Rednex - Hold Me For A While 

 

Paul Wilbur - Baruch Adonai

05 Християнство и изкуство - Падането на Рим

03 Християнство и изкуство - Базиликите

09 Христиняство и изкуство - Лоренцо Гиберти

Световноизвестният Алън Оукън гостува в "Още нещо"

Световно известният и признат майстор астролог и учител на древната мъдрост Алън Оукън гостува в предаването "Още нещо" в ефира на информационния канал на България NEWS7.


Той владее седем езика, сред които и индонезийскипубликувал е над десет книги и стотици статии. Алън е посветил живота си на Пътя на духовното израстване и на изучаване на човешката природа, а чувството му за хумор е толкова дълбоко, колкото и знанията му по астрология и езотерика.

Точността на интерпретациите и прогнозите му е поразителна и той не случайно си е спечелил репутацията на истински съвременен мъдрец, съчетаващ научните знания с шаманската интуиция. За себе си казва просто, че е член на Новата група на Световните служители и цял живот изучава учението на Учителя Джуал Кхул (Тибетеца). Оукън идва за втори път у нас - първият е бил през 1988 година и той си спомня как се е редил на опашка за картофи.
Поводът за повторното му гостуване у нас е стартирането на серия от лекции и семинари за астролози.

-------------------------------------------------

" АСТРОЛОГИЯ НА ДУШАТА"

 Астрология за душата е книга, от която ще получите подробна и задълбочена информация за енергиите и психологическите качества на Седемте Лъча, които се преплитат с традиционните планетни, домови и зодиакални влияния, познати на астролозите. Алън насочва богатата си ерудиция към разширяване на нашето съзнание и ни предоставя лесно...

източник: Книжарница "Ахинора"

  

НАКРАТКО ЗА АВСТРАЛИЙСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Дълго време читателската публика почти не познаваше австралийската литература, дори не проявяваше никакъв интерес към нея. Читателите познаваха малко произведения от определени писатели.
Безспорен е фактът, че Патрик Уайт е първият австралийски писател, получил Нобелова награда през 1973 год. и с това се прояви интереса към Австралийската литература и за нейното популяризиране в световен мащаб.
Със своето национално своеобразие, самобитност, фолклор, социални процеси и явления, австралийската литература привлича вниманието на своите читатели, критици и литературна общественост.
Патрик Уайт и неговото творчество оказва огромно влияние и повишен интерес сред литературните среди.
Със своята нобелова награда за литература за своето "епично и психологическо повествователно изкуство, което въведе нов континент в литературата".

В същност Австралийската литература не е от най – безизвестните. В края на XVIII и началото на XIX век тя има своя старт. Нейните писатели се смятат за последователи на английската литература, подражавайки на нейните автори с единственото намерение да запознаят своите читатели със своя социално – политически живот, флората, фауната, красотата и екзотиката на страната.
Поради причината, че са били дълго време колония на Англия, не само населението на държавата континент се смята като провинция на Великобритания, дори литературата и изкуството, и това оказва своето влияние и отражение както в социалния, така в обществения и културен процес в Австралия.
Именно този провинциализъм се усеща в литературния процес в страната континент. Поради тази причина литературните творци разчитат най – вече на признанието на Англия и САЩ.

Този процес продължава до началото на Първата Световна война.
Въпреки всичко австралийските писатели ( наред с представителите на изкуството) и до днес разчитат най – вече на признанието на литературната и културната общественост на Англия и САЩ.
Именно по тази причина не могат да се откъснат и обособят като отделна колоритна литературна идентичност.
Най – парадоксалното е че австралийската литература по характер, жанровост, проблематика, тематика и начин на писане се различава от английската литература.
Това се доказва с предпочитанието на австралийските писатели най – вече към разказа, като водеща литературна форма и своеобразие в националната им литература, най – вече в рамките на фолклора, което им предава своеобразна колоритност и чистота.
Типично за австралийските разкази и тяхното своеобразие се характеризира с неповторимата и омайваща флора и фауна на континента.

В особеността им, че в повечето от тях действието не се развива в градска обстановка. В тях се чувства флората, фауната, красотата, в присъствието на бушмена, екзотиката и неповторимостта на този прекрасен континент.
Всичко това придава своеобразна автентичност на австралийския разказ.

Своя първи истински разцвет австралийският разказ бележи през 90-те години на XIX век, когато, групирани около списанието „Бюлетин“ (започнало да излиза през 1880 г.), неколцина писатели (Хенри Лосън, Прайс Уорънг, Луис Бек, Стийл Ръд, Родерик Куин и някои други) постепенно променят коренно характера на австралийския разказ.

 ...

© Николай Пеняшки – Плашков

Хайку - 54

есенни листа

покриха пътеките

дъжд заваля

Хайку - 53

птици запяха

в слънчевото утро

слънце изпече

Мъжът и жената отдават различно значение на целувката

Целувката не само означава повече за жената, но тя гледа на нея и по друг начин, показва допитване до над 1000 души, проведено от американски психолози.

 Голямата част от анкетираните жени определят целувката като “жест на желание за близост с потенциалния партньор и интимност, която ще им позволи по-добре да преценят перспективата на евентуална връзка с него”.

“За мъжете целувката е без такова значение – те я приемат просто като начален етап в подготовката за секс”, твърдят учените от Държавния университет на Ню Йорк (State University of NY), цитирани от изданието Evolutionary Psychology.

Жените определят целуването като особено важно и по време на цялата връзка, докато за мъжете то не е необходимо дори като прелюдия към сексуалния контакт.

Въпреки това именно представителите на силния пол са тези, които предпочитат страстната целувка, докато за жените е “най-важно да бъдат целувани, а не толкова как”.

Според американските психолози резултатите от анкетата не са учудващи: “Мъжете по принцип са по-повърхностни в любовта и секса. Самата природа ги е създала винаги готови да правят секс. Жените са по-отговорни и много по-често мислят за последствията. Затова и те имат нужда от повече време, за да определят един потенциален партньор като перспективен или не”.

 

 

източник: здраве.bg
 

Спектакъл учи децата на безопасност на пътя

Фондация "Приказка за пътя" ще гостува в Добрич с едноименния интерактивен спектакъл.

****************************************************************

Това ще се случи на 8 май, сряда, от 10 часа на площад „Свобода“.

Целта на тази инициатива е да подготви и образова младите хора, които са реални участници в пътната обстановка, да изгради у тях култура на пътя, както и да ги предпази от нежелани инциденти с фатални последици. Под формата на интерактивна игра, децата биват запознавани с правилата за движение, като чрез поставяне в реални ситуации им се изграждат навици и добри рефлекси за правилна реакция в различни рискови и критични ситуации на пътя.

Регионална здравна инспекция - град Добрич ви кани да присъствате на интерактивния спектакъл "Приказка за пътя".

 

източник: http://www.dobrichonline.com

 Николай Пеняшки - Плашков

 

Конфискувани 25 кг. хероин при международна полицейска акция

Днес на 23.04. 2013 г. са конфискувани 25 кг. хероин при международна полицейска акция, съобщиха от пресцентъра на МВР.

Беше проведена международна полицейска операция за пресичането на канал за трафик на наркотични вещества на територията на република Румъния. В акцията реализирана под координацията на Центъра за правоприлагане в Югоизточна Европа (SELEC) в Букурещ, са участвали служители на отдел "Наркотици" на ГДБОП - МВР, Агенция "Митници" и румънската служба за борба с наркотрафика.
Действията са осъществени под наблюдението на Върховната касационна прокуратура.
В хода на съвместното раследване е установено, че румънски и албански граждани участват в канал за трафик на хероин от Турция през България за страни от Западна Европа. В рамките на операцията са задържани общо шестима души от албански и румънски произход.
При извършен обиск на микробус “Фолксваген Транспортер“, управляван от румънски гражданин, във фабричните кухини са открити 50 пакета хероин. Изяснено е, че пратката е била предназначена за Германия. 

 ...

23.04. 2013  - Добрич

от преди 3 часа

Николай Пеняшки - Плашков

Йосиф Александрович Бродски... колос на световната поезия...

