НЕЗАБРАВИМИ МОМЕНТИ

Този ден ми поднесе доста емоционални моменти.Първото което се случи, беше кучето на съседа Коджабашев, което свърши голямата си работа пред вратата на апартамента. За мое учудване това беше за първи път, тъй като го бе оставил за десетина минути преди да излезе. Вдигнах му такъв скандал, че да го запомни най-малко за година. Обеща да не го оставя само, дори и без намордник. Сетне изчисти и фекалиите, изми и парфюмира.

- Владо, но аз само за малко...! – заоправдава се той.

- Ще ти дам аз на тебе само за малко! – бях толкова ядосан, че ми идеше да го набия.

- Бива ли такава безотговорност! Освен това и без намордник. Ами ако беше минало някое дете, или...?! – не се доизказах ядосан.

- Ама аз...!

- Красимире, не се оправдавай, че не ти гарантирам какво може да ти се случи! – излях яда си като вода от ведро.

Потеглих с колата за работа. Спрях на близкото кръстовище, понеже ме хвана червената вълна. По това  време винаги гъмжеше от автомобили, които бълваха
отровата си в така необходимия за нас въздух.

Един възрастен слаб човек с картон яйца случайно бе бутнат, и те се счупиха върху капака на колата. Побеснях от яд. Нямах право да обвинявам никого.

Всеки бързаше да премине пешеходната пътека. Възрастният пешеходец се уплаши, вдигна ръце, хвана се за главата като за извинение, а очите му се разтвориха и святкаха като автомобилни фарове. После се прекръсти.

  „ Какво ли не му се случва на човек? – мислех си – Оставяше някое гадже да ми се обясни в любов, или пък нещо друго... Какво ли предстоеше да ми сервира този ден?!”

Докато чаках на следващото кръстовище с измита кола и пусната музика, друга-

та врата се отвори. Една бивша приятелка се натресе на другата седялка с взлом. Дишаше учестено.

- Обичам те, миличък! Моля те, изслушай ме!   

- Боже Господи, какво е това поведение?! Знаеш, че взаимоотншенията между нас отдавна са пресъхнали...?

- Моля те, Владо! – прекъсна ме тя развълнувана – Не мога без теб! Сънувах те снощи като мой съпруг. Чуваш ли? Това е толкова красиво! – зелените ̀и очи светнаха като светофар, а пръстите на ръцете се прегърнаха свити в юмрук, бяха допрени да гърдите.

Усещах напрегнатото ̀и дишане във въздуха.

- Искаш ли да те зарадвам? Толкова много ще те зарадвам, че няма да повярваш, каква сватба ще стане!

Отбих колата плътно в дясно, за да не пречи на движението и спрях.

Излязох, минах от другата страна, отворих вратата, подадох ръка, за да помогна на Олга да излезе от колата.

- Скъпа, Оля, бъдеще мое, заповядай! Виждаш ли магазина за булчински рокли? Избери си най-красивата!

Тя толкова се зарадва, че дори не подозираше номера, който и погаждам. Беше ми дотегнало от набезите и нахалството и.

Заключих вратата на колата откъм нейната страна, но стъклото беше полуотворено. Учудена от неочакваното ми решение, тя се захласна по моделите. Влязох в колата и преди да потегля, подвикнах:

- Оля,... след като избереш модел, потърси си годеник! Не желая да те виждам и чувам!

След тези мои думи, тя заприлича на разярена лъвица. Беше ме изоставила навремето заради друг – морски, който впоследствие се ожени за друга.

Не ми се случваше досега, да започне ден като днешния. Но това неочаквано нападение на Олга беше върха. Направо ме разби. Не исках да постъпя така спрямо нея, на както казват, целта оправдава средствата, колкото изтъркано да звучи. Ако бях решил да и обясня в един нормален разговор, че не съм за нея или обратното, нямаше да ме разбере. Не желаех, да мисля повече за нея.... Ами-и-и, ако се влюбя? Това щеше да бъде най-прекрасния момент. Защо пък не?!

Обадих се в агенцията, че ще забавя.

След мен в службата пристигна нова колежка.Тя бе такава красавица, та ум да ти зайде. На ръст беше не много висока, с руса коса, която галеше нежната кожа на раменете, а лицето бе леко мургаво. Гълъбовите и очи излъчваха приятна приятна усмивка, изразявайки нежността и чистата на сърцето и.

Почувствах пареща топлина, която премина през тялото ми, и се събра в стомаха. Никога не бях изпитвал подобно чувство, което пареше...

Шефът ни я представи, и за изненада  предложи на красавицата свободното работно място до мен. Чаровната усмивка на Виктория ме завладя. Усещах, че почвата се губи под краката ми. Стомахът ми се сви на топка. Бях като омагьосан.Погледът ̀и пронизваше същността ми. Усмивките ни се преплитаха и прегръщаха.

- Кой вятър Ви довя при нас? – попитах шеговито.

- Ами-и-и,... северният! Може да е лято, но ще докарам зимата! – отговори на шегата му с усмивка.

- Тогава зимата най-вероятно няма да бъде много студена – усмихнах на свой ред и аз.

В настоящия момент осъзнах, че я харесвам. Чувствата бушуваха в сърцето като вулкан, готови да изригнат. Най-тясното ъгълче на съзнанието ми изпитваше огромното желание да я прегърна.

Поглеждах крадешком към новата колежка, без да забележи никой. Харесам ли красива жена, имах навика да я огледам от петите до клавата.

„О-о-о-о, небеса! Каква красота и изящество!” – възкликнах вътрешно в себе си.

Стрелата на Амур се бе загнездила в сърцето ми. Реших да не мисля повече по отношение на шармантния ù вид. В мен се бореха глобални чувства, готови да изригнат като Везувий.

"Стига, Владимире! – казах си аз – Вземи се в ръце и не се поддавай на емоциите!”

Знаех много добре, че хладнокръвието и издръжливостта ще ми помогнат да преодолея подобни ситуации. Но когато става дума за подобни чувства, не винаги могат да бъдат преодолени по какъвто и да е начин.

Според първите ми впечатления, Виктория би могла да бъде на около 25 години. Но дали е свободна?! Този въпрос най-много ме вълнуваше. Можех лесно да разбера... За първи път изпитвах чувства, които бяха необясними. Не вярвах, че мога да се влюбя до такава степен. Опитах се да ги събера, за да ги овладея.Те се гонеха и прииждаха на вълни в главата ми. Бяха като неуправляема стихия и не се знаеше кога ще отмине.
Молех се, да не се окажат неосъществена мечта. Виктория бе непозната загадка – като египетска пирамида, а може би пълна с опасности.

В отдела настъпи неловка тишина. Всеки бе вглъбен в работата си. Използвах тази ситуация да огледам Вики по-спокойно и внимателно. Имах усещането, че става нещо с мен.

        ***

Изминаха три месеца, откакто Виктория бе започнала работа при нас. О два месеца излизахме заедно; на кафе, разходка в морската градина, театър и къде ли не...

От разговорите с нея усещах интелигентността ù, умението да изслушва, а и особеното чувство за хумор. Паснахме си във всяко отношение. Често лицето ù бе озарено от слънчева усмивка.

Имаше моменти, когато мълчанието бе дълга пауза, но ръцете и телата говориха, дори устните си знаеха задачата.

Засега емоциите ни стигаха само до тук. Двамата все още не желаехме да се стига до леглото, въпреки че съществуваха подходящи моменти за това.

Наложи се Виктория да замине при родителите си в Шумен, понеже майка  и бе постъпила в болница.

- Скъпи, ще ми липсваш! – каза тя и ме целуна с цялата си страст.

- И ти ще ми липсваш, миличка! – отговорих по същия начин.

- Този период ще бъде изпитателен за нас!–отговори тя и се усмихна енигматично, и ме целуна наново.

Решихме преди да замине, да изкараме вечерта заедно и да се насладим  на  любовта. Тази нощ бе изпълнена  с много страст и емоции, които никога нямаше да забравим...

Бяхме убедени и знаехме, че ще бъдем винаги заедно.

Дори и смъртта  не ще ни раздели.       

                                 

              

 автор: Николай Пеняшки - Плашков
включен в сборник с разкази "ДОКОСВАНЕ"

ИЗПЕПЕЛЕНИ ЧУВСТВА

"Над всички неща е истината.
Защото тя е единственото, което господствува над всичко,
и най-висшето, което има преднина пред всички неща."
                                                                                  Джордано Бруно

