Здравейте и добре дошли! :)

“Не вземайте на сляпа вяра това, което сте чули. Не вярвайте на доктрини, само защото те идват от древността и са се предавали от поколение на поколение. Не вярвайте на каквото и да е, само защото то се следва сляпо от множеството. Не вярвайте на каквото и да е, само защото е било казано от древните мъдреци. Не вярвайте на истини, само защото имате пристрастие към тях или по силата на стар навик. Не приемайте за истина нещо само, защото е било изречено от някой авторитет, ваш учител, по-възрастен или по-знаещ от вас. Обмисляйте, анализирайте и проверявайте в практиката и, ако резултатите потвърждават казаното и спомагат за доброто на всички, приемете истината и я следвайте, приложете я в живота си.”
Буда
Показват се публикациите с етикет ЛИТЕРАТУРНИ СТАТИИ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет ЛИТЕРАТУРНИ СТАТИИ. Показване на всички публикации

7.12.2014 г.

105 години от рождението на Никола Йонков Вапцаров; живот и творчество.

   На 7 декември 2014 г. се навършват 105 години от рождението на Никола Вапцаров – български  поет и радетел за световен мир. Неговата поезия е предимно социална. Той има издадена една стихосбирка („Моторни песни”), която вижда бял свят през 1940 г.
   Както споменах в началото Никола Вапцаров е роден на 7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. в гр. Банско тогава все още в Османската империя.  Той отраства в семейство, чиято кръв е буйна. Дядото на бъдещия поет е хайдутин и борец за свобода, който загива в борба с турците. Бащата пък е член на ВМРО, който нееднократно кръстосва планините и се сражава с османците. По линия на македонската организация в семейство  Вапцарови неколкократно гостува писателят Пейо Яворов. Майката на Никола – Елена, оказва значително влияние за неговото развитие като човек. Тя е будна, културна българка, високо образована и със силен характер. Поетът споделя, че тя се отличава с дарбата си да разказва и преразказва. Може би оттам идва и неговият бъдещ литературен талант. От Елена децата научават за някои от най-големите български и световни автори. Любимият автор на малкия Никола е Уилям Шекспир и неговото произведение – „Хамлет“.   Израснал в подобна среда, Вапцаров неминуемо е тласнат към образованието. Той завършва начално училище, след което е приет в гимназията в Разлог. В началните си години е изключително трудолюбив и работлив, любознателен е и прочита голямо количество книги. Именно в гимназията започва неговото по-сериозно вглъбяване в огромното поле на литературата. Там той попада на някои от най-великите класици –  писатели като Лев Толстой, Александър Пушкин, Емил Зола, Виктор Юго, Едгар Алън По, Хенрик Ибсен и др. В ученическите си години бъдещият поет Вапцаров се изявява като артист и декламатор, а през 1926-та е отпечатан и неговият първи творчески опит – стихотворението „Към светли идеали!“, което излиза на страниците на вестник „Борба“.   Прогимназиалният и гимназиалният период са изключително важни за Вапцаров. Именно тогава той се среща с мъчителната действителност в България след Първата световна война. Никола става идеалист и мечтател, черти твърде типични за един бъдещ творец. Младежът силно желае, след като завърши гимназия, да се премести и да следва литература. Баща му Йонко обаче не подкрепя сина си в това отношение.В резултат, Никола постъпва като курсант в Морското машинно училище във Варна. Там условията за живот са изключително сурови и неминуемо се отразяват на артистичната натура на Вапцаров. Той се съобразява със строгите изисквания на морското училище, но без да загърбва любовта си към четенето. Сред любимите му автори попадат творци като Лорд Байрон и Фьодор Достоевски. Времето, прекарано в морското училище е изключително полезно за младия Вапцаров. Покрай рецитациите и театъра, покрай въздържателните дружества на моряците и варненските ученици, той завързва много важни приятелства. Никола е много обичан от своите колеги.Младият Вапцаров получава вдъхновение и започва да пише стихове все по-често. Близо сто са творбите му, посветени само на периода на обучение в морското училище. Различни вестници и списания с радост издават негови произведения. В неговата душа се събужда една нова страст – любов към морето и машините, вярата в несломимата мъжка дружба. В края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ в. започва практиката на курсантите по корабите. Тогава Вапцаров служи на торпедоносеца „Дръзки“, а по-късно е изпратен като стажант на кораба „Бургас“. Последният отплава на далечно плаване, което оставя страхотно впечатление в съзнанието на младия поет. Според много изследователи именно тогава Никола търпи същинско социално израстване. През 1932-ра поетът най-накрая завършва и е произведен в чин офицерски кандидат. Дипломира се като пълноправен машинен техник. Вапцаров е избран да говори от името на целия випуск по случай края на обучението. Той изнася реч, която изразява мислите и чувствата на неговите колеги така, както може да ги усети само един поет. Речта освен всичко друго е и доказателство, че творецът вече не е малко момче, а е една целеустремена личност, непримирима към социалните неправди.  След всичко случило се до този момент, морякът поет изживява в годините на обучение, и е изправен пред голям кръстопът. Животът му предлага два пътя и той трябва да направи един от най-трудните избори, тъй като е разкъсан между страстта към литературата и тази към машините. В този момент бащата Йонко урежда сина си в един от най-големите вестници – „Зора“. Единственото, което се иска от Никола, е да изпрати статия за периодичното издание. Статията, която написва обаче, ясно показва, че той принадлежи към друг свят.Както знаем Никола Йонков Вапцаров се развива и утвърждава като поет през 30-те и 40-те години на XX век. За поезията от този период е характерно:Във Вапцаровият художествен свят човекът е епицентър. Човешката съдба е основната съществена тема в неговата поезия. В нея се усеща непрекъснатият диалог на негово величество човека и неговия свят.
   Вапцаров не получава работата и заради това е принуден да търси друго препитание. Постъпва като механик във фабриката на горската индустрия, но през 1936 г. е уволнен след авария. След случилото се, Никола се мести в София. Там съдбата го връхлита отново – синът му Йонко умира – нещастие, което Вапцаров приема изключително тежко. Въпреки всичко, той продължава усилено да работи в сферата на своята специализация. До края на 30-те е огняр в БДЖ и Софийски екарисаж. Макар и да е поставен в изключително тежка ситуация, Никола не се отказва от писането.