Йосиф Александрович Бродски е руски и американски поет, носител на Нобеловата награда за литература за 1987. Бродски е роден в Ленинград, днес Санкт Петербург, в семейство на еврейски фотограф. На 15 години напуска училище, работи на различни места, включително болница, морга, фабрика, корабен котел и геоложка експедиция. Бродски научава английски и полски и развива задълбочен интерес към класическа философия, религия и митология, английска и американска поезия. Започва да пише стихове през 1957. Без формално образование, по-късно той признава, че е взимал книги отвсякъде, включително от боклука. Младият Бродски е окуражаван и повлиян от Анна Ахматова, която нарича някои негови стихове „пленяващи“.През 1963 той е обвинен от съветските власти в тунеядство и е осъден на пет години заточение, след което прекарва 18 месеца в Архангелска област. През 1965 присъдата му е намалена след протести на изявени литературни деятели.

Само четири стихотворения на Бродски са издадени в Съветския съюз, повечето му работи се появяват на Запад. На 4 юни1972 г. Бродски е изгонен от страната и през 1977 става гражданин на САЩ. Преподава в Мичиганския университет, а по-късно е професор в Колумбийския университет, Ню Йорк. От 1986 г. е професор по литература в колежа „Маунт-Холиок“. Освен на руски той пише успешно стихове и на английски. Любимите му композитора са Моцарт, Бах, Вивалди и се знае, че обичал да слуша и джаз. През 1990 г. му е възстановено съветското гражданство. Бродски почива от инфаркт в Ню Йорк и е погребан във Венеция...

Бродски е колос в световната поезия... да четеш Бродски в оригинал е невероятно преживяване... предлагам ви няколко стиха в мой превод от руски език... 

източник: http://www.stihi-rus.ru/1/br/

* * *

САМОТА

Когато губи равновесие

твоето уморено съзнание,

когато стъпалата на тази стълба

бягат под нозете ти

като палуба,

когато плюе на човечеството

твоята нощна самота,

ти можеш

за вечността да размишляваш

и в непорочността да се съмняваш

на идеи, хипотези, възприятия

произведения на изкуството

и - между впрочем – за самото зачатие

на сина на Мадоната Исус.

Но по-добре да се покланяш на дадеността

с дълбоките нейни гробове,

които после,

след давността

ще ти се сторят така мили.



Да.

По-добре да се покланяш на дадеността

с кротките нейни пътища,

които после,

до странност

ще ти се сторят

широки,

ще ти се сторят големи,

прашни,

осеяни с компромиси,

ще ти се сторят с големи криле,

ще ти се сторят като големи птици.



Да. По-добре да се покланяш на дадеността

с нейните мизерни критерии,

които после до крайност,

ще ти послужат за парапети

макар и не особено чисти,

удържащи в равновесие

твоите накуцващи истини

по тази нащърбена стълба.

 

* * *

САМО ПЕПЕЛТА ЗНАЕ


Само пепелта знае, какво е да изгориш до края.

Но ще кажа и също, гледайки в близкото напред:

не всичко вятърът отнася, не всичко метлата,

развихрила се по двора, може да обере.

Ще си останем смачкани угарки, храчки, в сянката

под пейката, където и лъч не може да проникне.

И ще се слегнем заедно с мръсното, броейки дните,

в хумоса, в утайката, в културния пласт.

Търпеливо с лопатка, археологът ще разтвори тази паст

повръщайки, но неговото откритие ще прогърми

по целия свят, като зарита в земята страст,

като обратната версия на пирамидите.

„Мърша!” ще въздъхне той, стомаха си притискащ,

но ще бъде по-далеч от нас, отколкото земята от птиците,

Защото мършата – е свобода от клетката, свобода

от цялото: апотеоз на частиците.


* * *

НЕ ЧЕ СИ ИЗГУБИХ УМА


Не че си изгубих ума, но се уморих след лятото.

За риза в шкафчето да бръкнеш, и губи се денят.

Бързо ли, как ли, зимата дойде и отнесе всичко това –

градовете, хората, но за начало зеленината.

Ще започна да спя несъблечен или да чета навсякъде

чужда книга, докато остатъците от годината

преминат в определеното място на асвалта.

Свобода –

това е, когато забравяш бащиното име на тирана,

а слюнката в устата сладка е като халвата на Шираз,

и макар, че твоят мозък усукан е като рога на овена

нищо не ще се стича от очите ти небесно сини.


източник: http://www.stihi-rus.ru/1/br/

Cristina Branco - Água e Mel / ФАДО

Quando L Amore Diventa Poesia - Когато любовта се превръща в поезия

РОМАНЪТ С КОНТРАБАС - Антон Чехов / Радиотеатър

albano és romina power- SEMPRE SEMPRE.wmv

Carmelo Zappulla - Quanta felicità - (High Quality - musica napoletana)

"ВЪРВЕТЕ И УБИВАЙТЕ" от КЛОД КЮНИ

Какви ги вършат във Ватикана? Въпросът все по-често е на дневен ред. Новият роман на Клод Кюни разтърсва папството и модерните финансови пазари. След щателно, педантично разследване той разкрива жестоката истина за кървавата връзка между религията, властта и парите. Истината разклаща вярата из основи, а човечеството не е готово да я приеме. Съчетанието от исторически факти, финансови машинации и спекулации, както и безумни приключения запращат читателя в прашни архиви и мистериозни гробници. Кардинал Албертини се заравя в тъмните ъгли на катедралите на модерните финанси, за да провери дали заради запазването на световния мир Ватиканът е дал всичките златни резерви за тайна сделка с ислямските религиозни воини. Слух или действителност?

За романа „Вървете и убивайте” радио LIVE призовава: „Вървете и четете”, а сп. „Щерн” уточнява: привлекателни истории
без нито един скучен ред за пари, власт и любов.

С романа „Вървете и убивайте” известният швейцарски сценарист и писател Клод Кюни завършва цикъла от исторически романи „Пари, богове и любов”. Читателите вече познават историята на металните пари, пресъздадена в „Друидът на Цезар”, и възникването на хартиените банкноти, описано в „Голямата игра”. Новият роман изважда на бял свят виртуалните пари.

Цена: 13,00 лв.

източник: http://www.helikon.bg

ВИЦ НА ДЕНЯ

Готина секретарка излиза бясна от кабинета на шефа.
Колежка я пита.
- Какво стана?
Секретарката:
- Той ме пита дали съм свободна довечера, и когато му казах, че съм... Мръсникът ми даде 25 страници да напиша.

СТИХОТВОРЕНИЯ от КНУТ ОДЕГАРД

Всичко това
                   На Доргедур

Когато остареем, скъпа,
и гарваните дойдат да ни вземат
(гаа-гаа и хоп, с един мах на крилата, отлетят),
къде ще бъде нашата любов тогава?

Къде ще е устата ти, която казва нещо
за повредена кафеварка, за ръжда, нападнала колата, преглед
при кардиолога, паднала зъбна пломба, телефонна сметка
или (романтично) за златната луна
и разцъфналата калина; която обяснява добронамерените лъжи,
измамите и всичко, което не успява да каже за детето, с което никога
не се сдобихме и което се разтапя заедно с устата ти в една целувка?

Или очите, взрени ден и нощ в зеления компютърен екран,
и погледа към теб, докато се събличаш, с настъпването на нощта:
гасиш свенливо лампата и оставаш като силует, с гърди узрели
и бедра срещу светлината, която се процежда фино
през прозорците от кобалтовото синьо на Исландското море?
Или тези две ръце, които пишат ли, пишат, оставят
лопатите за ринене на сняг на мястото им и те галят
по ръцете и краката, докато се разгориш и ме поискаш
като мощ, която се разбива в бентовете и избухва,
пропада като водопад във теб, в утробата ти, премахната от някакъв хирург
в Рейкявик?

Всичкото това, което ние с теб наричаме любов –
къде ще бъде то, когато дойдат гарваните?
Защото те няма да ни вземат заедно. Единият от нас
пръв ще легне там, върху земята, изцапана от сняг,
край морето (жълта ланска трева, кишав пролетен сняг),
когато гарваните черни дойдат и започнат да кълват устата,
очите, ръцете, гениталиите.

Онзи от нас, който ще е на прозореца тогава, скъпа,
който се събужда сутрин и прави всичките
познати ни неща – взема в. "Моргунбладид", пъхнат
в пощенската ни кутия, пуска крановете на чешмата
и се оглежда в огледалото – дали тогава онзи някой
ще вижда нещо повече
от собственото си лице? Дали тогава другото лице
ще засияе през лицето в огледалото, както изоставените къщи
все тъй стоят и си сияят край морето?

