Здравейте и добре дошли! :)

“Не вземайте на сляпа вяра това, което сте чули. Не вярвайте на доктрини, само защото те идват от древността и са се предавали от поколение на поколение. Не вярвайте на каквото и да е, само защото то се следва сляпо от множеството. Не вярвайте на каквото и да е, само защото е било казано от древните мъдреци. Не вярвайте на истини, само защото имате пристрастие към тях или по силата на стар навик. Не приемайте за истина нещо само, защото е било изречено от някой авторитет, ваш учител, по-възрастен или по-знаещ от вас. Обмисляйте, анализирайте и проверявайте в практиката и, ако резултатите потвърждават казаното и спомагат за доброто на всички, приемете истината и я следвайте, приложете я в живота си.”
Буда

30.12.2012 г.

Стоте най-велики романа в света, които трябва да се прочетат

Каквато и да е класация тя винаги е условна. Посочената класация създадена от The Observer .
Според нея са посочени онези 100 велики романа, които е просто задължително да бъдат прочетени. Е интересно е да си сравним критериите с английския вкус.

Публикувано в Media Times Review - http://www.mediatimesreview.com/

Стоте най-велики романа на всички времена
Англичаните обичат да четат и, докато BBC се подготвя да разгласи любимите книги на нацията, The Observer състави свой собствен списък на най-важните белетристични произведения от последните 300 години

Англия е страна на закоравели читатели. Ние заемаме, купуваме и може би крадем, повече книги на глава от населението от всяка друга страна в света. Литературни фестивали и клубове на книгата, един изключителен феномен на съвременността, процъфтяват тук както никъде другаде. Като шекспировите Дон Армадо и Холоферн ние „сме живели дълго от подаянията на думите“, яли сме томове и сме пили мастило.

Само след няколко дни кампанията „Голямото четене“ на BBC ще подпали този хартиен пейзаж в един огромен пожар от книжни дискусии. Вместо вечното „Какво да чета после?“, една серия от девет програми ще се опита да отговори на не съвсем простия въпрос „Коя е любимата ми книга?“, както и да разпространи резултатите от едно масово допитване до общественото мнение по въпроса за „любимите книги“ на нацията.

Трябва да поздравим BBC за тази смела инициатива, която без съмнение ще предизвика множество спорове. Със сигурност може да се предскаже, че трябва да се очакват всевъзможни реакции, от надменно презрение до бъбрив ентусиазъм. Класации? Ние ги обичаме и ги ненавиждаме. Книги? Ние страстно защищаваме това, което четем. Книгите на нощното шкафче и в джоба на палтото ни оформят вътрешния пейзаж на нашия потаен живот. Съберете двете на едно място и ще получите взривните материали на множество литературни фойерверки.

Тук в The Observer нямаме ни най-малка представа как ще изглежда класацията на BBC (една строго охранявана тайна), макар и клюките да твърдят, че тя ще отразява предпочитанията на популярния читателски вкус от последните 20 години. Без съмнение Гандалф и Хари Потър ще се състезават за гласове редом с г-н Дарси и Елизабет Бенет. За да подкладем малко дебата, както и за да се присъединим към началото на един национален разговор, ние скромно съставихме нашия собствен списък от Сто Книги без които, по наше мнение, читателите не биха могли да минат.

Нашият списък не е класация на „най-обичаните“ книги. Той е по-малко сантиментален – и може би по-малко съвременен. Той просто е каталог от сто „съществени“ заглавия – както ние го виждаме. Разбира се, той не е научно обоснован. Нито Mori, нито Gallup бяха консултирани при нашата работа. Той е частичен, пълен с предубеждения и много, много личен. Той отразява капризи и мода. И докато го съставяхме ние започнахме да разбираме колко трудна, та дори спорна, е станала идеята за някакво единно литературно наследство в началото на 21 век. Още по-болезнен е невъобразимо трудния избор, който налага един списък от сто заглавия.

Преди всичко, нашият списък е принципно английски и с неизбежност отразява възрастта, пола и образованието на сътрудниците на Observer. Ние започнахме с един вътрешно-фирмен email, приканвайки колегите да изпратят предложения за топ-10. Матрицата от отговори ни представи едно изненадващо единомислие.

На върха на списъка бяха универсалните фаворити: Остин и Дикенс, Толстой и Достоевски. Когато едно гласовито и влиятелно малцинство, водено от редактора на списъка, започна да настоява за Беоулф и Кентърбърийските разкази, настана време да се въведат няколко основни правила. Това е списък от белетристика, не от поезия и не от драматургия. Макар че Беоулф има същия сюжет като Челюсти, той все пак е дълга поема на староанглийски, от анонимен автор. По силата на това правило бяха изключени Илиадата и Одисеята – и двете от които са, по всякакви стандарти, книги за необитаем остров. В тази категория ние включихме и авторизираната версия на Библията.

Правилото за драматургия и поезия изключи Шекспир, Милтън, Поуп, Уърдсуърт, Т. С. Елиът и Одън. С голямо неудоволствие ние решихме, че и Кентърбърийските разкази не могат да станат част от нашия списък. Започнахме от началото, с Даниел Дефо и отците-основатели на английския роман. До тук добре, да видим по-нататък.

Но какво да кажем за европейската традиция? Появи се нова поредица от страхове. Откак Скелтън преведе Дон Кихот, английските читатели са били непрекъснато смайвани и развличани от начина, по който се внася тук чуждата класика. Английският канал упражнява своята собствена груба форма на литературна критика – и без съмнение някои важни френски, испански и немски заглавия са били пропуснати в течение на столетията, но ние ясно чувствахме, че не бихме могли да изключим например Сервантес, Лакло и Флобер. Сред пропуснатите с нежелание обаче се намериха Виктор Юго и Шатобриан.

След като веднъж отминахме романтиците и достигнахме викторианците, една последователна английска класация беше усложнена от конкурентните претенции на американската литература. По същия начин, по който множество английски писатели от 19 век прекосиха Атлантическия океан, за да намерят публика и да печелят пари в Новия Свят, американските писатели пък бяха приети с ентусиазъм тук. И отново, ние оставихме вкусовете на предишните поколения от английски читатели да оформят списъка. Упражнявайки известна доза ретроспективна утвърдителна работа, ние заменихме Джеймс Фенимор Купър с Мелвил и Хотърн.

Към края на века англо-американската литературна хегемония беше вече твърдо установена, но, за съвременния вкус, застрашително доминирана от мъже: Джеймс, Крейн, Киплинг, Уелс … Трябва доста да се потрудите, за да намерите някоя по-значима авторка между, да речем, 1880 и 1910 (с възможните изключения на Е. Несбит и Беатрикс Потър). Толкова по-значимо е постигнатото от Вирджиния Улф, с нейното утвърждаване на правото на жените да се присъединят към онова, което вече беше се превърнало в един изключително мъжки клуб.

Масовата мобилизация на Световната Война най-после създаде възможности и за жените. Също така тя революционизира английските навици на четене. С появата на масовата култура, която беше се развивала още от викториански времена, в списъка се появява една нова жила: жанровият роман, от шпионските трилъри до научната фантастика. Ние се опитахме да изберем най-видните примери от тях, но все пак ни е болезнено ясно, че някои важни представители, особено на детективския роман, останаха извън списъка.

Един жанр, който ни даде няколко важни номинации, бяха детските книги, но, намирайки място за Филип Пулман, ние трябваше да изключим серията „Лястовички и амазонки“ на Артър Ренсъм, както и „Лъвът, вещицата и гардероба“ на К. С. Луис – нещо, което много хора ще сметнат за перверзно, дори неразбираемо. „Груфало“ на Джулия Доналдсън, една друга детска книга от последно време, към която The Observer прояви особено пристрастие, също беше изключена, защото е книжка с картинки за деца под пет години. Все някъде трябваше да теглим чертата.

