Първи ноември – Ден на народните будители

   Няма народ, който да живее сам за себе си. Духовната принадлежност и признанието към народните будители, за които говорим в днешния празничен ден, имат изключително важно значение за българската нация. 

  Духът във всеки един от нас е най-ценното и възвишено качество във всеки един от нас, както и за българската нация.

   Най-важният показател за това е създаването на Българската държава от Хан Аспарух през 861 година. Именно този несломим български дух на българския народ е издържал на 5 - вековното османско робство, на което е била подложена нашата българска мила родина България. 

  В новоосвободената Българска държава както масовият човек, така и интелигенцията съзнавали активната роля, решимост и признателност на народните будители - възрожденски писатели, революционери и други об-щественици, които кръщавали училища, читалища, улици и булеварди с имената на загиналите български герои. 

  По този повод Министърът на народното просвещение в България Стоян Омарчевски внася предложение в Министерски съвет за определянето на 1-ви ноември за Ден на Българските народни будители през 1922 година.     Този ден е честван за първи път в гр. Пловдив през 1909 година, а от 1921 година до 1945 година е общонационален празник. 

   Традицията на празника се възобновява със Закон за допълнение към ко-декса на труда, приет от 36-то Народно Събрание на 28 октомври 1992 г. Първи ноември официално е обявен за Ден на народните будители и не-присъствен ден за всички училища и Университети в страната. Петър Константинов дава идеята за възстановяване на този тържествен ден - един от най-светлите български празници. Той е посветен на паметта на българските просветни дейци, журналисти, отдали своята активна дейност и творчество за народно самосъзнание. 

   В този тържествен ден българският народ най-тържествено възвеличава подвига на възрожденските дейци и революционери, благодарение на кои-то се е създала атмосферата, повела българския дух към борба за незави-симост. 

   Малко са държавите в целия свят, които имат празник на духовността. Той е посветен на делото на борците за национално освобождение, раде-телите, книжовниците, просветителите съхранили духовните ценности на нацията ни и нейния морал, опазени през вековете. 

   Великите имена, с които свързваме този светъл ден са Захари Стоянов, Иван Рилски, Паисий Хилендарски, Г. Сава Раковски, Васил Левски, Хри-сто Ботев, Любен Каравелов, Иван Вазов, Стефан Стамболов - все велики личности, но малка част от всички истински заслужили българи, които не само са показали, но и доказали какво означава да милееш за родината си, и с готовност да отдадеш живота си за нея.

     Поклон пред светлата им памет и честит празник!

автор: Николай Пеняшки - Плашков 

Добрич; 1.11. 2014 г.

ГОРАТА КАТО РЕСУРС НА ПРИРОДАТА И ТЯХНОТО ОПАЗВАНЕ

Гората като природна даденост винаги е вдъхновявала и вълнувала всеки един от нас с изящната си красота, и с всичките нейни дадености, които са от съществено значение за живота. Нейните божествено красиви пейзажи и благоуханните цветя, и билки са били винаги отклик в българския етнос, митове и легенди; и в произведенията на много творци на литературата, и изкуството.

Смесените широколистни и иглолистни гори оформят множество места за отдих, санаториуми и балнеосанаториуми.

Гората е от съществено значение за човека, за неговото здраве, стопанска дейност и отдих за много туристи – български и чужди. Всичко това води до осъзнаване за неограничените възможности на горските масиви и природните дадености като място на  възобновяеми и нови алтернативни енергийни източници.

Тя е основен ресурс на природата и привлича вниманието на обществото за опазване на околната среда и решаване на проблемите на енергоснабдяването и енергопотреблението; вятър и слънце.

Изключително важно значение е осъзнаването на необходимостта от разумното използване на горските ресурси и опазването на екосистемата.

Трябва всички ние да се пренастроим, т. е. да се изчистим от пагубните „стари ценности” и „навици”, които са страшна тирания тегнеща над народите.

