ЕМА ГОЛДМАН "Най-опасната жена в Америка"

Ема Голдман (на английски: Emma Goldman), понякога наричана Червената Ема, е знаменита северноамериканска анархистка и политическа активистка от първата половина на 20 век. Играе важна роля в развитието на анархистката политическа философия в САЩ и Европа.

Родена е родена на 27 юни 1869 г. в Ковно, Руска Империя (днешен Каунас, Литва)

Заедно със своя любовник и дългогодишен приятел Александър Бъркман и стотици други тя е депортирана в Русия след Болшевишката революция от1917 г. В началото тя я поддържа, но скоро започва да критикува насилиетои потискането на свободата на словото. в Ковно, Руската империя (днешен Каунас, Литва). На 17-год. възраст през 1885 г. имигрира в САЩ, установява се в Ню Йорк и се включва в анархисткото движение.[1] Тя става писател, лектор, защитник на правата на жените и на нейните речи се събират хиляди. Арестувана е няколко пъти.

Когато избухва Испанската гражданска война, тя заминава за Испания, за да даде своята подкрепа за испанската революция. Умира в Канада на 70 г. през 1940 г.

продължете от: Уикипедия

100 години Камю, или няма от какво да се боим, след досега с най-лошото

На 7 ноември се навършват 100 години от рождението на големия писател и философ Албер Камю (1913 - 1960). Преди две седмици портал "Култура" пуликува части от три интервюта с него, които за първи път се превеждат на български език (преводът е на Тони Николов по Actuelles I, Ecrits politiques, 1944-1948, p. 179-186.). "В тях Камю не крие тревогата са за света и своето поколение, видяло "как под фалшивите цветове на...
продължете да четете от тук:  http://www.dnevnik.bg

 

Излезе четвъртата книга от серията „Клуб Класика“

Уилям Съмърсет Моъм (1874–1965) е английски писател и драматург, чието творчество оставя дълбоки следи в съвременната литература. Сред най-известните му творби са „Души в окови“, „Цветният воал“, „Острието на бръснача“ и др. Съмърсет Моъм се нарежда и сред най-големите майстори на разказа. Творчеството му се отличава с реализъм, психологическа достоверност и многопластовост.

В „Луна и грош“ Съмърсет Моъм разказва историята на Чарлс Стрикланд, богат брокер от Лондон, който напуска съпругата и децата си, за да стане художник. Той е убеден, че трябва да рисува, въпреки че никога не го е правил. Вдъхновен от личността на Пол Гоген, Моъм описва живота и душевността на един истински артист, който, обсебен от изкуството, е готов да пожертва всичко: кариерата си, съпругата си, децата си, удобството си, дори живота си. Книгата не е романизирана биография на Гоген, а един запомнящ се…
продължете да четете от тук: Книжарница „Хермес“

 

