автор: Сюзан Зонтаг
Да четеш роман за мен е нещо
съвсем нормално, да пишеш обаче роман е
нещо много специфично... Поне така мисля
сега, припомняйки си колко свързани са
двете неща. (Но нека това не се превръща в
брониран принцип. Само няколко бележки.)
Първо, защото да пишеш означава
да упражняваш изкуството на четенето, и
то с особена интензивност и внимание.
Пишеш, за да прочетеш това, което си
написал, за да видиш дали е добро и, тъй
като никога не е така, да го поправиш -
веднъж, втори път, толкова, колкото е
нужно, за да стане нещо, с което при
прочитането можеш да заживееш. Ти си
собственият си, може би най-строг
читател. "Да пишеш означава да си
съдник на себе си", отбелязва Ибсен на
заглавната страница на една своя книга.
Да пишеш без да четеш - това е
непредставимо.
Но винаги ли това, което просто
си написал, не е добро? Не, понякога е
повече от добро. Но това само означава,
поне за пишещата тези редове, че след
като го прегледаш по-внимателно, или
след като си го кажеш на глас - значи,
отново да го четеш - би могло да стане по-добро.
Не твърдя, че писателят трябва да се мъчи,
за да излезе нещо по-добро. "Написаното
без мъка общо взето не носи радост при
четене", казва д-р Джонсън, максима,
която е отдалечена от съвременния вкус
толкова, колкото и авторът й. Разбира се,
много неща, написани с лекота, носят
неимоверна радост. Не, не става дума за
оценката на читателя - който може да
предпочете по-спонтанната, по-малко
изпипаната работа на писателя - а по-скоро
за мнението на писателя, който е
недоволен поради професията си. Мислиш
си: Ако още от първия път и без особено
напрягане стигнах толкова далеч, не би
ли могло да стане още по-добро?
Дори ако тези поправяния - и
препрочитания - изглеждат много мъчна
работа, и двете все пак са най-приятната
част от писането. Понякога дори
единствената приятна част. Да почнеш да
пишеш с някаква идея за "литература"
в главата, извиква боязън, страх. Скок в
ледена вода. Но постепенно става по-топло:
когато вече имаш нещо, което можеш да
поправяш, да редактираш.
Да приемем, че е ужасно лошо. Но
нали имаш възможността да го поправиш.
Опитваш се да бъдеш по-ясен. Или по-дълбок.
Или по-красноречив. Или по-ексцентричен.
Опитваш се да бъдеш верен на някакъв
свят. Искаш книгата да бъде по-обхватна,
по-меродавна. Искаш да извадиш себе си от
самия себе си. Искаш да извадиш книгата
от опърничавата си глава. Както статуята
в мраморния блок, романът стои в главата
ти. Опитваш се да го освободиш. Опитваш
да приближиш тези драсканици на
хартията до това, което трябва един ден
да стане книга - каквато може да стане,
каквато знаеш, че е във върховите ти
моменти. Отново и отново четеш
изреченията. Но това ли е книгата, която
пиша? Това ли е то?
Или да приемем, че върви добре:
защото понякога наистина върви добре (ако
това от време на време не се случваше,
можеш да полудееш). И дори да продължи
цяла вечност и да пишеш едва-едва, с
двата пръста, все пак възниква един път
от думи, по който искаш да продължиш да
вървиш: и тогава го препрочиташ. Може би
не смееш да си доволен, но същевременно
написаното ти харесва. Забелязваш, че
това, което стои пред теб, ти доставя
радост - радостта на читателя.
Писането е най-после и поредица
от разрешения, които си даваш, за да се
изразяваш по определени начини. За да
изнамираш. Да летиш. Да падаш. Да намираш
собствения характерен начин за
разказване и упорство; иначе казано, да
намираш вътрешната си свобода. Да бъдеш
строг, без прекалено да се бичуваш. Да не
прекъсваш прекалено често, за да го
четеш. Ако си достатъчно смел да вярваш,
че върви добре (или съвсем добре), да си
позволиш просто да гребеш нататък. И да
не чакаш подтика на вдъхновението.
Слепите писатели, естествено, не
могат да прочетат написаното. Може би за
поетите това е по-маловажно; те
извършват по-голямата част от работата в
главата си, преди да напишат нещо на
листа. (Поетите много повече от
разказвачите се осланят на слуха.) А да
не можеш да виждаш не означава, че не
преработваш написаното. Не си ли
представяме, че когато им е диктувал "Изгубеният
рай", дъщерите на Милтън в края на деня
са му прочитали на глас написаното през
този ден и тогава са нанасяли поправките.
Но разказвачите, които работят в килер,
пълен с думи, не могат да запомнят всичко.
Те трябва да виждат това, което са
написали. Дори онези писатели, които
изглеждат най-споделящи и продуктивни,
трябва да възприемат това по този начин.
(Така и Сартр, когато ослепя, обяви, че
дните му на пишещ са минало.) Спомняме си
и охранения, достопочтен Хенри Джеймс,
крачещ нагоре-надолу в една от стаите на
Лембхаус и диктуващ на секретар "Златната
чаша". Като се абстрахираме от това, че
е трудно представимо как изобщо може да
бъде диктувано късното творчество на
Джеймс, още по-малко при грохота на една Ремингтън
от 1900, не си ли помисляме, че Джеймс е
препрочитал написаното на машината и
едва ли се е въздържал да прави
коректури?