Времето е безпощаден критик. Книги, които преди 50 години са изглеждали важни, вече са изгубили голяма част от значимостта си. Буквално нищо не е останало от 1903. След 20-те, както и след водораздела на модернизма, има цели десетилетия, в които много от книгите, които ние се опитахме да разгледаме, изглеждат просто като забележки под линия към творчеството на Джойс и Улф.

Приближавайки се към нашето собствено време, ако би трябвало да характеризираме следвоенната английска литературна традиция в една фраза, то тя би била: Империята отвръща на удара.

Разцветът на конкурентна литература от Австралия, Индия, Канада и Южна Африка ни предостави цяла плеяда от важни писатели, от Давид Малуф и Рохинтън Мистри до Майкъл Ондатье и последния Нобелов лауреат за литература, Дж. М. Кутсиу. Невероятната жизненост на така наречената литература на Британската Общност направи още по-трудно изработването на един списък с предишната яснота и простота. Отдавна отминали са времената, в които почти всички важни английски автори живееха отдалечени един от друг на разстояние, преодолимо с кратка разходка в карета.

Разглеждано от много страни, това време беше златен век за англо-американските писатели: при всички случаи имаше много силна конкуренция от страна на Съединените Щати, макар че в списъка на Observer не остана място за множество известни фигури – от Джон Стайнбек до Лори Мур.

Понякога един Топ Сто изглежда доста ограничен. Няколко жени-автори бяха избутани навън от яростната съвременна борба за място, както и поради включването на големи имена от осемнадесетия и деветнадесетия век.

Сред мъжете също се получиха доста забележителни жертви, пак поради борбата за място. Как – уви – можахме да изоставим Кристъфър Ишъруд и Джонатан Коу, чийто „Какъв тупаник!“, една забележителна, негодуваща, но комична атака срещу тачърова Англия, отдавна е един от любимите съвременни романи тук в Observer. Без съмнение има и много други, които сме пропуснали по погрешка. Но, разбира се, това е само списък, предназначен да подтикне към дискусия.

Има още една трудност, свързана с подбора на съвременна литература. Книгите, които четете като тийнейджър, книгите, които поглъщате в среднощни бдения, са онези, които попадат в кръвообращението на вашето въображение като яростен, екзотичен наркотик и остават с вас в продължение на десетилетия. Това са и заглавията, които вие вероятно бихте предложили за един такъв списък. Но The Observer не се пише от тийнейджъри. Вече е прекалено късно за книгите от 90-те да имат върху нас този наркотичен ефект.

Без съмнение след двадесет години един друг списък би включвал „Преизподня“ на Дон Делило, „Бели зъби“ на Зейди Смит, „Корабни новини“ на Ани Прулкс, „Сърцераздирателно произведение на смайваща гениалност“ на Дейв Егинс, както и „Тухлената алея“ на Моника Али. Засега нашия списък тегли линията някъде около 1989.

Годината в която падна стената беше край на една ера в двоен смисъл. От историческа гледна точка тя донесе края на една епоха, която даде политическата основа на две генерации от европейски писатели. От гледна точка на английската литература, тя беше края на десетилетие, в което видяхме появата на едно изключително литературно поколение, от Уилям Бойд и Тимъти Мо до Маги Джий и Викрам Сет. Това бяха вълнуващи времена за новата белетристика. Изкусителна е идеята да се обяви 1980, годината в която се появиха „Полунощни деца“, за литературна Година Нула. Изкусителна, но погрешна. Не можем да си позволим да игнорираме наследството си.

Кого сме пропуснали?

И така, поздравявате ли се сега, защото сте чели всичко от нашия списък – или вече свихте вестника на топка и го изхвърлихте в кошчето?

Питате ли се какво е станало с всички ония американски писатели – от Брет Ийстън Елис до Джефри Юдженидис, от Джонатан Франзън до Кормак Маккарти?

Пропуснати ли са много жени? Трябваше ли да включим Пат Баркър, Елизабет Боуен, А. С. Баят, Пенелопа Фитцджерлад, Дорис Лесинг и Айрис Мърдок?

Какво е станало с преводни романи като „Майсторът и маргарита“ на Булгаков, „Сидхарта“ на Хесе, „Морето на плодородието“ на Мишима, „Парфюмът“ на Зюскинд или „Жерминал“ на Зола?

Писатели като Дж. Г. Балард, Джулиан Барнс, Антъни Бърджис, Брус Чатуин, Робертсън Дейвис, Джон Фаулс, Ник Хорнби, Ръсел Хобан, Съмърсет Моъм и В. С. Притчет пропуснаха за малко последната граница. Сбъркали ли сме, че сме ги пропуснали?

Robert McCrum
Sunday October 12, 2003
The Observer

(от Media Times Review: Молим читателите за извинение ако заглавията на някои от книгите се отклоняват от общоприетите в българската литература преводни заглавия. За съжаление кратките срокове не ни позволиха да направим едно по-подробно сравнение. Във всеки от случаите, в които не сме сигурни относно утвърдения превод, ние предлагаме оригиналното английско заглавие)

1. Дон Кихот, Мигел Де Сервантес
Историята на благородния рицар и неговия прислужник Санчо Панса е захласвал читателите в продължение на столетия.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

2. Пътешествието на пили грима, Джон Бенян
Онзи с тресавището на унинието и панаира на суетата (Да не се бърка с Уилям Текери!).
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

3. Робинзон Крузо, Даниел Дефо
Първият английски роман.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

4. Пътешествията на Гъливер, Джонатан Суифт
Чудесна сатира, която все още функционира на всяка възраст, въпреки жестокостта на Суифтовото прозрение.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

5. Том Джоунс, Хенри Фийлдинг
Приключенията на едно изпълнено с бодрост сираче: ненадминат сюжет и доста секс, приключващ с блажена женитба.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

6. Клариса, Самуел Ричардсън
Един от по-дългите романи в английската литература. Не може да се остави настрана.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

7. Тристрам Шенди, Лорънс Стърн
Един от първите бестселъри, отхвърлен от Др. Джонсън като твърде модерен за собствена изгода.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

8. Опасни връзки, Пиер Шодерло дьо Лакло
Роман в писма и учебник за прелъстители: контешки, френски и жесток.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

9. Ема, Джейн Остин
Почти невъзможен избор между тази книга и „Гордост и предразсъдъци“. Но „Ема“ винаги очарова и дотяга.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

10. Франкенщайн, Мери Шели
Вдъхновена от твърде многото време, прекарано с Шели и Байрон.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

11. Кошмарният манастир (Nightmare Abbey), Томас Лав Пийкок
Класическа миниатюра: брилянтна сатира на романтическия роман.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

12. Черната овца, Оноре дьо Блазак
Двама противници воюват за любовта на една фатална жена. Напразно пренебрегвана.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

13. Пармският манастир, Стендал
Проницателна и убедителна хроника на живота в един италиански двор в пост-Наполеонова Франция.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

14. Граф Монте Кристо, Александър Дюма
Трилър на отмъщението, също поставен във Франция след Бонапарт. Шедьовър на приключенската литература.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

15. Сибила (Sybil), Бенджамин Дизраели
Освен Чърчил, никоя друга политическа фигура в Англия не демонстрира литературен гений.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

16. Дейвид Копърфийлд, Чарлс Дикенс
Този силно автобиографичен роман е любимия на собствения си автор.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

17. Брулени хълмове, Емили Бронте
Катрин Ърншоу и Хийтклиф вече са части от езика. Невъзможно е да се пропусне тази книга.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

18. Джейн Еър, Шарлот Бронте
Натрапчива емоционална хватка и разказ, който ни преследва.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

19. Панаир на суетата, Уилям Текери
Образователната история на Беки Шарп.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

20. Алената Буква, Натаниел Хотърн
Класическо изследван на американската мисъл.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

21. Моби Дик, Хърман Мелвил
„Наричай ме Исмаил“ е едно от най-известните първи изречения в литературата. Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

