Превод от френски Галина Меламед
Редактор Георги Борисов
Художник Инна Павлова
Издателство „Факел експрес”
Цена 12 лв
Редактор Георги Борисов
Художник Инна Павлова
Издателство „Факел експрес”
Цена 12 лв
Не знам как, но си знаех.
Знаех си, без дори да съм погледнала числата, че спечелилият джакпота съм аз. Шансът беше едно на седемдесет и шест милиона и се падна на мен. Прочетох резултатите във „Воа дю Нор“.
Всичко беше точно:
6, 7, 24, 30, 32. Звездички – 4 и 5.
Фиш, подаден в Арас на „Площада на Героите“. За 2 евро. Система „флаш“.
18 547 301 евро и 28 евроцента.
В този момент ми стана лошо.
Жо ме открил на пода в кухнята – както бях намерила мама на тротоара преди трийсет години. Бяхме тръгнали заедно на пазар, когато забелязах, че съм забравила списъка на кухненската маса. Върнах се обратно, мама чакаше на тротоара.
Когато отново слязох, точно на входа, я видях, че гледа с широко отворена уста, от която обаче не излезе никакъв вик; лицето й се изкриви, дори заприлича на ужасния образ от картината на Мунк „Викът“ и тя се свлече като внезапно изпуснат акордеон. Само за четири секунди останах сираче. Втурнах се, но беше твърде късно.
Винаги се втурваме твърде късно, когато някой умира. Сякаш случайно.
Последваха няколко вика, шум от спирачки. Думите течаха от устата ми като сълзи
и ме задушаваха. После на роклята й между краката се появи петно. То нарастваше видимо като ужасен тумор. Усетих в гърлото си хладното пърхане на крила, парещо одраскване; след устата на героинята от картината на Мунк, след устата на майка ми, моята също се разтвори и измежду изкривените ми устни излитна птица. След като излезе на воля, тя
нададе ужасяващ крясък; смразяваща песен.
Песента на смъртта.
Жо се изплашил. Помислил, че е убийственият грип. Искал да извика доктор Карон, но аз
дойдох на себе си и го успокоих. Нищо ми няма, не съм обядвала, помогни ми да стана, ще поседя за пет минути и ще се оправя, ще се оправя. Гориш, каза той с ръка на челото ми. Ще се оправя, казах ти вече, освен това съм с мензис и затова ми е горещо.
Мензис. Магическа дума. Която отдалечава повечето мъже.
Да ти затопля нещо, каза той отваряйки хладилника, освен ако не искаш да поръчаме
пица. Усмихнах се. Моят Жо. Милият. Може пък поне веднъж да ядем навън, прошепнах аз. Той се усмихна, взе една „Туртел“. Слагам сакото си, скъпа, и съм твой.
Вечеряхме във виетнамския ресторант през две улици от вкъщи. Нямаше никой и се
попитах как успяват да не фалират. Аз поръчах лека супа с оризово фиде (бун тхан), а Жо
пържена риба (ша ка). Улових го за ръката, както преди двайсет години по времето, когато
бяхме сгодени. Очите ти блестят, прошепна той с носталгична усмивка.
А ако можеше да чуеш как бие сърцето ми, помислих аз, ще се уплашиш да не се пръсне.
Блюдата пристигнаха бързо; едва опитах супата. Жо се навъси. Лошо ли ти е? Кротко
сведох очи.
Трябва да ти кажа нещо, Жо.
Той вероятно усети колко важно ще бъде признанието ми. Постави пръчиците. Избърса
грижливо устните си с памучната салфетка – в ресторантите винаги се стараеше – и ме
хвана за ръката. Сухите му устни потрепваха. Нали не е нещо, сериозно? Нали не си болна,
Жо? Защото… ако ти се случи нещо, всичко ще свърши, аз… В очите ми напираха сълзи и същевременно започнах да се смея, и този продължителен смях напомняше щастие. Ще умра без тебе Жо. Не, Жо, нищо сериозно, не се тревожи, прошепнах аз.