Затриването на ценности като за по-добро възпитание, морал, достойнство, авторитет, за учение, справедливост и други, води до отдалечаване на личността от здравото и проспериращо „микро” и „макро” общество. Всичко това води до неправилно отношение към природните дадености и опазване на околната среда. Хвърлят се всевъзможни боклуци по улиците, булевардите, градските паркове и горите.

Замърсяването на околната среда, породено от небрежността и нехайството на отделните човешки индивиди, от различни фабрики, предприятия и все още съществуващи химико-технологични заводи води до изключителна вреда за нашето здраве, околната среда и почвата, която ражда нашата храна. Тя е извор и на водата, която пием ние и животните, които дават необходимата за нас храна. Това е така, защото както ние, така и животните зависим от гората и природата като цяло.

Друг значително важен проблем е незаконното изсичане на горските масиви от разни 

бракониери с цел забогатяване. Тук е важен моментът, да се води отговорна и безмилостна борба от контролните и охранителните органи, с цел опазване на така необходимите за всички нас гори и горски масиви.

Колкото по навреме поемем отговорността за опазване на горите и природата като цяло, толкова по навреме ще намалим вероятността от екологична катастрофа.

Въпреки това много трудно може да се спре технологично-икономическия просперитет на света, но реално казано това е невъзможно и никога няма да стане.

Този изключително важен проблем за „Глобалната екология” е от световен аспект и е водеща „Еко-политика”.

Единственият шанс е въвеждането на авангардни-екологични технологии, които да са в

полза за цялото човечество и планетата.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

 25 ноември 2013 г.

       

    

Хармонията между човека и природата

    Природата със своя уникален и съвършен вид, ни прави щастливи, дава смисъл и стимул да живеем сред красотата ù.
   Когато човек успее да вникне в същността на нещата, само тогава може да почуства красотата, величието и силата на природата, да види и усети нейното разнообразие и да разбере, че уникалните неща като продукт на своя създател - ароматните цветя, столетните дървета, прекрасните водопади, Белоградчишките скали и много други, не бива да се рушат.
Но за да го разбере, човекът трябва да вникне в същността на нещата, да ги почувства, за да намери отговора и едва тогава може да открие хармонията между себе си и заобикалящата среда.

   Дори земята, върху която вървим без да се замисляме, е най - великото творение на природата.
    Когато се намираме в близост до нея и вникваме в нейната същност, само тогава можем да дадем отговор на нашите въпроси.
   Човекът живее в непрекъсната борба и съревнование със себеподобните си, за да се развива, с цел съвършенство, и като такъв се стреми да открие съвършенството във всичко останало, но не и в природата.
   А именно тя е най-важната за нашето съществуване. Без нея неговото пребиваване е невъзможно, понеже тя дава въздуха, водата, слънцето и храната, а в замяна на това какво правим? - Рушим всичко около себе си, дори тровим и въздуха с нашето нехайство, безотговорност, дори и неблагодарност.
   Природата е най-скъпият дар за нас и ние трябва да го разберем, а времето минава неусетно.

    Човекът има възможностите, знанията и силите да взаимодейства с нея. Търсейки да извлече всичко ценно, той я унищожава неусетно, като не се замисля за последиците; дори погубва всичко по пътя си.
  Пази и обичай природата, и я съхранявай такава, каквато трябва да бъде - чиста и прекрасна. Бъди достоен българин и се гордей с красотата, даровете и благата на родната природа. Тогава тя ще ти отговори по същия начин.

автор: © Николай Пеняшки - Плашков

За мисленето и...

Много често пред педагози, учители, преподаватели в училища и ВУЗ – ове, дори и в детските градини стои задачата да се стимулират децата, учениците и студентите да се научат на мислене, да овладяват и усъвършенстват този процес.