22. Мадам Бовари, Густав Флобер
Бихте могли да я обобщите като историята на едно прелюбодеяние в провинциална Франция – и по този начин да пропуснете целия смисъл на книгата.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

23. Жената в бяло, Уилки Колинс

Увлекателна криминална история за скрита самоличност, отвличане, измама и психическа жестокост.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

24. Приключенията на Алиса в страната на чудесата, Луис Карол
Една история, написана за деветгодишната дъщеря на един оксфордски шеф, която все още обърква повечето деца.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

25. Малки жени (Little Women), Луиза Алкот
Викториански бестселър за семейство момичета в Нова Англия.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk
26. Как живеем сега (The Way We Live Now), Ентъни Тролоп
Царствено нападения срещу корупцията в късна викторианска Англия.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

27. Ана Каренина, Лев Толстой
Най-великият роман за любовта на една омъжена жена към по-млад мъж.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

28. Даниел Деронда, Джордж Елиът
Страст и екзотично величие, странни и обезпокоителни.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

29. Братя Карамазови, Фьодор Достоевски
Мистична трагедия от автора на „Престъпление и наказание“.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

30. Портрет на една дама, Хенри Джеймс
Историята на Изабел Арчър показва Джеймс в неговата най-добра форма.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

31. Хъкълбери Фин, Марк Твен
Твен беше хуморист, но картината на живота по Мисисипи е дълбоко морална и все още с огромно влияние.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

32. Доктор Джекил и мистър Хайд, Робърт Луис Стивънсън
Блестящо неприлично, мощно изследване на човешката двойственост от един роден разказвач.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

33. Трима мъже в една лодка, Джеръм К. Джеръм
Една от най-смешните английски книги на всички времена.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

34. Портретът на Дориан Грей, Оскар Уайлд
Една шифрована и сбита мелодрама, вдъхновена от собствения му хомосексуализъм.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

35. Дневникът на Никой (The Diary of a Nobody), Джордж Гросмит
Класическата история на викторианските предградия ще бъде завинаги запомнена чрез образа на Мистър Потър.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

36. Мрачният Джуд (Jude the Obscure) Thomas Hardy
Мрачната пустота прави от тази книга един от първите романи на двадесетия век.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

37. Загадката на пясъците, Ърскин Чайлдърс
Един предвоенен шпионски трилър, изпълнен със страхове от инвазия – написан от писател, по-късно застрелян заради участието му в ирландската гражданска война.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

38. Дивото зове, Джек Лондон
Историята на едно куче, което се присъединява към глутница вълци след смъртта на господаря си.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

39. Ностромо, Джоузеф Конрад
Шедьовърът на Конрад: една история за пари, любов и революционна политика.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

40. Вятърът във върбите, Кенет Греъм
Тази класическа творба за деца е била породена от разказите преди лягане за малкия син на Греъм.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

41. В търсене на изгубеното време, Марсел Пруст
Един незабравим портрет на Париж от времето на belle epoque. Вероятно най-дългият роман в този списък.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

42. Дъгата, Д. Х. Лорънс
Романи, иззети от полицията, обикновено имат дълъг живот.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

43. Добрият войник, Форд Мадокс
Този разказ за прелюбодействата на две двойки по времето на Едуард представлява класика на неблагонадеждната литература.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

44. Тридесет и деветте стъпала, Джон Бюкан
Класическа приключенска история за момчета, изпълнена с екшън, насилие и напрежение.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

45. Улис, Джеймс Джойс
Също преследвана от британскат полиция, тази книга е повече обсъждана, отколкото четена.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

46. Мисис Далауей, Вирджиния Улф
Осигурява позицията на Улф като една от най-големите писателки на двайсети век.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

47. Пътешествие до Индия, Е. М. Форстър
Велик роман на британския раджа. Той си остава едно великолепно изследване на империята.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

48. Великият Гетсби, Ф. Скот Фитыджерлад
Най-типичният роман на джаз-епохата.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

49. Процесът, Франц Кафка
Загадъчната история на Йозеф К.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

50. Мъже без жени, Ърнест Хемингуей
Той се помни заради романите му, но преди тях разказите са привлекли внимание върху него.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

51. Пътешествие до края на нощта, Луи-Фердинанд Селин
Преживяванията на един обикновен доктор от бедняшките квартали през Великата Война: един шедьовър на езиковото новаторство.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

52. Умирайки (As I Lay Dying) Уилям Фокнър
Странна черна комедия от големия американски майстор.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

53. Прекрасният нов свят, Олдъс Хъксли
Антиутопична фантазия за света от седмия век след Форд.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

54. Сензация (Scoop), Ивлин Уо
Най-добрият роман за задния двор на пресата.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

55. САЩ, Джон Дос Пасос
Една изключителна трилогия, използваща различни изразни средства, за да разкаже историята на Америка.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

56. Големият сън, Реймънд Чандлър
Представя ни Филип Марлоу: хладнокръвен, остроумен, красив – и горчиво самотен.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

57. В търсене на любовта, Нанси Митфорд
Една изключителна комедия на нравите с многобройни почитатели.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

58. Чумата, Албер Камю
Загадъчна напаст се спуща над алжирския град Оран.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

59. Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта, Джордж Оруел
Разказът за борбата на един самотник срещу тоталитарен режим.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

60. Малоун умира, Самюел Бекет
Част от една трилогия от удивителни монолози в стила на черния хумор. От автора на „В очакване на Годо“.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

61. Спасителят в ръжта, Дж. Селинджър
Седмица от живота на Холдън Колфийлд. Един култов роман, който все още ни очарова.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

62. Мъдра кръв, Фланъри О’Конър
Обезпокоителен роман за религиозния екстремизъм в дълбокия юг.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

63. Паяжината на Шарлота, Е. Б. Уайт
Как прасето Уилбур беше спасено от литературния гений на един дружелюбен паяк. (От автора на „Стюарт Литъл“).
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

64. Властелинът на пръстените, Дж. Р. Р. Толкиен (Толкиен)
Няма нужда от думи!
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

65. Щастливецът Джим, Кинглси Еймис
Един удивителен дебют: болезнено смешният английски роман от петдесетте.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

66. Господарят на мухите, Уилям Голдинг
Ученици стават диваци: мрачна представа за човешката природа.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

67. Тихият американец, Греъм Грийн
Пророчески роман, поставен във Виетнам от 50-те години.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

68 По пътя, Джек Керуак
Библията на битническото поколение.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

69. Лолита, Владимир Набоков
Манията на Хъмбърт Хъмбърт е параден пример за стил и повествование.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

70. Тенекиеният барабан, Гюнтер Грас
Роман с огромно влияние. Една картина на хитлерова германия в стил Франсоа Рабле.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

71. Разрушението пристига (Things Fall Apart), Чинуа Ачебе
Нигерия в началото на колониализма. Класическо произведение на африканската литература.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

72. Мис Джин Броди в разцвета на годините си (The Prime of Miss Jean Brodie), Мюриъл Спарк
Една писателка, която дебютира в The Observer – и прозата й е като режещо стъкло.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

73. Да убиеш присмехулник, Харпър Ли
Скаут, едно шест годишно момиче, разказва една завладяваща история за расови предразсъдъци в дълбокия юг.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

74. Параграф 22, Джоузеф Хелър
„Той би бил луд да изпрати повече самолети – и нормален ако не го направи, но ако беше нормален той би трябвало да ги изпрати. Ако беше ги изпратил, той би бил луд и следователно нямаше нужда да го прави; ако не искаше, той значи беше нормален и трябваше да го направи“.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

75. Херцог, Сол Белоу
Прелюбодеяния и нервна криза в Чикаго.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

76. Сто години самота, Габриел Гарсия Маркес
Един постмодерен шедьовър.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

77. Мисис Палфри в Клермон, Елизабет Тейлър
Натрапчиво, немногословно изследване на старостта.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

