Моята визитка

Николай Пеняшки - Плашков
Журналист на свободна практика, колумнист,писател
------------------------------

Роден съм на 28.03.1955 г. в с.Галиче, общ. Бяла Слатина, обл.Враца. Семеен с две деца. По професия – машинен инженер. Живея в Добрич.
След 1990 г. съм работил в областта на търговията, маркетинга и рекламата, в рекламните отдели на вестниците „Черно Море“ – Варна и „Изберете“ – Добрич . Работил съм като председател на фондация "Образование, Изкуство, Култура", репортер и продуцент в бившата "Александър - телевизия" - Добрич към предаване за изкуство и култура с водещ добруджанската поетеса Камелия Кондова.
Издал съм сборник с разкази и стихотворения, „Жаден съм…“.

Член съм на "КОНФЕДЕРАЦИЯ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ" - БУРГАС,
Дружество на Краеведите "Отец Павел Атанасов" - Добрич и "Славянско Дружество" в България.

Мои произведения: стихотворения, хайку стихове и разкази са преведени на английски, арабски, немски и руски езици.

Други мои произведения са публикувани в литературен вестник "Антимовски хан" - Добрич, Антология "Културна палитра" - ЛИК - 2012 г. с произведения на известни български писатели и поети от страната и от цял свят, електронно списание "Литературен свят", литературен сайт  "Разкази" списание за литература Е- lit.info  , Литературен сайт  Cheti.Me  и списание за Литература и Изкуство Списание "ПРОСТОРИ" , Електронен алманах за Литература, изкуство и култура http://litersvyat.blogspot.com/, и Алманах за Литература, Изкуство и Култура 
Други мои произведения може да четете и в eлектронна библиотека: http://chitanka.info/

Предстои издаването на новите ми сборници, „Докосване“ – повести и разкази и „Нежни струни“ – поезия и хайку.
Призьор съм в националния конкурс за „Хайку“ в  kafene.bg  за 2006 г. и за разкази към сайта  jivotyt.com

Други дейности: фрийлансър, копирайтър, колумнист, драматург и журналист на свободна практика.
В момента съм отдаден на работата си по роман със заглавие "Отражение".
Можете да прочетете първите глави от тук.

Имам удоволствието да Ви представя няколко произведения от книгата ми "ЖАДЕН СЪМ..." ; издателство фондация "ОИК"


ЧУВСТВО

 Ще се освободим от "клопката живот"
           когато Господ се разпореди.

Почувствах,
че съм изхвърлен
от света забравен.
Щом животът е клопка
и аз ще го затворя.


УСЕТ

Усетих повея на вятъра,
разпилял като есенни
листи мислите ми.

Усетих прилива на вълните,
заляли с устрем
душата ми.

Усетих изгрева на слънцето,
устремило погледа си
в сърцето ми.
Не ще забравя!


АЛХИМИЯ

Времето
ме довя на тази земя.
Времето
ми поднесе любовта.
Времето
издуха младостта ми.
Времето
в стъкленица
ще затворя
и ще отпия! 


ОДИСЕЯ

Оказионът на живота -
сапиенс или койот,
а равносметката една.

Бях бакалавър.
Бях севастократ.
Брадясал въшльо,
даже и пират.

Играх комар.
Тънех в разврат.
Знам, никога
не ще да срещна
Човека, който 
вчера бях.


*

ИСТИНАТА - разказ

Няма нищо по добро от истината,

колкото  и болезнена да е тя.

Теодор бе толкова изнервен, че не го свърташе на едно място.

Кръстосваше стаята и се чудеше как да постъпи. През четирите години семеен живот с Камелия разбраха, че не могат да имат деца. Причината бе в нея. Но желанието да имат наследник растеше с всеки изминат ден.