СЪМЪРСЕТ МОЪМ

Съмърсен Моъм е английски белетрист и драматург. Той е един от най-известните и високо платени западни писатели пред 30-те години на 20 век
Той е роден на 25. 01. 1874 г. в Париж, Франция. Баща му е юрист  в английското посолство  в Париж. Остава сирак на десет годишна възраст, след като майка му почива от туберкулоза, а две години по-късно баща му умира от рак. Поради това заминава за Англия при чичо си, който е  свещенник  в малък град. Учи в Кралското училище в Кентърбъри. По това време започва да заеква. На 16-годишна възраст Моъм отказва да продължи обучението си в Кралското училище и чичо му позволява да учи литература, философия, и  немски език в университета  в Хайделберг, Германия.Именно там Моъм започва да пише разкази тайно. На 18-годишна възраст се завръща в Англия, за да учи медицина по настояване на чичо си, но посещава медицинското училище на  лондонската болница Св. Томас без желание. След пет години се дипломира, но не работи като лекар, а се отдава изцяло на писането. Отначало публикува кратки разкази и едва 23 годишен става свидетел на публикуване на първата му новела „Лайза от Ламбет” . През следващите години пише предимно пиеси, като четири от тях се играят в  Лондон с голям успех. През 1915 г. публикува автобиографията си Души в окови. По време на
Първата световна война    е английски шпионин в  Швейцария.
През 1928 г. Моъм купува резиденция на  Френската Ривиера, нарича я вила „Мореск“ и тя става негов дом до края на живота му. В дома си приема велики хора  Уинстън Чърчил, Хърбърт Уелс, Ноел Коуард.
Две жени остават трайни следи в живота на Моъм. Едната е Етелуин Джоунс, известна като Сю Джоунс, бляскава дъщеря на известен драматург, тя е начинаеща актриса, току-що разведена. По-късно когато тя играе в Чикаго.Моъм ѝ прави предложение, но тя отказва. Оказва се, че е бременна от друг и скоро след това се жени за сина на шестия граф Антрим.  Жената, за която се жени Моъм е  Сири Барнардо Уелкъм, на 22 години, женена за 48-годишния  Хенри Уелкъм,  американски фармацевтичен бос. През 1918 г. Моъм среща Сири, през 1913 г. тя става негова любовница и му ражда дъщеря – Елизабет. След скандалния развод на Сири, Моъм постъпва както смята за правилно, и двамата се женят на  26  май 1917 г. Бракът им не е щастлив, и те се развеждат през 1929 г.  Сири изживява дълбоко своята болка. Любовният живот на Моъм преминава под знака на бисексуалността. Голямата любов на писателя е Джералд Хакстън. Запознават се през Първата световна война  във Франция. Джералд е роден в Сан Франциско, но е отрасъл в Англия. Заживяват заедно на  Ривиерата, Джералд го съпровожда по време на пътешествията и играе ролята на секретар, и компаньон. След смъртта на Хакстън, Моъм си взима нов компаньон – Алън Сърл. През 1962 г. дъщеря му Елизабет иска да го обяви за невменяем. Моъм се отрича от нея официално и осиновява Сърл, но съдът в Ница обезсилва осиновяването и Елизабет получава правата на наследница. През 1965 г. Моъм умира на 91 години от старост.

 

ТВОРЧЕСТВО

 

* ЛАЙЗА ОТ ЛАМБЕТ  (1897)  повест
* ДУШИ В ОКОВИ   ( 1915)  роман
* ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ИМАШЕ СЪВЕСТ
* ЛУНА И ГРОШ
* ПО ОСТРИЕТО НА БРЪСНАЧА
* РАВНОСМЕТКАТА
* КАТАЛИНА  (1948)
* ЧАСЪТ ПРЕДИ ЗОРАТА
* ПАЛМИ КРАЙ ТРОПИЧЕСКО МОРЕ
* СКЕЛЕТ В ГАРДЕРОБА
* ПРОПУСНАТИТЕ  ВЪЗМОЖНОСТИ
* КРАЯТ НА БЯГСТВОТО
* ЗАБРАВЕНИ ОТ БОГА
* ЦВЕТНИЯТ ВОАЛ
* ЧАСЪТ ПРЕДИ ЗОРАТА
* Collected  Short  Stories. Vol. 2
* Collected  Short  Stories. Vol. 3
* НАТЯСНО В ЪГЪЛА
* ЛУНА И ГРОШ

СБОРНИЦИ С КЪСИ РАЗКАЗИ:

 

Orientations (1899)
The Trembling of a Leaf (1921)
The Casuarina Tree (1926)
Ashenden: Or the British Agent (1928)
First Person Singular (1931)
Ah King (1933)
Cosmopolitans – Very Short Stories (1936)
The Mixture As Before (1940)
Creatures of Circumstance (1947)

Освен новелите и сборниците с разкази, Съмърсет Моъм има редица есета, мемоари, памфлети, пътнически очерци, както и стотици статии за пресата. Ето и някои от тях:

The Land of the Blessed Virgin: Sketches and Impressions in Andalusia (1905)
On A Chinese Screen (1922)
The Gentleman in the Parlour: A Record of a Journey From Rangoon to Haiphong (1930)

Don Fernando (1935)
The Summing Up (1938)
France At War (1940)
Books and You (1940)
Strictly Personal (1941)
Great Novelists and Their Novels (1948)
A Writer’s Notebook (1949)
The Vagrant Mood (1952)
Ten Novels and Their Authors (1954)
Points of View (1958)

МАЙКЪЛ КРАЙТЪН

Майкъл Крайтън е роден 23 октомври 1942 в Чикаго, Илинойс, САЩ. Когато е бил на 6 години, семейството му се преселва в Рослин, предградие на Ню Йорк. На 14-годишна възраст Майкъл публикува в Ню Йорк Таймс своите пътни бележки и оттогава винаги е чувствал привличане към литературното творчество.

