Днес на 17 февруари, в гр. София от 18.00 часа, в
ресторант „Рубаят” беше представена най-новата книга на поетесата Камелия
Кондова „Бай Георги има тъжни рамене” на издателство „Мартине” – Добрич.
Новата стихосбирка на Добричката поетеса бе представена на живо на 16 февруари
вечерта в „Нощен хоризонт” с водещ Кармен Манукян.
Камелия Кондова e родена през 1969 в Добрич.
Съавтор е на две деца и автор на 7 стихосбирки. Първата „Повод за живот” е
издадена в далечната 1988, последната /засега/ „Колко е живот да му се сърдя” –
през 2010. През тези години се е „разписала” като студент – българска
филология във Великотърновския университет, радиожурналист и пишман драматург
/автор на либретото на два мюзикъла / в Габрово, вестникар в добруджански
всекидневник. От осем години живее и работи в София.
Представените по-надолу стихове са от настоящата й книга „Бай Георги има
тъжни рамене“.
ПРИЯТЕЛИ
Напоследък осъмвам на късната маса с Мария –
не онази библейската – а на моя приятел –жена.
Като виното свърши - започваме мрака да пием.
/Мене мрак не ме хваща и оставам със трезва глава./
Аз съм срещала мрак с честни сини очи и с ръчища –
щом отпуснат юмруци – се разлистват в любовни ръце.
Не съм жива след него, затова не се плаша от нищо.
Само малко ми липсва мойто бившо страхливо сърце.
Затова си крада от живота в страха на Мария.
Този толкова важен, здравословен, спасителен страх,
с който търка петна от покривката, та така да изтрие
всички смърти, които, уж с трезва ръка , но разлях.
После моят приятел се връща, по-безстрашен от мене.
Води ангел със себе си – ангел с честни и сини очи.
И събличаме думите. И оставаме само по вени.
/Той е с повече смърти – затова и по-дълго мълчи./
Пада ангелът трезвен.Той не иска от мрака да пие.
/А така си приличат – мрак и ангел на трезва глава./
И накрая разбирам, че живея в страха на Мария.
И в страха на мъжа ми. Но той е за риба сега...
ТАКА СЕ ОБИЧА ХУДОЖНИК
Нека рисува. Не мен. Аз съм смъртна жена.
Нека е някое светлонебесно момиче.
Нека е курва. Така се разказва душа.
/Аз съм наясно, че само душа се обича/.
Нека вони на мастика, на чесън и пот.
Нека от супа, от дреха, от мен се откаже.
Но нека рисува. Така се разказва живот.
/Аз съм наясно, че в този живот съм пейзажа./
Нека да гази през кал, през тела, през сърца.
Нека, когато заплача, така да се смее –
че да пресъхна. Така се разказва смъртта.
/Аз съм наясно колко съм малка пред нея./
Ще се облегна на рамото на непознат...
/Знам,че съм хубава, точно когато тъгувам/.
Но като свърши карминът по целия свят,
нека рисува с кръвта ми. Но нека рисува!
ДАЛЕЧ ОТ МЕН МЪЖЕ ВАРЯТ РАКИЯ
„Стар приятел в кръчмата изпъшка:
ТЕ не заслужават да сме трезви!”
Добромир Тонев
Докато чакам новия потоп,
та преди него да не се затрия,
свещенодействат, само че без поп –
отчаяни мъже варят ракия.
Далеч от мен е този ритуал,
но в своята обреченост ме мами.
Един от тях, най-много побелял,
е с ореол – навярно е баща ми...
И аз не искам да ядосвам Бог,
но виждам ясно как с венец от тръни,
един от тях – най-тънък и висок,
първак отпива – сякаш е синът ми...
Пак там, насред цигарения дим,
един от тях продумва мойто име.
Навярно е несбъднат, но любим.
И сигурно ме мисли за любима...
И се отваря с крехка светлина -
на ада ли ,на рая ли вратата...
И... всичката ми мъка излетя
далеч от мен. Навярно е душата.
КОГАТО ХАСКОВО Е СПОДЕЛЕНО
Във нощта на голямото можене,
през която се случват магиите
и жените си спомнят за кожата,
а мъжете си мерят... ракиите.
Във нощта за разстрел на приятели -
оредели редиците лъсват.
И жените припадат по лятото ,
а мъжете са есенно-късни.
Във нощта на китари изстинали,
песента е през облак далечна.
И жените са вече без минало,
а мъжете – без бъдеще вече...
Остани тази нощ до сърцето ми
- тази фигурка тъжна от восък.
Ще ти дам всички думи проклети.
Уморих се сама да ги нося...
ДЕЛЧЕВО
Бабичката шари пред очите ми.
Сякаш ту я има, ту я няма.
"Що седиш на сянката - ме пита.
- Ти ли си от хляба по-голяма?
Как без слънце искаш да узрееш?
Кисела и клисава ще станеш.
Може да се храниш със идеи,
но тежко, на който с теб се храни."
РАЗБИРАМ Я...
Разделям се със теб за кой ли път.