Тя му предложи да си осиновят дете, а толкова хора го правиха. Трябваше да проучат възможностите за това.Той седна, облегна се на фотьойла и се замисли. Не желаеше да осиновят дете от дом. Имаше син от жена, която обичаше преди години. Искаше да си вземе него. Беше говорил нèведнъж с Елена - майката на сина му по този въпрос. Тя беше съгласна и без това мъжът ٰи не го искаше. Имаха друго тяхно дете и цялото внимание бе насочено към  прероденото.

Влезе жена му. Беше не много висока, почти на неговия ръст. Фигурата и бе елегантна. Беше облечена в спортен екип. Така ٰи беше по-удобно да домакинства. Черната ٰи коса бе подстригана до раменете, галейки нежната ٰи кожа.

- Какво си се умислил? – попита тя със загрижен поглед - Тео, чуваш ли ме?

Винаги го наричаше така. Харесваше това умалително име. Пък и на самия него допадаше. Безпокойството растеше в него и не му даваше мира.

Струваше му се невъзможно да каже истината на Камелия, по не в настоящия момент. Реши да ٰи в най-подходящата ситуация.Самообвиняваше се за дългото мълчание и за липсата на смелост. В това бе неговата трагедия.Теодор сви вежди и направи тъжна гримаса. Като че вътре в него изпепеляваше неизгасена жар.

- Какво ти става? – попита разтревожена Камелия – Добре ли си, скъпи?

- Мисля за детето, което искаме да осиновим.

- Разбирам те, мен също ме вълнува...Но в момента ми е необходима помощ.

- Кажи, скъпа! Какво да направя?

- Трябва да изместим готварската печка на терасата. Лятото е  добре да бъде навън.

Терасата бе доста широка и имаше достатъчно място.С малко усилия я изместиха.

- Скъпи, направих кафе. Ела да ти налея и да поговорим! - подкани го жена му.

- Теодор седна срещу нея, и след първата глътка запали цигара. Тя също пушеше. Пропуши скоро, навярно защото и двамата бяха напрегнати и все си търсеха някакъв отдушник. Или просто му правеше компания...

Ситуацията беше деликатна за Тео, а тя по някакъв начин като че го чувстваше.

- Ти си права – отбеляза той, като я гледаше в очите – крайно време е да направим нещо. Казвал съм ти и друг път, че не желая да вземаме дете от дом. Можем да си осиновим директно от някое семейство. Интересувах се, така че е възможно скоро да си имаме момче. Нямаш нищо против, нали...? - погледна я развълнуван.

- Как изглежда момчето...? Колко е голямо? Кои са родителите? – попита тя и трепереше от вълнение.

- Казва се Емил, и е на пет години. Здраво и хубаво момче. Бащата е бил адвокат, а майката архитект.

- Защо бил, да не е починал...?! – попита Камелия развълнувана.

- Не, зарязал ги е. Сега има втори баща. Свестен човек е, инженер по професия. Има частен бизнес, но от две години имат и друго дете, и заради него Емил до известна степен е пренебрегнат.

Като говореше за сина си, сякаш буца бе заседнала в гърлото му и не можеше да преглътне.

- Говорил съм с тях, осиновяването може да стане до месец. Готова ли се за това? Ако си съгласна, ще им кажа за решението ни. Ето и снимка на детето..., снимката на неговия син. От вълнeние щеше да забрави за нея.

- Колко е хубав...! – тя не откъсваше очи от снимката.

- Да подготвим ли документите...? – Тео чакаше отговора ٰи.

- Разбира се, иска ли питане...– очите  ٰи  блеснаха от вълнение

Теодор я  остави в кухнята и излезе. Трябваше да се срещне с Елена, за да и каже за окончателното решение. Уговориха се, да се видят в арт-кафето, намиращо в рамките на центъра. Докато я  чакаше, си поръча коняк. Надяваше се алкохола да го отпусне. Когото се срещаше с първата си любов, винаги беше развълнуван. Бяха преживели хубави мигове. Живееха заедно по онова време, въпреки несъгласието на баща й. После се появи и синът им, но старият като разбра, че искат да се женят, ги заплаши, че нищо няма да остави на дъщеря си и ще я лиши от издръжка. Не гледаше с добро на адвокатите. Дори каза, че ще се откаже от дъщеря си... По това време бяха студенти, и нямаха почти никакви средства.