    През 1940-та излиза неговата единствена стихосбирка „Моторни песни“, която оставя много важна следа в литературата. Същата година обаче писателят е интерниран в лагера Годеч заради набирането на подписи за т.нар. „Соболева акция“. По-късно, след завръщането си оттам, Вапцаров решава да се противопостави на случващото се в България. Втората световна война е в разгара си и страната тъкмо е влязла в съюз с Третия райх. Никола, освен всичко друго, е и член на комунистическата БРП(к). Той е един от ръководните ù кадри и разгръща подривна дейност срещу намиращите се в родината немски войски. Това е причината през 1942-ра поетът да бъде арестуван.    На 23 юли същата година той е осъден по бързата процедура, след което само след няколко часа е застрелян. Така среща смъртта си един от най-големите родни писатели. Макар и свързан с комунистите, той далеч се отличава по убеждения от случилото се в България след 9-ти септември 1944-та. Вапцаров до последно остава идеалист, вярващ в утопичната мечта за по-добър живот на цялото човечество.
  - Съчетаване на творческата дейност на поети от няколко литературни поколения
 - широк жанров диапазон на поетическите текстове, в които си дават среща песимизмът и оптимизмът, индивидуализмът и колективизмът, идеята за единството и раздвоението на света.
  - Поетът Вапцаров се вписва в това художествено многообразие, с оригиналните идеи: за света, човека, историята, изкуството, за родината; и от друга страна – с диалога си с динамиката на времето.
Бурната епоха в която живее и твори морякът-поет се ражда неговата мечта и вяра в един нов, по-хуманен свят. Мечтата и вярата във Вапцаровата поезия не са декларирани пряко. Той обвързва темата за вярата с голямата тема за драматичната съдба на човека в света, в която вярата може да умре и да възкръсне, в която вярата е зависима от перипетиите в социалното битие на човека, в която вярата е индикатор за ценностната ориентация на човека в света. Вярата на поета е опора, която го превръща в борец и съзидател на нов свят. Именно тази вяра възвръща величието на човека.    Вапцаровия поетически свят художественият модел на поета започва с изображение на човека жертва-жертва на несправедливия свят, преминава през пробуждането на човека с идеята този свят да бъде променен чрез революционна борба, за да завърши с визията за един нов свят, разкриващ креативните (творческите) възможности на човека. Различното у Вапцаров в сравнение със Смирненски и Гео Милев, които също интегрират този мотив, е, че той обвързва това послание с човека.
  В Българската литература неведнъж се е поставял Гео-Милевия въпрос „Що е отечество?”  Този въпрос е поставян и от Никола Вапцаров. Доказателство е, че в структурата на своята стихосбирка поетът е обособил отделен цикъл за родината – „Песни за родината”.  Поетът е органично свързан с традиционното разбиране за отечеството, така наречената (Вазова традиция). А за Вапцаров родината е преди всичко българският народ в своето историческо минало и неговото настояще; родната земя; културата и изкуството на народа. Именно в този смисъл и аспект Вапцаров се явява приемник на Вазовото виждане за родината и нейните граждани.
    Ако за Вазов думата „народ” означава цялата единна и неразделна българска нация, за Вапцаров като радетел за световен мир, „народ” означава социални низини (което го прави близък с Ботев).  
    Много важно е да се отбележи, че отношението на Вапцаров към родината трябва да се разглежда в контекста на отношението на лирическия човек към ценностите. А именно у Вапцаров е вложен един диалектически подход – от една страна, отечеството е изначална човешка ценност, но от друга – житейския път на тази ценност може да бъде изгубена и отново намерена.    Вапцаровите стихотворения за бъдещето са свързани с утопията. Доказателство за това е, че неговата поезия обобщава две коренно различни неща – рационалния проект за обществото и копнежа по щастлив свят. 
  За Никола Вапцаров съществува и друга важна тема, която е обвързана с темата за родината, а тя е саможертвата. Със своя идеен патос, той се сближава с поета Христо Смирненски . У двамата присъства идеята за разрушаването на един свят, носещ страдания; те апелират за борба в името на един нов хуманен свят. Христо Смирненски изгражда една  романтично-утопична  визия за революционна борба на световния пролетариат, докато поезията на Вапцаров е размисъл за борбата и мястото на обикновения човек в нея. В този конкретен аспект поета Вапцаров се доближава до Ботев („Моята молитва”).  Вапцаровата поезия се характеризира с просторечива лексика, така и с използването на техническа лексика с поетични цели. Поетът майсторски използва широк стилов диапазон в една и съща творба в зависимост от движението и посоките на размисъла в нея – от високите поетизми да характерния за всекидневния език изрази. Тази негова лирика не говори агитационно, а разговорно, често и полемично. Неговата поезия е диалог (на „ти”) с епохата, с историята и със света. Неговите творби съчетават в себе си сюжетното и лирическото начало. Животът е персонифициран. Символно са представени:
хлябът – най-необходимото, насъщното в човешкото битие
борбата – разкъсване на завеса, разчупване на ледове, разбиване на клетка
барикадата – граница между стария и новия свят (като при Христо Измирлиев – Смирненски)
Новият свят – утро, пролет, зора
Песента – нейният образ е двузначен – израз е като на човешкото у човека, така и на способността човек да има вяра и идеали
В своята поезия поетът Вапцаров често търси метафори, с които изразява дехуманизиращата същност на света – най-често свързани с представата за затворено пространството – затвор, капан, клетка.Затворените пространства често се използват в изкуството, като ключови метафори за изразяване трагизма на човешката участ.Лирическото време „вчера” и „днес” е времето на злото, а „утре” е романтичното и утопично очакване на живота, който ще дойде „по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден”.
Усеща се, че графиката на стиховете е раздвижена, динамична, стъпаловидна.  
---
© автор: Николай Пеняшки – Плашков 

5.05.2014 г.

