ЕС постигна споразумение да вкара още 15 руснаци в списъка със санкции

Правителствата на Европейския съюз са постигнали предварително споразумение за налагането на санкции на нови 15 души, като част от мерките срещу Русия заради действията ѝ в Украйна, съобщиха дипломати, цитирани от "Ройтерс". Санкциите и този път включват замразяване на активи и визови забрани.

Процедурата по одобряване на санкциите не беше приключила към 18 ч. българско време, но се приема като официално...

продъжете от източника: http://www.dnevnik.bg

12 млрд. лева са инвестирали емигрантите в България

През последното десетилетие българите, живеещи и работещи в чужбина, са вложили 12,2 млрд. лева в България. От 2004 г. до края на 2013 г. сумата, която нашите емигранти са пратили у нас, се равнява на 6,239 млрд. евро, сочат данни на БНБ.

Те обаче отразяват само сумите, пратени в България по банков път, които надхвърлят 2500 евро. Статистиката не обхваща нито паричните суми под 2500 евро, нито тези, ...

източник: продължете да четете от тук: http://econ.bg

 

София. 12,2 млрд. лева вкараха у нас българите, живеещи и работещи в чужбина през последното десетилетие, сочат изчисления на "Стандарт" на база данните на БНБ.
Копирано от standartnews.com

София. 12,2 млрд. лева вкараха у нас българите, живеещи и работещи в чужбина през последното десетилетие, сочат изчисления на "Стандарт" на база данните на БНБ.Копирано от standartnews.com

София. 12,2 млрд. лева вкараха у нас българите, живеещи и работещи в чужбина през последното десетилетие, сочат изчисления на "Стандарт" на база данните на БНБ.Копирано от standartnews.com

Литературно четене в Добрич в чест на 24 май

снимка: Николай Пеняшки – Плашков

На 19 май от 18 часа в Лапидариум – гр. Добрич  се проведе литературно четене в чест на българската просвета и култура, и на славянската писменост – 24 май.
Организатор на това културно събитие е „Сдружение на писателите“ – Добрич.
Автори на сдружението и ученици от СОУ „П.Р. Славейков“ прочетоха свои творби по повод на предстоящия празник, под надслов „Звуците, които говорят.

Аrt.liter-nfo.news.dobrich
20 май. 2014 г.
Добрич

966 години от смъртта на великият персийски поет, лекар и философ Омар Хаям

На днешна дата 18. май. 2014 г. се навършват 966 години от рождението на великият персийски поет и философ Омар Хаям. Той е през XI век в Нишапур, на 18 май 1048 година. През годините, в които е живял и творил, е оставил голямо наследство в областта на математиката и астрономията. Бил е лекар и философ. Най-много е известен с литературните си произведения, представени под формата на “ рубаи“ (четиристишия).

Пълното му име е:
Гияс ад Дин Абу л Фатх Омар ибн Ибрахим Хаям Нишапури (на фарси – حکیم ابوالفتح عمر بن ‌ابراهیم خیام نیشابور

Автор е на около 1000 рубаи.

В младежките си години учи в известната за времето си школа на имам Муфак в Нишапур, като негови съученици и приятели по това време са били Низам-ал-Мулк, който по-късно става Велик Везир и Хасан-ибн-Сабах, „старецът от планината“, бъдещият предводител на убийците Хашишини ( асасисини ). Впоследствие изгражда голяма астрономическа обсерватория в Исфахан.

Тази дата винаги ще напомня за живота и творческата дейност на този велик персийски учен, философ и поет Омар Хаям, оставил след себе си значителен принос не само за родината си, но и за човечеството.

Първи за Европа го открива Едуард Фицджералд след 700 години неизвестност.

За първи път е преведен на български, от немски и английски рубаи, от Гео Милев.

Следните рубаи са превод от Георги Александров:

*****
На знанието храма съвършен градих.
И много тайни разгадах аз в своя стих.
Но знам едно, че в същност нищичко не зная.
Животът ми отмина – виж това открих.

*****
Реват магаретата, гладни за трева:
От барабан по-кухи, гръмките слова.
Те роби са, а името – създай си име:
Ще запълзят пред теб с посипана глава.

*****
Сърцето си с една надежда превържи.
С приятел верен ти живота си свържи.
Сто глинени глави едно сърце не струват.
Сърце търси – сред този свят, гъмжащ от лъжи.

*****
От много ум, чуй, полза няма, а вреди.
Помага на глупци капризната съдба.
За да пребъде ласкава съдбата с мене.
Ума си ще удавя в живата вода.

