ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ БИ ДАН БРАУН

Бум в търсенето на бг автори, питаме кое е най-модерното четиво

София. Българинът Георги Господинов удари в земята колегата си писател Дан Браун. Скок в търсенето и продажбите на наши автори отчитат това лято от книжарниците в София и страната. "Хората предпочитат да четат на плажа истории, разказани от българи", категорични са търговците. Нашенските писатели вече се съревновават със световните бестселъри, като "Ад" на Дан Браун, която бързо стана най-продаваната книга в Щатите и Великобритания. "И всичко стана луна" на Георги Господинов обаче изпревари шедьовъра на американския си колега, изненадвайки приятно собствениците на книжарници. "Истории за любов и край, с предчувствие за чудо", резюмират накратко произведението на Господинов литературните критици. 19-те разказа, събрани в книгата, отговарят на въпроса "Какво означава да закъснееш за среща, уговорена преди 40 години?". Томчето е и два пъти по-евтино от поредната история за харвардския професор по религиозна символика Робърт Лангдън в поредицата на Браун.

Сред топ 10 по продажби е сборникът на Мирослав Пенков "На изток от запада". Нашенците масово четат през ваканцията си и томовете на Алек Попов, Стефан Цанев и Георги Данаилов. Сред търсените автори са още Калин Терзийски и Велизар Енчев. "Мастиленият лабиринт" на Людмила Филипова пък е тотален хит в Кърджали. Летовниците изкупуват и романа на Георги Господинов "Физика на тъгата" и "18% сиво" на Захари Карабашлиев. В горещините под чадъра на плажа вървят много и криминалетата на покойния Георги Стоев, които разказват за миналото на бившите силови групировки.

Сънародници, избрали да живеят в странство, също изкупуват най-новите български книги, когато се върнат за кратко в България, разказват от столична книжарница. От там отчитат и тенденция за покачване на продажбите на съвременната литература като цяло. Класиките вече постепенно отстъпват позиции и биват купувани единствено за подаръци и по-рядко за допълване на колекцията. Младите са запалени по фентъзи романи, като хит номер едно е "Игра на тронове", който също така бе екранизиран. Жените традиционно се ориентират и към любовните книги, както и наситените с екшън криминални романи.

Еротичната "Петдесет нюанса сиво" все още е една от най-продаваните книги, като към нея вече посягат и по-възрастни жени. Покрай нея почитателите на жанра са изнамерили и по-стари заглавия, които биват преиздавани. Всяка нова книга на турската писателка Елиф Шафак също предизвиква голям читателски интерес, като бройките бързо свършват. Въпреки че често клиентите си купуват повече от едно четиво преди ваканция, търговците са категорични, че продажбите падат. Оборотът пък е главно благодарение на по-леките художествени романи. Резултатна се оказва и рекламата. "Отиде ли някой автор в сутрешен блок по телевизията, или пише за него във вестника, веднага се разбира и продажбите скачат за няколко дни", обясняват книжари. Често на входа на книжарницата се появяват и хора, които не знаят какво търсят. "Препоръчайте ми нещо, което е модерно сега", молят те продавачите зад щандовете.

източник: http://www.standartnews.com

Писателят ГАЛИН НИКИФОРОВ

Галин Никифоров е един от значимите български писатели, който е роден в гр.Добрич. Мъжът, който вече има 20 години стаж в производството като инженер химик, в един момент заряза занаята, за да може да има повече време за това, което му доставя удоволствие - писането. "Това е нещото, което лежи на сърцето ми. Пишех сутрин по два часа от 5 до 7 часа, преди работа, а вечер - редактирах. В един момент обаче нещата така се стекоха, че нито работата ми вървеше, защото тя бе изключително отговорна, нито писането - нещото, което ми носи удовлетворение. Затова преди три месеца напуснах работа", разказва с усмивка младият автор, който спокойно може да бъде наречен явление в съвременната българска литература.
Галин е зодия Близнаци, възпитаник е на природоматематическата гимназия в Добрич. След това продължава образованието си в химико-технологичния институт в Пловдив, където се дипломира като инженер химик. Там среща и дамата на сърцето си Виолина, като химията протекла между двамата, ги свързва в здраво съединение, защото вече почти 20 години са заедно.
 Тази година писателят взе две престижни награди за литература - тази за "Роман на годината" за книгата му "Лятото на неудачниците" и голямата литературна награда на името на писателя нобелист "Елиас Канети" за романа му "Къщата на клоуните". Авторът разкрива, че този роман е и сред номинациите и за наградата "Хеликон", като с усмивка добавя: "Ако имам късмет, може да направя голям шлем или да реализирам хеттрик". Авторът определя себе си като обикновен човек, като признава, че литературата не е била сред най-обичаните от него предмети в училище. "Любим предмет ми беше физическото", смее се Галин и допълва: "Започнах да пиша просто така. Първата ми книга е сборник с новели - "Последната истина", който излезе от печат през 1998 г. За него почти не говоря, защото той е като най-грозната дъщеря на фермера, която все я крият в хамбара". След новелите се появяват романите. Никифоров обича всеки един от тях като свое дете и не може да назове кой от всички му е най-любим, но добавя, че най-много време му е отнело написването на "Фотографът: Obscura Reperta*". Той определя творчеството си като бягство от действителността, като допълва, че историите, които разказва, са изцяло плод на един негов измислен свят. Признава, че в творчеството си се е повлиял от много автори като Джак Керуак, Димитър Паунов, Реймънд Чандлър, Кормак Маккарти, от когото и в момента чете книга. "Всяка от идеите и историите, които съм разказал в книгите си, е плод на различна емоция. Аз съм хамелеон в писането и мога да пресъздавам героите си според идеята. Всички герои в книгите ми са измислени с изключение на тези в "Лятото на неудачниците". Това е роман за спомените от детството ми. Той се появи неочаквано като цветна бременност от само себе си. Започнах да записвам всичко, което ми се въртеше в главата, на листи, повлиян от стила на Д. Паунов - с неговия език и в трето лице, единствено число. Записвах и така след 2 години събрах всичкия материал, подредих го хронологично и се роди "Лятото на неудачниците", спомня си Никифоров.