***
Прозорец, широко отворен

Като когато вирус
напуска тялото,

внезапно
изпарил се в мрака на септични ями. Реват тръбите
на общинския водопровод; някой отваря кранове

или прозорец към облаци
и към лица

и всичко туй го чувствам сякаш за първи път,
след силна треска, отпуснала очите
и ушите ми. Лицето ти, любима: прозорец,
разтворен неочаквано! Детство
в шептящата трева край бяла къща

и ти отваряш прозореца си,
за да срещнеш възмъжаването ми, което похотливо
влиза там, където детство, младост, старост
са еднакво и ужасно близки.

Твоят прозорец
към бягащите бели облаци. Широко отворен! Зад него
лицата ни, безвременно оголени. Нашата любов
е тук и само времето
минава. Вече няма нужда
да се обясняваме един на друг, любима! Нашите лица
ни обясняват: няма смърт, няма
остаряване. Любовта е по-силна от смъртта.

Страх ме е да кажа, да не прозвуча като глупак, трябваше да кажа:
Помниш ли? На Исус ли бяха, или на свещеника, онези думи,
произнесени в онази малка църква преди толкова години? Бе през август. Ти
стоеше там с бели лилии, ти самата бяла
лилия: августовска булка. По-силна
от смъртта! И сега ме милваш, сякаш знаеш мислите ми,

галиш олисялото ми теме с толкова безкрайна нежност, сякаш съм
(независимо от всичко)
неподвластен на развалата на времето, на греховността и плувам
като хубаво шлифован череп през пръстта, семенце,
запътено към велико възкресение в любов.
Под бягащите бели облаци. Навътре към теб. Нагоре в теб
покълва любовта ми от този вирус, който е време и забрава.
Ти разтваряш широко своя прозорец: няма
смърт! Всичко е
като за първи път, любима. Трева
расте край дома от детството ми, нещо реве
в тръбите на общинския водопровод, някой отваря ли,
отваря кранове.

КНУТ ОДЕГАРД, поет: Бях по-стар, отколкото съм в момента

Кнут Одегард (поет от европейска класа)
http://www.cappelendamm.no

__________________________

   Кнут Одегард е норвежки поет, автор на 35 книги, преведени на над 30 езика.
   Той е роден на 06.11. 1945 г. в гр.Молде, Норвегия, където живее и в момента, въпреки че пребивава по-голяма част от времето си в Рейкявик, Исландия. Следвал е теология и филология в университета в Осло и в Кеймбриджкия университет. Дебютирал е като поет през 1967 г. с книгата си "Мечтателят, скитникът и кладенецът".
   Одегард е носител на няколко високи национални и международни награди, сред които и наградата  за култура "Андерс Яре" (най-високата норвежка награда за литература), наградата

"Доблуг" на Шведската академия и международната награда за поезия "Ян Смрек".

