Развитие на новите медии и практики

Според Роджър Фидлър¹³ новите медийни технологии не възникват спонтанно и независимо - те възникват постепенно чрез метаморфоза на старите технологии. Характеристиките на медиите се пренасят и осъществяват с помощта на комуникационни кодове, наречени езици /говорим, писмен, цифров/. Всяко нова форма на комуникация влияе на други съществуващи вече форми, като всички форми еволюират в рамките на една разширяваща се адаптивна система. Възникващите форми на комуникация наследяват доминиращите черти на по-ранните форми. На новите медийни технологии винаги им е необходимо повече време от очакваното, за да постигнат търговски успех, отнема им поне едно човешко поколение. Например Интернет платформите са изобретени през 1967-69г.

продължете да четете от:  НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ

поставил: Николай Пеняшки - Плашков

Медия: Аrt.liter-info.news.dobrich

ЗА ПЪРВОТО ПРОИЗВЕДЕНИЕ НА БАЛЗАК...

Знаете ли, че първото произведение на световноизвестния писател Оноре дьо Балзак – Трагедията “Кромуел”, е прието изключително негативно от собственото му семейство. Същото важи и за следващите му литературни опити, които прави под различни псевдоними. В началото на 20-те години на XIX век той се заема с издателски бизнес, който претърпява пълен провал. До края на живота си Балзак не успява да се издължи на своята майка, която финансира неговата издателска компания. По-късно, когато вече зад гърба си има няколко блестящи романа, френският писател отново започва бизнес, като разработва план за отглеждане на ананаси в собствения си дом. И тази му дейност е обречена на неуспех, а той е принуден да избяга от кредиторите, скривайки самоличността си.

Най-стария университет в света

По повод началото на академичната учебна година, именно сега е времето да си зададем въпроса „Кой е най-старият университет в света?" Както се оказа, обаче, еднозначен отговор няма. Вижте по-долу кои са академичните средища, борещи се за тази почетна титла.

 

Университетът Ал-Азхар в Кайро, Египет, традиционно е смятан за най-старият университет в света. Той бил основан почти по същото време, по което и самия град Кайро- през 969г. пр. Хр. Както много центрове на образованието, Ал-Азхар отначало бил предназначен като място за теологическо обучение. Джамията на университета и до днес е една от най-популярните в мюсюлманския свят и все още е основен образователно-теологичен център на сунитите.

 

Ал-Азхар въвел съвсем новаторска за своето време система на академично образование - с постоянни и гостуващи лектори. Историята му преминава през повратите в издигането и залеза на ислямската империя, политически революции и различни религиозни учения. И до днес университетът провежда адаптирано теологично образование на много високо ниво, но освен това предлага и дисциплини в областта на инжинерството и медицината.

 

Университетът, който оспорва първенството на Ал-Азхар е Карауин Джамия във Фез, Мароко. Липсата на яснота по въпроса се дължи на това, че не са определени точни критерии за определяне на най-старо висше учебно заведение. Ако приемем древната форма на академична наука, тогава Ал-Азхар остава едва трети в класацията, защото преди него подобни центрове, даващи по-разширени знания са били основани в Индия - университетът Наланда и университетът Такшашила.

 

Спорът за най-стар университет не подминава и европейския континент. За първенството тук спорят прочутата Магнаурска школа и Болонският университет. Причината за неяснотата отново е липсата на критерии за определянето на „бащата” на академичното образование.

 

 

Магнаурската школа е основана през 849г. в Константинопол. За времето школата е най-висшето учебно заведение във Византия. Това е академия, в която се изучават разнообразни дисциплини. Обучението се извършвана две степени: тривиум и квадривиум. В тривиума се изучават считаните на времето за основни дисциплини, преди всичко граматиката, диалектиката и реториката, а в квадривиума—математическите дисциплини, астрономията и изкуствата.Там образование получават Св. Константин-Кирил Философ и българския цар Симеон I.

 

Болонският университет, считан от западния свят за най-стар университет, е основан едва през 1088г. В него учат Данте, Петрарка, Томас Бекет, Еразмус и Николай Коперник. Днес самият град Болоня в Италия дължи голяма част от населението си именно на студентите.

 

След Болонския университет, в класацията се нарежда Парижкия университет, основан през 1150г. Английските колоси на академичното образование Оксфорд /осн. 1167г./ и Кеймбридж /осн. 1209г./ заемат третото място.

източник: ИНТЕРНЕТ МЛАДЕЖКА МЕДИЯ

17 - годишният СТОЙЧО МЛАДЕНОВ - сензацията на конкурса "Веселин Ханчев" през 2013

Той е на 17 години. Предстои му да завърши гимназия в родния си Троян. Обича да пътува. Обича да чете. Казва се Стойчо Младенов и стана истинска сензация на конкурса „Веселин Ханчев“ през 2013 г., превръщайки се в най-младия лауреат на наградата и един от малцината абсолютни дебютанти, които са печелили поетичния приз.

Когато започваме интервюто си във Facebook, слуша Майкъл Джексън. „Музиката ме успокоява и настройва творчески“, отговаря ми и допълва, че темите в музиката на Джако особено го вълнуват, особено онези за войната, експлоатацията на природата, страдащите хора.

Източник: Литературата днес 

Изплащането на пенсиите за декември започва на 6-ти, съобщава НОИ

Националният осигурителен институт съобщава, че във връзка с празничните и почивни дни през месец декември 2013 г. изплащането на пенсиите чрез пощенските станции ще започне по-рано - на 6-ти декември (петък) и ще приключи на 17-ти декември (вторник). Заедно с редовните месечни пенсии ще бъде изплатена и еднократна допълнителна сума от 50.00 лева на лицата, на които пенсията или сборът от пенсиите, заедно с добавките към тях за м. декември, е в размер до 251.00 лева включително.

Изплащането на пенсиите ще бъде извършено съобразно изготвен график, който ще бъде предварително обявен във всяка пощенска станция.

Пенсионерите, които получават пенсиите си по банков път, ще разполагат със съответните суми на 6-ти декември 2013 г.

Н. Пеняшки - Плашков 

ГОРАТА КАТО РЕСУРС НА ПРИРОДАТА И ТЯХНОТО ОПАЗВАНЕ

Гората като природна даденост винаги е вдъхновявала и вълнувала всеки един от нас с изящната си красота, и с всичките нейни дадености, които са от съществено значение за живота. Нейните божествено красиви пейзажи и благоуханните цветя, и билки са били винаги отклик в българския етнос, митове и легенди; и в произведенията на много творци на литературата, и изкуството.

Смесените широколистни и иглолистни гори оформят множество места за отдих, санаториуми и балнеосанаториуми.

Гората е от съществено значение за човека, за неговото здраве, стопанска дейност и отдих за много туристи – български и чужди. Всичко това води до осъзнаване за неограничените възможности на горските масиви и природните дадености като място на  възобновяеми и нови алтернативни енергийни източници.

Тя е основен ресурс на природата и привлича вниманието на обществото за опазване на околната среда и решаване на проблемите на енергоснабдяването и енергопотреблението; вятър и слънце.

Изключително важно значение е осъзнаването на необходимостта от разумното използване на горските ресурси и опазването на екосистемата.

Трябва всички ние да се пренастроим, т. е. да се изчистим от пагубните „стари ценности” и „навици”, които са страшна тирания тегнеща над народите.

Затриването на ценности като за по-добро възпитание, морал, достойнство, авторитет, за учение, справедливост и други, води до отдалечаване на личността от здравото и проспериращо „микро” и „макро” общество. Всичко това води до неправилно отношение към природните дадености и опазване на околната среда. Хвърлят се всевъзможни боклуци по улиците, булевардите, градските паркове и горите.

Замърсяването на околната среда, породено от небрежността и нехайството на отделните човешки индивиди, от различни фабрики, предприятия и все още съществуващи химико-технологични заводи води до изключителна вреда за нашето здраве, околната среда и почвата, която ражда нашата храна. Тя е извор и на водата, която пием ние и животните, които дават необходимата за нас храна. Това е така, защото както ние, така и животните зависим от гората и природата като цяло.

Друг значително важен проблем е незаконното изсичане на горските масиви от разни 

бракониери с цел забогатяване. Тук е важен моментът, да се води отговорна и безмилостна борба от контролните и охранителните органи, с цел опазване на така необходимите за всички нас гори и горски масиви.

Колкото по навреме поемем отговорността за опазване на горите и природата като цяло, толкова по навреме ще намалим вероятността от екологична катастрофа.

Въпреки това много трудно може да се спре технологично-икономическия просперитет на света, но реално казано това е невъзможно и никога няма да стане.

Този изключително важен проблем за „Глобалната екология” е от световен аспект и е водеща „Еко-политика”.

Единственият шанс е въвеждането на авангардни-екологични технологии, които да са в

полза за цялото човечество и планетата.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

 25 ноември 2013 г.

       

    

Представяне на две книги на Йовковите герои

На 22 ноември 1913 г. в Дом-паметника на Йордан Йовков от 17.00  бяха представени двете книги на Рада Въртунинска „Звукови вибрации в имената на Йовковите герои“ и „Влияния и подобия в творчеството на Йордан Йовков и Н. В. Гогол“.

Организатори: Община град добрич, Регионален исторически музей и Сдружение на писателите.

 

Книгите се представиха от д-р Кремена Митева – главен уредник на Дом-паметник „Йордан Йовков“,  и Драгомил Георгиев – член Сдружение на писателите – Добрич, литературен критик,  преподавател по български език и литература.
Това вълнуващо събитие беше представено, след краткото великолепно музикално изпълнение на акордеон от Станимир Господинов.

Рада Въртунинска се явява като великолепен разказвач и научен изследвач на Йовковото творчество, което е изпълнено с цветова символика. В нейните книги се усеща методичност в текстоизграждането.

Писателката Рада Въртунинска с изключителен талант и умение подлага на целенасочено паралелно сравнение между конкретни Йовкови герои с Гоголови, имайки предвид произведенията „Милионерът” (Масларски) и „Ревизор” (Хлестаков). Между тези две произведения съществуват общи допирни ситуации – „начало” и „финал”.
Съществена прилика между двамата автори е гледната точка; „обобщението и анализа”, и отношението им към театъра.
Другата книга на Рада Въртунинска „Звукови вибрации в имената на Йовковите герои“ говори сама за себе си като съдържание. Тя е доказателство за изключителния и последователен труд на писателката, която с много талант, изследователска дейност и любов е отделила значително време върху „звука” и „звуковата емисия”, характерни в Йовковите търсения, конкретика и точност при избор на имената на неговите герои.
Не напразно проф.Радосвет Коларов обобщава: „Йовков е неизчерпаем.”
Николай Василевич Гогол притежава същите качества и умения
относно звуковата емисия към своите герои.
Именно в това отношение „звуковата емисия” двамата велики писатели имат много общо.

Николай Пеняшки – Плашков

Информационна агенция:  Аrt-liter.stories-info.news.dobrich

23 ноември, 2013 г.

Дом-паметник "Йордан Йовков"

ДЕН НА ХРИСТИЯНСКОТО СЕМЕЙСТВО

Днес на 21 ноември православната църква отбелязва отбелязва празника Въведение Богородично, а в Българския православен Календар, той е отреден за Ден на християнското семейство. От векове дедите ни са вярвали, че домът е „семейно огнище”, дори бих казал „свещен храм”. Той е мястото, където родителите са учили децата на ценностите в живота, и с амбицията да усвоят важни знания за света. Бих определил, че семейството е първото „микро-училище” в което децата биват възпитавани на ред, дисциплина, обич и уважение към по-големите и възрастните. Семейната среда е изключително важна за оформяне и изграждане на характера на подрастващото поколение. Тя е изключителна предпоставка за разкриване и развитие на заложбите и  дарбите на децата.
Този ден става символ на въвеждането на младия човек в храма, в лоното на църквата и вярата, и на християнското семейство, чийто първопример са Дева Мария и съпругът й - праведният Йосиф. На Въведение Богородично православната църква препоръчва на родителите да водят децата си на богослужение, да им разказват за вярата и библейските събития и така да ги възпитават в християнски дух.

Според преданията, на този ден Богородица била обречена от своите родители на Бога още преди рождението си, а когато навършила три години, била отведена до Йерусалимския храм. По време на пътя, тя и нейното семейство били съпроводени от своите близки, носещи запалена свещ в ръцете си. Всички останали изумени, когато родителите й я оставили на първото стъпало на храма и тя изкачила съвсем сама 15-те му стъпала. На най-горното стъпало с благословия я посрещнал Първосвещеник Захария, баща на Св. Йоан Кръстител.
След като навършила годините, в които младите възпитанички на храма се връщали в света, за да се омъжат, тя била "дадена" на възрастния си родственик Йосиф, който трябвало да бди над нея.

Почитането на Въведение Богородично датира от 715 година, когато за първи път празникът е бил почетен самостоятелно. В Константинопол има църква, която е посветена на него, построена от император Юстиниан Велики през 543 година.
По стар български обичай, редом с пожеланията към новороденото за здраве, щастие и радост, се отправят и благословии, свързани със създаването на дом, изпълнен с благоденствие и многобройна челяд.

 Николай Пеняшки - Плашков
21.11.2013 г.

Информационна агенция:  Аrt-liter.stories-info.news.dobrich

Нова експозиция и модерен облик в Дом паметник Йордан Йовков в Добрич очакват своите посетители

Регионалният исторически музей в гр. Добрич е изцяло обновен благодарение на проекта „Йовковият Добрич – съвременна туристическа дестинация”.  Дом-паметника Йордан Йовков в настоящия момент е с модерен облик и с изцяло обновена експозизиция. Новата подредба и интериорът се различават значително от досегашния си вид,  в сравнение с предишния, с когото гостите на града и гражданите бяха свикнали в продължение на повече от три десетилетия. Причината за това модерно обновяване е изключително завишения интерес както от  гражданите на нашия град Добрич, така и от  големия брой туристи, които всяка година се увеличават, сподели  д-р Кремена Митева – главен уредник в Дом–паметника „Йордан Йовков”. Тя изрази своето задоволство, че именно Певецът на Добруджа, писателят Йордан Йовков е в центъра с този мащабен проект. Обновяването на Йовковия дом-паметник, който е значима културна ценност от национален аспект, и поради тази причина  бе спечелен проектът на стойност 3,6 млн.лева. Експозицията не е била актуализирана от откриването на сградата през 1980 година, когато са чествани 100 години от рождението на Йовков, припомни главния уредник .
Госпожа д-р Кремена Митева добави, че целта на обновения дом-паметник е той да се превърне в атрактивна туристическа дестинация. Всички знаем, че Йордан Йовков е писател от европейска и световна величина, но ние,  добруджанци го усещаме като свой, добави госпожа Митева.
Фондът на Дом-паметник „Йордан Йовков” е изключително богат – събиран в продължение на близо 50 – години от десетки музейни работници, който с изключителна любов са дали своя труд в името на любимия писател.
Този музей на Йордан Йовков е включен в стоте национални туристически обекта. Размерът на еврофинансирането за ремонта на всички музейни сгради е 3.6 млн. лева.
Целта е да се доближим до съвременните културни атракции и да станем привлекателен обект за културно-исторически туризъм за максимално широка публика, сподели Кремена Митева.
Кабинетът на Йордан Йовков от софийския период в живота му е поставен в центъра на новата експозиция. Всички предмети в него са принадлежали на писателя. Запазена е и част от библиотеката му, в която са подредени любимите книги на Йовков.
Чрез възстановка на военен окоп ярко се акцентира върху участието на великия писател в трите войни за национално обединение – Балканска, Междусъюзническа и Първа световна.  Експонатите за възстановката са предоставени от фондовете на другите направления в Регионалния исторически музей.
Персонажи на Йовкови герои са представени чрез снимки в естествен ръст от театрални постановки по творбите на писателя – “Милионерът”, “Албена”, “Чифликът край границата”. В ролите освен актьори от добричкия театър можем да видим и светила от националната сцена като Георги Георгиев-ГЕЦ и Борис Луканов.
Чрез информационни табла е представен житейския и творчески път на писателя.  За пръв път текстовете са преведени и на английски език.
Обновена е и експозицията,  посветена на друга голяма фигура в българската литература,  свързана неразривно с Добруджа – Дора Габе.  В нея могат да се видят лични вещи и книги на голямата българска писателка.
Дом-паметникът Йордан Йовков ще бъде официално открит на 21 ноември, когато се навършват 133 години от рождението на писателя.

...

Николай Пеняшки – Плашков
17 ноември 2013 г.

САЩ ПОЛУЧИЛИ ТЕХНОЛОГИИ ОТ ИЗВЪНЗЕМНИ ?

Дон Филипс служи във ВВС във военновъздушната база в Лас Вегас, по време на събитията, когато са наблюдавани НЛО, които се движат с висока скорост в близост до Mount Charleston северозападно от Лас Вегас, пише http://www.ufosightingsdaily.com.

Освен това той е работил с Кели Джонсън в Lockheed Skunkworks – по проектиране и изграждане на U -2 и SR- 71 Blackbird.

Филипс свидетелства, че ние не само използваме тези устройства на извънземните, но също така сме постигнали огромен технологичен напредък в тяхното изследване.

Той твърди, че през 1950-те и 1960-те, НАТО е провело проучване за произхода на извънземните раси, а докладът е раздаден на ръководителите на различни страни.

Филипс изброява някои от технологиите, които сме развили благодарение на извънземните: компютърни чипове , лазери, очила за нощно виждане и бронежилетки. Филипс в момента е ангажиран в разработването на технологии, които могат да помогнат за премахване на замърсяването и намаляване на необходимостта от изкопаеми горива.

http://nepoznato.energetika-bg.com/2013/11/sasht-poluchili-tehnologii-ot-izva-nzemni-video/

ПОПЛАК ЗА ПРОВИНЦИАЛНАТА ЛУНА

автор: Жюл ЛАФОРГ (1860-1887)

Ах! Как красива е Луната.
Закръглена като Съдбата.

Заря в казармите тръбят.
Стражарят мина – прав му път.

Отсреща клавесин ли страда?
Я, котка прекоси площада.

Мъртвило. Свириха заря,
но после всичко пак замря.

Замлъкна старото пиано.
Ах, колко ли е вече? Рано.

Какво изгнание, Луна!
Дали не съм доволен, а?

Луна, о, ти, Луна безгрижна,
тъй както уж си неподвижна

и над Мисури ли гориш,
и над стъгдите ли в Париж,

над полюси, морета, горди
норвежки – знам ли ги! – фиорди?

Луна щастлива, в тоя час
във влака виждам я и аз –

на меден месец са поели.
В Шотландия. Че то къде ли?

А ако там се разреве
ей тъй, от мойте стихове?

Луна, ах, скитнице такава,
нима не ти познавам нрава?

О, дивни нощи! В мойта гръд
и сетните надежди мрат.

Луна – какво ще Ј внушите,
добро бабе с памук в ушите.


ПОПЛАК
ЗА ПРАСТАРИТЕ НОСТАЛГИИ

Вали над мрачните квартали.
Окапали след тежък труд,
вечерят; всеки сит, разплут
ту дълго тъне в мисли вяли,
                   ту в миг се пали.

О, свят далечен, груб за нас! –
с фабричен заник, с тежко лято
над плодна угар, от която
се лее сладостен от сласт
                   несекващ глас.

Да блъскаш сгорещено тяло
по слога с маков тих пожар
в девойче ветрено, неспряло
от сочна праскова нектар
                   да смуче с жар.

Да гледаш златната му грива
как грее в здрача сънно-вял,
устата лепнещо-щастлива
да хапеш див, оплескан цял
                   със сок презрял.

Да дишаш после с дъх неравен,
впил поглед в звездния простор,
безцелно, като грохнал фавън,
да слушаш жабешкия хор
                   с овлъгнал взор.

И още в тоя луд екстаз,
щом над смълчаните поляни
проблесне лунният топаз,
да махате като пияни
                   с безсилни длани...

Вали над мрачните квартали...
Избръснат гладко, сложил фрак,
наместен сред девици вяли
вечеряш и се правиш пак
                   на пръв глупак. 

превод от френски: Кирил Кадийски 

АМЕРИКАНСКАТА НАУКА ПРИЗНА: НАЙ-ДРЕВНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ В ЕВРОПА Е ПРОЦЪФТЯЛА НА ТЕРИТОРИЯТА НА БЪЛГАРИЯ и част от Балканите от 6200 г. до 4500 г пр.н.е.

Неочакван фурор предизвика в Ню Йорк изложбата “Изгубеният свят на Стара Европа”, писа “The New York Times”. Дълго преди разцвета на Гърция и Рим, дори много по-рано от възникването на първите градове в Месопотaмия и Египет, в долното течение на Дунава и Предбалкана е живял народ, изпреварил своето време в търговията, изкуството и техниката. В последните дни на 2009 г. много американски специализирани издания, а и ежедневници отбелязват, че в периода на своя разцвет цивилизацията „Стара Европа“ е била едно от най-развитите места на света. Отбелязват още, че през 1972 г. край Варна е открит Варненският
некропол и неговото халколитно съкровище.

Също така и комплексът в Дуранкулак, който е основно неолитно селище със своите 1 200 гроба, които съдържат най-голямото праисторическо съкровище в Югоизточна Европа. Обитателите на Северозападното Черноморие са били високо развита общност, чиито традиции са навлезли в културното наследство на тракийската етнокултурна общност и по-късните древногръцки цивилизации, най-старата от които около 2700–1120 пр. Хр. е Микенската цивилизация. Дъглас Бейли от Университета в Сан Франциско пише в каталога на изложбата “Изгубеният свят на Стара Европа“ следното: “Способността да създават, използват и разбират символичните предмети като статуетки, определя хората като такива. Тази способност обединява нас съвременните хора с хората от неолита и художниците от палеолита”.
Свидетелство за това са експонатите – златни, медни и керамични образци като гривни, статуетки и съдове, които по думите на Мишел Луи Сефериад, антрополог от Националния център за научни изследвания във Франция, са обгърнати с древни мистерии, култове и митове. Пак по нашите земи са открити и НАЙ-СТАРИТЕ ПИСМЕНИ ЗНАЦИ В СВЕТА. От селищната могила край село Караново е изкопан глинен печат, чиято възраст се определя на 3000 – 3500 г. пр.н.е. Приблизително от този период са и находките от Трансилвания /Румъния/ и край Винча /Сърбия/. Още по-стари са знаците върху малко глинено съдче, намерено край село Градешница /Врачанско/ – от 3500 – 4000 г. пр.н.е.! За сравнение ще посоча, че шумерската писменост, считана доскоро за най-стара в света, е възникнала към 3100 г. пр.н.е., а египетската – около 3000 г. пр.н.е.
Сега и Европа започна да забелязва тези факти. Нови открития доказват нещо наистина сензационно: Балканите са люлката на цивилизацията, тези земи са били обитавани от една високо развита култура, която е много по-стара от месопотамските цивилизации, пише Дойче веле. Харалд Харман в своята книга „Загадките на Дунавската цивилизация” доказва, че Балканските земи са били обитавани от цивилизация, която развива първата писменост. Харман нарича тази култура, обитаваща земите на днешна Сърбия, Македония, България, Румъния, Гърция, като и части от Украйна и Унгария, „староевропейска”.
Според археологическите открития нейната поява може да бъде отнесена към 7 хил. пр. Хр.



Харман твърди, че думи, които досега са били считани за старогръцки, всъщност са „староевропейски“ и се използват и до днес – камина, маслина, керамика, метал, химн и др. Писмеността на Дунавската цивилизация се е появила 2000 години преди тази на шумерите. Харман потвърждава,това,което отдавна знаем,че най-старото злато в света е намерено на територията на днешна Варна. Според съвременните методи и технологии за датиране то е правено някъде през 4 500 г. пр. Хр., което означава, че е с 2000 години по-старо от златото, намерено в Египет.

ydara.com

Read more: http://www.bulblog.com/?p=4969#ixzz2kMsxxY00

Интимният свят на Стайнбек в едно писмо до сина му Том

/КРОСС/ Познаваме Джон Стайнбек като велик американски писател, драматург и есеист. Той е носител на Нобелова награда за литература, както и на Пулицър за "За мишките и хората" (1937 г.), "Гроздовете на гнева" (1939 г.) и "На изток от рая" (1952 г.).

Не сме го виждали обаче в светлината на любящ и грижовен баща. Личната му кореспонденция до близките му представя един различен, откровен и нежен Стайнбек. Писмата му едновременно показват писателя като обикновен човек с неговите проблеми, усещания и преживявания, и още повече го въздига като творец.

Писмо на Джон Ърнст Стайнбек, адресирано до най-големия му син Том. Едно бащино откровение, бащин съвет, бащина подкрепа...

Скъпи Том,

Получихме писмото ти тази сутрин. Ще ти отговоря според моята гледна точка и разбира се Илейн - според нейната.

Първо, ако си влюбен, това е хубаво нещо, може би най-доброто нещо, което може да се случи на някого.

Второ, има няколко вида любов. Едната е себелюбиво, зло, обсебващо, егоистично нещо, което използва любовта за самоважност. Тази е грозна и саката любов. Другата е изливане на всичко добро у теб - на милосърдие, съображение и респект - не само социалното уважение на обноските, но по-великото уважение, което е признанието на друг човек за уникален и ценен. Първият вид може да те разболее, да те накара да се чувстваш нищожен и слаб, но вторият може да освободи в теб сила и кураж, и доброта, и дори мъдрост, които не знаеш, че притежаваш.

Ти казваш, че това е зряла любов. Щом я усещаш толкова дълбоко - разбира се, че е зряла любов. Но не мисля, че ме питаш какво чувстваш. Ти знаеш по-добре от всеки друг. Това, с което искаше да ти помогна, е да разбереш какво да правиш с чувствата си - и това аз мога да ти кажа.

Ликувай за тях и бъди много доволен и благодарен за тях. Обектът на любовта е най-добрият и най-красивият. Опитай се да живееш така. Ако обичаш някого - не съществува възможност за вреда, ако го споделиш - само трябва да запомниш, че някои хора са много срамежливи и понякога признанието трябва да вземе предвид тази срамежливост.

Момичета си имат начин да разберат или усетят как се чувстваш, но те обикновено искат също да го чуят.

Понякога се случва така, че на това, което усещаш, не се отвръща по една или друга причина - но това не прави чувството ти по-малко ценно или добро.

Последно, аз знам какво усещаш, защото аз го имам и се радвам, че го имаш и ти.

Ще се радваме да се запознаем със Сюзън. Тя е добре дошла. Илейн ще организира всичко, защото това е в нейната област и тя ще го направи с удоволствие. Тя също знае за любовта и може би ще ти даде малко повече помощ от мен.

И не се притеснявай да загубиш. Ако е правилно, случва се. Най-важното е да не се бърза. Нищо добро не се изплъзва.

С любов,

Татко

Прочети цялата статия тук: http://www.cross.bg/lyubov-staiinbek-yseshtash-1382555.html#ixzz2kEFGUWbM

Източник: Агенция КРОСС

СПОКОЕН ЖИВОТ

Автор: Берил Бейнбридж /  английска писателка

 .....