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ - БИОГРАФИЯ

Алеко Иваницов Константинов, познат под псевдонима Щастливеца, е български писател, общественик и основател на организираното туристическо движение в България.
Алеко Иваницов Константинов е роден в град Свищов на 13 януари (1 януари стар стил) 1863 г. в семейството на видния свищовски търговец Иваница Хаджиконстантинов, а по майчина линия произхожда от голямата видинска фамилия Шишманови. Учи при частните учители Емануил Васкидович и Янко Мустаков, в Свищовското училище (1872–1874) и в Априловската гимназия в Габрово (1874–1877). По време на Руско-турската освободителна война е писар в канцеларията на свищовския губернатор Марко Балабанов (1877). Завършва средно образование в град Николаев, Русия (1881) и право в Новорусийския университет в Одеса (1885).
След завръщането си в България Алеко Константинов е съдия (1885–1886) и прокурор (1886) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886–1888) и съдия (1890–1892) в Софийския апелативен съд. Два пъти уволняван по политически причини. Юрисконсулт на Софийското градско управление (1896). До края на живота си е адвокат на свободна практика в София.

Алеко Константинов подготвя и защитава успешно хабилитационен труд на тема „Правото за помилване по повод на новия наказателен закон“ (1896) с цел да стане преподавател по углавно и гражданско право в Юридическия факултет на Софийския университет. Посещава Всемирното изложение в Париж (1889), Земското индустриално изложение в Прага (1891) и Колумбовото ...

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D0%BE_%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2

ПАЗИ БОЖЕ СЛЯПО ДА ПРОГЛЕДА

автор: АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

Синът служеше в едно от чуждестранните агентства в Цариград. Бащата, дядо Петко Белокръвчанина, живееше в едно село в Северна България; ако и стар, неволята го нудеше да пори с ралото гърдите на майка България, за да поддържа бабичката си и своето бедно, жалко съществувание.
Негово високоблагородие Христофор Белокровский беше едно време сополиво, одърпано, зацапано хлапе, което се валяше в нечистотиите на селското купище. Консулът мина през тяхното село в този ден, когато съвършено случайно детето беше изкъпано: изкъпано беше, защото прасето, като излязло из обраслата локва, детето се спуснало към него, хванало го с една ръка за ухото, с друга за четината и искало непремешю да го възседне; да го яхне не могло, но успяло да налепи на кълчищената си ризка всичките хубости, които прасето е могло да понесе от гнилото блато. Тогава чак майка му се е наумила, че детето има нужда от къпане, и след като му стоварва десетина оки бой на гърба, гурнала го в коритото с ризката заедно: първата вода се превръща на боза, втората на непрозрачна мътилка, че трета, че четвърта, та чак петата вода се избистря и из нея изскача едно чистичко, черноокичко, хубавичко бяло-червено момченце, с живи, хитри очички. Седи хубавецът в натура срещу огъня, седи и майка му отстрана и му суши ризката. Хем я суши, хем по-гледва чедото си и май-май че се съмнява дали е туй нейното чедо, дали не е. Облича му ризката и го изважда да се припече на слънце и да му изпощи главицата. Свършва и тази операция, причесва му косата и баш в тази минута се зачуват звънци; от завоя изскоква един файтон и спира до тяхната къща, на кръчмата. Консулът.
- Хайде, мама, иди сега при оня чичо - учеше майката чедото си, - иди при него и му кажи: "Чичо, дай пет пари."
И отиде момченцето. Консулът беше извадил от чантата си закуски и си подкрепяваше силите. Детето се изправи недалеч от масата и като захапа пръст, следеше хапките на пътника и подсмърчаше. Консулът го забележи и зачудено впери очи в него - за пръв път му се падаше случай да срещне такова чисто дете из нашите села, чисто и хубавичко. То хувички ги има много, но не личат чъртите им под нечистотиите, които покриват цялото им тяло.
- Чичо, дай пет пари! - каза детето и веднага засрамено си наведе и извъртя главата със захапан пръст.
Гавазинът обясни на консула, че детето иска пет пари.
- Защо ти са пет пари? - попита гавазинът по поръка на консула.
Но детето бе научено само да поиска пари, не бе му казала майката защо му са пари и затова вместо отговор то повтори:
- Чичо, дай пет пари! - и пак се засрами.
- Как ти е името? Как те викат? - попитаха детето.
- Ристу! - отговори то.
Гавазинът обясни, че името на детето е Христо.
Дали по някои частни, семейни обстоятелства, дали по племенна симпатия (консулът беше славянин) - кой знай, но той усети едно влечение, смесено с жалост, към туй хубавичко, бедно българче и в няколко минути в ума му се роди една блага идея; роди се, разви се и израсте в цял план: да вземе със себе си и да възпита това дете.
Гавазинът повика майка му, майката повика баща му и се почнаха преговорите. Цял час се продължаваха увещанията. Дойде и кметът, дойдоха и други селяни; почнаха и те да придумват родителите и най-сетне с черпня, със сълзи убедиха ги да дадат чедото си на консула, да се изучи, да стане човек, та да видят и те покой на стари години.
Седна консулът във файтона, намести при себе си малкото селянче, зави го с един шал; трепнаха конете, дръпнаха звънците и в един облак прах изчезнаха пътниците...

* * *
Консулът не прати Христа веднага в странство, защото не искаше да го оттръгне от родната му почва; а го остави цели пет години в българско училище. От време на време той го караше да пише на родигелите си, а заедно с писмата притуряше и по нещо армаганец. Като свърши българското училище, Христо замина да следва наука в странство. Настаниха го в един пансион и го зачислиха в гимназията. Облече Христо красива униформа със златни копчета, фотографира се и изпрати боядисан портрет на родителите си. То беше радост, то беше гордост за тия бедни селяни да гледат, да целуват този портрет, да го сочат на който мине-замине...
Христо се подписваше отпърво в писмата си: "Ващ покорен син - Христо" и описваше надълго и нашироко живота си в пансиона. Сетне почна да пише по-кратки и по-сухи писма с подпис: "Ваш син - Христофор". Още по-сетне писмата захванаха да се явяват по-рядко и по-рядко. Най-подир обади се той, когато постъпи в Института за възточните езици с едно писъмце в няколко реда, подписано: "Ваш - Хр. Белокровский", и след туй вече не чуха какво става с него...
А ето какво стана: гурна се Христо с главата надолу в кипящото море на шумното гостоприемно общество и когато вълните го изтласкали на един бряг, той се сети разделен с цяло море от своето минало. - Той сам повярва, че е аристократ.