- Здравей! – поздрави Елена, а усмивката сияеше на лицето й.

- Здравей, Елена! Виждам, че си добре. Радвам се..., за теб! – когато е срещаха, винаги си припомняше годините когато бяха млади и студентските години – Как е синът ни?

Очакваше да чуе дали синът му приема факта, че ще живее на друго място.За него не беше друго място, а в къщи - домът на баща му.

- Добре е, вчера очакваше да дойдеш.

- Не можах, имах дело.С Камелия не бяхме говорили по този проблем, но днес решихме окончателно.Смятаме че до месец Е-мил ще живее в къщи. Още не съм ٰи казал, че е мой син. Най-напред искам да свикнат един с друг, и чак тогава ще и кажа цяла-та истина, колкото и да е болезнена. Вярвам, че с времето ще от-мине. За това трябва да подбера подходящия момент. Колкото до Емил, имайки предвид, че е още малък, ще му е нужно време да свикне с Камелия и новата обстановка. Не постъпих правилно, да споделя истината със съпругата си за сина ни. Не намерих смелост за това. А това е най-голямата ми болка.Моля те, подготви сина ми, знаеш за какво говоря.Убеден съм, че ще постъпиш както трябва.

Елена го слушаше, присвила красивите си очи.

- Объркахме живота си с тебе. А сега и детето плаща заради нас. Не трябваше да слушаме лудия ми баща. Ще ми е мъчно без Емил. А и Галин не иска да знае за него. Друго щеше да е, ако ти..., тя не довърши и заплака.

- Нека не говорим за миналото.Сега има възможност за детето да бъде обичано от всички нас.

- Но аз все още държа на теб, знаеш го...!

- Ами другото ти дете...!

- Искам да ви виждам и двамата от време на време!

- Разбира се, че ще се виждаме! Та ти си му майка! Не плачи, моля те...! Разбери ме! Когато решиш, винаги може да го виждаш! – каза той развълнуван и ٰи подаде кърпичка.

Тя изтри сълзите си и го погледна доверчиво. Постепенно се успокои.

- Жена ми няма нищо против. Не можем да върнем нищо обратно.Обичам съпругата си и не желая да я огорчавам, достатъчно се измъчи заради това, че не може да има деца.

- Прав си! – въздъхна Елена – Трябва да си гледаме семействата. Обещай, че ще пазите Емил и ще го обичате много.

- Ти как мислиш, та той е мой син? Съмняваш се в мен, така ли...?!

В погледа му се четеше укор и обида.

Тя разбра, че сгреши в поведението и последните си думи.

- Прости ми, скъпи! Моля те! Не искам да се оправдавам.

- Разбира се! – той се усмихна приветливо, за да намали напрежението.

- Разбраха се да уредят документите възможно най-бързо, и да приеме Емил в къщи, за да зарадва съпругата си.

                   *****

Дойде дългоочакваният ден.Усетиха с радост присъствието на детето.
Отначало на Емил бе трудно да свикне с новата обстановка. Елена беше го подготвила с голямо усърдие и внимание. Новите родители бяха приятно изненадани. Още първия ден детето попита, дали може да ги нарича мама и татко, а очите му бяха потънали в сълзи. От този момент го приеха като свой син.

От настоящия момент, връзката между тримата щеше да се задълбочава и укрепва. Семейството се изпълни с любов и светлина.

Единственото, което още тормозеше Тео, бе недоизказаната истина за сина му. Трябваше възможно най-скоро да се осмели да признае на Камелия всичко. Беше убеден, че в настоящия  момент не бива да има тайни между тях.

