РОМАНИ

Предстои...

ОБЩИ ЧЕРТИ НА ЕПОСА

ЕПОСЪТ е съществувал  и в две речеви форми: стихотворна и прозаическа. Идеалното е протичало по един начин в стихотворната форма - близка до екстаза. Епоса - проза разчита най-вече на съдържанието на сказа.
Те са две различни речеви форми, но запазват общото в себе си. Относно епоса е известна мисълта на Аристотел: "Съчиненията на Херодот могат да се преработят в стихове, но въпреки това те биха били такава история в метри, каквато са и без метри". ( Аристотел, "За поетическото изкуство", 1975, с. 77.)

Важна особеност на Епоса е сказът, т.е. повествованието на събития. При всяка от родовите структури съществуват две основни категории: материал и форма. Сказът обединява материала и формата в епоса. В този огромен дял от устното и от книжовното творчество се натъкваме на особеност и на материала, и на формата. Материала включва запаметени, лични или племенни житейски отношения, истории, които са протичали, случки, които са се редували, характери, изявявали се в събития при някаква битова или историческа обстановка.
Епическото произведение се построява според материала - събитието и характерите във формата на сказ.
Важно е да се отбележи, че при епоса, характеризиращ се със своята обективност, картинност и цялостност е възможно да се използват всички времена, включително и едно настояще, което предхожда в бъдеще. За да има относителна устойчивост на сказа е необходимо в епоса да наблегне на минало време. В случая повествованието изразява събитието в завършен вид, пречупено в съзнанието, осъзнато и усвоено в настоящия момент. Характерът се оформя не само като участник в събитието, но и като изпълнител на самото действие. Казано по друг начин характера е отражение на събитието и събитието го изгражда.   

КАКВО Е БЕЛЕТРИСТИКА

Белетристиката (на на френски: belles lettres — изящна словесност) е общо название на  

художествената литература -  литературно-художествени произведения в немерена реч, в проза, начело с роман, повест, новела, разказ и приказка. Терминът възниква през XIX век. Тогава основното му предназначение е да разграничи свободните авторски съчинения от документалния жанр - публицистиката. С развитието на литературата  съдържанието на термина се изменя. Днес белетристиката се интерпретира като лек стил — развлекателна художествена литература, която не засяга тясноспециализирани научни проблеми. Когато се използва по отношение на трудове, които задълбочено изследват проблеми от областта на  

историята, философията, лингвистиката и други науки, определението белетристика има подчертано негативно звучене. В такъв контекст терминът внушава, че произведението не почива на ясно установени от науката факти, а по-скоро на фантазията на автора.

ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ

• Бенковски


• Кочо (Защитата на Перущица)


• Братя Жекови


• Каблешков


• Паисий


• Братя Миладинови


• Раковски


• Караджата


• 1876


• Волов


• Опълченците на Шипка

Повест –художествено повествователно литературто произведение

Повестта е един от традиционните епически видове в литературата, който по обсег, обем и творческо внушение заема средно място между разказа и романа.

Разликите са по отношение на сюжетното развитие: по-добре разгърнато в сравнение с разказа, в посока съществени моменти и все пак еднопланово и ограничено  в сравнение с романа. Главните герои в повестта не участват в сложни взаимоотношения помежду си.

Повестта е по-близо до разказа, отколкото до романа.

В българската литература повестта се заражда в дух на хроника.

Въпреки че основоположници на повестта са френски писатели от края на 18 – началото на 19-ти век, като оноре дьо Балзак и Бернарден дьо Сен-Пиер,бурно и съществено развитие на този литературен епичен вид претърпява в Русия.

Майстори на повестта са писатели като Александър Пушкин („Капитанската дъщеря”), Антон Павлович Чехов („Степ”), Лев Толстой („Младост”, „Дявол”), Николай Гогол („Шинел”, „Каляска”).