Алън чакаше сестра си в кафене „Лайсиъм“. Не бе виждал Мадж цели петнадесет години, а тя закъсняваше вече четиридесет и пет минути. Келнерката на два пъти го попита желае ли нещо, но той й отговори, че ще направи поръчката си след малко, ако, разбира се, няма нищо против.
Бръкна в джоба на черното си палто, за да се увери, че пликът с годежния пръстен на Мама е все още там. Мадж изобщо не харесваше бижута. Жена му, Джоун, бе заръчала да помоли сестра си да уреди разноските по застраховката на пръстена за изминалите месеци. Справедливостта го изискваше. Нали беше платил за цветята и съобщението за смъртта на Мама във вестника. Мадж дори не благоволи да дойде на погребението. Вместо това изпрати от някакъв град във Франция онова отвратително писмо, написано върху тънка тоалетна хартия, в което се опитваше да им внуши, че ако смятат да поставят Мама в гроба на Татко, ще бъде само загуба на време да се издълбае върху надгробния камък „Почиват в мир“.
Тъкмо се канеше да си поръча каничка чай, когато Мадж влезе в кафенето с букет цветя. Носеше стара широкопола шапка, дълбоко нахлупена върху главата си. Помисли: колко много се е променила, колко е остаряла. На четиридесет години е, а носи ученически шлифер!
— Но това не е кафене „Лайсиъм“, а „Уеджуд“ — рече Мадж. И тогава му мина през ума, че тя никак не се е променила. Връчи му цветята. Той тежко си пое дъх; напоследък се оплакваше от високо кръвно налягане, пък и разходката през града го бе уморила.
— За какво си донесла цветя? — попита я някак глуповато, докато ги поставяше на празното място до себе си.
— Глупавичкият стар Алън — рече Мадж и моментално думите й го объркаха. Не му бе приятно да възкресява миналото, малките подробности от едно отдавна изживяно време. Но при вида на сестра си той се почувствува безсилен да отпъди спомените, нахлули в главата му. Например начинът, по който тя стоеше прегърбена на стола и го наблюдаваше, подпряла лакти на бялата покривка. Не бе променила израза на лицето си, противно на Джоун, която с годините бе успяла да го направи, а пък и той също. Гледаше го втренчено. Това напрежение в изражението й го порази с нещо детско, събуди у него някаква болезнена любов, напълно забравена вече. Ето я, срещу него, след двадесет и две години, пълни с поражения и победи, за които не знаеше нищо. Ето я срещу него, втренчила поглед в очите му. Когато свали шапката си, той извърна глава. Не можеше да понесе тези сиви нишки в косите й.
— Е — наруши мълчанието той, — много време изтече.
— Да — промърмори тя и продължи да изучава листа с менюто.
— Изглеждаш добре!
Не носеше нито чанта, нито ръкавици. Очевидно беше, че не се вижда така, както я виждаха отстрани. Той извади плика от джоба си и като го постави на масата, каза:
— Това е годежният пръстен на Мама!
Тя не посегна към плика.
— Не го искам. Не обичам пръстени.
— Твой е! Определен е за теб.
— Мога ли да си поръчам, освен кифлички с мармалад и разни сладки? — попита лакомо тя.
Той направи знак на келнерката и даде поръчката. После извади от чантата си списък с вещите на Мама и застави Мадж да го прочете.
— Кажи само какво искаш — започна той. — Всичко, което си харесаш, е твое. Останалото ще вземем ние с Джоун. Ненужните неща ще дадем за разпродажба и ти можеш да получиш половината от стойността им.
— Не искам никаква половина! Нищо не искам.
— Тогава защо си дошла? — възрази остро той, обиден от отношението й.
— Исках да те видя — отговори тя.
Келнерката донесе кифличките. Начинът, по който Мадж се хранеше, го наведе на мисълта, че е дошла да се наяде, а не заради него. Успя да омаже цялата си брада с масло.
— Слушай — рече той нетърпеливо, — справедливостта изисква да вземеш, каквото ти се полага. Тя не остави пари. Получаваше само седмичната си пенсия, когато умря. Нямаше нищо в банката.
— Онези шапки — прекъсна го Мадж, — онези памучни рокли…
— Не можем да продадем къщата, докато не се изнесат мебелите.
— Кой беше на погребението? — попита тя.
— Аз, Джоун и децата. А мисис Картрайт от магазина за риба изпрати цветя.
— И никой друг?
— Прочети списъка — настоя той.
Тя вече бе успяла да изцапа с мармалад края на машинописния лист. Не спря да клати главата си, докато четеше.
— Не искам гардероба… не искам сервиза… не искам канапето…
Той се притесни. Беше обещал на Джоун да уреди тази работа. Изгуби цели шест месеца да открие Мадж и уреди срещата.
— Просто отметни това, което искаш — каза й той. Вече беше изпуснал влака, с който обикновено се прибираше.
— Ще взема танцьорката — реши тя. — Ако това те прави по-щастлив.
Винаги си е била малко дръпната. Започна да му припомня детството. Колко бил самотен. Едва се разпозна в думите й.
— Глупости! — отсече. — Никога не съм бил самотен.
— Ами, беше!
— Така ли? — той не го знаеше.
Каза му, че точно затова свирел на пиано. Самотата била причина и за голямата му музикалност.
— Музикалност? — учуди се той. — Кой ти втълпи тази глупост?
— Винаги свиреше на пиано.
Беше изумен. Цяла вечност не се бе докосвал до пиано. Съмняваше се дали би различил една нота от друга.
Тя намекна, че като момче бил глезльо. Никога не го карали да мие чинии. Избягвали кавгите в негово присъствие…
— Кавгите?
— Никога не се караха пред теб. Ти нищо не знаеш за разправиите им.
— Може — призна той, — човек забравя.
— За нищо не си помръдваше пръста в къщи. Офейка безнаказано.
— Какво искаш да кажеш? — възмутен настоя той.
— Ами не се разстрои кой знае колко от смъртта на Татко. Пък аз плаках дни наред.
— Това беше преди двадесет и пет години — рече й безпомощен.
Мадж винаги знаеше как да говори за чувствата. Тя му каза също, че бил любимецът на семейството. Най-обичаният. Е, не била против това, напротив.
— Любимец? — изненада се той. Помисли си, че го бърка с някой друг.
Не го попита нито за Джоун и децата, нито пък какво работи. Като че ли нищо от настоящето не я интересуваше, говореше само за миналото.
— Кой взе часовника? — попита го. — Няма го в списъка.
— Какъв часовник?
— Онзи вкъщи. Наистина ли го счупи или просто Мама се заяждаше с теб?
Не разбра за какво му говори. На Мадж не й идваше на ум, че за него „вкъщи“ може да означава нещо съвсем друго сега.
— Кой часовник? — попита. — Никога не съм чупил никакъв часовник.
А Мадж каза:
— Оня в задната стая. Не ти разрешаваха да го пипаш.
И тогава, подтикван от спомена за някакъв неясен глас, изпълнен с укор, той се чу да произнася властно: „Не я наричай така… казва се гостна“. Имаше чувството, че след като изпият чая и сладките свършат, ще станат и ще се върнат на онова място, което Мадж наричаше дом.
Трябваше да я остави и да бяга за гарата. Мадж го целуна по бузата.
Във влака се ядоса на себе си, дето не я принуди да вземе годежния пръстен.
Погледна от прозореца на купето и видя бараките на териториалната армия, издигнати върху циментови площадки насред дюните. Една кола се измъкваше на заден ход през железния портал. Той притисна лице о стъклото, заслушан в тракането на влака. Изглежда са разглобили старите бараки, а после са ги сглобили отново. Едно време се издигаха направо върху пясъка, оградени с бодлива тел.

1.
Родителите му отиваха в Бъркдейл, за да се срещнат с някакъв адвокат. Не му обясниха защо, а и той не попита. Мама, облечена в тъмносив костюм и трептяща наметка от сребърна лисица, чакаше на тротоара Татко да изкара автомобила от двора. Той се нуждаеше от указания. Портата от ковано желязо беше махната през войната, без да бъде поставена отново, но дори и без нея Татко бе успял на два пъти да събори тухлените колонки от двете й страни. Мама повдигна воалетката си и внимателно огледа шосето за приближаващи коли.
— Чисто е! — викна тя с писклив и самоуверен глас. — Нищо не се задава.
— Чисто ли е, сине? — попита го Татко, като явно не й се доверяваше. Алън изтича през тревата към оградата и му даде знак, че е безопасно. Уличката бе празна, с изключение на „парфюмираната“ каруца, натоварена с вонящата мръсотия от външните клозети на къщите отвъд железопътната линия.
Мадж бе тръгнала към боровата гора скоро след обеда. Бе обещала да не си мокри краката. Цялата къща бе на разположение на Алън до пет часа, когато трябваше да отиде у мисис Евънс на урок по пиано. Възнамеряваше, веднага щом родителите му заминат, да се залови с подвързаните томове на географското списание от шкафа с книги и да разгледа снимките на голите африканки.
Когато автомобилът слезе на уличната настилка, мис Клейтън излезе от къщата отсреща и му махна с ръка. Тя водеше един спаниел, който сумтеше и пръхтеше, опъваше ремъка и теглеше господарката си по градинската пътечка. Алън наведе глава засрамен.
— Добър ден — викна Мама и пресече пътя усмихната.
Кучето се затегли към нея.
— Не, кученце! — развика се тя, отстъпвайки назад с лачените си обувки, размахала ръце във въздуха.
Татко скочи от автомобила, издокаран в най-хубавия си костюм, и повдигна меката си шапка за поздрав към мис Клейтън. Тя наклони глава и намота ремъка по-стегнато около китката си. Кучето се давеше от безсилие на тротоара.
— На гости ли отивате? — попита мис Клейтън и заопипва шала на врата си.
— По работа — отговори й Татко. — Просто по работа!
Той помогна на Мама да се качи в колата. Все още засмяна, тя се отпусна на предната седалка, заголвайки белия си, обут в копринен чорап крак. Мис Клейтън се поспря за малко усмихната, а после помаха за сбогом, преди да продължи надолу, към магазините. Черният кон, впрегнат в „парфюмираната“ каруца, затрополя наблизо.
— Алън — рече Мама, оправяйки плохите на полата си, — не забравяй урока по пиано!
— Добре, няма да го забравя.
Тресяща се върху дървените си колела, каруцата мина покрай тях.
— Уф! — възкликна Мама, отвратена от зловонието, бърчейки напудрения си нос.
Докато, тя навиваше стъклото на автомобила нагоре, Алън едва долови сладкия мирис на парфюма й, който за секунда надделя над миризмата на нужник.
Татко провери дали огледалото за обратно виждане е добре нагласено, изтри го, после погледна косо към Мама, за да се увери, че се е настанила добре. Потупа я горд по коляното. Тя се усмихна нежно.
Алън остана прав известно време и също като мис Клейтън кимаше и махаше след потеглящата кола.

* * *
Когато се върна в къщи по тъмно след урока по пиано, през кръглото прозорче на главния вход се процеждаше светлина от антрето и осветяваше по-ниските клони на явора. Автомобилът на баща му бе задръстил пътеката. Ако мине през градината с колелото, майка му положително ще забележи следите от гумите върху цветните лехи. Много трудно провря колелото покрай оградата, стържейки с кормилото по дъските. Баща му, преоблечен в старата си куртка, с мъка навиваше маркуча в сянката на покрития с тухли главен вход. Униформата си бе получил през войната, когато бе определен за отговорник на местната противовъздушна отбрана и трябваше да ходи от къща на къща, за да проверява дали всички пердета за затъмнение са спуснати. В повечето случаи, когато сирената завиеше, той се криеше под масата в трапезарията. По този повод Мадж често казваше, че ПВО означава „папа от въздуха се отбранява“, а не противовъздушна отбрана.
— Внимавай с проклетата ограда — викна Татко.
Той бе измил автомобила на тъмно.
Алън опря колелото си на живия плет от птичи дрян в градината зад къщата. Виждаше очертанията на парника, а отвъд него малките осветени прозорци на къщите, вдъхна мириса на тополите, когато вятърът ги залюля. После затърка енергично нозе в бърсалката пред черния вход, за да го чуят. Винаги правеше това, което му нареждаха, и се чувствуваше обиден, когато някой не забелязваше старанието му. Мама седеше на стола пред камината. Току-що я бе запалила и в стаята все още беше студено.
— Стоиш на тъмно, значи! — забеляза той. Сърцето му се сви.
Тя му отговори:
— Нямам пари за пилеене.
Все пак той запали лампата. Тя бе сложила крака на ръба на камината и седеше, приведена над въглените. Беше свалила елегантния си сив костюм и върху старата сатенена фуста носеше избеляла жарсена рокля. Едната й пантофка бе паднала в огнището. Той огледа широкото й бяло стъпало, вкопчено в бордюра от кафяви плочки.
— Какво става? — попита той. Обхвана го безпокойство веднага щом прекрачи прага.
— Закъснява цял час вече. В края на краищата я предупредих.
— Е, да, но трябваше да я вземете с вас!
Ядоса се. Не бе честно от страна на Мадж така да им разваля настроението. Той трябваше да се срещне с Рони Бейнс в младежкия клуб след вечеря. Как би могъл да се забавлява, ако се чувствува виновен? Винаги когато бе оставял майка си разтревожена в къщи, губеше на пинг-понг.
— Опитай се ти да я вразумиш! — рече майка му. — Опитай се поне веднъж, ако мислиш, че е толкова лесно.
Той излезе в антрето, за да метне палтото си върху парапета на стълбите. Чуваше баща си да мърмори нещо пред входа. Трябваше да стъпва внимателно. Ако направеше някое рязко движение, рискуваше да закачи с рамо мрежестите пердета или да събори вазата с изкуствените цветя от перваза на прозореца. Мраморната статуетка на Адам и Ева, скоро смъкната тук от стълбищната площадка, се олюляваше нестабилна върху пиедестала си. Дори редицата от декоративни чинии, нарисувани с рози и ловни сцени, можеха всеки момент да се изтъркалят от полицата над вратата, разбивайки се върху червения килим. Мадж казваше, че вървели из антрето като през минирано поле. Майка му се увличаше по вътрешна украса; през цялото си детство я бе чувал да говори за това. Как всичко трябвало да бъде на мястото си, макар и не за дълго. Непрекъснато се местеха мебели от една стая в друга, всяка година се пренареждаха украшенията. Тъкмо бяха свикнали с танцьорката, ослепително бяла, на полицата над камината в трапезарията и тя литна, прихванала поли, за да кацне, пребоядисана в блестящо тъмнозелено, върху махагоновата библиотека в гостната. Татко често повтаряше, че Мама представлява цяла напаст с четката си за рисуване; нямала никакво чувство за мярка — тайно би оцветила и пастата за зъби, стига тя да подхожда така на цвета на стените.
— Затвори вратата! — извика майка му. — Човек би помислил, че си роден в хамбар!
Искаше му се да отиде в стаята си, но там бе доста студено, пък и ако държеше да се види с Рони, трябваше да предразположи Мама. Освен това трябваше да се събуе, за да се качи горе. Мадж казваше, че приличали на индуси, понеже ходели из къщата по чорапи и крайниците им мръзнели през зимата, но той разбираше, че не можеха да имат хубави килими и да тъпчат по тях с кални обуща. Когато Мадж стане по-голяма и по-покорна, ще го проумее. Загаси лампата в антрето и се върна в кухнята; опита се да затвори вратата, но резето запъваше от боята.
— Огънят пуши от течението — замърмори Мама.
Той блъсна по-силно. Беше много горд със способността да се владее, когато тя му опяваше.
— Не се дръж просташки! — сопна му се тя. Стенният часовник под стълбището се обади, сякаш в знак на протест.
Алън застана с гръб към огъня и се чудеше как да й помогне.
— Предполагам — започна той, — че е срещнала някого по пътя.
— Това не е извинение.
Напоследък Мадж често закъсняваше. Слизаше на брега веднага след училище и пет пари не даваше, че се връща в девет часа вечерта. А в събота и неделя дори и по-късно! Баща му на два пъти ходи да я търси с колата, изразходвайки дажбата бензин, която му се полагаше. Не бе хубаво момиче на нейната възраст да се шляе само из боровата гора.
Алън рече:
— Бях на урока по пиано.
Майка му не отговори. Седеше, немарливо облечена в стари дрехи, втренчила поглед в огъня. Обикновено когато синът й се връщаше от урок по пиано, тя искаше непременно да разбере дали си спомня задължението да седи изправен на стола и да държи китките си в дъга. После му нареждаше да излезе в градината и да проветри палтото си — мисис Евънс отглеждаше свине в двора и вареше помията на кухненската печка; тя постоянно влизаше и излизаше от стаята, запретнала ръкави до лакти, за да разбърка огризките, докато той свиреше прелюда си от Рахманинов.
Чу стъпки по пътеката, после се чукна с юмрук по прозореца.
— Мадж е! — въздъхна облекчено.
— Глупак! — процеди през зъби майка му. Той мушна глава под мрежестото перде и се взря в мрака навън.
— Кой проклет идиот загаси лампата в антрето! — извика баща му отвън.

* * *
Бяха започнали да вечерят мълчаливо под висящата мухоловка, когато Мадж се върна. В мига, когато тя прекрачи прага на осветената кухня с буйно разгорелия се вече огън, тримата спряха да дъвчат обичайната за събота вечер салата. Лицето й беше бяло под старата ученическа шапка от панама, а очите й блестяха.
— Боже мой! — възкликна Татко, вдигнал вилицата си във въздуха и възмутено сви устни, като видя изсъхналите листа, полепени по периферията на широкополата шапка. — Тая ще ме довърши!
Мадж избухна в плач.
— Майчице! Майчице! Майчице!
— Шът! — обади се Мама, надигна се от мястото си, за да я успокои, а Мадж потъна в стола на Дядо край камината. Татко все повтаряше, че столът трябвало да се изхвърли много отдавна. Какво право имал старият разбойник да им пробутва старите си мебели, годни единствено за огъня? И ето, точно сега, когато Мама протегна ръце към Мадж, а Мадж се хвърли върху й в изстъпление на необяснима тъга, ръкохватката на солидния стол падна на пода.
— По дяволите! — изруга Татко, мъчейки се да се измъкне иззад масата. После се опита да намести ръкохватката с пантофа си.
— Ако питат мене — мърмореше той, — ще изхвърля проклетия му стол на „парфюмираната“ каруца.
Значката на противовъздушната отбрана върху баретата му проблясна на светлината на огъня.
— Дръж се прилично! — нареди Мама. — Кажи ни какво се е случило!
— Беше ужасно! — Мадж зарови лице в скута на майка си. — Бях в гората… Не исках да закъснявам… този мъж излезе от храсталаците.
— О, боже! — възкликна Мама и драматично повдигна очи към Татко.
Алън си помисли: „Сега вече мога да изляза. Сплоти ги новото нещастие“.
— Един от онези германци — каза Мадж. Беше престанала да плаче. Заобленият й крак, издран на прасеца от къпинаците, конвулсивно риташе кофата за въглища. От късия й чорап се процеди тънка струйка пясък и се посипа върху килима с пискюли. — Заприлича ми на Адолф Хитлер.
— Виж в какъв вид си! — гневно викна Татко. — Виж този проклет парцал на главата си!
Той замахна разпалено и разлюля абажура. По тапетите се втурнаха сенки.
— Имаше малък мустак — настоя Мадж.
— И какво ти направи? — попита Мама ужасена.
— Подгони ме.
Мадж отново се разплака. Твърде голяма бе вече да седи, свита на купчина върху пода, вкопчена за коленете на Мама. Виж само какъв ефект ще предизвика! Алън не можеше да понася майка си такава — малката й уста, изопната от страданието, вперила в Татко пълни с ужас очи. Сякаш той знаеше как да се справи с положението. Жестоко бе от страна на Мадж да се държи така. На Алън му беше ясно: сестра му не казва истината — познаваше се по гласа й, в който долови нотки на задоволство, като че ли тя усещаше, че опасността е отминала и че няма да й се карат повече. Татко разбираше, че тя лъже, но какво можеше да стори? Беше го победила. Ограничен от мебелите и размерите на малката стая, той се завъртя безнадеждно в кръг по килимчето пред камината, също като куче, което се готви за сън.
— Какво стана после? — извика Мама. — Нещо неприлично ли направи?
— Не можа да ме хване — изстена Мадж.
Излязъл извън кожата си, Татко внезапно се наведе я сграбчи шапката от главата й. Тя се повдигна леко, но тъй като беше вързана с ластик, минаващ под брадата на Мадж, падна отново на мястото си. Шепата му се напълни с изсъхнали листа.
— Дръж се прилично — предупреди го Мама със суров глас и притисна покровителствено Мадж по-близо до сърцето си.
„Сега е времето да се изпаря — помисли си Алън, — сега или никога.“
Ако почака още малко, може да се изрече нещо непростимо. Някой ще подхвърли обвинение, Мадж ще се намеси, Татко ще запрати захарницата по стената и ще се възцари мълчание, по-брутално от думите. Той се надигна от мястото си, взе порцелановия чайник и се отправи към черната кухня, сякаш се канеше да приготви нова запарка. Отвори вратата към задния двор и застана до оградата, заслушан в гласовете зад мрежестото перде; никой не забеляза отсъствието му. Остави чайника до водосточната тръба и подкара велосипеда през тревата. Пет пари не даваше вече за лехите с цветята. Така вихрено се понесе по улицата, та чак очите го заболяха от студения вятър, втурнал се насреща му. При телефонната кабина сви вляво и профуча през дерето между няколкото къщи, сред брястовете, пое нагоре по мръсния насип и излезе на полето. Забеляза мигането на натриевите лампи, извити в дъга високо над невидимия завой в полите на хълма. Завъртя педалите по-бързо. Не се страхуваше, че колелото ще попадне върху някой камък и ще го изхвърли на влажната земя. Единственото, което имаше значение за него в този момент, бе да бъде далеч от дома. Колкото и да се опитваше да заглуши гласовете им, те продължаваха да отекват в главата му. „Душа не ми остава от работа… Не ми дръж такъв тон.“
Профуча като стрела покрай гъстия къпинак. Проточилите се бодливи клони закачиха якето му… „Чувствувам се омърсен в собствения си дом…“ Пред очите му изникна чудатата фигура на Татко с тъмносинята барета — също като командир на танк, сразен на бойното поле, стиснал пълна шепа изсъхнали листа.
Той се умори; принуди се да спре, за да си почине, облегнат върху кормилото на велосипеда си. Чувствуваше се нещастен. Болеше го корема, като че ли от глад, но се сети, че е вечерял преди завръщането на Мадж с гламавата й история и глупавата й шапка. Някъде зад телената мрежа от двора на мисис Алисън изкудкудяка кокошка, бореща се за място в курника. Алън не можеше да се освободи от мисълта за дома. Представяше си баща си, уединил се горе в спалнята, как снове нервно от прозореца до плетения стол при вратата, а в същото време долу в кухнята Мама и Мадж, седнали до огъня, увлечени в съзаклятнически разговор, дояждат парчетата руло със сладко. Нима може да се забавлява в Младежкия клуб?
Мрачен, той повлече велосипеда през канавката, а после го затътри нагоре по склона към парка. Дори не бе успял да се измие, навярно вонеше на помия. Ако се опита да си придаде приличен вид преди играта на пинг-понг, Рони непременно щеше да му подметне, че се гласи за Джанет Лейланд. Във всеки случай тя нямаше да бъде там. Дори и да бъде, ще е прекалено увлечена в разговор с приятелката си Мойра, та да го забележи. А дори и да го забележи, каква полза? Беше я целунал веднъж, на жура у Доналд Екълс, в тъмното. Не му падна случай да го стори отново. Преди да потегли, той все пак махна щипките от панталоните си, за да не изглеждат толкова измачкани, и подкара към Брауз Лейн. Щом пътят тръгна надолу, той се понесе като вихър. Мина покрай пощата, паметника от войната, така наклонил велосипеда на една страна, че калникът му удари в тротоара, докато най-накрая плавно спря пред църквата. Приятелите му го очакваха на сгурената пътека, вдигайки червен прах с краката си. Потупаха го леко по гърба; ползуваше се с популярност сред тях.
Алън смяташе, че Рони е най-добрият му приятел. Прекарваше много време у тях. Рони бе спретнат, строен и приглаждаше косата си назад с брилянтин. Всеки ден си обличаше чиста риза. Алън бе по-бледен, с по-здраво телосложение. Изкарваше с една риза по няколко дни. Веднъж в месеца го пращаха на подстригване и косата му винаги бе късо окастрена и щръкнала и той си въобразяваше, че изглежда като затворник. Мисис Бейнс позволяваше на Рони да води приятелите си в къщи дори и когато мистър Бейнс беше там; не ги караше да чакат на главния вход.
— У теб ли са онези стихчета? — попита Рони.
— Редът ми още не е дошъл — излъга Алън. Отговорникът по дисциплината в класа му бе дал една поема, дълга четири страници, която минаваше от човек на човек. Разправяше се за някакво момиче от женските противовъздушни сили и един моряк. Миналата сряда беше негов ред да я вземе в къщи. Той я беше скрил в официалните си обувки. Някой — знаеше, че сигурно е Мама — я беше махнал оттам.
— Стори ми се, че ти я взе в сряда — намеси се Питър.
Алън не отговори. Не искаше да мисли сега за това.
Помотаха се малко из клуба на църквата и стеснително застанаха до пианото в подножието на сцената. Събрани там, под блесналите лампи с метални абажури, не знаеха за какво да си говорят. Мистър Холройд и свещеникът бяха седнали зад маса, застлана със зелено сукно, и съставяха графика за сбирките на хора. Алън харесваше свещеника, но когато беше с приятелите си, не даваше вид, че е така. Мисис Комптън се поклащаше като гъска, докато влизаше и излизаше от кухнята, където приготвяше освежителните напитки. Сирил, женен за библиотекарката, вдовица от войната, разговаряше с Хилда Фенъл. Джанет Лейланд още не беше дошла.
— Дай ни тон — каза Рони, като отвори пианото.
— Не мога — отговори Алън. Истина беше; можеше да свири само за мисис Евънс. Свещеникът им направи забележка да спрат да се мотаят насам-натам.
— Тенис на маса или драматичен кръжок? — предложи им той. — Не сте дошли тук да дрънкате по пианото!
— Моля ви, сър — заговори от името на всички Рони. — Заключили сте мрежата за тенис.
И точно в този момент Хилда Фенъл викна от другия край на залата така силно, сякаш викаше през рупор:
— Мога ли да поговоря с теб, Алън?
Хилда беше двадесет и две годишна и пееше в хора. Миналата Коледа, по време на службата, тя се разплака неочаквано и никой не знаеше къде да погледне.
— Какво искаш? — запита Алън.
Разговорът й със Сирил като че ли беше свършил. Той стоеше, до нея и наблюдаваше изражението на лицето й. След малко се отдалечи.
Хилда каза на Алън:
— Не знам как да започна.
Не можеше да й помогне. Гледаше втренчено приятелите си, които в това време отваряха чекмеджетата под прозореца.
Гърдите на Хилда се очертаваха под бялата й блузка. Можеше да ги види, без да се взира в тях. Джанет Лейланд бе по-закръглена, по-равна в тялото; държеше ръцете си скръстени повечето време.
— Много е деликатно — каза Хилда.
— Така ли? — измърмори той.
— Отнася се за вашата Мадж.
— Моля? — попита той глупаво.
Струваше му се, че тя не познава Мадж. Та Мадж не си показваше и носа в Младежкия клуб, а на църква изобщо не ходеше. Свещеникът беше идвал веднъж у тях и бе опитал да я завербува за църковния хор. Мама запали газовата печка в трапезарията, покани свещеника и доста зор видяха, докато накарат Мадж да му се представи и разговаря с него. Татко трябваше да се крие в черната кухня, защото нямаше яка на ризата си. Мадж надрънка какви ли не дивотии за това как се прекланяла пред Бога в градината и тем подобни.
— На шестнайсет години ли е? — попита Хилда.
— Не — отговори той. — На петнайсет.
— Само на толкова ли? — Хилда бе шокирана.
— Изглежда голяма за възрастта си — смотолеви той. Като че ли това, че Мадж е с една година по-малка, отколкото я смяташе, повлия върху решението на Хилда.
— Мисля, че трябва да знаете какво става с нея. Днес следобед я видях близо до електростанцията с един немски войник.
— Не ми е споменавала, че е ходила там. Забраняваха на Мадж да се мотае край електростанцията. Беше опасно.
— Двамата разговаряха.
— Не са разговаряли — отвърна той. — Бягала е от него. Тя ни го каза.
— Ами, седеше си спокойно, когато я видях… и говореше с него.
— О! — възкликна нетърпеливо той.
— Мислех, че трябва да го знаеш! — Хилда гледаше над рамото му Сирил.
— Много ти благодаря, Хилда — каза той.
Когато пристигна Джанет Лейланд, той вече бе изиграл две игри на пинг-понг. Мойра не беше с нея. Джанет носеше червена рокля с бухната пола и тежки черни обувки. Той пожела пак да играе пинг-понг, за да бъде ангажиран с нещо, но не беше негов ред. Нищо друго не му оставаше, освен да седне със скръстени ръце на пейката до вратата и да наблюдава играта. В смущението си взе да насърчава на висок глас ту Рони, ту Питър, но те му викаха да мълчи. Не бяха забелязали идването на Джанет. Тя бъбреше с мисис Комптън. Алън не смееше да обърне глава, за да не се види синкавият цирей на врата му.
„Сама, без Мойра, тя се чувствува по-зле от мен“ — помисли си той. Тя по свой начин бе изложена на хорските погледи. Не че не би могъл да разговаря с нея — знаеше какво да й каже, всъщност безпокоеше се за това, което щеше да се случи след разговора им; дали да я попита има ли нещо против да я изпрати до дома й? Ами ако тя каже да, нали ще трябва да изминат целия път до Дийнсгейт, покрай хотел „Грейпс“ в мълчание, сблъсквайки се леко един в друг в мрака, извинявайки се? И къде ще дене велосипеда? Тя седеше край радиаторите, облечена в червената си рокля, слушаше мисис Комптън, притиснала с ръка брадичката си. Внезапно я чу да казва „лека нощ“ и тя се отдалечи, като мина бързо покрай масата със зелено сукно, а тежките й обувки закънтяха по голите дъски. Той я последва; навярно си помисли, че е тръгнал към тоалетната. Джанет беше вече до закачалката във вестибюла и посягаше за палтото си, когато той я настигна. Поздрави го: „Здравей, Алън“, докато натикваше ръцете си в ръкавите на сивото камгарно палто.
— О! — рече той с бавен и равен глас. — Не те видях. Отдавна ли си тук?
Ушите му пламнаха, а сърцето му тупаше лудо.
— Вече си тръгвам.
— Добре ли си?
— Горе-долу — призна тя.
Срещаха се през седмицата и два пъти в неделя: за утринната служба и отново за вечерната молитва. От дълго време стояха един срещу друг в тронното помещение, но никога преди това той не бе търсил погледа й. Докато закопчаваше копчетата на палтото си, тя му довери:
— Видях баща ти във влака онзи ден. Голям веселяк е!
— Да, такъв е! — съгласи се с нея.
— Винаги е толкова забавен! — продължи тя. — Нарече ме „кльоща“.
В гласа й прозвуча задоволство. Татко наричаше и Мадж „кльоща“, а тя бе доста закръгленичка. Алън смяташе, че и Джанет е такава, само че по-апетитна.
— Майка ти носи чудесни шапки — рече Джанет.
Изглежда, че родителите му бяха възбудили силен интерес у нея. Беше готова да тръгне, добре подготвена за януарския студ с ръкавиците и вдигнатата яка на палтото си.
— Да те изпратя ли до вас? — попита той. — За мен също е време да тръгвам.
— По-добре недей! На мама няма да й хареса!
Във всеки случай тя продължаваше да се бави в студения вестибюл, играейки леко с буклите си, сякаш очакваше още нещо.
— Може би утре — предложи той. — След вечерната молитва… Можем да се поразходим.
— Може би — рече тя и тръгна към вратата с порозовяло от самодоволство лице.
По някакъв странен начин той почувствува облекчение, когато му каза, че майка й няма да е доволна, ако я изпрати. За себе си бе разбрал, че обикновено е по-добре да очакваш нещо с нетърпение, отколкото да го изживееш веднага. Вече не му се играеше пинг-понг. Обясни на Рони, че тръгва рано, защото трябва да си напише домашното по латински. Излъга го. Не беше предупредил Мама, че иска да използува трапезарията. Учеше там, облечен с палто и шал, по чорапи — положил учебниците си върху едно старо одеяло за гладене, за да не се издраска случайно политурата на масата. Не му позволяваха да използува стаята си горе: нямаше къде да учи там, освен в леглото, но майка му беше против, страхуваше се, че ще разлее мастилото върху юргана.

