автор: Жюл ЛАФОРГ
(1860-1887)
Ах! Как красива е Луната.
Закръглена като Съдбата.
Заря в казармите тръбят.
Стражарят мина – прав му път.
Отсреща клавесин ли страда?
Я, котка прекоси площада.
Мъртвило. Свириха заря,
но после всичко пак замря.
Замлъкна старото пиано.
Ах, колко ли е вече? Рано.
Какво изгнание, Луна!
Дали не съм доволен, а?
Луна, о, ти, Луна безгрижна,
тъй както уж си неподвижна
и над Мисури ли гориш,
и над стъгдите ли в Париж,
над полюси, морета, горди
норвежки – знам ли ги! – фиорди?
Луна щастлива, в тоя час
във влака виждам я и аз –
на меден месец са поели.
В Шотландия. Че то къде ли?
А ако там се разреве
ей тъй, от мойте стихове?
Луна, ах, скитнице такава,
нима не ти познавам нрава?
О, дивни нощи! В мойта гръд
и сетните надежди мрат.
Луна – какво ще Ј внушите,
добро бабе с памук в ушите.
ПОПЛАК
ЗА ПРАСТАРИТЕ НОСТАЛГИИ
Вали над мрачните квартали.
Окапали след тежък труд,
вечерят; всеки сит, разплут
ту дълго тъне в мисли вяли,
ту в миг се пали.
О, свят далечен, груб за нас! –
с фабричен заник, с тежко лято
над плодна угар, от която
се лее сладостен от сласт
несекващ глас.
Да блъскаш сгорещено тяло
по слога с маков тих пожар
в девойче ветрено, неспряло
от сочна праскова нектар
да смуче с жар.
Да гледаш златната му грива
как грее в здрача сънно-вял,
устата лепнещо-щастлива
да хапеш див, оплескан цял
със сок презрял.
Да дишаш после с дъх неравен,
впил поглед в звездния простор,
безцелно, като грохнал фавън,
да слушаш жабешкия хор
с овлъгнал взор.
И още в тоя луд екстаз,
щом над смълчаните поляни
проблесне лунният топаз,
да махате като пияни
с безсилни длани...
Вали над мрачните квартали...
Избръснат гладко, сложил фрак,
наместен сред девици вяли
вечеряш и се правиш пак
на пръв глупак.
превод от френски: Кирил Кадийски