 продължете от тук: http://www.dnevnik.bg

БЕЗСЮЖЕТЕН РАЗКАЗ

 автор: О. ХЕНРИ

За да не би подозрителният читател да захвърли тази книга в ъгъла на стаята, дължа да предупредя овреме, че това не е вестникарски разказ. В него няма да намерите нито всезнаещ редактор по риза, нито начеващ репортер-чудо, току-що дошъл от село, нито сензация, нито дори сюжет — изобщо нищо.
Но ако ми позволите да поставя първата сцена в репортерската стая на „Морнинг Бийкън“, ще ви се отплатя като спазя стриктно изложените по-горе обещания.
Аз работех на парче в споменатия вестник с надеждата да стана щатен. Някой беше разчистил за мен с гребло или лопата малко пространство в края на дългата маса, затрупана с писма, „Конгресни ведомости“ и архивни материали. Пишех какво се мълвеше или говореше гръмогласно в града, изобщо, каквото научех при старателното ми обикаляне на улиците. Редовен доход нямах.
Един ден Трип влезе и се облегна на масата ми. Трип работеше нещо в техническия отдел — то, струва ми се, имаше нещо общо със снимките, защото той миришеше на фотографски химикали и ръцете му вечно бяха оплескани и нацепени от киселините. Около двайсет и пет годишен, той изглеждаше на четиридесет. Половината му лице беше покрито от къси, къдрави червеникави бакенбарди, които приличаха на входна изтривалка, лишена от познатия надпис „Добре дошли“. С блед, болнав и окаян вид, той все се подмилкваше и усърдно търсеше заеми, които варираха от двадесет и пет цента до един долар. Един долар беше границата му. Знаеше размера на своя кредит толкова добре, колкото Националната химическа банка знае, че при надлежен анализ „водата“ ще излезе наяве. Когато седна на масата ми, взе едната си ръка в другата, за да не треперят и двете. Уиски. Придаваше си безгрижен и нахакан вид, който не можеше да измами никого, но пък му помагаше при вземане на заеми, защото предизвикваше жалост.
Този ден бях изкрънкал от касиера аванс от пет сребърни долара срещу материал, приет неохотно от редактора на неделното издание. Ето защо, ако не бях сключил мир със света, то поне бе обявено примирие; и аз с жар започвах да описвам как изглежда на лунна светлина Бруклинският мост.
— Е, Трип — казах, като вдигнах нетърпеливо глава, — как вървят работите?
Този ден той изглеждаше толкова окаян, раболепен, изпит и смазан, колкото не бях го виждал. Несретата му извикваше толкова силно съжаление, че ти идваше да го изриташ.
— Да ти се намира някой долар? — попита Трип с най-раболепния си вид и кучешките си очи, които примигваха в тясното пространство между гъстораслата сплъстена брада и нискораслата сплъстена коса.
— Имам — отвърнах и повторих по-високо и негостолюбиво: — Имам, че и четири отгоре. И мога да ти кажа, че здравата се озорих, докато ги измъкна от стария Аткинсън. А ги изтеглих — продължих, — за да запълня една нужда, една дупка, една необходимост, да посрещна спешен случай, нещо неотложно, за което ми трябват точно пет долара.
Наблягах на всяка дума, воден от предусещането, че още сега ще загубя единия от петте долара.
— Не ми трябва заем — каза Трип и аз си отдъхнах. — Рекох си дали не искаш да те наведа на една хубава история — продължи той. — Приготвил съм ти една, та дрънка. Ще трябва да я разположиш поне на цяла колона. Ще стане бомба, ако я разработиш както трябва. Суровината ще ти струва някъде към един-два долара. За себе си не искам нищо.
Омекнах. Предложението му показваше, че Трип оценяваше миналите мои услуги, макар редовно да ме завличаше. Ако беше достатъчно умен да ми поиска двайсет и пет цента, щеше да ги получи незабавно.
— Е, разказвай — подканих го аз, хванал молива с добре премислен редакторски вид.
— Ще ти кажа — подзе Трип. — Става дума за едно момиче. Красавица. Нещо нечувано, каквото не си виждал. Розова пъпка с капчици роса по нея, виолетка в зелена леха и други такива. Двайсет години е живяла на Лонг Айланд и не е стъпвала в Ню Йорк досега. Попаднах на нея на Трийсет и четвърта улица. Току-що беше пристигнала с ферибота на Ист Ривър. Казвам ти, красавица, способна да отнеме кислорода на всички кислородни води в света. Спря ме на улицата и ме попита къде може да намери Джордж Браун. Представяш ли си, пита ме къде може да намери Джордж Браун в град като Ню Йорк! Да кажеш нещо?
Разговорихме се и разбрах, че идната седмица се готвела да се омъжи за млад фермер на име Дод — Хайрам Дод. Но явно, че Джордж Браун все още държи първото място в младежкото й въображение. Преди няколко години Джордж смазал ботушите си от телешки юфт и заминал да си търси късмета в града. Обаче забравил да се върне в Грийнбърг и Хайрам, вече втори, заел неговото място. Но когато решителният момент наближава, Ада — тя се казва Ада Лоуъри — оседлава някаква кранта, язди осем мили до железопътната гара и хваща влака за града в шест и четиридесет и пет сутринта. Търси Джордж, моля ти се, нали ги знаеш жените, Джордж изчезнал, а тя иска него.
Е, кажи ми, можех ли да я оставя да се пилее в този Вълчи град на Хъдсън? Сигурно си е мислила, че първият срещнат, когото попита, ще каже: „Джордж Браун ли? О, да, чакайте да помисля… нисък човек със светлосини очи, нали? Да, разбира се, ще го намерите на Сто двайсет и пета улица, непосредствено до бакалията. Работи на касата в магазина за конска сбруя“. Милата, толкова е наивна и красива. Знаеш ги онези малки крайбрежни селища на Лонг Айланд — една-две пачи ферми, за ловуване, миди и лете около девет посетители по работа. Та това ще да е Грийнбърг, нейното родно място. Но само да я видиш!
Какво можех да сторя? Нея заран нямах пукната пара. А тя беше дала всичко, което имаше, за железопътния билет и с останалите й двайсет и пет цента си беше позволила да си купи дъвчащи бонбони. И току ги вадеше един по един от кесията. Заведох я в един пансион на Трийсет и втора улица и я заложих там. За един долар. Толкова взема на ден Мама Макгинис, в чийто пансион някога живеех. Ще те заведа да го видиш.
— Какви ми ги говориш, Трип? — учудих се аз. — Мислех, че ще ми разкажеш нещо интересно. Та всеки ферибот на Ист Ривър превозва насам или натам момичета от Лонг Айланд.
Преждевременните бръчки на лицето на Трип се вдълбочиха. Изпод сплъстената коса гледаше силно намръщено лице. Той отдели ръцете си една от друга и подчерта отговора си, клатейки показалец.
— Нима не разбираш какъв чудесен разказ може да излезе от това? — ахна той. — Тебе те бива. Любов, романтика, ти знаеш, ще опишеш момичето, ще сложиш за пълнеж нещо за голямата любов, ще подхвърлиш някоя и друга смехория, да речем, ще подкачиш онези от Лонг Айланд за тяхната наивност и… какво да ти обяснявам, ти най-добре знаеш. И положително ще получиш поне петнайсет долара. А на тебе ще ти струва около четири. Единайсет долара чиста печалба.
— Как така ще ми струва четири долара? — попитах, изпълнен с подозрения.
— Един долар за госпожа Макгинис — отговори мигновено Трип — и два долара за билета за връщане на момичето.
— А четвъртият? — попитах, като пресмятах бързо наум.
— Един долар за мене, за уиски — отвърна Трип. — Сещаш ли се?
Усмихнах се многозначително и разперих лакти, сякаш се готвех да възобновя писането си. Но това мрачно, низвергнато, ръбато, раболепно, лукаво човече оставаше непоклатимо. Изведнъж челото му залъщя от пот.
— Не разбираш ли — каза с отчаяно спокойствие, — че това момиче трябва да се върне у дома веднага, не довечера и не утре, а веднага. Аз с нищо не мога да й помогна. Нали знаеш, че съм главен секретар на Клуба на несретниците. Мислех си, че ще можеш да напишеш едно разказче за вестника и да изкараш някой и друг долар. Независимо от това, не ти ли е ясно, че тя трябва да се прибере у дома, преди да се е мръкнало?
И ето че започнах да изпитвам онова тъпо, тягостно, подтискащо усещане, известно като чувство за дълг. Защо това усещане трябва да се стоварва тъй с цялата си тежест? Дадох си сметка, че този ден ми е писано да дам немалка част от моите изкарвани с пот средства за спасяването на Ада Лоуъри. Но се заклех мислено, че тоя номер с долара за уискито на Трип няма да мине. Нека се прави на рицар за моя сметка, но никакво поркане след това в чест на моята слабост и лековерие. С нещо като студен гняв си сложих палтото и шапката. Трип, по-нисък от тревата, напразно умилкващ се, ме заведе с трамвай до заложната къща за хора на Мама Макгинис. Билетите платих аз. Лъхащият на колодий Дон Кихот и най-дребната монета очевидно никога не бяха се срещали.
Трип дръпна връвчицата на звънеца над вратата на скапания неизмазан отвън пансион. При едва чутия звън той побледня и се сви като заек, който се готви да хукне при лая на ловджийско куче. Представих си какъв живот е водил, обземан от ужас щом чуе стъпките на хазяйките си.
— Дай ми бързо един долар! — каза Трип.
Вратата само се открехна. На прага стоеше Мама Макгинис с бели очи — да, казах бели — и жълто лице и придържаше към врата си с една ръка мръсна розова роба. Без да продума, Трип подаде долара през пролуката и това ни осигури входа.
— Тя е в гостната — каза госпожа Макгинис и обърна към нас гърба на робата си.
В мъждивата гостна момичето седеше край попуканата мраморна маса в средата, плачеше кротко и дъвчеше бонбони. Безупречна хубост. Сълзите правеха блестящите й очи още по-блестящи. Когато дъвчеше бонбон, движението й напомняше само поезия и човек завиждаше на безчувствения бонбон. Вечерният здрач на възраст пет минути вероятно зовеше на сън деветнайсет-двайсетгодишната Ада Лоуъри. Представиха ме и бонбонът остана пренебрегнат, докато тя прояви към мен простодушен интерес, какъвто едно кутре (носител на награда) отделя на лазещ бръмбар или на жаба.