Въпреки, че не желаеше да крие чувствата си заради някаква болка, сърцето му не даваше да го стори. Беше наясно със себе си, знаеше какво иска от живота и как да го постигне. Беше загубил голяма любов и дете, което обича, поради нелепи обстоятелства, според които сгрешиха двамата поради ред причини. Сега си плащаха за това. В момента живееше с друга жена, която, като всяка друга, притежаваше своите фриволни качества и волности. Имаше и други кусури, на които не обръщаше внимание. Нямаше причина за това, тъй като и той си притежаваше своите. Вкъщи нямаше никого. Зае се да си вари кафе. Чувстваше се странно и не много спокойно, въпреки че денят му мина много добре. Телефонът иззвъня. По това време никога не беше звънял. Никога по това време не бяха търсили него или жена му. Почеса се по врата, разтвори очи и вежди, сякаш се чудеше...
- Ало! - чу се женски глас.- Здравей! Момент да намаля музиката.
Това обаждане на Карина го изненада. Тя бе жената, за която често мислеше, и сина му, който живееше с нея.
- Как е при теб! - попита тя.
- Благодаря, добре съм! А ти? - той се изкашля настрани от слушалката и се извини.
- И аз съм добре! Отдавна не сме се чували!
- Вярно! Как е малчуганът! Трябва да е вече на година! А новият му баща?
- Добре е! На работа е.
- Знае ли истината за нас и детето?
- Знае.
- Ревнив ли е! - попита Кирил с насмешка.
- Не е! - отговори с въздишка тя - Не знам дали те интересува, но живеем на семейни начала. Разбираме се много добре.
- Блазе ти! Моята е много ревнива, дори и за най малкото. За разлика от вас, сме женени.
- Имате ли дете? - попита с тъжна усмивка.
- Не! Причината е поради заболяване на дамата.
- Може да си осиновите!
- Не сме говорили на тази тема, а и нямаме намерение.
Замълчаха за малко. Той запали цигара, изпусна тънка струйка дим, сви вежди и въздъхна.
- Скъпи, какво ще кажеш да се съберем?
Кирил не беше мислил по този въпрос, дори се изненада от него. Въпреки че не се разбираше със жена си, не беше му минавала в ума подобна тема. Имаше поводи за такова решение. Жена му стоеше безмълвна с часове, гледаше телевизия или четеше книги - най-вече сладникави любовни романи. А и често търсеше поводи за разправии. Редовно се случваше очите й да гледат втренчено пред себе си.
- Ало, чуваш ли, какво ти стана? - попита Карина, прекъсвайки мълчанието.
- Нищо ми няма! Чувам те! За това, което ме питаш, като идея не е лошо. Въпрос на време, но има една много важна подробност.
Изкашля се втори път продължително и се извини.
- Да не си болен? - попита тя с притеснение.
- Настинал съм.
- Предлагам да се видим някъде на кафе, а след това да вечеряме някъде! Моля те, да не ми отказваш! Измисли нещо пред жена си!
Той се усмихна ехидно на глас. Изкашля се, но този път по-леко. Разтри слепоочията, очите, прекара ръка по темето и раздвижи веждите си. Масажира устните със зъби и се облиза. После попита:
- Ами твоят?
- Ще му остава бележка, че отивам при майка си с детето за около три дни.
- Сериозно ли говориш?! Ей, момиче! Учудваш ме! Изчакай да си взема кафето, че съвсем изстина!
Премести телефона на масата. Отпи кафе и запали цигара. Направи приятна гримаса и на лицето му грейна редовната усмивка.
- Маце, готов съм да продължим разговора. Телефонът ти в хола ли е? - попита с ехидна усмивка.
Очите му заиграха и хвърляха искри.
- Да, в хола е.
- В момента по бельо ли си? - попита със закачка - Де да бях при теб... Ако знаеш как желая този момент да дойде скоро, да сме под душа, а после... в леглото, както ние си знаем.
- Ти си бил с много развинтено въображение! Ако и в другата работа си тъй, няма да имаш равен на себе си.
- И ти не падаш по-надолу! Спомни си на времето как сменяхме позите!
- Че как мислиш! Такова нещо не се забравя!
В този дух продължиха разговора доста дълго. Смееха се от душа...
По едно време тя попита:
- Скъпи, преди няколко дни бях ти пратила писмо с печат на фирмата ни, за да не губи съмнение!
- Какво писмо! Нищо не съм получил! - отговори изненадан, разтривайки челото и слепоочията си - Би трябвало да е дошло до сега?! След малко ще проверя в кутията!
- Скъпи, това писмо ли търсиш? - попита жена му неочаквано, като го поднесе пред лицето - С коя разговаряш толкова нежно? - дръпна слушалката от ръката му и викна ядосана - Слушайте, госпожо...! - но телефонът беше затворен.
Погледна Кирил като разярена лъвица, положила ръце на кръста и леко разтворени крака.
- Как не те срам? Ще ти дам едни жени!
Зашлеви го.
Той стоеше полуспокоен и замаян от ситуацията.Реши да й отговори, но не по същия начин. Време беше да и каже истината. Взе водката от барчето, удари две големи глътки. Имаше чувството, че ще се разпадне, но не се получи. Глътна отново от водката и запали цигара. Мислеше не толкова за предстоящия конфликт с жена си, а за Карина и сина.
- Как я мислиш тая работа? А смятах, че ти имам доверие! - беше все още ядосана.
Слушаше думите й с безразличие. Беше решил да й предложи развод.
- Слушай какво ще ти кажа! Много добре знаем, че между нас нещата не се получават! Ще ти кажа направо - искам развод, и то възможно по най-бързия начин, по взаимно съгласие!
- Моля?! Какво каза?! - попита тя с изненада и учудване.
- Много добре чу! Няма да повтарям! Предлагам да се разберем като хора!
Тя седна на стола срещу него, и положи ръце на коленете си. Поведението й изразяваше смесени чувства. В очите й бе заседнал буреносен облак, и малко след това потече дъжд от сълзи. Лицето й заприлича на водопад. Ръцете трепереха нервно и свиха пръсти.
- Но защо? Как така?!
- Стела, не можем да бъдем щастливи! Нека направим оценка на съвместния ни живот.
Често търсиш конфликта между нас. Отговори ми колко пъти, когато съм те канил да излезем, си била съгласна! А и много рядко се е случвало да разговаряме спокойно. Мислиш се за много умна, и често го показваш по свой начин, така че да засегнеш не само мен, но и другите около теб. Виркаш носа със самочувствието на "Кралица" във всяка една обстановка. Затова нямаш много приятели! Не се живее така!
Разговорът им продължи доста дълго, макар и неприятен, но без обиди. Той сподели истината, която криеше от самото начало. Накрая стигнаха до споразумение. След около два месеца бяха разведени.
Стела се премести в апартамент, който беше неин, даден под наем, без да знае Кирил. През този период от време той имаше няколко срещи с Карина, които удостоверяваха безпределната им любов. В последните им срещи той усети хладина в поведението й. Явно в живота й имаше друг, но не и този, с когото живееше.
-Какво става с теб? Каква е тази промяна? Къде се изпари любовта ни? - попита той с неудомение и болка в сърцето - Карина, знаеш много добре привързаността ми към теб, а и самата ти искаше да се съберем, за да бъдем щастливи със сина ни!
Бяха седнали в едно кафене, на открито в центъра на провинциалния град. Слънцето препичаше лицето й,а лъчите играеха на гоненица по него. Катранените й очи запазваха устойчивостта си под напора на светлината. Красотата й беше неописуема, а поведението - непредсказуемо.
-Кириле... знам, че бяхме говорили да се съберем наново. Идеята беше моя, но нещата се промениха. Съжалявам, не мога да се омъжа за теб; въпреки че ни свързва един прекрасен син. Имам връзка с друг човек, когото обичам и ни предстои да се оженим.
Той имаше усещането, че беше изпаднал в нокаут. Изминаха няколко секунди, за да дойде на себе си.
-Но защо? Защо постъпваш така спрямо мен? Какво се пропука между нас? Знаеш много добре, че винаги съм бил внимателен и мил, и те обичам много! А и ти също...! Нямаш право! А болката...?! Синът ни...!
-Съжалявам! Разбери ме правилно! Ти не си в състояние да дадеш необходимия шанс на сина ни в живота! До десет дни заминаваме за големия град и оставаме там. За съжаление, парите и властта правят всичко!
Той се почувства унизен и прострелян от упор. Любовта беше потъпкана. Чувствата му трудно можеха да изстинат, а болката...! Раждаше се омразата. Раната бе дълбока и кървава.
-Ти си се продала, кучко! Никога няма да ти простя, че продаде и сина ни!
Тя го гледаше с изражение на простреляно животно.
-Няма да ти простя, че се подигра с чувствата и съсипа живота ми! Продажница!
Както съзнанието му, така и душата бяха обхванати от черен мрак, злоба и огорчение. Имаше усещането, че денят се превърна в една дълга злокобна нощ, с гъста мъгла от която трудно можеше да излезе. Слънцето както даваше топлина и светлина в живота му, така изгори сърцето и изпепели най-съкровените чувства в него. Вътрешно в себе си реши да не се предава и да направи всичко възможно да върне сина си.

ЛЮБОВ ОТ ПРЪВ ПОГЛЕД

„Природата е създала женския пол за
любов, а не за жестокост; жената трябва
буди нежност, а не страст…“                                                           Лесинг
...
Събудих се рано сутринта. Заредих по навик кафеварката. За кратко време кафето беше готово. На фона на прекрасната утрин се лееше песен на „Щурците“. С първата глътка от кафето запалих цигара. Жена ми сновеше из апартамента и мърмореше тихичко, докато търсеше нещо. Не си казахме нито дума.
Телефонът звънна продължително.
- Киро, Пламен те търси! – провикна се Стела.
- Здравей! Чакам те да пием кафе и да тръгваме! До пет минути да си в къщи!
Докато изядох сандвича, на вратата се звънна. Беше Пламен.
- Голям бързак си! – казах усмихнат с пълна уста.
- Здрасти! Къде е жена ти? – попита той, влизайки в антрето. Държеше цветя и парфюм.
- Сега идвам! – откликна тя, навярно чула разговора ни.
Извадих и моя подарък. Беше ден на будителя. Жена ми работеше като учителка в близката детска градина. Когато се появи в антрето, Пламен и аз й връчихме подаръците и цветята. Бях й купил черна дамска чанта от естествена кожа, за каквато отдавна си мечтаеше.
- Не очаквах, признавам си! Когато се приберете, ще ви почерпя както се полага! – закани се целувайки и двама ни.
Изпихме кафето и излязохме. Отпрашихме с мерцедеса към Варна. Бяхме поканени в едно читалище за празника. Двамата костюмирани, ухаещи на скъп парфюм летяхме по пътя. Слънцето блестеше в очите ми и се отразяваше в тях като в огледало. Сложих тъмните очила, а мислите в главата ми прииждаха като вълни и се застигаха една друга. Като опитен морски вълк държах кормилото и владеех кораба. Въпреки хаоса в главата ми  успявах почти винаги да се справя.
- Кажи нещо! Много си мълчалив! – подхвана Пламен.
С него отдавна бяхме приятели и не си спомнях да е мълчал повече от десет минути.Така, че и този път говореше повече отколкото трябва.
- Какво си се размечтал? Не след дълго  ще те запозная с една красавица – направи красречив жест, поглаждайки самодоволно брадата си – А за мене остава една чародейка! Готина мадама, с черна коса и възможно най-финното бедро което някога би съзерцавал!
- Стига си бърборил! Лесно ти е на тебе, като не си женен – отговорих раздразнен.
В мене се бореха различни чувства. Обичах жена си и имах задължения към семейството, но страстта към нежния пол ми пречеше. Поне жена ми да беше дала някакъв повод, но нямаше  за какво да я упрекна. Пуснах музика.
Хитовете на „Куин“ изпълниха пространството. Натиснах педала и полетяхме по пътя. Скоростта беше другата ми слабост. Пристигнахме бързо и паркирах колата на подходящо място пред читалището. Повечето гости не бяха дошли.
- След малко се връщам – каза Пламен и влезе в сградата.
Появи се на изхода с една чернокоса красавица под ръка – навярно неговата чародейка.
- Запознай се с приятеля ми! – обърна се към нея.
- Аз съм Наталия! – протегна грациозно ръка.
- Удоволствието е мое! – представих се, поех ръката й, която целунах галантно. Успях да я разгледам. Наистина беше  красавица. Вече тайно завиждах на Пламен за откритието му.
- Да отидем в съседното кафене! Има още доста време – предложи Наталия – След малко ще дойде една приятелка.
Очаквах нещо подобно, защото мъжете са солидарни в търсене на компания, а моят приятел винаги мислеше за мен.
Не след дълго към нас се присъедини изискана дама около четиридесетгодишна, която в първия момент ме впечатли. Когато спря погледа си върху мене, имах чувството, че през същността ми протича електричество. Не осъзнавах какво точно се случва, но когато седна срещу мен, потънах в гълъбовите й очи. Изведнъж разбрах, че се влюбвам и то от пръв поглед. Ако някой ми беше казал допреди час, че ще ми се случи нещо подобно на моята възраст, щях да му се изсмея в лицето. Но сега се случи и бях като омагьосан.
- Казвам се Нина!… – промълви тя и се усмихна невинно.
- Кирил… – отговорих тихо и поех ръката й. Докоснах я с устни и сякаш летях в облациите. Обзе ме такава безтегловност и си мислех, че ако се изправя, няма да се задържа и сигурно ще отплавам нанякъде.
Разглеждах я с нескрит интерес. Кестенявата й коса падаше върху раменете привидно небрежно, а красивото й лице сякаш беше модел – представено от ренесансов художник. Отгатвах великолепните форми на тялото й под дрехите и не бях на себе си. Тя ме изпиваше с поглед и продължаваше да ми се усмихва.
- Какво да Ви поръчам? – сетих се да попитам – Какво ще желаете?
- Хайде да си говорим на „ти“, нали нямаш възражения? Днес още не съм пила кафе.
Пламен и Наталия си говореха нещо, и не пречеха на разговора ни, ако въобще това беше разговор.
- Казаха ми, че си инженер, математик и обичаш поезията. Дори пишеш стихове…- гледаше ме с не скрито любопитство. Аз преподавам по литература, така че имаме обща тема за разговор.
- Вярно е! Навремето баща ми настояваше да запиша инженерна специалност, въпреки че ме влечеше литературата. Не съжалявам, че го послушах, но не се отказах от писането, макар че е трудно да вършат две различни неща – не знаех какво друго да й кажа и замълчах.
- Някой беше казал, че поезията е математика… – погледна ме с проницателните си гълъбови очи.
- Сигурно е вярно, но в живота често взема връх чистата проза. Писането ми е отдушник от напрежението… – мислех, че говоря глупости.
В друг случай едва ли бих казал такива неща, но тя някак ме караше да бъда откровен.
- Харесвам мъжете от твоя тип и имам слабост към тях – беше директна и това ме порази. Между нас вече се оформяше нещо страхотно и то с такава скорост, че свят да ти се завие.
Не си бях представял, че за половин час, ще съм така хлътнал. Сякаш беше сън…
- Очарован съм от теб и от искреността ти! Много си красива и интелигентна, а малко жени притежават тези качества.
Сякаш се гледах отстрани и се чувствах изумен, как сипя комплименти на тази почти непозната жена.
- Искрен си и го оценявам! Това има голямо значение за мене – каза ми тя, като продължаваше да ме съзерцава – Можеш ли да ми кажеш някое твое стихотворение? – погледът й ме умоляваше и бях готов да направя всичко за нея.
Въпреки, че досега не бях рецитирал стихове особено в бар, го направих. По-късно щях да се чудя, но в момента не бях на себе си.
Изрецитирах любимото си стихотворение, което й направи страхотно впечатление.
- Прекрасно е! – възкликна развълнувана – Кажи ми още някое!… – и аз продължих. Харесваше ми  да имам такава почитателка.
А тя сякаш бе открила съкровище. Очите й блестяха. Сигурно сме изглеждали доста задълбочени, защото другите двама се извиниха и ни оставиха насаме. След около час трябваше да започне празненството. Забравих за какво бях дошъл. Едва се въздържах. Изпитвах силно желание, да протегна ръце към нея и да я притегля, а после…, не смеех да си представя какво ще последва.
Тя се премести до мен и погали ръката ми. Прегърнах я. И тогава се случи нещо неестествено и неочаквано… Целувката…! Беше зашеметяваща и не приличаше на нито една през живота ми. Имаше нещо необикновено в нея, в тази жена и в този ден… Ако това наистина беше любов от пръв поглед, значи до този момент не я бях изпитвал и не знаех нищо… Само съм си въобразявал…
Всичко това ми дойде, като гръм от ясно небе.
Мисълта да я любя веднага, ме изпълваше докрай и нищо друго не ме интересуваше. Но изведнъж осъзнах, че губя разсъдъка си и трябваше да се овладея.
- Нина, всичко това е толкова неочаквано…! Просто не разбрах как се случи… Прости ми…! – не знаех какво друго да кажа в момента.
- Няма за какво да ти прощавам. Аз... изпитвам същото. Случвало ми се е много отдавна и почти бях забравила какво е… – тя ме гледаше по детски чисто и открито.
Отново я целунах.
- И… какво да правим…? – попитах.
- Да отидем някъде…! Този миг е наш и ще е жалко, ако го пропуснем!
Подчиних се. Исках го повече от нея в момента. Платих сметката и отпрашихме с колата към най – близкия хотел. Не мислех за празника, нито за концерта, нито за жена ми, която сигурно щеше да ни чака, сложила масата. Сякаш бях в някаква мъгла, която ме отнасяше все по-нататък.
Дори не помня какво говорихме в колата. 