"Пази боже сляпо да прогледа!" - казва българската поговорка и много на място го казва. Не от прогледналия физически слепец се отвръща българинът, а от слепеца - простак, издигнат от нищожество, от тинята, благодарение на случайни обстоятелства, достигнал, без разбор на средствата, до висота, която той омърсява със своето присъствие...

Господин Белокровский свърши института. Консулът, престарял вече, продължаваше да го поддържа до последния ден на курса и сетне, като го снабди с нужните средства, препоръча му да се завърне в отечеството си. Белокровский не послуша съвета и още няколко пъти поиска пари от своя благодетел, а когато последният му заяви, че е готов да му по-могне само под условие, че ще се завърне на родината си, нашият дипломат му написа едно грубо писмо в което заяваваше, че прекъсва с него по-нататъшните сношения. Консулът и тук не се обезкуражи, той дълго време е служил на Възток и е запознат с грубостта и невъзпитаиието на възточните хора, и за да изпълни дълга си докрай, той употреби влиянието си и изходатайствува за Белокровский място в едно от агентствата в Цариград.

* * *
Ходят българи търговци в Цариград, овни продават. Като се срещнат с тогоз, с оногоз, от дума на дума научават се, че в еди-кое си консулато. има един българин, Белокровский, барабар с консула. Връщат се търговцнте в България, ходят по селата и сбират овни, па тук приказка, там приказка и в България се разчува, че в еди-кое си консулство в Цариград има българин, Белокровский, барабар с консула. Разчува се и в дядо Петковото село.
- Кой ще бъде този Белокровский? А бре, селяни, да не е на дяда Петка Белокръвчанина детето бре?...
Питат дяда Петка:
- Ох, не зная, дядовото, не зная; писа ми едно време, писа, па престана; за консул се учеше, ама жив ли е, умрял ли е, не зная.
- Жив е, дядо Петко, жив е. В еди-кое си консулато в Цариград бил, барабар с консула.
- Истина ли бре, селяни?
- Истина, дядо Петко!...

* * *
Продаде дядо Петко една нивица, взе някоя пара, нарами торба с хляб, хвана тоягата и "Сбогом, жено! - Прощавайте, селяни!" - Сбогом, мъжо! - На добър час, дядо Петко! - и замина за Цариград... Прегърбен от трудове и неволи, прегърбен от старини, крачи дядо Петко към... Цариград!... Стига Габрово, заминува го, поемва Балкана... Ох, чедо! Мило си, чедо!...Превалява Св. Никола, минува Шипка, Казанлък, Загора... Спира се, почива, похапва, поспива и пак закрачва...
- Далеч ли е, чичо, Цариград? - пита дядо Петко работните селяни.
- Далеч е, дядо, далеч е! Ами за какво си се наканил чак до Цариград, дядо?
- Син имам там, дядовото, снн, барабар с консула е там, в консулатото!..
Стига дядо Петко Едрене. Град голям, като плъзнал оня ти свят - да се замае главата на човека!... Вижда старецът една чешма, спира се, мокри си вкокалените опинци, ръси си студена вода на главата, поседва да почине малко на кьошка около шадравана и пак закрачва напред. Пита, разпитва и християни, и турци накъде е Цариградският път и бърза да излезе вън от града и там, на полето, да подкрепи със сън старческите си сили. Сипнала несипнала зора, става дядо Петко, попретегне се, поизпращят вкочанените стави, нарами торбицата и пак повлачи подбитите нозе...
- Далеч ли е, аго, Цариград!
- Далеч е, дядо, далеч е!...
Многи мина, малко остана. Напряга бедният старец последните сили и пристъпва... Минуват още ден, два, пет дена, гледа странникът - сегиз-тогиз железница изфучи край него и се изгуби из мъглата... Ех, где да е дядо вътре, досега би видял чедото си, би му се нарадвал!... Ама сиромах е дядо, не може да плати за железница... Минуват още два дни...
- Далеч ли е, аго, Цариград?
- Близо е, дядо, близо е, половина ден път!
- Да си жив аго, за добрата дума! - отговаря дядо Петко - и ободрен от близостта, почва по-бодро да крачи и замръква пред самия град.
Уморен е дядо Петко, но хваща ли го сън?... 3адреме малко и ето чедото му, Христо, изпъкне пред очите му, таквози, каквото си го знае на портрета, с жълти копчета, па се спусне да го прегърне и... стресне се дядо, пробужда се. Пак задреме, и ето чедото му Христо, по ризичка, зацапаничко и на кълчищената риза жълти копчета...и тези копчета све-тят, бляскат... смеят се, всичките копчета се смеят... не, не се смеят, ами дрънчат, дрънчат като звънци... много, много звънци... облаци прах... и в праха звънци... и дядо тича подир звънците, тичат след него и селяните и викат, хеей, беей!.. Тича дядо и ха да стигне звънците, спъва се в една купчина жълти копчета, копчетата се пръскат и почват да дрънкат и се смеят... Стрясва се дядо Петко, събужда се, зора едва-едва се сипва, а около него по полето цяло стадо овни, дрънчат със звънците и блеят. Стана старецът, нарами торбица, прекръсти се и след малко потъна в спящите още улици на грамадния град. Видя той едно кафене отворено, слугата по чехли полива с ибрик и подмита пред вратата, между кьошка, на който бяха насядали вече някои ранобудни старци-турци. Отби се и дядо Петко:
- Сабах-хаир-олсун!
- Аллах-разъ-олсун! - отговарят старците и сторват място за нашия пътник.
От дума на дума, разприказват се, разпитват го откъде е, защо е дошъл. Дядо Петко им разправя, че е дошъл при сина си, който е барабар с консула, в еди-кое си консулато. Турците го похвалват, че е отхранил таквози чедо, и му поръчват кафе. Изпива дядо кафето, изпушва лула тютюн, дават му турците едно момче да го заведе чак до консулатото...
Дядо Петко влезе в консулатото. Гавазинът го погледна отвисоко, но сетне се смекчи, като у каза старецът, че е баща на Белокровский.
Той спи още, дядо, ще почакаш един час - каза му гавазинът, българин, и го въведе в стаята на портиерина, гдето го гостиха с чай.
- Ами защо спи още, нали съмна отдавна? Да не е нещо болен? - пита със стегнато сърце старецът.
- Не е болен, дядо, здрав е. Те така спят, големците - отговаря гавазинът.
- Ами че той големец ли е? - пита дядо Петко и сърцето му трепери от радост, чаят се разлива от чашата и попарва ръката на дядо, но той не сеща.
- Големец е, дядо, големец е. Блазе ти, че имаш такъв син.
- Големец, а? Хе, хе, хе! - сърцето на дяда Петка ще изхвръкне. - Ами той не ви ли е говорил нещо за мене... а?...
- Не ни е говорил, дядо, той с нас много-много не приказва. Все с консулите има работи.
- Тъй, а? С консулите? Хе, хе, хе!... Ами с пашата приказва ли? - пита старецът, като се наслаждава предварително от отговора.
- Кой ти гледа пашите, той с везиря приказва.
- С везиря! Па има хас да речеш, че и със султана приказва - пуща предпазливо блаженият старец.
- Разбира се, че и със султана.
- И със султ... - сълзите задавиха стареца, не може той да понесе толкова щастие и руква неудържим поток от радостни, блажени сълзи.
Звънецът възвести пробужданего на големеца. След половина час, когато слугата му внесе чай, гавазинът, последван от дяда Петка, почна да възлиза по стълбите, като кроеше в главата си план как да устрои срещата, за да излезе по-ефектен сюрприз... И реши да почука на вратата и да въведе бащата без предварителен доклад. И наистина почука, отвори вратата и бутна дядо Христо в стаята...
- Баща ви, ваше високоблагородие! - извика тържествено гавазинът. Докторът остана като гръмнат, изтърва чашата с чая... и колебанието му трая само една секунда... Той скочи от стола си и като изгледа с най-голямо презрение баща си, изрева:
- Как?! Как ти смееш да ми водиш в кабинета такива....
- Христо!... Чедо!... - изтръгна от гърдите си дядо Петко.
- Изведи го! - кресна докторът с разтреперан глас и като грабна от масата една шепа пари, подаде ги грубо на гавазина и му изръмжа със стиснати зъби: - На, дай му тези пари, па да се махне оттука, чу ли?
- Слушам, ваше високоблагородие!...
И негово високоблагородие Христофор Петрович Белокровский затръшна ядосано вратата.
Пази боже сляпо да прогледа!