Когато преди две години ракът
отново ме настигна и трябваше да
прекъсна работа по почти готовота In
Amerika, един мил приятел от Лос Анжелис,
който знаеше за отчаянието и страха ми,
че никога няма да мога да довърша романа
си, ми предложи да вземе отпуск, да дойде
в Ню Йорк и да живее при мен колкото
време е необходимо, за да му издиктувам
останалата част от романа. Е добре,
първите осем глави бяха готови (тоест,
многократно препрочитани и
преработвани), вече бях започнала
предпоследната глава и имах чувството,
че в главата ми е изцяло черновата на
последните две глави. И все пак, все пак
трябваше да отхвърля неговото
трогателно, великодушно предложение. Не
че бях с прекалено замъглено съзнание от
драстичния хемококтейл и всички
възможни болкоуспокояващи, за да си
припомня какво исках да напиша. Трябваше
и да виждам какво пиша, не само да го
чувам. Трябваше да мога да го препрочета.
Обикновено преди писане идва четенето. И
импулсът да пишеш бива почти винаги
предизвикан от четенето. Мечтата да
станеш писател идва от четенето, от
любовта към четенето. И още дълго след
като си станал писател, четенето на
книги, които други са написали - и
препрочитането на обичани книги от
миналото - представлява неустоимо
отклонение от писането. Отклонение.
Утеха. Мъка. Да, също и вдъхновение.
Разбира се, не всички писатели
ще го признаят. Още си спомням как веднъж
разказвах на В.С. Нейпол нещо за един
английски роман от ХIХ век, роман, който
много ценя, много известен роман, и
вярвах, че и той, както и всеки от моите
познати, за които литературата значи
нещо, му се възхищава като мен. Но не, той
не го бил чел и дори допълни сериозно,
когато видя тихото изумление, изписано
на лицето ми: "Сюзан, аз не чета, аз
пиша".
Много писатели, които вече не са
млади, твърдят по разни причини, че четат
много малко, да, дори намират четенето и
писането в известна степен за
несъвместими. Може би е действително
така за някои писатели. Не е мое право да
съдя за това. Ако е от страх да не бъдеш
повлиян, то аз го намирам за суетно и
повърхностно. Ако е поради липса на
време - имаш само няколко часа дневно и
тези, които прекарваш в четене, се
приспадат от тези, в които можеш да пишеш
- тогава това е аскеза, към която не се
стремя.
Да се загубиш в една книга, така
се казва, не е само празна фантазия, а
моделирана действителност, която те
пристрастява. В едно писмо Вирджиния Улф
написа известното изречение: "Понякога
си мисля, че небесният рай е едно
непрекъснато четене без умора".
Божественото идва от това, че - пак по
думите на Улф - при четенето азът напълно
се елиминира. За съжаление, ние никога не
изгубваме аза си, също както и никога не
можем да настъпим сянката си. Но този
нетелесен унес, четенето, е толкова
подобен на транса, че имаме чувството, че
сме се освободили от аза.
Както четенето, прехласнатото
четене, така и литературното писане,
обживяването на други азове, дава
усещането, че губиш себе си.
Днес е разпространено мнението,
че писането е само форма на самоотнасяне.
Наречено още самоизразяване. Тъй като уж
вече не сме били способни на истински
алтруистични чувства, затова и сме
можели да пишем само за себе си.
Но това не е вярно. Уилям Травър
говори за смелостта на не-автобиографичната
фантазия. А и защо както пишем, за да се
самоизразим, да не пишем също и за да
избягаме от себе си? Много по-интересно е
да пишеш за други. При това от само себе
си се разбира, че даваме на всичките си
персонажи нещо от себе си. Когато моите
полски емигранти в In Amerika достигат
през 1876, по пътя за Южна Калифорния, до
селото Онахайм, те навлизат в пустинята
и биват сразени от ужасна визия на
празнотата, която напълно ги променя.
Тук използвам спомените от детството си
през 40-те години, за скитанията ми в
пустинята на Южна Аризона, близо до
тогава все още малкия град Туксън. В
първия вариант на главата в
южнокалифорнийската пустиня още
присъстваха наречените "сагуарос"
гигантски кактуси. В третия вариант,
противно на желанието си, извадих
сагуарос - за съжаление западно от
Колорадо ривър няма сагуарос.
Това, за което пиша, е различно
от мен. Както и това, което пиша, е по-умно
от мен. Защото мога да го преработвам.
Книгите ми знаят това, което някога съм
знаела - спорадично, периодично. А да
сложиш на листа най-добрите думи, не
става по-просто, дори след толкова много
години на писане.
Това е най-голямата разлика
между четене и писане. Четенето е
призвание, умение, при което с повече
упражняване, неизбежно постигаш повече
опит. Като писател, напротив, трупаш най-вече
несигурност и страхове.
Всички тези чувства на
недостатъчност от страна на писателя -
във всеки случай на авторката на тези
редове - се коренят в убеждението, че
литературата е важна. "Важна" е
сигурно твърде бледа дума. Има книги,
които са "необходими", книги, за
които още при четенето знаеш, че ще ги
прочетеш пак. Може би повече от веднъж.
Има ли по-голяма привилегия от това да
имаш съзнание, което да се разширява,
изпълва, насочва от литература?
Книга на мъдростта, модел на
духовна игровост, тласък за разбирането,
верен рисувач на реалния свят (не само на
бъркотията в собствената глава), слуга
на историята, адвокат на противоречиви и
непокорни чувства... един роман, който
бива възприеман като необходим, може, би
трябвало да бъде повечето от тези неща.
Дали и занапред ще има читатели,
които споделят това високо разбиране за
литература, виждате ли: "Този въпрос
няма бъдеще". Така отговори Дюк
Елингтън на питането защо свири в
предиобедната програма на "Аполо".
Най-добре да продължим гребането.
Преведе Мария Каро
Преводът е направен по сп. "Литературен",
3/4 2001
За първи път есето е публикувано в "Ню
Йорк Таймс" от 18 декември 2000 г