През 1960 г. завършва училище и постъпва в Харвард с намерението да учи за писател. Но стилът му непрекъснато е предизвиквал забележки от професорите и оценките му винаги били много ниски. Той предположил, че проблема със стила не е в него, а в преподавателите и им пробутал като своя разработка едно есе на Джордж Оруел. Професорът поставил на Оруел оценка три плюс и Майкъл окончателно се убедил, че Харвардските мерки не са за него.

Завършвайки университета през 1965 г. с посредствени оценки, той решава да смени областта на интересите си и се заема с антропология в британския Кембридж, където е премиран за успехи в едногодишната експедиция в Европа и Северна Африка. Връщайки се в Щатите, Крайтън решава да стане доктор и през 1969 г. завършва Харвардското медицинско училище - между другото, никога не е подавал молба за лицензиране на частна практика. През всичките тези години е писал трилъри под различни псевдоними, а един от неговите романи, "A Case of Need", получава премията "Едгар" като най-добрия детективски роман на годината.

 продължете да четете от тук:  http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D0%B9%D0%BA%D1%8A%D0%BB_%D0%9A%D1%80%D0%B0%D0%B9%D1%82%D1%8A%D0%BD

 

АЛБЕР КАМЮ

На българския съвременен читател творчеството на писателят Албер Камю в основната си част е известно. Първоначално неговата идеология е сформирата под влиянието на философията на екзистенциализма. Неговите философски разбирания са сформирани под влиянието на Кант, Хегел, Ницше, Хусерл, Хайдегер, Ясперс и Жан-Пол Сартр. Албер Камю усилено чете писателите Балзак, Мелвил, Стендал, Достоевски, Пруст, Малро, Кафка, разбира се и други. За него те са велики писатели-философи. Заслужава да бъде четен. 

ТАЙНАТА - роман

 Резюме: 

Главната героиня Джудит Хемптън е изключително красива и сексапилна, гордо и лоялна към близките си. Най-близката ̀и приятелка Франсис Катрин, която не е виждала от четири години, трябва скоро да роди и по тази причина Джудит е обещала да бъде да нея в този изключителен момент. Съществува и друга причина за предстоящото пътуване от мрачния и подтискащ английски дом до шотландските планини. Госпожица Хемптън трябва да се срещне и запознае с баща си, леърд Маклийн, за чието съществуване не е подозирала. Тя се оказва неподготвена за неочаквана

среща с един див шотландец, който трябва да я отведе до земите – Иън Мейтланд. Той е леърд на своя клан и е изключително неустоим мъж, когото е срещала някога. Мейтланд е изключително бесен, по причината че брат му е дал на жена си Катрин абсурдното обещание да доведе скъпата и
приятелка. Въпреки острите сблъсъци на различните и силни характери, красивата Джудит се отдава на горещите целувки, блаженство и страсти. Младият и чаровен Иън е объркан от нейното неподчинение, необуздан характер и изключителната ̀и нежност. В сърцето му се разпалва пламъка на любовта, породена в отговор на нейните чувства, нежност и страст. Нищо не може да подкопае и унищожи силната любов, и прекрасните чувства на двамата влюбени, дори и предстоящата истина за родния ̀и баща, и злокобната, разрушителна тайна, която е в състояние да разтрогне най-сплотения съюз и искрена любов.

********

Накратко за автора:

Джули Гарууд е американска писателка, родена на 1януари 1946 г. в Канзас, Мисури, САЩ. Тя е шестото от 7-те деца на голямо ирландско семейства. Има 5 сестри и брат. Претърпява операция на 6-годишна възраст, поради отстраняване на сливиците (тонзилектомия), от която има усложнения на гласните струни. Поради тази причина не може да започне училище и да се научи да чете като останалите деца. Научава се да чете на 11-годишна възраст с помощта на учителката ̀̀И по математика Елизабет , която посвещава цяло лято за тази цел и удоволствието на Джули да се наслади на четенето и красотата на словото. Тя оказва значително и силно влияние върху Гарууд, че впоследсвие нарича дъщеря си Елизабет.

По-късно Джули учи за медицинска сестра. Запленена е от историята и записва едновременно и курс по руска история.    

По време на следването по история един от професорите ѝ е впечатлен от качеството на нейните есета и я убеждава да започне да пише. Резултатът е книга за деца „A Girl Named Summer” и първият ѝ исторически роман „Gentle Warrior”. Въпреки че Гарууд е щастлива да пише, тя не възнамерява да става писател.