I. Бай Ганьо пътува

автор: АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ
Тренът ни влезе под огромния свод на пещенската гара. Ний с бай Ганя влязохме в бюфета. Като знаех, че тук ще се бавим цял час, аз преспокойно се разположих при една маса и си поръчах закуска и пиво. Наоколо ми свят - гъмжило! Па и хубав свят. Маджарите, знайте, не са ми твърде по сърце, ама, виж, маджарките - против тях нямам нищо. Залисан в шума, не забележих кога бай Ганьо изфирясал от ресторана заедно с дисагите си. Де бай Ганя? Чашата му празна. Огледах се наоколо, подирих с очи из целия ресторант - няма го. Излязох вън - на перона, - бре тук бай Ганьо, там бай Ганьо - няма ! Чудна работа! Помислих, че е отишъл във вагона да прегледа да не е отпънал някой килимчето му.
Върнах се пак в ресторана. Има още половин час и повече до тръгването на трена. Пия си пиво и зяпам. Портиерът след всеки пет минути удря звънеца и равнодушно, с един ленив глас съобщава направлението на треновете:

"Хë-гëш-фë-кë-тë-хе-ги, Киш-кë-рëш, Се-ге-дин, Уй-ве дек. " Няколко англичани пътници го зяпнали в устата, а той, види се, навикнал на вниманието, което обръща със своеобразния си език, засмива се до уши и с още по висок и дрезгав глас продължава: "Уй-ве-дек, Киш-кë-рëш, Хë-гëш-фë-кë-тë-хе-ги".. - с натъртено ударение на всеки слог.

Останаха още десетина минути до тръгването на трена. Аз се разплатих, заплатих и бай Ганьовото пиво и излязох на перона с намерение да го потърся. В това време под свода на гарата влизаше медлено един трен и, представете си, в един от вагоните на този трен, увиснал до половина на прозореца, лъсна бай Ганьо. Той ме забележи, почна да ми маха с калпака и отдалеч говореше нещо, което не можах да дочуя по причина на шипенето на локомотива. Аз разбрах каква е работата. Като се спря тренът, той скочи на земята, притече се при мене и ми разказа с голям примес от енергични псувни, които, с позволението ви, няма да повтарям, следующето:
- Остави се, брате, изпотрепах се от бяг..
- Какъв бяг, бай Ганьо?
- А бе какъв бяг! Ти нали беше се зазяпал там в гостилницата..
- Е? - отвръщам аз.
- Е? В туй време, разбираш ли, оня до вратата задрънка звънеца, па чух, че свирна машината, излизам - не можех да ти се обадя, - гледам, нашият трен потегли. Бре! Килимчето ми! Та като фукнах подир него, па бяг, па тичане - остави се! Хеле по едно време, гледам, поспря се, и аз - хоп ! - та вътре. Един ми поизвика нещо сепнато - хеке-меке- аз, знаеш, не си поплювам, пооблещих му се насреща, показах му килимчето, нейсе, разбран човек излезе. Позасмя се даже. Кой да знае, че ще се връщаме пак назад. Унгарска работа!
Аз, грешен човек, от душа се смях на бай Ганьовото приключение. Бедният! Тренът маневрирал да влезе в друга линия, а бай Ганьо тичал, горкият, цели три километра да го гони - зер килимчето му вътре!...
- Ами ти от бързане забравил си да заплатиш бирата си, бай Ганьо.
- Аз я платих.
- Имал си бол пари - платил си я. Я качвай се, качвай се по-скоро да не припкаме пак подир машината - каза наставнически бай Ганьо.
Влязохме във вагона. Бай Ганьо приклекна над дисагите си гърбом към мене, извади половин пита кашкавал, отряза си едно деликатно късче, отряза и един огромен резен хляб и почна да мляска с един чудесен апетит, като издуваше със залъците си ту единия, ту другия образ и час по час опъваше шията си, за да може да преглътне сухия хлебец. Нахрани се бай Ганьо, пооригна се веднъж-дваж, изтърси трохите в шепата си, глътна и тях, измъмра под носа си: "Ех, да има сега някой да ме почерпи едно винце", седна насреща ми, засмя се добродушно и след като ме гледа умилно цяла минута, рече:
- Твоя милост, ходил ли си, обикалял ли си тъй повечко свят?
- Ходил съм, бай Ганьо, доста.
- Ии, ами аз що свят съм изтръшнал! Ц.. ц.. ц.. Ти остави Едрене, Цариград, ами във Влашко! Ти вярваш ли? Туй Гюргево, Турну Мъгуреле, Плоещ, Питещ, Браила, Букурещ, Галац - чакай да те не слъжа, в Галац не помня бях ли, не бях ли - всички съм ги изредил.
Пътят ни до Виена мина еднообразно. Аз предложих на бай Ганя една от книжките си, за да си съкрати времето с четене, но той любезно отклони предложението ми, защото бил чел доста на времето, и счете за по-практично да си дремне. Защо ще стои бадева буден; тъй и тъй е дал пари за железницата, поне да се наспи. И заспа. Заспа и захърка така, че не ти трябва да слушаш рева на Атлаския лев.
Стигнахме във Виена и спряхме в традиционният хотел "Лондон". Слугите снеха от колата моята чанта, поискаха да вземат и бай Ганьовите дисаги, но той от деликатност ли, кой знае, не им ги даде:

- Как ще им ги дадеш бе, братко, гюл е това - не е шега, миризма силна - ще бръкне да извади някое шише - иди го гони сетне! Знам ги аз тях. Ти не ги гледай, че са такива мазни (бай Ганьо искаше да каже учтиви, но тая дума е още нова в нашия лексикон, забравя се), не гледай, че се увиват около тебе. Защо се увиват? Мигар доброто ти мислят? Айнц, цвай! Гут моргин, па все гледат да докопат нещо. Ако не - бакшиш! Аз защо пазя на излизане от хотела да се изнижа мълчешката.. Просяци! На тогоз крайцер, на оногоз крайцер - няма изкарване!
Тъй като розовото масло, което носеше бай Ганьо, беше действително доста ценен предмет, аз му препоръчах да го предаде за съхранение на касата.
- На касата ли? - извика той с тон, в който звучеше съжаление за моята наивност. - Чудни сте вий, учените? Ами, че ти отде знаеш какви са онези на касата? Прибере ти гюла завий си края нанякъде... Е, сетне? Какво правваш? Остави се! Видиш ли този пояс? - И бай Ганьо си повдигна широката жилетка. - Всичките мускали ще ги натъпча вътре. Истина, тежичко малко, ама сигур.
И бай Ганьо се обърна гърбом към мене ("свят много, хора всякакви, кой знае и туй хлапе какво е") и почна да тъпче мускалите зад пояса си. Аз го поканих да обядваме.
- Къде да обядваме?
- Долу, в ресторана.
- Благодаря, не ми се яде! Твоя милост иди, хапни си. Аз ще те почакам тука.
Уверен съм, че щом излязох из стаята, бай Ганьо е отворил похлупците. Има си човекът закуска, защо ще си харчи парите за топло ядене - няма да умре от глад я!
Заведох бай Ганя в кантората на един български търговец и го оставих там, а сам се качих на трамвая и отидох в Шенбрун. Възлизах на арката, изглеждах Виена и околностите й, обикалях алеите, зоологическата градина и зяпах цял час маймунките и надвечер се върнах в хотела. Бай Ганьо беше в стаята. Той искаше да прикрие занятието си, но не успя и аз забележих, че пришиваше един нов джеб на вътрешната страна на антерията си. Той, опитен човек, носеше си и лятно време антерийка под френските дрехи: "Зиме хляб носи, лете дрехи носи" - казват старите хора; тъй прави и бай Ганьо.
- Седнах да се позакърпя малко - каза той сконфузено.
- Ти някакъв джеб си пришиваш, трябва да си ударил нещо от розовото масло - подзех аз шеговито.
- Кой, аз? Янлъш си! Защо ми е тук джеб? Джебове мноо-го, само пари да има. Няма джеб, няма нищо, ами беше се поразпрала малко дрешката ми, та турих едно парцалче... Ти де беше? На разходка ли? Добре си направил.
- Ти не ходи ли, бай Ганьо, да се разходиш, да видиш Виена?
- Какво ще й гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати. И дето отидеш, все гут моргин, все пари искат. Защо ще си даваме паричките на немците - и у нас има кой да ги яде...

 