Любихме се страстно и неочаквано нежно…Тя беше толкова различна от другите ми връзки, че дори не се опитвах да я сравнявам.
Животът понякога е изумителен. Сякаш отваря за нас вълшебната си кутия и като фокусник прави чудеса, които никога няма да си обясним. Този ден беше такъв за мене.
Да казвам ли, че останах с Нина и през нощта и че после често се виждахме…!?
И нека Бог ми прости, ако любовта която изпитвах, беше грях।

Разказът е написан по действителен случай. 

© Николай Пеняшки – Плашков

КАЛИНА

Тя е художничка. Докосне ли се до четката – пейзажи или портрети не ù се опират. Само докато те погледне, за кратко време портретът е готов – твой близнак. Дори най–дребната гънка е отразена. В повечето случаи поведението ù беше предизвикателно, а чаровността ù неописуема. Дори и най–прекрасните слова не са достатъчни да я опиша. Стегнатите ù не големи гърди и дългите фини бедра, а изобщо цялата ù осанка, възбуждаха мъжките ми страсти. Настройваха ме като инструмент, по–точно като лък за цигулка.

Между другото, нейните хобита бяха цигулката, китарата и пианото. Рядко се срещаха толкова дарби на едно място.
Картините ù изразяваха дълбочината на човешката душа, аромата и диханието на природата, съчетани с нежността на музиката.

Наскоро обеща да нарисува голо мъжко тяло, като предложи да ù позирам. Беше влюбена в мен, дори обожаваше атлетическото ми тяло. Познавахме се от десет години, от които последните две – три пъти седмично нощите ни бяха неразделни.
Често пускаше нейни песни, които докосваха и гъделичкаха душата и слуха, докато правихме любов.
Имах чувството, че Калина бе съчетание на природна красота, душевно богатство и нежна музика.
Фините ù дълги пръсти неусетно сваляха дрехите от тялото ми, а страстните и въздишки се отронваха като есенни листа и гъделичкаха гърдите.
Настъпваше моментът, когато бях готов като вампир да захапя нежната ù шия, и да се наслаждавам на екстаза ù.
След като приключи всичко, дори и в банята, реши да ме нарисува.

Беше откачалка и лудетина. Лудостта ù беше невероятна. Въпреки всичко усещаше и улавяше момента като бик за рогата, и балансираше нещата. Кръвта ù вреше като на младо яре.
Музиката, изкуството и поезията живееха в нея и извираха като гейзер. А очите и устните ù в повечето случаи изразяваха енигматична усмивка.
Винаги ме изумяваше с откаченото си поведението.
Рисуваше ме гол, а тя - в същия вид; с четка в ръка галеше платното и изразяваше всяка гънка на тялото ми. А усмивката и беше енигматична. Очите ù светеха като две самотни звезди, а устните бяха готови да ме обсипят със словото на желанието.
В повечето случаи не обръщах внимание както на поведението, така и на думите ù, а тя се дразнеше от симулациите ми.
- Такъв непукист си, че ме понякога ме дразниш! – реагираше тя раздразнена – Що за сърце имаш?
- Какво му е на сърцето ми? - попитах с лека усмивка – Сърце като на всички други…
А тя се дразнеше още повече.
- Ти какво? Искаш да ме нервираш ли? Май ти е приятно да лазиш по нервите ми!
Беше почти готова да се разплаче и усетих напрежението в нея.
- Но, скъпа, моля те! Това, че понякога реагирам така, не означава, че не те обичам. Напротив, осъзнавам много добре и съм убеден, че не мога без твоето присъствие. Ти си жената, с която бих споделил живота си.
- Ти какво? Сериозно ли говориш или…
- Успокой се! А как искаш да реагирам? Не разбираш ли, че се стремя да балансирам нещата между нас?
Тя замълча и се замисли. Пристъпи плътно до мен, прегърна ме и целуна с цялата си страст.
Имах усещането, че това което исках, се случи.

...

© Николай Пеняшки – Плашков

СЪСЕДЪТ

Слави облечен с бял костюм, светлосиня риза и вратовръзка, излезе от къщи. Огледа се наоколо, поглади темето, почеса се по врата, а на лицето му цъфна приятна целувка. Беше около четиридесетгодишен с кестенява коса – късо подстригана, гълъбови очи и леко удължено мургаво лице. Стройното атлетическо тяло му придаваше величествена осанка.

От двете страни на входната врата имаше вградени тонколони, от които се чуваше приятна италианска песен. Козирката на приземния етаж бе доста голяма, подпряна с четири красиво изработени-гравирани пилона, между които имаше малки лехи с цветя. От входа на къщата до портата бе направена доста широка пътека от мраморни плочи. Дворът бе доста голям, в дъното на който, в единия край имаше сграда, определена за производство.

Слави въздъхна, присви замислените си очи и на челото се появиха две тънки бръчки. Имаше навик да преценява нещата не само за настоящия момент, но и за близкото бъдеще.

- Скъпи, как искаш кафето; с бита или суха сметана? – попита една сексапилна брюнетка, показала се на врата-та.
- С бита…! – отговори той, без да се обръща с лице към нея – Идвам след малко. Скъпа, донеси ми и цигари-те.

Седнал на мекия тапициран стол и облегнат, той се зачете в ежедневника „24 – часа”.

- Славчо, здравей! – Поздрави го съседът му.

- Здравей, Пешо! Как си?

- Добре, слава богу! Ходих да Кирето. Снощи ли дойдохте?

- Да.

- Абе-е-е, снощи май имаше земетресение, а? – реагира Петър с усмивка.
 

Обичаше да се шегува често по най-различни поводи, но така, че да не засяга достойнството на другия. Беше му в гена.

- Ама и ти с твоето подсъзнание! – усмихна се Слави, стана от стола и се запъти към портата, и се приближи до съседа си, и стисна ръката му приятелски.

За него Петър не беше само съсед,чувстваше го като баща, като че бяха от една кръв. Почти не се разделяха. Допадаха се във всяко едно отношение.

- Млади хора сте още! Сега ви е времето, синко. Знам, че не ми се сърдиш, че те наричам така. Та ти си ми като син. Знаеш, разказвал съм ти!

- Тъй, де! Нищо чудно ако реша да ти казвам някой ден татко!

Катерина излезе с поднос, на който имаше две сравнително големи чаши кафе, натурален сок и го постави на масата.

- Здравей, Катеричке! Я-я-я-яа-а-а, как се си разхубавила!  - поде Петър усмихнат – Де да бях на вашите годи-ни? – въздъхна, а усмивката му отлетя и се поднесе към младите.

Беше му приятно когато ги виждаше, а и сърцето му се радваше – сякаш танцуваше.

- Ела да пиеш едно кафе! – покани го домакинът – Знаеш, че винаги си добре дошъл! Приятно ми е с теб,а и те чувствам много близък, като баща. Не знам защо, но е така?! – за кратко изражението придоби сериозен вид и като, че буца бе заседнала в гърлото, и не можеше да преглътне. 

- И аз изпитвам същото…! Хубаво ми е с теб момче! Извинявай, че ти говоря така!

- Ела де! Няма да те каня сто пъти! Кате, направи друго кафе за себе си! Бай Пешо е наш човек. Може да не сме роднини с тебе, но те имам като член от семейството – каза Слави с лъчезарна усмивка, почесвайки се по темето.

- Пий си кафето и нектара! Катя ще си направи друго!

- Ще ми ръждясат червата, приятелю! По огнената вода съм! – каза усмихнат Пешо, но през погледа му преми-на премина тъжна сянка, която Слави не забеляза.

Той бе ведър човек и никога не споделяше проблемите си. Очите му святкаха като фарове, а усмивката не падна от лицето, което бе загоряло от слънцето. Изглеждаше младолик въпреки напредналите години. От него винаги излъчваше доброта – на пук на всичко.

- Добре, млади човече, ще изпия кафето, за да не те обидя! Благодаря за поканата!

- Добър човек си ти, бай Пешо! Шегаджия! – добави Слави и положи ръка върху рамото на съседа си, който бе седнал до него.

Петър въздъхна бавно и тежко, но усмивката не падна от лицето. Очите му сияеха като слънчево утро, а зениците като две сребърни звезди топлиха всичко около се-бе си. Както в тях, така и в душата си криеше болка, за която само той си знаеше.

- Ти, как я караш? Пак ли беше сам снощи? Не научи ли някакъв хабер за сина и дъщеря си?

- Не съм, Слави! Едва ли ще науча! – отговори бавно и с тиха въздишка той, и преглътна тежко – Но реално казано, те са винаги до мен, дори и в душата ми.

Сетне направи усилие, за да се усмихне и положи ръка върху рамото на Слави.

- Прости ми, моля те! – Гледаше го приятелски и бащински. – Ти си ми като син. Така го чувствам…

Младият го гледаше приятелски, усмихна се и също положи ръка върху рамото на съседа.

- Успокой се! Няма за какво…! Нали за това сме близки, да споделяме… А и моят проблем е подобен… Ако ти се пуши цигара, вземи, не се притеснявай! – предложи свойски той.

Той също мечтаеше, да срещне в някой светъл ден баща си и да го прегърне… Беше малък, когато баща му бе заминал в чужбина и няколко години след това, майка му по незнайни причини се разведе, и не спомена нищо на децата си… Но когато стана зрял мъж, научи че на негово име, а и на сестра му бяха преведени значителни банкови сметки…

- Благодаря, приятелю?  - рече Пешо и запали цигара – Как е сестра ти! – и се усмихна.