Накратко и съществено казано: „Да се научим на мислене”, т.е. да анализираме. Казано иначе „Да му хванем цаката”. Да търсим решение на проблемите, въпросите които ни вълнуват, явленията които ни интересуват – също означава мислене.

Когато учителят на малкия Карл Фридрих Гаус възлага на учениците да пресметнат сбора на числата от едно до сто, за които задачата е доста скучна и продължителна работа, докато умният Гаус намира бързо решение на задачата чрез комбиниране на числата по двойки ( 1+99,

2+98, 3+97, ,,, и т.н. ), като сборът на всяка двойка е сто.

Да се учим да мислим означава да усъвършенстваме „мисленето” като процес за решаване на конкретните случай, факти, задачи, процеси и др.

Мисленето функционира като биологичен процес в конкретното биологическо и психологическо време под влиянието на нашите желания и амбиции за решаване на нашите проблеми, задачи за постигане на крайните резултати.

Напълно съм съгласен и подкрепям статията на Ангел Попов, и мнението му, че същността на мисленето е сложен процес, без който е немислимо съществуването, развитието и усъвършенстването на  човека в която и да е насока.

Всички знаем, че менталните процеси в човека са безгранични.

Мисленето в своето биологическа и психологическо време може да бъде резултат от най – различни прояви, социални, религиозни, политически,  икономически процеси и т.н. Именно всички те предопределят начина на мислене и го надграждат, и разбира се формират индивидуализма в конкретната личност, което го отличава от останалите.

В нашето свръхразвито технологично и информационно общество мисленето като процес е на съвсем друго ниво. Резултатите от него се явяват отражение на духовно – интелектуалното ниво на човека.

Ние наблюдаваме нещата около нас, които дават своята информация, която трябва да обработим въз основа на нашите разбирания, виждания, които са резултат на нашата емоционално – психологическа настройка и се добиваме с определен обем знания. Бих казал, че ролята на мисленето е двузначна; т.е. като процес то има второстепенна роля, но когато решава съществени проблеми, то придобива главна роля.

Когато се говори за интелигентност и своево рода мислене при животните ( които са били обект на научни изследвания и анализи ), нещата стоят по следния начин: Кучето има едносигнална нервна система и реално погледнато не мисли. При него всичко е на базата на условни и безусловни процеси.

Съгласно научния труд на С. Лойд Морган „Животните и интелигентността”, а малко по късно и от Л. Хопхаус с труда му „Еволюция на ума”, в който той идва до заключението, че само маймуните се намират на стадия „практическо съждение”.  В следствие на многобройни изследвания върху интелектуалната дейност на homo sapiens Кьолер отбелязва, че мисловната дейност на животните зависи изцяло от обхвата на зрителното възприятие, което определя дали ще се използват съответните средства или не.

В своята научна дейност и анализи И. Павлов потвърждава фактите и  убежденията на Кьолер.

Най – съществената предпоставка за съществуване и развитие на мисленето е при най – висшите животни при които съществува втора сигнална система, а когато тя е съпроводена с изключителна трудова дейност и развитие на речта, най – съществено обуславя и доказва съвършенството на мисленето. 

Делфините са познати като едни от най – интелигентните същества на света. Мозъкът им притежава неврони, характерни още единственно за  човешкия, този на човекоподобните маймуни и слоновете. Имат остро зрение и много по – остър слух. Дялът на мозъчната кора, който се занимава с преработване на акустична информация в картини, е 10 пъти по развит от човешкия. Това което изумява при тях, е че притежават чувство на самосъзнание ( делфинът се разпознава в огледало ), което е предшественник на абстрактното мислене при хората.

Важно качество при делфините е алтруизма , който надхвърля грижата за собствения им вид. Наблюдават се делфини които помагат на китовете в плитки води. Друга особеност при делфините, е че мозъкът им не може да обработва комплексно « информация» ( доказано от Пол Менжър от университета Уитуотърсрант в Йоханнесбург ).