ДРЕБНИ РАБОТИ

автор: АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

Драгий читателю, да не би някак си да помислиш, че нашите обществени и политически работи не вървят напред! Пази Боже! Почитаемото правителство, в неусипните си грижи за народното благоденствие, не само че се е постарало да удовлетвори насъщните нужди на страната, но е отишло по-нататък: ползува се от избитъка на материалното ни благосъстояние, за да развие у нас вкусове и потребности от по-висши порядък. То се знай! А какви могат да бъдат по-възвишени потребности от естетическите; а где могат естетическите ни вкусове да се развиват по-добре, отколкото в сферата на изящните изкуства; а какви по-изящни изкуства от художествата; а пък има ли по-тънко, по-благородно художество от живописа и скулптурата? И - можете ли да си преставите? - почитаемото Министерство на народното просвещение, в симпатичното си стремление да стигне - а ако се окаже случай и да задмине даже - Европа, оставя настрана всичките изкуства и се е заловило за най-благородното: в България се отваря Художествена академия... Ехе-хей, Българийо! Чакай, мари, какво си се разтичала?... Ама имаш право: поезията ти отишла, че се не видяла, цял свят шашардиса; науката - във Висшето училище колкото щеш наука. Сега какво ни оставаше друго освен Художествената академия, а след това, като направим и един Хореографически институт, да ни снабдява с достатъчно количество балерини - ще си накривим шапките, па нека ни излезе Европа насреща.
Ама да не мислите, че идеята за основаванието на Художествената академия е само така - идея? Съвсем не. Работата е вече опечена. Е, че какво искате повече, когато най-главното е нагласено: "Професорите на академията ще получават по 7200 лева годишно." Туй е главната цел; а средствата за достигванието на тази свещена цел са изложени в следующото скромно предложение: "Академията ще изкарва художници." Че защо да ги не изкарва, най-сетне? Самоковските и тревненските художници са подготвили почвата, останалото ще допълни геният на нашите професори. Остава сега да се определи каква ще бъде заплатата на директора на академията. Впрочем, с този въпрос няма да се бърза; нека, като наближи да напуща министерския пост сегашният министър на народното просвещение, тогаз ще се определи заплатата... Има хас да сте забравили, че живопиството е една от многобройните специалности на г. Величкова!... Не си ли припомняте неговата възхитителна картина "Мойта хазайка във Флоренция" (или нещо подобно). Помните ли какъв божествен огън гори в камината на "Мойта хазяйка"? Този огън е тъй живо схванат, че прилича на пелте от дюли. Мурафет - не е друго!...
Но да оставим настрана бъдущия въпрос за бъдущия директор, а да кажем две думи за мерките, които се вземат за подготовление на художници-професори. И то не че нямаме готови професори - малко ли са художници в България, - ами да има и запас, за всеки случай. Може след година-две да стане нужда за някой клон на академията я в Драгалевци, я в Дивотино, я в Празноглавци. Всъщност останало е вакантно място само за един професор, който трябва да замине за Европа да се поусъвършенства. (Ако е останало нещо за усъвършенствувание...) Дава се, значи, една стипендия, а пък охотници - милиард, сиреч троица. Назначава се конкурс. Затварят троицата конкуренти в една от стаите на Висшето училище, като им задават три теми: за три дена да нарисуват картина от гипсов модел, композиция на даден мотив от Вазова и трети някакъв етюд. Тия три теми не би могли кокурентите да изпълнят, ако би работили едновременно и с ръце, и с крака, но нейсе. Сгушени тримата в трите кьошета на стаята, пухтят над платната си. Повидимому, всякой се е надявал на своите сили и способности, но на двамата от конкурентите все повечко се е свивало сърцето пред неизвестността, когато третият щастливец, устремен на крилата на леката фантазия, с ясни очи и с божествена усмивка, с небрежен размах е трупал краските върху многотърпящото платно. Che cosa?...
А ето каква била работата: третият щастливец бил предопределен от съдбата за стипендиант; а пък конкурсът бил само за "уж божем"...
Но как да стане тая работа? - Твърде просто: свършва се конкурсът, разотиват се конкурентите, заключва се стаята. А когато Дядо Господ заспал, връща се щастливецът с държащия ключовете жури-художник и... и на другия ден работата на щастливеца получила съвсем друг изглед. Ама ще речете отгде се знае това. Проста случайност: когато Дядо Господ спял, като че за пакост разсилните на училището не спели и... и повече нищо. В града само тия слухове циркулират.
Както виждате, читателю, съвсем художествено начало се туря в основата на българската Художествена академия.
И ще се наплодят художници из нашата благословена татковина, и ще започнат да пренасят върху платното картините на съвременния живот. А сюжети! Господи Боже мой, колко мили сюжети ни дава сегашният живот... Искаш да нарисуваш например просяк. Богат материал: изправи се при входа на Софийския градски съвет и избирай колкото ти е угодно; от сутрин до вечер непрекъсната верига най-разнородни просяци, с упоително живописни дрипели, се качат със смътни надежди и слизат със сълзи и въздишки по стълбите на обанкрутения Градски съвет. Хвани кисцата с трептяща от художествен огън ръка, опри проницателен поглед в ония изпити от глад и неволя мъртвобледи лица, с хлътнали очи, със сплъчкани коси, вгледай се в поетическия безпорядък на разноцветните дрипи, от които е сглобена тяхната малко трудна за живопис одежда, почни да комбинираш краските и размахай четката върху платното... Ти можеш да препълниш целия дворец с такива божествени картини. Или искаш да рисуваш идилически пейзажи: иди в Ючбунар - материал неизчерпаем. Зимните пейзажи там не отстъпват на летните: лете гледаш зелени плесенясали езера, населени с вечно пеющи жабешки легиони, виждаш сиромашията в пълната голота; а зиме езерата се покриват със зюмруден кристал и голотата се покрива с парцали. Или те блазнят картините на нашето величие: вземи нашите дворци, столичния ли искаш, край тих бял Дунав ли искаш - иди в Русе, край море ли искаш - във Варна, между скалисти хълмове ли искаш - иди в Пловдив, иди около Калофер, из Чамкория, из Кюстендилско... няма край. Рисувай, дявол да го вземе! Рисувай князе, рисувай божеци, рисувай бирници, рисувай адвокати - наляво и надясно богати, възхитителни сюжети.

София, 23 септемврий 1895 г.

Какво? Швейцария ли?...

автор: АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

Българино, пожелай ми живот и здраве, за да имам възможност да вдигна завесата, която разделя градския живот от омайните прелести на нашата дивна природа, и ти ще се влюбиш в тази природа, както никой юноша никоя не е любил. Ти си работил шест дни и си обезчестил насущния хляб за седмицата. На седмия ден не се отбивй в кафенето, нито в кръчмата. Не ти ли омръзна еднообразието: димът на цигарите, туй глупаво тракане на заровете и билярдните шарове, вулгарните завзеклици, прозевките и туй вечно чувство на някаква неудовлетвореност, и тази вледенена инертност, и тази плесенясала апатия-не ти ли омръзнаха? Послушай ме: посвети един от летните и празнични дни на природата и ако тръгнеш с мене, уверявам те, ни един хубав празничен ден няма да останеш в града.