*****
Пийни, защото пак ще бъдеш прах.
Единствено от самотата ме е страх.
Без вино, без любима, без другари – в гроба!
Червени, розите ще пият моя грях.

Тук в този стих и във всички останали, написани от него, се явяват като негова автобиография. Той е цяла вселена, енциклопедия…- и трудно може да се опише.
Написаното от него, в епохата, в която е живял и сътворил, въз основа на база знания, е голямо наследство във времето напред.

Двустишието:
“ Но знам едно, че всъщност нищичко не зная.
Животът ми отмина – виж това открих.“

е простичката житейска истина, казана с няколко думи…

Всичко написано и казано от него, е в сила за днешното съвремие. Няма нищо ново под слънцето. Някои биха казали, че като поет на виното, Омар Хаям, възвеличавайки неговата сила и омайност…, би могъл да окаже неблагоприятно влияние върху младото поколение – влечението към чашката. Всички знаем вредата от алкохола.
Чакайте драги приятели, тук става дума за нещо друго – философския смисъл на човешкото съществуване, дори в противоречие на божиите думи, и църковните канони…

Къде е истината? За мен тя е по средата. Къде е щастието? Според мен между Рая и Ада.
Има автори които казват, че неговото творчество е мистика. Аз ще отрека това твърдение, и съм готов да го докажа със следните негови четиристишия, а и не само с тях…

Да си седиш и скърбиш – не е ли срам;
Обидите да помниш, от доброто – грам!
Напей се, докато са здрави струни звънки.
Напии се, чашата преди да счупиш сам.

*****
Без воля е човекът жалко същество.
Надвий тъгите и ела на пиршество.
Бъди разумен – в скръб искрата не удавяй:
Живота си окаян сменяй с тържество.

Тези четиристишия нямат нищо общо с мистиката, а цялото му творчество за мен е реализъм… Цялото му творчество е всеобхватна вселена. Вълнувала е, вълнува и днес с искреността си, и ще вълнува…

************************************* Ето и други негови Рубаи…

*****
„На философите не станах мил,
но види Бог дали съм съгрешил.
Да, нищо съм и нищо днес не ми е ясно,
дори не знам защо съм се родил!“

*****
„Не знаем ний до днес защита от смъртта:
към беден и богат е безразлична тя.
Да имаш радост ти, пий радостта в живота,
останалото брат, е просто суета.“

*****
Чтоб мудро жизнь прожить, знать надобно немало,
Два важных правила запомни для начала:
Ты лучше голодай, чем что попало есть,
И лучше будь один, чем вместе с кем попало.

* * *
Растить в душе побег унынья – преступленье,
Пока не прочтена вся книга наслажденья
Лови же радости и жадно пей вино:
Жизнь коротка, увы! Летят её мгновенья.

* * *
Запрет вина – закон , считающийся с тем,
Кем пьётся, и когда, и много ли, и с кем.
Когда соблюдены все эти оговорки,
Пить – признак мудрости, а не порок совсем.

ЛАПИДАРИУМ - ДОБРИЧ

авторска снимка: Николай Пеняшки - Плашков

Лапидариум (от лат. ез. lapidarium) е вид музей, място където са подредени камъни с археологическо значение – статуи, каменни плочи с епиграфи, архитектурни детайли като колони, фризове и акротерии. Обикновено лапидариумите са разположени на открито в дворовете на археологическите и историческите музеи.

КАМЕННИ СТЪПКИ

ИЗТОЧНИК:   maistorluk.com

КРЕАТИВНО УЛИЧНО ИЗКУСТВО

Литовски художник Ernest Zacharevic трансформира улиците на Пенанг, Малайзия с брилянтна серия от интерактивни стенописи. Тези стенописи представляват смесица от рисувани фигури и случайни предмети, които впечатляват минувачите с реалистичния си вид и креативност.

296 години от рождението на италианската математичка Мария Гаетана Анези

На днешна дата Google  отбелязват 296 години от рождението на италианската математичка Мария Гаетана Анези. Тя е една от най-  значимите жени  в историята на  математиката. Добива световна популярност със своя учебник по диференциално смятане  и изучаваната от нея крива от трета степен версиера, наречена още  „къдрица на Анези“.

