопасан във Фрация, Чехов в Русия, Елин Пелин и Йордан Йовков у нас. 

Макар да притежава черти на новелата, разказът е по-близо до анекдота, притчата и алегорията. 

Специфичен е езикът. Разказът трябва до разкрие истината за кратко време, с описанието на една две случки. Затова и езикът е не само предметен, а често и сгъстено метафоричен. Това не е подробният метонимичен език на романа, а езикът на едно по-сгъстено изображение. Елин Пелин започва с метафорично образно представяне на обстановката, повече емоционален, отколкото описателен. Разточителността тук е немислима, като отделното трябва да се забележи в хода на цялото действие. На разказа е необходимо "следкодумие" - да събужда интерес, да търси запомнящото се. 

Трудно е да се определи дължината на един разказ. Класическото определение е, че един разказ трябва да може да се прочете наведнъж. В днешно време обаче разказът най-често е литературно произведение, което се състои от не повече от 20 000 думи. Съществуват обаче регионални различия.

Счита се, че разказът е един от трудните белетристични видове. В него най-често участват ограничен брой действащи лица, защото са ограничени възможностите на малката интрига за включване на много персонажи. За да има голямо познавателно и естетическо значение, разказът трябва да представлява убедително и в същото време художествено обобщение на типични явления от живота. С оглед на това, от къде е взет сюжетът и с какви черти се отличават, разказите биват: битови, исторически, приключенски, батални, научно-фантастични, психологически, хумористични, сатирични и др.

Когато се говори за разказа като за жанр, обичайно се има предвид опита в писането преди времето на модернизма. Експериментите на модернизма с езика и с всяка норма на литературно писане – от графичната до жанровата, правят жанровите очертания на разказа и въобще на всеки писан текст по-малко валидни и възможни за разпознаване.

В новата българска литература от времето на Възраждането писателите развиват реалистичният разказ. Началото на този разказ поставя Любен Каравелов  ("Дончо", "Мъченик", "Неда"). След Освобождението разкази пишат Иван Вазов, Т.Г. Влайков, Георги Стаматов, Георги Райчев, а в по-ново време - Георги Караславов, Ангел Каралийчев, Светослав Минков, Емилиян Станев, Павел Фежинов, Богомил Райнов, Николай Хайтов, и други.