Литературните експерименти винаги са ми харесвали – и то не само що се отнася до съдържателната част (като „Гърдата“ на Филип Рот),
но и до чисто формалната. „Упражнения по стил“ на французина Реймон
Кьоно е нещо точно такова – признавам, преди време ми е хрумвала идеята
за подобна книга, разбира се, без да имам амбицията да я пиша аз. Тогава
съвсем не съм знаел, че тя е осъществена преди около 60 години. (Два
дни по-късно: Тогава въобще не съм знаел и че учещите журналистика я
имат в задължителната литература още в първи курс.)
Представете
си една адски глупава и обикновена ежедневна случка – грозноват младеж в
автобуса, който наругава друг пътник, сяда на освободила се седалка, а
два часа по-късно е на площад, където получава съвет за облеклото си.
Звучи като скучен епизод от романче без особена стойност. Кьоно обаче
прави нещата по необикновен начин. Иначе казано – прави го по 99 начина.
Възхително
умение на перото е да можеш в 99 литературни стила, формата, езикови
конструкти и т.н. да разкажеш една история (при това – тъпа). Е, Кьоно е
впечатляващ в това, нещо повече – той е безумно забавен в някои от
текстовете си, докато в други те оставя да седиш и да се чудиш как може
да му щукне нещо толкова неконвенционално за правене (впрочем – искрени
похвали към преводачите Васил Сотиров, Елена Томалевска-Цанкова, въпреки
че не знам френски, съм убеден, че качеството на българския текст е
много високо).
Повярвайте
– има поне двайсет „парчета“, на които човек се смее с цяло гърло. На
останалите пък едва си сдържа усмивката или си седи и се мръщи „какво
иска да каже авторът“. Какво, как, къде и защо – това са четирите
въпроса, които Кьоно задава и си отговаря в „Упражнения по стил“.
Ето и няколко примера, публикувани с разрешението на изд. ФАМА:
Анотация
Автобус
по южната линия. Натоварен час от деня. Младеж на двайсет и шест години
– мека шапка с шнур вместо панделка; прекалено дълъг врат, сякаш са го
разтягали. Хората слизат. Въпросният младеж се сдърпва със съседа си.
Упреква го, че го блъскал всеки път, щом някой минел. Хленчи, а му се
иска да е злъчен. Вижда свободно място и се спуска към него.
Два
часа по-късно го срещам отново – на площад Ром, пред гара Сен Лазар.
Той е с някакъв свой приятел, който му казва: „Ще трябва да добавиш едно
копче на палтото си.“ Обяснява му къде (при яката) и защо.
Удвоено
По
пладне и по обед се качих и се намирах на платформата и на задната
площадка в един автобус и градски рейс, пълен и претъпкан, по южната
линия и от Контрес-карп към Шампере. Аз и моя милост видях и забелязах
един млад мъж и зрял юноша, твърде смешен и доста комичен, с кльощав
врат и тънка шия, а около шапката и покрай капелата – с въженце и
канапче. След настаналата суматоха и подир настъпилата бъркотия той каза
и рече със сълзлив глас и плачлив тон, че неговият съсед и близкостоящ
нарочно и умишлено го бутал и блъскал, щом и колчем някой слизал или
излизал. Като свърши словото си и приключи речта си, той се отправи и
насочи към едно празно място и свободна седалка.
След
два часа и подир сто и двайсет минути отново и пак го срещнах и видях
на площад Ром и пред гара Сен Лазар, придружен и съпроводен от свой
приятел и негов другар, който го съветваше и убеждаваше да прибави и
зашие едно копче и кокалено търкалце на своята горна и връхна дреха и
одежда.
Колебливо
Не
знам със сигурност къде точно се случи това. В църква, в боклукчийска
кофа, в морга? А може би в автобус? Там имаше… Но какво всъщност имаше
там? Яйца, килими, репички? Скелети? Ами да, но все още с плът по тях и
живи. Разбира се, че беше така. Хора в автобус. Но имаше там един (или
друг?), който биеше на очи, ама не знам точно с какво. Със своята
мегаломания? С болезнената си пълнота? С меланхолията си? Всъщност
по-скоро… със своята младост, украсена с дълъг… Нос? Език? Палец? Не, не
– врат. И шапка, ама странна, странна, странна… Той взе да се кара –
така беше! – с някой си, по всяка вероятност друг пътник. (Обаче мъж или
жена? Дете или старец?) В края на краищата всичко приключи – може би с
бягството на единия от двамата.
Май
именно същото лице срещнах отново, но… къде ли? Пред църква? Пред
морга? Пред боклукчийска кофа?… Като че ли беше с приятел… Който сигурно
му е говорил нещо… Но какво ли, какво ли, какво ли?…
Отричащо
Не
беше нито кораб, нито самолет, а сухопътно превозно средство. Не беше
нито бебе, нито старец, а младеж. Не беше нито панделка, нито връвчица, а
плетен ширит. Не беше нито шествие, нито бъркотия, а блъсканица. Не
беше нито любезен, нито лош, а гневен. Не беше нито истина, нито лъжа, а
повод. Не беше нито прав, нито легнал, а мераклия да седне.
Не
беше нито предишният, нито другият, а същият този ден. Не беше нито
Северната, нито Лионската гара, а гара Сен Лазар. Не беше нито роднина,
нито непознат, а приятел. Не беше нито обида, нито подигравка, а съвет
относно облеклото.
Одушевено
Една
шапка – мека, кафява, филцова, с провиснала периферия и плетен ширит
около бомбето – се мъдреше сред другите, като подскачаше поради
неравностите на пътя, преодолявани от колелата на моторното средство,
което я превозваше – нея, самата шапка. На всяка спирка, когато
пътниците се качваха и слизаха, я отместваха странично, а понякога
прекалено, което в края на краищата много я ядоса – нея, самата шапка.
Шапката изрази гнева си с човешки глас, изтръгнал се от една снабдена с
множество отверстия валчеста и плътна маса с костна структура, която се
намираше под нея – под самата шапка. После тя изведнъж се устреми
напред, защото се оказа, че има свободно място за нея – за самата шапка.
Час-два
по-късно видях как тя – самата шапка, – се носи на метър и шейсет и
шест от земята и снове пред гара Сен Лазар. Един приятел я съветваше да
прибави копче на палтото си – нея, самата шапка… Допълнително копче… На
нейното палто… Да ѝ каже това… На нея… На самата шапка.
Тарикатско
Беше
къде обед, като гепих рейса. Гепих го и киризим – кво? – един образ,
тъп като гъз, а се дърви на съседа си. „Не моеш ли – вика му – да си
отваряш зъркелите? Нарочно – циври му – ме ръгаш, че и ми газиш
патъците.“ И духна да седне. Пълен чвор.
Като
гилах по площад Ром, го киризим да плямпа с друг образ, също такъв
чвор. „Чат ли си? – бъзна го онзи. – Барни тва копче и ще си тупалка!“