* * *
Този път, съвсем необичайно, не Татко, а Мама се бе оттеглила горе. Той седеше на тъмно с Мадж и двамата слушаха някаква пиеса по радиото. Трудно беше да се влезе в кухнята, тъй като и двата стола бяха изтеглени по-близо до камината.
— Пусни ме да вляза — примоли се Алън, хванат в капан между вратата и облегалката на стола.
— Я да мълчиш! — кресна му Мадж. — Слушаме пиеса.
Наложи се да остане с единия крак в черната кухня, докато тя благоволи да се отмести. Радиото беше поставено зад пердето, на перваза на прозореца. Беше доста голямо за мястото си и стърчеше; лампите му никога не изгаряха; в замяна на това се беше пукнало отпред на няколко места и беше закърпено с черни ленти пластир. Поради големите му размери Татко беше принуден да сяда на масата под остър ъгъл и да се храни наведен напред. Мама искаше да изхвърли радиоапарата. Веднъж почти успя. Беше горе и изтърсваше рогозката на банята от прозореца. Тя бе влажна и тежка, изплъзна се от ръцете й и падна върху антената, опъната между долния прозорец и стълба на оградата. В това време Татко слушаше новини. Радиото се олюля върху перваза и се прекатури между стола и масата. Изплашен, Татко се хвърли напред и го хвана в прегръдката си. Заруга като хамалин.
— Край — рече Татко, като стана и запали лампата. — Пусни момчето да мине.
Баретата му лежеше на пода до кофата за въглища. На главата си имаше кичур черна коса, която сресваше на обратната страна, за да прикрие плешивостта си; без баретата той висваше над ухото му. Наведе се да разбърка огъня, предпазливо поставяйки ръка горе на полицата, над камината. В повечето случаи зле преценяваше разстоянието и ако се изправеше прекалено бързо, удряше главата си в нея. Като доказателства имаше рана с тъмночервена коричка, която никога не заздравяваше докрай. Той се отпусна в презирания от него стол на Дядо, като избърса ръце във военната си куртка. Погледна тъжно към Мадж.
— Страхотна пиеса! — каза тя. — Когато малкото му момиче се загуби…
Татко кимна с глава. И двамата бяха завладени от чувства. Изтерзани, те се взираха в огъня.
— Имате вид на хора, които добре са се позабавлявали — забеляза Алън, като се опита да седне на масата.
Татко го изгледа глуповато и се изсекна. Той можеше да се развълнува чак до сълзи от някоя хубава пиеса. Често го заварваха да седи замечтан до огъня, с носна кърпа в ръка, заслушан в трета програма. За него тя беше нещо като отдушник.
Алън разхлаби яката си и намигна.
В същия миг Татко разбра.
— Ами да! Нов цирей ли ни е излязъл? — попита и скочи на крака, за да го разгледа и опипа.
— Махай се, Джо! — викна Алън и рязко отметна глава. Наричаше баща си с името Джо, когато беше сприхав или сърдит. Татко имаше много хубаво мнение за Сталин*, казваше, че руснаците са спечелили войната.
[* Алюзия с Йосиф В. Сталин, чието първо име на английски се изговаря Джоузеф, галено Джо. — Б.пр.]
— Стой мирно! — смъмри го баща му. — Дай да видя.
Той опипа възпалената кожа с твърдите си пръсти.
— Но това е само една пъпка — запротестира Алън.
— Цирей е. Трябва да ти сложа лапа.
Той нареди на Мадж да донесе каолина. Алън трябваше да изнесе стола в антрето, за да може сестра му да влезе в килера. Той й викна да изнесе и кутията с чая.
— Няма да можеш да направиш чай — извика на свой ред Татко. — Майка ти от злоба е скрила порцелановия чайник.
Той разми с вода каолина на паста. Постави до себе си ножиците и руло бинт. Алън махна вратовръзката си и свали подвижната яка. Мадж докосна подутината на врата му.
— Не пипай! — рече Татко и бутна настрана ръката й. — Ще го пукнеш.
Татко се вживяваше в ролята на доктор. Скъса квадратно парче от стар лист хартия и му подложи бинт. Оформи лапата върху превръзката, сякаш правеше гнездо за новоизлюпено пиле. Докато работеше, си даваше кураж. „Ето така… А сега започваме…“ Изсипа с лъжица малко каолин върху превръзката и коленичи на килимчето пред камината, за да загрее компреса на огъня. Черният кичур коса висна над ухото му.
— Да не бъде много горещо — предупреди го Алън.
— Гледай си работата! — рече Татко.
Когато приключи приготовленията, той нареди на Мадж да държи главата на Алън надолу.
— Недей още! — викна му Алън.
Беше се полуобърнал към Татко; искаше да види какво представлява това, което щеше да му причини болка.
Татко се приближи с лапата върху едната си длан като келнер, който балансира с подноса. Беше се намръщил:
— Наведи се! По дяволите, изгори ми ръката този проклет компрес!
Той лепна превръзката на врата му.
— Боли ли? — попита Мадж и клекна на пода, надзъртайки в очите му.
— Нищо му няма! — рече Татко, сякаш питаха него.

Алън едва не изкрещя от болка. Очите го заболяха от напрежение. Пастата изгаряше кожата му и режещи тръпки полазиха от превръзката нагоре към косата му.
— Юнак — похвали го Татко. Той го превърза с още един бинт, който омота нито много стегнато, нито много хлабаво около врата му, като шал.
— Отивам горе — рече той, като свърши. — Ще ти постеля хавлиена кърпа върху възглавницата.
И зашляпа с пантофите си нагоре по стълбите. Беше в добро настроение.
— Можеше да благодариш поне — рече Мадж, докато навиваше останалото парче бинт и обираше нападалите по пода конци.
Алън не беше в състояние да й отговори; още не се бе съвзел от болката. Опита да полегне върху масата, но превръзката му пречеше. Блъсна стола назад, чак до камината, за да освободи повече място за краката си. Ако искаше да отиде в черната кухня, Мадж не би могла да мине покрай него, без да се изгори.
— Никога няма да имам деца — мърмореше тя, лазейки в краката му. — Заковани в сандъчета, не могат да мръднат…
— Видели са те днес следобед. — В гласа му прозвуча отмъстителна нотка. — Близо до електроцентралата.
— … Все едно да си жесток към животните — продължи мисълта си тя. — Не знам защо изобщо ги създават… отвратителни като дявола.
Тя беше в черната кухня; плакнеше чашата и лъжицата на чешмата.
— По-лошо е да живееш, отколкото да гориш на адски огън.
Започнеше ли веднъж, никой не можеше да я спре.
— Поставете решетката пред камината — викна Татко отгоре.
Мадж се върна в кухнята и захвана да тегли столовете към стената. Алън се извърна към нея, скован от лапата на врата си. Тя имаше широко чело, дълъг нос и бледи устни. Като по-малка му се струваше, че прилича на нетърпелива и винаги нащрек птичка; лудуваше из къщи, заяждаше се с него и лесно се плашеше. Като порасна, стана дръзко и с тромава походка момиче. „На петнайсет години е — помисли си той, — а изглежда по-лошо от когато и да било.“ Пълните бузи й придаваха злобен вид.
— Видели са те — повтори той. — Хилда Фенъл те е видяла.
— Коя Хилда?
— Момичето от църковния хор. Видяла те с оня германец.
— Че какво от това?
— Не бил те гонил — каза той. — Не и тогава, когато са те видели. Приказвали сте си двамата.
Тя като че ли не се обезпокои. Прекара един конец през процепа на двата си предни зъба…
— Не така! — рязко рече той.
— Смуках трева — отвърна тя. — Някакво стръкче се е затъкнало в зъбите ми.
— Какво си говорихте?
— Не съм говорила с никого — отговори тя. — Казах ти. Той ме гонеше.
С нея не можеше да се говори. Не знаеше как. За всичко имаше готов отговор. Гледаше го унесено с кръглите си измамнически очи.
След известно време му каза:
— Искаш ли да знаеш защо онази Хилда не знам коя си ме издаде?
— Не дрънкай глупости! — каза той. — Беше разтревожена. Постъпи правилно.
Тогава Мадж кипна:
— Разтревожена била! И още как! Натискаше се с оня мъж!
— Кой мъж? — стреснат попита той.
— Оня, дето се ожени за библиотекарката, вдовицата от войната.
— Глупости! — викна той. — Не е вярно.
— И изобщо не сме си говорили. Аз бягах от него.
И по-рано се бе опитвал да я вразуми, но напразно. Винеше родителите си, че я глезят, оставяйки я да прави каквото си поиска. Винаги й прощаваха всички бели. Както оня път, когато Мама бе излязла и някакъв човек дойде да пита дали имат стари дрехи за продан, а Мадж му подари кожените си ръкавици и новото му ученическо сако. Щеше също да се прости и с шлифера си, ако Мама не се бе върнала навреме. Ами преди години, когато я хванаха, че си показва задника на евакуираните, пътуващи по железопътната линия? А той ядеше бой с каиш и за по-дребни неща. Е, вярно, скараха й се, но постъпката й не ги отврати, не я преживяха дълбоко.
— Горкото ми старче! — рече Мадж, докосвайки компреса на врата му. — Кой е пъпчивият стар Алън?
Тя го остави да сложи решетката пред камината и да заключи черния вход. Когато най-сетне се довлече до леглото си, разбра, че е невъзможно да легне удобно. Не биваше да цапа чаршафа с лапата. Грубата хавлиена кърпа върху възглавницата драскаше ухото му. Не смееше да се върти много-много, да не събуди баща си. За разлика от Мадж, мразеше да смущава близките си. Чуваше я да покашлюва в съседната стая. Всяка нощ кашляше по десет минути, пък и повече, веднага щом си легнеше. Кашлицата й бе остра, подобна на кучешки лай. На всеки три месеца я водеха на доктор, но той не можеше да обясни причината, нито пък да облекчи положението й. Случваше се да кашля не само през зимата, но и през лятото — следователно виновен за кашлицата й не беше нощният студ в стаята.
През стената чу как Мама промърмори сърдито:
— Моля те, Мадж, изморена съм.
Мадж не се подчини. Продължи да шумоли със завивките. Пружините на леглото скърцаха. Бухането й в мрака не спря.

2.
Алън не знаеше, че Дядо, Баба и Леля ще дойдат за чая. Това означаваше, че трябва да остане в къщи и да играе карти с тях. Докато закусваше, баща му запали огъня в камините и изтърка с четка дъските в черната кухня. Износената рогозка бе мушната в живия плет от птичи дрян. Тъй като беше неделя, не бе прилично да я проснат върху оградата, понеже всички съседи щяха да я видят. Мадж седеше на масата и не се пречкаше в работата им; не я молеха да помага, защото винаги пречеше повече, отколкото помагаше. Мама беше горе, бяха й занесли закуската на табла в леглото.
— Не е справедливо! — пъшкаше Татко, докато влизаше и излизаше през черния вход с парцала и ведрото в ръка. — Това не е мъжка работа!
На утринната служба в църквата Джанет Лейланд се преструваше, че не го вижда. Стоеше до дъбовия трон, стиснала книгата с химните в ръцете си. Бялата й блуза бе с къдри около врата; Джанет гледаше право през него, докато пееше женската партия. Омръзна му да й се усмихва и да й прави знаци с глава. Във вестиария каза на Рони на висок глас, че няма да дойде на вечерната молитва. Не разбра дали тя го чу; бе се облякла и излязла навън, преди той да успее да откачи сакото си от закачалката.
Мистър и мисис Дръмънд пристигнаха с влака в три часа. Леля Нора пристигна с автобус по-късно. Канеха ги винаги заедно. Алън предполагаше, че родителите му по този начин отбиваха задълженията си към всички изведнъж.
Татко се затвори в черната кухня, а Мама наблюдаваше пътя от прозореца на спалнята. Като видя родителите си отдалеч, още от завоя, тя викна, та да я чуят долу:
— Идват, Алън. Кажи на баща си. Когато съобщи на баща си, той рече:
— Как не! — и не се помръдна от мястото си.
Мистър Дръмънд бе висок и як; кожените му обувки бяха кървавочервени от боя. Той прекрачи прага, разкопчавайки синьото си пардесю. Мисис Дръмънд, приведена под тежестта на кафявото си кожено палто, се засуети в антрето.
— Здравей, Алън — възкликна тя изненадано, сякаш той е последният човек, когото очакваше да види тук. — Виж кой е тук! — обърна се към съпруга си. Нима това е нашият Алън!
Дядо потупа шапката си като фокусник и небрежно пусна ръкавиците си вътре.
— Видях, майко — рязко рече той, като я избута към гостната.
Той се топлеше на огъня, извърнал лице към мрачната градина, докато Алън помагаше на баба си да си съблече палтото.
— Добро момче си ми ти! — каза му тя и се настани удобно в сивия фотьойл. Беше толкова ниска, че черните й официални обувки се залюляха над шарените фигури на килима.
Дядо отнесе палтото й в антрето, за да го метне върху парапета на стълбите. После влезе в предната стая и се насочи с безпогрешен нюх към столчето пред пианото. Като млад акомпанирал на някакъв певец; Мама често се хвалеше с това.
Алън остана сам с баба си край камината. Кафявата й рокля шумолеше, а воалетката бе отметната назад, над периферията на шапката, за да вижда по-добре. Червената й от ружа буза беше издута от ментовия бонбон, който държеше в устата си. След малко чуха Мама да слиза по стълбите. Баба се размърда във фотьойла.
— Ти ли си, Кони? — но Мама бе отишла в предната стая да поговори с мистър Дръмънд. Алън ги чу да се поздравяват, сякаш тя е малко момиченце, паднало на земята и ожулило коляното си.
— О, татенце!…
— Хайде, хайде, Кони.
Алън реши отново да убеждава баща си да дойде в гостната. Рязко отвори вратата на черната кухня и го хвана да си прави сандвич с цвекло.
— Какво правиш, Джо? — попита го той раздразнен. — Мистър Дръмънд е тук.
— Какво общо имам аз с него? — извика Татко отбранително. Беше облякъл най-хубавия си костюм.
— Не говори глупости! — сряза го Алън. — Не можеш да останеш тук.
Татко се дърпаше. Закрачи наперено нагоре-надолу из черната кухня, за да му покаже, че малко го е грижа.
„Какво право имаше — помисли си Алън — да се перчи и гневи, да изпълва къщата с тревога? Защо тогава да палят камината в гостната стая, ами сандвичите със сардина и сладкишите, наредени върху масичката за сервиране? И колко смешен изглеждаше той с разширени ноздри и презрително стисната уста! Мадж казваше, че това се дължало на пуританското му възпитание; никога в детството си не бил насърчаван да се гледа в огледалото; нямаше никаква представа за преувеличените си жестове или за физиономиите, които правеше.“
— Не можеш да останеш тук — повтори Алън.
— Върви по дяволите! — изруга Татко.
Все пак той се колебаеше. Избърса устата си с хавлиената кърпа, окачена зад вратата, и след малко влезе нацупен в гостната. Мрачен и раздразнен, той застана пред камината и се опита да бъде вежлив.
— Значи отново сте тук! — рече той.
— Огънят е великолепен — вметна мисис Дръмънд, без да обръща внимание на думите му.
Стаята беше боядисана в бяло. На бюрото стоеше снимката на Мадж, облечена в официална рокля от газ, с панделка в косите. Пред камината имаше ниска масичка със стъклена ваза, пълна с ранни нарциси. Пердетата потрепваха от течението. Отвъд френските прозорци черната пергола, оголена от розите, леко се поклащаше над изсъхналата морава.
Алън трябваше да внимава за покривчицата на фотьойла зад главата си. Не бе сколасал да отмие лапата от врата си; вместо това си бе сложил кариран шал, който закопча с безопасна игла.
Питаше се дали Джанет Лейланд няма да бъде разочарована, ако не я изпрати до вкъщи довечера. Качи се на горния етаж, за да огледа пътя от прозореца на спалнята. Не се виждаше никаква. Знаеше, че тя никога няма да мине покрай тях — живееше на другия край на селото. Въпреки това напрегна очи да зърне червената й дреха по пътя. Вместо Джанет видя леля Нора, навела глава срещу вятъра, забързана по пътеката към къщата им.
Усети майка си в спалнята едва когато тя кресна. Стреснат, той се извърна към нея. Тя го гледаше безмилостно под изписаните си с черен молив вежди. Като че ли беше чужд човек.
— Какво правиш тук? Как смееш, простак такъв!
Гневният й изблик го изненада. Че какво толкова бе направил? Нито беше седнал върху табуретката с жълта тафтяна калъфка, нито бе измачкал покривката на леглото, дори не бе разместил и гънките на пердето, докато стоеше пред прозореца.
— Млъквай! — озъби се той, засегнат от несправедливите й думи.
Леля Нора почука на главния вход. Облечена в най-хубавата си черна рокля, обшита с пайети на корсажа, Мама трепна пред огледалото. Отвори едно по едно чекмеджетата на тоалетката, после повдигна капачето на пудриерата.
— Изчезвай! — изсъска. — И внимавай да не те хвана пак тук.
Често си мислеше, че тя го наказва за нещо, което е направил като малък. Беше напускала Татко „завинаги“ три пъти — опаковаше вещите си и заминаваше при родителите си. Беше идвала при него в стаята му да го попита не иска ли и той, Алън, да замине с нея. Никога не попита за това Мадж; стискаше ръката на сестра му, сякаш никога нямаше да я пусне. О, как искаше да замине с майка си! Само да му бе казала „Алън, тръгвай!“, а не да го кара да избира. Как би могъл да изостави Татко? И всеки път, когато тя затръшваше вратата, той си мислеше, че вече никога няма да я види, нея и сестра си. Мислеше си, че двете ги напускат завинаги. После, когато Мама се върна, облекчението, което изпита, го промени; не можеше никога вече да изтича при нея.
Щом видяха леля Нора, Дядо и Баба така се изненадаха, сякаш ги удари гръм.
— Боже господи, Нора! — възкликна Дядо. — Виж ти, кого виждам!
— Нима това е Нора! — извика Баба. — Господи, благослови!
— Аз съм навсякъде! — рече леля Нора.
Тя приличаше на Татко с тънките си устни и прекалено изразителни очи. Смехът й звучеше подигравателно, нисък и заразителен, винаги завършващ с неволна кашлица и храчене в носната кърпичка.
— Извикай майка си! — нареди му Татко. — Кажи й, че леля ти Нора дойде!
Алън не искаше. Нека Мадж да я повика: омръзнало му бе да участвува в игрите им.
Мадж бе приковала вниманието на останалите. Облечена в неделната си рокля, тя се въртеше с танцови стъпки пред камината и им разказваше за училището. Докато говореше, отвреме-навреме хвърляше поглед в огледалото, сякаш да се увери, че именно тя се намира пред него.
— По английски съм най-добрата в класа… Мис Уилямс е глупачка… Не ви ли се струва, че географията трябва да се премахне?
Мама слезе и надникна през вратата.
— О, ти си вече тук, Нора! — забеляза тя раздразнено, като че ли леля му се бе крила от нея.
Леля Нора завъртя язвително очи. Раменете й потрепваха от беззвучен смях.
— Как върви бизнесът, Дик? — попита Дядо.
— Не мога да се оплача, мистър Дръмънд — отговори Татко.
Алън не знаеше точно с какво се занимава баща му. Интересите му бяха разнообразни. Той нямаше кантора и не ходеше на работа в определени часове. Въртеше бизнеса си по телефона от къщи или в градските кръчми. Не пиеше. Понякога взимаше със себе си и Мама, издокарана да прави впечатление. Миналата седмица сключи успешно сделка с някаква фабрика в Южен Уелс. Върна се усмихнат след разговора по телефона, потривайки доволно ръце. После си зашепнаха нещо с Мама в черната кухня. Тя се кискаше доволно. Той надраска някакви цифри върху гърба на стар кафяв плик и засмята. Къщата изглеждаше по-светла, по-просторна. Мама каза, че било крайно време да ушият нов костюм на Алън. Той се съпротивляваше; противна му беше мисълта, че трябва да прекара следващите дванадесет месеца в тревога за ръбовете на панталона си и всеки път да му се напомня колко скъп е платът. Преди години Татко бил заможен, затова и Мама се оженила за него. После настъпила депресия и той загубил всичките си пари, а с тях и голямата къща, слугинята и градината с рози. Все пак имаше автомобил, а и никой друг от тяхната улица не пращаше децата си в частно училище. Фалирал, защото бил честен човек и добър шеф. Грехота бе да се купуват неща, които не можеха да си позволят. Беше казал веднъж на Алън, че бил в корабния бранш. Но оттогава насам се бе залавял с търговия на бои, платове и дървен материал. По пода в килера се търкаляха памучни торби, натъпкани с коркови тапи. Алън се досети, че баща му е приключил вече търговията с медицински стъкленици. Мадж разправяше, че е търговски пътник, но това не бе толкова просто. Та нали той не ходеше от врата на врата с пълно куфарче бои!
Татко помогна на Мама да изтикат пред гостите масичката на колелца, върху която бяха приборите и чайникът. Той раздаде на всички салфетки и чинии. Огънят и сандвичите го предразполагаха към сърдечност. Впусна се да разказва историята на своя познат, който уж бил натрупал състояние от продажбата на старо желязо. Направи силно впечатление, когато започна да цитира проценти и минимална печалба.
Дядо слушаше учтиво. Отвреме-навреме вметваше: „Ами! Как така?“.
Мама разговаряше с леля Нора за шапки. Тя издърпа някакво парче плат изпод часовника и го вдигна към светлината.
— Как смяташ, на зелено ли бие, или на синьо?
— Май повече на синьо, отколкото на зелено.
— Глупости! — рече Мама. — Зелен е!
Тя бе изключила мисис Дръмънд от разговора. Мадж му бе казала веднъж, че Мама не обичала майка си, понеже била проста и не желаела да се култивира. Вярно бе, че когато Дядо заминал да пътешествува по море преди войната, Баба си останала в къщи. Тя изобщо не проявяваше интерес нито към колекцията му от препарирани пеперуди, нито към книгите от „Библиотека за всички“, които той купуваше ежемесечно. За Баба добро четиво представляваха списанията „Домашни разговорни“ и „Червената буква“. Мама никога не й прости, дето се бе доверила на Мадж, разказвайки й, че като дете е работила във фабрика за бонбони.
Тя обясни на Мадж, че Баба била съчинила всичко това на шега, но Мадж знаеше най-добре. Като бебе Баба имала рахит. Мадж разгласи този факт на всичките си училищни приятелки. Мама щеше да хвърли топа само ако знаеше! Понякога, когато водеше Баба на чай в Саутпорт, тя я тормозеше и й се подиграваше. Постоянно критикуваше дрехите й, стойката й. Веднъж, когато станали да си ходят — Мадж му бе казала, — Баба свила бакшиша за келнера, оставен от Мама под чинията.
Следобедът течеше бавно; свечери се. Разрязаха пандишпана и изпиха по няколко чаши слаб подсладен чай. Мадж помоли за разрешение да отиде на морския бряг. Дядо дремеше пред огъня.
Време беше за играта на карти. Алън изнесе индийската маса с месинговата табла от дрешника под стълбите. Вътре беше влажно и дрехите миришеха на мухъл. Той допря лицето си до старите шлифери и си помисли за Джанет Лейланд и вечерната църковна служба.
Наложи се да издърпат назад канапето, за да направят място за масичката. Дядо тикаше с крак стола си, хлъзгайки го по килима, за да се отмести от пътя им. Мама не му направи забележка.
— Мога ли да изляза? — хленчеше Мадж. — Не обичам да играя на карти.
— Не можеш! — отговори й Мама. — Имаме гости.
Татко се качи горе, за да донесе памучната кесия, натъпкана догоре с дребни монети. Той я изсипа върху масата; монетите се търкулнаха върху месинговата й повърхност. На светлината на огъня имаха цвета на светла мед. Татко изпитваше радост при мисълта, че ще спечели няколко пенса от тъста си. Когато играта свършеше, той му ги връщаше; за него мистър Дръмънд беше стар скръндза и му доставяше удоволствие да натрие носа му отвреме-навреме. В такива случаи Алън беше нещастен, като виждаше как Мама, седнала върху канапето, примигвайки с малките си лъскави очички, се моли на ум баща й да откаже монетите, и как за кой ли път отново се разочарова.
Играеха руми заради Мадж, в останалите игри беше безнадеждна. Липсваше й концентрация, пък и бе склонна да лъже. Леля Нора играеше без всякакви изгледи за успех. Ухапа до болка жълтеникавата си ръка, когато остана последна с всички аса. После се облегна на стола и покри устата си с кърпичка.
— От оня път в Блакпул е — изхриптя тя.
Баба кимна с глава. Тя преброи ловко картите на леля му.
— От въздуха, Нора. Беше толкова свеж!
Дядо седеше с провиснала през корема му верижка на часовника. Караше всички да го чакат, докато изучи току-що раздадените карти.
— Времето е хубаво — обади се Мама, — особено през последните няколко дни.
— Излиза ли някъде на разходка? — попита Баба. — С автомобила, а?
— Студено е, но днес нямаше вятър — продължи Мама.
— В Испания — намеси се Дядо — по това време на годината е меко. Слънцето грее в планините… белите къщи в селата…
— Красота! — промърмори Мама и го погледна с любов.
— Няма нищо, което да подразни окото, нито петънце върху спокойния пейзаж. Звънът на камбаните се носи, докато в далечината…
— Какво му е на врата на момчето? — прекъсна го леля Нора.
— Цирей — отвърна Татко.
Мадж стана неспокойна. Цака Мама и се остави всички да й видят картите. Пожела Дядо да посвири на пиано.
Той й обеща да го направи, но след малко.
— Обичам да пеем всички, събрани около пианото — рече тя. — Като че ли сме едно семейство.
Смятаха я за старомодно дете. Алън разбираше какво цели сестра му.
Когато Дядо свиреше, всички заставаха един до друг около пианото.
„Благослови този дом, о, Господи, се молим ние,
пази обитателите й нощ и ден,
благослови ги
и ги предпази от греха…“ — пееше Татко, прегърнал Мама през раменете.
— Хайде да отидем в предната стая — настояваше Мадж. — Хайде да свирим на пианото.
— Не предната стая, а трапезарията — поправи я Мама.
Все едно, тя нямаше да го позволи. Как ли можеше да понесе да й се изцапат в един ден две стаи!
Играта продължи. Докато събираха резултатите, Алън излезе в антрето. Все още го болеше от обидните думи на майка му. Отвори външната врата, за да разхлади лицето си. Клоните на явора почукваха леко върху стъклата на прозореца горе. От години Татко все заплашваше, че щял да го отсече — казваше, че корените му подкопавали основите на къщата. Всяка пролет Мама, с градински ръкавици на ръцете си, чупеше новите филизи по краищата на клоните, които хвърляха сянка върху кученцата и гергините, а всяка есен Татко събираше изсъхналите листа с цвят на ръжда, които запушваха каналите. Събираше ги на купчина зад парника, под тополите, и ги изгаряше. Мама се оплакваше, че яворът й закривал слънцето, но ако не го закриваше, тя положително щеше да пуска пердетата, за да не избелее килимът. Мадж наричаше явора върба. Веднъж му беше казала, че харесвала градини с плачещи върби.
Мама им напомни, че е станало време за втория чайник чай.
— Или може би — предложи тя, като гледаше баща си — ще предпочетете нещо по-силно?
— Защо не — побърза да отговори Баба.
Леля Нора я смушка в ребрата. Татко остави картите и започна да брои монетите.
Дядо попита:
— Уреди ли онази среща, Кони?
Мама пребледня. Тя постави разперените си като ветрило пръсти върху гърдите си.
— Каква среща? — попита Татко, понижил заплашително гласа си.
— С адвоката, с когото я бях посъветвал да се свърже — отговори Дядо. Той не гледаше Татко.
Татко запрати монетите през стаята. Жените се снишиха върху канапето.
— Господи, знаех си аз! — извика той, превит надве върху месинговата табла на масата, сякаш някой го е промушил с нож.
— Ама моля ви се! — рече Мадж, скачайки на крака. — Не мога да понасям повече! — И избяга от стаята.
Алън я хвана в антрето. Тя се опитваше да отвори външната врата.
— Недей! — предупреди я той. — Недей налива масло в огъня!
От гостната долетяха неясните и объркани гласове, издигащи се заплашително, обясняващи и заплашващи. Чуха как Мама изкрещя необуздано и презрително:
— Не му обръщай никакво внимание, Татко! Не се унижавай!
После Татко, отчаян от ревност, започна да заеква в гнева си:
— Н-н-ни-какво в-в-внимание! Върви по дяволите, подъл стар скръндза!
Мадж изтича нагоре по стълбите.
Леля Нора се появи в антрето, за да си вземе палтото от купчината връхни дрехи, намятани върху парапета на стълбището.
— Не си отивай! — замоли я Алън.
— Няма да остана тук, в тази лудница — рече тя и навлече палтото си. — Знаеш ли — изсъска — колко много ми струва да дойда тук, за да присъствувам на тази „малка разправия“?
Докато му изреждаше един по един разходите, мушкайки го с пръст в гърдите, Алън си мислеше колко стара и смачкана изглежда леля му.
— Билетите за автобуса и шоколадовите бонбони за майка ти. Цигарите ми за из пътя. Вълнената прежда за вашата Мадж.
— Знам — прекъсна я той. — Не си отивай!
Тя нахлупи дълбоко филцовата шапка върху главата си и отвори външната врата. Той я последва. Леля му вървеше бързо по безлюдния път. Беше студено и той трепереше като лист, докато я следваше по петите. Готов бе на всичко, само и само да не бъде вкъщи сега. Когато влакът за Саутпорт профуча по замръзналите релси на железопътния прелез, проблесна синя електрическа искра.
Тя съжали Алън. Спря и зарови в чантата си.
— Върви си вкъщи! — рече, докато му подаваше половин лира. — Ще умреш от студ!
— Ще можеш ли да си отидеш сама? — попита я той.
— Не говори глупости! След минута съм на автобуса.
Не му се искаше да пусне леля си сама в нощта, тръгнала към своята малка къща, в която нямаше ни стъкнат огън и сладки в бюфета, нито пък любими хора.
— Струва ми се — рече тя и се изкикоти с гърления си смях, — че не за мен, а за тях трябва да се тревожиш.
И тя се отдалечи по пътя, задавена от кашлицата.
Той изчака идването на автобуса й. Тя се обърна да му махне за сбогом. Осветените прозорци на автобуса бавно преминаха покрай него; мъж и жена, момче, леля Нора, храчеща в кърпичката си.
Съвсем близо до къщата забеляза Баба и Дядо, които току-що я бяха напуснали. Алън прекоси пътя и се скри в сянката на брястовете. Дядо крачеше напред, а Баба подтичваше три стъпки след него, стиснала чантата си, също както катеричка — желъд.
Ядосан, Татко се бе оттеглил горе в спалнята. Мама разтреби гостната; събра една по една разпръснатите зад възглавницата монети. Вдигна прекатурената върху килима ваза и запрати разцъфналите нарциси в огъня. Взе парцал и започна да трие с него килима, бледа и безмълвна. Изглеждаше така, сякаш кръвта й се е отцедила от лицето заедно с водата от вазата. Алън пренесе масичката за сервиране в черната кухня. Тя го последва.
Заговори го:
— Той не може да се контролира.
— Не може — съгласи се Алън.
Чувствуваше се огорчен, нелоялен спрямо Татко, но все пак тя имаше нужда от него.
— Бедният ми Татко — продължи тя, — та той искаше да помогне!
Не можеше да се съгласи с нея, но не каза нищо. Кимна лицемерно с глава.
— Татко си мислеше, че хрумването му е добро и е в интерес на всички ни.
— Какво да правя с остатъците от храната? — прекъсна я той.
— Виждаш ли, той си мислеше, че адвокатът би могъл да изясни нещата.
— Да ги хвърля ли в огъня в задната стая?
— В гостната — поправи го тя.
— Или в кофата за боклук?
— Чуй ме! — извика тя и тръгна до него, увесена на ръкава му. — Трябва да се срещнем с този човек! Ти не знаеш какво е било през всичките тези години! Няма да знаем, докато някой не провери. Защо трябва Нора да извлече ползата?
— Благодари ли й за шоколадовите бонбони? — попита Алън.
— А той няма да стане по-млад. Всичко може да се случи. Ами ако…
— Не искам да знам! — извика той и отхвърли ръката й. — Това не ме засяга.
Влезе в гостната и метна коричките хляб върху опърлените нарциси в огън

3.