РОМАНЪТ „ТЕАТЪР” НА СЪМЪРСЕТ МОЪМ



IMG_20140505_165047Романът „Театър” на английският писател Съмърсет Моъм ни разкрива житейската история на главната героиня Джулия Ламбърт, гениална театрална актриса, която участва навсякъде – на сцената, дори и в личния живот; пред съпруга си, любовника, сина си, пред себе си, включително и на обществени прояви.
Всички се възхищават на актьорското и изкуство, въпреки това не може да не я съжаляват, понеже от самото начало като блестяща актриса, тя се превръща в един конгломерат от роли; брилянтни, блестящо изиграни роли, но въпреки това те са просто роли.
Идва моментът когато тя се чувства загубена във водовъртежа на живота си – личен и професионален, които се сливат в едно…
Правейки равносметка на всичко това тя разбира, че е загубила себе си и е останало само празно пространство.
В повествованието на романа от началото до последната страница, благодарение на брилянтния стил на писателя и драматург Съмърсет Моъм подплатен със своеобразен цинизъм е обрисуван и изваян един пълнокръвен, жив образ изпълнен с апотеоз на човешкото лицемерие и суета, а те са любимият грях (спътник) на човечеството.
Грешно е да се мисли, че суетата се ограничава само до външния вид, имайки предвид, че тя редом с лицемерието имат своите корени в определени прослойки на обществото.
Няма нищо по-страшно от човешкото лицемерие. Воден от него човекът изпълнява ежедневно конкретни свои измислени роли с определена цел…
Но настъпва моментът когато личността си задава въпросът, кой всъщност е той. И докато се усети губи собственото си достойнство.
Не напразно Великият Шекспир е казал: „Животът е сцена, а всички ние сме актьори в нея”. Колко прозорлив е бил!
Бих казал, че романът „Театър” на Съмърсет Моъм е едно от най-добрите му произведения.
Тази вълнуваща творба „Театър” е отражение на една реална действителност, която се откроява с написаното по-горе, но тя е валидна и за нашето съвремие, щем или не щем и всеки може да открие себе си или другия до него.
Романът заслужава да бъде прочетен! Желая Ви приятно четене.

ОТКЪСИ ОТ РОМАНА
 

„ Джулия разсеяно слушаше как Марджъри изброяваше имената от списъка и лениво оглеждаше стаята, при все че я познаваше до най-малката подробност. Точно такъв трябваше да бъде кабинетът на един директор на първокласен театър.”


„Бяха се преместили в тази къща преди две години и Майкъл, както и Джулия, добре знаеше , че преди да тръгнат на турне, бяха наели скъпо платен декоратор, който се бе съгласил да подреди всичко, докато се завърнат, при това на костуема цена, а те се задължиха да му осигурят работа в театъра. Но защо бе нужно да с поделят такива досадни подробности с човек на когото дори не знаеха името.”


„Джулия със задоволство узна, че бащата на Майкъл е полковник в оставка, направи й огромно впечатление, че един от прадедите му проиграл на карти цялото си състояние по време на регентството, харесваше ù пръстенът с печат, който Майкъл носеше и на който бяха гравирали глава на глиган и девизът: „Nemo me impune lacessit.”



„Джулия се чувстваше като благородна девица, която трябва да спазва всички традиции на своя знатен и древен род. Честотата ù беше драгоценна перла. Чувстваше, че прави изключително добро впечатление. Майкъл беше истински джентълмен, и дявол да го вземе, на нея ù приличаше да се държи като истинска лейди.Джулия беше толкова доволна от собствената си роля, че когато влезе в стаята си и захлопна вратата по-силно, отколкото бе нужно, започна да се разхожда напред-назад, като благосклонно кимаше наляво и надясно с глава на своите раболепни васали. Протегна бялата си като линия ръка, като че ли я поднасяше за целувка на своя треперещ стар иконом (като бебе често я бе люлял на коленете си), и когато той притисна бледите си устни към ръката ù, тя почувства, че нещо капна на кожата ù. Сълза.”



„През цялото време тя зорко бдеше и ако ù се стореше, че някоя жена има намерения към Чарлс, правеше всичко възможно да развали играта ù. Ако опасността ù се струваше особено голяма. Джулия не се спираше и пред сцени на ревност. Двамата се бяха уговорили много отдавна, разбира се, не направо, а чрез внимателни намеци и отдалечени метафори, с целия такт, който можеше да се очаква от лорд Чарлс при неговото възпитание и от Джулия с нейното добро сърце, че ако нещо се случи с Майкъл, те, така или иначе, ще се избавят от лейди Чарлс и ще се оженят. Но Майкъл притежаваше отлично здраве.”



„Джулия се възмущаваше, че Том играе по свирката на едно хлапе, по-малко от него. Това говореше за неговата безхарактерност. Но тя обвиняваше не него; обвиняваше Роджър. Егоизмът му я отвращаваше. Е добре, той е все още млад. Но безразличието му към всичко друго освен към собствените му удоволствия говореше за неудържимо самолюбие. Беше нетактичен и невнимателен. Държи се така, като че ли и къщата, и слугите, и майка му, и баща му съществуват само за неговото удобство. На няколко пъти Джулия щеше да му отправи някоя остра дума, но пред Том не се осмеляваше да играе незавидна роля на майка, която наставлява сина си….”



„Джулия се радваше на толкова добра репутация, че си мислеше, че няма от какво да се страхува, като се показа с Том на обществени места. За нея беше нещо ново да посещава нощните клубове, тя се забавляваше и въпреки, че никой не знаеше по-добре от нея, че където и да се появи, привлича вниманието на хората към собствената си особа, и през ум не ù минаваше, че такава промяна в навиците ù може да предизвика мълви.”



„Все още със същата надменна, но безкрайно приветлива усмивка, усмивката, която кралица дарява на поданиците си по време на тържествени процесии, Джулия внимателно наблюдаваше Джоун.”



„Чарлс ù беше удивителна поддръжка в първите дни, след като загуби любовта на Том, и Джулия не можеше да си представи какво би правила без него. Той винаги беше на нейно разположение. Разговорът с него я отнасяше в друг свят и успокояваше нервите ù. Душата ù беше размътена и тя се къпеше в чистия извор на неговия дух. Какво спокойствие я обземаше, когато скиташе с него на картинните галерии! Имаше основание да му бъде благодарна. Мислеше си, колко време вече я обича.”



„След три дни Роджър замина за Шотландия. Джулия използува цялата си изобретателност, за да не остава повече насаме с него. Когато това се случеше за малко, тя говореше за странични неща. Дълбоко в душата си Джулия се радваше, че той заминава. Не можеше да изтрие от ума си странния разговор, който бяха провели в деня на неговото завръщане. Особено бе разтревожена от думите му,
че ако тя влезе в празна стая и някой неочаквано разтвори вратата, няма да намери никого. Така я караше да се чувства не на себе си.”

28.05.2013 г.