Трип зае място до масата, опрял на нея пръстите на едната си ръка, подобно на адвокат или церемониалмайстор. Обаче нямаше вид да е майстор на каквото и да било. Протритото му палто беше закопчано догоре, сякаш за да прояви благосърдечност към липсата на вратовръзка и риза. Бегливите му очи в падината между сплъстената коса и брада ми напомниха за шотландски териер. За един миг, позорен миг, изпитах срам, че трябваше да бъда представен като негов приятел в присъствието на толкова много хубост и отчаяние. Ала Трип очевидно възнамеряваше да ръководи церемониите, каквито и да бяха те. В действията и поведението му прозрях, струва ми се, намерение да ми натрапи цялата ситуация като материал за вестникарски разказ с известна надежда да измъкне от мен един долар за своето уиски.
— Моят приятел (тук аз изтръпнах) господин Чалмърз — заяви Трип — ще ви каже, госпожице Лоуъри, същото, което ви казах и аз. Той е репортер и повече го бива от мен да води разговор. Затова го и доведох. (Господи, Трип, не ти ли трябваше сребърният оратор?) Той знае сума ти неща и ще ви каже как е най-добре да постъпите.
— Ъъъ, госпожице Лоуъри — подзех аз, скрито вбесен от нескопосното въведение на Трил, — аз съм на ваше разположение, разбира се, но не съм запознат… ъъъ… с обстоятелствата около случая. Аз… ъъъ…
— О — възкликна госпожица Лоуъри и лицето й просветна за миг, — не съм чак толкова зле, и няма никакви обстоятелства. Не съм попадала в Ню Йорк, ако не смятаме веднъж, когато бях на пет годинки, и нямах представа, че е толкова голям град. Срещнах господин… господин Снип на улицата и го попитах за един мой приятел, пък той ме доведе тук и ми каза да чакам.
— Съветвам ви, госпожице Лоуъри — каза Трип, — да обясните всичко на господин Чалмърз. Той е мой приятел (вече свиквах с това) и ще ви даде най-доброто напътствие.
— Ама разбира се — каза госпожица Ада, дъвчейки насреща ми поредния бонбон. — Всъщност няма нищо за разказване освен… е добре, всичко беше уредено да се омъжа за Хайрам Дод следващия четвъртък. Той има двеста акра земя, голяма част от нея по крайбрежието, и един от най-хубавите бостани на острова. Но сутринта аз оседлах коня си — той е бял и се казва Танцьор — и стигнах с него до гарата. Казах на нашите, че ще прекарам деня със Сузи Адамс. Измишльотина, но няма значение. Пристигнах в Ню Йорк с влака, срещнах на улицата господин… господин Флип и го попитах дали знае къде мога да намеря Дж… Дж…
— Чакайте, госпожице Лоуъри — прекъсна я Трип на висок глас и доста нетактично според мен, докато тя се препъваше в думата, — вие харесвате този млад човек Хайрам Дод, нали? Той е свестен и се държи добре с вас, така ли е?
— Харесвам го, естествено — натърти госпожица Лоуъри.
— Много свестен е и се държи добре с мен. Така се държат всички.
Самият аз можех да се закълна, че това е така. През целия живот на госпожица Ада всички мъже биха се държали добре с нея. Биха се стремили, борили, надпреварвали да държат чадър над шапката й, да стягат куфара й, да вдигат от земята носната й кърпичка, да я черпят с газирана вода.
— Но снощи — продължи госпожица Лоуъри — се замислих за Дж… Джордж и…
Светлата й руса главица се сведе и се опря на сключените й на масата ръце. Каква прекрасна априлска буря! Тя хлипаше неудържимо. Дощя ми се да я утеша. Но аз не бях Джордж. И се радвах, че не съм Хайрам. И все пак ми стана много мъчно за нея.
Лека-полека дъждът отмина. Тя се окопити смела и полуусмихната. Каква чудесна съпруга би излязло от нея, сълзите правеха очите й още по-блестящи и нежни. Тя взе един бонбон и подзе:
— Аз май съм отвратителна селянка — каза, докато дъвчеше и въздишаше, — но няма спасение от това. Ние с Дж… Джордж Браун се обичахме още от времето, когато той беше на осем, а аз на пет години. Когато стана на деветнайсет — това беше преди четири години — той напусна Грийнбърг и замина за големия град. Каза, че щял да стане полицай, железничар или нещо подобно. А после щял да се върне и да ме вземе. Но оттогава ни вест, ни кост от него. Пък аз… аз… го обичах много.
Предстоеше нов ред сълзи, но Трип се хвърли в пролуката и всичко отиде по дяволите. Проклет да е, аз разбирах играта му. Той се мъчеше да създаде материал за разказ в името на собствените си низки цели и изгода.
— Хайде, господин Чалмърз — подкани ме той, — кажете на тази млада дама как да се измъкне от положението. Аз това й обяснявах — вие ще намерите най-добрия изход. Думайте.
Покашлях се и се постарах да не се гневя чак толкова на Трип. Разбирах много добре дълга си. Бях подведен хитро и нямаше къде да мърдам. Първото мнение на Трип беше съвсем правилно. Младата дама трябва да бъде върната в Грийнбърг незабавно. Трябва да бъде склонена, убедена, уверена, инструктирана, билетирана и върната у дома без всякакво отлагане. Ненавиждах Хайрам и презирах Джордж; но дългът преди всичко. Noblesse oblige^[1] и някакви си пет долара не са особено романтично съчетание, но понякога може да свършат работа. На мен се падаше да бъда Оракул, а после да платя за превоза. Ето защо си придадох вид, в който съжителстваха Соломон и главният пътнически агент на лонгайландската железница.
— Госпожице Лоуъри — казах аз колкото е възможно по-внушително, — животът, в крайна сметка, е странно нещо. — Изрекъл тези думи, те ми се сториха познати, но си казах, дано госпожица Лоуъри не е чувала познатата песен на Коухан^[2]. — Първата любов рядко завършва с брак. Ранните ни любовни мечти, озарени от вълшебните лъчи на младостта, често пъти не се осъществяват. — Когато прозвучаха, последните три думи ми се видяха банални. — Но тези лелеяни мечти — продължих аз — може да хвърлят приятен отблясък върху бъдещия ни живот, колкото и непрактични и неясни да са били. Животът е пълен както с реалности, така и с видения и мечти. Човек не може да живее само със спомените си. Може ли да ви попитам, госпожице Лоуъри, бихте ли живели щастливо… тоест доволно и хармонично с… ъъъ… господин Дод, ако — да оставим настрана романтичните спомени — той отговаря, тъй да се каже, на вашите изисквания.
— О, той е много свестен — отвърна госпожица Лоуъри. — Да, ще мога да се погаждам с него. Той дори ми обеща автомобил и моторна лодка. Обаче когато наближи времето да се оженим, аз някак изведнъж започнах да желая, по-точно да си мисля за Джордж. Сигурно нещо му се е случило, иначе щеше да ми пише. В деня на заминаването му двамата взехме чук и длето и разполовихме десетцентова монета. Аз прибрах едната половина, той другата и си обещахме да бъдем верни един на друг и да пазим двете половини, докато се съберем отново. Аз държа моята у дома в една кутийка в горното чекмедже на скрина ми. Мисля, че беше глупаво да дойда да го търся в този град. Но не съм и подозирала колко огромен е той.
Тук Трип се намеси с типичния си хриплив смях и се опита да внесе нещо драматично, за да заслужи мизерния долар, за който мечтаеше.
— О, когато дойдат в големия град и се поотракат, младежите от провинцията забравят много неща. Предполагам, че Джордж може би е станал скитник, или някоя го е оплела, а не е изключено уискито или тотализаторът да са го довели до просешка тояга. Вие послушайте господин Чалмърз и се приберете у дома, тогава всичко ще се оправи.
Сега вече настъпваше време да се действа, защото стрелките на часовника наближаваха дванайсет. Намръщих се на Трип и заговорих кротко и философски на госпожица Лоуъри, като внимателно я убеждавах колко е важно да се прибере незабавно. Опитах се да й внуша, че ако иска да бъде щастлива в бъдеще, абсолютно необходимо е да разкаже на Хайрам за чудесата или фактите на своето посещение в града, погълнал безвъзвратно горкия Джордж.
Тя каза, че оставила коня си (нещастния Росинант) вързан за едно дърво близо до гарата. Ние с Трип я посъветваме щом пристигне, да възседне търпеливото животно и незабавно да отпраши към дома. Там ще разкаже какви вълнуващи перипетии е преживяла със Сузи Адамс. Ще съчини нещо — бях сигурен в това — и всичко ще се оправи.
Сега, уязвим от острите стрели на хубостта, аз се включих активно в играта. Тримата хукнахме към ферибота, където открих, че билетът до Грийнбърг струва само един долар и осемдесет цента. Платих го и с останалите двайсет цента купих една яркочервена роза на госпожица Лоуъри.
Изпратихме я на ферибота и останахме да гледаме как ни маха с кърпичката си, докато тя не се превърна в почти незабележимо бяло петънце. После, останали сами с Трип, се върнахме към действителността и се почувстваме празни и сиротни под сянката на суровите реалности на живота.
Магията на красотата и романтиката се стопяваше. Погледнах Трип едва ли не презрително. Той изглеждаше по-измъчен, по-достоен за съжаление и по-невзрачен отвсякога. Попипах двата сребърни долара, останали в джоба ми, и го изгледах с презрение през полузатворени клепки. Той устоя или поне се направи, че устоява.
— Не можеш ли написа някакъв разказ от това — попита пресипнало. — Какъвто и да е разказ, дори ако тук-таме трябва да прибегнеш до измишльотини.
— Нито ред — отвърнах аз. — Мога да си представя вида на шефа, ако се опитам да му пробутам алабализми. Добре поне, че помогнахме на момичето, това ще е единствената ни награда.
— Жалко — каза Трип едва чуто, — жалко за парите, които похарчи. Но какво да ти кажа, аз реших, че съм открил тема за изключителен разказ, за нещо, дето казват, само се пише.
— Нека не мислим за това — казах, опитвайки се благородно да изглеждам весел — и да хванем следващия трамвай.
Устоявах желязно срещу неговото неизречено, но осезаемо желание. Не бива да го оставя да ме уговаря, да ми се подмилква и да измъкне толкова съблазнителния за него долар.
Трип разкопча неловко оръфаното си и излъскано палто, за да потърси в някакъв невидим и бездънен джоб нещо, което някога е било носна кърпа. Когато се разкопча, върху жилетката му проблесна евтина посребрена верижка за часовник, на чийто край висеше нещо. Воден от чисто любопитство, протегнах ръка към него. Половинка от десетцентова монета, отсечена с длето.
— Каквооо! — възкликнах и го изгледах остро.
— О, да — отвърна тъпо той. — Джордж Браун, наричан още Трип. Но имаше ли смисъл?
Бих искал да знам ще се намери ли някой, който да не одобри това, че мигновено извадих от джоба си долара за уискито на Трип и без всякакво колебание го пъхнах в ръката му. Въпросът ми не се отнася само до Женското християнско въздържателно дружество.