Пол Менжър твърди, че големият мозък на делфините, китовете и косатките им помага не да мислят, а за да поддържат необходимата висока температура на телата в студената вода.

При плъховете също може да се каже, че имат развита интелигентност,  по причината, че пред тях стои сериозният проблем да се борят за  преодоляване на трудни и необичайни ситуации за оцеляване и търсене на храна.

Слонът е най – интелигентното същество от всички животни. Той спада  към малката елитната група на хората, човекоподобните маймуни и делфини. Те имат изключително силна памет и добре познато алтруистично поведение и огромен мозък. Слонът се присъединява към знаещия елит сред животните.

Най – близката връзка между човека и слона е съществуването на сходни и когнитивни възможности. Сходната когнитивна еволюция между човека и слона е вероятно свързана с Комплексът социалност и сътрудничество.

Слонът притежава най – високата форма на съпричастност и алтруизъм  в животинското царство. Слоновете притежават обширна пространствено – времева и социална памет с висша мозъчна функция и когнитивно поведение.

26.09.2010 г. © Николай Пеняшки – Плашков

За важните неща от живота

Споменавайки за важните неща в живота, всеки един от нас трябва да се замисли най-напред за приоритетите, който ни съпътстват, докато сме живи, които не бива да загърбваме. Всички знаем, че на първо място в живота е семейството и редом с него любовта, уважението и толерантността. Не бива да забравяме,че животът не е само красота и осеян с цветя и рози. Пътят до всичко това е изпълнен с трудности; камъни,тръни, дълбоки ями и какво ли още не... Но не е само това.

Човек се учи още от утробата на майката, като бебе, и така - до края на живота си, и винаги има с какво да допълва празнотите, дори никога не ще ги допълни. Ненапразно бащата на философията Сократ казва: „Аз знам, че нищо не знам.” Самият той, заедно с Платон, полага основите на философията.
Сократ се стреми да подтикне хората да размишляват над своите постъпки, над разбиранията си за морала. Неговата максима ''аз знам, че нищо не знам'' е израз на желанието му да се отърси от традиционните мнения и сам да премисли моралните ценности.
Всеки човек, общувайки с другите, търси правилните отговори и определение за понятията като "Добро", "Справедливост" и "Достойнство".
В добродетелта се крие вечната истина, че човешкото познание е безгранично, и колкото повече научаваме, разбираме, че предстои още много какво да научи.

Трудно е да се живее с изненадите, които ни преследват. Животът ни кара да прекарваме стотици часове в мислене и разрешаване на различни проблеми от всякакво естество. И когато даден проблем се разплете и стигне до финал, се появява следващият,който чака да бъде разрешен.

Бих определил човек като празна кофа, в която има малки, средни и големи камъни, но все още има празно място, което трябва да се допълва.

За да се случат или не, нещата винаги имат своите причини. Те не идват случайно или с помощта на някакъв късмет.

Случват се и неща, които не очакваме, дори не желаем; например – болести, нараняване, влюбване, влюбване, загуби и т.н., неща, които тестват душата. В живота срещаме различни хора. Всеки има своя начин на поведение, загуби и т.н., неща, които тестват нашето вътрешно „Аз” и ни изграждат, и оформят като личности. На зависи от самите нас.... дали ще се поучим от грешките, което от съществено значение.

Съществуват и други конкретни моменти и неща, които също тестват  и определят нашето поведение, психиката и отклика към съответния събеседник, но не и да се поддаваме на антагонистично поведение спрямо другия. Въпреки това съществува антагонизъм във всичките му проявления.

Дългият и труден път на тестване на личния живот – със всичките му етажи, подробности и аспекти, моделират и същевременно оформят характера на отделната личност.
Както и да живее човек, никога не ще избегне неочакваните,  трънливи и жестоки неща, които ни заобикалят.