Тя е родена през 1718 година в Милано в семейството на баща, професор в Болонския Университет.  Мария Гаетана от малка получава добро образование, като изучава математика и древни и източни езици. До тринадесетия си рожден ден вече владеела гръцки, иврит, испански, немски и латински.   Знае се, че на 9 години тя изнася на латински език беседа, посветена на достъпа на жените до висше образование.
Баща ѝ имал силно влияние над нея през целия ѝ живот и тя никога не сключва брак и не напуска родния си дом.
Под ръководството на своя добър учител по математика монахът Рамиро Рампинели, преподавател в университетите в Болоня и Рим тя изучава трудовете на французите Гийом Франсоа дьо Лопитал  и  Шарл Рене Рейно (Charles René Reyneau), и се вдъхновява за написването на своя известен двутомен учебник „Instituzioni analitiche ad uso della gioventu italiana“ („Основи на анализа за употреба от италианската младеж“).

В първия му том се разглеждат крайните величини, а във втория — безкрайно малките. В частност, доказва, че всяко уравнение от трета степен степен има три корена. Учебникът е завършен през 1745 година и изпратен за рецензия от  Якопо Рикати  и неговия син Винченцо Рикати, а три години по-късно – издаден.  Този труд прави голямо впечатление на математическата общност в Европа. В рецензия на Парижката академия на науките е отбелязано умелото,  стройно и хомогенно изложение, с което са представени резултатите на много математици, използвали за доказателствата си твърде разнообразен  математически инструментариум. Впечатлен е и папа Бенедикт  XIV, който в писмо до Анези заявява, че трудът ѝ ще прослави Италия и академията в Болоня.

През октомври 1750 година тя получава покана да ръководи катедрата по математика там, но възпрепятствана от своя властен баща, тя така и никога не приема поканата. Две години по-късно той умира, но Анези вече е взела решението да отдаде остатъка от живота си на болногледачество и благотворителност,  като отваря дом за възрастни бедни жени. Похарчила цялото си състояние за благородната кауза, през 1799 година тя умира в пълна мизерия в хосписа, който някога е управлявала.

Източник:  Уикипедия

НОЩ НА МУЗЕИТЕ – 17 МАЙ, 2014 Г. в гр.Добрич

На 17 май 2014 г. в Художествена галерия Добрич ще се проведе „ НОЩ НА МУЗЕИТЕ” – европейска инициатива под патронажа на Съвета на Европа.

Програма

16.00-18.00 ч. – Работилница за въображение

В партньорство с Българско дружество за защита на птиците

17.00 ч. Откриване на Нощта на музеите

17.00 – 17.30 – духов оркестър Брас Бенд и мажоретен състав – възпитаници на СОУ „Св. Кл. Охридски” – пред галерията

18.00 – 19.00 – Kонцерт на възпитаници от СОУ „Св. Кл. Охридски” – клас „Класически инструменти“ и клас „Поп и джаз пеене” – II етаж

18.00 – 19.00 – „Да направим заедно бижу” – работилница с Рафаела Рафаелова – Iетаж

19.30 – 20.30 – „Магия за любов” – изложба облекла и бижута на Рафаела Рафаелова – зала 1

20.30 – Среща със Самуил Стоянов – за „Повече светлина” – 5 -тото Московско биенале и последните проекти на художника – II етаж

21.30 – „Див по природа” авторски филм на Марин Вулджев /108 мин./ – II етаж

ЕЛИАС КАНЕТИ - БИОГРАФИЯ

“Всичко, което преживях по-късно, вече се беше случвало някога в Русчук.”

Елиас Канети е австрийски белетрист, есеист, драматург от еврейски (сефардски) произход. Получава Нобелова награда за литература през 1981 година.