- Добре е! Работи!

- А ти имаш ли вести за баща си? Много пъти си ми споделял за него. – Извинявай, че те питам, синко! – В погледът му се четеше близост и обич.

- Нямам…! Изпитвам страхотна необходимост от него! А и му дължа много! Не знам защо, но-о-о майка ми е  унищожила всички негови снимки и документи. Дори не знам, как би изглеждал в момента! Освен това са изгорени всякакви писма и картички, за да не попаднат в ръце-те ни; имам предвид мен и сестра ми. Това никога няма да и го простя! Въпреки всичко ми е майка!

Двамата мълчаха и пушеха цигарите си. Слънцето препичаше, а лъчите пронизваха навсякъде. До тях кацнаха два гълъба, след това затанцуваха, а после се разделиха. Направиха своя пирует и кацнаха наново един до друг.

- Ще обядваш ли с нас? Много държа на теб! – каза Слави и се усмихна.

- Благодаря, ти! Но не ми е удобно!

- Моля те, не ми отказвай!

Пешо му отговори с усмивка и кимна с глава.

- За приятния ти отговор да пием по едно гориво! – каза с усмивка младежа – Какво ще желаеш; кайсиева, водка или уиски?

- Предпочитам кайсиева! – отговори на усмивката с усмивка.

- Кате…! Къде си? Донеси ракията и две кутии цигари!

Катерина донесе поръчката, дори и салатата. Тя се усмихна и попита:

- Как си бай Пешо? Как я караш?

- Добре съм, дъще! Благодаря!

Тя бе свикнала на приказките и благите му думи.

Казаха си наздраве и отпиха. Разговаряха доста, дори се смяха от душа.

Не след дълго пред портата спря червено „ПЕЖО 407”, от което излезе доста изискана дама в напреднала възраст и не много едър мъж с почти побеляла коса, сресана назад и леко коремче, облечен в бял костюм и светлосиня риза. Същият приглади с особен реверанс косата си и изпъна сакото.

- Пешо, извини ме! Моля те, изчакай за малко! – и се усмихна.

Тръгна към гостите и размени няколко думи с тях. Отвори съседния портал и вкара пежото в двора. Сетне дойдоха под сянката при Петър. Той забеляза, че Слави бе малко смутен от новопристигналите. Но това бе за кратко. Обстановката се разчупи, когато се появи Катерина.

- Пешо, позволи ми да те запозная с госпожа майна ми и този приятен господин! – каза Слави и представи по същия начин съседа си.

Седнаха около масата, а по лицата на всички грейнаха усмивки.

Масата бе сервирана набързо, а разговорите продължиха в друга насока.

- Слави, извинявай, знам, че ме покани на обяд, но трябва да си тръгвам приятелю. Може да сме близки, но сте се събрали семейството…

- Съжалявам, но не мога да те пусна! Държа на теб много и желая да останеш!  - и се усмихна.

- Сине, остави човека! Прав е! Той не е от семейство-то! – намеси се майка му и запали цигара.

- Майко, моля те…! Тук е моят дом и аз решавам с кого да бъда! А колкото до съседът ми Петър, той е мой приятел, дори и повече… ! Искам с чиста съвест да кажа, че го обичам като баща, тъй като знам, дали моят е жив! – и положи ръка върху рамото на съседа, поглеждайки с укор към майка си.    

Разказът е написан по-действителен случай     

РАЗКАЗЪТ Е ВКЛЮЧЕН В ПРЕДСТОЯЩАТА МИ КНИГА "ДОКОСВАНЕ"
 
Ще има продължение на разказа.
 
© НИКОЛАЙ ПЕНЯШКИ – ПЛАШКОВ

СРЕЩА В ЕДНО ПЛАНИНСКО СЕЛО

Вървя замислен по леко стръмния сокак водещ към едно почти изоставено старопланинско село, скътано в дебрите на планината.

Времето е прекрасно, а слънчевите лъчи обгарят с нежността си кадифената ми кожа. Въпреки горещото време, във въздуха се разнасяше песента на птиците, съпроводена с музиката на щурците

Множеството къщи край които минавах, бяха не много големи. Мазилката им бе паднала, вратите изкъртени а дворовете потънали в трева и бурени.

Тази тъжна и мрачна картина се запечата задълго в сърцето и мислите ми.

Сокака е почти тревясал, но личеше, че скоро бе минала каруца. Наблизо прелетя самотна птица, която изпляска с крилете си, за да засили скоростта и се чу задавения ù  крясък.

Усетих аромат на торище, което свидетелстваше за живот в това почти изоставено, забутано и забравено от управляващите село. По това което виждах, прецених, че няма осветление в селото, дори и комуникации.

Гърлест мъжки глас разсече въздуха. Малко след това видях доста възрастен мъж, който разпрягаше своето непослушно магаре и го ругаеше с непристойни думи. От първоначалното ми наблюдение подразбрах, че къщата и двора бяха доста добре поддържани.

Моментната тишина бе нарушена от четирикракия приятел, който изпръхтя, поклащайки глава, раздвижвайки устни и едрите зъби, бели като бисери. Сетне тропна няколко пъти с дясното копито, а опашката се мяташе наляво и надясно, гонейки мухите, и завъртя вироглаво главата си. Не след дълго изпръхтя още веднъж.

Възрастният човек не се стърпя и реагира.

- Стой бе, майка ти магарешка! – отсече той и го шибна по врата.

Замълча, изкашля се три пъти, поглади се по брадата, тила, прокара ръка до челото и разтри слепоочията. Въздъхна дълбоко и каза кротко.

- Хайде миличък, хайде…! Ако не си ти, какво ще правя без теб? – и го погали по челото.

Магарето вирна глава и го погледна, разтвори едрите си зъби, облиза устни, и поклати приятелски глава, като че разбра какво му се говореше и раздвижи весело опашка.

- Обичам те, приятелю! – рече старецът и го погали.

   ***
Дворът бе разделен на две части от висока ограда. В близост до къщата бе направена голяма дървена постройка, в която домакинът събираше зимнината си. В частта пред къщата , която бе на два етажа имаше лехи с цветя и овощни дръвчета с натежали от плод клони, и насят зеленчук. Пътеката пред къщата и обиколката около нея беше направена от широки тротоарни плочи, дори и участъка от вратницата до къщата.

Беше за отбелязване, че в тази част на двора имаше и кладенец. Беше решен и проблема и с осветлението, като на няколко места бяха поставени красиво изработени фенери със свещи и други с газ.

Приятно беше на човек да стои сред красивата природа, ухаеща на полски аромат съчетан със същия от красивите цветя засадени от домакините.

В другата част от двора, имаше кокошки, които чоплеха с тънките крачета, за да търсят червеи. Сред тях петелът пристъпваше надменно. Той избираше от време на време някоя от тях и започваше да се върти наоколо  с кратко позитивно къткане, а кокошката лениво се изправяше и го приемаше спокойно, като прегъваше крака, и го поддържаше с крилете си.

В дъното на тази част от двора имаше куче, което бе вързано към железен лост, забит в земята, в близост до неговата къщурка, а в кошарата, находяща се на около 15 метра от кучешката бърлога имаше пет овце, които лежаха на сянка и преживяха. Край едната от тях имаше две агънца, които бозаеха.
Всичко това бе прекрасна идилия, която би стоплила душата и сърцето на всеки, който би решил да живее, и да се отдаде на прекрасния селски живот, независимо, че той ежедневно изискваше изключително много труд и всеотдайност.
***
От едната част на лятната постройка се усещаше силна и ароматна миризма на готвено.
- Добър ден! – поздравих с усмивка домакина.
- Добър ден, синко! Извинявай, че говоря така, но такъв ми е дерта – усмихна се той и зъбите му блеснаха като бисери, озарени от слънцето.

Очите му изразяваха смесени чувства, дори и неопределена тъга.
- Какво те води насам, момко? – попита той изненадан. Тука е почти забравено от бога  място.

- Обичам природата и непознатите места, а те са предизвикателство за мен и още нещо…

Възрастният мъж ме огледа от горе надолу, фотоапарата и камерата, а сетне се усмихна.

- Ти да не си…?! – попита с усмивка и учудване планинеца.

- Нещо подобно… - усмихнах се приятелски – Приятно ми е, Стефан се казвам – и протегнах ръка.

- Драго ми е, аз съм Стоян! – отговори той, изкашля се леко, поставяйки ръка пред устните.

- Стоене…, покани човека да си отпочине! – обади се домакинята, която беше излязла пред къщата.

- Добре, Пено, Добре! Не се вълнувай толкоз! Пази си здравето, скъпа! Идваме.

- Заповядай, момко, заповядай! Радваме се когато ни дойде някой на гости. За нас е голямо удоволствие… Сигурно си изморен от похода в това горещо време. Сядай! Какво ще пиеш, чай или кафе? – попита баба Пена.

- Благодаря, кафе… и ако може чаша вода! Аз съм с кола, но я оставих долу в ниското и реших да се разходя да тук и да направя снимки на тази прекрасна природа. Наистина, много е вълнуващо и прекрасно! Трябва да се радваме и гордеем с красивата ни природа, и на това което ни предлага. Но това не означава, че другаде има също красиви и прекрасни места, с тази разлика, че в нашата мила родина има четири красиви сезона и красива природа, която не отстъпва по нищо, дори на Швейцарската. Трябва да се гордеем с нашата история и култура. А и братята Кирил и Методий са дали на всички славянски народи своята азбука. Но за съжаление след преврата политиката на тогавашните действащи политици, след свалянето на Тодор Живков беше с цел ограбване на държавата и какво ли не още…

- Така е, млади момко! – отговори с горчилка домакина – Навсякъде по селата стана така. Обезлюдяха.

*** Разговаряхме надълго и широко за проблемите на българското село и неговите жители. Темата на разговора бе обстойна и задълбочена. Домакините няма-ха нямаха нищо против да запиша всичко.

Дядо Стоян беше на седемдесет години, а съпругата му на шестдесет и осем. Имаха деца и внуци в близкия град, намиращ се на петнадесет километра от селото, които ги посещаваха в почивните дни.

Възрастните не желаеха да се отделят от земята и своя дом, и да досаждат на децата си. Чувстваха се спокойни в това село, състоящо се от четиридесет къщи, пет от които бяха населени, скътани в красивия балкан и носеща живот природа. Тука им беше родното място. Тука бяха пуснали корени…

Природата бе обляна от зеленината на полето, тревата, а полските и горските цветя пораждаха съществена тръпка за живот и любов към родната земя.
Не можех да откъсна очи от възрастните хора, които ме посрещнаха и изпратиха с най-добри пожелания.

За мен те бяха стожерите на живота…

Всичко това, което преживях остави дълбоки следи в сърцето и съзнанието за неопределен период от време.

   
   © Николай Пеняшки - Плашков

ПОЧТИ ВИРТУАЛНА ЛЮБОВ

Бях на 23 години. По голяма част от личното си време прекарвах в самота и четене на книги.
Почти нямах приятели, а и доста често се чувствах като аутсайдер.
Като ученик в техникума, се изявявах в часовете активно и получавах отличните оценки на учителите, но за сметка на това съучениците ми не одобряваха това мое афиширане и гледаха на мен като на натегач. Но не беше така. Бях от семейство, което ме възпитаваше в любов към знанието и книгите. Независимо от това,  те  бяха мой ежедневен спътник.
В часовете по литература учителят Михов забелязваше отличните ми знания, дори и донякъде ораторските ми качества, които според мен не бяха на някакво съществено ниво.
За кратко време станах популярен в техникума.
Обичах да рецитирам  Шекспир, Гьоте, Ботев, Вазов, Яворов, дори и мои любовни стихове.
Някои по-красиви момичета се опитваха да усетят моята близост, но не почувствах афинитет към никоя от тях. Дори не го почувствах от общите ни разговори и това ме затвори още повече…
Доста време се борех със самотата в реалния живот. Поради тази причина предпочитах да чета и често посещавах културни мероприятия, литературни четения, сайтове за литература и запознанства, дори и Фейсбук.
Често попадах на позитивни потребители, с които можех да разговарям нормално и да общувам на различни теми, за да почувстваме както се казва духовна близост. Публикувахме свои мисли за живота, стихове и проза.
Дори на техни стихотворения коментирах в стихотворна форма.