Връщаше се от училище заедно с Рони. По това време на деня вагонът бе полупразен. Те се излегнаха върху седалките, дори качиха краката си върху тях. Навън равната брегова ивица изглеждаше размазана през пелената на дъжда. Алън бе ученик в частното училище Дерби Хол, което се намираше в покрайнините, на шест мили от града, а Рони учеше в гимназията в същото предградие. Сега, когато бяха вече шестокласници, не ги задължаваха да носят фуражките си, нито пък да играят ведрина сутрин в двора на училището. Те ходеха гологлави по улиците, а след това се мотаеха из всекидневната за ученици. Тези две привилегии бяха белег на зрелостта им. Що се отнася до останалото, все още им нареждаха какво да правят и кога да го правят.
— Даваш ли си сметка — рече Рони, — че ако войната бе продължила още няколко години, щяха да ни третират като мъже.
Неговият брат Майкъл бе прекосил Европа като войник на същата възраст.
— Може би — отвърна Алън.
Всъщност това не го интересуваше — престанал бе да забелязва, че животът му тече по релси и че от сутрин до вечер го командуват. Беше започнал да изостава в училището и учителите го предупреждаваха, че ще пропадне на изпитите. Това не го трогваше. Беше добър по латински и история, а по естествените науки имаше тройки. Но напоследък нито уроците, нито игрите по ветровитите игрища или пък другите развлечения, предлагани от училището, можеха да задържат вниманието му. Не беше нещастен или разстроен; седеше просто безучастно на чина си, със спокойно изражение на лицето, замислен за нещо свое. Само отвреме-навреме, когато в часа ставаше някаква лудория, той се стряскаше на мястото си и също като дете пригласяше на сподавения кикот на другарите си. Най-много си мислеше за Джанет Лейланд — припомняше си начина, по който го гледаше, думите, които казваше, превзетия й жест да докосва долната част на ухото си, когато бе несигурна. Не се терзаеше от любовна мъка или нещо от тоя род, не бе загубил и апетита си. По-скоро го занимаваше въпросът дали тя ще приеме него, Алън, с всичките му възгледи и мисли. Джанет го смяташе за много начетен. Той произхождаше от среда, където главната роля отреждаха на жените. Винаги жените биваха обслужвани първи, отстъпваха им и в деловите въпроси, но не ги уважаваха. Джанет дори хареса прическата му. Това бе откровение. Тя го караше да мисли за бъдещето, за трудностите около изкарването на прехраната и придобиването на имущество. Преди няколко години искаше да стане фермер — можеше да дои крави и да събира снопи, а през ваканцията караше трактора на мистър Ледбетър. Мама обаче бе решила, че той трябва да учи право и да стане секретар на градска корпорация. Опитваше се да си представи как се връща от работа в къщи, при Джанет Лейланд, която шета из една прилична кухня, изцяло обзаведена с необходимия брой съдове и порцелан в кухненските шкафове. Положително ще бъде сантиментален и бъбрив съпруг, вече й бе говорил за политика и история, а тя го слушаше, поклащайки отвреме-навреме глава, стиснала ръката му в своята, и не снемаше от него леко изпъкналите си очи. Предполагаше, че тя ще си облича нощница, когато ляга вечер. В леглото майка му носеше комбинезон и жилетка, а Татко си лягаше по долни гащи; Алън никога не бе ги виждал без дрехи. Допускаше, че родителите му ще идват на чай у тях в неделя. Някъде в ума му се въртеше мисълта, че са налице всички шансове да се надява да стане техен придатък, а може би и да направи няколко крачки повече, но нямаше да отиде много далеч. Движението му напред беше ограничено, както и тяхното. Прочел бе теорията на Мендел още в четвърти клас — цвят на очите или структурата на черепа, все едно. Това не значеше, че ще настъпи момент, когато няма да има за какво да разговаря с тях, но съществуваха някои неща, известни предпочитания и предимства, които не можеше да контролира. Винаги ще бъде вежлив и ще следи за маниерите си. По всяка вероятност ще гласува за консерваторите, противно на баща си. Искаше му се да има красиво наредена къща. Ако е възможно, ще засади и плачеща върба в градината.
— Как реагира Лейси, когато му каза, че си загубил онези стихчета за моряка? — прекъсна мислите му Рони.
— Не го слушах — отвърна Алън.
Влакът минаваше покрай стрелбището с редицата военни бараки, в които живееха германските военнопленници. По прозорците висяха червени пердета. Оградата от телена мрежа се търкаляше разкъсана на мокрия пясък.
Рони рече:
— Свещеникът покани тези нехранимайковци на утринната неделна служба. Сигурно му хлопа нещо.
— Един от тях гонил нашата Мадж оная вечер. Така ни разправи, върна се разплакана в къщи.
— Хайде де! — Гласът на Рони бе подигравателен. — Нищо не може да изплаши вашата Мадж!
Алън си помисли, че Рони има право. Мадж плачеше само тогава, когато я улавяха в явна лъжа, или когато й се приискаше да разиграва театър. Той знаеше, че някои от местните момичета са били залавяни да се натискат с германци край брега. Това бе по-лошо, отколкото да ходят с янките. Не би позволил на Мадж да се навърта край лагера, макар господ знае какво се надяваше да привлече сестра му, облечена с мушама и обута с три-четвърти чорапи. Когато тя бе на дванайсет, доведе в къщи някакъв младок, войник от Харингтъновите казарми. Мама и Татко бяха излезли. Мадж му каза, че се старае да следва примера на Татко, като бъде любезна към „нашите доблестни юнаци с каки униформа“. Тя намекваше за Дюнкерк и онзи път, когато Татко бе домъкнал трима войника от Съюзническите сили, настанени в селото. Татко ги бе поканил да седнат на сгъваемите столове в градината.
— Но това не е същото — Алън се опита да й обясни, обезпокоен от мисълта, че съседите го наблюдават от прозорците си. За вечеря Мадж приготви яйца на очи върху препечен хляб. Всъщност тя не вършеше нищо лошо — бе само едно дете — но той нямаше да забрави как войникът изяде яйцата, служейки си с голите си пръсти. Алън беше принуден да остави вилицата и ножа и да затвори очи: повдигаше му се от гледката. Войникът му се извини.
— Какво мисли майка ти? — попита Рони. — Оплака ли се на коменданта?
— Още не — отговори Алън, — но е много разтревожена. Татко също се тревожи.
От деня, когато Баба и Дядо бяха у тях на гости, родителите му не разговаряха помежду си.
Мадж отново започна да пренася устните им послания един до друг.
„Мама пита ще ми дадеш ли парите за застрахователния агент“, „Татко пита дали Рони Дейвис е позвънил от Южен Уелс…“, „Някакъв странен шум идва от тръбите на горния етаж. Ще го чуеш ли?“
Татко се връщаше в къщи както обикновено, но се качваше направо горе, в студената спалня. Нямаше къде другаде да отиде. Навярно се отбиваше при леля Нора и се хранеше при нея — не близваше нищо от яденето на Мама. Когато тя се качваше веднага след вечеря горе, той слизаше долу. Намръщен профучаваше покрай нея в антрето, извърнал лице, сякаш дъхът й мирише. Слушаше радио с часове.
Мама седеше до прозореца в спалнята и четеше книгата си от библиотеката. Когато Алън подкарваше велосипеда по пътеката, съзнаваше, че тя е там, зад клоните на явора, и го следи с поглед. Краката му тежаха върху педалите като олово. Мадж се връщаше от училище, преобличаше се и хукваше, подсвирквайки си с уста в непрогледния мрак по пътя за брега. Никоя от познатите му не се държеше като нея, нито пък имаше свободата й. На нейната възраст сестрите на приятелите му ходеха на курсове по танци и женски кръжоци. Някой трябваше да й говори за нейно добро. Трудно му бе да устои на извъртанията й. Не желаеше пак да се впуска в досаден разговор за Господ, който уж бил в боровата гора или в градината зад къщата и нима той, Алън, не се чувствувал близо до Светия дух, когато свирел на пиано? Като я слушаше как говори, човек би си помислил, че Бог живее в парника им. Тя изкарваше Алън извън кожата с високомерието и глупавата си сантименталност.
— Вашите не би трябвало да пускат такава хлапачка да излиза сама — рече Рони. — Тя представлява постоянна заплаха за всички ви. И винаги е представлявала.
— Не я пущат! — възрази Алън. — Здраво я държат за юздите!
Мадж още не бе навършила петнайсет години, а вече правеше всичко, което си иска. Нищо не можеше да я спре. Нито страданията на Мама, нито заплахите на Татко. Тръгваше към железопътния прелез, безгрижна като птичка, облякла ученическия си шлифер, дълбоко нахлупила старата широкопола шапка върху главата си, сякаш навън е горещо пладне на циганското лято. Нощта бе черна като смола, а там долу, на плажа, вятърът духаше откъм морето и вълните се разбиваха с бучене о брега. В гората все още имаше неоткрити мини и неексплодирали снаряди. Вражеските самолети се бяха освобождавали от бомбите си, преди да стигнат до морето. Мадж можеше да бъде разкъсана на парчета, пристъпвайки между гъстите и скърцащи от вятъра борове. Връщаше се в къщи мокра като кокошка със сплъстена от солта коса, а на сутринта Алън виждаше пред стълбището на черния вход купчинката пясък, която тя бе изтръскала от обувките си.
— Не си ли спомняш — прекъсна мислите му Рони — за онзи случай на Хол Роуд?
— Хол Роуд?
— Когато сестра ти влезе в онази бомбардирана къща и тръгна по наклонените греди на покрива.
— Не си спомням — рече Алън.
— Баща ти те напердаши!
— Не дрънкай глупости! — сряза го Алън.
Той преметна ученическата си чанта през рамо и застана до вратата на вагона в очакване да се отвори.
После пиха по чаша чай в ресторанта, който се намираше под сводестия покрив на гарата. Над главите им, на шест стъпки височина, по насипите на моста луковиците на минзухара скоро щяха да покълнат. Кондукторът харесваше големи момчета; дълго си игра с косата на Рони и му повтори няколко пъти, че кожата му била нежна като на девойка. Въпреки това, докато седяха край солидната маса, ругаеха и отпиваха от силния черен чай, се чувствуваха мъже.
— Къде, по дяволите, изчезна вчера след спявката? — попита Рони.
— Затваряй си плювалника! — сопна му се Алън и в същия момент си представи собственото си лице, разтегнато от усмивка на самодоволство. Изпратил беше два пъти Джанет до дома й и я бе целунал веднъж по устните, зад вечно зеления жив плет пред къщата им. Бленуваше да я види къпеща се в морето — чакаше с нетърпение да дойде лятото и тя да хвърли тежкото си палто и вълнените пуловери.
В ресторанта беше топло като в пещера; в нажежената до червено чугунена печка гореше буен огън. Въздухът бе пропит с миризма на локомотивна грес и въглищен прах. Навън, в селцето, животът си течеше, както вечно е било. Откакто сирените внезапно прекъснаха воя си, нощите вече бяха мирни — тишината се нарушаваше само от трясъка на „парфюмираната“ каруца, когато минаваше покрай смълчаните къщи. Гората отвъд крайбрежния път се бе смалила в малък клин от борове; нямаше я вече непроходимата джунгла от дървета, омотана в дантелена пелена и паяжини на отровни паяци — далеч остана времето, когато се качваше на върха на пясъчните дюни и си въобразяваше, че е Сид, застанал за пръв път пред морето. Нищо не се случваше в живота му, което да го изненада. Сега тук, на гарата, с грохота на влаковете оттатък гранитния зид и олюляващата се лампа над неметения под, той си представи за миг, че всичко би могло да се случи.
— Ще дойдеш ли на лагер тази година? — попита Рони.
— Може би — отговори Алън.
Миналата година не го пуснаха, защото предишната се бе върнал от лагера с импетиго. Майка му трябваше да купи дълги панталони, за да скрият от съседите струпеите по краката му.
— Беше чудесно, ех, каква седмица прекарахме в Уиндърмир! — рече Рони. — Оня глупак Уилсън падна в езерото.
— Не беше Уилсън, а малкото момче от магазина за прежда.
— Изкачването на онази планина беше страхотно! Качихме се много нависоко.
— Хълм, а не планина.
— Приличаше на планина — каза Рони. Той се заигра с купчинката билети, струпани върху масата. Усмихна се широко: — Все пак не беше ли страхотно, а?
— Страхотно — съгласи се Алън. Мразеше да ходи на лагер. Не можеше да понася влажните нощи и пълзящите по кожата му насекоми. * * *
Мама бе в Саутпорт и Мадж бе сама в къщи; рисуваше нещо върху кухненската маса. Без огъня в камината стаята изглеждаше мизерна. Боята от вратата на кухненския килер бе започнала да се лющи. Мама не се грижеше много-много за кухнята — подреждаше само стаите, които рядко използуваха.
Мадж каза, че днес няма да ходи на училище.
— Значи си болна?
— Заради кашлицата.
Рисувайки с цветни моливи някакво влечуго с излизащи от устата му пламъци, тя плезеше връхчето на езика си.
Алън изръмжа. Смяташе кашлицата й за нещо, което сестра му сама си поддържа. Тя не й пречеше да се разхожда в дъжда.
— Кашлицата и чековете — каза тя, като остави молива на масата. — Искаше да му подпиша още един тази сутрин.
Думите й предизвикаха гнева му.
— Защо само създаваш неприятности? Защо не можеш да правиш това, което ти нареждат?
Той стовари футболните си обувки върху масата до кутията й с моливи, за да я сплаши.
Тя не му обърна внимание. Зад главата й тапетът на цветя бе прокъсан и под него прозираше мазилката. Когато Мадж бе по-малка, тя имаше навик да ляга по лице върху полираната маса и да се върти като пумпал, жулейки стената с обувките си. Беше чист вандализъм! Но тогава, както и сега, трябваше да й попречат с един здрав бой.
— Ако ми беше дал обяснение за какво му е подписът ми — продължи тя, — нямаше да имам нищо против. От предпазливост никой не е пострадал. Но той е глупак. Моето име не е само завъртулка върху някой негов чек, знаеш. Нали съм в много чувствителна възраст. Той не може да ме избърше просто ей така, като отпечатъци от пръсти върху буркан сладко.
Нямаше смисъл да се кара с нея. Самият той не разбираше защо подписът на сестра му е необходим върху чековете на Татко. Тя трябваше да се подписва също и върху други документи. Татко ги прегъваше така, че тя да не може да прочете напечатаните думи над празната, точкувана за подписа линия на края на листа. Чуваше ги как се карат горе, поне веднъж седмично. Татко удряше с юмрук по тоалетката, върху която лежеше документът, а Мадж крещеше: „Защо трябва да го подписвам? Искам да знам защо!“.
Тя се бе оплакала на Алън, че Татко харчел от нейните пари.
— Не ставай глупава! — бе й казал той. — Та ти нямаш никакви пари!
Тя твърдеше, че имала. Било очевидно, иначе защо бил необходим подписът й пред банката?
— Някой може да ми е оставил състояние — упорствуваше тя. — Някой умрял роднина или друг човек.
Нямаха никакви умрели роднини, с изключение на Татковите, но те всички се бяха поминали бедни като църковни мишки, още когато той бил малък.
— Все пак — настояваше Мадж, — аз разговарям с какви ли не старци. Винаги съм го правила. Намират ме много забавна. Откъде знаеш, може някой от тях да ми е оставил нещо.
Необяснимо защо, но Мама винаги вземаше нейна страна, когато ставаше дума за подписване на чековете. Тя все повтаряше, че Татко трябвало да си урежда по-добре нещата.
Алън излезе в антрето, за да съблече палтото си, но се отказа. Беше доста студено. Не посмя да запали с газовата горелка огъня, преди да се е върнала Мама.
— В колко ще се върне Мама? — попита сестра си.
Тя повдигна рамене. Обграждаше рисунката си в рамка.
— Значи няма да излизаш тази вечер — заключи той с нотка на задоволство в гласа си. — Още повече че днес не си ходила и на училище.
— Напротив, ще изляза — отговори тя. — Малко чист въздух ще ми подействува добре.
Алън трябваше да стисне юмруци, за да запази самообладание.
— Слушай! — започна меко той. — Не бива да излизаш по тъмно.
— Чекът беше за новия ти костюм — изведнъж си спомни тя. — Да си затворя ли очите и да подпиша?
— Не искам нов костюм! — викна той. — Ще се вслушаш ли в това, което ти говоря? За кого се издокарваш всяка вечер… по тъмно? Не ходиш да гледаш природни красоти, нали?
— Затваряй си устата! — викна тя на свой ред.
— Тогава какво правиш?
— Нищо!
— Мотаеш се по плажа…
— Не се мотая!
— Има неексплодирали бомби — предупреди я той.
— Глупости!
— Опасно е край брега — викна той отново. — Трябва да си стоиш вкъщи!
— Вкъщи? — Тя го погледна с презрение. — Не мислиш ли, че тук е по-опасно.
И тя обходи с драматичен поглед кухнята, сякаш иззад листата на розите по тапетите надничаха вампири.
— Знаеш, че има и по-лоши неща от бомбите.
Разгневен, той запрати шала си върху масата. Ех, как не искаше сестра му да говори по този начин. Думите й го караха да изпитва желание да я вразуми, като използува голите си юмруци. След малко тя рече:
— Във всеки случай не ходя на брега. Поне не на самия плаж.
— Ще подивееш — промърмори той. — Не е нормално.
В същия момент съжали за думите си. Сметна, че тя ще се впусне в глупави разсъждения за това колко относително било да си нормален. Но за първи път тя мълчеше. Окуражен, той продължи:
— Не виждаш ли какви търкания създаваш в къщи? Те се безпокоят много за теб.
— Не за мене, Алън — рече тя. — Същото ще бъде, ако си стоя тук. За пари е… и за онзи адвокат.
Тя като че ли не схващаше, че мъката, която му причинява, е главната му грижа. От много отдавна се бе отказал да анализира причините за поведението на родителите си — все едно да изпразва пълна чаша с мравки в мрежа за пеперуди, та да ги запази на сигурно място. Единственото, което желаеше, бе Мадж да си стои в къщи вечер, така че когато се връща у дома, да не намира повече баща си полудял от тревога, подскачащ нагоре-надолу по тротоара.
Трябва да пусне радиото, преди да се е върнал баща му, в случай че той пак е в лошо настроение; пущаха го заради съседите, за да заглуши необузданата реч и шума от затръшването на вратите. Но той не можеше да говори на Мадж както подобава на фона на танцова музика. Стоеше нерешително зад стола й, загледан в радиото, докато се мъчеше да вземе някакво решение.
— Харесва ли ти? — попита тя и вдигна към него рисунката си.
— Ще се вслушаш ли най-после в това, което ти говоря? — настоя той и я потупа леко по рамото.
Тя се намуси. Продължи да седи обидена на масата, но я застърга с кутията за моливи.
— Ще оставиш следи — предупреди я той. — Престани!
Тя се нацупи; ако имаше джобно ножче под ръка, сигурно щеше да издълбае инициалите си върху дървото от чист инат.
Сети се за онзи път, когато Мадж пожела да отиде с него у Рони Бейнс и той не я взе. Тя се скри зад кофите за боклук, и когато той излезе през черния вход, цапардоса го по главата с метлата за двора. Свлече се на колене от болка. Мама й издърпа ухото, но тя се разкашля толкова продължително, че всичко свърши с изпращането й в леглото, където я обслужиха най-внимателно, докато на неговата глава се образува цицина, голяма колкото орех.
— Опитай се да бъдеш разумна! Безпокоя се за твое добро, това е всичко!
Тя го погледна косо, а после се вторачи в рисунката си.
— Чудесна е! — похвали я той търпеливо. — Бива те по рисуване.
Тя се усмихна леко.
Запита я предпазливо не е ли минавала покрай лагера.
— Военнопленническия — поясни той.
— За какво намекваш? — викна смутено тя.
— Ами — престраши се той — видели са те с един от военнопленниците.
— Някоя двойка прелюбодейци! — кресна тя и скочи разярена от мястото си. — Знам за какво намекваш.
Алън забеляза синя драскотина от цветния молив, която му заприлича на изпъкнала вена върху слепоочието й.
— Само защото самият ти си долен мръсник, който драска стихчета за моряци, си въобразяваш, че всички са като тебе!
Трябваше да отиде в черната кухня, ако искаше да не я удари. „Нахалница такава — да се рови в шкафа му!“
— Къде скри листа? — настоя гласно той. — Кажи ми къде си го прибрала или ще ти строша главата!
— Извинявай — рече тя, разстроена от постъпката си, — хвърлих го в тоалетната. Стори ми се, че Мама се качва горе и нямаше къде да го скрия.
Той пусна радиото и се отпусна на стола. Не можеше да я гледа.
Тя му направи чаша чай, макар само господ да знаеше какво ще направи Мама, ако бе влязла в този момент и ги бе заварила да пият чай. Не благодари на Мадж за чая. Изпи го в мълчание. Тя въздъхна няколко пъти, за да му покаже колко съжалява. Най-после, но вече късно, пожела да му разкаже за нощните си разходки. Тя никога не се съобразяваше с чувствата на близките си. Когато той бе щастлив, Мадж бе тъжна, когато той се затваряше в себе си като в мида, точно тогава сестра му пожелаваше да бъде откровена и доверчива.
— Не искам да знам — каза й. — Не нося повече отговорност за случилото се. Прави каквото искаш.
Тя не настоя. Застла масата за вечеря, прибра цветните си моливи, обели картофи на мивката. Дори има дързостта да го попита има ли някакви пари. Нямаше, и така й каза. Тя се качи горе; чуваше я да се движи над главата му в спалнята на майка им.
Влезе Мама, облечена в кожено палто, с порозовяло нежно лице от разходките по главната улица на Саутпорт. Не каза нищо за неизмитите чаши и чинии, оставени върху дървената сушилня за съдове. Попита го само как е прекарал деня си в училище и дали Мадж е пила сиропа си за кашлица. Тонът й бе съвсем приятелски, но той усети, че на моменти тя му хвърля сърдити погледи. Недоумяваше, понеже вече знаеше, че не майка му, а Мадж бе намерила стихчетата за моряка в официалните му обувки. Със сутрешната поща бе дошло писмо от директора на училището, което известяваше датата на родителската среща „на чаша кафе“. Положително ще му ушият нов костюм за случая, не ще и съмнение.
— Какво не харесваш на униформата ми? — попита я той.
И дума не можеше да става — срещата щеше да бъде съвсем неофициална, щяха да присъствуват само учениците от шести клас заедно с родителите си, облечени, разбира се, във всекидневните си дрехи.
— И ти също — напомни й той, но тя не го чу.
— Баща ти в къщи ли е? — попита майка му.
— Още не.
— Предполагам, че пак се е завлякъл у сестричката си — рече тя и злобни пламъчета засвяткаха в очите й, скрити зад късата сива воалетка.
На Алън му се струваше абсурдно, че баща му не си признава всекидневните посещения при сестра си Нора. Когато той, Алън, се ожени, което сигурно щеше да стане един ден, кой друг ще се грижи за него? Непременно ще посещава Мадж винаги когато си пожелае, ако дотогава, разбира се, не я разкъса някоя бомба.
* * *
Късно вечерта у тях се отби мистър Харисън с някакъв свой приятел. Гостите завариха Мама и Татко в една и съща стая — кухнята — сякаш бяха хванати в капан (Мама бе прескочила за малко долу, за да си вземе очилата). Когато се почука на външната врата, Мадж бе в антрето и покани гостите вътре, преди някой да я спре. Въведе ги направо в кухнята. Каква дързост — да им дойдат гости без предварителна покана! Татко бе облечен във военната си куртка, а Мама беше боса, подгъвът на полата й висеше. И двамата стояха пребледнели, силно потресени от неочакваната беда.
— Заповядайте, заповядайте! — промърмори Татко, съвзел се първи, и стрелна Мама с поглед. Усмивката му бе странна — любезна и в същото време пресилена.
Малката стая изведнъж стана тясна. Алън бе изблъскан към черната кухня.
— Колко ви притесняваме — рече мистър Харисън. — Ще извинявате, но уверявам ви, налагаше се.
Приятелят му, висок мъж с кадифена яка на дългото си черно пардесю, стоеше притиснат до стената.
— Но моля ви — промърмори Татко и започна да тегли столовете от местата им край камината, за да осигури пространство за новодошлите. Безсмислено беше да ги канят в гостната; без огъня в камината, запален няколко часа предварително, гостите им бяха изложени на риска да се превърнат в ледени висулки. Изправена пред тази дилема, на всичко отгоре облечена с домашни дрехи, Мама реши да принесе в жертва Мадж.
— Време е за сън, мила. Хайде! — рече й тя и сведе глава като срамежливо момиче. Какво голямо усилие на волята й костваше да не зарови в ръце лицето си с размазания грим по очите и изяденото от устните червило.
— Аз излизам! — заяви ядосано Мадж.
— Малкото ми глупаче — промърмори Мама и я избута с твърда ръка в антрето.
Чуха как Мадж протестира, когато Мама я изблъска нагоре по стълбите. След малко тя се разкашля.
Мистър Харисън бе начетен човек; с Татко се познаваха от шест години. Ако можеше да се вярва на Татко, запознали се във влака, където повели разговор за някаква статия за Сталин в сутрешния вестник. Мистър Харисън бе вещ в руската история. Разправяше, че Распутин не бил чак такъв дявол, какъвто го изкарвали, в книгите. Мистър Харисън бе идвал у тях няколко пъти; канеха го в градината през лятото. Той им разказваше надълго и широко за залеза на предреволюционна Франция, както и за лошото здраве на сестра си Нанси. Докато говореше, Мама се прозяваше отегчена. Само веднъж го поканиха специално на чай в трапезарията. Тогава той се обърна към Мама с „несравнима госпожо“ и разля купичката си с компот от круши върху покривката. Обикновено Татко се срещаше с него във влака. Той казваше, че мистър Харисън очевидно бил образован, ако се съди по акцента и изразите, които употребява. Та как иначе да се обясни небрежността в облеклото му и вързопът книги, който носеше под мишница! Всъщност причината за посещението му тази вечер бе едно томче на Суифтовите поеми. Имал нужда от него, обясни той.
— Ей сега ще го донеса — увери го Татко. — И дума да не става.
Алън не можеше да си спомни баща си да е чел някога поезия. Слушаше стихотворения по радиото, но не отваряше стихосбирка. С артистични заложби в семейството бе Мама — научила бе Мадж да декламира „Ела тук, Евън Камерон, ела и застани до моето коляно“, както й „Мечтата на роба“. Веднъж Татко бе нарисувал с молив едно лале за Мадж, но рисунката му бе толкова бездарна, че тя я хвърли в огъня.
Мистър Харисън представи приятеля си като капитан Сидни. Имал ужасни преживелици с Ромел*. Татко се здрависа с него толкова енергично, че върху челото му висна кичур коса. Самият той не бе годен за военна служба — старал се бе според възможностите си в Силите на противовъздушната отбрана. Мама слезе долу с прясно напудрен нос, обула панталон. Около главата си бе намотала тюрбан. Капитан Сидни каза, че не може да седне.
[* Ервин Ромел (1891 — 1944) — германски фелдмаршал, главнокомандуващ нацистките военни сили в Северна Африка по време на Третия райх. — Б.пр.]
— Но защо? — попита го Мама, като му намигна дяволито. Тя сновеше с пакет бисквити и с буркан сладко между кухнята и килера.
— Имам цирей — отговори той.
— О, господи! — възкликна Мама, после изписка истерично и кратко, отнасяйки в черната кухня увито в хартия парче сирене.
Здравето на сестрата на мистър Харисън продължаваше да се влошава, но със същото бавно темпо.
— Колко тъжно! — мрачно рече Татко и печално поклати глава.
Мистър Харисън се взираше в огъня. Носеше лекьосана папионка и панталон от фрак; и така държеше тънките си дълги ръце, сякаш се моли.
— А как върви учителствуването? — осведоми се Татко.
— Доволен съм — отговори мистър Харисън.
Той преподаваше история на момчета, които не възнамеряваха да се явяват на матура, за да получат дипломи.
— Все пак няма ли да седнете? — Татко попита капитан Сидни, който продължаваше да стои прав до стената. Но той отново отказа. Не беше стар. Имаше вид на заможен и добре гледан мъж — дори малко приличаше на денди. Пожела да узнае дали Алън е ученик.
— Да — отговори Татко, — ученик е в Дерби Хол.
Всички се обърнаха към Алън. Ех, защо не беше сестра му тук, та да насочи разговора в друга насока!
— На колко си години? — продължи с въпросите си капитан Сидни.
— На седемнайсет, сър.
— Трудна възраст — забеляза капитанът, а Татко като пъргав кон отметна глава назад, сякаш искаше да подчертае с жеста си голямата грижа, която Алън му създаваше.
— От неотложна необходимост е да получа това, което споменах преди малко — намеси се в разговора с тих и доверчив глас мистър Харисън. Той погледна многозначително Татко.
— Не ще и съмнение! — рече нетърпеливо Татко и погледна неспокойно към черната кухня, където Мама застилаше с бяла кърпа тенекиения поднос.
— Алън, качи се горе и виж в гардероба на синята стая, има една книга с позлатени букви на корицата: „Поеми от Суифт“.
— Коя стая? — попита той.
Мадж бе съвършено права — човек никога не можеше да бъде сигурен при това често разместване на мебели и смяна на тапети кое в коя стая се намира. Единствен яворът седеше на мястото си.
— Желае ли някой от господата сос „Деди“ върху сиренето? — викна Мама от черната кухня.
— Побързай! — подкани го Татко, като кимна с глава към вратата.
Мадж се бе свила, трепереща от студ, на стълбищната площадка. Люлееше на ръце — като бебе — чифт пантофи, изработени от някакъв черен плат.
— Какво правиш тук? — попита я Алън.
— Мисля — отговори му тя.
Той отвори гардероба и пипнешком затърси алуминиевото сандъче за амуниции, в което Татко държеше пари и документи. Толкова често му бяха напомняли да гаси осветлението, че си бе изработил, също като животно, чувство за ориентация чрез опипване в тъмното.
— Този разхлопан гардероб трябва да се изхвърли — забеляза Мадж. Беше клекнала до вратата по кюлоти и фланелка; коленете й бяха изхвръкнали напред. Продължаваше да стиска пантофите като кукла в ръцете си. Тя не харесваше зеления кастор, с който бе покрито бюрото. „Прилича ми на току-що поникнала трева“ — казваше.
Да забелязва материала и формата на предметите беше една от неприятните й превземки. Можеше да се отврати от нечия коса или от шарките върху порцелановия чайник… две неща, незабележими за нормалния човек.
— Наметни се с палтото! — каза й. — Вече си голямо момиче.
Когато бяха малки деца, не знаеше точно колко малки, често слушаха как родителите им се карат долу в кухнята. Мадж се мушкаше при него в леглото за утеха. Обикновено кавгите ставаха заради татковия търговски партньор отпреди войната или заради стиснатостта на Дядо. Заедно с горчивите думи до тях долитаха и стържещите звуци от разместването на столовете напред-назад по изтрития линолеум.
— Защо ли крещят? — любопитствуваше Мадж, като го прегръщаше с пълните си ръце.
— Не крещят — отговаряше й той. — Те разговарят.
Лежаха под сатенения юрган и не смееха да дишат. После заиграваха на една измислена от него игра. Три къси пътечки водеха до самотна къщичка в полето с мушкато на прозореца. През стъклото се виждаше застлана маса, върху която са наредени кифлички и пай с месо. Само една от пътечките водеше до вратата на къщичката; другите две свършваха в жулеща коприва и свински кочини. Не знаеше как му хрумна тази игра. Първата пътека тръгваше от ръката на Мадж и стигаше до врата й, втората минаваше през гърдите й до едната й подмишница. Третата вървеше надолу по корема й до онова топло и хлъзгаво място, където се събираха бедрата й: и двамата съзнаваха, че този е верният път, макар никога да не говореха за това. Явно и Мадж се досещаше за него, въпреки че беше малка, защото го избираше последен, така както той изяждаше най-напред кората на филията, за да се наслади накрая на меката, намазана със сладко среда. Играта не бе неприлична, наистина не беше: той нямаше лоши намерения. Тя просто бе начин да се заглушат сърдитите гласове на родителите им долу в кухнята, крясъците, че Боб Уорд не бил нищо друго, освен бита карта, че мистър Дръмънд е мръсен стар педераст.
— Какво значи педераст? — питаше Мадж. — Защо Дядо да е педераст?
— Не знам — казваше той искрено. — Не ги слушай! — Кой е пътят до къщичката?
Алън намери книгата. Заглавието й бе напечатано с позлатени букви.
— Ако питаш мене — обади се Мадж, — този мистър Харисън упражнява лошо влияние върху Татко.
— Никой не те пита! — сряза я той и слезе долу, като я остави да стои на площадката.
Татко грабна книгата от ръката му и я бутна в ръцете на мистър Харисън, сякаш му предаваше щафета, Мистър Харисън я пъхна в джоба на шлифера си.
Капитан Сидни бе тръгнал за някакво събрание в Ейнедейл.
— На малка дискусия — обясни той — за отражението на войната върху по-младата генерация.
— Учител ли сте? — попита го Мама. Тя бе много запалена на тема образование. Беше посещавала един пансион в Белгия, който подготвяше възпитаничките си за влизане във висшето общество. (Според Татко най-евтиният, който можело да се намери.) Самият той бе посещавал някакво третокласно училище и го напуснал скоро след постъпването си, та да не говорим за завършване. Мама помагаше на Алън в домашните по френски; тя дори знаеше бегло латински. И въпреки това никак не се развълнува, когато чу „Дванайсета нощ“ по радиото.
— Не — отговори капитан Сидни. — Просто ще поставя някои въпроси, които ме вълнуват, за да съм наясно.
Мама разказа своята „трагична версия“ за пневмонията на Мадж по време на затъмнението: за това как е трябвало да се избира между смърт под масата в трапезарията им или кръвоизлив в белите дробове в противовъздушното скривалище на полето зад къщите. Разликата била малка… Дъбово дърво, от една страна, жълтеникава почва с търкалящи се тук-там ръждясали консервени кутии — от друга.
— Спряхме се на масата — намеси се Татко. — По този въпрос нямаше две мнения.
— Всъщност мократа трева ме накара да взема това решение — прекъсна го Мама. — Представете си да газите по нея, между тополите в мрака. А кучетата вършат там голямата си работа през деня, знаете. За мен това беше голям кошмар! — спомни си Мама.
— Искам да обърна внимание на вредата — рече капитан Сидни, — вредата, нанесена върху емоционалния живот на детето. Страх… сънища… симптоми от един или друг вид.
Мама и Татко изпитаха неудобство — приеха думите на капитан Сидни като упрек към самите тях. Та нали на света не съществуваха други деца, освен техните. Горе Мадж отново се разкашля.
— От времето е — обади се Мама, докато разбъркваше чая си.
— Ти не бе изплашен, нали, синко? — попита Татко, търсейки подкрепа в Алън.
— Не — отговори той.
Не се бе изплашил. Напротив, радваше се, че не ходи на училище. Ами оня „Спитфайър“, изложен на показ в парка? Спомни си за всекидневния ешелон от танкове, които слизаха към брега, залитайки надолу по пътя.
Когато гостите си отидоха, Мама и Татко захванаха да обсъждат ексцентричните дрехи на мистър Харисън и мъжественото телосложение на капитан Сидни.
— Ама как се изтърсиха, изобщо непоканени! — чудеше се Мама. — Без „с ваше позволение“.
— Цял красавец — рече Татко, — като го гледаш как се е подстригал!
— Можеше да се здрависаш с него — Мама укори Алън. — Не знам кому е нужно да мънкаш, като че ли си глътнал езика!
Но тя не изглеждаше ни най-малко огорчена. След известно време попита:
— Какво ли намира капитан Сидни в този стар глупак Харисън?
— Какъв ти глупак, Кони! Може да прилича на корабокрушенец, но в никакъв случай не е глупак.
Мама избухна в смях:
— Ами като не можа да седне заради цирея си?
— Страхотия! — задави се от кикот Татко и в захлас се заудря по коляното.
— Пък аз едва не го попитах къде му е циреят.
— Трябваше да му предложа компрес с моите лапи — викна Татко толкова развеселен, та чак сълзи заблестяха в очите му.