Омъжва се млада за Джералд Гарууд и има 3 деца: Джералд младши, Брайън и Елизабет. Докато ги отглежда, работи на свободна практика като журналист. След като най-малкото ѝ дете тръгва на училище, тя започва да посещава сбирките на местните писатели. Там среща своя бъдещ агент и чрез него издава 2-те си книги в издателство „Pocket Books” през 1985 г. под псевдоним Емили Чейс, като получава поръчка за още исторически романи. Така се ражда легендата.
Романите на Джули Гарууд се славят с изключителна историческа точност. Известен е фактът, че авторката прекарва много време в библиотеката на университета в Канзас, чрез Интернет или директен контакт, за да намери три исторически източника, потвърждаващи даден факт, преди да го включи в книгите си.

Въпреки успеха си в романтичните исторически романи Гарууд се впуска и в жанра на съвременните романтични романи. Нейните теми в романите са „семейство, лоялност, религия и чест”. Те са наситени с чувство за хумор и интригуващи обрати. Джули Гарууд казва за тях: „Искам моите читатели да се смеят и плачат, и да са обхванати от любов, искам те да избягат в друг свят за известно време и след това да се чувстват така, сякаш са били на едно голямо приключение.”

Нейните книги са отпечатани в тираж над 40 милиона броя. Романите ѝ са били 24 пъти в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс”, „The Wall Street Journal”, и „Publishers Weekly”.
Романът „Венчило с дявола” е отличен с наградата „РИТА” за най-добър роман през 1990 г. Романът „For the Roses” е адаптиран за телевизията от „CBS” през 1997 г. под заглавие "Роуз Хил" с участие в главната роля на Дженифър Гарнър. Романът ѝ „Разбивач на сърца”, е предпочетен за киното и е поредица в списание „Космополитен”.
Джули Гарууд живее със семейството си в Лийуд, Канзас. Все още пише на пишеща машина, за да запази началния си творчески дух, а компютъра използва за другите си дейности. Извън работата посвещава усилията си на програми за повишаване на грамотността.

------------------

автор: ДЖУЛИ ГАРУУД  /  Откъс от романа...

...

Англия, 1181г.

Сприятелиха се още преди да пораснат достатъчно, за да разберат, че би трябвало да се мразят. Бяха съвсем малки момиченца, когато се запознаха на летния фестивал, който се провеждаше на границата между Шотландия и Англия.

Лейди Джудит Хамптън за първи път напускаше изолирания си дом в Англия, за да присъства на шотландските забавления и се вълнуваше толкова много, че едва се насилваше да затвори очи по време на задължителната следобедна дрямка. Имаше толкова да се види и направи, а за едно любопитно четиригодишно дете пакостите никога не свършваха.

Също както Франсис Катрин Къркоуди, която в момента съжаляваше за стореното, защото татко й я бе плеснал доста силно, а после я бе понесъл през поляната на рамо, като чувал с картофи. Накрая я остави да седне на един гладък камък, недалеч от певците и танцьорите, като й нареди да не мърда оттам, преди да дойде да я вземе. Заповяда й също да остане самичка и да се разкае за греховете си.

Но тъй като Франсис Катрин нямаше ни най-малка представа какво значи думата „разкайва“, реши, че не е нужно да се подчинява на тази заповед. Донякъде това бе добре, защото й даде възможност да се съсредоточи върху жуженето на една пчела, кръжаща около главата й.

Джудит видя как бащата наказа дъщеря си и веднага изпита съжаление към смешно изглеждащото момиченце, чието лице бе поръсено обилно с лунички. Знаеше, че на нейно място щеше да реве с цяло гърло и да се оплаква, че чичо й Хърбърт я е плеснал по дупето, но червенокосото момиченце дори не направи гримаса, когато баща му го напляска. Решена да поговори с нея, тя изчака, докато бащата спря да размахва заканително пръст и след като го видя да се оттегля с важна походка, повдигна поли и се затича, заобикаляйки така, че да изскочи иззад скалата.

— Моят татко никога не би ме напляскал — каза наперено Джудит вместо поздрав.

Франсис Катрин дори не обърна глава, за да види кой й говори. Не смееше да отмести поглед от пчелата, която беше кацнала на камъка, близо до лявото й коляно.