ИСТОРИЯ НА АФРИКАНСКАТА ЛИТЕРАТУРА



Африканската литература датира от древни времена.  Така е отразено от древни източници.
Това е едно историческо изследване и свързаните с него концепции за това как започва африканската култура чрез своите писания. Тя е силно повлияна от американската.
Когато човек започва да ходи на земята, разработва система за записване на нещата, които го заобикалят и ги тълкуват според своите възприятия. Подобен начин на документиране може да е началото на носител, а такъв е литературата. Не всички писмени материали могат да се разглеждат като литература. Става дума за тези които отразяват човешките, обществено – икономически отношения и др.
Африканската литература има своите корени от праисторическия период.  Египетските йероглифи са намерени около 3200 г. преди н.е.
До около 400.” АД за пример, е система за писане, която използват за символи, са били използвани за регистриране на някои неща, за които се е споменавало в историята. Въпреки това те не се считат за литература.
Най – ранните записи които се смятат за литература е египетската Книга на мъртвите, записани на Papyrus на Ани в 250 г. преди н.е.
Много произведения като предания, митове, легенди са предавани вербално.
В Африка поради липсата на грамотност не е имало възможност да се създава литература.
Както споменах, исторически факти, митове, легенди, включително истории, драми, гатанки, песни, пословици и други литературни произведения са предавани вербално от поколения на поколения за забавление, дори и за образование с цел да се помни миналото на предците, подвига на народа, род и култура. Основни фактори които оказват влияние за Африканската литература, са най – раните записи за строителни обекти и работа, които са открити в Египет. В този континент, където анимизмът е практика от столетия, текстове на песни, разкази и стихове; въпреки че са незаписани, са предадени от поколение на поколение на вербален принцип. Някои от историите са за животни.
Египет като произход на цивилизацията на континента, е силно повлиян от културата, религията и литературата на континента като цяло.
Голяма част от Африканската литература придобива смисъл на такава след колонизирането й през 19 век.
Условията на живот и политически ситуации подготвиха пътя за развитието на литературни прозведения, като например тези, които са написани като реакции от робството. Колонизацията оказва своето значение и влияние върху развитието на литературата, изкуството и културата. Значително място заемат реакциите срещу расизма и Африканската борба за свобода и независимост. Значително място в Африканската литература е отношението към природата, как е създадена земята и първия човек.
Съвременната Египетска литературата представлява основен културен елемент в живота на страната. Египетски писатели и поети са сред първите, които въвели модерния стил в Арабската литература, и стиловете и елементите, които въвеждат, са широко разпространени в Близкия Изток. Първият съвременен египетски роман “Zaynab” от Мохамед Хюсеин Хайкал е публикуван през 1913 година, написан на египетски арабски език. Египетският романист Нагуиб Махфуз е първият арабски писател, който е спечелил Нобелова Награда за Литература. Известни са египетските писателки Науал ел Саадауи, добре позната за феминистките си дейности, и Алифа Рифаат, която също пише за жените и традициите в Египет. Народната поезия (фолклор) е може би най-популярният литературен жанр в Египет, представен в творбите на Ахмед Фоуад Негм (Фагуми), Салах Джахеен и Абдел Рахман ел Абнуди.
Според Ричард Паркинсън, който е експерт по египетска литература “Поезията вероятно е най-голямото забравено съкровище на Древен Египет. Според него древноегипетската поезия дава истинско разбиране за човешката природа и нейните несъвършества, встрани от идеализираната представа за древните египтяни, която историческите записи и биографии често създават на базата на открития в храмове и гробници. Група от няколко поеми са открити в разкопано селище на древноегипетски работници в покрайнините на долината на царете

Цветна песен (откъс)
Да чуя твоя глас е нараново вино за мен:
Извличам живот слушайки го.
Мога ли да те видя при всеки зор,
Би било по-добре за мен
отколкото да ям или да пия.
….
P.S. нараново вино – вино от нар
Подобни песни написани по време на египетското Ново царство (1539-1075 пр. н. е.)  Най-вероятно тези песни са създадени и предадени вербално и разказват за любовта и романтиката в древен Египет използвайки с лирически средства като метафори, повторения и други поетически техники, подобни на тези от днешно време.


ИЗВЕСТНИ ЛИТЕРАТУРНИ ПРОИЗВЕДЕВИЯ

Романи

* Mzimu WA Watu WA кале “(Храмът на предците” от Мохамед Саид Abdulla (суахили) 
*Their Eyes Were Watching God by Zora Neale Hurston http://www.zoranealehurston.com/books/their_eyes_teaching_guide.html Очите им бяха Гледайки Бог, Зора Neale http://www.zoranealehurston.com/books/their_eyes_teaching_guide.html Hurston 
* Ethiopia Unbound: Studies in Race Emancipation,(1911) by Joseph Ephraim Casely-Hayford (also known as Ekra-Agiman) Етиопия неконсолидиран: Изследвания в надпреварата еманципация, (1911) с Джоузеф Ефрем Кейсли-Hayford (известен също като EKRA-Agiman)

Play Игра

* The Girl Who Killed to Save: Nongqawuse the Liberator (1935) by Herbert Isaac Ernest Dhlomo of South Africa Момичето, което убити, за да Спести: Nongqawuse на Освободител (1935) от Хърбърт Исак Ърнест Dhlomo на Южна Африка

Poem Стихотворение

* Song of Iowino (1966) by Acholi Песен на Iowino (1966 г.) от Acholi

Drama Драма

* The Black Hermit (1962) by Ngugi wa Thiong’o of Kenya Черно отшелник (1962) на Ngugi WA Thiong’o на Кения


Myth Мит

* Yoruba Йоруба

Epic Епопея

* Epic of Sundiata Epic на Сундята

Fable Басня

* Kalila and Dimna (Muslim) Калила и Димна (мюсюлмани)

Stories Разкази

* Chants and Hymns Песнопения и химни 
* Book of the Dead (Egyptian) Книга на мъртвите (египетски)

Speeches Изказвания

* Things Fall Apart (1958) by Achebe Нещата се разпада (1958) от Ачебе

Narrative Разказ

* The Interesting Narrative of the Life and Adventures of Olaudah Equiano, also called Gustavus Vassa, the African ( 1789 ).by Olaudah Equiano Интересното повествование за живота и приключенията на Olaudah Equiano, наричан Густав будистките пости, в Африка ( 1789 ). от Olaudah Equiano

Николай Пеняшки - Плашков
…..
Подбрани и преработени материали от Уикипедия, Интернет и Африкански източници.

10.05.2013 г.