 

21.11. 2012 © Николай Пеняшки – Плашков

ЗА СВОБОДАТА

Според мен тази тема има не само личен, но и обществено-национален характер. Погледнато от тематичен аспект, свободата е полифонична, но независимо от това е ограничена.
В библията са заложени общовалидни принципи относно най-добрата употреба на нашето време. С една дума, „Всичко е позволено, но не всичко е полезно.” „Всичко е полезно, но не всичко е назидателно” (1 Коритяни 10:23-24, Римляни 14:19)
Правя това леко и моментно отклонение поради причината личността да има правото да подбира желаната дейност, която ще върши. Изключително важно е тя да бъде не само в личностна, но и в обществена полза.
Така че свободата, която ни е отредена като възможност за подбор, за да живеем, съществуваме и с правото да се развиваме и усъвършенстваме в позитивен аспект, е похвално.
Свободата да избираме не е свободия. Свободата на избор за изпълнение на нашите желания в положителен и градивен аспект  не бива да се променя заради обърканите, необмислени, а понякога и порочни желания на шепа хора, независимо кои са.
Не може да съществува устойчиво и прогресивно развитие на обществото, без свободата на неговите членове, въпреки бюрократичните ограничения… (някъде са повече, а някъде по-малко).
Появата на личността при човека е дълъг полифоничен процес на базата на социални и обществено-исторически фактори, условия и инструменти.
Личността е изграден субект, личностно дефиниран с необходимото образование, придобито в индивидуалното развитие на човека.
Личността не би могла да съществува и да се усъвършенства (в позитивен аспект) без възможността за правото на социална свобода, а това означава и предполага равнопоставеност на социалните субекти и да изявяват свободната си воля.

 Съществуват следните видове социална свобода:
- на отделната личност;
- на общности на личността;
- юридическа;
- религиозна;
- морална;
и пр.
- мнима;
- действителна;
Не винаги свободата може да се разглежда от правната положителна страна.
Следейки парламентарната аудитория, бих могъл да наблегна на факта върху така наречената неподражаема „партизанска” реторика и спираща дъха умозаключения, които я кореспондират оттук-оттам  с фактите, дори нямат никаква връзка с реалността.
Именно такава изява бих нарекъл „Словесна свободия”. Точно такива политици, определящи лицето на държавата, изразяват своето държание и речи извън необходимия протокол и словоред.
Съществува и друг вид свобода, която трябва да се спазва – информационната.
Именно чрез нея потребителите получават реалната възможност да творят, да се развиват и усъвършенствуват, ползвайки скъпо струващ софтуер напълно безплатно (поради безпаричие).
„Информационната свободия”, на която е подложен нашият съвременник, го води до мързел, който реално погледнато не води до прогрес.
Криворазбраната свобода подведе доста хора, начина на мислене, дори и техния изказ (погледнато в ретрограден аспект).
Свободата като право на избор, отношение, търсене, решаване, слово и т.н. се ражда в демократично общество.
Всички знаем, че е така. Не случайно го казвам.
Раждането на демокрацията в нашата мила  родина не означава, че е налице такава, както трябва да бъде. В началния ù стадий за повечето граждани  на страната се промени възприемането на „Свободата” като такава. Промениха се много неща, дори се родиха доста крехки „недъгави” и „болни” отрочета.
Свободата не е тази, която се ражда, а тази, която всевишният ни предлага след нашето раждане, но не е сто процентова. Тя предлага своите трудни моменти, които трябва да преодолеем, дори и препятствията и ограниченията, които ще съществуват вечно.
Бих добавил и темата за любовта, понеже без свободата да се обича животът е немислим.
Любовта към другия позволява да му се даде правото да бъде себе си във всяко едно начинание и да не се жертва заради егоистичните намерения (включително и близките), за да се развива личностно и творчески.
Имайки предвид  жертвата, която правят „Великите учители”, за да подпомагат хората за тяхното духовно развитие, е доказателство за едно от ограниченията на свободата.
По същия начин се тълкуват и ограниченията, в които се впримчват родителите, за да отгледат и изучат децата си.
Съгласно една от теориите на Дзен, е да отвори очите на съзнанието за истинския смисъл на съществуването. Той настоява за постигане на този факт, а свободата тук се разбира като освобождаване на всички неестествени прегради, в  това число и такива, които и ние сами си  поставяме.
Когато говорим за ограничения, прегради, да не  се забравя и правото на  свободното слово. То е изключително важно…