Мълчанието й обаче не обезкуражи Джудит.

— Моят татко е мъртъв — обяви тя. — Умрял е още преди да се родя.

— Тогава откъде знаеш дали би те напляскал, или не?

Джудит сви рамене.

— Просто знам, че не би го направил — отвърна тя. — Говориш смешно, сякаш нещо е заседнало в гърлото ти. Така ли е?

— Не — отговори Франсис Катрин. — И ти говориш смешно.

— Защо не ме поглеждаш?

- Не мога.

— Защо не можеш? — попита Джудит. Тя започна да усуква подгъва на розовата си рокличка, докато чакаше отговор.

— Трябва да гледам пчелата — отвърна Франсис Катрин. — Иска да ме ужили. Трябва да съм готова да я убия.

Джудит се наведе по-близо. Забеляза пчелата, която кръжеше около левия крак на момичето.

— Защо не я убиеш още сега?

— Защото ме е страх — призна Франсис Катрин. — Може да не я улуча. Тогава със сигурност ще ме ужили.

Джудит се намръщи и обмисля дилемата цяла минута.

— Искаш ли аз да я убия вместо теб?

— Би ли го направила?

— Може би — отвърна тя. — Как се казваш? — попита, докато събираше смелост да се изправи срещу пчелата.

— Франсис Катрин. А ти?

— Джудит. Как така имаш две имена? Никога не съм срещала някой, който да има повече от едно.

— Все това ме питат — каза Франсис Катрин и въздъхна драматично. — Франсис е името на майка ми. Тя е умряла, докато ме е раждала. Катрин е името на баба ми, и тя е умряла по същия начин. Не е било позволено да ги погребат на свещена земя, защото според Църквата те не са били чисти. Татко се надява, че ще започна да се държа както подобава и когато отида на небето, господ ще чуе двете ми имена и ще си спомни за мама и баба.

— Защо Църквата смята, че не са били чисти?

— Защото са умрели, докато раждат — обясни Франсис Катрин. — Нищо ли не знаеш?

— Знам някои неща.

— А аз знам абсолютно всичко — похвали се Франсис Катрин. — Или поне татко казва, че смятам, че знам всичко. Дори знам как бебета влизат в коремите на майките. Искаш ли да чуеш?

— О, да.

— След като се омъжат, таткото плюе в чашата си с вино и кара майката да отпие голяма глътка. В мига, в който тя преглътне виното, бебето се озовава в корема й.

Джудит изкриви лице при тази странно неприятна информация, но точно когато реши да попита още нещо, Франсис Катрин изскимтя силно. Тя се наведе към нея и също изхленчи. Пчелата бе кацнала на обувката на приятелката й. Момиченцето имаше чувството, че колкото повече се взира в насекомото, толкова по-голямо става то. Всички мисли за бебета и раждане се изпариха от ума й.

— Ще я прогониш ли? — попита Франсис Катрин.

— Приготвям се.

— Страх ли те е?

— Не — излъга Джудит. — Не ме е страх от нищо. Мислех си, че и теб не те е страх.

— Защо?

— Защото не заплака, когато татко ти те напляска — отговори Джудит.

— Той не ме удари силно — обясни Франсис Катрин. — Никога не го прави. А и него го боли повече, отколкото мен. Или поне така казват Гавин и Кевин. Казват също, че татко е обсебен от мен и горко на мъжа, за когото ще се омъжа, когато порасна, защото съм ужасно разглезена.

— Кои са Гавин и Кевин?

— Моите полубратя — отговори Франсис Катрин. — Татко е и техен баща, но от друга майка. Тя е умряла.

— Да не би и тя да е умряла, докато ги е раждала?

— Не.

— Как тогава?

— Просто се е предала — обясни Франсис Катрин. — Така ми каза татко. Сега, ако ще гониш пчелата, аз ще затворя очи.

Тъй като Джудит наистина искаше да впечатли новата си приятелка, реши повече да не мисли за последствията. Вместо това се пресегна и удари пчелата. В мига, в който крилцата на насекомото докоснаха дланта й, тя инстинктивно сви юмрук. След секунда вече плачеше. Франсис Катрин скочи от скалата и помогна на приятелката си по единствения начин, който знаеше — и тя се разрева. Джудит се затича около скалата, плачейки с цяло гърло, като едва успяваше да си поеме дъх. Новата й приятелка тичаше след нея, пищейки също толкова силно, по-скоро от съчувствие и страх, отколкото от болка.