И в сряда, и във петък, и в неделя...
Оставам по душа, затривам плът.
/Но и с душата после се разделям./
Расте вина със благороден ранг.
Не съм родена да разтурвам къщи.
Сърцето е повреден бумеранг –
запращам го по теб, а не се връща!
Не знам с коя от съвестите спя,
но все по-малко спя и по-проклето.
И във съня – деца, деца, деца.
И твоите. И мойте. И детето.
Детето, нероденото дете,
което някой ден ще ме накаже.
Разделям се и днес. И не съвсем.
Но на раздяла, трябва да ти кажа:
докато спеше – снощен, гол и бос,
с пулсиращи и уязвими вени,
така ми заприлича на Христос,
че проумях Мария Магдалена.
НЕ Е МАЙКА ТЕРЕЗА
Погали смърт – превърна я в живот.
Прибра едно бездомно пеленаче.
Пося любов – поникна райски плод.
Нахрани с него няколко палача.
По пътя си премести планина,
вода избистри и змия прегърна.
Пресече със слепеца вечността
и след това за друг слепец се върна.
Спаси ловец. Сега лекува вълк –
докато светне сивата му риза.
Не е от благородство и от дълг.
И много е далеч от алтруизъм.
Да, има нещо гнило във това.
Разбрах, под тези триста тона нежност,
защо спасява чуждите сърца.
Защото нейното е безнадеждно.
МАНТРА
Трябва да съм силна, силна, силна.
Не за трима,боже, а за десет.
Трябва светлината да ми стигне –
та да видя пилците наесен...
Трябва мама да не се тревожи.
И синът ми да не е виновен.
Трябва след милувката на ножа
да остане естетичен спомен.
Трябва да съм ангелски красива,
та любимият да осъзнае,
че в мига, във който си отивам –
просто правя крачката към Рая...
Трябва най-добрия си приятел
за добро момиче да оженя.
Та в мига, във който ме изпрати,
да е влюбен и щастлив и... верен.
Трябва да прилича на поема
моето напускане на всичко.
Но животът взема, взема, взема...
Някой друг да го чете на срич –ки...
БАЙ ГЕОРГИ
...................... автор: Елена Биларева
Бай Георги има тъжни рамене.
Но псува...и тъгата си изправя.
На гняв я сторва. И така расте,
че му е крива цялата държава.
Сами сме. И държавата съм аз.
Бай Георги става грозен и циничен.
„Млъкни ,ма, курво!” – извисява глас –
Да пукнеш!” А пък всъщност ме обича.
Бай Георги няма пътища назад.
Каквото е живял, го е подпалил.
И вече никой не го помни млад.
И той не помни. Помни само залез.
Сами сме – значи залезът съм аз.
Примигвам с бивши мигли на момиче.
„Иди си, залез” – извисява глас –
Проклет да си!” А всъщност ме обича.
Бай Георги е до болка свечерен.
И сее клетви. И пониква троскот.
Дори да няма вече божи ден,
си има стара приказка със Господ.
Сами сме – значи Господът съм аз.
Той затова три пъти ме отрича.
„Да ти го... в Бога – извисява глас –
Презирам те! – а всъщност, ме обича.
И се смалявам – от жена – в дете.
И вече нямам сили да се боря.
Любимият е с тъжни рамене.
Но нека за бай Георги си говорим.
РОЖДЕСТВО
Сняг заваля в онази нощ, но късно.
Светът не можеше да стане бял.
Човечеството вече беше мръсно.
То вече бе направено от кал.
Затътри Йосиф калните галоши
към кръчмата – да черпи по едно.
По три изпиха. Гледаха го лошо:
баща на син с небесно потекло.
И той се срина. Злото се прокрадна
Във - иначе добрата му душа.
И се прибра вместо с букет – със брадва.
Замахна, но се свлече във калта.
Мария С гняв измоли небесата,
на две превита в калния си шал:
Дано синът ми ходи по водата!
Дано и той не гази в тази кал!
ЗА БАЙ ГЕОРГИ
"Бай Георги има тъжни
рамене.
Но псува...и тъгата си изправя."
Камелия
Кондова
Бай Георги мисли
като мъж.
И като мъж до дъно пие.
Света е бистрил неведнъж.
А пък светът – това сме ние.
Разбира всичко. Или не –
поне си мисли, че разбира.
Разчесва мисли и кълне.
А мислите - това сме ние.
И две и двеста е видял.
Сега му сипах две по двеста.
Не ми се вижда остарял.
Без очила поглъща вестници.
В кръвясалите му очи
потъва преварена мъдрост.
Той знае. Само че мълчи.
Така ще си мълчи до утре.
Бай Георги има две деца,
които никога не идват.
„Светът ги взе и разпиля.”
И той заплаква ситно-ситно.
Бай Георги малко е невеж
и пó не ги разбира тия.
И час по час света кълне,
а пък светът – това сме ние.
...
Информационна агенция: Аrt.liter-info.news.dobrich
Николай Пеняшки - Плашков
Албер Камю, 1956