В едно ново общество езикът следва политическите и икономическите промени.
Темата за свободата на словото и на българския език  породи редица дискусии, най-вече в медиите, които реагираха негативно спрямо ползването на чуждици.
Явиха се нови поддръжници за чистотата на българския език.
Като обобщение искам да напомня, че всеки народ се е борил за свободата си и я отстоявал до края на живота си, както постъпиха Левски, Ботев и други наши велики герои за „чиста и свята република”.
Свободата е тази, която ражда надеждата.

…
©  Николай Пеняшки – Плашков

 

ЖИВОТЪТ НАЧИН НА УПОТРЕБА

Всичко което ни заобикаля, определя начина на живот и мисловния процес. Анализирайки моментите които ни съпътстват и нещата около нас, помага да определяме,  и подобряваме битието си…
Следователно този процес е тясно свързан със заобикалящите ни материални неща, които са жизнено необходими за нашето съществуване  и задоволяване на духовните потребности. С една дума, съдържанието и необходимостта за живот, развитие, усъвършенстване, дори себевъзпроизвеждането, определят  всичко, и то е най-важното.
Определят се настоящите психологически, естетически норми на поведение, дори и моментните философски настроения.
Всеки притежава своето духовно съдържание, а причините за това са най-различни, дори и от материален характер. Бедният човек се бори как да живее, камо ли да мисли за духовно богатство… Този проблем е доста болезнен за много хора, дори някои от тях желаят да усетят красотата на духовното богатство. Някои решават да се лишат от някои неща моментно, но да я усетят.Така, че начинът на живот е  не само индивидуален, но  и социален, със своите отговорности  и задължения.
Нека погледнем на битието с векове назад. Тогава древният човек е имал своята алтернатива, определяща начина му на живот. Използвал е природните ресурси за своето съществуване.
Ясна е формулировката, че мислещият човек от първобитното общество до съвременното ни развитие, със своите познания и практика употребява природата около себе си съгласно своите възможности, за да живее по – добре.

Човекът е част от природата – създаден от нея, за да извърви своя път и извърши това което трябва.
Говорейки за живота в пълния му смисъл, гледаме на него в глобален аспект, дори и неговите природни закони.

Ние сме частица от Вселената, която употребяваме, за своето съществуване и развитие.
Налице е следната мисъл на Тит Лукреции, който казва: “Най-после, понеже ние виждаме, че обработените места, превъзхождат необработените и дават на трудещия се по – добри плодове, явно е, че в земята има първични начала на нещата, които ние подбуждаме към живот, когато превръщаме с палешника плодородната почва и разработваме земята. Ако те не съществуваха, ти щеше да видиш всичко да става без нашия труд, от само себе си и много по-добре.
Нека добавя тук и това: Природата разлага всяко тяло пак на неговите елементи, но никога не го унищожава напълно…”
Жалко, че в днешния 21 век, цивилизованият човек работи както за своето самоусъвършенстване, подобряване на битието, така и собственото си унищожение. А то трудно може да се предотврати, но не и невъзможно… Не ни остава нищо друго освен вярата.