И така с времето напред.
Неусетно се появи моята сродна виртуална душа. Казваше се Татяна.
Беше невероятна, както в словото, начина на мислене, отношението и към живота и човешките взаимоотношения. А лиричната и поезия докосваше сърцето ми. Често разговаряхме и по скайп; за много лични неща, къде живеем, за литература и изкуство. Паснахме си от всякъде като сродни души. Като че бяхме родени от една майка. Изпрати ми своя снимка. Същото направих и аз. Чувствахме се щастливи, дори го споделяхме. Прекарвахме свободното си време в непрекъсната виртуална връзка и си посвещавахме любовни стихове.
Така продължихме близо месец. Вече знаех, че живеехме в един град.

Дойде моментът да си определим среща. Мястото беше Морската градина.
След като се срещнахме в уречения час, имах усещането, че сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Въпреки това имах своите  притеснения.  Друго беше да разговарям с Татяна в глобалната мрежа, а друга бе действителността. Как ли щеше да реагира тя? Дали нямаше да се пробие моментът и да си остана същия аутсайдер.

И ето какво се случи.
Тя беше усмихната, стройна като фиданка,  с дълга черна коса прихваната с диадема,  леко мургаво лице, фини и тънки като гайтани вежди, прекрасни клепачи, очи като на сърна и шия като на лебед.
Имах чувството, че съзерцавах статуята на Афродита, на която се наслаждавах. За миг усетих как ме прободе стрелата на Амур и почувствах  приятна болка.  Вече знаех, че ще бъде тя – жената на живота ми.
Вътрешно разбрах, че красавицата изпита същото, когато хвана нежно ръката ми и помоли да се срещаме често.
Бяхме седнали на кафе, държахме ръцете си, мълчахме, а само крайниците и очите говореха.

В случая глобалната мрежа ни изхвърли в реалния живот – изпълнен със своите позитиви и негативи.
Бяхме благодарни на виртуалния свят, който ни събра и сърцата ни в едно прибра.
Как исках да прегърна таз кошута и да седне нежно в скута, за да почувствам дъха и сладък.
И в този час решихме…, любовта си удовлетворихме.

След тази дългоочаквана и прекрасна среща, узаконила вече нашата виртуална любов, последваха много вълнуващи дни и седмици.
Съществуваха моменти когато имахме усещането, че се сливаме, както се сливаха небето и земята.

След около два месеца ежедневни срещи, дори съвместни вечери, които бяха доказателство за нашата любов, аз я помолих да се ожени за мен и тя прие.
Родителите ни знаеха за нас и одобриха връзката ни.
Когато им съобщихме за нашето намерение, те се зарадваха, а за нас беше най-щастливият момент.

---
© Николай Пеняшки – Плашков

БЯГСТВОТО

                                                Първа глава

 Беше есента на 1978 година. На брега на Дунава край Силистра, в ранната утрин цареше необичайно потискаща тишина, която стягаше сърцето ми и не му даваше покой.

Черните облаци бяха се спуснали ниско, задушаваха Земята и всичко живо попадащо под обсега им. Трудно се дишаше тежкият въздух. Дори птиците не желаеха да пеят в приспиваща горещина.

Силни гръмотевици разтърсиха земята и секунди след това заваля пороен дъжд, който ме събуди и принуди да изляза от храсталаците, намиращи се край брега, където прекарах нощта. Лятото отиваше към края си, но все още бе доста горещо.

Бях доста разстроен от ситуациите, случили се около мен. Изправих се бавно. Завъртях неспокойно глава и гневният ми поглед се насочи към бързите води на реката. Криех се от милиция-та, за да не попадна в ръцете ̀и. От два дни не бях ял нищо, но страха беше по силен от глада. Хванат ли ме, влизах в затвора или в поправителен лагер.Чувството, че съм уплашен, беше най-малкото... Страхувах се за живота си. Един мой съученик, заемащ отговорен пост в милицията – като символ на дългото приятелство, рискувайки собственото си положение, ми каза:

- Бягай, документите ти за задържане до десет дни ще бъдат готови!

Послушах го и реших, да избягам. Имах нужда от пари и затова реших набързо да продам, каквото можах. Сърцето ми беше обзето от мъка и страх. Мислите ми бяха неконтролируеми. Въпреки това трябваше да запазя самообладание и да се разделя с родното си място. От малък съм живял с мечтата да избягам на Запад.

Заминах за столицата да потърся помощ, но не се получи поради страх от опасностите. Мина доста време, но резултат никакъв. Само похарчих парите. От южната и западната граница пазеха строго.Трябваше да бъда предпазлив. България бе държава – затвор. Беше изключително трудно и затова реших да избягам през Дунава. Този вариант бе последният ми шанс да напусна родината. Беше опасно за живота ми да остана.

Паяжините на комунистическото гестапо бяха обхванали навсякъде. Трябваше да избягам възможно най-бързо. Поради тази причина дойдох в Силистра. Избрах най-дългия и труден път,  но може би най-сигурния.

Животът ме в България вече не струваше нищо..Бях попаднал в черните списъци на неблагонадежните. Не отговарях на съществените изисквания на комунистите. Имах дълга коса, носех се и се държах по различно от другите. Често говорих за свободния западен свят, който бе идол за мен, слушах радио „Свободна Европа” и западна музика, разбира се и българска. Интересувах се от историята на развитите държави, включително и САЩ – тяхната икономика и култура.

Затваряха ме често. Мъчеха ме обезумели и изпълнени с омраза, по причината, че не искам да работя за тях. За мен бяха безкрупулни негодници. Според мен животът, в който няма свобода... – няма почитание към тези които я управляват.

Не можех повече да понасям тази ситуация. Гадост от отвсякъде... Отвращавах се от системата и желанието ми да избягам ставаше все по-голямо. Не желаех да гния по затворите, където тези глупаци и некадърници искаха да ме пратят и да прахосат младостта ми. Мразех ги и не криех чувствата си. Нещастията не можеха да продължават повече.

Някакъв шум от храсталаците отклони мислите ми... Огледах се внимателно, но не видях нищо. Все ми се струваше, че някой ме наблюдава. Усещах скрит страх – наследство от стабилния ми и винаги в състояние на тревожност живот. Седнахпод едно дърво, за да се предпазя поне малко от дъжда.

Душата ми бе потънала в мрак... Имах усещането, че времето минава бавно. Наблюдавах силния дъжд, който за мен в настоящия момент бе символ на свободата, и обмислях  план за бягството. Нямаше време за мотаене...

Дъждът спря към обяд. Небето се прочисти и слънцето се по – каза усмихнато.

Легнах в скривалището и се опитах да поспя. Оставаше малко време да напусна родната земя. Не желаех да мисля за минали неща. Животът ми в тази държава беше свършил. Опитах се да сдържа гнева си. Не бях в състояние да прогнозирам предстоящите ситуации, моменти и дни. Можеха да бъдат само догатки. Не бях предприемал досега сериозни цели в живота си, който бе единствения смисъл за мен.

На недалечен хълм от местоположението ми имаше малък ресторант, който внезапно оживя. Беше събота и предположих, че е сватба. Пристигаха коли. Чуваше се музика. Усетих приятна приятна миризма. Стомахът ме присви. Сватбарските писъци ме дразнеха. Чуваха се речи, ръкопляскания и смях. Един много оглушителен крясък в по-късния следобед ме накара да помисля, че вече са се напили. По тази причина реших да изляза от прикритието си. Изтърсих панталона и фланелката, за да не изглеждам съвсем съмнителен, и се приближих внимателно до външните маси в градината на ресторанта.

Веселието беше в разгара си и всички бяха изцяло погълнати в шумотевицата. Сега бе подходящия момент да хапна нещо.

Поех крадешком към трапезите. Музиката зазвуча необичайно силно.

Чувствах се неудобно. Седнах на един стол и си налях чаша ракия. Отпих и погледнах наоколо. Алкохолът беше опиянил всички. Празненството набираше скорост като ракетен двигател.

Отпих от ракията, която загря стомаха. Нервите ми се отпуснаха. Почувствах се по-спокоен и сигурен. Някой ми донесе салата. Последваха кюфтета, пържола и вино. Захванах се да ям лакомо, но срамежливо, с поглед закован в яденето. В целия този вихър от емоции, едно младо момиче ме дари с усмивка.

Гледах като закован, без да реагирам. Страхът все още живееше в мен, но и нямаше намерение да ме напуска. Пипалата му сякаш бяха обхванали всяка частица от същността ми. Въпреки това, гладът и необходимостта да пийна бяха на водещо място. Дори мислите ми бяха вързани, като коне на ясла. В момента нямаше резултат от тях.

Сватбарите бяха във вихъра си. Едни танцуваха. Други разговаряха по групички, и пиеха напитките.

Имах чувството, че присъствах на състезание по надпиване. За мое успокоение и учудване, участниците в това пиршество не показаха никакъв интерес към мен, сякаш бях невидим.

В ъгъла на една маса стояха две големи бутилки с неизпито вино. Взех от сухите мезета, които завих в един вестник поставен на масата в близост до мен, грабнах една от бутилките, с уверението че никой няма да ме види, понеже бяха сериозно пия-ни. Времето напредваше, и трябваше да си вървя. Огледах се като уплашен дивеч, въздъхнах и лека полека тихомълком  се изпарих. Върнах се в моето убежище край реката. Седнах на земята, държейки бутилката и мезето и заслушах музиката, която се чуваше от ресторанта. Вълчият ми апетит вече го нямаше. Отпих от виното. Беше прекрасно и ароматно.

През целия ми живот, алкохолът е бил един от основните врагове, понеже ми донесе много поразии. Но пък в настоящия момент бе необходим. Чувствах се прекрасно, дори мислите се проясниха, намествайки се в своите коловози. Усетих приливи на смелост и енергия.

Горещият ден си отиваше като теснолинейка. Дори музиката от ресторанта затихна.

Нощта падаше и обгръщаше с мантията си майката Земя.

Съблякох част от дрехите и ги вързах през кръста. Погледнах светлините на града, който представляваше един малък кът от родината, целунах родната Земя и влязох бавно в тъмните води на Дунава. Българският бряг изчезваше и там оставяше всичко, което обичах и мразех. Преплувах реката сравнително бързо, без проблеми.

                                            Втора глава

Стъпвайки на румънския бряг, усетих граничната бразда, тъй като пръстта беше рохка под краката ми. Уплаших се да не оставя следи след себе си и светкавично тръгнах през нивите.

Дълго време бягах без почивка. Трябваше да бъда възможно по-далеко от границата.

Треперех от страх да не ме открият. Не си спомням колко време съм бягал, но ми се стори цяла вечност.

Открих две бали слама и легнах да спя. Имах усещането, че ще ми се пръсне сърцето от умора. Рискът за сега беше сполучлив.

Рано сутринта ме събуди шум от трактори и камиони.

Небесната синева обгръщаше майката земя с нежната си коприна. Чувствах задух.

Работниците идваха на работа, насядали на ремаркета, закачени на трактори.

От другата страна на пътя имаше царевична нива, която се напояваше.

След като дойдох на себе си от случките, се огледах като гърмян заек и се шмугнах набързо в царевичната нива. Тънки високи  тръби поливаха реколтата. Застанах под една от тях, за да се окъпя. Почувствах се бодър и по-добре от студената вода. Дори и дрехите ми се изпраха.