 Както се спомена по-горе, повестта е преходна форма от разказа към романа, казано по друг начин, от малката епическа форма към по-голямата. Сюжетната линия в повестта в сравнение с разказа е по-задълбочена, но отстъпва значително от тази в романа. Епизодите в нея са значителни с цел да представят характера на един или двама герои и разбира се задълбоченото развитие на същия. Именно това обстоятелство води до по-голяма сложност на сюжета; веригата от събития в повестта е по-дълга, а броя на действащите лица е по-голям, но главното внимание се съсредочава върху един-двама главни герои, чиито характер се представя най-широко. 

Разказът като литературен жанр

Разказът е повествователен жанр, който се характеризира с определен брой думи.

Той е наследник на новелата и продължава по размер нейната форма. Разцъфтява през XiX и XX век като литературен жанр, изразяващ състоянието на обществото с типичните му социални условия. Разказът като като същност и съдържание е близо до реалността, и е критичен.

Първоначално е бил наричан в руската критика "физиологически очерк".

Както очеркът е близо до факта, така и разказът носи в себе си реалното - но повече не като автентично, и измислица, но и като обобщение.

Структурира се   чрез едно събитие или чрез няколко случки, свързващи се помежду си. 

Неговата съкратена структура го различава от повестта и от романа. Разказът предпочита "мигновеността" на действието "случката" и нейния край (завършека). Той работи с малък персонаж и с взаимовъзбудими отношения. 

Разказът обобщава и разкрива типичното, конкретно индивидуалното, като всичко е свързано в така наречените "вътрешни и външни фактори" и носи повествованието на конкретната история, чрез отделен човек или отделно събитие. Конкретната история, въпреки своята мигновеност и ежедневие, предава в общ смисъл стойностите и моралните устои в човешкия живот, предадена предадена и поднесена в необходимия обем думи, било в съвсем кратък или по-голям разказ, носещ необходимото повествование с красотата и изяществото на майсторското слово. 

Именно такъв е разказът на световните майстори: Мопасан във Фрация, Чехов в Русия, Елин Пелин и Йордан Йовков у нас. 

Макар да притежава черти на новелата, разказът е по-близо до анекдота, притчата и алегорията. 

Специфичен е езикът. Разказът трябва до разкрие истината за кратко време, с описанието на една две случки. Затова и езикът е не само предметен, а често и сгъстено метафоричен. Това не е подробният метонимичен език на романа, а езикът на едно по-сгъстено изображение. Елин Пелин започва с метафорично образно представяне на обстановката, повече емоционален, отколкото описателен. Разточителността тук е немислима, като отделното трябва да се забележи в хода на цялото действие. На разказа е необходимо "следкодумие" - да събужда интерес, да търси запомнящото се. 

Трудно е да се определи дължината на един разказ. Класическото определение е, че един разказ трябва да може да се прочете наведнъж. В днешно време обаче разказът най-често е литературно произведение, което се състои от не повече от 20 000 думи. Съществуват обаче регионални различия.

Счита се, че разказът е един от трудните белетристични видове. В него най-често участват ограничен брой действащи лица, защото са ограничени възможностите на малката интрига за включване на много персонажи. За да има голямо познавателно и естетическо значение, разказът трябва да представлява убедително и в същото време художествено обобщение на типични явления от живота. С оглед на това, от къде е взет сюжетът и с какви черти се отличават, разказите биват: битови, исторически, приключенски, батални, научно-фантастични, психологически, хумористични, сатирични и др.

Когато се говори за разказа като за жанр, обичайно се има предвид опита в писането преди времето на модернизма. Експериментите на модернизма с езика и с всяка норма на литературно писане – от графичната до жанровата, правят жанровите очертания на разказа и въобще на всеки писан текст по-малко валидни и възможни за разпознаване.

В новата българска литература от времето на Възраждането писателите развиват реалистичният разказ. Началото на този разказ поставя Любен Каравелов  ("Дончо", "Мъченик", "Неда"). След Освобождението разкази пишат Иван Вазов, Т.Г. Влайков, Георги Стаматов, Георги Райчев, а в по-ново време - Георги Караславов, Ангел Каралийчев, Светослав Минков, Емилиян Станев, Павел Фежинов, Богомил Райнов, Николай Хайтов, и други.