Бащата на Франсис Катрин се появи тичешком от другия край на поляната. Първо хвана дъщеря си и след като тя му разказа какъв е проблемът, хукна след Джудит. Само след две минути момиченцата бяха утешени. Жилото беше извадено и раничката беше покрита със студена влажна кал. Бащата на приятелката й нежно изтри сълзите от бузите на Джудит с края на вълненото си наметало. След това седна на скалата и постави дъщеря си на едното си коляно и Джудит на другото. Досега никой не се бе суетял толкова около нея и Джудит доста се засрами от вниманието, което получаваше. Но въпреки това не отказа утехата и дори се притисна по-близо за още.

— Вие двете сте жалка гледка — обяви бащата, когато момичетата спряха да хълцат, за да могат да го чуят. — Пищяхте по-силно от тромпетите, които известяват началото на игрите за хвърляне на борови колове, и тичахте наоколо като кокошки с отрязани глави.

Джудит не можеше да разбере дали бащата е ядосан или не. Гласът му бе груб, но не се мръщеше. Франсис Катрин се изкиска и затова Джудит реши, че мъжът се шегува с тях.

— Нея много я болеше, татко — сподели Франсис Катрин.

— Сигурен съм — съгласи се той. След това погледна към Джудит, която също вдигна глава, и я похвали. — Много смело от твоя страна да помогнеш на дъщеря ми, малко девойче. Но следващият път се опитай да не хващаш пчелата. Става ли? — Джудит кимна покорно. Таткото на Франсис Катрин погали ръчичката й. — Ама колко си красива само! — възкликна той. — Как е името ти, дете?

-- Тя се казва Джудит, тате, и ми е приятелка. Може ли да вечеря с нас?

— Е, това зависи от родителите й — отвърна баща й.

— Баща й е мъртъв — съобщи Франсис Катрин. — Това е много жалко, нали, тате?

— Да, наистина — съгласи се той. Ъгълчетата на очите му се извиха, но той не се усмихна. — И има най-хубавите сини очи, които съм виждал.

— А моите очи не са ли най-хубавите, които си виждал, тате?

— Да, Франсис Катрин. Ти имаш най-хубавите кафяви очи, които някога съм виждал. Наистина.

Франсис Катрин бе толкова доволна от думите на баща си, че присви рамене и се закикоти отново.

— Татко й е умрял още преди да се роди — продължи след малко. Току-що си бе спомнила тази информация и бе сигурна, че баща й ще иска да я чуе.

Той кимна и каза:

— Сега, дъще, искам да пазиш тишина, докато поговоря с приятелката ти.

-- Добре, тате.

Той насочи вниманието си към Джудит. Почувства се неловко, защото тя го наблюдаваше много съсредоточено. Бе толкова мъничка и сериозна, всъщност много по-сериозна, отколкото би трябвало да бъде на тази възраст.

— Колко си голяма, Джудит?

Тя му показа четири пръста.

— Тате, виждаш ли? Тя е на моята възраст.

— Не, Франсис Катрин, не е точно на твоята възраст. Джудит е на четири годинки, а ти си вече на пет. Забрави ли?

— Не съм.

Той се усмихна на дъщеря си, след което се обърна отново към Джудит.

— Не се страхуваш от мен, нали?

— Тя не се бои от нищо. Сама ми го каза.

— Замълчи, дъще. Искам да разменя няколко думи с приятелката ти. Джудит, майка ти тук ли е?

Момиченцето поклати глава, после започна да навива на пръст една от светлорусите си къдрици, издавайки, че е нервна, но въпреки това не откъсна поглед от него. Лицето му бе покрито с червена брада и когато говореше мустаците му мърдаха. Прииска й се да може да докосне брадата, за да почувства каква е на допир.

— Джудит? Майка ти тук ли е? — отново попита той.

— Не, мама остана при вуйчо Текел. Двамата не знаят, че съм тук. Това трябва да си остане тайна, защото ако разберат, няма да ми позволят да се върна на фестивала. Леля Милисънт ми го каза.

Щом започна да говори, тя реши да му каже абсолютно всичко, което знаеше.

— Вуйчо Текел казва, че е като мой баща, но всъщност е брат на мама и аз никога не седя в скута му. Не бих го направила, дори и да можех, но тъй като не мога, това е без значение, нали?