78. Калайджия шивач войник шпионин, Джон льо Каре
Вълнуваща елегия за пост-имперска Англия.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

79. Песента на Соломон, Тони Морисън
Най-важната романистка на афро-американската чувствителност.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

80. Излет във фабриката за бутилки (The Bottle Factory Outing), Берил Бейнбридж
Страховита комедия на провинциалния живот.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

81. Песента на екзекутора, Норман Мейлър
Този почти документален разказ за живота на Гари Гилмор вероятно е шедьовъра на Мейлър.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

82. Ако в зимна нощ някой пътник ..., Итало Калвино
Странна, непреодолимо увлекателна история за удоволствието от четенето.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

83. Завоят на реката, В. С. Наипол
Най-добрият жив писател в англоезичната проза. Това е неговият шедьовър: остро напомнящ за „Сърцето на мрака“.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

84. В очакване на варварите, Дж. М. Кутсиу
Безрадостна но натрапчива алегория за апартейда от последния носител на Нобелова награда.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

85. Домакинство, Мерилин Робинсън
Натрапчива, поетична история за три поколения жени.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

86. Ланарк, Алисдър Грей
Една кипяща картина на Глазгоу. Шотландска класика.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

87. Нюйоркска трилогия, Пол Остър
Зашеметяващ метафизически трилър, поставен в Манхатън от 70-те години.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

88. ГДГ (Големият дружелюбен гигант), Роалд Дал
Бестселър от най-популярния следвоенен писател за деца на всякаква възраст.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

89. Периодичната таблица, Примо Леви
Поема в проза за насладите на химията.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

90. Пари, Мартин Еймис
Романът, който осигурява името на Еймис във всяка класация.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

91. Художникът на плуващия свят, Казуо Ишигуро
Един колаборационист от предвоенна Япония неохотно разкрива предателството на приятели и семейство.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

92. Оскар и Лусинда, Питър Кери
Великолепна любовна история от двойния носител на наградата Букър, поставена в Австралия от 19-ти век.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

93. Книга за смеха и забравата, Милан Кундера
Вдъхновена от съветското нахлуване в Чехословакия през 1968, тази книга е магическа смесица от история, автобиография и идеи.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

94. Харун и морето на приказките, Салман Рушди
В тази очарователна история Рушди си играе с идеята за разказа сама по себе си.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

95. Поверително от Ел Ей, James Ellroy
Трима детективи от полицейското управление в Ел Ей се сблъскват лице в лице с тайните на собствените им корумпирани и насилствени кариери.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

96. Мъдри деца, Анджела Картър
Театрална бурлеска от блестящата представителка на магическия реализъм.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

97. Изкупление, Айън Макюън
Известният автор на разкази е достигнал тук класическо ниво в една история с хипнотична разказна сила.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

98. Северно сияние, Филип Пулман
В приключенията на Лира фантастика, ужас и игра на идеи са съчетани в една наистина великолепна съвременна книга за деца.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

99. Американски пасторал, Филип Рот
В течение на години Рот беше известен предимно със „Синдромът на Портной“. Напоследък той се радва на обновено внимание.
Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

100. Аустерлиц, В. Г. Зебалд
Посмъртно публикуван том, серия от приказни истории, изпредени от спомени, фотографии и немското минало.

Повече информация за книгата при Amazon.co.uk

Според мен може да се допълни. :D
Нека заедно да допълним списъка! :-)
:roll:

29.12.2012 г.

Хайку - 24

слънчеви лъчи
изгониха нощта
деца във парка


Хайку-23

щурците свирят
в килим от жълти листа
късна есен


Хайку-22

нощ, луна, звезди
светулка път чертае,
хора с чадъри


Хайку - 21

есенни листа
по мокрите пътища

хора с чадъри

Философски поетично – прозаичен щрих за равносметката…

Животът е не само красив и романтичен. Изпълнен е с борба по пътеката на нашата съдба,  за откриването на нашето “Аз”   и утвърждаването на едноличната ни същност. Често в  живота, сърцето ни се бунтува и дава заповед за атака на нашите мисли,  и разбира се има равнозначно отражение в чувствата ни, които пораждат нашите действия. Всичко това дава смисъл в житейския ни път и се явява като личностно отражение  със своите нюанси  във  времето,  и  обществото. Не само, че е необходимо, но е  и задължително  личността да прави равносметка от изминалия път,  изживяните моменти, и пропуснатите  възможности. Именно в това е смисълът на човешкият живот.

***
Вървя по пътеката на съдбата,

а мислите се разпиляват като листи.

А сърцето – готово за борбата

по поля широки, даже и гористи.

Дори чувства се вълнуват

като морските талази
 
и бреговете атакуват.
Не, те не са джамбази!
 
©  автор: Николай Пеняшки – Плашков



БОЛКАТА НА ВРЕМЕТО

Ужасна мисъл
тегне в съзнанието,
смазваща същността ми
с болката на времето.

А тя е родена
в моята черупка,
която мразя -
гнездо на идеи непостижими.

Ужасна мисъл
пронизва сърцето младо.
А сълзите с капки кръв
ще удавят болката дълбока.