Ние сме, да речем, сто души. Обличаме се в пътнически дрехи, снабдявамесе според средствата си с храна и от железопътната станция тренът ни понася към Цариброд. Ти не си шовинист, в гърдите ти не гори войнствен огън, но все пак ти си рожба на своето време и не можеш да се освободиш от понятията и чувствата на сйвременниците си и като българин, минавайки през Сливница, не можеш да не полюбопитствуваш где са ония места на тридневните сражения, с които българинът се подигна в очите на света, като доказа, че умее да мре не само за свое, но и за общо благо. Между сто души пътници все ще се намерят неколцина, които с разказите си ще оживеят във въображението ти картините на сраженията върху дремещите сега голи хълмове. Тия разкази за херойски подвизи ще предизвикат у тебе особени вълнения, ще възбудят нови чувства, които ти не изпитваш в кафенето нито при таблите, нито при скамбиля... Ето Драгоманския проход.Като змия се извива тренът между хълмовете-скалисти надясно, покрити с лес наляво. Да, да, с лес покрити. Тия оголени допреди десет години хълмове са вече завардени и да ти е драго да погледнеш сега вълншстите върхове на гъстите млади дървета. Цариброд. Полицейските власти са уведомени, че пристигат стотина български туристи и те са се разпоредили вече да ги настанят за нощуване. Тяхната любезност и услужливост те трогва. Ти благодариш тям, благодариш и на съдбата, която изрина ония полицейски служители, които според разказите на царибродчани като пладнешки разбойници са карали на сила да им носят ялови овци и да им водят ялови...

Зора се сипва. От всички страни се стичат към определения пункт бодрите туристи. Дава се сигнал за тръгване, водачите напред и след тях от разни съсловия и възрасти, стегнати за поход, снабдени с лека провизия, разсипват се по шосето и закрачват пътниците. Едно продължително "ура" гръмват от лявата страна на пътя. Тук са карантинните бараки, в тях са нощували половината от другарите ви. Присъединяват се и те с песни, с весел говор, със смях, разбуждат цялата долина. Никой не знае положително колко километра има път да се върви. Едни казват 10, други 15, трети 25, но утринта е тий примамлива, тъй леко се диша на открито поле, щото преставаш да се интересуваш за времето и разстоянието, а само ти се иска да напред и напред към предназначената цел, а тази цел е Погановският манастир.

Ето Желюша. Тук напускаме шосето и се отбиваме в пътя наляво. Почва се възлизането. - "Полека, момчета, ще се заморите". Но младостта слуша ли? Плъзнали като кози по оная зеленина, весели, бодри, да не им се нарадваш. Па и старостта сдава ли се толкова лесно? Старо с младо се надпреварва и не сещат как е изкачен хълмът. "Стоой!" Малка почивка. Погледнете изгрева на слънцето! Вижте как се осветляват постепенно върховете. А долу, в долината, виждате ли каква млечна пелена се разстила? Цариброд е потънал в мъглата. Погледнете сега на югозапад. Виждате ли онези просечени сиви гигантски скали, блеснали на слънцето! Те тъй успоредно се спущат в бездната, гдето протича реката Ерма. Под тези колосални отвесни скали, край реката, е Погановският манастир, потънал отвред в зеленината на дъбовия лес, който покрива стотини разнообразни по форма и величина хълмове. Сега вече никоя сила не може ви сдържи, никое разстояние не може ви уплаши, вие рабравяте всички условия и задължения на градския си живот и се устремявате към този рай, който постепенно ви се открива и открива нови и нови прелести и разнообразни картини.

Вие настигате селото Планиница, кацнало на върховете на два конически хълма, но то не отвлича вашето внимание. Скалите, по-скоро до тези чудни гигантски скали! Минувате село Бански дол и нито го поглждате даже. Скалите, скоро! Боже, каква е тази пропаст! Каква е там онази бездна, от която се издигат облаци към небето? Спускайте се надолу, спускайте се по стръмнината, потънете в гъстата мъгла, на дъното на бездната е селото Погановци. Не се спирайте, напред! Още малко, още един хълм... Погледнете сега!... В този момент ще въздъхне ли някой за Тирол и Швейцария, че да го цапна по устата!... Господааа! Гледайте бе, гледайте хубости, гледайте чудеса... Защо е тъй беден человеческият език, защо е тъй слабо моето перо! Е, как да опиша сега ония колосални порти, образувани от разноцветни скали, в които е прикован моят поглед? Как да опиша фантастичните фигури, които гледам през тия порти? Как да дам понятие за тая райска долина, окръжен с всевъзможни лесисти хълмове? Мога ли да схвана неизчислимите оттенъци в игрите на светлината и цветовете? Всички сили и способности немеят пред туй подавляюще величие и всичко се съсредоточва в зрението, в нямото благоговейно съзерцание... Да ми е да хвана целия свят за яката, да го дотътря дотука и да им извикам:

- Гледайте бе, дураци, какво се врете из вашите вмирисани градове и села!...

Слизаме на Пагоновския манастир. Бедният манастир. Да останеше на неговите полусрутени сградици, и десет в година не би се полакомили да го посетят, макар че от магерницата му стърчи комин, строен от великия защитник на Перник, от Кракра. Какъв поразителен контраст между вехтите полуизгнили къщички и величествените отвесни скали, които се издигат зад тях, и девствените гори, които ги окръжават. Вий си подкрепяте с храна и почивка силите и бързате да напуснете сиромашката печална сграда, за да потънете в омайното царство на вечно тържествуващата разкошна природа. Вий вървите край брега, срещу течението на шумящата Ерма, и се приближавате към основанията на паралелно издигнатите към небесата скали; те притискат реката и тя сърдита, разпенена, шумно скача от камък на камък и бърза да се освободи и освободена, разстила своите пенливи води, от които се чуват облекчителни въздишки. Вий се прощавате със слънчевите лъчи и прониквате в сенчестия и хладния гигантски пролом. Не се опитвайте да видите върховете на скалите, между които тече реката-ще ви падне шапката и ще видите само прелестното синкаво българско небе и леки пушни облачета; напразно гледате- можете да ги ведите само от страна. Спуснете си погледа надолу и нека очите ви се устремят в пролома, срещу течението на раздразнено шумящата вода; вижте как се катерят растенията и се стремят да зърнат слънцето. Проломът се извива и продължава, но жадното око не може да проникне какви чудеса се крият в туй тайнствено ущелие: брегът край скалите се свършва и дълбока вода лиже подножията на скалите от двете страни. Ето един смелчаг, освобождава се от облеклото си и плахо нагазва в струите на Ерма. Той гази в едно направление, в друго, в трето- търси брод. Той стъпва на една скалица, издигната сред реката, издига се с помоща на тоягата и почва да дебне към завоя на пролома и се взира... Щастливецо, обади ни какво има там?... Ерма заглушава нашия глас, а щастливецът, вкаменен, като че сраснат със скалата, върху която е стъпил, забравя нас, забравя целия свят и гледа... Ето го, връща се. Ний го обсипваме с въпроси, а той, като че пробуден от дълбок сън, гледа ни като замаян и във въздишката му се смесва само думата: "Остави се!"... Колко дребни, боже, колко дребнички животинки изглеждаме ний сега между тия колоси. Но умни животинки! Ний ще се ухитрим да преодолеем препядствията и най-накрая все пак ний ще бъдем победители. Ний ще се снабдим с хиляди приспособления и когато и да е, ще се покатерим по гърдите на тия горди гиганти, а засега - като не можем направо - ще заобиколим и ще погледнем от върха на скалите в пропастта. Вий, които не разполагате с още един свободен ден - сбогом, бързайте да не пропуснете трена, а ний оставаме.