Елиас Канети е роден на 25. юли 1905 година в гр. Русчук (днес Русе) като първи син на търговеца Жак Канети и неговата съпруга Матилде.
Русчук остава в спомените на Елиас Канети като един прекрасен град, приютил и обединил хора с най- различен етнически произход. В своята автобиографична книга Die gerettete Zunge. Geschichte einer Jugend (“Спасеният език. Историята на една младост”) Канети ще напише: “Всичко, което преживях по-късно, вече се беше случвало някога в Русчук.”
Спомените на Елиас Канети от България са свързани до голяма степен и с българското народно творчество. На няколко места в автобиографичната си книга “Спасеният език” Канети споменава историите за върколаци и вампири, както и българските народни приказки, които са му разказвали прислужниците в къщата - млади селски момичета, учили малкия Канети на български език. Но тъй като той напуска България едва 6 годишен, много скоро след това забравя и езика. Споменът за българските приказки обаче остава: “Зная ги с всички подробности, но не на езика, на който съм ги слушал. Слушал съм ги на български, но ги зная на немски, този тайнствен превод е може би най-странното нещо, което мога да разкажа от моята младост”. През 1911 г. Елиас Канети, заедно със своите родители и двамата си по малки братя Нисим и Георг се преселва в Манчестър, Англия, след близо половин годишна борба с патриархалния дядо на Канети, който дори проклина баща му, заради заминаването на семейството. Това проклятие на дядото, Елиас Канети така и не успява да преодолее, най-вече поради настъпилата малко след това внезапна смърт на неговия баща, починал едва 31 годишен. Това проклятие отключва у Канети от една страна силна омраза към смъртта, но също така и огромен страх пред властта и силата на повелята, която той в детството си преживява в най- жестоката и форма – смъртната повеля, или още по-конкретно– смъртното проклятие от страна на дядото.
В лицето на своя баща Канети е виждал един истински родител, от когото ще получи закрила и любов, възхищавал се е на откритостта и уважението му към околните. Внезапният инфаркт на бащата до такава степен разтърсва Елиас Канети, че оставя трайна диря в цялото му творчество. Тежката загуба Канети се опитва да компенсира чрез сближаване с майката. Това, което най- много сближава двамата е тяхната изключителна интелигентност и гордост. Семейната гордост на майката Матилде, нейната безпристрастност в преценката за самата себе си и околните, както и отговорността за изказаната преценка, се оказват важна предпоставка за формирането на личната човешка гордост у Елиас Канети. За подрастващия Канети майката е била в голяма степен единствената инстанция, чийто забрани той е възприемал като повели. Майката на Канети е тази, която възпитава у сина си любовта към езика, литературата, книгите. В Манчестър той учи английски, но през 1913 г. в Лозана майката Матилде започва да обучава сина си на своя любим език – немския. В “Спасеният език” Канети описва това: “За кратко време тя искаше от мене такова постижение, което не бе по силите на нито едно дете [ … ], това определи и дълбоката природа на моя немски, който бе всъщност един късно и болезнено “насаден” майчин език” (GZ, 102). Дори самото заглавие на автобиографичната му книга “Спасеният език” подсказва огромното значение на езика в живота на детето Канети. Дистанция и същевременно огромна близост определят отношението на Елиас Канети към езика и към хората.
През 1916 г. семейството напуска Виена и се установява в Швейцария. В Цюрих Канети посещава гимназия.
През 1921 г. Елиас Канети се преселва сам в Германия, във Франкфурт на Майн, където остава до завършването на гимназиалното си образование. След тези няколко години на честа смяна на местожителство и училища, Канети се чувства още по - откъснат от връстниците си и все по- привързан към своята майка, като тази привързаност дори прераства в болезнена ревност.Литературно образованата майка открива пред сина си още в най-ранна младост света на духовното и възвишеното, света на Шекспир и Шилер.В “Спасеният език” Канети пише: “Несравнимо най-важното, вълнуващо и особено за онова време (В.Б. имайки предвид неговата младост) бяха вечерите с майка ми и разговорите, които водехме за всичко прочетено. Не мога да предам в детайли тези разговори, защото до голяма степен те са вътре в самия мен. Ако въобще съществува някаква духовна субстанция, която човек възприема още в най-ранните години, на която винаги се уповава, от която никога не би могъл да избяга, то става дума тъкмо за тази субстанция. Бях изпълнен от сляпо доверие към моята майка; литературните герои, които обсъждахме и за които след това тя ми говореше, до такава степен са се превърнали в мой свят, че не съм в състояние да го разваля […]. Оттогава, т. е. от десетата си година сляпо вярвам, че съм изграден от всички тези образи, без да осъзнавам това. Мисля, че те определят кое ме привлича и отблъсква в хората, които срещам. Те бяха хлябът и солта на младите ми години. Те са истинският, скритият живот на моя дух” (GZ, 105).
Майката на Канети отново е тази, която първа възпитава у него убеждението, че войната е първопричината за разрушаването на всичко човешко. Тази херкулеска задача – да спаси света – откриваме по-късно в голяма част от творчеството на Елиас Канети.
През 1924 г. Канети започва да следва химия във Виена. Тук той посещава лекциите на Карл Краус, където се запознава и с Веза Таубнер-Калдерон, която по- късно става негова съпруга.
През 1928 г. следва кратък престой в Берлин, където Канети се запознава с известни интелектуалци и творци. По това време Канети е в лятна ваканция и работи като преводач в издателство Малик.
През 1929 г. у Елиас Канети се заражда мисълта за цикъл от осем романа “Comédie Humaine an Irren”, който обаче остава незавършен.
През есента на 1931 г. Канети приключва след едногодишна работа романа
Die Blendung(“Ослепяването”) и започва да работи върху драмата Hochzeit
(“Сватба”).
През февруари 1934 г. Елиас Канети се жени за Веза Таубнер-Калдерон.
Три години по- късно, през 1937 г., умира неговата майка Матилде в Париж. По това време той работи върху незавършения роман Tod-Feind (“Враг на смъртта”).
Темата за смъртта заема централно място в творчеството на Канети. Елиас Канети изпитва силна омраза към смъртта и тази омраза се явява основна предпоставка за цялото негово драматично, новелистично, афористично и есеистично творчество. В Provinz des Menschen (“Провинцията на човека”) Канети пише: “Винаги те питат какво всъщност имаш предвид, като ругаеш смъртта. Очакват от теб евтините надежди, разигравани до отврата в религиите. Аз обаче нищо не знам. Нищо не мога да кажа по този въпрос. Характерът ми, гордостта ми се състоят в това, че никога не съм ласкаел смъртта. Като всеки и аз понякога съм я пожелавал, много рядко, но никой досега не е чул от мен възхвала на смъртта, никой не може да твърди, че съм свел глава пред нея или че съм я признал. Струва ми се толкова ненужна и зла, основното зло на всичко съществуващо, непонятното и нерешимото, възелът, в който всичко се е oплело и който никой досега не е посмял да разсече” (ПЧ, 1951).
Според Канети смъртта създава най-голямото противоречие в човешкия свят – противоречието между мъртвите и живите. От най-дълбока древност мъртвите и живите са се страхували едни от други и много народи са вярвали, че мъртвите оказват влияние върху живите. Извор на този страх и до днес си остава чувството на вина на живите пред мъртвите. Така смъртта, според Канети, уврежда и без това краткия ни живот и с всяка една смърт ние ставаме все по- лоши: “Тя е най- върховният символ на несполуката: който не успее в някое голямо дело, се утешава с това, че има и по- голяма несполука и посяга към онзи чудовищен мрачен плащ, който равномерно покрива всичко[…]. Още от детство ни се внушава, че всичко си има край, поне тук, на този земен свят (ПЧ, 1946).
Ако смъртта не съществуваше, бихме могли с помощта на нови опити да поправим слабостите и грешките си. Вместо това ние още от самото начало знаем, че все някога идва краят: “ Смъртта не би била толкова несправедлива, ако не бе предопределена още от началото. За всеки от нас, дори и за най-лошия, остава оправданието, че нищо сторено от нас не може да се сравнява със злината на тази предварително произнесена присъда. Лоши сме, тъй като знаем, че ще умрем. Щяхме да бъдем още по-лоши, ако от самото начало знаехме кога ще умрем” (ПЧ, 1951).
Това изречение е определящо за една от най-философските творби на Елиас Ка­не­ти, създадената през 1952 г. драма Die Befristeten (“Предопределените”), в която Ка­не­ти обрисува един свят, в който всеки човек предварително знае кога ще умре.