© Николай Пеняшки - Плашков


ОТРАЖЕНИЕ - роман - единадесета глава

След закуска Наталия и баща ù решиха да излязат.
Въпреки че беше в отпуск, Иван трябваше да провери как вървят нещата във фирмата, а сетне реши да се обади на родителите си.
В службата всичко вървеше нормално, дори и организацията с обзавеждането в новата сграда беше наред. Познаваше много добре хората от екипа си, дори и партньорите, с които работеше. Знаеше, че никога няма да го издънят. Причината бе той…
Беше минало доста време от връзката му с Наталия, която даваше смисъл в живота. Преди да се запознае с нея, имаше работата и ангажиментите си, но в настоящия момент предстоеше да пренареди пъзела.
Мислите напираха и не даваха покой, дори оставаха недовършени. В него живееше нежността на гласа ù, допира на кадифената кожа, звездите в очите и сладостта на устните.
Вървеше бавно и замислен, но щастлив. Знаеше, че редом с прекрасните моменти в живота, възникват не само трудни, но жестоки и коварни ситуации. Не за всички човек може да бъде подготвен… Зависи…
Телефонът звънна настоятелно и прекъсна мислите му. Беше Валя, която настоя да се видят. Решиха да се срещнат в кафенето, намиращо се до сградата на фирмата.
Той влезе в заведението по-рано от уговореното време. Избра самостоятелна маса и се настани. Напоследък мислеше за много неща… което не беше новост за него.
А начинът му на разбиране върху нещата и ситуациите в живота го правеше различен от този на себеподобните. Предпочиташе да анализира и отсява баластрата, но запазваше и двете.
Чудеше се за какво толкова важно го търсеше Валя. Гласът ù беше тревожен и неспокоен.
Не след дълго се появи и тя.
- Здравей, скъпи! – поздрави с приветлива и сдържана усмивка.
Поведението ù го смути. „Какво ли се е случило?” – попита се той. Както винаги, успя да запази самообладание.
- Здравей! Как си? – а усмивката му бе приветлива и сдържана.
- Благодаря! Добре! Но не това е важното – отговори тя, а в погледа ù се четеше притеснение.
Беше ù приятно с присъствието му, държеше на него и го обичаше. Харесваше неговата сдържаност, която я подтикваше да разгадае с огромно желание. Знаеше много добре, че той не е от онези мъже, които говорят празни приказки и притежаваше странна, но скрита комбинация от откритост, резервираност и строга логичност. А тази редовна, негова усмивка, бе привлекателна и предизвикателна. Беше убедена, че не е безразличен към нея. Прекрасните моменти на духовно и физическо привличане оставиха завинаги своите спомени в живота на двамата.
- Усещам, че те притеснява нещо? Това, което искаш да ми кажеш, приятно ли е, или не?
Тя все още мълчеше. Дишането ù беше учестено. Не бързаше да отговаря.
- Знам, че при теб има съществена промяна. А това, което искам да ти кажа, ще те изненада. Но преди това искам да знаеш, че много те обичам и непрекъснато мисля за теб, въпреки пожеланието ми да намериш голямата любов… и съм убедена, че си случил, – очите ù бяха натъжени.
- Моля те! Не говори така! Обичам друга жена и съм решил да се оженя за нея… Ще ми кажеш ли изненадата, която криеш?!
- Разбира се! Затова се обадих. Бременна съм, скъпи.
- Моля! Какво каза?!… Сигурна ли си?! – попита стреснат. Тази новина за него беше съвсем неочаквана, беше като като бич, дори като остър нож, който се забиваше бавно в сърцето му. Имаше усещането, че ток премина през него и мравки пропълзяха през кожата. Въпреки това успя да запази самообладание и върху лицето му се появи по-различна от друг път лека усмивка, придружена с искрящия, но енигматичен поглед.
Въздъхна бавно и по същия начин изпусна въздуха. Положи внимателно  ръка върху нейната и я погали с възглавничките на пръстите си, – Ти-и-и, не се шегуваш, нали?!
- Не-е, скъпи! Не е шега. Това е самата истина. Затова ти се обадих. Бях длъжна…
- А какво смяташ да правиш, – попита той, прекъсвайки мисълта ù.
Този въпрос съвсем я обърка. Не го очакваше. Невъзможно бе да има незаинтересованост от негова страна. Беше сигурна в обратното. Преодоля моментното затруднение и каза.
- Бих могла да родя детето, или да го махна, колкото и да ми е болно. А махането на едно дете за мен е вид убийство. Бих се чувствала престъпница при подобна постъпка. Но то е и твое дете. Може да съм имала познати и приятели, но интимност преживях само с теб. Има и друг вариант. Знам, че не можем да се оженим, но няма да искам издръжка за него! Опасявам се, че при тази ситуация мога да остана без работа, понеже съм твоя служителка!… Не биваше да се отдавам на чувствата си! – красивите ù очи се напълниха със сълзи. Имаше усещането, че следващите думи биха я задавили и остана без глас.
Той мълчеше, впил поглед в лицето ù. Положи лакти на масата и преплете пръсти в юмрук. Въздъхна бавно и продължително. Склони глава замислен. Вярно, че харесваше Валя, но чувствата към нея бяха приятелски. Знаеше много добре, че тя не би могла да бъде онзи тип жена, с която да се обвърже за цял живот, дори и в случая, че очаква дете от него. Това невинно същество, което би могло да се роди, бе резултат на тяхното взаимно привличане и страст. Тази изненада за Иван беше преломен момент. Реши да поеме своята отговорност за детето и да не я загуби като специалист.
- Скъпи, не желая да те изнудвам! Моля те да ме разбереш! – рече тя и изпъна раменете си с въздишка – Знам, че обичаш друга жена, с която желаете да създадете семейство. Нормално да е така и да се притесняваш как ще реагира, при положение, че разбере за мен и детето… Знаеш много добре, че вината е взаимна! А любовта ми към теб, вероятно е забранена… – очите ù потънаха в сълзи, преглътна бавно, въздъхна дълбоко и замълча за кратко – Най-добре ще бъде да напусна работа…
Иван слушаше думите ù внимателно.
- Но защо? Никой не знае, че сме стигнали до такава близост. Така че няма от какво да се притесняваш и е безмислено да напускаш!
- Вярно е така! Но аз… не желая да насилвам нещата!
- Искам да знаеш, че каквото и да стане, независимо от решението ти, разчитай на мен като добър приятел. А колкото до работата, бъди спокойна!
- Но как така?! Ще се чувствам некомфортно…
- Слушай какво ще ти кажа! Сформирам нов отдел по дизайн и архитектура и ти ще му бъдеш началник. Мислех да ти кажа по-нататък, но реших, че сега е удачният момент.
- Благодаря ти, скъпи! В такъв случай искам да те почерпя. Какво ще пиеш!
- Няма да ти откажа, – отговори той и на лицето му се появи редовната усмивка – с удоволствие ще изпия една водка и кола за твое здраве и детето, което носиш! Бих се радвал, ако бъде момче, дори и момиче да е, но да бъде здраво. Както решиш, но искам да знаеш, че ще поема своята отговорност.
Напитките бяха сервирани. Двамата мълчаха и се гледаха. Знаеха, че при това положение, мълчанието, уважението, свързани със своеобразна обич, бяха еднозначни, но се явяваха антагонист на най-силното и прекрасно чувство, любовта. Те знаеха и осъзнаваха ситуацията. Вината беше взаимна, но резултатът беше налице…
Той запали цигара, въздъхна, а в сърцето му живееше една-единствена любов – Наталия. А това дете ако се роди, с най-голямо удоволствие би помогнал за отглеждането и възпитанието му, но времето, което би отделил за него, все някой светъл ден щеше да се усети от жената на живота му. Какво ли щеше да ù обясни тогава? Щеше да бъде една огромна лъжа спрямо любимата, а и още нещо…
Сетне разговаряха за много неща, но в тези рамки мислеше за последствията, които биха се случили във взаимоотношенията с любовта на живота си.
Иван забеляза, че настроението на Наталия се подобри, въпреки че тъжните и болезнени мисли пълзяха като змийчета и безпокояха душата и сърцето му. Положи значително по-голямо, но и невидимо усилие да прикрие огъня и силата на бушуващия в него вулкан.
Тези, присъщи за него качества, биха били непосилни и вероятно невъзможни за много хора, дори биха ги разболяли.
Тя наблюдаваше и най-малкото негово движение, поглед и в този конкретен момент приятелят ù беше не само отворена, но и прочетена книга, въпреки волята и силния му характер да не показва слабост пред другите…
- Скъпи, много добре знам какво те притеснява и вълнува в момента, – каза тя, положила лакти на масата, сключила пръсти в юмрук. Беше вперила зорките и проницателни очи на психоаналитик в лицето му и анализираше дори и най-малкото движение, – Нямам моралното право да преча на взаимоотношенията ти с Наталия и на желанието ви да създадете семейство и да отделяш значително време извън него. Все някой ден съпругата ти ще разбере истината. Така че, бъди спокоен… Колкото до работата, която ми предлагаш, най-сърдечно ти благодаря!
Ще приема! – и се усмихна – Ще се радвам, ако останем приятели. Приемаш ли…?
Той слушаше с изненада и недоумение словата ù. Те се запечатваха завинаги в неговия личен дневник и го стоплиха. Както винаги, не изрази силната вътрешна емоция, само се усмихна чистосърдечно и отговори:
- Приемам! Има сделка… Приятели!
Изпрати я до службата и се разделиха.

Следва продължение…

автор: © Николай Пеняшки – Плашков / защитени авторски права
 

ХРИСТО БОТЕВ (1848 - 1876)

 СТРАННИК
Бързай, странник, върви скоро
къща бащина да стигнеш,
пред къщата играй хоро,
през хорото ти ще минеш.

"Добре дошел", ще ти кажат
деца, баби и подевки;
а момите - те играят
подир дружкини засевки.

Няма нищо! Други зема
тази, що си нявга любил;
но и за теб моми има:
бог не си с камъни бил.

Ще излезе стара майка
да посрещне мила сина,
ще заплаче, ще завайка:
"Син дочаках от чужбина!"

Ще прегърне мъжка снага,
а ти нейни стари кости;
ще чуйш майчина си тъга,
ще чуйш нейни думи прости.

Ще чуйш, ала недей плака,
първо либе че сгодили,
друга вест те тебе чака -
за баща и братя мили!

Турци тейка ти убиха,
братята ти и двоица
полежаха, па изгниха,
отровени във темница.