4.

На следващата сутрин Алън се освободи от училище, за да отиде в града. Трябваше да му вземат мярка за новия костюм, значи налагаше се да си смени и бельото. Беше против всички разноски по костюма и си представи изражението върху лицето на майка си, когато учителите й кажат, че синът й, с нов или стар костюм, няма вероятност да си вземе изпитите. Алън се бе свил до оградата на гарата, докато чакаше баща си и наблюдаваше мъжете, които пълнеха твърди чували с въглища. Въглищният прах чернееше под пласта скреж. В този час на перона имаше само няколко пътници. Преди да тръгнат, Татко бе водил дълги телефонни разговори и ето че вече минаваше десет часът.
Около гарата растяха елшови храсти и върби, които цъфтяха през пролетта; кремавите им набъбнали пъпки се подаваха през оградата. Вятърът, който духаше откъм пустото поле, ги брулеше и шибаше безпощадно сега. Розовите храсти до мъжката тоалетна бяха окастрени на стъпка от замръзналата земя, осакатени и черни. Човек имаше чувството, че се намира в Сибир, ако не бяха общинските къщи от червени тухли, издигнати само за половин месец зад складовете за въглища.
Татко разговаряше с месаря от „Тонс Лейн“ — разказваше за фермера, който по време на войната му угоявал един шопар.
— Не мога да скрия — казваше той, — бях изигран, но не обвинявам човека. Платих му честно. Кони събираше всички остатъци в специална кофа… би могло да се каже, че платихме и за издръжката му.
— По прасетата има много разходи — вметна месарят.
— Тия ги разправяй на баба ми! — Възмути се Татко. — Не струва нищо, освен малко ярма и кофа помия. Този мой шопар дебелееше с всеки изминат ден. Такъв шопар не си виждал никога. После, господ да ме благослови — той стисна ръката на месаря поверително и се огледа, сякаш небрежният им брътвеж можеше да струва живота им, — шопарът се оказа свиня… честна дума! Не ми ли вярваш?
Отстъпи назад, за да види ефекта от думите си. После се отдалечи малко, но внезапно се извърна, за да го погледне хитро изпод меката си шапка.
— Вярно е толкова, колкото аз съм сега пред теб.
Дъхът изскочи от устата му и се разнесе над железопътната линия. Изпита неудобство от това. Когато влакът пристигна, той вдигна шапката си за сбогом и закрачи тежко по перона към средния вагон.
— Ужасен човек е този месар — рече на Алън. — Дъхът му мирише на лой.
После се настани в един ъгъл на купето. Устните му бяха посинели от студа.
— Не се прегърбвай — нареди той на Алън.
Алън се изпъна, но не почувствува никаква разлика. Беше във възраст, когато тялото му се източваше и да държи раменете си изправени бе само по себе си усилие. В покой лицето на баща му имаше меланхоличен израз — с черното си палто той приличаше на собственик на погребално бюро. Започна да клати лъснатата си обувка нагоре-надолу и да тананика някаква мелодийка под носа си. „Не му обръщат достатъчно внимание вкъщи“ — помисли си Алън.
— Странна работа с тоя шопар — той наруши мълчанието, само и само да попречи на баща си да запее на висок глас.
— Купих го на умерена цена — каза Татко. — И когато приятелчето предложи да си го вземе обратно, защото то се оказа свиня, аз му го продадох на същата цена. Окото ми не мигна! Човек трябва да бъде коректен в бизнеса, в противен случай отива по дяволите.
„Ах, за бога — помисли си Алън, — само не подхващай пак старата песен за съдружника си Боб Уорд. Остави го да почива в мир.“
— Виждаш ли, синко, на този свят съществува и такова нещо, като самоуважение и великодушие. Да вземем дядо ти например, в тялото му няма нито една клетка великодушие.
Той се наведе напред, разперил пръсти, сякаш искаше да изброи всички себелюбиви клетки в тялото на мистър Дръмънд. Погледна златния си пръстен. Замисли се за момент, после рече:
— Е, няма смисъл да се сърдят другите. Разговаряхме за това снощи с майка ти.
Баща му се усмихна; дори се изчерви при мисълта, че най-после разговаря вече с жена си. На лицето му бе изписано задоволство; обходи купето с доволен поглед, сякаш току-що бе сключил изгодна сделка.
Навън се нижеха поляните за голф; скучаещи мъже с карирани каскети и развети от вятъра шлифери стъпваха напето по ниско подрязаната трева, шибани от дъжда и вятъра.
— Мошеници! — рече Татко, коментирайки гледката. — Негодници и нехранимайковци!
Мистър Дръмънд играеше голф. Лицето на Татко остана известно време мрачно. После каза:
— Майка ти ме помоли да поговоря с теб. Изглежда, че от чекмеджето й изчезват пари. Малки суми.
Алън видя как очите на баща му станаха сериозни, докато се взираха, без да мигат, в бялото небе, което се точеше като панделка покрай влака.
Чу дълга, сподавена въздишка и осъзна, че е неговата. Почувствува, че му се повдига.
— Какви пари, Джо? — попита.
Срамуваше се от баналния си въпрос. Баща му се опитваше да бъде честен — нарече го „синко“. Сърдето му заби лудо от несправедливостта на обвинението.
— Казах, че ще разговаряме като разумни хора. Без обиди. От теб не се иска нищо друго, освен да си признаеш греха и да кажеш на майка си колко много се разкайваш. За случая повече няма да ти се споменава.
— Но аз не съм докосвал никакви пари!
— Целият ми живот — започна Татко — бе тежък. Скромен произход, да не говорим за образование, непрекъсната борба, за да задържа главата си над водата. Но рано се научих никога да не пипам дори петаче, което не съм припечелил с честен труд. Не вземам пари назаем, нито пък давам, и никога нямам дългове, макар да не съм богат. Имай тази максима в живота си и тогава ще можеш да гледаш всеки в очите! — Но неговият собствен поглед не можа да срещне този на сина му.
В главата на Алън се въртяха обяснения — думи, с които да се защити — но той не ги произнесе. Имаше ли смисъл? Не бе откраднал парите, защото нищо не желаеше да си купи. Натъжен от обидата, той седеше отпуснат върху седалката до прозореца, без да мърда. Съзнаваше, че лицето му неволно се гърчи в гримаси. Нима толкова много прилича на баща си? Стисна здраво челюсти, за да не затракат зъбите му.
— Отдай на майка си дължимото, тя мисли, че грешката е може би отчасти и нейна. Никога не си ни искал джобни пари, пък и ние те държим доста изкъсо. Не казвам това като извинение, но то навярно има някаква връзка със случилото се.
— Не съм се докосвал до никакви пари! — упорствуваше Алън.
— Нали се качи снощи горе, когато ни дойдоха гости? А преди няколко седмици, когато ни посети мистър Дръмънд, ти си се навъртал в спалнята. Не го отричай!
— Взех онази книга! — рече Алън безпомощен. — Ти ме изпрати!
Той се взря в честното лице на баща си, извърнато към прозореца. Очите му под меката шапка бяха изцяло съсредоточени в прелитащите покрай влака градини на предградията.
— Бих предпочел — каза той на Алън — да запомниш думите ми.
„Значи това е — помисли си Алън, — въпрос на предпочитание от един или друг вид. Той предпочита Татко, който предпочита Мама, която предпочита Мадж — но кого, но кого ли предпочита Мадж?“
— Е, добре тогава — прекъсна мислите му Татко, като го потупа леко по коляното. — Всичко се изясни, а? Имаш честната ми дума, за това повече никога няма да говорим.
И той се облегна назад върху седалката, свил уста в леко измъчена гримаса, и задряма. Събуди се чак когато влакът наближи Сточна гара.
Мистър Сорски, шивачът, бе евреин, прекосил бе Русия, хванат за полите на сестра си. На всичко отгоре бил и бос. Мадж често се чудеше защо всъщност мистър Сорски не бе станал обущар. Той беше съученик на Татко. Шивачницата му имаше изглед към реката и се намираше на гърба на една сграда на улица „Сейнт Джеймс“. Сградата бе бомбардирана два пъти през войната. В коридора висяха рисунки, обгорени по ъглите от пожара, на мъже с меки шапки и натруфени костюми. На гърба на сградата имаше прозорец с изглед към някакъв склад. Татко каза, че небето било черно от гларусите, които се спущат надолу бързо като фъртуна, в очакване на зърното, което ще бъде разтоварено.
Мистър Сорски започна да разстила пред тях топове плат, а сантиметърът се полюшваше леко на врата му. Татко опипваше един по един платовете, за да провери дебелината им. Търсеше нещо топло, но не прекалено дебело, нещо елегантно, но не и много екстравагантно.
— Прав сте — съгласи се мистър Сорски.
Никой не попита Алън за мнението му. Баща му се спря на тъмносив плат с едва забележимо тънко райе.
— Двуреден костюм, разбира се — заключи Татко.
Алън се обади:
— Рони Бейнс има сако с шлиц на гърба.
— За проветрение, предполагам — забеляза Татко и се разхили заедно с шивача, докато опъваха чиновническия плат и го спускаха като тога от рамото на Алън.
В дългото огледало той изглеждаше набит и кривокрак. Ушите му стърчаха. Дали само си въобразяваше, или действително беше започнал да прилича на мистър Дръмънд? Ширината на лицето му, от едната до другата буза, месестият нос го изненадаха. Мадж също имаше широко лице и пълни устни — явно доминираха чертите на Мама.
Когато му взеха мярка — имаше, по всички данни, ужасно дълги ръце и доста къси крака — Татко и мистър Сорски се сбогуваха прекалено сърдечно. Погледите им се срещнаха, докато се прегръщаха през раменете, също като жени. Навярно сега, след като бяха остарели, се страхуваха, че всяка тяхна среща може да се окаже последна. Татко се изсекна, а шивачът наведе тъжно глава. И двамата се усмихваха глуповато.
Татко трябваше да направи една-две служебни визити. Първо посетиха някаква фирма за бои и той попита за директора й. Момичето от канцеларията им отговори, че бил много зает. Татко се стъписа от дързостта й; хвърли визитната си картичка върху бюрото й. После в асансьора той яростно затръшна предпазната решетка от ковано желязо и раменете му увиснаха, докато се спускаха надолу. Бе огорчен от неочаквания отказ. Във фирмата за метални кутии мистър Уилкинсън, директорът, излезе в коридора и забарабани нетърпеливо с пръсти по стената. Отвреме-навреме той изваждаше джобния си часовник и се взираше продължително в него. Татко търкаше угоднически ръце, докато говореше за връзките си в Южен Уелс. „Във взаимен интерес и на двама ни“, подметна той. Директорът кимна с глава и продължи нетърпеливо да барабани по облицованата с плочи стена. Когато разговорът се изчерпа, той потупа Татко по рамото, облекчен от мисълта, че най-после ще види гърба му.
— За мен бе удоволствие — рече той с прекалена топлина в гласа, сякаш хвалеше някое дете.
Като се сбогуваше с вдигане на шапка и се оттегляше на заден ход по коридора, Татко имаше вид на дребен и уязвим човечец, облечен в огромния си балтон.
За почерпка — макар да бе опозорен пред сина си, като че ли е крадец — той заведе Алън в кафенето „Уеджуд“ за обяд. То се намираше на няколко стъпала под земята, в близост до гарата. Отвътре заведението беше боядисано в бяло и синьо, а корнизите на тавана бяха очертани със златна боя. На тротоара, пред двукрилата врата, седяха жени, наметнати с черни шалове, и продаваха зимни цветя.
Пред тезгяха стоеше мъж с цигулка, пъхната под брадичката му. Той свиреше „Само една роза“. Посетителите седяха с наведени над масите глави и се преструваха, че не го слушат. Татко поръча мешана скара за двамата и каничка чай за себе си. Нахвърли се с голям апетит върху месото, но скоро спря да дъвче. Бутна чинията настрана и се облегна на стола, като се търкаше в гръдния кош.
— Какво има? — попита Алън.
— Стомашни болки — кървавицата не е прясна.
Алън се подразни от държането на баща си: как само му потрепваха клепачите и как се бе отпуснал на стола, та коремът му чак опира в застланата с бяла покривка маса. Устата му бе отворена. Дори едни стомашни болки го караха да преиграва — Алън бе сигурен, че ги наблюдават от всички маси. Заговори с яден тон:
— Благодаря за костюма, Татко.
— Имаш нужда от костюм — отговори баща му, като се опита да се изправи на стола и да си налее чаша чай. — Онзи приятел Уилкинсън… Само като си помисля какъв бе преди войната.
— Няма да ме похвалят този срок.
— Знаеш ли, когато бях голяма клечка в памучния бизнес, този Уилкинсън беше във фирмата чисто и просто момче за всичко. Ето какъв беше…
— Изостанал съм по латински — прекъсна го Алън.
— Живееше в някаква къща на гърба на Хъскинсън Стрийт. А сега, виж го ти… имал къща в Уирал.
— А по математика…
— Дори не притежава елементарна любезност, за да ме покани в кабинета си.
— Изглеждаше любезен, Татко — опита се да му възрази Алън.
Жалко, че не бе живял преди войната, когато баща му е бил голяма клечка; пред него се отваряли врати, а секретарките му се кланяли с уважение. Татко не беше лош човек — бързо избухваше, но пък беше справедлив. Никому не бе дължал пари. Не му е било лесно да каже на Мама, че е загубил всичките си пари и че трябва да напуснат голямата къща, градината с плодни дръвчета и да я оставят в ръцете на други. Всичко, което Алън си спомняше от онова време, бе една лека кола — играчка със сребърни фарове, достатъчно голяма, за да седне в нея и я управлява с педали по градинската пътека. Действително ли я помнеше или тя бе само снимка от албум?
— Любезен! — викна Татко и възмутен удари с юмрук по масата. — Проклетият му гаулайтер!
— Да платя ли сметката? — попита Алън и се усмихна по навик, сякаш се извиняваше. Той прилежно постави ножа до вилицата си върху чинията и почака баща си, който се мъчеше да си извади портфейла.
— Ето — изпъшка Татко и пъхна банкнота от една лира в ръката му. — И внимавай с рестото. Без никакви номера!
* * *
На неделната служба Алън носеше шотландската си връзка, подарък от Мадж за Коледа. Момчетата се шегуваха с него, когато той си навличаше расото:
— Къде ти е шотландската поличка? — викаха те и го ръгаха в корема, докато го събориха и черковният служител му направи забележка да се държи прилично.
Свещеникът ги строи върху посипаната със сгурия пътека десет минути преди утринната служба — с издутите си от щипещия вятър раса те приличаха на ято черни птици. Каза им, че щели да окажат по-голямо въздействие върху богомолците, ако се появят на пътеката между пейките в църквата, вместо да излязат от вестиария. Момичетата се мъчеха да задържат върху главите си триъгълните шапки. Къдрите на Джанет Лейланд бяха увиснали върху бузите й. Тя изтича с писък към навеса за велосипеди и заподскача от крак на крак, за да се стопли.
Когато органистът изсвири началните тактове на химна, хорът влезе в църковната зала, строен в редица по двама, като отпред вървяха малките момчета, а след тях момичетата. Богомолците станаха на крака и избухнаха в заразителна кашлица. Алън и Рони крачеха пред свещеника със сведени очи и сключени за молитва ръце. Алън посещаваше хора от деветгодишен и вече бе старши хорист. Както забеляза веднъж свещеникът, гласът му не бе нещо особено, но човек можеше да разчита на неговата точност през цялата година, що се отнася до неделната служба. Мадж постоянно го питаше какво интересно намира в цялото това пеене на химни, качването и слизането по стълбите, водещи към олтара. Той отказваше да й даде отговор. Ако трябваше, щеше да й каже, че църквата е мястото, където винаги може да отиде и на което принадлежи — това бе всичко. Въпреки това понякога — коленичил в осветената от свещи църква — той потреперваше от ужас, когато свещеникът, разперил ръцете си като крила, крещеше под прозореца със стъклописите: „Господи, имай милост над нас, Исусе, имай милост над нас, Господи, пощади ни!“. Заслушан в този мощен глас, извисен в молба, той си мислеше, че някой трябва да го чуе. Когато беше по-малък, възлагаха му да работи с меховете на органа. Ритмичното издигане и спадане на кожените мехове приличаше на функционирането на собствените му бели дробове. Той помпаше отчаяно, въобразявайки си, че ако спре за секунда, музиката ще спре и после самият той ще престане да диша. Как да го обясни на Мадж? Разказал й бе за „почерпките“, годишния излет до Блакпул, летния лагер, греяното вино на Коледа. „Как не, да се помъкна с такава компания“ — презрително го бе срязала тя. Никога не й спомена за сватбите, погребенията и кръщенетата, за които получаваше по половин лира, нито за разнообразния плач, който се носеше в даващата приют на всички църква — бебетата мяукаха под бялата дантела, майките на булките подсмърчаха, скрили лица в букетите от карамфили, опечалените от скръб хълцаха под траурните воали. Понякога той четеше уроците си на глас; гласът му беше хубав, силен и спокоен. Веднъж майка му влезе, носеше най-голямата си шапка, и го чу. После седмици наред говори за това. Татко рядко ходеше на църква, което не беше лошо, като се има предвид неговата сантименталност и способността му лесно да избухва в плач. Мадж дори не съзнаваше колко известен е той в селото им — един от уважаваните членове на общината. Никой от семейството му не си даваше сметка за уважението, което хората изпитваха към него.
По средата на службата, когато хорът се обръща с лице към паството за молитвата, Алън забеляза германските военнопленници, заели първите няколко пейки. Облечени в зелени шинели, те седяха един до друг. Точно в средата на изречението „Дай ни и днес хляба наш насущний“ той забеляза, че някакъв мъж на втория ред носеше бяла риза и карирана вратовръзка. Не можеше да повярва на очите си! Тя бе също като неговата! Погледна бързо към Джанет Лейланд, която отметна горделиво глава. После клекна, коленичи и отново се изправи като насън. Посочи няколко пъти с пръст затворниците, но Джанет сбърчи чело и го погледна с недоумение. Свещеникът пееше: „О, Господи, пречисти сърцата ни“, а хорът му отговаряше с „и не ни отнемай Светия дух“. Как може някакъв джери* да се сдобие с вратовръзка като неговата! Хвана се за черното расо около врата си; Хилда Фенъл се намръщи.
[* Джери — презрително име на германските военнопленници в Англия. — Б.пр.]
После във вестиария Джанет го попита дали не му е възпалено гърлото.
— Вратовръзката! — отговори той. — Един от онези нехранимайковци има също като моята вратовръзка!
— Че толкова ли е странно? — тонът й бе язвителен.
— Не забеляза ли? Оня на първата пейка. Русият.
— Ами те всичките са руси — възрази тя.
На път за вкъщи мина покрай маршируващите надолу по Брауз Лейн военнопленници. Обърна се от велосипеда си, за да ги огледа. Права бе Джанет; със закопчаните чак до брадите шинели, разлюлели ръце в маршировката, те всички си приличаха като две капки вода.
За неделния обяд имаха пай със зеле. Мама първо заби ножа в набъбналата кора, после обърна формичката, предварително намазана с мазнина, за да може да извади пая. Воднистата слънчева светлина се процеждаше през пердетата и повтаряше фигурите им върху масата.
Алън рече:
— Онези джерита бяха днес на църква.
— О, така ли? — възкликна изненадано Мама.
— Свещеникът иска да им простим — той постави ножа и вилицата на масата. — Някои вече са им простили.
— Това не ми харесва — намеси се Татко. — Само като си помисля за жертвите, които нашите руски другари дадоха за нас!
— Имаше особено един тип… с дълго слабо лице.
— Всъщност жал ми е за семействата им — каза Мама. — Безпокоят се за тях… без да знаят къде са бедните им момчета.
— Не говори глупости! Пишат редовно на близките си.
Мадж чоплеше храната в чинията си и не вземаше участие в разговора.
— Ако питаха мене, бих разстрелял всичките! — заключи Татко.
Мама каза, че Мадж прекарала цялата сутрин в гората, за да търси попови лъжички.
— Сигурно дълго е търсила — подигра се Алън, — по това време на годината! Нямаше ли домашни за писане? — Изпитваше желание да скочи и да я разтърси, изкопчвайки по този начин истината от нея.
— Остави я на мира! — защити я Мама. — Тя е достатъчно старателна. * * *
Същата вечер Алън се довери на Джанет Лейланд. Трябваше да каже на някого. Говореха шепнешком под навеса за велосипеди — Алън не искаше Рони Бейнс да ги чуе.
— Боже господи! — възкликна Джанет. — Каква грижа имаш!
— Не знам към кого да се обърна — призна й той.
— Виждала съм я в селото един-два пъти. Винаги облечена с панталони, боса.
— Това са моите стари панталони — поясни той. — Просто е подивяла!
— Не си ли разранява краката?
— Какво да правя?
Тя се замисли за момент.
— Трябва да кажеш на майка си.
— Не, не бива.
— Може би ще трябва да отидеш във военнопленническия лагер и да се оплачеш.
— Не съм сигурен, че тя се среща с някого. Човек никога не може да бъде сигурен с Мадж. Понякога й доставя удоволствие да те кара да мислиш, че крои нещо, а всъщност няма намерение да прави каквото и да било.
Джанет се колебаеше. Носеше вълнен шал и плетена шапка. Стоеше много близо до него.
— В такъв случай ще трябва да я хванеш с него. Тогава ще бъдеш сигурен, нали? Ще трябва да му кажеш, че тя е малолетна или нещо подобно.
— В непрогледния мрак? — повтори сякаш на себе си той.
— Може да използува сила — продължи Джанет. — Може да ти създаде неприятности.
Тя изрече това с тон, в който се чувствуваше разочарование, че той все още няма неприятности. Алън си помисли мрачно: „Ако се стигне до бой, ще си плюя на петите“.
— И как само се държи! — възмути се Джанет. — Просто отвратително!
— Не е достатъчно да се правят прибързани изводи — рече Алън и се отдалечи от нея, съзнавайки нелоялността си спрямо Мадж. Дори и да се среща с някой от онези нехранимайковци джерита долу край брега, тя сигурно му дърдореше нещо за господа.
Вечерната служба никога не му доставяше такова удоволствие, както утринната. Липсваше очакването на неделния обяд, пък и богомолците бяха по-малко. Понякога мъглата, идваща от морето, изпълваше цялата църква; старите жени се тътреха като сиви призраци към пейките и кашляха отчаяно. Не поглеждаше към Джанет. Чувствуваше, че тя го е предала.
По-късно вечерта, когато изкарваше колелото си изпод навеса, тя се приближи до него и му каза, че съжалява — не искала да го разстройва.
— Не съм разстроен — рече й той.
Искала да му помогне, стига да може — както за доброто на Мадж, така и заради него. Тревожела се, дето такова малко момиче като сестра му може да се забърка в господ знае каква беля.
— Бихме могли да слезем веднага — завърши тя — долу на брега.
— Сега?
— Не е късно, Алън. Ще ти олекне.
Тя се вози, седнала на рамката на велосипеда му, чак до завоя. Кормилото се огъваше от тежестта й.
— Ще трябва да вървиш нагоре по баира — предупреди я той.
Тя започна да му разказва за приятелката си Мойра и за нейната котка Мици. Под яркожълтия цвят на лампите помпонът на шапката й сякаш гореше.
— Има чудесно чувство за хумор — рече Джанет.
— Мици ли?
— Не, глупчо, Мойра! Тя е хлътнала по тебе.
Той не знаеше какво да каже.
Джанет ходеше до остров Ман всяко лято през ваканцията с майка си, баща си и вуйчо си Артър. През лятото там било хубаво.
— Вълшебно! Ще ти хареса. Ходим на екскурзии и излети. Въпреки това тя много ми липсва…
— Мойра ли? — попита той.
— Котката ми, глупчо! — викна тя и се закатери нагоре по баира, пъхнала ръце в джобовете си. Смехът й бе силен като на момче; стори му се малко по-деспотична, отколкото изглеждаше в началото на запознанството им.
От върха на хълма, там, където свършваше черната гора, небето светлееше. Нощта бе бурна; дърветата се блъскаха по оградата на гарата — дори осветените прозорци на разпръснатите къщи трептяха като догарящи свещи. От тази страна на железопътната линия живееха малко хора. Земята се бе предала на морето. Понякога, през някое изключително сухо лято, по нея пасяха крави или коне, изведени тук на паша, но в повечето случаи тя бе просмукана от дъждовната вода. Тази вечна влага и мъглата, пълзяща откъм брега, пораждаха и кашлицата на Мадж — така обясняваше Мама.
По надолнището той държеше здраво спирачките на кормилото; Джанет изписка пронизително срещу вятъра. Оттатък хамбара, свърталището на скаутите, улицата се стесняваше, лъкатушейки между прогизналите ниви и пълните с вода канавки. Уличните лампи свършваха. Взеха завоя в мрак. Алън намали скоростта.
— Не виждам нищо — прошепна тя.
— Почакай — успокои я той, — след малко ще стане по-светло. Гледай в небето.
Над сводестата решетка на брястовете препускаха облаци.
— Морето ли е това? — попита тя, заслушана в шума на брулените от вятъра, борове.
Той подпря колелото си на гробищната ограда и я поведе по пътеката между гробовете. През желязната ограда се виждаше къщата на свещеника, осветена от лампата на входа й. Църквата бе безстопанствена, откакто се помнеше. Джанет се притисна до ръката му. Тя се препъваше в корените на бръшляна и се кикотеше, сякаш някой я гъделичкаше в мрака. Алън нагази в къпинака и бутна ракитената портичка. В същия момент краката им потънаха в купчина венци, оставени, да изсъхнат край оградата.
— Не ми харесва тук — промълви Джанет и замря на мястото си.
Прииска му се да я защити. Колко глупавичка беше пък и такава тромава!
— Не си ли идвала тук преди? — попита я той.
Тя си помисли, че я укоряват. Защити се:
— Идвала съм. През лятото. Когато е светло.
Той я хвана за ръка; с вълнената ръкавица тя му заприлича на животинска лапа. Поведе Джанет по алеята с боровете. Северната страна на гората се издигаше върху малък хребет, който се извисяваше над тясна долчинка от пясък и трева. В локвите от дъждовна вода, под елшовите и евкалиптови храсти, се въдеха жаби. Отвъд долчинката пясъчните дюни се простираха чак до морето. На изток гората се разпростираше върху площ от две мили; гъста и труднопроходима, тя започваше от дюните и свършваше до игрището за голф.
— Майка и татко — рече Джанет — никога не биха ме пуснали сама по тъмно. Твоите май не са в ред.
Той не я виждаше. Единствените неща, които ги свързваха, бяха нейните пръсти и тази страна на тялото й, която се докосваше до неговото, докато си проправяха път през гората.
— Не познаваш Мадж — каза той. — Тя не разбира от дума.
Беше почти забравил, че търсят сестра му. Започнаха да се изкачват по хребета; лишеите под краката им отстъпиха на мокрия пясък. Скоро излязоха от гората и спряха на хребета, обърнали лица към долчинката.
— Ой! — изписка тя, когато вятърът връхлетя върху нея и я завъртя в кръг.
Искаше тозчас да се скрие на завет в гората, но се страхуваше да се върне сама. Той беше опиянен от гледката под краката им и силния, врязващ се между най-високите клони на боровете вятър.
От далечината до тях долетя слабият приглушен тътнеж на морските вълни, които се разбиваха о кея. Не беше идвал тук от години; чак сега разбра защо Мадж изпитва непреодолимо желание да излиза от къщи всяка вечер.
— Нали е чудесно? — викна той и разпери ръце, сякаш искаше да литне. Дрехите му се развяваха на вятъра.
Джанет хленчеше и се оплакваше зад гърба му. Било й студено. Не можела да понася студ. Той се върна в гората неохотно. Далеч от вятъра бузите му се зачервиха; заболя го ухото. Клекна на земята от болка, а Джанет пожертвователно уви шала си около главата му. Засуети се около него, гълчейки го.
— Нищо ми няма — запротестира той, отметна шала от главата си и се облегна на едно дърво.
Тя седна до него и го прегърна с една ръка. Той си помисли, че прави това не толкова от любов, колкото от страх да не бъде сама в мрака.
— Никога няма да намерим твоята Мадж — каза тя.
— Не ме е грижа! Според мен тя не върши нищо лошо. Виж какво, вкъщи е много тясно, много притеснено.
— Тясно? — учуди се тя.
— Няма простор. Всички сме се сврели в една малка кухня. Теснотията може да ти скъса нервите.
— Нямате ли всекидневна? — попита тя.
Безполезно беше да й обяснява, че всекидневната се пази за гости.
— Можеш ли да си представиш някой нормален човек — рече той, — някой джери или който и да е друг, да се среща с нашата Мадж в нощ като тази? Та тя все още носи къси чорапи!
— Трябва да го е стегнала шапката — рече тя. — Затворен зад телената мрежа… Просяците нямат избор, нали?
Такова разбиране на нещата го караше да се чувствува неловко — и то точно когато беше започнал да прогонва цялата тази работа от главата си. Джанет разтърка ушите му с ръце. Носеше ръкавици. Дали да я целуне? Тя едва не загуби равновесие; останаха дълго време в неудобно положение, докато се целуваха. Дърветата около тях въздишаха. Тя се освободи от прегръдката му и започна да се взира в земята.
— Шапката ми падна — промърмори тя. — Подарък е от баща ми.
— Ето я! — Той напипа вълнената шапка под ръката си. По нея се бяха заболи борови иглички.
— Какво работи баща ти? В странни часове пътува с влака.
— В бизнеса е — отговори той.
— Какво значи бизнес?
— Сделки и тем подобни. Той също е социалист.
— Би трябвало да се срамува от това — забеляза тя, като се притисна по-близо до него. — Моят дядо беше либерал. Живееше при нас, преди да умре. Дядо ти жив ли е?
— Да.
— При вас ли живее? Затова ли у вас е толкова притеснено?
— Не.
Когато бомбардировките бяха в разгара си, мистър и мисис Дръмънд се бяха преместили да живеят у тях. Предполагаше се, че ще останат за по-дълго, но след два дни Татко вдигна скандал, че кашата била на буци и дядо му и баба му си тръгнаха. След това Татко каза, че и на леля Нора трябвало да дадат възможност да оцелее и тя им гостува цяла седмица. На тръгване заяви, че предпочитала бомбите пред непрекъснатите им разправии.
— И баба ти ли е жива?
Ех, защо не престане да бърбори и го остави да се съсредоточи. Заопипва палтото й отпред, опитвайки се да провре ръката си между колчетата, за да я стопли. Пречеше му кройката на палтото. Намери коляното й и пъхна ръката си под дебелия плат; с колко много дрехи се бе навлякла само! Под пуловера, около талията, опипа брилянтен комбинезон. Под него — фланела; усети памучната материя между палеца и показалеца си. Беше на път да се откаже. Не можеше да пъхне ръката си под полата й. Беше твърде неприлично. Искаше му се, но не бе сигурен в реакцията й. До известна степен мракът му пречеше, защото не виждаше лицето й. Тя мълчеше, сякаш нарочно. Трябваше да действува сам, сега, когато са заедно под тънките дървета и се опитва да я предразположи, като стиска силно заобленото й коляно.
Тя се обади:
— Недей… моля те, недей!
Думите й го нервираха. Нищо не успя да направи! Както Рони и Питър Джефрис! Преди година някакво селско девойче било благосклонно към Рони, но не се стигнало до нищо.
— Мама ще се сърди — рече Джанет.
Майка й, която бе виждал из село и в църквата, имаше червени като ябълка бузи и едри бедра. Носеше малка сламена шапка с напъхани под нея безцветно руси букли.
— Прощавай — рече той и отдръпна ръката си.
Взря се през боровете към хребета, докато се питаше колко ли е часът.
— Вуйчо ми Артър го прави — рече тя. — На никого не съм го казала.
Той се изненада. Не знаеше какво да каже. Не одобряваше подобни разговори.
Тя коленичи, запипа се по дрехите, вдигна ръце и заизвива тяло. Когато отново седна, потърси пипнешком ръката му и я стисна здраво веднага щом я намери. Той разбра, че иска отново да я целуне. Наведе се напред, за да намери устата й, но тя вдигна ръката му и я насочи към гърдите си. Беше си разкопчала палтото и навила пуловера чак до подмишницата. Потрепера при допира на ръката му.
— Няма нищо — прошепна тя. — Пръстите ти са ледени.
Носеше сутиен с подплънки и дантелена къдрица. Зарови пръсти в кожата й и остана изненадан от топлината й.
— Недей ме щипа! — Гласът й прозвуча остро.
Не знаеше до какво ще доведе това опипване в тъмното. Опита се да си спомни стихчетата за жената от военновъздушните сили и моряка, но в тях се разправяше само за задници и кюлоти, а тук такива неща не бяха разрешени. В ума му беше цяла каша от всичко, което бяха учили в училището; оплождане, зайци, хибридизация — те, разбира се, нямаха нищо общо с чувствата му в момента; главата му сякаш всеки момент щеше да се взриви, а като че ли цялата кръв бе нахлула в слабините му. Джанет беше като гумена топка; човек не можеше да я стисне. Гърдите й отскачаха от ръцете му.
„По дяволите“, помисли си той, като отдръпна ръка и я пъхна в джоба си. Това разстрои Джанет, пролича й, но тя не каза нищо. Изпита желание да я успокои, да й каже, че всичко ще бъде наред през лятото, когато времето се стопли, въздухът заухае и тя няма да е толкова навлечена с дрехи. Всъщност дебелата й фланела, топлите й чорапи, шапката и ръкавиците й го обезкуражиха. В този момент я чувствуваше повече като роднина, отколкото като любима.
— Трябва да тръгваме — рече той. — Родителите ти ще се чудят къде си.
— Няма! — промърмори тя. — Те си мислят, че съм в Младежкия клуб.
— Е, да, но моите ще се чудят. Баща ми се ядосва.
Тогава тя стана, облегна се на него за опора и започна да почиства набилите се в чорапите й борови иглички.
— Странно семейство сте! — забеляза тя и нахлупи решително шапката си над ушите.
Помисли си, че тя прекалява малко, като се вземе предвид това, което му разказа за вуйчо си Артър.
Тя мълча през цялото време, докато вървяха по Брауз Лейн. Настроението й се влоши още повече, като наближиха хотел „Грейпс“. Пред градинската порта на дома й тя наведе глава, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.
— Аз тръгвам — заяви той, изгубил всякакво търпение, и се метна върху велосипеда, подсвирквайки с уста, докато се отдалечаваше. Презираше я. Не е честно да го обвинява, че не знае как се действува. Ако беше знаел и се бе опитал да го направи, тя не би му позволила.
Мадж седеше сама в кухнята. Мама и Татко бяха отишли да пийнат по чашка в „Бей Хорс“.
— Излиза ли? — попита я той.
— Не. Имаш борови иглички в косата си. Искаш ли да ги махна?
Той се изчерви, но излезе навън в задния двор, за да изчисти косата си. Чувствуваше се някак особено: коремът го болеше ниско долу. Тръгна из градината и седна зад парника върху мократа трева, с лице към тополите. Преди време, когато изпадаше в немилост пред семейството си, често излизаше в градината пред къщи и облегнат на явора, се опитваше да се успокои. После Мама направи малък алпинеум около основата му и боядиса камъните с бял разтвор. Забрани му да тъпче растенията. Толкова много неща му забраняваха! Питаше се дали Джанет Лейланд ще говори пак с него. Може би сега беше у приятелката си Мойра и й разказваше всичко с най-големи подробности. Заскуба нещастен тревата. Китката му докосна нещо твърдо. Беше ръчна чанта, наполовина заровена в земята до бодливата зеленика. Той я издърпа и пъхна вътре ръката си. Напипа нещо, направено от въже и платно. В парника имаше фенерче и той я занесе вътре. Изсипа съдържанието й върху пейката — преброи четири чифта сандали с въжена подметка и червено платно за горнище. През бомбетата им се мъдреха напечатани с незаличимо мастило серийни номера. Той се върна вкъщи и извика Мадж в черната кухня.
— Остави ги! — извика тя. — Аз ги скрих.
— За какво криеш тези обувки? — Още не проумяваше защо сестра му вдига такава олелия.
— Това не са обувки, а чехли!
Той погледна номерата по бомбетата.
— Защо са ги сложили?
— Защото са направени от военни пощенски чували — отговори тя. — Слагат печат на всичко, за да не ги свият.
Той я гледаше втренчено.
— За какво, по дяволите, са ти притрябвали?
— Не трябват на мен. Продавам ги за един приятел.
Тя чу шум от стъпки по пътеката. Бързо напъха пантофите в чантата за картофи под мивката. Мама и Татко се връщаха.
Бяха се срещнали с капитан Сидни в „Бей Хорс“. Не беше ли странно? Бил обърнал голямо внимание на Мама.
— Много любезен беше — рече тя. — Надут, но иначе много любезен.
— Струва ми се малко чалнат — намеси се Мадж.
— Направи ми комплимент за шапката — отбеляза Мама доволна.
Татко беше горд. В друго настроение той би се обидил на капитан Сидни. Сега гледаше Мама с възхищение — шикозно накривила малката си шапчица над едното око.
Мама бе очаровала някога и друг един агент на Татко в бизнеса. Татко го хванал да целува Мама по бузата на задната седалка в автомобила — видял ги бил в огледалцето. После спрял автомобила на главния път за Инс Блъндъл и изритал агента си в канавката. Загубил комисионната от него, но твърдеше, че пет пари не давал за това.
— Ела, малката ми! — викна Татко на Мадж, която се маеше из черната кухня. — Ще умреш от студ там.
Седнали край огъня с чашите чай, изцяло напомняха щастливо семейство.
Татко обеща да заведе Мама в града през седмицата, за да й купи някаква гривна.
— По какъв случай? — викна тя, с очи, блестящи от изпития джин с лимон.
Татко й обясни, че го правел просто от великодушие. Щял да даде десет шилинга и на Мадж. Та нали шиели нов костюм на Алън!
Мама се качи горе и пусна водата, за да напълни ваната. Къпеше се всеки ден, докато Татко едва смогваше да се окъпе веднъж на две седмици.
Татко изплакна чашите и след малко последва Мама горе; трябваше да сапуниса гърба й.
Мадж изтича в градината с вързопа чехли и се върна запъхтяна, с усукани мокри чорапи. Веднага щом седна, тя се разкашля.
— Спри! — заповяда й Алън. — Пускаш кашлицата си като от чешма винаги когато поискаш.
— Не мога да я спра. Нещо ме гъделичка в гърлото.
— Нищо ти няма на гърлото! — рече той ожесточено. — Специалистът не откри нищо!
— Нищо веществено! — тросна му се тя. — Нямам затъмнение на белия дроб, но той ме попита дали не ме малтретират вкъщи.
— До гуша ми е дошло от тебе! — викна той. Помисли си за десетте шилинга, които Татко се канеше да й даде.
— Знаеш ли кое ти е лошото? — заключи тя. — Лошото ти е, че таиш всичко в себе си като в запушено шише! Не искаш да видиш фактите такива, каквито са!
Той не пожела да й отговори.
— Да вземем например костюма ти — продължи тя. — Не го искаш, но въпреки това отиваш, смирен като овчица, да ти вземат мярка. Никога не отстояваш своето!
— И на теб ти купиха нов костюм за Коледа — възрази той. — Както и онази велурена шапка с перото.
— Но въпреки това аз не я нося! Никога не съм я сложила!
Тя имаше право. Колкото и да се ядосваше Мама, колкото и да тропаше с крак, Мадж отказваше да си облече яркочервения костюм и да сложи шапката с перото. След малко тя каза:
— Ще си имаме неприятности с този капитан Сидни. Помни ми думата!
Това бе израз на Татко. Алън не успя да прикрие усмивката си.
— Нямам доверие в мистър Харисън — рече тя. — Мръсен старец. И приятелите му няма да са стока.
— Не говори глупости!
— Заема на Татко мръсни книги. Четох една, за някакъв човек, който пикаел в нощно гърне.
— Фантазията ти е развинтена! — прекъсна я той.
Тя се възмути:
— Истина ти казвам! Това е същата онази книга, която взе от сандъчето за патрони. Казва се…
— Поеми на Суифт.
— Ами, поеми за пикане и Стела, която издавала неприлични шумове.
Той се изсмя високо, макар да не одобряваше начина, по който сестра му разговаря за тези неща. Над главите им от банята се носеше кикотът на Мама.
— Чуй ги! — рече Мадж. — Тя го допуска до себе си, само тогава, когато той реши да й купи нещо.
— Млъкни!
— Знаеш ли, тя се бръсне отдолу? Видях я. Навярно си въобразява, че е модел на художник.
— Трябва да си изплакнеш мръсната уста! — викна гневно Алън, скочи на крака и я удари по отраканото й розово лице.
Усърдието му бе възнаградено. Татко долетя веднага и го шибна с колана си по главата. Тази нощ си легна наказан.

5.