На бащата на Франсис Катрин му бе трудно да проследи обяснението, но дъщеря му нямаше никакъв проблем с това, а беше и доста любопитна.

— Защо нямаше да го направиш, ако можеше? — попита тя.

— Неговите крака са счупени.

Франсис Катрин възкликна.

— Тате, това не е ли жалко?

Баща й въздъхна. Едва успяваше да следи разговора.

— Да, със сигурност — съгласи се той. — Сега, Джудит, щом майка ти е вкъщи, ти как се озова тук?

— Със сестрата на мама — отвърна Джудит. — Живеех с леля Милисънт и чичо Хърбърт през цялото време, но мама вече не ми позволява.

— И защо така? — поинтересува се Франсис Катрин.

— Защото ме чу да казвам на чичо Хърбърт „татко“. Беше наистина бясна и ме удари по главата. После вуйчо Текел ми каза, че трябва да живея с него и с мама през следващите шест месеца, за да знам на кого принадлежа и че леля Милисънт и чичо Хърбърт ще трябва да живеят без мен. Точно това каза Текел. Мама не обича да съм далеч дори за половин година, но тъй като вуйчо Текел не беше започнал още да пие, тя знаеше, че ще запомни какво е казал. Той винаги помни, когато не е пиян. Мама отново беше много ядосана.

— Майка ти е била бясна, защото си щяла да й липсваш през тези шест месеца? — попита Франсис Катрин.

— Не — прошепна Джудит. — Мама казва, че създавам само грижи.

— Тогава защо не иска да заминаваш?

— Тя не харесва чичо Хърбърт — отвърна Джудит. — Заради това се противи.

— А защо не го харесва — поиска да узнае бащата на Франсис Катрин.

— Защото е роднина на „проклетите“ шотландци — избъбри Джудит, повтаряйки думите, които майка й бе изричала безброй пъти. — Мама казва, че дори не трябва да разговарям с тях.

— Тате, аз проклета шотландка ли съм?

— Не, разбира се.

— Ами аз? — попита Джудит с разтревожен глас.

— Ти си англичанка, Джудит — обясни бащата на приятелката й.

— Проклета англичанка ли?

Мъжът изглеждаше видимо раздразнен.

— Никой не е проклет! — настоя той. Понечи да каже още нещо, но неочаквано избухна в смях и големият му корем започна да се тресе. — Ще е най-добре да запомня, че не бива да казвам нищо пред вас двете, ако не искам да го повторите.

— Защо, тате?

-- Няма значение.

Той се изправи, хванал дъщеря си в едната ръка, а Джудит с другата. Двете момиченца изпищяха развълнувано, когато се престори, че ги изпуска.

— Най-добре да намерим леля ти и чичо ти, преди да са се притеснили. Джудит, покажи ми къде е вашата палатка?

Детето веднага се изплаши. Не можеше да си спомни къде е палатката им. А тъй като все още не познаваше цветовете, нямаше как и да я опише на бащата на Франсис Катрин.

Опита се да не заплаче и прошепна със сведена глава:

— Не помня.

После го зачака да избухне. Помисли, че ще й се развика, задето е невежа, както правеше вуйчо Текел, когато беше пиян и ядосан, затова че е сторила нещо по невнимание.

Но бащата на Франсис Катрин не се ядоса. Тя повдигна лице, за да го погледне, и съзря усмивката му. Страховете й напълно изчезнаха, когато й каза да не се тревожи, защото той обеща да открие роднините й.

— Ще им липсваш ли, ако не се върнеш? — попита Франсис Катрин.

Джудит кимна.

— Чичо Хърбърт и леля Милисънт ще плачат за мен — каза тя на приятелката си. — Понякога ми се иска те да ми бяха мама и татко. Наистина ми се иска.

— Защо?

Джудит сви рамене. Не знаеше как да го обясни.

— Няма нищо лошо в това да желаеш нещо — успокои я бащата на Франсис Катрин.

Джудит бе толкова доволна от одобрението му, че склони глава на рамото му. Топлината му стопли бузата й. Миришеше на гора. Помисли си, че той вероятно е най-добрият татко на света. И тъй като не я гледаше, реши да задоволи любопитството си. Пресегна се и докосна брадата му. Косъмчета погъделичкаха пръстите й и тя се разкиска.

— Тате, харесваш ли новата ми приятелка? — попита Франсис Катрин, докато пресичаха поляната.