Но то нищо! Ти да си жив,
баща скоро ще да бъдеш, -
бог е добър и милостив,
а ти трябва род да въдиш.

На, че плачеш! Ех, жена си!
За жени е плачът даден,
за жени, за сиромаси:
ти не си ни гол, ни гладен.

Речи тамо: "Бог да прости",
на попове по патрихил,
на трапеза свикай гости,
пък бъди, какъвто си бил!

Земи жена хубавица
или грозна със имот;
народи рояк дечица
и с сюрмашки ги храни пот.

Тъй глупецът, тъй залита
да прекара добър живот,
и никога не се пита
човек ли е той или скот!
 
 
 

МОЯТА МОЛИТВА
 
"Благословен бог наш..."
О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже -
мен в сърцето и в душата...

Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;

не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;

не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;

не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;

не ти, боже на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!

А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!

Вдъхни секиму, о, боже!
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!...
 
 
 ХАДЖИ ДИМИТЪР

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по–силно тече!

Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, зесмена!

"Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!"

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!

Творбата е печатана за първи път във в. "Независимост",
1873 г.Кога точно е създадена, не се знае. Захари Стоянов
по спомени на съвременници твърди, че Ботев я е
декламирал дълго преди публикацията.
С малки поправки стихотворението е публикувано в
"Песни и стихотворения".

 

27.12.2012 г.