©  Николай Пеняшки – Плашков

Диалогът като същност, смисъл и разбиране чрез другия

Диалогът е разговор между две или няколко лица. Той се явява основен способ за излагане на мнения на отделния човек относно даден проблем, ситуация и т.н. в разговорна форма, в устен или текстови вариант.
Когато говорим за устната форма на диалога, имаме предвид терминът „изказване” в процеса на възникналия и разгръщащ се разговор между страните.
В един устен разговор не винаги може да се вникне в логиката и смисъла на изказаните становища, за да бъдат грижливо премислени.
Най – сериозното предизвикателство пред изказването е, неговото удържане в структурата на диалога. Най - голямото значение в диалога е красноречието, а то е един от факторите за убедителността на конкретното лице за да бъде разбран. А това означава, че изказа трябва да бъде уникален сам по себе си.
В един прочетен и добре осмислен текст въздействието и разбирането е коренно различно. Асимилацията и възприятията са други. От голямо значение са композицията, структурата, стиловата оформеност на изказването, сюжетната конфигурация на наративната фабула; най – сетне от достъпността на езика. Ако читателят на писмения текст е потенциален, а слушателят на устното изказване е реално съществуващ и само тогава може да бъде удостоверена адекватността на неговото разбиране. А това разбиране предполага не само терминологична необремененост на езика, но и пречистеност от чуждици. В случаят съществува следната мисъл на Аристотел: „достойнството на речта е да бъде ясна, без да бъде ниска”.
Един красив, стегнат текст без излишни думи и пречистен, винаги може да бъде разбран.
Разговорът в диалога може да бъде в битова рамка или в литературно пресъздаване на действителността.
В зависимост от целта на диалога – смисълът му е различен.
За произхода на диалога като литературен жанр е казано много. Негов създател е Платон, който има собствени литературни образци в диалозите от комедиите на Арикстофан и Епихарм, в епизоди от Херодот и Тукидид. Платон е първият на Сократически диалози. Диалогът възниква като подражание на разговор, но целта му е да се използва въпросоот
говорната структура за разгръщане на диалектически подход към поставен проблем; в “чистата” си форма може по драматичен начин да пресъздаде жив диалог.
Казвам Сократически, понеже диалогът е изобретен от Сократ и развиван през хилядолетията, имащ своите важни качества.
Диалогът е признание за равенство на събеседниците пред истината. За разлика от самоуверените софисти, които повече приличали на проповедници – произнасяли бляскави речи пред смълчани слушатели или атакували своите противници с хитроумни доводи – Сократ се стремял да чуе другата страна и да разбере своите събеседници.
Мъдростта е и въпрос, а не само отговор. А умен е онзи въпрос, който помага на събеседника сам да разкрие душата си и да ни каже истини за себе си, които дори той едва сега открива за самия себе си. Тази помощ да се разкрие чуждата душа напомняла на Сократ за изкуството на акуширането при раждане на дете и затова той го нарекъл “майевтика” (от старогръцки – “акуширане”).
Диалогът може да използва ирония, ако някой от събеседниците е твърде горделив и надменен. Иронията е привидна похвала на несъществуващи достойнства. Сократ отначало приспива вниманието на събеседника като му казва нещо, което той иска да чуе – някаква похвала. Но след това от тази похвала по логичен път самият горделивец стига до неприятни за себе си истини, които го карат да изтрезнее и да се освободи от надменността си.
Диалогът е толерантен разговор, или такъв трябва да бъде... Към равенството на събеседниците спрямо истината се добавя свободата на аргументи и защита на собствени позиции. При диалогът събеседника не може да бъде дискредитиран със софистични уловки. Никой няма монопол върху истината – нито в началото на разговора, нито след това. Достигането до истини е съвместно и те само увеличават общото между участниците в разговора.
Диалогът е безкраен разговор. За разлика от добре премерената реч (с увод, изложение и заключение), диалогът е открит за всякакви отклонения – може да се акцентира върху един или друг детайл на темата, може да се свързва с други теми. Затова диалогът е безкраен, както е безкрайно многообразието на гледни точки и аргументи, с които ние можем да участваме в един умен разговор. Диалогът не може да бъде разделен на части, защото е безкраен, а безкрайното няма среда.
Тези особености на диалога дават повод на Карл Ясперс на каже, че великите философи водят диалог в голямото време на историята. Затова и ние можем да оприличим историята на човешката култура на един разговор с вариации върху вечни въпроси.
...