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА

Когато говорим за литература, би трябвало да започнем с произхода на думата.  Тя е от латински произход – lit(t)еra, lit(t)eratura; в случая говорим за произведения в писмен вид, в които авторът разказва конкретна история, пресъздавайки определен сюжет.
Във всяко свое произведение авторът има за цел да накара читателя да се развълнува и замисли върху прочетеното четиво. То провокира определени емоции – радост, тъга, негодувание и други. Много важно е читателят да открие част от себе си в някои от героите и да се поучи от допуснатите грешки.
Литературата като буквален превод от латински е учение за буквите.  Това определение е сравнително ново, понеже в миналото се е приемало като изкуство. Тя се разделя в два основни дяла – поезия и проза със съот- ветните подраздели.
Всеки автор на конкретно произведение има своя стил и разбиране за живота, и заобикалящата го действителност, и с красотата на словото представя в книжен вид своята история и емоции, било в поетична форма или в проза.
Всяка прочетена книга притежава своя свят, пълен с красота, любовни чувства, приятелство, предателства, предразсъдъци и т.н.
Красотата на литературата се състои в това, че разширява кръгозора на читателя, предоставя възможноста да се докосне и пренесе в непознати светове, отдалечавайки се от притискащото сиво ежедневие. Докосването до книжното тяло и прочита му позволява на читателя да наслади на красотата на художественото слово и вълшебното му въздействие. То може да бъде прекрасно, любвеобвилно, но и потискащо, или болезнено. Именно в това се състои магията на словото.
Колкото повече се чете, особено подрастващото и младото поколение обогатява речниковия си фонд, разширява познанията, дори помага за по-лесно справяне с правописните проблеми.
Литературата  като такава се дели по периоди, по език или страна, по автори.
    
  НАПРИМЕР:
          
    ЗАПАДНОЕВРОПЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА

 — Проторенесанс
= Предренесанс
     Този период предшества Ренесанса и представлява същинския преход от Средновековие към Ресанс. Проторенесанса е период, а не епоха.
  *  Италиански Проторенесанс   1265 – 1321 г.
В общи линии времето на ИП  се припокрива с живота на Данте Алигери  1265 – 1321 г.
  
 Причини за възникването първо в Италия
 В Италия най-рано са назрели условия за пробив в средновековното феодално общество и оттам за проби в средновековната култура.
 
  ПРИЧИНИТЕ СА:
 - Обществено политически причини;
възникване на буржоазна класа, географско положение на Италия – център на средиземноморска търговия.
- Културни предпоставки;
Кралство Италия е обединено едва след 1860г., предренесансова Италия не е обединена, а се състои  от множество градове-републики (Геноа, Венеция) и феодални владения. Италия е наследник на културата на Римската империя – език, литература, архитектура, древни паметници.
- Други предпоставки;
Ренесансът се появява първо в прованса, но по-значително е развитието му в Италия, защото през втората четвърт на 13 век започват войни, които стават причина „възраждането” по тези земи да угасне.
 =Данте Алигиери= 1265-1321
Произхожда от аристократичен род, силно обеднял през 13 век. Данте се гордее с рода си. Флорентинец.
В края на 13 век младият Данте желае да участва активно в политическия живот, на приетия устав, забраняващ господарстващите аристократи да участват в политическия живот му попречва.
 
  ОТ АНГЛИЙСКАТА ЛИТЕРАТУРА   известни литературни произведения са романите на Съмърсет Моам -  „Лайза Ламбет”(1897), „Души в окови”(1915), „Каталина” (1948)
Чарлс Дикенс – „Дейвид Копърфийлд”, „Приключенията на Оливър Туист”, „Повест за два града”;
Шекспир и неговата поезия ( „Сън в лятна нощ”)

ОТ БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА:
Иван Вазов, Христо Ботев, Алеко Константинов, Димитър Димов, П. К. Яворов, Елин Пелин, Й. Йовков, Л. Каравелов, Чудомир, Васил Попович, Григор Пърличев и др.

ОТ СЪВРЕМЕННИТЕ БЪЛГАРСКИ АВТОРИ:
Анжел Вагенщайн, Алек Попов, Румен Леонидов, Анжела Димчева, Дела Раи, Александър Томов, Васил Станилов, Евтим Евтимов, Людмила Филипова, Калин Терзийски, Стефан Цанев, Весела Люцканова, Иво Беров, Любомир Николав, Едвин Сугарев и много други.


© автор:
Николай Пеняшки – Плашков 

По поезията (или красотата на словото)

От години назад съществува твърдението, че “Изкуството е отражение на действителността”.
Реалността, която ни съпътства има  своето конкретно място в историята, времето и своите измерения; видими и невидими, явни и неявни, имагинерни, трансцедентални и т.н., е неотлъчно свързана и откроява своя отпечатък (във всичките си нюанси) не само в живота, но и в изкуството и културата. 
Както поезията, така и творчеството като цяло имат своята дълбочина, чистота, красота и прозрачност. Те отразяват и изразяват отношението, и познаването на твореца към всичко което го заобикаля. Именно поради тази причина поезията е многолика и се различава чрез своите проявления. Това се отнася и за изкуството като цяло…
Поезията както всичко друго има своята строга йерархичност, на която е подчинена.
Творчеството е израз на откровенията на твореца - поет, ценител не само на прекрасните неща в живота, но и на неговата трудна, стръмна, и пълна с тръни, бурени и камъни пътека, която трябва да преодолява. Именно той най-точно и вярно отрязява живота във всичките му измерения, и състояния чрез силата, и красотата на Словото.
Истинският творец ( поет, писател, художник ) разкрива и описва реалната действителност по различен / индивидуален/ начин, с красотата на своето творчество.
Именно в това се изразява величието, силата, целомъдрието и красотата на Словото, и Изкуството във всичките му проявления.

Н. Пеняшки - Плашков


24.04.2013 г.

НАКРАТКО ЗА АВСТРАЛИЙСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Дълго време читателската публика почти не познаваше австралийската литература, дори не проявяваше никакъв интерес към нея. Читателите познаваха малко произведения от определени писатели.
Безспорен е фактът, че Патрик Уайт е първият австралийски писател, получил Нобелова награда през 1973 год. и с това се прояви интереса към Австралийската литература и за нейното популяризиране в световен мащаб.
Със своето национално своеобразие, самобитност, фолклор, социални процеси и явления, австралийската литература привлича вниманието на своите читатели, критици и литературна общественост.
Патрик Уайт и неговото творчество оказва огромно влияние и повишен интерес сред литературните среди.
Със своята нобелова награда за литература за своето "епично и психологическо повествователно изкуство, което въведе нов континент в литературата".