— Разбира се, че я харесвам.

— Може ли да я задържим?

— В името на… Не, не може да я задържим. Тя не е бездомно кученце. Но може да бъдете приятелки — побърза да добави, преди дъщеря му да възрази.

— Завинаги ли, татко?

Тя зададе въпроса на баща си, но получи отговор от Джудит, която прошепна срамежливо:

— Завинаги.

Франсис Катрин се пресегна през гърдите на баща си и хвана ръката й.

— Завинаги — закле се и тя.

И така започна всичко.

От този момент нататък двете момиченца станаха неразделни. Фестивалът продължи цели три седмици, тъй като постоянно прииждаха воини от различни кланове и състезанието бе насрочено за последната неделя на месеца. Джудит и Франсис Катрин обаче не му обърнаха особено внимание. Бяха заети да разкриват тайните си една на друга. Приятелството им беше най-доброто, което би могло да съществува. Франсис Катрин най-после бе намерила някой, който иска да я слуша, а Джудит откри някой, който иска да говори с нея.

И двете обаче се оказаха истинско изпитание за търпението на роднините си. Франсис Катрин бе започнала да използва „проклет“ след всяка своя втора дума, а Джудит използваше думата „жалко“ дори още по-често. Един следобед, когато се предполагаше, че трябва да спят следобедния си сън, те взаимно си отрязаха косите. Щом леля Милисънт видя какво са сторили, започна да пищи и не се успокои, докато не им нахлупи бели шапчици, за да скрие гледката. Беше бясна и на чичо Хърбърт, тъй като се предполагаше, че той трябва да наглежда момичетата и вместо да се чувства засрамен, задето не е предотвратил катастрофата, се хилеше като умопобъркан. Тя го накара да ги отведе през поляната до камъка за наказание, където да се разкаят за срамното си поведение.

Момичетата наистина доста помислиха, но не върху поведението си. На Франсис Катрин й хрумна прекрасната идея и Джудит да има две имена, точно като нея. Отне им доста време, докато измислят името Елизабет. Решиха Джудит да се превърне в Джудит Елизабет и да отказва да отговаря, ако не я наричат и с двете й имена.

Измина цяла година преди да се срещнат отново, но те се държаха така, сякаш са се разделили преди няколко часа. Франсис Катрин нямаше търпение да остане насаме с Джудит, защото бе открила нов изумителен факт, който трябваше да сподели с приятелката си. Беше разбрала, че все пак не е нужно жената да бъде омъжена, за да има дете. Знаеше го много добре, защото една от жените в клана Къркоуди носеше бебе в корема си, а не беше омъжена. Момиченцето сподели шепнешком, че някои от по-старите жени започнали да замерят горката жена с камъни, но татко й ги накарал да спрат.

— А хвърляха ли камъни по мъжа, който се е изплюл в питието си? — поинтересува се Джудит.

Франсис Катрин поклати глава.

— Жената не каза кой го е направил — отвърна тя.

После Франсис Катрин продължи, като заключи, че всичко било съвсем ясно. Щом пораснала жена пие от чашата на мъж, дори и да не й е съпруг, тя щяла да се сдобие с бебе, което ще расте в корема й. Накрая накара Джудит да обещае никога да не прави нещо подобно. Джудит, от своя страна, накара и Франсис Катрин да обещае същото.

В последвалите години спомените на Джудит станаха доста неясни и й бе трудно да проумее защо шотландците и англичаните се мразят. Знаеше много добре, че майка й и вуйчо Текел мразят шотландците, но предполагаше, че е просто защото не ги познават. Нали омразата, в повечето случаи, бе предизвикана от невежество. Или поне така твърдеше чичо й Хърбърт. А тя вярваше на всяка негова дума. Той бе толкова мил и любящ, че когато Джудит предположи, че Текел и майка й никога не са били в компанията на шотландското семейство за по-дълго време и за това не разбират колко добри и сърдечни хора са те, чичо й Хърбърт я бе целунал по челото и й бе казал, че вероятно това е самата истина.

Но по тъгата в очите му, момичето бе разбрало, че той се съгласява с нея само за да й достави удоволствие и да я предпази от ненужните предубеждения на майка й.

Когато стана на единадесет години и бе на път за фестивала, Джудит разбра истинската причина майка й да мрази шотландците. Оказа се, че всъщност самата тя се бе омъжила за такъв.

.....