...

[1] Noblesse oblige (фр.) — благородството задължава. — Б.е.р. ↑

[2] Джордж Коухан (1878–1942) — амарикански драматург и автор на популярни песни.

 Превод от английски; ТОДОР ВЪЛЧЕВ, 1993 (Пълни авторски права)

ОТ ЛЮБОВ КЪМ ИЗКУСТВОТО

автор: О. ХЕНРИ
.

Когато обичаш Изкуството си, никакви жертви не са тежки.
Това е изходната ни точка. В този разказ ще направим извод от нея и същевременно ще докажем, че тя е неправилна. Това ще бъде нещо съвсем ново в логиката, а като литературен похват — малко по-старо от Великата китайска стена.
Джо Лараби, израсъл сред дъбовите гори и равнините на Средния Запад, имаше неудържимо влечение към изобразителното изкуство. Още на шест години той беше нарисувал градската помнена станция и един от видните граждани, забързан покрай нея. Плодът на това творческо усилие беше поставен в рамка и изложен на витрината на аптеката редом с един необикновен кочан царевица, в който редовете на зърната бяха тек. Когато навърши двадесет години, Джо, с небрежно вързана вратовръзка и грижливо стегната кесия, замина за Ню Йорк.
Дилиа Карудърз, която живееше на Юг в едно оградено с борове селище, правеше такива чудесии с някакви си шест октави, че роднините й събраха достатъчно парици в панамената й шапка, за да иде „на Север“ и „да завърши“. Те нямаха представа как точно ще за… впрочем за това именно ще разкажем.
Джо и Дилиа се запознаха в едно ателие, където се събираха студенти по живопис и музика, за да разменят мисли за светлосенки, Вагнер, музика, творби на Рембранд, картини, Валдтонфел, стенни тапети, Шопен и Улонг.
Джо и Дилиа се влюбиха или се залюбиха — както предпочитате — и скоро се ожениха, защото (виж по-горе), когато обичаш Изкуството си, никакви жертви не са тежки.
Господин и госпожа Лараби си взеха квартира и започнаха да се занимават и с домакинство. Квартирната им беше самотна и отдалечена — нещо като най-ниския си бемол в левия край на клавиатурата. Но те бяха щастливи. Защото бяха отдадени на изкуството си, отдадени и един на друг. И моят съвет към богатия младеж е: продай имота свой и раздай на бедните… или по-добре на портиера, за да те пусне да живееш в такава квартирка със своето Изкуство и своята Дилиа.
Живеещите в квартирки несъмнено ще се подпишат под моята декларация, че истинското щастие принадлежи само тям. Дом, в който цари щастие, не може да бъде тесен: нека скринът се прекатури и стане билярдна маса; нека дъската над камината се превърне в кресло, писалището — в спалня за гости, мивката — в пианино; нека четирите стени ви захлупят, ако щат — нали вие със своята Дилиа ще останете между тях! Но ако в дома ви няма щастие, какво от това, че ще бъде толкова широк и просторен, че да влизате в него през Златата врата, да окачвате шапката си на нос Хатерас, пелерината — на нос Хорн и да излизате през Лабрадор?
Джо учеше живопис в класа на великия Маестро — не може да не сте чували за него. Уроните му пръскат светлина, парите, които взема за тях, извикват сянка на лицето и може би затова той се слави като майстор на светлосенките. Дилиа учеше при Розенщок — знаете с каква широка известност се ползува този смутител на покоя на клавишите.
Джо и Дилиа бяха много щастливи, докато имаха пари. Така е винаги… но нека не бъдем цинични. Всеки от тях си беше поставил ясно определена цел. В скоро време Джо трябваше да започне да рисува такива платна, за които да се изпопребиват стари джентълмени с тънки бакенбарди и дебели портфейли. Дилиа пък трябваше да овладее музиката, а после така да се пресити от нея, че ако види едно непродадено място в партера или в ложите, да се оттегля капризно в апартамента си, да си похапва раци и под претекст на заболяло гърло да отказва да излезе на сцената.
Но най-хубавото от всичко според мен беше техният живот в квартирката: дългите, увлекателни разговори след уроците през деня, приятните обеди и леките закуски, споделянето на честолюбиви мечти — при което всеки виждаше не само своите успехи, но и успехите на другия, — взаимната помощ и вдъхновение и — простете ми липсата на артистичност — сандвичите със сирене и маслини в единайсет вечер.
Но след време високо развятото знаме на Изкуството увисна. Това се случва понякога, макар и не по вина на знаменосеца. Всеки изнася, а никой не внася, както казват грубите материалисти. Не достигаха пари да се плаща на господин Маестрото и на хер Розенщок. Но когато обичаш Изкуството си, никакви жертви не са тежки. И тъй Дилиа заяви, че трябва да дава уроци по музика, за да има какво да къкре на котлона.
Няколко дни поред тя излиза да търси ученици. И ето че една вечер се върна с повишено настроение.
— Джо, мили мой — възкликна тя радостно, — вече имам ученичка. И какви мили хора са само! Генерал… генерал А. Б. Пинкни и дъщеря му. Живеят на Седемдесет и първа улица. Каква разкошна къща, Джо — да видиш само входната врата! Византийски стил — така, струва ми се, ще го определиш ти. А вътре! Ах, Джо, досега не съм виждала такова нещо. Ще давам уроци на дъщерята, Клемънтина. Аз вече я обикнах. Такова нежно същество — облича се винаги в бяло — и толкова мило и естествено! Само на осемнайсет години. Ще й давам уроци три пъти седмично. И представи си, Джо, по пет долара на урок! Вече не се тревожа; като взема още две-три ученички, ще мога да възобновя уроците при хер Розенщок. Хайде, миличък, махни тази бръчка между веждите и да направим една хубава вечеря.
— Лесно ти е на теб, Дили — каза Джо и въоръжен с кухненски нож и чук, атакува консервата с грах. — Но аз как ще се чувствувам? Мислиш ли, че ще те оставя да тичаш по уроци и да печелиш, за да витая аз в сферите на голямото изкуство? Не, кълна се в костите на Бенвенуто Челини! И аз мога да се заловя с нещо — я вестници да продавам, я улици да настилам — и да внасям по някой долар.
Дилиа се приближи до него и увисна на врата му.
— Как може да си толкова глупавичък, Джо! В никакъв случай не бива да оставяш живописта. Нали виждаш — аз не оставям музиката, за да се заловя с нещо странично. Предавайки уроци, и аз самата ще се уча. Никога не бих се разделила с моята музика. Да не си посмял да напуснеш Маестрото.