ГАО СИНДЗИЕН / китайски писател, драматург и … – НОБЕЛОВОТО ПЕРО НА КИТАЙ




СЪВРЕМЕННА КИТАЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ГАО СИНДЗИЕН – НОБЕЛОВОТО ПЕРО НА КИТАЙ
Моето поколение някак твърде динамично, а и хаотично, се хвърли в необятността на Китай. В средношколските години интересът ни преди всичко бе към китайския календар, а момчетата се отдаваха изцяло на източните бойни изкуства. Постепенно ни обсадиха евтините китайски стоки. Заинтригуваха ни сувенирите. Последваха исторически открития и забележителности. Китайският бум в икономиката допринесе и за преоткриване на китайската култура. Мнозина изпитват нужда да осмислят цялостния китайски напредък, а успоредно с това – да опознаят и дълбините на китайската душевност. Разбира се, най-достъпният пък към тази цел е изкуството, а на първа линия са филмите и литературата. За съжаление, почти всички книги, излезли на български, са преводи от английски, руски или френски език и каквото и да са запазили от авторския гений, убедана съм, че част от първичния аромат е изтекъл някъде измежду думите на превода.
Съвременната история на Китай от началото на миналото столетие до зората на ХХІ век е белязана с изключителни събития и всички те са били придружавани или са намерили съответното отражение и в творбите на милиони китайски автори от този най-многоброен народ на планетата. Не говоря само за държавата Китай, но и за онези милиони китайци, пръснати из целия свят. Освобождението от Япония, първите години на Китайската народна република, маоизмът, Културната революция, реформаторството след Дън Сяо Пин, сегашното “укротяване на огъня” – в смисъл на погасяване на невероятния икономически растеж и раждаемост, коренните промени във външнополитическия живот – всичко това всекидневно се пресъздава и осмисля в хиляди и хиляди литературни творби. Затова и лично на мен ми бе интересно да разбера кой е този съвременен китайски писател, който има най-голямо международно признание, колкото и относително да е то. Естествено, потърсих това име сред нобеловите награди. За голяма моя изненада, името на само един китайски автор открих в този дълъг списък – Гао Синдзиен, при това наградата е дадена едва през 2000 г., а авторът не живее и не твори в своята родина. В Китай дори били забранени неговите книги. Може и да звучи смешно тази изненада, но аз все пак съм само на 21 години.
Коя е личността Гао Синдзиен, скандализирала литературния, а в частност и политическия свят през 2000 г., когато бива обявена Нобеловата награда за литература?
Електронните медии не са многословни за биографията на Гао Синдзиен. Общо взето, данните за него се припокриват, като тук-там някое издание прибавя нещо ново или “забравя” по една или друга причина за нещо, което очевидно не е в угода на собствениците на медията или, казано откровено, поради тяхното отношение към политиката на Китайската народна република. Постарах се да “сглобя” една биография, която да е кратка и да не е субективна, поне от моя страна.
Преди това искам да кажа, че направих всички възможни за мен опити да открия адрес, телефон или електронен адрес на Гао Синдзиен, който в момента живее в Париж, но усиията ми останаха безплодни, включително и след любезното съдействие на журналисти от Радио Китай в България.
На 4 януари т.г. Гао Синцзян навърши 67 години. Той е роден в един малък град на име Ханджоу, близо до най-голямото пристанище в света – Шанхай. Китай по това време е под окупацията на Япония. Майка му е актриса, баща му банкер. На 22 години завършва френския факултет към Института за чуждестранни езици в Пекин. Има факти, че рано започва творческа дейност, но, за нещастие, е бил принуден да изгори всички свои ръкописи по време на т. нар. Културна революция /1966-1976/, когато хунуейбините го изпращат на превъзпитание в трудов лагер заради неговия “контрареволюционен произход”. Така бъдещият класик на китайската литература е причислен към “неблагонадеждните елементи” и попада под наблюдението на специалните служби. Написаните през този период творби Синдзиен причислява към произведенията, написани за самия него. Най-вероятно в този период се дооформя и творческият му светоглед.
Едва след идването на власт на Дън Сяо Пин, някои реформитски театри започват да поставят пиеси на Гао Синцзян, а из литературните среди започва да се носи мълвата за “китайския Солженицин”. Последва период на неговото величаене. Впрочем, голямата разлика между Солженицин и Синдзиен е, че докато руснакът описва ужасите на ГУЛАГ-а, китаецът разказва зе тегобите на “малкия човек” от една или друга китайска провинция.
Така или иначе, краткотрайната поносимост между китайските власти и Гао Синдзиен към края на осемдесетте години рязко охладнява след написването на книгата “Планината на душата”, която бива забранена. Идват и трагичните събития на площад “Тянънмън”. Гао Синдзиен изразява несъгласие с властите пред интервюиращите го чуждестранни журналисти. Пиесата му “Бягството” се превръща в един от манифестите на студентските вълнения. Събитията се развиват светкавично. Германска фондация кани автора. Приятелски настроен към него бивш министър му помага да напусне Китай и да се установи в Париж. Години по-късно получава френско гражданство, а Китай му отнема китайското. В началото Гао Синдзиен се опитва да пише на френски, но скоро се връща на китайския, на родния си език пише и досега.
Нобеловата награда за литература през 2000 г. изправя през изключителен конфликт Шведската академия на науките, която присъжда наградата, и Китай. Нобелистите твърдят, че творчеството на Гао Синдзиен има безспорни качества, Китай твърди, че наградата цели унижение на Китайската народна република, намеса във вътрешните работи на държавата, както и омаловажаване на творчеството на милиони китайски литературни творци, които живеят, творят в родината си и помагат за нейния съвременен възход.
В различни медии се твърди, че Гао Синдзиен е превъзходен калиграф, надарен художник, творящ в националния стил “гуо-хуа”, че се занимава с преводачество и режисура, че се счита за един от основоположниците на новата китайска литература.
Какви други известни творби е написал Гао Синцзян?
1981 г. – “Някои размишления за изкуството на съвременната проза”.
1982 г. – “Сигнал за тревога” – театрален дебют в Пекин.
1983 г. – “Автобусна спирка” – пиесата е оценена като идеологически вредна, вдъхновена от естетиката на Бекет и Арто.
1985 г. – “Дивият човек” – пиеса.
1986 г. – “Другият бряг” – пиесата е спряна и за да избегне репресии, Гао Синдзиен се крие в планините и горите на провинция Сичуан, за 10 месеца преминава пътя от изворите до устието на река Янцзъ.
1990 г. – “Планината на душата”.
Трябва да отбележа, че през 1987 г. Синдзиен излиза от Китай, но напуска Комунистическата партия едва през 1989 г.
За връх на творчеството на Гао Синдзиен се смята, както вече казах, романът “Планината на душата”. Романът, за който Гао Синцзян получава Нобеловата награда през 2000 г., има и една много интересна история. Тя показва от колко щастливи случайности зависи съдбата на една творба и нейния автор.
В началото на деветдесетте години на миналия век влюбеният в творчеството на Гао Синдзиен преводач Ноел Дютре предлага романа “Планина на душата” последователно на най-големите издателства във Франция. Всички те обаче се отказват, защото романът бил “дебел за литературен дебют” – 800 страници. Риска поело едно малко, неизвестно и наскоро създадено издателство – “Л’Об”, от Южна Франция. Първият тираж от 10 000 бр. бил бързо разпродаден. Съдбата му последва и вторият роман в това издателство – “Книга на самотния човек”, за безнадеждната любов между китаец на зряла възраст и млада немска еврейка, очевиден намек за съдбата на автора. Последват хвалебствия на най-големите френски вестници, които пишат, че Гао Синдзиен изпреварва в конкуренция съвременни светила като Астрид Линдгрен, Дорис Лесинг, Маргарет Етвуд и други световно известни писатели от първия ред, като нобеловите лауреати Бунин, Пастернак, Солженицин, Бродский и т.н. Нека тук добавим и как е записана наградата на Шведската академия на науката: За… “творчеството си, което е с универсална валидност, с горчиви прозрения и с лингвистична находчивост, което открива нови простори пред китайския роман и драма”.
Интересен е и фактът, на който медиите обръщат особено внимание, че до произнасянето на Нобеловата награда за литература през 2000 г. Гао Синдзиен е напълно непознат. Едва час след това световните електронни и печатни медии се добират до адреса му в Париж и веднага го атакуват. В този момент властите в Китай ледено отбелязват, че Гао Синдзиен не е техен съотечественик. Всъщност, Гао Синдзиен до този момент е също толкова незабележим, колкото преди да станат нобелисти и други трима автори: ирландецът Шиймъс Хийни, полякинята Вислава Шимборска и португалецът Жозе Сарамаго. Но значимостта на Китай днес е къде, къде по-голяма!…
Първите журналстически екипи откриват новия нобелист в дома му на осмия етаж в парижкото предградие „Баньоле“. Те описват писателя като дребен 60-годишен мъж, живеещ в аскетична обстановка сред калиграфии и книги. Впрочем, Синдзиен твърди в този ден, че той преди всичко е калиграф и художник, защото с тези си умения се издържа да живее в Париж.
Тук искам да прибавя и едно интервю, взето от него в щастливия ден, за френската телевиция TV5, намерило място в различни интернет-страници:
“– Г-н Синдзиен, вие живеете във Франция и вече пишете на френски, Вашата Нобелова награда по думите на президента Ширак е чест и за Франция. Как приехте наградата?
– С вълнение, разбира се. Още повече, че ако литературата е лукс, то Нобеловата награда е един невероятен лукс. Знам, че това е голяма чест, и право да Ви кажа, още не съм осъзнал това събитие в живота си.
– Какво си мислехте, когато научихте новината? Мислихте ли за това, че бяхте принуден да напуснете Китай?
– Всичко се разви прекалено бързо, нямаше как да нахлуят спомените, защото се оказах обграден от медиите, потопен в истинско море от интерес и доброжелателство. Подчертавам това, защото един емигрант рядко има такова усещане.
– Усетихте ли неприятната страна на славата? Тя изплаши ли Ви?
– Не. По-скоро тези дни живея във фикцията. Отвсякъде съм заобиколен от хора, телефонът ми не млъква.
– Вашите романи превръщат китайската традиция в универсално послание. Навярно това е резултат и от срещата Ви със западната култура. Впрочем, рани ли Ви реакцията на официален Пекин, който заяви, че не съществува китайски писател с Вашето име?
– По-скоро ми стана смешно. Предвиждах подобна реакция.
– Още повече, че книгите Ви са забранени в Китай.
– Да. Но това съвсем не означава, че не се четат в Китай. Аз не съм враг на китайския народ, а на режима в Пекин. За мен моят народ е нещо безкрайно по-различно от официалните власти.
– Какви спомени пазите от Китай? Били сте в лагер, писали сте на късчета хартия, които сте заравяли в земята?
– Вижте, за мен писането е необходимост. И ми беше наистина трудно да живея в онзи идеологически климат, където не можеш да се довериш на когото и да е, дори на членовете на семейството си, където трябва да пишеш тайно. Това е един толкова отровен климат, че ходех като болен и за първи път се почувствах свободен във Франция. Това, което ме спаси, наистина беше писането. То беше за мен норма и необходимост, което не можеше да не наложи отпечатък върху книгите ми.