Тръгнах между нивите. Хората ме поздравяваха. Отговарях им с кимане на глава, или си вдигах ръката. Очевидно ме мислеха за местен и това ме успокояваше. Бях сигурен, че наблизо има градче, но не знаех в каква посока  да вървя.

Усещах първите пориви на свободата. Дишах с пълни гърди полския въздух – с аромата на майката Земя... Беше ме обладала такава енергия, че изпитвах желанието да литна като волна птица, накъдето ми видят очите. Вървях напосоки, но спокоен. Видях малко момче, което седеше на един камък и четеше книга.

Включих в употреба малкото румънски думи, които знаех: „Unde Călăraşi? (Къде е Калараш?) – и се засмях приветливо.

Малкият ме разбра, посочи с ръка и ми отговори с усмивка.

Денят се очертаваше да бъде хубав. Слънцето упорито раздаваше топлината си и сушеше дрехите ми. Скоро излязох на асфалтов път. Видях голям пътен знак с надпис „Калараш – 5 км.”

Високият ток на обувката ми падна. Прибрах го и продължих. Когато стигнах до града, макар че не виждах нищо особено, се почувствах необичайно щастлив. Бяха първите тръпки на предполагаемата свобода, въпреки неизвестността. Мотах се цял ден из градчето. Радвах се като малко дете на това усещане.    

„Най-после в чужбина!” – помислих си с известно щастие и гордост.

Въпреки загадките, които ме дебнеха, чувствах особено облекчение. По пътя съзрях няколко гвоздея, седнах на една скамейка и с един камък заковах тока на обувката си.

Знаех, че ме очаква дълго време мизерия, но по-добре да бъде така, отколкото да бъда преследван или зад решетките в родината си, понеже не приемах „комунистическия строй”, принципи и ред. А за свободата на мисълта и словото не биваше да става дума... Обичах родината си, но желаех да бъде по свободна и независима.

Страхът все още живееше в мен. Може би скоро нямаше да се освободя от него? Въпреки всичко оптимизмът ми не беше ме напуснал. Разхождайки се по главната улица видях указателна табела – „Букурещ – 100 км.” Спрях се за малко и се замислих. Тръгнах с ускорени крачки. Задушният ден беше към края си. Уморен от горещината, заспах в една купа слама – край пътя извън града, потопен в блаженство, забравяйки миналото.

Ревът на автомобилни двигатели ме събуди. Станах, изчистих се от сламата и излязох от пътя. Не след дълго светлините на голям камион ме накараха да се обърна. Вдигнах бързо ръка за стоп. След няколко секунди тежката машина спря бавно и спирачките и спирачките заскърцаха гневно...  Отворих вратата и скочих вътре. Сърцето ми биеше от притеснение... Не виждах шофьора ясно поради тъмнината. Задишах учестено. Мислите ми се гонеха като подплашени птици.

„Турист фром Югославия” – казах със спокоен, но безцеремонен глас.

 Видях, че шофьорът с движение на главата си потвърди въпроса ми. Почти през целия не разговаряхме. Исках да кажа нещо, но нямах късмет.

Водачът на камиона караше замислен, вперил очи като фарове в далечината, забравил за мен. Може би му бях безинтересен. Нямаше никаква заинтересованост, за мой късмет. Бяхме пред Букурещ с първите слънчеви лъчи.  Излязох от камиона в началото на града. Не можех да повярвам на очите си. Провървя ми в повече, отколкото очаквах.

Всичко наоколо изглеждаше красиво и спокойно.

Откакто стъпих на румънска земя, не бях ял нищо. Нямах никакви пари. Въпреки глада и безпаричието, съществуваха и други важни проблеми.

По време на кратката ми подготовка за бягството бях научил, че главната гара се нарича „Гара де Нор”.

Трябваше да се кача в някой влак с направление гр. Турну Северин, намиращ се на брега на Дунава срещу Сърбия. Целта ми беше да преплувам Дунава и през Сърбия, и Словения да се добера до Италия. Бях наясно, че пътят към свободата нямаше да бъде лесен. Сърцето ми биеше от напрежение, а мислите не спираха да се раздиплят като страници на непрочетена книга.

Знаех много добре, че пътят към желаната свобода бе доста трънлив. Свих вежди, въздъхнах бавно и прибрах пръсти в юмрук.

Изоставих род и родина, но си обещах да не мисля за това...

Букурещ бе загадка за мен. За първи път бях в такъв голям град.  

Вървях и не знаех за какво да мисля. За  храна ли, за спане, дори не знаех за какво друго...? Бях в страшна и болезнена безисходица. Ако някой друг беше на място, как ли би постъпил – в чужда държава, без пари, дори и без познати...? Знаех, че връщане назад няма, чакаше ме доживотен затвор. Не-е-е, по добре да умра, но не в Белене или Скравена!

Единственото нещо, което ме очакваше, беше дългият, труден и изпълнен с лишения и неизвестности път към свободата, която търсех. Ако някой си мисли, че свободата се постига лесно, дълбоко се лъже. Тя е крайната цел, към която много люде се стремят. Но дали всички я постигат, никой не знае? А пълна свобода едва ли съществува. Човек винаги зависи от някого или от нещо.

Най-напред трябваше да разбера посоката за гарата. Оглеждах се за указателни табели, а и нямаше как да питам...

Качих се наслуки в един трамвай, който ме отведе до гарата. Разглеждах я с любопитство. Беше занемарена. Липсваше и хигиена. Срещу нея имаше голям парк. По пейките бяха насядали уморени пътници, дори някои бяха заспали. Виждаха се и пияни цигани. Някои от тях бяха пияни и дръзки. Цареше навсякъде безпорядък.

Оправях се доста добре като изгнаник. Седнах на една пейка.

Реших да не мисля за нищо. Очите ми шареха навскякъде и приличаха на заблудени птици, объркали посоката.

Най-сетне погледът ми се спря на младо момче, седнало на от срещната скамейка. Беше около седемнайсетгодишен, значително по-млад  от мен, среден на ръст, добре сложен, с големи зелени очи, изразяващи приятна усмивки. Носеше дънки и жълта тениска. Кимна ми с глава за поздрав. Усмивката ми беше искрена. Поисках му цигара с подходящ за целта знак.
Момчето се надигна бързо, прекоси пътеката, любезно ми подаде цигара и запалка.Запалих и  с поклон му благодарих приятелски. Попита ме нещо, което не разбрах. Отговорих му, че съм българин на развален италиански, и че ще пътувам за Турну Северин. Дори споменах за безпаричието си.

„Ще рискувам!” – казах си. Имах чувството, че мога да му се доверя.

Младежът ме дари с широка окуражаваща усмивка, хвана ме под ръка и с бързи крачки ме изведе от парка.

Слънцето припичаше и даряваше с любов и топлина. Над нас кръжаха три гълъба и правеха своите пируети.

Спътникът ми надигна ръката си с дланта нагоре. Единият гълъб кацна на нея и го загледа в очите. Пристъпи с крачета, плясна с криле и отлетя. Този момент бе най-прекрасният, който някога бих могъл да преживея. Имах чувството, че няма да го забравя никога. Завихме край малко площадче и се насочихме към една закусвалня – препълнена с хора. Честно казано бях безкрайно изненадан, от намерението на момчето да ми помогне. Посочи ми една маса, която беше освободена. Чувствах се притеснен, но въпреки това седнах, подгонен от глада.

Повечето от клиентите бяха омърлушени пенсионери, с отегчени, изпити от алкохола лица. Приличаха ме на зловещи грубияни. Ядохме боб с наденица и пихме студена бира. Стояхме около час в закусвалнята.

Опитах се да обясня още веднъж, че искам да отида в Турну Северин.

Момчето ме погледна, усмихна се, поклати одобрително глава облиза устните си от бирата и се надигна от стола.

Помислих, че ме разбра и отговорих на приятелския му поглед. Усетих, че принадлежи към моята класа и затова се разбирахме добре. Имах усещането, че нещата се наместват сами в моя полза.  

Излязохме навън. Беше прекрасен слънчев ден. Исках да благодаря на младежа за вниманието, но не знаех как. Като че Господ ме срещна с него. Засега поведението му излъчваше доброта и всеотдайност.

Първата вечер спах на пейка в парка край гарата. Не бях сам. Имаше доста хора като мен, които бяха окупирали почти всички пейки. Моят по-млад приятел спеше наоколо.

На сутринта седеше на стъпалата на гарата и пушеше. Усмивката му беше лъчезарна. Подаде ми ръка за поздрав. Предложи ми цигара, която вежливо отказах, тъй като не можех да пуша на гладен стомах. Стори ми се, че каза да вървим. Стомахът ми бе свит на топка, а сърцето пърхаше като ранена птица. Това, което се случи снощи, ме развълнува и стопли душата ми.

Младият красавец влезе в близкия хранителен магазин, чиято сграда беше почти мизерна.

Не след дълго младежа излезе с хляб и салам. Отряза с една ножка едно парче от салама и хляба, а останалото даде на мен. Бях доста притеснен от жеста му и се опитах да откажа възможно най-културно. Беше ми съвестно и нахално да приема. Той положи дясната си ръка до сърцето, а погледът му бе умоляващ. Подаде торбичката с останалия салам и хляб, които бяха предостатъчно за да се нахраня. Така прекарах една седмица в Букурещ. Двамата прекарахме непрекъснато заедно. Ходеше непрекъснато някъде и винаги носеше хляб, вино, цигари, салам, а понякога и бира. Имах усещането, че изпълняваше ролята на мисионер на Майка Тереза.

Чакахме удачния момент да се вмъкнем в някой товарен влак. Отначало перспективите бяха блестящи, но радостта ми беше краткотрайна.

На дървените пейки в парка спяха доста самотни жени. На една от тях, скрита в храстите, спеше младо момиче с гръб към пътеката, по която вървяхме.

Внезапно пътникът ми отиде при нея и започна да я опипва. Дръпна й роклята. Ръцете му се спуснаха по краката ù. Стъписах се от постъпката му. Момичето скочи от стреса. В очите й се чувстваше уплаха, а долната устна трепереше.

Юношата отстъпи назад и се смееше. Момичето изкрещя и се запъти към входа на гарата. Странното му поведение ме озадачи и ядоса. Не можех да си позволя да се навъртам повече около него или обратното. Видях момичето с двама полицаи, идващи към нас. Втренчих се в момчето за миг.

„Оплеска всичко” – помислих си и се втурнах към тълпата минаваща по една улица край парка.

Сърцето ми биеше от уплаха. Пробивах си път по най-бързия начин и свих в една пресечка, отдалечавайки се от гарата. Повече не видях хлапето. Исках да забравя случилото се, тъй като можех да имам сериозни проблеми. Прекарах ядосан остатъка от деня, търсейки ново място за преспиване. След случката до гората беше рисковано да остана там. Преместих се в съседния парк до гарата. Късно вечерта легнах в едни храсти и заспах. Усетих че някой ме подритва по краката. Отворих очи и видях на фона на блестящата лунна светлина силует на висок едър мъж с голямо шише в дясната ръка. Същият продължаваше да ме рита и говореше нещо на румънски. Мислех че ще ме остави на мира, ако не му обърна внимание. Грубиянинът продължи да ме безпокои. Изчака малко, размърда се нервно и ми поиска пари. Разбрах за това по жеста, който направи... Теглих му наум една българска майна и поклатих отрицателно глава.
Явно разочарован, прасето облещи очи и се наведе, дори усетих алкохолния му дъх. Ризата му бе разкопчана, а вратовръзката висеше полуразвързана  на гол тумбак.

Тъпа болка изпълни главата ми.

Внезапно, все още озъбен  над мен, човекът – гигант изрева с войнствен дух.

- Бандит! Бандит!

Остави шишето на земята, отскочи храбро и се заклати към пътя, който не беше далеч, с идеята да спре милиционерска кола.

- Тревога! – казах и скочих на крака.