В тази драма Елиас Канети изобличава илюзорната свобода и подчинението пред тиранията на смъртта.
В творчеството на Канети откриваме застъпена и темата за отношението на религията към смъртта: “Достатъчно е обещанието за безсмъртие, за да възникне една религия” (ПЧ, 1942). Това, че религиите само “заличават” омразата към смъртта, е предпоставка за острия протест на Канети срещу религията въобще:
“Най-голямата дързост в живота е да се мрази смъртта; презрени и безпер­спек­тивни са религиите, които заличават тази омраза” (ПЧ, 1943).
Според Канети основната грешка на Бог е, че не е възпрял човешкия род да убива. Цялата история на човечеството е история на убиването. Затова Канети мрази историята и историците: “За историците войните са сякаш свещени[…]. Мразя респекта на историците пред нещо само за това, че се е случило, техните фалшифицирани критерии, създадени с обратна дата, безсилието им, лежащо по корем пред всяка форма на власт […]. Иска ти се така да накълцаш историята, че и цял рояк историци да не открият късчетата ú. С наглия си маниер да защитава всичко, писаната история влошава още повече положението на човечеството, и без това отчаяно от измамната традиция” (ПЧ, 1943).
През 1960 г., под заглавието Masse und Macht (“Маса и власт”), излиза едно от най- значимите теоретични произведения на Канети, над което той работи почти 20 години. Тук той прави анализ на връзката човек – общество, използвайки богат исторически, етнографски и психологически материал. Канети разглежда двете основни категории “маса” и “власт”, обяснявайки сформирането на маси и упражняването на власт като естествени процеси в обществото, позоваващи се на смъртта като неоспоримо природно явление. В този смисъл историята, според Канети, не може да бъде разглеждана като прогрес, а по- скоро като постоянно повторение на един и същ модел в нови варианти.
Три години след излизането на “ Маса и власт”, през май 1963 г., умира съпругата на Канети Веза.
През 1965 г. са публикувани записките на Канети (1942-1948) в издателство Ханзер, Мюнхен.
През 1966 г. Канети получава наградата за литература на Виена
(Literaturpreis der Stadt Wien), както и наградата на немските критици (Deutscher Kritikerpreis).
През 1968 г., отново в издателство Ханзер, Мюнхен излизат записките Die Stimmen von Marrakesch. Aufzeichnungen nach einer Reise (“Гласовете на Маракеш. Записки след едно пътуване”). По същото това време Елиас Канети получава голямата награда на Австрия (Großer Österreichischer Staatspreis). Година по- късно на Елиас Канети е връчена наградата за литература на Баварската академия на изящните изкуства (Literaturpreis der Bayerischen Akademie der schönen Künste).
През 1970 г. излиза от печат Alle vergeudete Verehrung. Aufzeichnungen 1949- 1960 („ Прахосаното уважение”).
През 1971 г. Елиас Канети се жени за Хера Бушор. През август с. г. умира в Париж брат му Георг. Канети започва работа върху автобиографичната си книга “Спасеният език”, която излиза от печат пет години по- късно.
През 1972 г. на Елиас Канети от брака с Хера Бушор се ражда дъщеря - Йохана Канети. Същата година той получава наградата “Георг Бюхнер”.
През 1980 г. излиза втората част на автобиографията на Канети Die Fackel im Ohr. Lebensgeschichte 1921-1931 (“Факел" в ухото).
През 1981 г. Канети получава Нобелова награда за литература, както и наградата “Франц Кафка”.
През 1983 г. на Елиас Канети е присъден Големия орден за заслуги на Федерална република Германия.На 14 август 1994 г. Елиас Канети умира в Цюрих, оставяйки след себе си огромно творчество, преведено на повече от 25 езика. Спасение от смъртта Канети открива в литературата, опитвайки се да съхрани живота в написаното, в сътвореното. В едно свое интервю от 1980 г. Канети казва: “Днес разбирам, че с книгите си съм отправил предизвикателство към смъртта – моята и на другите. Хората, които обичах, родителите ми, брат ми Георг, както и онези, които не харесвах, ще продължат да живеят докато се четат книгите ми. Безкрайно се радвам, когато си мисля, че те се движат, говорят, живеят извън мен”.