Минаха няколко седмици, през които Джанет Лейланд се утвърди като негова приятелка. Тя успяваше да го чака на перона всеки ден, когато се прибираше от училище.
Присламчваше се към него като сянка и на репетициите на хора в клуба. Беше винаги до лакътя му, усмихната, вдигаше от пода пинг-понговите топки и му носеше чай. Не му държеше вече деспотичен тон. Всеки път, щом вдигаше очите си от химника, виждаше лицето й и срещаше нежния й поглед. Кожата й бе толкова фина, че и най-лекото докосване до нея оставяше бавно чезнещо розово петно. Поласкан бе от вниманието й, но не бе сигурен дали му харесва да бъде така обсебен от нея. Приятелите му го поднасяха, но той знаеше, че му завиждат.
— И през ум не ми е минавало — каза му веднъж Рони, — че ще бъдеш първият от нас, особено като се има предвид семейството ти…
Мисис Бейнс насърчаваше сина си Рони да посещава танцовите забави и винаги го укоряваше, че все още не ужахвал никое момиче. Рони го попита какво прави с Джанет.
— Целуваме се — отговори му Алън.
— А нещо друго? — настояваше Рони.
— Е, стига де! Що за въпроси задаваш!
Престана да се шегува с момчетата след края на църковната служба. Веднъж отидоха заедно на кино, но дойде Джанет и никой не й се зарадва. Изпитваха неудобство от нея. Не можеха да разговарят свободно, докато е между тях, здраво стиснала ръката на Алън, така че всички да я видят. Тя направи гримаса, когато той прескочи през седалките, за да купи сладолед.
Веднъж мисис Лейланд запали газовата печка в гостната и ги остави сами цяла вечер. В девет часа им поднесе чай и бисквити.
— Благодаря ви — рече Алън. — Не бих искал да ви създавам грижи.
Чувствуваше се почти като у дома си в боядисаната в бежово стая, с дивана и двата фотьойла. Мисис Лейланд го смяташе за много възпитано момче, „типичен колежанин“. Бе казала на Джанет, че е от заможно семейство, понеже имали автомобил и всичко останало. Щеше й се да го разпита лично, но той бе доста сдържан. Тя отпиваше бавно от чая си, а Джанет, важна и отпусната, седеше между тях двамата, любимите, които сега деляха живота й. Отвреме-навреме поставяше ръка върху неговата и хвърляше победоносни погледи към майка си. След чая мисис Лейланд въздъхна, събра чашите и отиде при съпруга си в кухнята. Веднъж установили трайна дружба, Джанет не очакваше от него да се държи нахално. Целуваха се дълго, седнали на дивана, но тя нито веднъж не постави ръката му върху гърдите си. Стигаше й, че хората ги виждаха заедно — когато се разхождаха из селото, тя го хващаше подръка, сякаш са брачна двойка. Той гледаше настрани, подсвирквайки си, уж безразличен към нея.
Една вечер Мойра се отби да поседи с тях. Джанет облегна глава на рамото му и се взря замечтано в огъня. Котката лежеше върху корема й също като малко черно килимче. Той не вярваше Мойра да е хлътнала по него; тя не се обърна нито веднъж към него, нито пък го погледна в очите. Отначало тя заговори някак оживено и напрегнато за блузата и полата, които изработвала в час по шев в училище. Тоалетът бил в синьо и бяло и според учителката й бил много стилен.
— Блузата има клоунска яка и перлени копчета — обясни тя.
— Чудесно! — измърмори Джанет.
— Полата е доста прилепнала по тялото с плоха отпред и още една отзад.
Тя стана и прекара пръсти по бедрата си, за да илюстрира думите си. Беше завързала червеникавата си коса назад със синя панделка, така че се виждаха големите й румени уши. Алън не можеше да не забележи краката й.
— Шия го от четири седмици вече. Нямам търпение да го довърша.
— Чудесно! — повтори Джанет. — Нали, Алън?
Котката скочи от коляното й. Джанет започна да гали врата му със студения си малък пръст.
— Да — съгласи се той, отдръпвайки глава.
— Видях майка ти тази вечер — каза Мойра, — на гарата.
Отначало помисли, че Мойра говори на Джанет.
— Майка ми! — изненада се той. — Познаваш ли я?
— Много елегантно се облича — намеси се Джанет. — Човек не може да я обърка.
— Но ти можеш! — рече той строго. — Тя никога не излиза вечер, освен с баща ми.
Мълчаха дълго, чак до влизането на мисис Лейланд с подноса. След малко Мойра каза, че трябва да си върви. Двете момичета дълго си шушукаха в антрето, преди Мойра да си излезе.
Джанет се върна, седна умислена върху килимчето пред камината и се взря в огъня.
— Харесваш я, нали? — попита тя.
— Симпатична е.
— Повече от мен ли я харесваш?
— Не говори глупости. Та аз едва я познавам.
Помисли си, че не й отива да се държи като дете. Виж, Мадж да се цупи и да кърши рамене, вървеше, но Джанет с наведената на една страна глава и увисналите над ухото й тирбушонени къдрици приличаше сега досущ на майка си.
— Тя е злобна, да знаеш. Вече ми изигра няколко неприятни номера.
Той се досещаше, че трябва да каже нещо, за да й вдъхне увереност, но не си направи труд. В главата му се въртеше образът на Мадж с лейка в ръка. Веднъж беше почти задрямал върху сгъваемия стол в градината, когато тя изля тънка струя вода в чорапа му. За такъв ли номер му говореше Джанет? Ами онзи път, когато Мадж хвърли в клозета стихчетата на отговорника по дисциплината? Остана около двадесет минути мълчалив, докато прегледа вестника, оставен върху масата до камината. Почувствува погледа на Джанет върху себе си. Тя лежеше върху килима, галеше корема на котката и си тананикаше тихо, заровила лице в козината й. Най-после той стана и се протегна. Почака я да се сбогуват, но тя не мръдна от мястото си. Излезе в антрето, без да й каже довиждане, и си помисли дали тя ще може да го преглътне. Джанет го последва веднага и увисна на ръката му, а той забута велосипеда си по пътеката.
— Съжалявам, миличък — рече му. — Не се сърди!
— Не се сърдя! — Той се метна на велосипеда и го подкара.
Тя се втурна след него. Знаеше, че тя тича след велосипеда — не смееше да кара твърде бързо, страхуваше се, че ще го загуби от погледа си, но пък и не желаеше да го настигне. Прекалено жестоко ще бъде, ако изчезне просто така. През целия си живот не бе ставал повод за подобна сцена — обзе го чувство за вина. Пред хотел „Грейпс“ се наложи да изчака няколко автомобила да излязат от паркинга; в кафенето на хотела се провеждаше турнир по дартс. Стъпките й кънтяха по тротоара зад гърба му. Тя го дръпна за ръкава и едва не го събори на земята.
— Не ставай глупава! — каза той и се взря в лицето й, цялото на петна от страданието. Забеляза сълзи в очите й. Нежната извивка на бузата й светлееше в мрака. Не можеше да се перчи повече. Пусна велосипеда да падне с дрънчене върху уличния канал, за да я потупа по рамото, изпълнен с разкаяние.
— Не го заслужавам — рече мъдро. — Не искаш да те разстройвам, нали?
— Но за какво? — попита тя. По бузите й течаха сълзи.
И той не знаеше. Навярно тя усещаше по друг начин нещата.
— Ще се видим ли пак? — полита тя с молба в гласа си.
— Утре. Разбира се, че ще се видим.
Не я изпрати до тях, защото се сети, че майка й може да ги шпионира от прозореца. Вместо това застана на тротоара и окуражително й помаха с ръка, докато тя се отдалечаваше по улицата, влачейки пантофи. Неволно си помисли, че прилича на овчар, който дава знак на овчарските си кучета да приберат овцете в стадото. * * *
Костюмът му бе почти готов. Това му напомни, че наближава денят на родителската среща, на която щеше да се разглежда успехът. Беше също като при зъболекар — датата се набелязва и нищо, освен смъртта, не би могло да я отмени. Този факт помрачи дните му и бе причина за лошия му сън. Будеше се нощем, широко отворил очи от страх. Стаята се завърташе около него в кръг, имаше чувството, че всеки момент ще припадне. Със семейството си се виждаше малко. Когато се връщаше от дома на Лейланд, или се качваше направо горе, за да си легне, или отиваше в трапезарията, за да пише домашните си, бе престанал да пита майка си за разрешение. Понякога Мадж липсваше и Татко се разхождаше пред главния вход, мърморейки си нещо под носа и ругаейки на тих глас. Алън предполагаше, че отношенията между родителите му отново са обтегнати, тъй като Мама бе обикновено вече горе, в леглото си, когато той се прибираше у дома. Спалнята й светеше, но той не отиваше да й пожелае лека нощ, защото никога досега не бе го правил. Ако речеше да викне от стълбищната площадка, че се е върнал, това би прозвучало като признание въз вина. Трябваше да поддържа претенциите си за самостоятелност.
Една вечер Татко го хвана да си прави сандвич със сирене в черната кухня. Беше си въобразил, че е извън всякаква опасност, тъй като Татко дебнеше навън под явора и причакваше Мадж. Но той се бе промъкнал през страничната пътека и се втурна през вратата като хала, заварвайки го с хляба в ръце. Разфуча се. Залази по пода, за да обере една по една трохите, нападали по плетената рогозка, а после ги запрати в огъня.
— Да не мислиш, че се намираш в хотел? — викна.
— Щях да ги измета — оправда се Алън.
Той започна да търка нервно мраморната плоча от страх, че маргаринът се е размазал върху нея.
— Нищо нямаше да направиш! — зарева Татко на висок глас. — Нищо! Никой не прави нищо в тази къща!
Той запрати ножа в мивката и завъртя кранчето толкова силно, че водата се разплиска по стените й.
— Говори по-тихо, Джо!
— Викам в собствения си дом. Ако не ти харесва, махай се! Нека и майка ти замине с любовника си, стига да иска! Ще се радвам да й видя гърба! Може да отиде при драгоценните си родители!
Алън наблюдаваше баща си. Още една дума и щеше да го удари. За миг изпита омраза към него. Не можеше да понася подигравателната му усмивка, подлия му поглед под свъсеното чело, над което падаше тъмносинята барета.
За всичко бе виновна Мадж — десетте шилинга, които получи, не я промениха ни най-малко. Остави непокътнат сандвича в чинията и излезе от кухнята. Татко го последва; втурна се с един скок напред и грабна ръжена от огнището. Алън отскочи назад, помисли си, че баща му е полудял, но той се бе навел само да събере въглените. Видът му бе свиреп. Замърмори нещо под носа си; отвратителни звуци, които преминаха в нисък болезнен стон, когато се изправи внезапно и блъсна главата си о огромната рамка на камината. Алън би му се притекъл на помощ, но баща му тръгна, залитайки, към черната кухня, хванал с ръка удареното място, и се скри в мрака като ранено животно.
Алън се качи горе разстроен. Чу как Мама го извика. Тя седеше на леглото, подпряна с възглавници, и четеше книга от библиотеката.
— За какво беше тая разправия? — попита го.
— Изтървах няколко трохи — отговори той. Караше го да изпитва срам, така както бе седнала на леглото, с очила, кацнали на изпъкналата част на малкия й нос, с неизтрито червило по устните. Нещо в гласа му я трогна.
Каза му:
— Не му обръщай внимание, Алън! Все едно че го няма!
— Защо не може да се владее?
— Не му обръщай внимание! Радиото пуснато ли е?
— Да може да се види отстрани!
Тя го гледаше със съчувствие.
— Не се разстройвай! Не си заслужава. Той е един отвратителен старец.
Вместо да изпита облекчение, от думите й му стана по-зле. Извика:
— Остави го на мира… той си удари главата!
— Ела тук! — рече тя внимателно и потупа леко по леглото.
Не желаеше да седне до нея. Остана прав, с извърнато лице, приковал поглед върху снимката на Дядо върху скрина.
— Какво чувам за теб и някакво момиче? — попита тя.
Гласът й не беше сърдит.
— Откъде си го чула? — попита той.
— Мисис Картрайт от магазина за риба ми намекна. Почувствувах се като глупачка, която не знае за какво й говорят. Момичето е от църковния хор, доколкото разбрах.
— Да.
— Е… хайде… разкажи ми за нея. Симпатична ли е?
— Момиче като всяко друго — отговори той.
— Не искаш ли да я доведеш у дома?
Той не я погледна. Представи си как устните й потрепват в очакване. Тя продължи:
— Знаеш, че имаш пълно право. Не си вече дете.
Той се питаше дали майка му не чака момента, в който да се намеси в личния му живот, след като тя самата разбира, че няма такъв. Щеше ли тава да я направи по-щастлива? Нямаше още бръчки по лицето си, поне видими, нито пък следи от трудните години, които бе преживяла. Очите й, зад евтините очила, имаха сияен и ведър израз.
— Съгласен съм — каза той.
Явно тя искаше да му угоди и той се поколеба дали да не й загатне, че е закъсал в училище.
— И така — заключи тя, — ти ще избереш деня и ще ме предупредиш за идването й.
— Ами Татко?
— Не се безпокой. Аз ще се справя с него.
Лицето й порозовя от удоволствие. Захвърли книгата си на пода и плесна с ръце като дете, така че той не можа да скрие усмивката си.
* * *
За посещението на Джанет избраха съботен ден, доста необичаен за гости, но пък в съботите Татко прекарваше по-голямата част от времето в градината: копаеше с мотиката смръзналата земя и вадеше камъните от зеленчуковия парцел. Работата го изморяваше и успокояваше.
Мама се държеше великодушно. Макар силно да желаеше Джанет да види трапезарията със сребърната посуда и изложените на показ кристални чаши в бюфета, тя разбра, че Алън би се чувствувал по-добре, ако обядват в кухнята, без много суетене. В единадесет часа сутринта тя направи на Татко чаша чай, за да го предразположи; той само повдигна вежди, учуден от жеста й. Бяха се спречкали предишната вечер поради едно телефонно позвъняване, което Мама бе приела и отговорила, че номерът е грешен. Татко я нарече проклета лъжкиня, била също като баща си мистър Дръмънд. Тя се направи, че не го чу, не побледня и не избяга нагоре по стълбите; беше улисана с приготовленията на кейка за утрешната среща с Джанет Лейланд. Мадж нямаше да присъствува на обяда. Беше долу на брега. И по-добре, защото нямаше да има място за всички около масата. Преди да пристигне Джанет, Мама хвана Алън за ръкава и му каза, че е добро момче. Той се засрами от сълзите си, избили неканени в очите му. Освободи се от ръката й и продължи да отваря консервената кутия с кондензирано мляко.
— Не искам да говорим повече за това — рече тя, — но аз ценя високо постъпката ти, задето върна онези пет шилинга в чекмеджето ми.
Тя отиде до радиоапарата и извади портмонето си, скрито зад него.
— Но си ми върнал малко повече. Липсваха само четири шилинга. — И тя му пъхна един шилинг в ръката.
Какво би могъл да стори? Тя си мислеше, че той е откраднал парите, а после ги оставил обратно на мястото им. Единият отказ изключваше другия. Беше забогатял с един шилинг за нищо.
Джанет бъбреше за котката си и за ваканциите на остров Ман, който бил всъщност много по-приятно място за почивка, отколкото го смятали, и как всеки би трябвало да отиде там някой ден. Разбира се, баща й бил роден там, но това нямало значение, можела да отдели просото от плявата.
— А с какво се занимава баща ти? — попита Мама. — С търговия ли?
— Работи в банката — отговори Джанет.
Мама повдигна изненадано вежди — очакванията й бяха надминати.
— Доста е хубавичка — рече тя любезно, когато Джанет се качи горе да си измие ръцете. Татко изсумтя няколко пъти, свил презрително устни. Беше учтив, но в думите му звучаха язвителни нотки. Мама му хвърли няколко сурови погледа, които той прие доста покорно.
— Искам да се занимавам с животни, когато свърша училище — рече Джанет. — Но за това е необходима добра квалификация.
— Така ли? — възкликна Мама. — Ти наистина ме изненадваш!
Тя се сети за мистър Райли, който живееше на края на улицата и отглеждаше в къщата си питомни порове и една сива дребна хрътка, с която бе участвувал веднъж в надбягвания за купата „Ватерло“.
Алън тайно се надяваше, че Джанет ще промени решението си относно животните и няма да мисли за друга кариера в бъдеще. Обикновено той казваше на всички и при най-малък повод, че ще стане секретар на градска корпорация — сякаш професията бе нещо, в което човек попада съвсем случайно, точно като в някоя дупка на пътя.
Джанет изяде две порции пудинг с месо и бъбречета.
— Обичам пудинг с месо и бъбречета — каза тя.
— Виждам — обади се Татко и се разсмя язвително. Натъпка устата си с храна. За първи път не бе свалил изкуственото си чене — полагаше известни усилия все пак. Обикновено го увиваше в носната си кърпа, преди да започне да се храни. Това разваляше настроението на Мадж; казваше, че било отвратително и невъзпитано от негова страна.
— Проклетите ми зъби! — ругаеше той и шумно хрупаше с венците си, за да я ядоса.
Накрая на обяда Мама предложи да пият по чашка кафе. Като чу това, Татко, който гризеше парче сирене, хвърли ножа си върху покривката и се облегна назад така внезапно, че закачи с рамо издаденото върху перваза на прозореца радио.
— Гледай ти! — рече подигравателно. — Колко сме важни! Понаучихме се на туй-онуй от нашите военни приятелчета!
Никой не разбра какво искаше да каже. Мама не му обърна внимание; тананикаше си, докато чакаше да кипне водата за кафето.
Джанет помогна да разчистят масата. Обикновено това правеше баща му, но не само по задължение, а по-скоро по навик, защото смяташе, че никой друг не би могъл да го направи по-добре от него. Мадж се шегуваше; трябвало той да стане домашна прислужница, като гледала само как се суети над тигани и ножове, които жулеше и лъскаше с часове.
Джанет не знаеше къде да прибере измитите съдове, затова стоеше права сред черната кухня със скръстени ръце. Носеше вълнена рокля, направи няколко комплимента на градината им. Беше ходила на фризьор; буклите й стърчаха твърди като мукава върху нейната кръгла глава.
— Много работа иска — каза Мама, като погледна към блатистата морава и потъналите в зимен сън клони на пълзящата роза.
Татко вървеше бавно по пътеката към парника, влачейки греблото след себе си.
Мама заведе Джанет горе, за да й покаже бижутата и шапките си. Мадж никога не обръщаше внимание на такива неща. До Алън долиташе пискливият глас на майка му; явно удоволствието й, докато отваряше шкафове и чекмеджета, бе голямо. Странно защо жените, без оглед възрастта, си приличат толкова много: обичат дрехи и бебета, надълго и широко могат да разговарят за приятели, роднини и цените на платове. Мадж бе изключение. Човек никога не можеше да я хване да прекарва следобеда си в пробване на шапки или в съзерцание на гердани.
Както бе задрямал на стола край камината, усети, че някой се взира в него през прозореца. Беше Татко, дошъл да провери дали са почистили кухнята както трябва. Той размести няколко чинии върху полиците над мивката, а после внимателно изследва пода за нападали трохи. Нямаше защо да се тревожи, само Мадж изпускаше безразборно храна по пода. Докато се взираше в него, задните му части закачиха стола на Дядо и катурнаха страничната му ръкохватка върху килима. Чашата на татковото търпение преля. Той изтича до черната кухня, отвори вратата на задния вход и запрати опротивялото му парче дърво на моравата над живия плет от птичи дрян. Алън, застанал до прозореца, видя как баща му се втурна подире му, изритвайки го надалече; то се плъзна още по-надолу в градината. Сега, когато запращаше извитата ръкохватка към зеленчуковия парцел, баща му приличаше на изгубил ума си саботьор, връхлетял върху неизбухнала ръчна граната.
Като достигна парника, Татко се спря и се завъртя кръгом. Алън се сниши бързо пред стъклото и уплашен седна до масата. Радваше се, че Джанет е горе и се забавлява добре с Мама и шапките й. Татко нахълта в кухнята и грабна вестника от миналата седмица, пъхнат зад кутията за хляб; взе също пакет със свещи от килера. Дишаше тежко. Движенията му бяха свободни и тържествени. Събори дъската за гладене върху пода. Изглежда, не даваше и пет нари за калта, която набиваше с обувките си върху рогозката в черната кухня. После отново хукна по пътеката, сякаш нормалният ход би осуетил решението му. Изчезна зад парника, за да се появи след малко, вече без вестниците, вдигнал пръста на едната си ръка във въздуха, сякаш се молеше някому да пази тишина.
— Странно! — помисли си Алън объркан, без да знае какво да прави. Очевидно баща му възнамеряваше да изгори ръкохватката на стола. Как ли ще реагира майка му? Седна, за да го изпробва, да види има ли някаква разлика и макар че знаеше какво го очаква, чукна китката си на дървения прав щифт, който сега стърчеше открит. Беше опасно, ако човек се спъне в килимчето пред камината, можеше да си извади окото на щифта.
Докато седеше в кухнята и изброяваше на ум всички възможни нещастия, Татко нахълта отново и се засили като луд към него. Сграбчи го за ревера на ученическата униформа, издърпа го от стола и го изблъска към черната кухня. Повлече стола по пода, през рогозката на черната кухня, а после навън, през градината. Опита се да го вдигне и понесе по пътеката.
— Какво правиш, Джо? — викна Алън и се опита да издърпа стола от ръцете на баща си; мисълта, че мисис Фробишър, съседката, ги наблюдаваше, му пречеше да действува. Пусна го и се върна в къщата. С огромната си възглавница и тапицирана облегалка столът тежеше; краката на баща му се огъваха, отвреме-навреме той залиташе и ходеше в зиг-заг по прогизналата трева, но успя да стигне до парника. Там остави товара си да се строполи на земята, а после се наведе над него, хванал се за кръста от едната страда. Баретата му падна. След малко се скри от погледа на Алън, влачейки стола.
Без стола кухнята изглеждаше чужда. На празното му място линолеумът беше прашен. Топка за тенис и кука за плетене лежаха във валмо от прах край дървения перваз на дюшемето.
— Мамо! — извика Алън.
— Идваме след минутка — отговори тя.
Но те слязоха едва след половин час. Междувременно към небето се издигна висок стълб дим.
— Идете в гостната — рече Мама. — Аз ще сложа чайника да кипне вода.
Джанет му зашепна каква чудесна жена била майка му, какви страхотни шапки и бижута имала! „Цели подноси!“
— Да — рече той. — Тя обича да се запасява.