В същност Австралийската литература не е от най – безизвестните. В края на XVIII и началото на XIX век тя има своя старт. Нейните писатели се смятат за последователи на английската литература, подражавайки на нейните автори с единственото намерение да запознаят своите читатели със своя социално – политически живот, флората, фауната, красотата и екзотиката на страната.
Поради причината, че са били дълго време колония на Англия, не само населението на държавата континент се смята като провинция на Великобритания, дори литературата и изкуството, и това оказва своето влияние и отражение както в социалния, така в обществения и културен процес в Австралия.
Именно този провинциализъм се усеща в литературния процес в страната континент. Поради тази причина литературните творци разчитат най – вече на признанието на Англия и САЩ.
Този процес продължава до началото на Първата Световна война.
Въпреки всичко австралийските писатели ( наред с представителите на изкуството) и до днес разчитат най – вече на признанието на литературната и културната общественост на Англия и САЩ.
Именно по тази причина не могат да се откъснат и обособят като отделна колоритна литературна идентичност.
Най – парадоксалното е че австралийската литература по характер, жанровост, проблематика, тематика и начин на писане се различава от английската литература.
Това се доказва с предпочитанието на австралийските писатели най – вече към разказа, като водеща литературна форма и своеобразие в националната им литература, най – вече в рамките на фолклора, което им предава своеобразна колоритност и чистота.
Типично за австралийските разкази и тяхното своеобразие се характеризира с неповторимата и омайваща флора и фауна на континента.
В особеността им, че в повечето от тях действието не се развива в градска обстановка. В тях се чувства флората, фауната, красотата, в присъствието на бушмена, екзотиката и неповторимостта на този прекрасен континент.
Всичко това придава своеобразна автентичност на австралийския разказ.
Своя първи истински разцвет австралийският разказ бележи през 90-те години на XIX век, когато, групирани около списанието „Бюлетин“ (започнало да излиза през 1880 г.), неколцина писатели (Хенри Лосън, Прайс Уорънг, Луис Бек, Стийл Ръд, Родерик Куин и някои други) постепенно променят коренно характера на австралийския разказ.
 ...
© Николай Пеняшки – Плашков


26.02.2013 г.

КРАТКА ИСТОРИЯ НА ПЕРСИЙСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Старата Персийския империя е запазена в много клиновидни надписи и е един индоевропейски език с близки сходства със санскрит и Avestan (на езика на зороастрийски свещени текстове). След падането на Achaemenians древният разработени език, в провинция Pars, в Близкия персийски или Пахлави (едно име, произлязло от Parthavi – това е, Партия). Пахлави е използван цялият Sassanian период. Макар и малко,за сега остава това, което трябва да бъде значителна литература.
Около сто Пахлави текстове оцеляват, най-вече  религиозните и всичките в проза. Пахлави колекции от романси, предвидени обаче са голяма част от материала за Шахнаме на Фирдоуси.

След арабските завоевания, знанието на арабският се налага, защото е бил не само на езика на новите управници и тяхното състояние, но и на религията. Те донесоха със себе си и – по-късно – на новия живот. Макар Пахлави продължава да говори в Личен живот, арабският доминира в официалните среди за един век и половина. С отслабването на централната власт, модифицираната форма на Пахлави ясно доминира, с европейските си индо-граматически структури, но опростена и с голяма инфузия на арабски думи . Това е модел на персийският в днешна употреба.

Арабският продължава да бъде използван в Иран, макар и намаляваща сила, както Латинският е бил използван в Европа, което е като език на учащите се.
Като такъв той е служил на Авицена, Ал-Бируни, Rhazes, Ал Газали и други; В действителност, много от най-известните имена в литературата на арабски, са на мъже от Персийски произход.

Персийският се развива бързо в една голяма литература, както и преди, и дълго разпространява своето влияние на съседни земи. В Индия, персийски език и поезия стана мода в двора на император Акбар Moghul . Персийският е приет за официален език; разпространява се там и по-късно се слива с хинди, и е в основата на езика урду.
Персийският оказва силно влияние върху езика и литературата на Турция. Турски стих се основава на персийски модели по отношение на формата и стила, и е с богат речников запас.

Значима особеност на персийският език, е че до известна степен се променя малко през хиляда или повече години от съществуването си като книжовен език.
По този начин стихотворението на Rudaki, който първият персийски поет. Персийската литература има няколко забележителни характеристики; най-забележителните от които е изключителното присъствие на поезията.

Прозата се ограничава най – вече в историята, географията, философията, религията, етиката и политиката, и то е, че поезията формира главният пазар за художествено изразяване.

Класическата персийска литература е произведена почти изцяло под кралското покровителство, която се изразява под формата на хвалебствени  стихове, и оказва влияние най-малко чрез еднаква сила в религията, и по-специално Sufism, която вдъхновява изключително голяма част от мистичната поезия.


ПЕРСИЙСКА ПОЕЗИЯ
Класическата персийска поезия винаги е в рима. Основните форми стих са qasida, masnavi, Газал и ruba’i. В qasida или ода е дълго стихотворение в monorhyme, обикновено е хвалебствие, с дидактически или религиозни съображения, а masnavi са написани в рими – героични, романтични, или разказ стих, а Газал (ОДУ или лирически) е сравнително кратко стихотворение, обикновено любовни или мистични и различни 4-16 стихове, които са в рима.
Конвенцията на Газал е въвеждането в последния куплет, на псевдонима на поета (takhallus). В ruba’i е четиристишие с особен м, както и колекция от четиристишия се нарича „ruba’iyyat“ (множествено число на ruba’i).
Накрая , колекцията от поета ghazals са едни или други стихотворения, подредени по азбучен ред,съответно в рими.
Тук не може да има място за специфични трудности при тълкуването на персийската поезия от читателите в Западните държави.
В клопките, общи за всички преводи на стихове трябва да се отбележи, и най-вече от персийската поезия, е особено трудно.

Честото свободно ползване на суфите е в образност. Корана и други указания и намеци, а и общата заетост на monorhyme, форма и много ефективни в Персийския, са неподходящи за повечето други езици.
Но най-важното от всичко е фактът, че поезията на Персия зависи до по-голяма степен от тази на повечето други народи от красотата на езика за последиците от него.
Ето защо много от големите обеми „qasidas в чест на принца“ все още могат да се четат с удоволствие в оригинал, макар че той до голяма степен не съответства на превода.

В следващата кратка скица на огромното поле на персийски литература ние не можем да се надяваме да се направи нещо повече от спомена за някои от най-известните автори, и да се посвети в една или друга посока,най-известния от всички.