продължете от тук: http://elias-canetty

Сашо Серафимов – носител на наградата „Дамян Дамянов“

По съобщение на пресцентъра на община Сливен, за поезия е обявен Сашо Серафимов за носител на наградата „Дамян Дамянов” на петото издание на националния конкурс за поезия. Отличието е за книгата му „Старците умират в края на света“, съобщава БТА
Серафимов е роден в Добрич и е автор на пет стихосбирки, книга за деца. Негови стихове са превеждани на украински, френски, немски, словашки и др. езици. Награждаването на лауреатите на конкурса, организиран от община Сливен в партньорство с Издателска къща „Жажда“, ще бъде на 14 май.
След церемонията по награждаването, ще се проведе литературно четене, в което ще участват и поетесите Надежда Захариева, Маргарита Петкова и Петя Александрова.
В конкурса са се включили автори от цялата страна, като изискването към тях е било да са издали своите стихосбирки до 1 март 2014 г. Освен диплом и плакет на община Сливен, носителят на наградата „Дамян Дамянов“ ще получи парична премия.
Награда за поетически дебют се дава от ИК „Жажда“ и ще бъде връчена на Ники Комедвенска, която печели приза за книгата си „Свят за лудите“. Ники Комедвенска – псевдоним на Добринка Кирякова е родена в Сливен. Публикува стихове в литературни списания и електронни сайтове за поезия

...
Николай Пеняшки – Плашков

Ден на Европа и на победата – 9 май

На днешна дата 9-ти май се чества Денят на Европа и победата над хитлерофашизма и края на Втората световна война.  
След горчивия опит от Втората световна война и пред опасността от избухване на Трета световна война, която да погълне цяла Европа, на този ден в Париж френският външен министър Робер Шуман представя предложение за създаване на организирана Европа, неразривно свързана с поддържането на мира. Той прочита пред международните медии декларация (т.нар. Декларация Шуман), с която призовава Франция, Германия и другите европейски страни да обединят производството си на въглища и стомана като "първа реална стъпка към Европейска федерация".