Всичките й бижута бяха евтини дрънкулки, така му бе казала майка му веднъж; брошки за костюми, купени „бон марше“, фалшиви диаманти с блясък като истинските, но който не си заслужаваха да бъдат застраховани.
— Тя е очарователна! — Джанет продължаваше да се възхищава от майка му. — Блазе ти!
И тя седна на дивана, обгръщайки с ръце тялото си, за да се стопли. Остана в тази поза, докато се любуваше на полираното бюро и акварелите в позлатени рамки върху белите стени. В очите й бе стаен копнеж.
Не можеше да я презира; и двамата си приличаха по това, че казваха всичко, което мислеха — дали поради неопитност, или от добро възпитание?
Мама не разбираше защо той не иска да изпрати Джанет след чая. Алън каза рязко на Джанет:
— По-добре е да си отидеш сама!
Тя стана и взе палтото си, без да промълви и дума.
— Разбира се, че ще я изпратиш! — смъмра го майка му, стресната от липсата на кавалерство у сина си.
— Няма нищо — рече примирена Джанет.
Тя трепереше като лист от неговото безразличие и от вниманието на майка му към чувствата й в момента.
— Сега не мога да изляза — каза й той. — Ще се видим в клуба довечера.
Не смееше да погледне през прозореца от страх, че цялото небе е почерняло от пушека на Дядовия стол.
— Много симпатично момиче! — забеляза Мама, когато спря да маха за сбогом на Джанет. — При това много разумна.
Мина му през ум, че майка му навярно го критикува и сигурно е права. Но пък ако човек вземе безрезервно думите й, разумните момичета надали изпадат в мълчаливо настроение или пък горят мебели от злоба.
— Виж — рече той и заведе майка си до прозореца. — Татко прави клада.
Над парника още се извисяваше тънка струйка пушек, сякаш драсната от молив. Мама не бе забелязала липсата на стола, но когато й каза, тя изскочи навън и хукна през градината, преди той да довърши изречението си. Голямата й моряшка яка се развяваше на вятъра след нея. Той я последва. Тревожеше се за родителите си.
Мама захвана да кълне Татко. Нарече го стар подлец и фанатик.
— Какво лошо ти е сторил? — викаше тя, сякаш говореше за любимо домашно животно, а не за стола, докато гледаше жалките му останки и кършеше нещастно ръце. — Как можа?
— Затваряй си устата! — озъби й се Татко и се облегна на греблото. Въглените още тлееха, раздухвани от вятъра, който люлееше плавно тревата.
— Нямаш право! — ожесточено рече тя и разтърка настръхналите си от студ ръце. — Беше антика!
— Не струваше пукната пара! — възрази Татко. — Иначе оня подъл стар скръндза нямаше да го даде!
— Ще завършиш зле! — заплаши го Мама. — Господи, ако има някаква справедливост, ще завършиш дните си като куче!
— Моля ти се — намеси се Алън, — остави го! — И той се опита да я хване за лакътя.
Тя го блъсна, приближи се към Татко и започна да нарежда настървено, ръкомахайки:
— Нима твоето семейство ти е дало нещо? Никога не са имали с какво да се почешат! Какво изобщо е разбрала Нора от живота?
— Не намесвай сестра ми! — предупреди, я Татко и вдигна греблото отбранително като оръжие.
— Ти няма да я оставиш да има личен живот, ако пречи на бизнеса ти! Боб Уорд може би щеше да се ожени за нея, ако не беше се намесил ти…
— Само не ми споменавай името на този петоразряден фейлетонист!
Татко се изхрачи гневно. Бузите му нервно потрепваха, докато търсеше думите си. Нещо падна от него и тупна в огъня. Към небето се издигнаха искри. Той се хвана за устата, а Мама се обърна настрани отвратена. Алън се наведе и заопипва топлата пепел; търсеше протезата му. Мама се изсмя и хукна през градината. Тя тичаше по мократа трева, и макар вече да не се виждаше, скрита от живия плет, пискливият й кикот се носеше дълго след това над пустите и мрачни градини.
— Всичко е наред — рече Алън. — Намерих ги.
Той избърса розовата протеза в сакото си и я подаде на Татко. Знаеше защо баща му я носи — бе слушал за това достатъчно. Липса на грижи, внимание, бедност. Като малък го хранили с хляб и картофи, разказваше, и ако го заболял зъб, най-често плачел, а понякога го водили в болницата за бедняци. Там зъболекарят, облечен в престилка на касапин, изваждал брутално кътника му и го зарязвал на зъболекарския стол с кървяща уста. Планът за рационалното хранене на населението бе променил всичко това.
Алън влезе вкъщи, за да намери Мама. Тя толкова се беше старала денят да мине чудесно — кейкът, малките хартиени салфетки до чиниите… Столът бе изгорял, защото бе посветила времето си на Джанет Лейланд.
В кухнята я нямаше. Като се изкачи по стълбите, чу риданията й откъм спалнята.
— Мамо! — извика той. Тайно се надяваше да не го чуе.
— Махай се! — изстена тя. — Остави ме на мира!
Облече си палтото и влезе в гостната да изсвири упражненията си по пиано. Беше толкова студено, че скоро пръстите му се вкочаниха и трябваше да спира и да ги разтърква в ръбовете на клавишите.
* * *
След училище Алън се срещна с Мадж на Сточна тара, за да я заведе на гости у леля Нора. Леля им имаше рожден ден. Мама бе дала пари на Мадж да купи саксия с цвете и кутия носни кърпички за подарък. Мадж великодушно му даде кърпичките, та да не пристигне у леля си с празни ръце.
При здрач градът не му харесваше — разрушените сгради караха забързаните по улиците хора да изглеждат нищожества, очуканите статуи на площада стояха наклонени върху своите пиедестали. Видя паметника на кралица Виктория, седнала на каменен трон, тантуреста и намусена на нощното осветление, с разтрошени колена, а навитата като спирала коса на врата й изглеждаше посребрена от курешките на чайките. Почувствува, че устата му се изкривява от раздразнение при вида на тълпата забързани за вкъщи чиновници, напиращи по тротоара под проблясващите електрически жици. Не му бе приятно да стои на трамвайната спирка с Мадж. Повдигнала очаквателно вежди, тя се взираше изпитателно във всяко лице, сякаш търсеше някой познат, и така биеше на очи в навалицата. Когато трамваят се спусна с трясък по хълма и ги приближи, разпръсквайки сини искри в нощното небе, Мадж плесна с ръце като изненадано дете и се вторачи в него.
— Престани! — изсъска той. — Дръж се прилично!
Тя скочи в трамвая, без да му обърне внимание, и разтворила леко уста, като че бе филмова звезда, се разположи на дългата седалка. После драматично се огледа наоколо, залюля крака, с които не достигаше пода; само връзките на обувките й метяха праха му. Жадуваше за внимание. Алън я смушка силно с лакът в ребрата, но тя му се усмихна закачливо и своенравно, впи поглед в старицата насреща и извика силно, та да заглуши тракането на трамвая, който набираше скорост нагоре по Арчайл Роуд:
— Отиваме на гости на леля. Тя има рожден ден.
Старицата се изкикоти и олюля на място; всеки път, когато Мадж я поглеждаше с лъскавите си очи, тя откланяше поглед, докато накрая бе принудена да попита:
— На леля ти, така ли?
— Това цвете е за нея. — Мадж повдигна саксията, увита в амбалажна хартия. Когато започна да я развива, разнесе се шум, наподобяващ пращене на огън. Отдолу се показа малка хилава папрат с нагърчени и тънки листа. Тя я вдигна, за да я видят всички.
— Виждали ли сте някога толкова красиво цвете?
Алън би желал да я прати в ада, след като тя така го изложи. Бузите му горяха от срам. Седеше на мястото си, вкаменен от страх. Компанията, която самият си подбираше, му осигуряваше спокойствие — винаги можеше да предугади реакциите на приятелите си, но с хора като Мадж и баща му, които обичаха да демонстрират чувствата си пред публика, трябваше да бъде винаги нащрек, предчувствуващ опасността. Сякаш бе заек, уловен в капан на някой междуселски път, който омотан се мята напред-назад, хипнотизиран от светлините на автомобилните фарове, в очакване на смъртоносния удар.
Старицата, застанала на платформата, се готвеше да слезе. Ватманът изтегли към себе си месинговата ръчка на спирачката и трамваят спря, тресейки се до едно място, където бе паднала бомба.
— Стой-й — извика старицата и стъпи в канавката.
В гънките на непрогледния мрак се криеха порутените от бомбардировките сгради, върху чиито сринати тухлени стени растяха високи, бързо размножаващи се бурени, понеже вятърът духаше постоянно от реката и разнасяше праха и семената из разрушения град. Татко казваше, че взривната вълна разбила гранитната скална маса под града и изхвърлила на повърхността растенията. През лятото между купчините греди и тухли цъфтяха алени цветя. Това бе неестествено.
Трамваят потегли отново; сърцето на Алън успокои малко ритъма си. Той сграбчи Мадж за ръката и я ощипа толкова силно, че тя потрепера от болка и се отдръпна.
— Само да изтърсиш още някоя глупост — предупреди я той, — ставам и си тръгвам!
Тя се нацупи, но не каза нищо. Не защото се разтревожи, че ще я изостави, а защото не знаеше как ще реагира Мама, ако Алън я издаде.
Леля Нора живееше под наем в една къща на Евъртън Стрийт, Плащаше по тринадесет шилинга седмично за тясното си жилище, за покрития с плочи двор зад къщата и за лятната пералня, която никога не ползуваше. Татко, враг на прахосничеството, трупаше в нея вестници и стари дрехи. В една ръчна чанта бе скътано детското му костюмче със съдрана дантелена яка, което той бе носил на един училищен концерт, където бе пял „Лилията на лагуната“.
В дъното на улицата на леля му имаше обществена пералня, собственост на китайци.
— Харесвам миризмата на пране — рече Мадж, бърчейки нос.
Както винаги, тя бе романтично настроена. Пералнята не работеше, сапунената пяна бе изтекла в уличния канал. Той не долови никаква миризма, освен вонята на котараците, които се измъкваха от изходите на противовъздушните скривалища.
Леля Нора беше заета със сандвичите. Обясни, че е поканила приятели за малко тържество. Алън помисли, че навярно това е съседката. Тя го целуна по бузата, притискайки го плътно към плоския си бюст, докато му казваше, че бил чудесно момче, задето се сетил да й подари носни кърпички.
— Татко ще дойде ли да ни вземе? — попита той.
— Знам ли? — рече леля му. — Тези дни е много ядосан.
Тя позволи на Мадж да направи чая и намаже кифличките с масло. Алън зачете вестника и едва сдържаше прозявката си. Той харесваше много леля си, дори би могъл да я обича, но въпреки това, винаги когато влизаше в малкото й скромно жилище с грозни тапети и пердета, пожълтели като лимон от старост, веднага му се доспиваше. Леля му никога не му се сърдеше за това. И сега той легна на канапето, и положил глава върху студените и миришещи на мухъл възглавници, се унесе в дрямка. В просъница чуваше брътвежа на Мадж, която разказваше за вкъщи и за стола, изгорял в огъня.
— Чиста глупост! — забеляза леля му от черната кухня, където миеше чинии.
— Изобщо не го харесвах! — заяви Мадж. — Нямаше къде да се обърнем от него.
— Той не беше такъв като момче — вметна леля Нора. — Напоследък е станал раздразнителен.
— Когато Татко е бил момче, е бил тих като нашия Алън, така ли? — попита Мадж.
Не одобряваше начина, по който леля му се доверява на Мадж. Сестра му беше много свободна в приказките си. Всичко, което й казваха, бързо се разнасяше из селото; тя не можеше да пази тайна.
След известно време чу леля Нора да произнася:
— Майка ти изисква от него прекалено много! Насилва го! Все очаква от него това или онова. Какво да прави, горкичкият?
Алън поиска да се обади, но само измърмори нещо във възглавницата:
„Мама изпрати носните кърпи. Тя ни накара да ти дойдем на гости.“
Никой не го чу. Върху сатенената калъфка остана мокро петно от слюнката му. Беше като животно, което се готви за зимен сън — сви се на кравай и зарови глава дълбоко във възглавниците.
Леля му и Мадж изсипаха върху масата едно чекмедже, пълно с фотографии. Всичките ги бе разглеждал вече — морски брегове, градини и излети с отдавна измрели роднини — самият той в детска количка, примижал от слънчевата светлина, с отворена уста, с нежна гола главица под памучна шапчица.
— Ах, тези бански костюми! — извика Мадж.
— Въобразявахме си, че сме големи мадами — изкиска се леля Нора.
И двете се задавиха в кашлица, но твърде различна една от друга; леля Нора хриптеше и дишаше като астматичка, сестра му бухаше, разтворила уста, като онези делфини от илюстрациите в географските списания.
— Твоят Татко — рече леля Нора. — Той така и не разбра какво го сполетя.
— Хората избират — Мадж отговори глупаво, както винаги. — Нищо не е случайно.
— Той беше сгоден за Ани Мъд — възрази леля му. — Цели седем години. А аз имах Боб Уорд. Заминахме за Блакпул.
Онзи петокачествен фейлетонист, помисли си Алън, с мазната къдрица върху челото и кръглите яки на ризите, беше мъртъв, но не и забравен. Някой му бе казал, че мъртвите се разпадат на прах, щом живите престанат да ги споменават. Боб Уорд сигурно лежи в дървения си ковчег, свеж като маргарита.
Когато се събуди, видя баща си на кухненския праг до леля му Нора. Говореше й с нисък, но настоятелен глас.
— Не е подходящо да ми отстъпваш дела си точно сега.
Леля Нора беше язвителна:
— Колко жалко, нали?
— Не мога да разбера какво те измъчва? — попита я Татко. Той се стараеше да се владее.
— Това е причината за неприязнеността на Кони към мен. Не мога да понасям да се държи студено.
— Не говори глупости, сестро!
— И тя има право. Не е хубаво роднините да се месят в работата на съпрузите. Припиши всичко на нея! Освободи ме от този товар! Не желая да ми тежи повече!
Татко изпъшка и извика с непримиримост в гласа си:
— По дяволите, Нора! Промених мнението си за теб!
Облечен, с шапка и палто, той стоеше прав под лампата в стаята. С годините Мама ставаше все по-закръглена и розова; като че ли топъл пласт мазнина я обвиваше и все повече я отдалечаваше от образа на младата жена с широкопола шапка от семейния албум. Татко слабееше, ставаше от ден на ден на кожа и кости. Той скръцна със зъби. Никога не можеше да бъде спокоен — беше или въодушевен, или депримиран; средно положение не признаваше. Удари с юмрук по масата. Нора не му отстъпи, държеше на своето.
— Това е най-доброто! — рече тя с решителен тон и излезе от стаята.
Алън затвори очи, но и така виждаше мъртвешката физиономия на баща си, бледа и сгърчена над възела на копринения му шал. Татко остана дълго време прав, без да помръдне; шумното му дишане изпълваше стаята. После излезе в антрето. От гостната долетяха гласове, които пееха под акомпанимента на разакордираното пиано. Някой блъсна входната врата. Алън седна в леглото и изтръска мъха от дрехите си. Леля Нора се върна с куп чинии.
— И така, ти си отново в страната на живите — рече тя и му се усмихна.
— Къде отиде Татко?
— В къщи — отговори тя. — Не се чувствуваше много добре. Той е болен, Алън. Майка ти трябва да го накара да се прегледа.
— Нищо му няма! — отсече той и поклати раздразнен глава.
— Болят го гърдите.
— Яде твърде много — прекъсна я той. — Винаги го прави!
Алън не искаше да отиде оттатък при гостите. Пратиха Мадж да го убеди, но той отказа.
— Минахме на песни вече — рече тя. — Пеем „Да се съберем край реката“ и някой от нас скача във въздуха.
— Няма що! — подигра се той.
— Мис Енрайт скочи цели две стъпки. Можеше да скочи и по-високо, но се разтревожи, че ще й се видят кюлотите.
— Татко беше тук, но си отиде — прекъсна я той. — Леля казва, че не е добре. Трябвало да отиде на лекар.
— Яде твърде много — рече тя някак нехайно. Изглеждаше развълнувана и щастлива; панделката от косата й висеше на раздърпан възел над едното й ухо. Той я предупреди, че ще тръгват скоро, защото е твърде късно.
— Нека да останем! — захленчи тя. — Защо да не спим тук? Мама няма да има нищо против.
— Аз няма да остана тук! Много е влажно. Няма удобства.
— Какъв глупчо си, Алън! — рече тя. — Боиш се от всичко.
Тя щеше да го целуне по бузата, ако не я беше парирал; Мадж отиде при старите дами в гостната, преструвайки се на сърдита.
Сестра му имаше право: той бе изплашен, но не от влагата. Страхуваше се да остави родителите си сами в къщата. Трябваше да се увери с очите си, че Мама е горе в спалнята, а автомобилът е паркиран на алеята пред къщи. Необходимо бе да знае, че Татко седи здрав и читав пред камината и слуша радио в мрака.
В трамвая, на път за гарата, Мадж се похвали, че знаела за какво било цялото това подписване на чекове.
— Леля ми каза, докато ти спеше.
— Не съм заспивал.
— Нашата къща принадлежи на мен и на леля. Прехвърлена е на наше име.
— Тя няма право да клюкарствува! — възмути се той.
— Това са семейни работи… а не клюки.
— Би трябвало да има повече мозък!
— Така е, трябвало е да попречат на Мама да изхарчи всички пари за шапки и дрънкулки.
— Затваряй си устата!
— Той е фалирал. Не може да има нищо на свое име.
— Не искам да знам! — викна Алън. — Запази лъжите за себе си.
Валеше; улиците лъщяха на светлината от уличните лампи. Паважът при доковете ще е хлъзгав. Не биваше да оставя Татко да се прибира сам с автомобила. Една вечер през войната, като се връщаха от леля Нора, сирените започнаха да вият. Татко изруга и натисна докрай педала на газта, опитвайки се да се отдалечи колкото е възможно по-бързо от града. Алън наблюдаваше от задния прозорец баражните балони, прерязани надве от слабите лъчи на прожекторите. Колата се подхлъзна върху някакво мазно петно и от отделението за ръкавици се изтърси поставеният там плик с ябълки, които се посипаха върху седалките.
Макар войната да бе свършила, Татко все още се намираше под някакъв кръстосан огън, тормозен от битки, от призрачни градове, които се рушаха върху главата му. В този миг — както тогава — той би могъл да бъде отхвърлен от кормилото с вдигнати в знак на капитулация ръце.
Във влака Мадж рече на висок глас:
— Минавало ли ти е някога през ума колко много дрехи купува Мама? Всички тези рокли от памук и чанти, които да им подхождат.
— Млъкни! — извика той. — Тя има право на роклите си! Какво знаеш ти? — И той я изгледа така свирепо, че тя за първи път нямаше какво да каже и остана безмълвна на тапицираната седалка срещу него, вперила поглед в скута си. Когато влакът потегли от гарата на „Хол Роуд“, той си въобрази, че тя започна да се взира по-напрегнато навън в мрака. Пътят следваше морския бряг, влакът се люлееше между поляните за голф и невидимото море.
— Гледаш за лагера, а? — попита я той с горчивина в гласа. Тя го дразнеше толкова много. — Все още тичаме подир джерита, нали?
— Не тичам подир никого! — тросна му се тя. — Няма защо да тичам! Ти нищо не знаеш за мен.
Беше готова да се разплаче, лицето й бе почервеняло, а устата й потрепваше нервно. Той спря да я предизвиква; не желаеше сцена пред другите пътници. Когато наближиха тяхната спирка, тя се стрелна напред към вратите и скочи на перона. Хукна презглава нагоре по стълбите, коланът на шлифера й се провлачи след нея. Той почака влака да тръгне и пресече железопътната линия по напречно поставените дъски. Това беше забранено, но нали никой нямаше да го види. Когато се изкачи на рампата, стори му се, че зърна Мадж на другия перон, стаена зад гишето за билети. Спря за малко, уплашен, че тя ще го последва, и се обезпокои за нейната безопасност. Но бе сбъркал. Тръгна към шосето между складовете за въглища и навеса за велосипеди. Колко тихо беше селото в сравнение с града! Долови мириса на мокра трева и лъха на морския бриз; живите плетове, обграждащи градините пред къщите, го обливаха с дъждовни капки като с душ, когато ги докосваше с рамо. Фаровете на автомобил, който се движеше с голяма скорост, едва не го заслепиха на ъгъла. Автомобилът спря внезапно и той чу отвътре ядосания глас на баща си:
— Алън, къде е майка ти?
Той изтича до прозореца му и се вторачи с глупав израз в лицето на баща си.
— Къде е Мадж? — попита го той на свой ред.
— Не ми дръж такъв тон! — кресна му Татко. — Видя ли майка ти и любовника й?
— Не. Не съм.
И той отстъпи назад от автомобила и баща си, седнал зад волана, отричайки на ум всякакво съучастие; баща му бе фалирал. Автомобилът отмина.
Алън потърси сестра си, като викаше името й из цялата къща, понеже си мислеше, че тя се крие, за да му отмъсти заради неговите приказки за германците. Приготви се за лягане и седна на най-горното стъпало, без да пали лампата, в очакване някой от близките му да се прибере. След доста време баща му пристигна с автомобила, но го паркира на улицата. Алън си легна и се покри презглава със завивките. Скоро след това чу стъпките на Мадж и гласа на Татко, който й закрещя нещо.
Тя се качи горе и влезе в банята.
— Мадж! — прошепна Алън в мрака.
Тя не му отговори. Сумтеше леко, докато си миеше зъбите.
— Мадж… Мама върна ли се?
— Млъквай! — изсъска тя. — Не разговарям с теб!
Той изскочи от стаята и успя да я хване на стълбищната площадка. Разтърси я толкова силно, че четката за зъби падна от ръката й върху килима, оставяйки по него следи от пастата.
— Виж какво стана! — прошепна тя и клекна да ги избърше, както си бе по фланелка и кюлоти.
— Къде е Мама?
— Откъде, дявол да го вземе, мога да знам! — сопна му се тя.
Но той си помисли, че в действителност тя знае; имаше съвсем равнодушен вид. Лежеше в мрака сломен, ослушвайки се за стъпките на Мама по пътеката към къщи.
Най-после тя дойде. Алън стаи дъха си, готов за предстоящата кавга между родителите си. Твърде късно беше да се пуска радиото, та да се баламосват съседите.
Чу шум от затваряне на врати и вода, която потече в мивката. Никой не викаше. Само някакъв нож издрънча върху сушилнята за чинии. Татко си правеше пак някоя „малка закуска“. Долови шумоленето от дрехите на Мама, когато тя се заизкачва по стъпалата. Тя замърмори нещо на Мадж, която започна глухо да кашля, като да бе заровила лице във възглавницата или в прегръдките на Мама. Татко остана мълчалив долу — в кухнята, която не беше негова, в къщата, която не му принадлежеше.