Грабнах бутилката и светкавично хукнах по тъмните улички зад сградите. Те бяха пусти и потънали в мрак. След дълго лутане излязох на парка до гарата.  

Седнах  зад един храст и отворих бутилката. Беше пълна с вино.Изпих го преди да свърши нощта. Шокът премина. Стана ми смешно. Реших да напусна Букурещ рано сутринта, вместо да се мотам. Планът ми се променяше. Да се кача на влак без билет, не беше толкова просто, но не беше само това... Картината не беше приятна при създалите се обстоятелства. Реших да се
пробвам на автостоп. Всяка грешка можеше да ми струва живота.

Качих се на трамвай, отиващ до края на града, за да стигна до магистралата. Целта ми бе да стигна до Турну Северин. Напуснах  Букурещ с незначителни неприятности и тредности.

Близо до една бензиностанция, намираща се в края на града, чакаха на автостоп доста хора. Някои от тях носеха мотики, лопати и търмъци. Бяха облечени с износени дрехи. Изглеждаха изморени и брадясали. Жегата бе непосилна, дори и на сянка.

Леките коли спираха една след друга, в които се качваха по трима или четирима.

Стоях настрани, а слънчевите лъчи обгаряха лицето ми. Не бързах за никъде. Нямах смелост да се присъединя към останалите стопаджии. Поради изживяните проблеми, не исках да имам повече неприятности. 

Една Дачия спря и трима стопаджии влязоха. Шофьорът ме погледна, че чакам  и ме покани с поглед. Влязох набързо и седнах до него. Поех дълбоко дъх, след като се настаних и умишлено си подсвирках тихо за кураж. След като се настанихме, тримата пътници започнаха да дават пари на шофьора. Стана ми неудобно и се загледах през прозореца. Шофьорът ме подбутна и направи жест разтривайки пръсти, за да му дам пари. Усетих ехидната му усмивка.

-Турист фром Югославия! – казах  като оправдание, усещайки ситуацията, която би ме споходила всеки момент.

На лицето му се изписа неприязън, вдиша силно през носа си и издишвайки ми тегли една майна. Пътниците, които седяха от-зад се разсмяха подигравателно. Без да губи време, водачът на автомобила се наведе, отвори моята врата и ме изгони на пътя. Сетне се върна обратно към града с единствената цел да вземе платежоспособен пътник.

  - Негодник! – Казах си полугласно, изпитвайки яд. Бях убеден, че няма да ми е много лесно и знаех какво ме очаква, предприе-майки тази моя авантюра по трънливия път на желанията ми.

   Ентусиазмът ми не се загуби, въпреки случилото се досега. Такъв беше светът, от който се мъчех да избягам. Омразата ми кипна и реших да не обръщам  повече внимание на минаващите край мене превозни средства. Не се нуждаех от помощта им. Чувствах, че ме обзема страх. Не желаех, да попадам повече в беда. Знаех какво ме очаква, ако ме хванат. Бях преминал вече границата, от която за завръщане не трябваше да се мисли. Само напред – това бе моята посока. Тръгнах по посока Турну Северин. Край на автостопа оттук нататък. Отложих в този етап от пътуването си и приемането на всякаква по-мощ от обществото. Трябваше да успея сам. Напредвах бавно, възстановил спокойствието си. 

                                      Трета глава

    Времето беше топло.

   Минавах през поля, гори, овощни градини, край колиби, къщи, по тихи селски улици и оживени градски булеварди. Пиех вода, където виждах чешми. Ядях диви плодове, ябълки, сливи и малини.

  Полята приличаха на океан от жълти и зелени багри, привличайки с величието си, но криеха и своите изненади – тайните на мечтаната свобода.

  Беше ми ясно, че ще се срещна с много трудности и тръни по каменистия път за осъществяването на мечтата ми, но не и до такава степен. Предизвикателствата ми действаха като магнит.

   Имах усещането, че се намирам в най-големия водовъртеж на свободното пространство и трябва да имам силна воля и умение да изляза от него, за да поема по чистия път... Пред мен стоеше въпросът, дали наистина съществува, или е някакъв мираж. Беше ми напълно ясно, че идеална свобода няма никъде. Навсякъде има ред и закони. Но нещата навън стоят по друг начин. ..  Въпреки това дишах с пълни гърди свежия полски въздух – символ на една прекрасна свобода, която ме привличаше. Често ме лаеха кучетата и бягаха след мен. Бях мръсен и парцалив, дори по-зле от циганите... Кожата ми бе надупчена от ухапвания на комари и други насекоми. Впечатляваха ме красивите дървета и цветните ливади. Удивлявах се на богатата и красива румънска земя и възхитителната й природа. И тук както в България се виждаше недоимък по колиби и къщи. Тя също бе държава на работниците и селяните. Видът им подсказваше подсказваше колко са нещастни; с изкривени от работа и жега  лица.

   По време на дългото пътуване се успокоих и надвих страха.

 Започнах да вярвам, че ще успея. Добих куража и ставах все по незабелязан. Имах време за размисъл, с желание да формирам мислите за бъдещето си, за което определено започнах да мечтая.  Изминавах километър след километър. Минаваха дни и седмици. Бях потен, жаден и гладен. Обувките – с не много високи токове тежаха и едва  издържах...

   Така беше всеки ден, седмица, дори и месец. Губех постепенно чувството за време, оставайки около триста километра зад гърба си.

  В утрото на един хубав ден на проточилото се, като че ли заради мен лято, внезапно от височината на пътя, в далечината пред погледа ми съвсем ясно блесна красив град, разположен на брега на Дунава. Най-после, след повече от месец, пред мен бе очакваният Турну Северин. Искаше ми се да изкрещя от радост. Гледката беше великолепна; в една равнина, долу между хълмовете с тихи гори. Дунавът величествено минаваше с тихите си води между Югославия и Румъния.

  Тази гледка беше най-красивата, която бях виждал да настоящия момент.

  Възбуден и нетърпелив с уверени стъпки бързах към града. От височината до града, пътят се виеше като змия надолу. Той се простираше почти до реката. Влязох в него малко преди обяд. Скрих се бързо в тълпата, движеща се по една широка улица и разглеждах наоколо.

  Първото нещо, което ми направи впечатление, бе почти навсякъде шареха войници. Поради тази причина, бях си позволил да играя на криеница с тях. Не след дълго попаднах в района на една овощна градина. По земята бяха нападали най-различни плодове. Беше ме обхванал такъв глад, че ядох  като невидял, но не забравях, че трябва да се крия от армейците. Беше опасно, ако ме хванат. Криейки се, попаднах на голям найлонов чувал, в който можех да се събера, за да спя на топло. Вечер захладняваше, а през деня сгъвах  този атрибут и го носех със себе си.

   Разхождах се в района на реката в продължение на няколко дни, за да огледам за подходящо място, за преплуване до Югославия. Нямах възможност да се приближа до брега, заради войниците, които бродеха в района. Това положение беше притеснително, въпреки това трябваше задължително да намеря решение на проблема. Поставих си за цел, да изпълня този етап от мисията ми.

   Сръбският бряг  се виждаше, но ме и очакваше. При вида му изпадах в неописуемо желание, да преплувам реката на момента, но всяка необмислена и погрешна  постъпка беше опасна. Вървях из улиците привидно спокоен,но изцяло съсредоточен.На необичайно място в началото на града, малка мръсна уличка,  водеше към реката, която в този участък, бе доста тясна. Бях гладен и изтощен. Затова предпочетох да преплувам  до отсрещния бряг от това място.  Рано сутринта реших да премина активно към акция. Трябваше внимателно да се приближа до брега. Минах край мизерни къщички. Погълнат от действието си, не усетих кога се разминах с въоръжен войник, който за мое щастие не ми обърна внимание. Нямаше време за мислене. Беше опасно да продължавам. Върнах се назад край пътя, който водеше за центъра на града и влязох в едно лозе. На телената му ограда имаше табела с надпис: „Влизането забранено!” Лежах безчувствен на тревата. Светът се въртеше пред очите ми. Стисках зъби от болка, която се пренесе в главата. Изгубих съзнание. Сам, в чужда земя, попаднах в болезнена клопка. Ако това беше божие наказание, би трябвало да го почувствам по-късно. Когато се събудих, беше тъмно. Започнах да идвам на себе си. Кръстът ме болеше ужасно. По някакво чудо не си счупих крак или ръка. Лежах под дървото, вперил поглед в плодовете му, сочни и вкусни...

  Притворил очи, дишайки бавно и безшумно, в дълбините на съзнанието ми се въртяха следните асоциативни мисли: „Животът е като узрял плод; предизвикателен, вкусен и сочен, но сдъвчеш ли семката, горчи до нетърпимост, но ако по невнимание удариш зъб върху костилката, можеш да го счупиш. Така, че човек не бива да се увлича от прекрасните и вкусните блага, които му се предлагат. Опасно е....! Всяко нещо е предизвика- телство, което би могло да предложи удоволствието от сладостта на момента, в който се чувстваш свободен с правото на избор, но дали именно в този конкретен случай няма да се препънеш и да пострадаш...?! Свободата е най-прекрасната придобивка, но и лесно може да се загуби.

  Тези мисли, които прескачаха в съзнанието ми, като птици от клон на клон, бяха ме откъснали временно от реалната действителност, която ме подтискаше. Трябваше да анализирам положението... Чувах виковете и подсвиркванията на войниците. Ако можех да куцам поне малко, щях  да тръгна, но се страхувах от граничарските кучета. Не можех да вървя, нито да пълзя.

   Виковете се усилваха. Забих нокти в земята и бавно изпълзях от лозето. Замаян в тъмнината  като преследван хищник се провирах напред. Прекосих пътя, който водеше към града. Всяко предвижване ми струваше огромно усилие.

   Встрани от пътя бълбукаше малка рекичка. За моя изненада  водата бе доста бистра и реших да пия вода. Продължих да се провирам почти пълзейки като змия, прегрята от слънцето по каменната криволичеща пътека, водеща до голяма правоъгълна дупка – издълбана от стичащите се води при дъждовно време. Лицето ми бе обляно в пот, а ръцете горяха в огън от парещата коприва. Въпреки това трябваше да продължа.

  Дупката се оказа ценно откритие – доста дълбока и можеше да ми послужи като скривалище. Пълзях и берях избуялата трева, и я хвърлях на дъното. Събирах и опадали листа, които биха ми послужили като дюшек. Намерих четири големи клона и с върховни усилия покрих дупката така, че никой да не ме види през деня.

   Наоколо имаше овощни дървета. Земята под тях бе отрупана с плодове. Усмихнах се за разтоварване, понеже се сетих за анекдота, в който се разказва, как е паднала ябълката на главата на великия  английски физик Нютон, и по този начин открива и описва гравитационната сила. Казвам анекдот, понеже тази история се оказа невярна.Този кратък момент ме успокои. Направих тениската си на торба и я напълних с ябълки и круши. Пребит от умора, влязох  с болка в дупката, която трябваше да ми служи за дом или почивен лагер.С много труд положението беше овладяно. Когато се събудих, болките бяха намалели, но все още всяко движение ми костваше много сили. Затворен като в капан, изкарах цяла седмица в дупката. С течение на времето здравословното ми състояние се подобряваше. Излизах да пия вода, да бера плодове и за необходимите човешки нужди. Разкъсах долните си гащета на ленти и бинтовах кръста. След известно време болката понамаля. Не можех повече да лежа. Стана ми скучно. Хубавото време ми стана съюзник. Слънцето грееше и ме окуражаваше. Трябваше да продължа делото си, за да постигна желанията си. Имах усещането, че лятото си отиваше.

   - Стегни се момче! – казах си.

  Не обърнах внимание на болката и поех към града. Нуждаех се от движение.

   На брега край Дунава се простираше голям модерен хотел, На паркинга имаше много западни коли. Явно в него отсядаха най-вече богати туристи, а може би и бизнесмени. Пред входа имаше тълпа от млади мъже, облечени елегантно и разговаряха тихо. Зяпаха колите и просеха цигари.