— Добре — съгласи се Джо и посегна за синята салатиера с форма на мидена черупка. — И все пак крайно неприятно ми е, че трябва да даваш уроци. Това не е Изкуство. Но ти си такова съкровище и толкова всеотдайна.
— Когато обичаш Изкуството си, никакви жертви не са тежки — произнесе Дилиа.
— Маестрото похвали небето в онзи етюд, който правих в парка — каза Джо. — А Тинкъл ми разреши да окача две работи на витрината му. Може и да се продадат, ако привлекат вниманието на някой паралия идиот.
— Положително ще се продадат — каза нежно Дилиа. — А сега да благодарим на съдбата за генерал Пинкни и за това телешко.
Цялата следваща седмица съпрузите сядаха да закусват рано. Джо се беше запалил да рисува ефектите на утринната светлина в парка и в седем часа Дилиа го изпращаше, заситила го със закуска, нежни грижи, насърчения и целувки. Изкуството е любовница, която не се задоволява с малко. Джо рядко се прибираше по-рано от седем вечер.
В края на седмицата Дилиа, отпаднала, но умилително горда, хвърли победоносно три петдоларови банкноти на малката масичка (8 на 10 инча) в малката гостна (8 на 10 фута).
— Понякога Клемънтина ме измъчва — каза тя някак уморено. — Изглежда, не се упражнява достатъчно и ме принуждава да й повтарям едно и също нещо по няколко пъти. И освен това тези еднообразни бели тоалети действуват така подтискащо. Но генерал Пинкни е изключително мил старик. Трябва да се запознаеш с него, Джо. Понякога идва при нас по време на урок — той е вдовец, нали знаеш? — застава до пианото и подръпва козята си брадичка. И неизменно пита: „Как вървят шестнайсетинките и трийсет и вторинките?“ Ах, Джо, да видиш само каква ламперия имат в гостната! И какви меки вълнени завеси на порталите! Напоследък Клемънтнна нещо покашлюва. Надявам се, че е по-здрава, отколкото изглежда. Всъщност аз много се привързах към това толкова мило и толкова възпитано същество. Братът на генерал Пинкни е бил на времето пълномощен министър в Боливия.
Но тук Джо, с вид на граф Монте Кристо, извади последователно десет, пет, два и един долара — четири истински, законни банкноти — и ги сложи до спечелените от Дилиа.
— Продадох акварела с обелиска на някакъв човек от Пиориа — съобщи той тържествено.
— Не се занасяй — каза Дилиа. — Как от Пиориа?
— Ей така на. Да го беше видяла само — такъв един дебелак, с вълнен шал и клечка за зъби от птиче перо. Забелязал етюда на витрината на Тинкъл и отначало взел обелиска за вятърна мелница. Но, така или иначе, купи го симпатягата и дори ми поръча втора картина, с масло — изглед от сточната гара в Лакълуана. Иска да си я носи в Пиориа. Уроци по музика ли, казваш? Е, все пак те не са съвсем откъснати от Изкуството.
— Толкова се радвам, че не се отклоняваш от начертания път — похвали го от все сърне Дилиа. — Чакат те големи успехи, мили. Трийсет и три долара! Никога не сме имали толкова много пари. Днес ще вечеряме миди.
— И филе миньон с гъби — добави Джо. — Къде е вилицата за маслините?
Следната събота Джо се прибра пръв вечерта. Той разпръсна осемнадесетте долара на масата в гостната и изми ръцете си от някаква чернилка — наглед маслена боя.
Половин час след него се върна и Дилиа. Дясната й ръка, цяла омотана в бинтове, приличаше на някакъв безформен вързоп.
— Какво е това? — попита Джо след обичайните прегръдки.
Дилиа се засмя, но не много весело.
— След урока на Клемънтина й хрумна да ме черпи печени филийки с разтопено сирене — взе да обяснява тя. — Странно момиче, знаеш. В пет часа следобед печени филийки с разтопено сирене! Генералът си беше в къщи. Да го беше видял само как хукна за тигана, сякаш в къщата няма никаква прислуга. Клемънтина нещо не е добре със здравето — толкова е нервна. Когато поливаше филийките с разтопеното сирене, изля от него на ръката ми — съвсем вряло. Щях да изрева от болка. А милото момиче така се притесни и разстрои. А пък генерал Пинкни, да не говорим! Едва не се побърка. И сам хукна надолу и прати някого — май огняря — в аптеката за мехлем и бинтове. Сега сече не ме боли толкова.
— А това какво е? — попита Джо и като взе внимателно ръката й, измъкна някакви бели конци, които се подаваха под бинта.
— Това е нещо мекичко, на което е сложен мехлемът — каза Дилиа. — Я! Нима си продал още една картина, Джо? — Тя едва сега забеляза парите на масичката.
— А ти как мислиш? — отвърна Джо. — Питай човека от Пиориа. Той си получи днес сточната гара и може би ще поръча още един пейзаж от парка и изглед от Хъдзън. Към колко часа си изгори ръката, Дили?
— Към пет, мисля — каза жално Дили. — Ютията… тоест сиренето беше готово около това време. А, да беше видял генерал Пинкни, когато…
— Седни за минутка. Дили — каза Джо. Той седна на кушетката, притегли жена си до себе си и я прегърна през рамо. — С какво се занимаваш през последните две седмици. Дили?
Тя устоя храбро няколко мига, гледайки мъжа си с любов право в очите, измърмори нещо за генерал Пинкни, но после наведе глава и истината се изля, примесена със сълзи.
— Не можах да намеря никакви ученици — призна тя. — А и не можех да те оставя да зарежеш уроците. Затова постъпих като гладачка в голямата пералня на Двайсет и четвърта улица. И измислих историята с генерал Пинкни и Клемънтина — ама добре я измислих, нали, Джо? А след като днес едно от момичетата залепи горещата ютия на ръката ми, по целия път към къщи съчинявах случката с разтопеното сирене. Нали не ми се сърдиш, Джо? Ако не бях намерила работа, ти може би нямаше да продадеш картините си на господина от Пиориа.
— Той не е от Пиориа — изрече бавно Джо.
— Всъщност няма никакво значение откъде е. Какъв си ми хитрец, Джо! Я ми кажи — не, първо ме целуни, — я ми кажи как се сети, че не предавам уроци на Клемънтина?
— До тази вечер не подозирах нищо — каза Джо. — А и сега нямаше да се сетя, ако днес не бях изпратил от машинното в пералнята горе памучни конци и масло за някакво момиче, на което бяха изгорили ръката с ютия. От две седмици паля котлите на тази пералня.
— Значи, ти не…
— Моят купувач от Пиориа, както и твоят генерал Пинкни са произведения на едно и също изкуство, което обаче няма нищо общо нито с живописта, нито с музиката.
Тук и двамата се разсмяха и Джо подзе:
— Когато обичаш Изкуството си, никакви жертви…
Но Дилиа му затисна устата с ръка.
— Не — каза тя. — Просто когато обичаш.