Исках да ти кажа, че те обичам.
И си казах, че никога никакви пари не си струват да загубя всичко това.
Знаех си, без дори да съм погледнала числата, че спечелилият джакпота съм аз. Шансът беше едно на седемдесет и шест милиона и се падна на мен. Прочетох резултатите във „Воа дю Нор“.
Всичко беше точно:
6, 7, 24, 30, 32. Звездички – 4 и 5.
Фиш, подаден в Арас на „Площада на Героите“. За 2 евро. Система „флаш“.
18 547 301 евро и 28 евроцента.
В този момент ми стана лошо.
Жо ме открил на пода в кухнята – както бях намерила мама на тротоара преди трийсет години. Бяхме тръгнали заедно на пазар, когато забелязах, че съм забравила списъка на кухненската маса. Върнах се обратно, мама чакаше на тротоара.
Когато отново слязох, точно на входа, я видях, че гледа с широко отворена уста, от която обаче не излезе никакъв вик; лицето й се изкриви, дори заприлича на ужасния образ от картината на Мунк „Викът“ и тя се свлече като внезапно изпуснат акордеон. Само за четири секунди останах сираче. Втурнах се, но беше твърде късно.
Винаги се втурваме твърде късно, когато някой умира. Сякаш случайно.
Последваха няколко вика, шум от спирачки. Думите течаха от устата ми като сълзи
и ме задушаваха. После на роклята й между краката се появи петно. То нарастваше видимо като ужасен тумор. Усетих в гърлото си хладното пърхане на крила, парещо одраскване; след устата на героинята от картината на Мунк, след устата на майка ми, моята също се разтвори и измежду изкривените ми устни излитна птица. След като излезе на воля, тя
нададе ужасяващ крясък; смразяваща песен.
Песента на смъртта.
Жо се изплашил. Помислил, че е убийственият грип. Искал да извика доктор Карон, но аз
дойдох на себе си и го успокоих. Нищо ми няма, не съм обядвала, помогни ми да стана, ще поседя за пет минути и ще се оправя, ще се оправя. Гориш, каза той с ръка на челото ми. Ще се оправя, казах ти вече, освен това съм с мензис и затова ми е горещо.
Мензис. Магическа дума. Която отдалечава повечето мъже.
Да ти затопля нещо, каза той отваряйки хладилника, освен ако не искаш да поръчаме
пица. Усмихнах се. Моят Жо. Милият. Може пък поне веднъж да ядем навън, прошепнах аз. Той се усмихна, взе една „Туртел“. Слагам сакото си, скъпа, и съм твой.
Вечеряхме във виетнамския ресторант през две улици от вкъщи. Нямаше никой и се
попитах как успяват да не фалират. Аз поръчах лека супа с оризово фиде (бун тхан), а Жо
пържена риба (ша ка). Улових го за ръката, както преди двайсет години по времето, когато
бяхме сгодени. Очите ти блестят, прошепна той с носталгична усмивка.
А ако можеше да чуеш как бие сърцето ми, помислих аз, ще се уплашиш да не се пръсне.
Блюдата пристигнаха бързо; едва опитах супата. Жо се навъси. Лошо ли ти е? Кротко
сведох очи.
Трябва да ти кажа нещо, Жо.
Той вероятно усети колко важно ще бъде признанието ми. Постави пръчиците. Избърса
грижливо устните си с памучната салфетка – в ресторантите винаги се стараеше – и ме
хвана за ръката. Сухите му устни потрепваха. Нали не е нещо, сериозно? Нали не си болна,
Жо? Защото… ако ти се случи нещо, всичко ще свърши, аз… В очите ми напираха сълзи и същевременно започнах да се смея, и този продължителен смях напомняше щастие. Ще умра без тебе Жо. Не, Жо, нищо сериозно, не се тревожи, прошепнах аз.
Исках да ти кажа, че те обичам.
И си казах, че никога никакви пари не си струват да загубя всичко това.