  Довлече ме любопитството. Този хотел беше като център за общуване между младежи, търсещи търговия с чужденци, без милицията да разбере за намеренията им. По облеклото им се разбираше, че бяха западно ориентирани. Около групата бродеше около двадесетгодишен, елегантен младеж, облечен с карирана риза и дънки. На лицето му сияеше чаровна усмивка, която вдъхваше доверие и привличаше симпатизанти.

   Изчаках да се отдели от групата и след кратко колебание се приближих към него, за да поговоря с него. Казах му на италиански, че съм беглец от България и искам да преплувам Дунава до Югославия, но навсякъде сноват полицаи и войници. Търсех начин да разбера, къде е най-добре да се преплува.

   Протритите панталони, пребледнялото и брадясало лице, неподредената коса ми придаваха измъчен и болнав вид. Младежът ме изгледа недоверчиво, а лицето му изразяваше страх...

   - Perikolozo (опосно)! – отговори ми той, гледайки ме в лицето – Излез на 10-15 километра извън града и плувай където е по-широко. Там няма много войници. Тук ще те убият. Бягай веднага и не говори с никого!

  След като изрече тези думи, младият събеседник се обърна и тръгна. Заплахата от милицията държеше хората в страх. От другата страна на хотела, намираща се до реката, гъмжеше от войници, които не бяха особено благоразположени към никого.

   Окуражен след разговора с младежа, реших да се разходя в един парк близо до центъра, в по-късните часове.

   Около петнадесетгодишно момче пасеше красив бял кон. Приближих към него без колебание и риск, за да поговоря с него. Бях прекалено брадясал и знаех, че в комунистическите страни бе забранено  да се носи брада.

   Говорих му на италиански бавно и внимателно. Допълвах и със жестове. Исках да ми поднесе бръсначка и малко хляб. По реакцията му усетих, че ме е разбрал. Разменихме си погледи и хлапето тръгна веднага.

  Тази част на града ми беше добре позната. Наблизо имаше голяма казарма. По тази причина тръгнах след момчето. То подмина парка и зави. Следих с лекота и вървях на разстояние след него. Бях почти сигурен, че ще се опита да ме предаде. Малко по-късно влезе в казармата. Прогнозата ми се оказа вярна. Следващата стъпка беше да напусна възможно най-бързо Турну Северин.

  Сбърках, като тръгнах към гората с бързи крачки. Хлапето можеше де опише по дрехите и брадата, и така възможността да ме хванат беше много по-голяма. Градът не беше много голям. С напредващ страх влязох в гората по тъмно. Вечерта спах в найлоновия чувал.

  На другия ден с неотслабващо темпо, въпреки болката в кръста, трябваше да прекося не много висок хълм. Внушавах си непрекъснато, че съм силен, издръжлив, и че ще успея в начинанието си...

   Стигнах до върха на възвишението и спрях да отдъхна. Наблюдавах този прекрасен град с удоволствие, а реката, залята от слънчевите лъчи, се виеше като огромна змия. От стоянката ми лесно виждах мястото, откъдето можех да преплувам реката с помощта на счупения клон, който бях намерил. Това, което видях, накара да спре дъха ми. По средата на реката имаше остров и затова ми се стори толкова тясна. Островът не можеше да се види толкова ясно отдолу. Това беше загадка – кошмар, която ме притесни... Може би този остров бе военна база, или затвор като Белене. Бях направил несъзнателно лош избор, без да осъзнавам ясно къде съм отивал – лице в лице с врага. Това би било най-ужасното място, където можех да се озова. Според мен си губех времето. Погледнах отново към града и реших да се спусна в обратната страна.

   -Довиждане, Турну Северин! Завинаги! – Казах си полугласно и обходих с бавен поглед тези прекрасни места на румънска-та държава.

   Никога няма да забравя този прекрасен град. Интересното за него беше, че носеше двойно име „Дробета – Турну Северин”, понеже „Дробета” е дакийско име, а през III век се наричал Северус Турн на името на римския император Септимий Север (193 – 211 г.). Градът е известен и с имато „град на розите”. Те красят градините, парковете и алеите край паметниците на града.

  Този прекрасен кът на румънската земя, ще остане завинаги в съзнанието и спомените ми. 

  Пътят беше стръмен, най-трудният терен досега. Напредвах бавно. Имаше много малини и това беше най-хубавото, което гората можеше можеше да ми предостави в този момент. Не бях ял от два дни и изпитвах вълчи глад. Нахвърлих се върху малините и ядох до насита. Самочувствието вече бе друго. Вървях до залез слънце. Природата ме дари с още един слънчев ден. Духаше лек, приятен вятър. Гората ухаеше освежаващо. В главата ми се стрелкаха най-различни мисли и се гонеха като уплашени птици или като ядосани морски вълни, готови да пометат всичко по пътя си.

   Следващите два дни вървях през гората успоредно на Дунава. Чувствах се уморен. Бях объркан и уплашен. От всичко, което ми се случи до сега, се убедих каква е цената на свободата...

   Човек трябва да бъде наясно с всичко това, за да постига целите си и да ги отстоява. Само тогава може да бъде полезен не само на себе си, но и на всички около него, дори и държавата.

   - Мамка им мръсна и долнопробна...!  - казах си и свих юмруци.

  Болките в кръста не отминаваха. Изминах доста път, а и бях на последната отсечка от пътуването ми в Румъния. Изпитвах неприятното чувство, че може да ми се случи нещо.

   Уплахата бе голяма. Не исках да умра по този начин и никой да не знае за това. Раздразнен, вбесен и със страх в душата, седнах на земята сред дърветата. Грабнах една малка клечка и започнах да издълбавам името си върху загорялата кожа на лявата ми ръка. Драсках бавна и внимателно, докато потече кръв. Добавих града, в който живеех и България. Стана като татуировка. Беше много важно да направя това – ако ме убият при плуването, да се знае кой съм и откъде... Исках майка ми да знае, да се гордее с мен за любовта ми към свободата и да се присмее в очите на червените негодници и убийци. Надявах се да не бъде така и всичко да мине нормално.

   - Ще успея, за да бъда победител...! Няма да им се оставя...! – казах си с яд и свих юмруци. Въпреки временния яд, в мен живееше надеждата, редом с вярата. Това беше най-важното.

  Лошите мисли отлетяха, като ненужна информация. Листата и сухите клони пукаха под краката ми. Излязох от гората на третия ден. Бях близо до реката. Имаше асфалтов път, който вероятно водеше за Сърбия и Унгария. От време на време се виждаха войници, но не бяха много както в Дробета – Турну Северин.

  Реката ставаше все по-широка и затова се срещаха по-рядко граничари. Рискът беше значително по-малък. Ориентирах се по-добре и съставих план за действие. Разгледах наоколо и после се върнах набързо в гората. Теренът беше труден. Напредвах бавно в гъсталаците от диви растения, храсти и преплетени клони. Спъвах се по дънери и корени. Доволен от своите наблюдения, бях готов и мислех за плуването. Мястото беше идеално. Трябваше да повървя още малко навътре в гората за по-спокойно.

   Внезапно ме сепна силен вик, който ме накара да се закова на място.

   Един войник сякаш бе излязъл изпод земята и започна да крещи нещо на румънски, което не разбирах. Излязох моментално от унеса си. Войникът ме гледаше изпитателно и очите му блеснаха. За щастие не носеше оръжие.

  Първоначално не обръщах внимание на виковете му. Държах здраво дърво, което използвах като бастун. Изглеждах като бушмèн – брадясал, мръсен и с изпокъсани дрехи.

  Той се насочи срещу мен и не преставаше да крещи като идиот. Разпасан и развилнян, изпаднал в лудост, този човек усложняваше нещата.

  Беше отвратително, непоносимо, дори и опасно положение. Бях дълго време на тази чужда земя и близо до целта, и не биваше да се обричам на провал. Надигаше се гняв в душата ми.Съвзех се, застанал на едно място и го чаках да се доближи достатъчно близо, за да му разбия главата с дървото. Реших да го заблудя, позирайки изгубеното овчарче.

   - Капра, Капра /коза/! – извиках няколко пъти, отвличайки вниманието му.

  Номерът ми не мина. Втренчих се в него. Очите му се разширяваха и видях страха в тях. Чаках да направи още няколко крачки. Той ме гледаше внимателно и сякаш четеше мислите ми. Спря се на няколко метра от мен. Вдигнах дървото, но не мръднах. Сцената продължи няколко минути. Униформеният, но разпасан млад човек разбра намеренията ми. Обърна се внезапно и хукна да бяга като обезумял нагоре по хълма, откъдето дойде.

  Тук дърветата много на гъсто и го изгубих от огледа си. Проклетото животно се изпари набързо, както и дойде... Аз също се изплаших, понеже можеше да дойде с подкрепление. Тръгнах бързо паралелно на реката. Земята бе засипана с окапали листа. Намерих една дупка, легнах вътре и се покрих с листа. Като че бях жив, заровен. Реших окончателно, още тази вечер да преплувам реката и да стъпя на сръбска земя. Бях извървял над 350 километра, с липса на храна, падането от дървото и болките, от които тялото ми все още страдаше. Силите ми започнаха да ме на-пускат. Предстоеше момента да преплувам Дунава. Имах усещането, че на сръбска земя щях да бъда по-добре. Реших да стоя в дупката до втората част от нощта. Очаквах с огромно нетърпение момента, да напусна тази чужда страна.

   Около полунощ се отправих към магистралата, която се провираше между гората и гарата.

   Вървях внимателно и без да вдигам шум, докато стигнах до един мост, под който имаше вода, нещо като ръкав на реката. Съблякох си дрехите и както първият път ги вързах около кръста си, и отидох под моста. Бях обзет от страх и се ослушах. Очаквах всеки момент да защракат калашниците. Не чувах нищо отгоре. Граничарите дебнеха някъде в тъмнината. За да бъда сигурен, хвърлих малко камъче във водата, после още едно. Ако имаше войници, щяха да реагират по техния най-редовен начин.

   Почаках няколко минути. Беше ми ясно, че ако ме хванат на брега, ще ме арестуват, а ако съм във водата – сигурна смърт. За мен тя бе за предпочитане.

  Поех дълбоко въздух и започнах внимателно да плувам под вода, без да вдигам шум, забравяйки за болката в кръста. Излязох да си поема въздух и пак се гмурнах под водата. Луната беше осветила реката. Това ме безпокоеше. И този път някаква невидима сила ми помагаше. За броени минути блестя-щата от светлината река потъна в мрак.

   Времето беше много топло за сезона.

  Отдалечавах се с поразяваща бързина от румънския бряг. Тишината беше абсолютна и смразяваща. Оставаха десетина минута, за да бъда в неутрални води. Радвах се, че пресметнах изключително умело времето за преплуване. Метрите бавно се нижеха. Нямаше вече за какво да се тревожа. В душата ми се възцари покой. Когато приближих брега, луната отново изгря и видях, че тук ще ми е много трудно да го изкача, понеже беше много висок. Плувах по течението, докато се хванах за клоните на едно дърво, които бяха увиснали във водата. Отдъхнах няколко минути и се изкатерих  по клона. Усещайки твърдата сръбска земя под краката си, в душата ми олекна за неопределено време, загърбвайки напрежението насъбрало се в „Дробета-Турну Северин”. Треперех и имах усещането, че мравки лазеха под кожата ми. Сложих дрехите да съхнат върху близките храсти и се пъхнах в найлоновия чувал да поспя. Нощта бе спокойна и топла, обляна от лунната светлина.

 Близо до брега, където плувах имаше голяма електроцентрала и съществуваше тесен път, който щеше да ме води, за да постигна заветната си цел – свободата... Единственото, което желаех, беше да стигна до Италия и от там към далечна Австралия.

..........................

© автор:  Николай Пеняшки – Плашков