И ето възлизаме. Манастирът като че почва да потъва в пропастта, а пред очите ни хоризонтът става все по-широк и по-разнообразен. Нахлуваме в гората, пълзим нагоре, разгръщаме клоновете, пращят от устрема сухите съчки, сипят се камъчета под нозете ни; ний се качим. Где умора пред тия все нови и нови картини. Пред нас скала, наляво пропаст, надясно гъста сплетена гора. "Напред, момчета!" И по една ивица от няколко сантиметра, опрени с ляво рамо о стената, един след друг, ловим се ту за за камъни, ту за корени, ту за тревата и ето ни над препядствието. Где са горите гиганти? - Под краката ни. Где е земният рай? - Пред очите ни... Ний сме на една височина двойно по-голяма от тая на скалистите стени. Стига вече, нали стига? О, не! С българина не се шегувай, не го дразни-иди сега, че спирай буйния стремеж на младия български турист. Златната средина се спира, младостта полита към върха на гората, смелостта се устремява в пропастта. Иди ги спирай, ако можеш! Тия, които се покачиха на върха, могат да се похвалят, че са слезли през места, по които не е стъпвал човешки крак; но пък един от тия, които се спуснаха в бездната, е направил до такава степен отчаян подвиг, който ще направи чест на най- смелия алпийски турист.

Спускат се четворица, между които един офицер; от скала на скала, чрез сума препядствия, те слизат стотина метра надолу и... стоп! Пред тях зинала пропастта; за връщане назад и дума не станала; пред тях се спуска първо една отвесна скала, около осем метра височина; на два метра от върха едно издадено камъче позволява да се стъпи добре с единя само крак; под туй камъче шест метра скала надолу и под нея мялки групи камъни, а зад тия камъни - двеста метра пропаст. Нашият турист, за да открие път за другарите си, спуска се по скалата, кацва на издаденото камъче и се впива като прилеп в скалата, с разперени ръце. Другарите изтръпнали от ужас. Няколко секунди колебание, едно "прощавайте" и... туп вйрху камъните. Другарите чуват шума от падането и веднага думите: "Слава богу, жив и здрав съм, господа, вървете наляво"... (Ще злословите ли и за такъв българин, вий, кафененски герои?)...

Хубостите на тази екскурзия не се изчерпват само с околностите на Погановския манастир. Кото стигнете в живописното соло Власи, пред нас се изпречват не по-малко величествени скали, прорязани в дъното от същата буйна Ерма, и образуват чудеснияпролом Ждрело. През Ждрелотовий виждате една мила долина, пресечена от реката, и на среща хълмове, покрити с лозя. Какво разкошно селце, какви величествени околности: от една страна гигантският пролом на пъстрите скали, по средата зелена долинка, разцепена с лъкатушната река, до реката извира топла вода, наоколо пълно с овощия, насреща лозя и селцето, кацнало на единя склон на скалите; а зад всичко това околностите на Погановския манастир. Да не можеш да се нагледаш, а още повече - не можеш да се начудиш где се е въртяла нашата комисия за избиране на санаториуми, та не е дошла в този райски кът, който твърде лесно може да стане достъпен и да привлече хиляди посетители. Аз не се съмнявам, че когато и да е, ще загърми, и далеч ще загърми, славата на село Власи.

Има бъдеще нашата хубава България!

София, 12 октомври 1895 год.

P.S. Ще доживеем ли до свободни екскурзии по Пирин и Шар планина, господа туристи?

ГЕОРГИ МИХАЛКОВ

Георги Михалков е роден на 21 май 1952 г. в София.
Завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и е един от малкото съвременни български писатели, които творят на два езика — на български и на есперанто.
Първите му разкази се появяват още през 1978 г. в Будапеща, където живее осем години и е член на съюза на младите унгарски писатели. Много от разказите му излизат в различни литературни списания в Белгия, Бразилия, Испания, Корея, Унгария, Франция, Япония и творчеството му е по-добре познато в чужбина, отколкото в България.
Работил е като главен редактор на издателството на Българския есперантски съюз, а в момента е главен редактор на списание "Български есперантист".
Автор е на сборниците с разкази „Тайнствената светлина“ (1978 г. — Унгария), „Насън пътувам“ (1992 г. — България), „Затворената мида“ (2001 г. — Швеция), „Глинената камила“ (2002 г. — България), на повестите „Златният Посейдон“ (1984 г. — Унгария) и „Майски дъжд“ (1984 г. — Бразилия), на пиесите „Ще живеем!“ (1983 г. — Унгария), „Доктор Браун е у нас“ (1987 г. — Унгария), „Откритието на века“ (1993 г. — България), на сборниците с есета „Белетристични есета“ (1987 г. — България), „Литературни откровения“ (2000 г. — България) и „Почивка на Карибите“ (2006 г. — България).
През 2001 г. сборникът му с разкази „Затворената мида“, спечелва годишната награда „Творба на годината“ на швейцарското литературно списание „Литература Фоиро“. Някои от пиесите му са представени с успех в Будапеща, Варшава, Краков и София. Негови творби са преведени от есперанто на английски, португалски, руски, хърватски, шведски, японски, корейски. Член е на ПЕН-клуба.
Негови разкази се появяват често във вестниците „Капитал Лайф“, „Литературен вестник“, „Сега“ и много други.