Шуман предлага създаване на една наднационална “Европейска институция”, натоварена с управлението на индустрията за въглища и стомана – секторът, който по това време е бил основата на военната мощ. Няколко години преди това страните, към които Робер Шуман се обръща, почти са се унищожили взаимно в един ужасен конфликт, оставил след себе си чувство за материално и морално опустошение. Идеята за обединяване в Европа на двете ключови индустрии, чрез които се развива оръжейното производство, предполага създаване на гаранция за мир на континента.
Предложението, обявено от Франция, се приема с готовност от Германия, Италия, Холандия, Белгия и Люксембург и през април 1951 г. те подписват договора, който учредява първата Европейска общност – Европейска общност за въглища и стомана.
На срещата на върха в Милано през 1985 г. лидерите на Европейския съюз решават 9 май да се чества като “Ден на Европа”.
Република България празнува деня на Европа от приемането си като пълноправен член на Европейския съюз.
Както в Европа, така и у нас този ден е съпроводен с различни празнични прояви, които са символ на общочовешкия дух за свободна изява в категориите на живота и  щастието във всичките му проявления.
9-ти май се чества като ден на победата над фашизма, довел до един от най-продължителните жестоки конфликти в човешката история – Втората световна война. Близо 70 години за непозналите и недокосналите нейния ужас, тази война се отличава с многоликия си образ.
Денят на Европа – 9-ти май както всички знаем и посветен на мира и обединението на Европейските водещи държави, а Русия празнува своята лична победа над хитлерофашизма, чрез афиширане на своята военна мощ и икиномика.
Актът за безусловна капитулация на Германия се подписва на 8 май в 22 часа и 43 минути. От Германска страна се подписва фелдмаршал Кайтел, а за СССР – маршал Георгий Жуков, а за съюзническите войски  - Тедер, Тасини и Спатс.
Английският министър- председател Чърчил и президентът на САЩ Труман обявяват края на Втората световна война в Европа (1941-1945 г.).

Николай Пеняшки – Плашков 

РОМАНЪТ „ТЕАТЪР” НА СЪМЪРСЕТ МОЪМ

Романът „Театър” на английският писател Съмърсет Моъм ни разкрива житейската история на главната героиня Джулия Ламбърт, гениална театрална актриса, която участва навсякъде – на сцената, дори и в личния живот; пред съпруга си, любовника, сина си, пред себе си, включително и на обществени прояви.
Всички се възхищават на актьорското и изкуство, въпреки това не може да не я съжаляват, понеже от самото начало като блестяща актриса, тя се превръща в един конгломерат от роли; брилянтни, блестящо изиграни роли, но въпреки това те са просто роли.
Идва моментът когато тя се чувства загубена във водовъртежа на живота си – личен и професионален, които се сливат в едно…
Правейки равносметка на всичко това тя разбира, че е загубила себе си и е останало само празно пространство.
В повествованието на романа от началото до последната страница, благодарение на брилянтния стил на писателя и драматург Съмърсет Моъм подплатен със своеобразен цинизъм е обрисуван и изваян един пълнокръвен, жив образ изпълнен с апотеоз на човешкото лицемерие и суета, а те са любимият грях (спътник) на човечеството.
Грешно е да се мисли, че суетата се ограничава само до външния вид, имайки предвид, че тя редом с лицемерието имат своите корени в определени прослойки на обществото.
Няма нищо по-страшно от човешкото лицемерие. Воден от него човекът изпълнява ежедневно конкретни свои измислени роли с определена цел…
Но настъпва моментът когато личността си задава въпросът, кой всъщност е той. И докато се усети губи собственото си достойнство.
Не напразно Великият Шекспир е казал: „Животът е сцена, а всички ние сме актьори в нея”. Колко прозорлив е бил!
Бих казал, че романът „Театър” на Съмърсет Моъм е едно от най-добрите му произведения.
Тази вълнуваща творба „Театър” е отражение на една реална действителност, която се откроява с написаното по-горе, но тя е валидна и за нашето съвремие, щем или не щем и всеки може да открие себе си или другия до него.
Романът заслужава да бъде прочетен! Желая Ви приятно четене.

ОТКЪСИ ОТ РОМАНА

 

„ Джулия разсеяно слушаше как Марджъри изброяваше имената от списъка и лениво оглеждаше стаята, при все че я познаваше до най-малката подробност. Точно такъв трябваше да бъде кабинетът на един директор на първокласен театър.”