Вечер, когато приспиваха момчето, четяха любимите му приказки, а сетне безшумно излизаха  от стаята. После двамата раз говаряха за бъдещето на семейството си. Теодор чувстваше необходимостта да каже всичко на съпругата си в тези моменти, но все отлагаше.

              

             *****

Минаха няколко месеца. Откакто осиновиха Емил, се чувстваха щастливи. Елена идваше всяка седмица при детето, а то растеше и се променяше, обичано и щастливо. Чувстваше се като в свои води, спокоен и изпълнен с любов, нелишен от нищо.

Бе умно и възпитано дете. Не правеше големи пакости като някои други в махалата. Въпреки това беше буен и като всички обичаше игрите е забавленията.

Тео най-сетне събра смелост и реши да каже на жена си цялата истина. Чувстваше се като подсъдим пред Божия съд... Беше съботен ден.Емил бе с родната си майка, а Теодор и Камелия останаха сами.

- Скъпа, трябва да ти кажа нещо, за което отдавна нямам смелост да ти призная. Длъжен съм и ако сега не го направя, ще се проклинам. Това е болезнена истина, за която те моля предварително да ми простиш...! Става дума за Емил. Тео преглътна въздшката си. Той... – замълча за секунди и дишаше тежко – той е мой роден син, тъй де..., мой син...
Задиша учестено. Имаше чувството, че огън бе обхванал цялата му същност.

Елена бе шокирана. Очите и се разтвориха. Задиша учестено. Като че ток премина през тялото и.

- Как така...?! Истина ли е?! И толкова време не си ми казал нищо?! – Замълча. Имаше усещането, че вулкан бе готов да изригне в тялото и. Разплака се, и излезе от стаята.

Тео не знаеше как да постъпи, да я утешавали, да изчакали... Истината бе като трън и докосването до нея в първия момент бе доста болезнено. Въздъхна тежко и продължително. После отиде в спалнята. Жена му лежеше свита на леглото, вперила поглед в прозореца.

- Прости ми! Знам че трябваше да ти кажа много отдавна! Сгреших. Не знаех, как би приела всичко това! Страхувах се да не те загубя! Обичам те, скъпа...! – приседна до нея и хвана ръка -

та и.

По късно разказа цялата история, такава, каквато бе в действителност. Тя го изслуша, а после отговори:

- Толкова години мълчание! Не ми е лесно да реагирам, все едно че нищо не е станало, и да простя, че не си ми казал. Чудя се дали няма и друго?! – погледна го въпросително – А синът ти е такова хубаво дете... Моля те, остави ме сама!

- Добре, ще те оставя, но искам да знаеш, че те обичам и животът ми е свързан с теб, и синът ми.

Той излезе от спалнята, влезе в кухнята, въздъхна тежко и трудно, сякаш буца бе заседнала и му пречеше. Седна на близкия стол и си наля едно питие.

Съпругата му пристъпи бавно, а очите й бяха зачервени, потънали в сълзи. Седна срещу него. Дъхът й сякаш бе спрял. Кръстоса ръце и замълча за известно време.

- Налей и на мене! Ще ти простя! Ще приема цялата истина, но искам да знаеш, че каквото ù да ми струва, ще се лекувам, за да имаме и наше дете!

Теодор не очакваше от нея такава реакция, и я прегърна развълнуван. Сега я обичаше много повече. Щастието което го обхвана, беше най-прекрасното чувство.
След дълго време лечение и опити им се роди дъщеря. Бяха много щастливи. Емил също се радваше на сестричката си. Не след дълго той се разболя. Наложи се да лежи доста време в болница, но накрая всичко дойде на мястото си. Четиримата заживяха щастливи и всичко, което им се случваше беше по своему хубаво, защото между тях цареше истината. А тя е най-доброто лекарство. 
   

За контакти:   Николай Пеняшки - Плашков

npeniashki@abv.bg

peniashki@gmail.com