В началото литература
Въпреки съществуващите фрагменти от персийските стихотворения се смята, че датата, от още през осми век от н.е., историята на персийската литература по правило започва с малка династии от девети и десети век, които възникнаха с упадъка на халифата. Най-важните от тези бяха Samanids, основал най-Bokhara първата от много брилянтни съдилища, които е трябвало да гледат на обучение и писма. Тук Абу Али Sina, по-известен на Запад като Авицена, който е производител на лекарства и философ в древна Гърция, и пише много произведения, които са упражнявали значително влияние не само в Изтока, но в Европа, където, преведени на латински, са били в употреба едва през седемнадесети век. Авицена пише най-вече на арабски език, но е съставил енциклопедия – за датското Nameh-YE Ala’i – в Персийския.
Най-известните на съда са били поети като Rudaki и Daqiqi. Rudaki, които се считат за първите от големите персийски поети. Те са написали много голямо количество от стихотворения, от които малко са оцелели. Неговият стил е директен, прост и неполиран. Daqiqi е композитор на епоси. На него е било възложено да напише произведение на древните царе на Персия, но е завършил хиляди стихове преди смъртта си . Някои от тях бяха включени по- късно в празника на Шах-наме.


В Ghaznavid и началото на Seljuq периоди:
Тя се казва, че четиристотин поети са били прикрепени към Съда на султан Махмуд; от тях, най-съществените са Unsuri, най-големият от на panegyrists Махмуд, следвана от Farrukhi, Manouchehri и Asadi. От проза писатели, най-прочутите е Бируни, автор на „Хроника на Древна нация“, който пише изключително на арабски език.

Ерата Seljuq, считани за втора класическия период на литературата персийски, е една богата, както в проза и поезия. Известни проза произведения са влиятелни съживяване на Газали на религиозни науки в арабски и персийски си резюме право Kimiya-YE Sa’adat (алхимията на щастието); История Baihaqi на Ghaznavids: на Siasat Nameh, един трактат за изкуството на управление от ул. Низам-Мулк, везир на Алп Арслан и Малик Шах, а забавни Qabus Nameh на Кай Ka’us, преведен от проф. такси „Огледална за принцове“; събиране на животински басни от индийски произход, озаглавено Калила VA Димна от Насър Ullah; чаровната Chahar Maqala или четири Беседи на низами Aruzi; на Фарс Nameh на Ибн ал-Balkhi, и отбелязва трактат за поетиката на Рашид-и Vatvat. Четири от горните работи – на Chahar Maqala, историята на Baihaqi, на Qabus Nameh и Siasat Nameh – се разглеждат от поета Bahar като четири големи шедьоври от началото на персийската проза.
Някои от авторите на този период пишат проза и поезия. Една от най-ярките от тях е Насир-и Khosrow, автор на близо петнадесет работи в проза и 30000 стихове, от които са оцелели по-малко от половината. Най-известните му проза работа е Сафар Nameh, отчет за пътуването му до Египет. Повечето от-и Khosrow на стихотворения Насир са дълги оди, главно на религиозни и етични теми. Те са отбелязани за чистота на езиковите и ослепителен технически умения. По мнението на учените Мирза Мохамед Qazvini, името на Насир-и Khosrow трябва да се добавят към тези от шестте поети – Фирдоуси, Хаям, Anvari, Руми, Саади и Хафез – които „практически всички“ се споразумяват да разгледат шестте най-персийски поети, всеки в неговата специална област. Други известни стихове на периода, включва дейността на мистика Ансари, Абу Sa’id и Баба Тахир на Хамадан, а оди на Qatran; романтичен епос Gurgani на Vis о Рамин, и дивани от двете роденият в Индия поети Mas’ud-и Sa’di Салман и Runi. Седем други поети на периода са с отлично слава и блясък, тъй като те са Хаям, Sana’i, Mu’izzi, Anvari, Khaqani, низами и розово.

Хаям – „единственият човек, който знае за мен“, казва Бертран Ръсел: „Който е както поет,така е математик и астроном“, – и е един от най-известните и най-високо ценен персийски поет в Европа и Америка. Имаше значителен скептицизъм дали той действително е автор на всички или някои от четиристишията преписани на него, но откриването неотдавна на ръкописи е по-древен, отколкото някой от по-рано известен, е да отстранят тези съмнения.
Поезията Хаям е до голяма степен пренебрегвана в Иран до края на ХIХ век и предимно без съмнение се дължи на недоверието на Православието.
Когато с преводите си Фицджералд го изведнъж популяризира на запад от Иран и започна да преоценява заслугите му като поет, и някои местни критици вече са готови да му предоставят място в поетичния пантеон. Тъй като той използва образи, общи за суфите, Хаям често е приветствана личност като суфи, но докато някои от неговите четиристишия могат да понесат мистично тълкуване, и общото впечатление от работата му е един хедонизъм примесен с лека меланхолия, роден за приемане на трагичната преходност на живота, силата на съдбата и последното невежество на човека.
Sana’i, който пише в стил, подобен на този на Насири Khosrow, е автор на две големи суфи епоси, на прототипи на по-късните шедьоври за розово масло и Руми.
Mu’izzi, приветстваха с „Абас Ighbal като“ един от художествените виртуози на персийски език „, пише главно хвалебствия в стих и в силно сложен стил. Anvari, автор на множество поетични творби, най-вече с хвалебствия, пише в един труден стил, понякога изискващи коментари. Той е считан от някои като един от най-големите персийски поети. Поезията на Khaqani е по-обноските. Последните трима споменати поети – Mu’izzi, Anvari и Khaqani – са известни в Иран, главно за техническият им блясък, но е особено трудно да се преведат, и не са толкова ценени на Запад.

Низами е роден в Гянджа в Кавказ през 1140 г. и е плодовит писател, известен най-вече за неговата Khamseh или квинтет, серия от пет големи романса и епоси. Те се състоят от Makhzan Ал Asrar или съкровищница на тайните, мистично вдъхновения епос от Sana’i; популярните романси от Ширин и Laila O Majnun; на Iskandar Nameh или история на Александър и дръжи Paikar, животът и историята на Бахрейн Гур. Стилът на Низами Khosrow е оригинален и колоритен; неговите творби се радват на огромна популярност, както и епизоди от своите романтични стихотворенията от любимите му теми.

Farid UD-Дин розов, е роден вероятно около 1136 г. Той е бил страхотен и оригинален поет, който пише многобройни религиозни и дидактически произведения. По същество е една мистична личност, и като такъв, оказва голямо влияние върху Руми. Най-известните му работи , на UT Mantiq-Tair (в превод от Фицджералд като птица парламент), е мистична алегория…

Това е история,
която символизира стремежа на душите за единение с Бога,и завършва с откритието, че нямат отделно съществуване отделно от обекта на тяхното търсене.
...