„Бяха се преместили в тази къща преди две години и Майкъл, както и Джулия, добре знаеше , че преди да тръгнат на турне, бяха наели скъпо платен декоратор, който се бе съгласил да подреди всичко, докато се завърнат, при това на костуема цена, а те се задължиха да му осигурят работа в театъра. Но защо бе нужно да с поделят такива досадни подробности с човек на когото дори не знаеха името.”

„Джулия със задоволство узна, че бащата на Майкъл е полковник в оставка, направи й огромно впечатление, че един от прадедите му проиграл на карти цялото си състояние по време на регентството, харесваше ù пръстенът с печат, който Майкъл носеше и на който бяха гравирали глава на глиган и девизът: „Nemo me impune lacessit.”

„Джулия се чувстваше като благородна девица, която трябва да спазва всички традиции на своя знатен и древен род. Честотата ù беше драгоценна перла. Чувстваше, че прави изключително добро впечатление. Майкъл беше истински джентълмен, и дявол да го вземе, на нея ù приличаше да се държи като истинска лейди.Джулия беше толкова доволна от собствената си роля, че когато влезе в стаята си и захлопна вратата по-силно, отколкото бе нужно, започна да се разхожда напред-назад, като благосклонно кимаше наляво и надясно с глава на своите раболепни васали. Протегна бялата си като линия ръка, като че ли я поднасяше за целувка на своя треперещ стар иконом (като бебе често я бе люлял на коленете си), и когато той притисна бледите си устни към ръката ù, тя почувства, че нещо капна на кожата ù. Сълза.”

„През цялото време тя зорко бдеше и ако ù се стореше, че някоя жена има намерения към Чарлс, правеше всичко възможно да развали играта ù. Ако опасността ù се струваше особено голяма. Джулия не се спираше и пред сцени на ревност. Двамата се бяха уговорили много отдавна, разбира се, не направо, а чрез внимателни намеци и отдалечени метафори, с целия такт, който можеше да се очаква от лорд Чарлс при неговото възпитание и от Джулия с нейното добро сърце, че ако нещо се случи с Майкъл, те, така или иначе, ще се избавят от лейди Чарлс и ще се оженят. Но Майкъл притежаваше отлично здраве.”

„Джулия се възмущаваше, че Том играе по свирката на едно хлапе, по-малко от него. Това говореше за неговата безхарактерност. Но тя обвиняваше не него; обвиняваше Роджър. Егоизмът му я отвращаваше. Е добре, той е все още млад. Но безразличието му към всичко друго освен към собствените му удоволствия говореше за неудържимо самолюбие. Беше нетактичен и невнимателен. Държи се така, като че ли и къщата, и слугите, и майка му, и баща му съществуват само за неговото удобство. На няколко пъти Джулия щеше да му отправи някоя остра дума, но пред Том не се осмеляваше да играе незавидна роля на майка, която наставлява сина си….”

„Джулия се радваше на толкова добра репутация, че си мислеше, че няма от какво да се страхува, като се показа с Том на обществени места. За нея беше нещо ново да посещава нощните клубове, тя се забавляваше и въпреки, че никой не знаеше по-добре от нея, че където и да се появи, привлича вниманието на хората към собствената си особа, и през ум не ù минаваше, че такава промяна в навиците ù може да предизвика мълви.”

„Все още със същата надменна, но безкрайно приветлива усмивка, усмивката, която кралица дарява на поданиците си по време на тържествени процесии, Джулия внимателно наблюдаваше Джоун.”

„Чарлс ù беше удивителна поддръжка в първите дни, след като загуби любовта на Том, и Джулия не можеше да си представи какво би правила без него. Той винаги беше на нейно разположение. Разговорът с него я отнасяше в друг свят и успокояваше нервите ù. Душата ù беше размътена и тя се къпеше в чистия извор на неговия дух. Какво спокойствие я обземаше, когато скиташе с него на картинните галерии! Имаше основание да му бъде благодарна. Мислеше си, колко време вече я обича.”

„След три дни Роджър замина за Шотландия. Джулия използува цялата си изобретателност, за да не остава повече насаме с него. Когато това се случеше за малко, тя говореше за странични неща. Дълбоко в душата си Джулия се радваше, че той заминава. Не можеше да изтрие от ума си странния разговор, който бяха провели в деня на неговото завръщане. Особено бе разтревожена от думите му,
че ако тя влезе в празна стая и някой неочаквано разтвори вратата, няма да намери никого. Така я караше да се чувства не на себе си.”