© Николай Пеняшки – Плашков

За човека и неговата същност

Човекът е същество със силно развит главен мозък, даващ възможността за разсъждение, говор и самоанализ.
Като примат, човекът е социално същество, което притежава високоразвити комуникационни , изразни и организационни способности.
Обществените взаимоотношения взаимодействия между хората са повод за установяване на значими и разнообразни социални норми, ритуали, традиции, които са залегнали в основата на човешкото общество.
Човекът се отличава не само с желанието, но и с възможността и способността си да разбира нещата, които го заобикалят, да ги анализира, и използва алтернативни методи за използване на природните ресурси и явления. Тази негова дейност и способност води до развитие в литературата, изкуството, науката, техниката и в други сфери.
Човекът притежава вродено качество, така нареченото „любопитство”; което води до развитието на редица умения, знания и качества.
С промяната на качеството на живота и неговото развитие, с въвеждането на знаците, буквите ( думите, писмеността) води до появата на така нареченото понятие – съзнание. То е едно от основните понятия залегнали в социологията, психологията и философията.
Съзнанието като понятие се обособява в две форми: индивидуално(личностно) и обществено съзнание.
В конкретния или (по-тесен) смисъл под съзнание се разбира висша форма на психическо отражение свойство на общественоразвития човек, т.е. идеалната страна на целенасочената му трудова дейност.
В науката „Социология” съзнанието се разглежда като съвокупност от всички форми на духовния живот на обществото.
Имайки предвид, че човекът е биологично същество, което има и притежава своите влечения ( така нареченото „либидо).
По-точно казано сексуално влечение.
Либидо от латински означава ( libido, желание). То има и своето по-широко значение на творческа съзидателна сила.
Либидото като понятие се разглежда и популяризира от Карл Юнг и Зигмунд Фройд.
Либидото е изключително важно влечение за човека, но в положителната му страна ( продължаване на човешкия род).
При този конкретен случай пред личността стои отговорността към семейството и бъдещите деца.
Човекът в пълния смисъл на еволюционното развитие е много повече от една сложна материя.
Като организъм е животно, но е спорно дали е връх на еволюцията.
Човекът като личност е субект, който е в състояние да избира сам своите цели, да определя и насочва своето поведение. Именно по този начин управлява своя живот.
Личността се създава от обективните обстоятелства, чрез цялостната и дейност. Изключително важно за сформирането на личността е богатството и качеството на връзките на индивида със света.
Важно качество при човека е волята, която го отличава от обкръжаващия го животински свят. А това е способността съзнателно да регулира своите постъпки и да ги насочва към съзнателно поставени цели, и да преодолява всички възможни трудности и препятствия, за постигане на поставените цели и желания.
Човекът притежава своя характер, с който се отличава в обществото. А характерът е система от индивидуални черти, изразени в действията на личността спрямо други хора в определени ситуации.
Поведението на личността е производна функция на мисълта му, която от своя страна е израз на придобитите знание, умения, които са проекция на поетапното личностно развитие.
Човекът е творческа личност. Той непрекъснато създава нови технологии, машини, съоръжения, космическа апаратура, съвременно и модерно строителство, военна техника, медицинска апаратура и много други.
Всичко това доказва целта на личността към съвършенство, било в полза на обществото или неговото унищожение. Творческата изява на човека е изключително важна за обществото и неговото духовно и качествено развитие.
А за бъде така, пред личността е свободата и неговото право на избор в нашия съвременен свят.
Човекът е прогресивно променяща се материя на база интелектуално и професионално развитие.

=
© 14. 02. 2012 ; Николай Пеняшки – Плашков