– Следователно за Вас писането си остава риск?
– Разбира се. И всяко писане е риск, с изключение на преповтарянето на някакви догми. Риск е, когато решиш да потърсиш себе си, защото не се знае накъде ще те отведе всичко това.
– Затова ли търсите в творчеството си един универсален език?
– Може да се каже и така, но искам да подчертая, че не съм против традицията. Китайската култура е много богата и древна. Така че това, което минава за мой модернизъм на Запад, често се вписва в една древна традиция, в която е също толкова важно не само какво казваш, но и как ще изпишеш нещо върху листа. Защото, макар писането да хваща в дълбочина екзистенциалното измерение на човека, образите надмогват словото. Аз наричам това вътрешна визия.
– В „Планината на душата“, един от основните Ви романи, предлагате своята гледна точка към случващото се в днешен Китай. Като Нобелов лауреат за литература надявате ли се да се върнете там някой ден? Мислите ли, че ще разрешат книгите Ви?
– Не знам. Направо не ми се вярва. Знам, че на същия въпрос някога Солженицин е отговорил положително и пророчеството му се е сбъднало. Сега често ми задават този въпрос, но аз отговарям по-скоро като песимист, въпреки че много ми се иска да вярвам в един демократичен Китай.”
Вече бях решила да пиша за нобелиста Гао Синдзиен и неговата знаменита творба “Планината на душата”, затова и потърсих романа, за да го прочета. Оказа се, че достъпът до него в България е труден, за да не кажа невъзможен. Няма го и в електронните сайтове, където все по-често могат да се намерят публикувани литературни шедьоври. В сайтове прочетох, че Гао Синдзиен започва да пише романа в Пекин през 1982 г. и го завършва в Париж през 1989 г. За пръв път е бил публикуван в Тайван – 1990 г. През 1992 г. е преведен на шведски, а през 1995 г. – на френски. Английският превод на Мейбъл Ли излиза в Австралия през 2000 г. Интересна дискусия има около него в руските сайтове. Там, наред с оценките за достойнствата му, се води дискусия за пазарната икономика в книгоиздаването в Русия и доколко е възможно една книга от 800 страници да се разпродаде с печалба. Романът става повод за дискусия за издаване и на други обемни заглавия на руски и чуждестранни автори. Все пак, в един от руските сайтове успях да намеря публикувана главата “На изток от реката Ти”, превод на Антоан Иваницкий.
Твърдя, че романът се чете леко. Стилът е жизнен, езикът е образен и земен. Случки, диалози, природни картини са толкова реалистично предадени, че ти се струва, че действието се развива пред теб. Нещо повече, имаш чувството, че сам си участник в повествованието. Липсват всякакви многословни обяснения, както и скучни философски обобщения. Няма натрапчивост, няма някакво умишлено търсене на сензации или на някакви изключителни факти, които да те принудят да четеш следващите редове. Лично на мен стилът на Гао Синдзиен по-скоро ми наподобява на един изкусен разказвач, като тези, които можем да намерим във всяко по-малко градче, селце или в рода си. Това навярно обяснава и достъпността на романа до широк кръг читатели. Убедена съм, че леко се чете и от обикновения китаец, за когото по същество е предназначена творбата. Всъщност, тя звучи съвсем съвременно и за днешна България. Така, както в днешен Китай, в една или в друга провинция всекидневно пристигат местни хора, които някога съдбата е захвърлила в далечни и по-богати страни, това става и тук. Тези хора са се видяли с някой лев в повече и са дошли да видят родната си къща, приятели, любими хора, родители… Бършат сълзи от умиление и синовна обич, но нямат намерение да останат тук, защото новите им домове, семействата им, работната им са някъде далеч – в САЩ, Англия, Франция и къде ли не. Тава става днес и в България. В романа “Планината на душата” виждаме как в малките селца, по автобусните спирки, на едно или друго място хората са облечени обикновено, ръцете са с изпъкнали вени от работа, сред отрудените хора се срещат и млади, и красиви… Просто какъвто е животът. Дори начинът на завързване на забрадките в китайските провинции е същият като този в малките български села – било в равнината, било в планината. И разговорите са идентични. И любопитството, и хитринките са копие едни на други. Имам чувството, че чета най-големите български автори. Стилът има нещо общо с нашия Йордан Йовков, който така и не бе ощастливен с нобелова награда, въпреки усилията на поредица български автори.
Бих казала, че романът “Планината на душата” е една своебразна автобиография на Гао Синдзиен за времето, когато “потъва” за близо година в провинциите, за да се спаси от евентуална репресия заради пиесите си и особено за “Другият бряг”. Всъщност, това бягство му дава възможност да излезе от обсега на относително “контрареволюционния си произход” и на столичните интриги, както и да се гмурне в многовековната стабилност, умереност и непреходност на народния дух в провинцията. Има нещо романтично общо между “Планината на душата” и бялата лястовица на Йовков.
Според мен основа за написването на шедьовъра “Планината на душата” е всичко преживяно лично от Гао Синдзиен по време на пътешествието, бягството, изгнанието или както и да го наречем – на онова усамотяване на твореца, който по това време е на 43 години, в провинция Съчуан и по бреговете на река Яндзъ от изворите до нейното устие. Става въпрос за преминаване през десетки по-малки или по-големи селища, в които живеят различни народности със свои специфичен език, традиции, обичаи и култура. Разбира се, те всички са част от голямата сплав, наречена днес китайски народ. В романа си Гао Синдзиен влиза и в дълбините на религиозните отношения в обществото и отделните негови личности, опирайки се в повествованието на простичкия и достъпен за всеки изказ. Търси душевната сила, свобода и величие на душата в и будистките, и в даоистките манастири. Запознава читателя с един свят, толкова малко познат за европееца, но толкова земен и силен, реална опора на живота и на хората в манастира, и на вярващите в близките селища. Очевидно е, че авторът е не само изключителен познавач на езика в тези краища, но и невероятен майстор да пресъздаде усетеното, видяното и чутото през литературните си герои, някои от които имат ярко и запомнящо се присъствие дори само с появата си в тридесетина авторски печатни реда. Нобелисткото перо на Гао Синдзиен с ювелирен усет е използвано местното остроумие и сатиричен изказ по най-обикновени, но едва ли не вечни човешки теми – от любовта между двама души, до “мъглявата” оценка на политически събития и местен управленчески подход и традиции. Прави впечатление колко леко се четат десетки страници, в които не само, че няма нещо изключително, но става въпрос за един естествен ритъм на живота на “малкия човек” в Китай, толкова близък и толкова непознат и далечен за европееца. Интересен творчески подход има Гао Синдзиен в тези ъгълчета на творбата си, в които размишлява за отношенията между личността и обществото, между хората един с друг, между вярващия и монаха в храма, както и между природата и “пътешественика”. При това тук липсва натрапчивата намеса на Другия, липсва могъщото на пръв поглед влияние на политическите и социалните структури, дори на неписаните племенни закони в отделни случаи.
Майсторът на словото магически води нишката на повествованието така, че читателят заедно с автора разсъждава, търси, намира и оценява от различни позиции на собственото Аз, както и от позициите на естествените участници в битието – Ти, Той или Тя. И ако се замислиш, някак естествено и простичко идваш до извода, че всичко е толкова обикновено, приемливо и ясно, защото и целта е простичка, но необикновено сложна за постигане – що за нещо е това душата. Всяки човек отделна душа ли? Господ на всички ли дава една и съща душа, а после в нея заиграват добро и зло, обич и любов, омраза и предадетлство? Отива ли душата в някой последващ свят или умира с нас, изпепелена от умора и унижение или удавена от завист и алчност? Коя душа е праведна и коя грешна? Кое и добро и кое е зло на този свят?
Интересно е и друго. Когато четеш Балзак, виждаш колко многословно описва той определени събития, картини и дори вещи. Сравнено с него, Гао Синдзиен по-скоро използва таланта си на художник, за да предаде визуално естеството на фактите, събитията и вещите само с по няколко щрихи. Като че ли той има недостиг от време да стигне до края на разказа си. Въпреки спокойствието и едва ли не безвремието, в което изпада заено с читателя, за да утвърди дълбоко в съзнанието било полъх на вятъра, било обикновени човешки сплетни, понякога красотата на кътче от природата или менящата се всеки миг повърхност на голямата река. Повествованието напомня на реалния живот, най-вече защото е част него. Така както на човек му писва от сензации, обществени и политически крамоли, от лъжливи приятелства и медийни крясъци и гледа да се усамоти с най-големите ценности на живота – семейството, деца, дома, природата, точно така изглежда и това невероятно пътешествие на гения след изписаните дума след дума страници.
Романът “Планината на душата” е един истински шедьовър на съвраменната китайската литература, създаден в едно неподходящо за автора политическо време. А може би пък едно просто нещастно съвпадение на ред случайности е довело до изгнанието на този наистина великолепен майстор на перото – Гао Синдзиен. Макар и в интервюто му пред ТV5 той да се съмнява, че ще види отново Китай, твърдя, че от всеки ред на романа “Планината на душата” струи обич и тъга по родината. Вярвам че Китай и Гао Синдзиен са едно цяло и ми се ще срещата между тях да стане, докато този вече 67-годишен човек може види с очите си големите промени, които стават днес в Китай, и може да даде прошка в наближаващия край на живота си. Защото какъвто и да си, където и да си, каквото и да си направил, твоят корен е там, където си се родил и израсъл, където си плакъл и си се смял. Далеч ли си – идва забравата. Не мога да си преставя, че Гао Синдзиен ще остане за векове гордост на Франция, само защото има френски паспорт. “Планината на душата” е китайска и ще си остане в пантеона на китайската литература, дори и без китайски паспорт.
Свободата е вътрешна потребност на Гао Синдзиен. Всъщност, свободата е вътрешна потребност на всеки голям автор, било то от Китай, от Русия, от Англия, Нигерия, Израел или България, от която и да е страна на света.
Живеем в интересно време. В Езиковата гимназия в Добрич искаха да знаем като петте си пръста Сервантес, Данте, Омир, Толстой, Байрон… Разбира се, и нашите най-големи писатели, а и други, за които нито един млад човек или нашите родители не си и спомнят вече. Сега разбирам, че всъщност сме излезли от гимназията осакатени, след като не са ни дали и елементарни познания за поетите и писателите на такива народи, преминали през хилядолетията и оцелели с невероятно богатата си култура като тези в Китай, Индия, някогашната Персия… Навярно тогава щеше да ни бъде по-лесно и ние, най-младите българи, да открием откъде идваме и накъде отиваме, да се сравним с другите големи в света. Сред които сме и ние.
Йоанна ДУКОВА, студентка по китаистика в СУ “Климент Охридски” – ЦИЕК
За курсовата работа са използвани и източници от Интернет:
Сходни връзки

поставил: Николай Пеняшки – Плашков