автор и превод от материали: Николай Пеняшки – Плашков



ПОЕЗИЯ
- Авиценна (Абу Али ибн Сина)
 

Море слов сокровенного смысла полно,
Этот смысл я читать научился давно.
Но когда размышляю о тайнах Вселенной,
Понимаю, что мне их прочесть не дано.
***
О мудрости твердят: она бесценна,
Но за нее гроша не платит мир.
 


РУБАИ - Авиценна (Абу Али ибн Сина)

 
Сердце жадно спешило пройти этот путь,
Все понять и в глубины вещей заглянуть.
Мудрость – тысяча солнц! – мне в дороге светила
Сердцевины достиг, но не познана суть.
***
Суть в существе твоем отражена,
Не сможет долго тайной быть она,
Не потому ль, что суть любой натуры
В поступке, словно в зеркале, видна.
***
Душа, ты связана с желанием и страстью.
Спеши: мгновению обязана ты властью.
Любви не покупай, богатств, чинов не требуй,
Кто счастья не ценил, тот близится к несчастью.
***
Налейте вина мне, пусть длятся года,
Налейте, чтоб радость была молода.
Вино, что огонь, но земные печали
Уносит оно, как Живая вода.
***
О солнце! Странник ты, повсюду знаменитый.
Из этих странствий мне подарок принеси ты:
Кого ты на путях любви нашло сегодня
С печалью на лице и болью, в сердце скрытой.
***
Мы к богу-истине прибегли, когда пошли путем прямым.
Теперь благое и дурное в самих себе искореним.
Когда божественная правда судить нас будет с добротой,—
С дурным отожествит благое, благое уравнит с дурным.
***
Душа вселенной — истина: то бог. А мир есть тело,
А чувства тела — ангелы, верны душе всецело,
А члены тела — вещества, стихии, элементы.
Единство мира таково, я утверждаю смело.
***
Вино враждует с пьяницей, а с трезвым дружит, право.
Немного пьем — лекарство в нем, а много пьем — отрава.
Не пейте неумеренно: вам будет вред безмерный,
А будем пить умеренно — вину и честь и слава!
***
Пьешь изредка вино — мальчишкою слывешь,
И грешником слывешь, когда ты часто пьешь.
Кто должен пить вино? Бродяга, шах, мудрец.
Ты не из этих трех? Не пей: ты пропадешь!
***
Мой друг с моим врагом сегодня рядом был.
Не нужен сахар мне, что смешан с ядом был!
С подобным другом впредь не должен я дружить:
Беги от мотылька, когда он с гадом был!
***
Эй, кравчий, соскучился я о вине!
Вновь выпью и бога увижу на дне.
Хочу совершить омовенье души я,
Кувшинчик безносый подай ка ты мне!
***
Кто стар, тот молодым огнем пылать не может.
Творца хулит старик, но юным стать не может.
То дело, что творил, творил ты темной ночью:
Оно при свете дня существовать не может.
***
Все, что сокрыто в словах, мне подвластно.
Тайны вселенной постиг я прекрасно.
Ну, а себя хорошо ли познал я?
Стало мне ясно, что все мне неясно.
***
Пройти пустыню мира ты, сердце, торопилось,
Но мира не познало, хотя познать стремилось.
В конце концов не знаю дороги к совершенству,
Хотя в пытливом сердце сто тысяч солнц светилось.
***
О, если бы познать, кто я! Хотя бы раз
Постигнуть, для чего скитаюсь я сейчас?
Спокойно зажил бы, отраду обретя,
А нет — заплакал бы я тысячами глаз.
***
От праха черного и до небесных тел
Я тайны разгадал мудрейших слов и дел.
Коварства я избег, распутал все узлы,
Лишь узел смерти я распутать не сумел.
***
Вино – наш друг, но в нем живет коварство:
Пьешь много – яд, немного пьешь – лекарство.
Не причиняй себе излишеством вреда,
Пей в меру – и продлится жизни царство,
***
Когда к невеждам ты идешь высокомерным,
Средь ложных мудрецов явись ослом примерным,
Ослиных черт у них такое изобилье,
Что тот, кто не осел, у них слывет неверным.
***
Земля подобна шахматной доске,
Фигур без счета у Судьбы в руке.
В небытие ушли и царь, и нищий,
Пока мы здесь, а будем вдалеке.
***
Мое неверье — не игра, не слов пустых убранство.
Я верю в истину одну: вот веры постоянство.
Сейчас таких, как я,— один, и если я — неверный,
То, значит, правоверных нет, нет в мире мусульманства.


ГАЗЕЛИ

Прекрасно чистое вино, им дух возвышен и богат,
Благоуханием оно затмило розы аромат.
***
Как в поучении отца, в нега горечь есть и благодать,
Ханжа в вине находит ложь, а мудрый – истин щедрый клад.
***
Вино разумным не во вред, оно – погибель для невежд,
В нем яд и мед, добро и зло, печалей тень и свет услад.
***
Наложен на вино запрет из за невежества невежд,
Безверием расколот мир на светлый рай и мрачный ад.
***
Какая на вине вина за то, что пьет его глупец,
Напившись, пустословить рад и, что ни скажет, невпопад.
Пей мудро, как Абу Али, я правдой истиной клянусь:
Вино укажет верный путь в страну, истин ветроград.
***
Десять признаков есть у души благородной,
Шесть ее унижают. Быть нужно свободной.
***
Ей от подлости, лжи и от зависти низкой,
Небрежения к близким, к несчастью и боли народной.
***
Коль богат, то к друзьям проявляй свою щедрость,
Будь опорою им и звездой путеводной.
***
А впадешь в нищету – будь и сильным и гордым,
Пусть лицо пожелтеет в тоске безысходной.
***
Краток век, каждый вздох наш быть может последний,
Не терзайся о мире заботой бесплодной,
***
Смерть играет без устали в нарды: мы шашки,
Мир – доска, день и ночь, как две кости, в руках небосвода.
***
Кто на земле блаженств не ищет, тот
Их в небесах навечно обретет.
***
Нам воздержанье, венчанное вздохом,
При жизни очищение дает.
***
И в рай однажды вступит, кто поодаль
Здесь оставлял страстей водоворот.
***
И ангелов у ног своих увидит,
Кто отрешится от земных забот.
***
А ты, моя красавица, я знаю,
Стремишься поступать наоборот.
***
Тебе от наслаждения отречься
Жизнь, полная соблазна, не дает.
***
Земная радость – это лишь мгновенье
Пред вечностью, которая нас ждет.
***
Уединись, как Бу Али. Мгновенье
Предпочитать бессмертью не расчет.