превод от английски:  © 1977 , ТОДОР ВЪЛЧЕВ; запазени авторски права

ДАРОВЕТЕ НА ВЛЪХВИТЕ

автор: О.ХЕНРИ
...

Един долар и осемдесет и седем цента. Това беше всичко. И от тях шестдесет цента бяха в монети по един цент. Монети, икономисвани по една, по две, за които бяха водени такива пазарлъци с бакалина, със зарзаватчията и месаря, че страните пламваха от безмълвния упрек, предизвикан от подобно сметкаджийство. Дела ги преброи три пъти. Един долар и седемдесет и седем цента. А утре е Коледа.
   Не й оставаше нищо друго, освен да се тръшне на охлузената кушетка и да зареве. И Дела така и направи. което навежда на дълбокомъдрената мисъл, че животът се състои от сълзи, подсмърчания и усмивки, като подсмърчанията преобладават.
   Докато стопанката на този дом премине лека-полека от първия стадий към втория, нека хвърлим поглед на самия дом. Мебелирана квъртира за осем долара седмично. Не че тя просто плаче да бъде описана, но като я гледаш, може и да ти се доплаче.
   Долу до входа пощенска кутия, в която никакво писмо не би могло да влезе, и бутон на звънец, от който никой смъртен не би могъл да изтръгне звук. Към всичко това картичка с надпис: "Г-н Джеймз Дилингъм Йънг". "Дилингтъм" се беше разположило нашироко в неотдавнашния период на благосъстояние, когато собственикът на това име получаваше тридесет долара седмично. Сега, когато този доход бе намалял на двадесет долара, буквите на "Дилингтъм" бяха избледнели, сякаш не на шега си мислеха дали да не се свият в едно скромно и непретенциозно "Д". Но когато господин Джеймз Дилингъм Йънг се прибираше и се качваше в квартирата си, той неизменно си превръщаше в "Джим" и попадаше в топлите прегръдки на госпожа Джеймз Дилингъм Йънг, представена ви вече под името Дела. А това е много приятно.
   Дела престана да плаче и понапудри бузите си с пухчето. После застана до прозореца и се загледа омърлушена в една сива котка, която се разхождаше по сивата ограда на сивия двор долу. Утре е Коледа, а тя разполага само с един долар и осемдесет и седем цента, с които да купи подарък на Джим. Месеци наред тя бе икономисвала всеки цент, който можеше да се икономиса, и ето какво бе събрала. С двадесет долара на седмица не се стига далеч. Разноските се бяха оказали по-големи, отколкото тя бе предвидила. Все така става с тези разноски. Само долар и седемдесет и седем цента за подарък на Джим. На нейния Джим! Колко радостни часове бе прекарала, мечтаейки как ще му купи нещо пубаво. нещо изящно, рядко и скъпоценно, нещо поне малко от малко достойно за високата чест да принадлежи на Джим.
   На стеничката между прозорците имаше огледало. не сте ли виждали такова огледало в квартира за осем долара? Много слаб и много подвижен човек може, като наблюдава в бърза последователност смяната на отражението си в надлъжните ивици, да получи доста точна представа за своята външност. Дела, която беше тъничка и слабичка, бе усвоила това изкуство.
   Изведнъж тя обърна тръб на прозореца и застана пред огледалото. Очите й излъчваха блясък, но лицето й за двадесет секунди бе загубило всякакъв цвят. Тя бързо извади фуркетите от косите си и ги разпусна.
    Тук трябва да кажем, че семейство Джеймз Дилингъм Йънг имаше две съкровища, с които страшно се гордееше. Едното от тях беше златният часовник на Джим, оставен от дядо му на баща му и от баща му на него. Другото съкровище бяха косите на Дела. Ако Давската царица живееше в отсрещния апартамент, Дела сигурно би сушила разпуснатите си коси на прозореца, за да затъмни всички скъпоценности и накити на нейно величество. А ако цар Соломон работеше като портиер в тази къща и държеше всичките си богатства в мазето, Джим би вадил часовника си при всяко влизане и излизане, само и само да види как онзи си скубе брадата от завист.
   И тъй великлепните коси на Дела се разляха около нея вълнисти и лъскави, подобно кафяв водопад. те се спускаха чак под коленете й и я обгръщаха като мантия. Изведнъж тя започна да ги прибира с бързи, припрени движения. После сякаш се поколеба и остана за минута неподвижна, а през това време две-три сълзи капнаха на протрития червен килим.
   Старият кафяв жакет на гърба, старата кафява шапка на глава и развяла поли, с още неизсъхнал блясък в очите, тя излетя от стаята и хукна по стълбите към улицата.
   Фирмата, пред която се спря, гласеше: "Мадам Софрония. Всякакви изделия от коси". Дела се качи тичешком до горния етаж и се спря за си поеме дъх. мадам, грамадна, прекалено бледа, студена, отвори вратата.
   — Бихте ли купили косите ми? — попита Дела.
   — Аз купувам коси — отвърна мадам — Свалете си шапката да видя как изглеждат.
   И отново се струйна кафявият водопад.
   — Двадесет долара — отсече мадам и поповдигна с опитна ръка гъстата маса.
   — Давайте ги по-бързо — каза Дела.
   О, следващите два часа прелетяха на розови криле. (Извинявайте за изтърканата метафора.) Дела тичаше от магазин на магазин да търси подарък на Джим. Такава вещ нямаше в нито един от другите магазини, а тя ги беше преобърнала всичките. Тва беше платинена верижка за джобен часовник, семпла и строга, която привличаше вниманието с истинските си качества, а не с показен блясък — каквито впрочем трябва да бъдат всички хубави вещи. Тя беше достойна дори за Часовника. Още ком я зърна, Дела разбра, че тази верижка трябва да принадлежи на Джим. Тя беше като него. Скромност и достойнство — тези качества се отнасяха с еднаква сила и за верижката, и за Джим. Взеха й двадесет и един долара и Дела забърза към къщи с осемдесет и седем цента в джоба. С такава верижка на часовника Джим би могъл без стеснение, във всякаква компания, да погледне колко е часът. Колкото и хубав да беше часовникът му, сега той често пъти го поглеждаше крадешком, защото бе окачен на стара кожена каишка.
   Когато Дела се прибра в къщи, въодушевлението й отстъпи донейде място на разсъдливостта и благоразумието. Тя извади машата за къдрене, запали газта и се зае да поправи опустошенията, причинени от благородството, съчетано с любов. А това винаги е невероятно тежка задача, приятели мои, исполинска задача.
   След четиридесет минути главата й се покри със ситни къдрички, с които тя удивително заприлича на палав хлапак. Дела се огледа внимателно и критично в огледалото.
   "Ако Джим не ме убие още щом ме зърне, ще каже, че приличам на вариететна артистка — помисли си тя. — Но какво можех да направя, ох, какво можех да направя само с долар и осемдесет и седем цента?"
   В седем часа кафето вече беше сварено, а натретият тиган стоеше отстрани на печката в очакване на котлетите.
   Джим никога не закъсняваше. Дела сви платинената верижка в ръка и седна на края на масата, че да е по-близо до вратата. След малко чу стъпките му по стълбата и пребледня, макар и само за миг. Тя имаше навика да произнася кратички молитви и при най-дребния повод и сега зашепна:
    — Мили боже, направи тъй, че пак да му се видя хубава.
   Вратата се отвори. Джим влезе и я затвори след себе си. Изглеждаше отслабнал и угрижен. горкият! Не е леко на двадесет и две години да се грижиш за семейство. имаше нужда от ново палто, а и ръкавици му трябваха.
   Джим застина неподвижен до вратата — като сетер, посушил пъдпъдък. Погледът му се спря на Дела с изражение, което тя не можеше да разбере, но което я уплаши. това не беше нито гняв, нито изненада, нито неодобрение, нито ужас — изобщо нито едно от чувствата, които можеше да се очакват. Той просто се беше втренчил в нея и от лицето му не слизаше това странно изражение.
   Дела скочи от масата и се хвърли към него.
   — Джим, мили — извика тя, — не ме гледай така! Отрязох си косите и ги продадох, защото Коледата щеше да ми е черна, ако не ти подарях нещо. Те пак ще пораснат. Не ми се сърдиш, нали? Просто нямах друг изход. Косата ми расте страшно бързо. кажи ми сега "честита Коледа", Джим, и нека прекараме весело празника. да знаеш само какъв хубав,какъм чудесен подарък съм ти приготвила.
   — Отрязала си си косите ли? — едва успя да попита Джим, сякаш, въпреки усилената мозъчна дейност, все още не можеше да възприеме този безспорен факт.
   — Да, отрязах ги и ги продадох — каза Дела. — Не ме ли харесваш и така? Аз съм си същата, макар и с отрязани коси.
   Джим огледа стаята, като че ли търсеше нещо.
   — Значи, вече нямаш коси? — попита той едва ли не като смахнат.
   — Безсмислено е да ги търсиш — онвърна Дела. — Казах ти вече: отрязох ги и ги продадох, толкоз. Сега е Бъдни вечер, момчето ми. Бъди мил с мен, защото заради теб направих това. Може би космите в косите ми могат да се изброят — продължи тя с нежния си глас, който изведнъж зазвуча сериозно, — но кой може да измери любовта ми към теб? Да слагам ли котлетите, Джим?
   И Джим бързо се съвзе от вцепенението. той взе Дела в прегръдките си. нека бъдем тактични и спрем за няколко секунди вниманието си на някой страничен предмет. Кое е по-голямо — осем долара седмично или милион годишно? И математикът, и мъдрецът ще ви дадат хогрешен отговор. Влъхвите са поднесли скъпи дари, но между тези дари е липсвал един. Впрочем тези мъгляви намеци ще бъдат разяснени по-нататък.
   Джим извади от джоба на палтото си някакъв пакет и го хвърли на масата.
   — Не ме разбирай погрешно, Дела — каза той. — Никаква прическа и подстригване не са в състояние да намалят любовта ми към момето момиче. но отвори този пакет и ще разбереш защо в първия момент се посбърках.
   Белите подвижни пръсти разкъсахаканапа и партията. последвавъзторжено възклицание, което — уви! — чисто по женски бе сменено със сълзи и хрипания, та се наложи стопанинът на дома да пусне в ход всичките си успокоителни способности.
   Защото на масата лежафа Гребените, същиат онзи комплект гребени . два за отстрани и един за отзад, — на които Дела толкова пъти се бе любувала през една витрина на Бродуей. Великолепни гребени от истинска костенуркова черупка, с блестящи камъни, покрая, свсем в тон с хубавите й, но липсващи сега коси. Те струваха скъпо — тя знаеше това — и в душата си само бе мечтала и копняла за тях, без никаква надежда, че някога ще може да ги има. И ето, сега те бяха нейни, ала липсваха косите, които биха красили тези така желани украшения.
   Все пак тя ги притисна до гърдите си и когато най-сетне намери сили да вдигне глава и да се усмихне през сълзи, каза"
   — Косата ми расте толкова бързо, Джим.
   Изведнъж тя скочи като попарено коте и възкликна:
   — Ах, боже мой!
   Джим още не беше видял своя красив подарък. тя бързо му го поднесе на отворената си длан. Матовият скъп метал заблестя в лъчите на нейната чиста и предана душа.
   — Кажи, не е ли чудесна, Джим? Обиколих целия град, докато я намеря. сега ще можеш и по сто пъти на ден да си поглеждаш часовника. Я ми го подай. Искам да видя как ще му стои.
   Но вместо да й даде часовника, Джим легна на кушетката, подложи ръце под главата си и се усмихна.
   — Дела — каза той, — нека приберем някъде подаръците и ги оставим на мира известно време. Прекалено хубави са, за да ги използваме още сега. Аз продадох часовника си, за да мога да ти купя гребените. Е, вече е време да приготвиш котлетите.
   Влъхвите, които донесли дарове на младенеца в яслите, са били удивително мъдри хора. Те са измислили обичая да се правят коледни подаръци. И понеже са били мъдри, несъмнено и техните подаръци са били мъдри — може би дори с уговорка да бъдат подменени, в случай че се повтарят. А тук аз ви разказах една съвсем незабележителна история за две глупави деца, живеещи в квартира за осем долара, които без капчица мъдрост пожертваха един за друг своите най-скъпи съкровища. Но нека кажем на мъдреците в наши дни, че от всички, които поднасят подаръци, тези двама са най-мъдрите. От всички, които правят и приемат подаръци, такива като тях са истински мъдрите. Винаги и навред. Те именно са влъхвите.