АНГЕЛ ВЕСЕЛИНОВ с “59″

 

”59″ е една от поредните стихосбирки на добруджанския поет и писател Ангел Веселинов. Бих добавил, че тя се явява петдесет и деветия пулс от живота на Ангел Веселинов. Характерна особеност на тази прекрасна и вълнуваща стихосбирка е изживяна импресия, съчетана с много любов, страдание и желание за живот..

През 2012 год. добричкият поет Веселинов закръгля своите 59 години.
Поради тази причина той дава и заглавието на своята вълнуваща стихосбирка. 
Този път неговите прекрасни стихове отразяват философските усещания и вълнения на нашия приятел и колега Ачо.
За мен е голямо удоволствие да Ви представя следното вълнуващо стихотворение от стихосбирката "59" на поета.

 АВТОБИОГРАФИЧНО

Славата не ми е слабост.
Както и всяко падение.
Може лесно да ме забравите.
Запомнете само някое
стихотворение,
където сме делили залъка
и виното, белязано от Бога.
Животът е обидно кратък,
необятни са тревогите.
Ще се радвам, ако си потрябваме.
За мене –
толкова.

СТЪКЛЕНАТА РЕКА

( Откъс от романа на ЕМИЛ АНДРЕЕВ)

Глава I.
.
Емил Андреев. Стъклената река. София: Изток-Запад, Факел, 2004 

Елен Тибо пристигна в селото по обед. Докара я колегата Ангел Димитров – преподавател в Софийския университет. За него било удоволствие да й услужи. Така каза.
“Много мило!” – съгласи се тя, благодари му, дори предложи и пари. Той не прие. Излъга, че бил осигурил командировка. Елен го разбра, но не пожела да спори. Професор Берже я бе предупредил на тръгване, че българите са …

продължете тук:  LiterNet – “Стъклената река” – откъс от романа

ДАМЯН ДАМЯНОВ - БИОГРАФИЯ

Дамян Петров Дамянов е роден на 13 януари 1935 г. в Сливен. През 1953 г. завършва гимназия в родния си град, а през 1961 г. завършва българска филология в Софийския университет.

През шейсетте години работи,като литературен консултант във вестник „Народна младеж“ и като редактор в отдел „Поезия“ на списание „Пламък“.

За първи път публикува стихотворения през 1949 г. във в. „Сливенско дело“, а по-късно обнародва поетични творби в централния литературен печат.

Дамян Дамянов е удостоен със званието Народен деятел на културата, лауреат е на Димитровска награда, а през 1997 г. получава наградата „Иван Вазов“ за цялостно литературно творчество.

През 1963 г. на руски език излиза книгата му „Пусть окно распахнется“ в превод на М. Кудинов. Отделни творби на поета са публикувани в литературни издания на руски, беларуски, украински, унгарски

Негова съпруга е поетесата Надежда Захариева. Има двама синове и една дъщеря.
Библиография
Стихосбирки

" Ако нямаше огън"
" Приказка"

„Очакване“
„Лирика“
"Стени"
„Поема за щастието“
„Коленича пред тебе“
„Пред олтара на слънцето“
„И си отива лятото“
„Като тревата“
„Ти приличаш на моя сълза“
..........

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B0%D0%BC%D1%8F%D0%BD_%D0%94%D0%B0%D0%BC%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2

 

НЕРАЗДЕЛНИ

  автор: Пенчо Славейков 

 

 

Стройна се Калина вие над брегът усамотени,

кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.

Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,

и така ми тайната си повери сама Калина -

с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:

"Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.

Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,

ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!

И не грееше туй слънце от високо, от далеко -

грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.

Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори

и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:

"Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,

че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.

Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?

За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла."

Думите му бяха сладки - бяха мъките горчиви -

писано било та ние да се не сбереме живи...

Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата

и навалица заварих да се трупа от махлата,

тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, -

"Клетника - дочух между им да се шушне и говори: -

право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!"

Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.

През навалицата виком полетях и се промъкнах,

видях Ива, видях кърви... и не сетих как измъкнах

остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,

върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...

Нек' сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:

мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!

Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви -

тамо ровят само тия, дето истински са мъртви -

а погребаха ни тука, на брегът край таз долина...

Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; -

той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,

За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..."

Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,

и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.