6.

Алън не сподели нищо с Джанет Лейланд нито за нощните изчезвания на майка си, нито за засадите, които баща му устройваше всяка вечер с автомобила. След като й бе разкрил скитанията на Мадж в мрака, той се страхуваше от съчувствието й. Тя би взела цялото му семейство за разтурено: всеки го ударил нанякъде, а всички играят на криеница помежду си. Като си помисли за това, поставяйки се на мястото на страничния наблюдател, той се усмихна. У семейство Лейланд беше съвсем друго, всички седяха около масата за вечеря, разговаряха с нормален тон, а когато нямаха повече какво да си кажат, изпадаха в някакво предразполагащо мълчание. Мина му през ум, че навярно в техните очи изглежда труден за общуване. Направи усилие да бъде непринуден; имаше обичай да навежда на една страна брадичката си, което му придаваше сериозен и уверен вид. Това заблуди мисис Лейланд. Тя прекаляваше с грижите си към него; поднасяше му вкусни гозби и се извиняваше, че може би го отегчава. Веднъж, когато съпругът й излезе от кухнята, тя рече: „Трябва да ни простиш, Алън. Няма много интелигентни хора в нашето семейство. Невежи сме в много неща“. Той кимна по неопровержим начин, без да се помръдне от мястото си край масата, неспособен да й възрази. Понякога Джанет заставаше зад него и като се навеждаше напред, го прегръщаше през врата. В такива случаи той оставаше неподвижен, засрамен от тази демонстрация на чувства пред родителите й.
Когато отиваха заедно на екскурзии, Джанет плащаше разноските — билети, чая в кафенетата. Баща му бе забравил обещанието си да му даде джобни пари, а Алън не желаеше да го моли за това.
Един следобед срещнаха Мадж до железопътния прелез; прибираше се от пазара с покупки за Мама.
— Аз съм сестра му — представи се тя с безочливо поведение.
Той нямаше намерение да ги запознава.
— Знам — отвърна Джанет. — Виждала съм те в селото.
— А, така ли? — изненада се Мадж и усмихната направи кръг около тях, стиснала в ръцете си самун хляб.
— Къде са ти обувките? — попита я той ядосано.
— В живия плет. Какво се впрягаш?
Джанет се усмихваше самоуверено — не пусна ръката му, стискаше я, сякаш е нейна собственост.
— Значи тя ще дойде у нас на чай, така ли? — попита Мадж. — Татко го няма!
— Какво общо има Татко с нея? — сряза я Алън намръщено. — Във всеки случай тя не може, има си работа.
Мадж не се предаваше:
— Знаеш ли нашата малка плантация от бурени? — попита я. — Нашият малък Джо Сталин?
Джанет се смути.
— Не — отговори тя и погледна въпросително Алън.
— Хайде — подкани я той и я дръпна за ръкава. — Имаш работа.
— Помагам на една приятелка да си ушие рокля — обясни Джанет.
— Колко мило момиче! — възкликна Мадж. — Аз наистина харесвам услужливи хора. Правят по-лек живота на целия свят. — И тя хукна пред тях; петите на босите й крака лъснаха, черни от мръсотия.
— Голяма умница ли е?
— Ами, откачена е! Плаче за един хубав бой!
Сбогува се с Джанет на ъгъла и тръгна бързо към къщи, за да даде на Мадж да разбере.
Тя се бе качила на явора. Хвърляше залъци хляб върху пътеката.
— Престани! — викна й той. — Мръсни са ти ръцете!
Обади я на Мама.
— Хлябът ми! — възкликна тя разгневена. Чу я как викна на Мадж да слиза от дървото. След малко до Алън долетя смехът им; Мадж пак я бе надхитрила.
Мама влезе в кухнята с начупения хляб и рече умилено:
— Тя е едно малко дяволче!
— Дръзка е повече, отколкото трябва! Не си достатъчно строга към нея!
— Че какво лошо прави? — учуди се Мама.
Изглежда, не разбираше колко своенравна е Мадж и как би могла да си изпати.
— Знам по-добре от теб! — викна той. От вълнение някакъв възел се бе образувал в тялото му.
— И без това в тази къща е достатъчно мрачно — сопна му се тя. — Би трябвало да се радваш, че това не е повлияло на психиката й.
Мама си стоя в къщи целия ден; бе прекопала туй-онуй в градината. Носеше избеляла синя рокля и бе завързала косата си с носна кърпа. Когато се засмя, престана да изглежда уморена и неприветлива; на бузите й се появиха трапчинки, а брадичката й се удвои.
— Виж този хляб! — извика той разгневен. — Виж на какво прилича!
Влезе Мадж с обувки в ръка; беше съдрала пуловера си на дървото. Обърна се спокойно към Алън:
— Виж какво, Алън, ние не сме глухи. Не е нужно да вдигаш такава олелия.
Той посочи с укор начупения хляб. Всъщност хлябът не бе главното, което трябваше да видят; по-скоро всичко останало, което се рушеше пред очите им.
След вечеря Мадж щеше да си измие зъбите и да тръгне към брега. Щеше да се губи с часове в мрака и никой нямаше да се обезпокои от това.
— Като влиза в стомаха ти, е по-разтрошен от сега — забеляза Мадж. — Превръща се в попивателна хартия.
— Не мога да хапна нито троха от него! — заяви Алън.
— Е, не го хапвай тогава, а го гълтай! — отвърна Мадж, а Мама силно се засмя.
Мадж седна на пода, където по-рано беше столът, облегна се на стената и протегна крака през килима. Изглежда не забелязваше, че Мама трябва да ги прескача всеки път, когато влиза и излиза от килера. Мама нямаше нищо против; тя изтича в градината да прибере прането. Спря се за малко на пътеката, за да размени няколко думи със съседката. После се прибра и нареди на Алън да запали лампата. Часовникът в антрето удари пет часа.
— Отмести се! — Мама помоли Мадж с леко раздразнение в гласа си. Беше бледа, Татко скоро щеше да се върне.
— Когато бях горе на плачещата върба — обади се Мадж, — видях едно птиче гнездо на водосточната тръба.
— О, боже мой! — възкликна Мама от страх, че нещо може да се случи на водосточната тръба.
Алън си помисли, че сестра му вероятно съчинява. Привиждаше й се винаги това, което желаеше да види.
— Защо не можеш да наричаш нещата с истинските им имена? — попита я той. — Не се казва плачеща върба, а явор.
Тя дори не го погледна. Каза:
— Мисля, че тъкмо ти не обичаш да наричаш нещата с истинските им имена.
Чуха автомобила на Татко, който изръмжа по пътеката. Мама пусна радиото и дръпна пердетата. Сякаш остаря за минута. След няколко музикални такта мъжки глас подхвана песен: „Нощ и ден ти си единствената“.
Татко пъхна ключа в ключалката на външната врата. Изведнъж Мадж се разрева; седеше на пода, а сълзите й се търкаляха по бузите. Мама я погледна слисана.
— Какво има, миличката ми? — попита тя.
Тя клекна непохватно на пода и придърпа Мадж към себе си. Гласът по радиото продължаваше да пее: „Само ти под луната и под слънцето…
Дали си близо до мен или далеч,
Любима, няма никакво значение къде си,
Аз мисля за теб,
Ти си единствената,
Ден и нощ.“
Какъв шум само вдигаше Мадж, докато едва си поемаше дъх от дългите и продължителни вопли, в които се чувствуваше толкова болка, сякаш сърцето й се къса от мъка!
— Какво става? — попита Татко, току-що влязъл в кухнята. Той свали шапката си и на челото му се открои червената й следа. Застанал объркан сред стаята, той се вгледа в Мама, която се олюляваше напред-назад, клекнала като туземка.
— Тя ей сега се разплака — обясни Алън. — Нямаше й нищо допреди минута.
Трябваше да прехапе устни, за да не изтърси на баща си за начупения хляб.
— Тя става жена! — рече Мама с нежност. — Бедничката ми!
Нареди на Татко да запали газовия котлон под тенджерата с картофите и да престане да зяпа в Мадж. Той бе толкова благодарен, задето го включиха в семейния живот, че се въздържа и не направи забележка за оставеното върху дървената сушилня пране.
Този път разплакването на Мадж не приличаше на миналото, когато бе симулирала плач, за да отклони родителския гняв заради закъснението си. По време на вечерята тя едва преглъщаше. Не се преструваше. Лицето й бе побледняло от отчаяние, ръцете й трепереха, като посегна към чашата с чай. Веднъж, когато Мама си бе изкълчила глезена и телефонираха на доктора, Татко побесня при вида на неоправеното легло. Той бе превързал крака й със студен компрес и я бе пренесъл горе на ръце като дете, но измачканите чаршафи го накараха да побеснее.
— Искаш докторът да си помисли, че живеем в бордей, така ли? — развилия се той и задърпа чаршафите изпод подутия й крак; накара я да стане и да подскача из стаята на един крак, докато смени калъфите на възглавниците и юргана. Но сега той не бе ядосан; като че ли и двамата с Мама разбираха, че става въпрос за нещо сериозно. Разговаряха помежду си тихо и спокойно, опитвайки се да поправят стореното.
— Мадж казва, че била видяла някакво гнездо на водосточната тръба.
— Утре ще проверя — рече Татко благоразумно.
— Подрязах живия плет.
— Добре си направила. Трябваше да се подреже.
Родителите му бяха много внимателни един към друг. Татко спомена, че се е отбил при леля Нора.
— Намерих я доста оживена — рече той, като че ли не бе виждал сестра си от години.
— Много хубаво — забеляза Мама с усилие.
Мадж се надигна от масата и родителите й я проследиха с поглед. Не знаеха как да постъпят. Алън я последва в антрето. Помоли я да не излиза.
— Изглеждаш разстроена, а освен това вали.
— Няма значение — рече тя апатично.
— Няма да се карат тази вечер — обеща й той. — Аз също ще остана в къщи, ако искаш.
Тя си слагаше палтото. Изведнъж той си спомни думите на доктора-специалист, който бе попитал сестра му дали не се отнасят зле с нея в къщи.
— Всичко ще мине — успокои я той непохватно. — От тебе никой не очаква да разбереш какво му е на Татко… как само се опитва да си намери работа… обикаля насам-натам и моли за поръчки.
— Не знам за какво говориш — прекъсна го тя. — Нищо няма да мине. Той заминава.
Очите й се напълниха със сълзи.
— Кой заминава?
— Обичам го! — промълви тя. — Той си заминава… обратно в Германия.
Алън почувствува, че в гърлото му се надига гняв. Вбеси се не толкова от факта, че е прекалено млада, за да ги позори с някакъв джери, а по-скоро от думата „обичам“ — тя застана като буца в гърлото му. Ненавиждаше Мадж заради думата, която бе употребила.
— Даваш ли си сметка — изсъска той, — че само преди няколко години щяха да ти обръснат главата за това?
Тя не му обърна внимание. Нахлупи старата широкопола шапка върху мръсната си кестенява коса.
— Помисли за Мама и Татко! — настоя той. — Ти ще ги довършиш!
— Тях ли? — рече тя презрително, вече на прага. — Какво ги е грижа тях за мен?
* * *
Леля Нора им телефонира към края на седмицата. Алън разговаря с нея, защото Мама беше горе.
— Да извикам ли Мама? — попита я той.
— Недей! — отговори Нора. — Почакай, момчето ми!
Настъпи кратка пауза.
— Кой се обажда? — викна Мама от стълбищната площадка.
— Леля.
— Добре, свали си обувките. Кажи й, че баща ти го няма в къщи.
— Баща ми не се е върнал още — предаде той на леля си.
— Знам — обади се тя от другия край на жицата. — Оставих го да лежи на дивана. Получи пак нервен припадък.
— Припадък? — учуди се Алън.
— Той не е добре, Алън. Нервен е. Кажи на майка си непременно да го заведе на лекар.
— Добре — обеща той.
— Много ми харесаха носните кърпи, миличък. Много си внимателен.
— Да.
Мама слушаше разговора им от антрето.
— За какво става дума?
— За Татко. Не е добре.
— Наистина ли? — изненада се Мама.
Тя прегледа пода на гостната, за да се увери, че не е оставил мръсни стъпки по килима, и се качи обратно горе с физиономия на обидена.
Алън разказа на Мадж за разговора с леля им. Тя седеше на масата полуусмихната.
— Какво толкова смешно има? — настоя той.
— Обърках се. Изведнъж изпитах чувството, че това е вярно — обясни му тя. — Че Татко е болен и болестта му няма нищо обща с обилната храна, която поема.
Тя се взираше в покривката на масата. Алън разбра какво иска да му каже — човек можеше години наред да живее с представата, че болестта навестява другите, а после тя се изтърсва или при него, или при член от семейството му. Ако Татко яде много, защо тогава е толкова слаб? Той не правеше никакви физически упражнения, с изключение на копането в градината и миенето на автомобила.
— Има едно момиче в училище — прекъсна мислите му Мадж, — майка му умря. Била здрава като канара и ето че за един ден умряла. Не позволили на дъщеря й да отиде на погребението.
— Престани! — сряза я той.
— Та същото това момиче не можело да плаче. Знаело, че майка му няма да се върне, но не преставало да се усмихва.
Прекаляваше. Половината от това, което разказваше, беше измишльотина.
— Леля може би греши — произнесе той на глас — Тя преувеличава нещата.
Искаше му се Мадж да потвърди думите му, но тя не се обади.
Когато Мама слезе долу, Мадж й каза да седне. Щяла да й направи чаша чай.
— Защо? — изненада се Мама. — Изведнъж си станала толкова внимателна!
Но тя седна на другия стол, останал пред камината, облегна се назад, полагайки глава върху възглавницата му, и затвори очи. Престилката й бе изцапана с пръски боя; за втори път боядисваше с бяла боя капака на отвора към тавана.
Мадж пиеше чая си, седнала на пода, като кокетно вдигаше малкия си ръст във въздуха, за да достави удоволствие на Мама. Вкъщи бе съвсем тихо. Мама дишаше леко, поставила чашата върху стомаха си.
— Трябва да заведеш Татко на лекар.
Мама бързо отвори очи.
— Така ли, мис? И какво друго знаеш?
— Бил ли е болен едно време?
Мама вирна гордо глава. Не я интересуваше, че Мадж се тревожи за някой друг. Тя винаги искаше да й се обръща внимание; ако ще се грижат за някого, поне да е за нея.
— Болен! — рече тя подигравателно. — Той да е болен? Ами!
— Харесвала ли си го някога? — Мадж бе безпощадна.
Алън се заблуждаваше, че ако продължава да не мърда от мястото си до масата, те биха си помислили, че го няма; седеше, наведен над чашата, извърнал лице към прозореца. В стаята постепенно настъпваше мрак. В съседската къща бяха запалили лампите на долния етаж.
— Имах много хубаво мнение за него преди време — обади се Мама. — Той имаше бъдеще. Но са го разглезили като дете. Сестра му го съсипа. По-късно, като момче, го пратили в Америка.
— Америка! — възкликна изненадано Мадж.
— Заради здравето му. Бил каютен прислужник на кораб. Разбира се, той е много по-стар от мене.
— На кораб! — учудено промълви Мадж. — Божичко!
— Преди много години — рече Мама раздразнено, сякаш предупреждаваше Мадж да престане с въпросите си. — Много преди да се оженим…
Цялата работа се стори странна на Алън. Той не бе стигнал по-далеч от Езерната област. Беше ходил само три пъти на ресторант през целия си живот. Джанет Лейланд не беше ходила още.
— От какво е бил болен? — попита той и пред очите му изплува образът на Татко, застанал пред мачтата с развята на вятъра коса, изложен на дебнеща от всички страни опасност.
— Откъде, по дяволите, да знам! — сопна му се Мама. — Съмнявам се дали изобщо му е имало нещо. Започнали да го глезят от момента, в който се родил.
— Но той е бил беден! — възрази Мадж. — И затова няма добро образование!
— Не ми говори по този начин! — викна Мама, стана и събра чашите, ядно стиснала устни. Споменаването на думата „бедност“ имаше същия ефект върху нея, както ругатните или неприличните истории. Тя не беше благопристойна. Тя влезе в черната кухня и стовари чиниите в мивката.
— А аз си мисля — рече Мадж с лукавство в гласа, — в твой интерес е да се увериш, че е здрав. Ако се случи нещо…
Алън беше възмутен от думите на сестра си. Помисли, че Мама ще долети от черната кухня, за да й залепи един шамар. Вместо това тя влезе спокойно и се обърна към него:
— Какво точно ти каза Нора?
— Че имал припадък. — Не можеше да види лицето й, в стаята беше много тъмно.
— Какъв припадък?
— Не знам. Не ми обясни.
— Ех, как искам да стана каютна прислужница! — произнесе Мадж. — Не е честно! И аз мога да правя всичко!
— Можеш да се запишеш в тенис клуба — отвърна й Мама. Тя се дразнеше от нежеланието на Мадж да носи шорти, бели тенисобувки и да води светски живот. — Когато бях на твоите години, по цял ден бях по кортовете. Имахме слугиня на име Мата. Толкова просторно беше у нас… нямаш понятие какво значи това.
Тя стоеше до камината, опряла единия си крак на напуканите плочки.
— И сега ни е широко — обади се Мадж, — но ти не ни позволяваш да използуваме всички стаи.
Внезапно Алън си помисли, че това е причината за нощните скитания на Мадж. А нима и той не правеше същото? За тях нямаше място вкъщи. Ако зависеше от него, той би палил камината в гостната и би се излежавал по цял ден на запазения, почти като нов диван.
— На Татко му прилоша — каза той, — когато ходихме при мистър Сорски за пробата. Устните му посиняха. Той помисли, че е от кървавицата.
— Посиняха? — изненада се Мама.
— Може би е изморително — осмели се да го защити Алън — да се мъкнеш по цял ден за поръчки из града.
— Ами, по-голяма част от времето прекарва у сестра си — прекъсна го Мама подигравателно, — изтегнат по гръб на дивана й. Тя се разтапя от удоволствие, като го види.
Седнаха да вечерят и Мама не задели за Татко нито картофи, нито пък сос. Тя заговори с оживление на Мадж за това колко била ухажвана като момиче и за образованието, което й дал баща й.
— Къде се запознахте с Татко? — попита Мадж.
— На горния етаж на трамвая — отговори Мама, но не пожела да разкаже цялата история. Може би не си я спомняше вече. Никога не разказваше интересно и заинтригуващо — всичко поднасяше много банално. Отивала на гости у братовчедка си с трамвай № 22. Била със сиво манто със странично закопчаване, носела и ръкавици от свинска кожа.
— Кога разбра, че това е любов? — настоя Мадж. — Още тогава, когато го видя за пръв път ли?
Въпросът й беше неудобен. Алън искаше да й извика, че е глупава просякиня! Разбира се, че не е имало любов! Нима Мама не го потвърждаваше всеки път, когато си отвореше устата?
Мама им разказа и друга история: как била поканена веднъж на гости и Татко се появил случайно и я заварил да флиртува с един красавец.
— Лицето му — спомни си Мама — беше само за снимка!
Двете с Мадж прихнаха да се смеят, представяйки си глупавата физиономия на Татко, застанал на прага на стаята, с шапка, която не знае къде да дене. Той е съзнавал, че Мама го мами.
— И какво стана?
— Баща ти си тръгна — отвърна Мама и двете се запревиваха над чиниите си, страшно развеселени от комичната страна на историята.
Може би Мама го бе очаровала или, обратно на това, което искаше да им внуши, просто се бе хвърлила на шията му. Вървяло му в бизнеса. Бил сгоден за Ани Мъд. Та нали бе прекосил океана?
В този момент Татко се върна. Беше минал по страничната пътека и влезе в кухнята, докато се смееха. Застана под лампата примигвайки и ги изгледа с укор. Очакваше Мама до го попита как се чувствува.
— Добре ли си? — попита го Мадж.
— Гледай си работата! — тросна й се той и гордо излезе, като тръшна вратата зад себе си, но това никому не направи впечатление.
— Изглежда добре — отбеляза Мама. — И е в обичайното си благоразположение на духа!
Тя и Мадж запушиха с ръце устите си и се изкикотиха.
Алън стана, когато Татко се върна с вечерния вестник. Жестът му бе напразен, защото знаеше, че баща му няма да седне на масата, няма да бъде пълноценен член на семейството. Все пак той се престори, че няма повече да сяда на стола си. Облегна се на стената и започна да върти копчето на радиото.
— Цапаш пердетата! — рече Мама. — Изправи се веднага!
Татко отиде в черната кухня да потърси оставената за него вечеря в топлата фурна. Застана на прага и попита настоятелно:
— Къде ми е вечерята?
— Помислих, че няма да се чувствуваш добре, за да вечеряш — отговори Мама.
Тя намигна на Мадж. Беше безразлична към него. Суровият му глас, грубиянските обноски и тиранията, които той упражняваше вкъщи, не я безпокояха ни най-малко. Напоследък бе станала замислена и като че ли нищо вкъщи не я интересуваше. Вероятно съвсем различно е било на трамвай № 22, помисли си Алън. Иначе той и Мадж нямаше да са тук сега.
* * *
На следващия ден Мадж успя някак да надхитри Татко и да го убеди да отидат вечерта на лекар.
— И аз ще дойда, ако искаш — предложи Алън.
— Как така изведнъж всички сте се загрижили за мен? — присмя се Татко, но в тона му личеше, че е трогнат.
Не искаше да признае, че му е призляло у сестра му. Мама се преструваше, че не знае къде отиват, но тя накара Мадж да си сложи чиста блуза и да си смени чорапите.
Приемната на лекаря се намираше в голяма къща, навътре от пътя, в двор с кестени. Имаше полирани дървени подове и прозорци, които гледаха към моравата.
— Чудесна сграда! — забеляза Татко и стана да разгледа корнизите над вратата.
В чакалнята имаше няколко души, които Алън познаваше. Мистър Хенеси от клуба по кегли спря до него, за да си поговорят.
— Ще участвуваш ли в мача тази събота? — попита той.
— Надявам се — отвърна Алън.
— Дали ще имаме шанс, как мислиш?
— Може би.
Мистър Хенеси седна на противоположната страна в стаята и Татко прошепна:
— Кой беше този?
— Приятел от църквата.
— На какво играете?
— Кегли.
Татко го погледна изненадан.
— Значи играеш кегли? — попита го той. — А аз си мислех, че кеглите са за старци.
И той се наведе напред и учудено поклати глава, залюлял шапка между коленете си. Имаше много малко познати в селото. Не беше много общителен. Казваше, че било от икономическа гледна точка. Нямал пари за светски забави. Алън смяташе, че причината е в характера и глупавите му възгледи за живота. Беше прекалено емоционален, а и не се намираха много симпатизанти, готови да споделят интереса му към Джоузеф Сталин и другите „славни руски другари“.
— Да кажеш на доктора къде те боли — посъветва го Мадж, наведена над него. — Кажи му, че си пътувал с кораб.
— Глупости! — сряза я Татко. — Какво общо има това с болестта ми?
— Трябва да му разкажеш за всичко — отвърна тя, — а не само за болките напоследък, разбираш, нали? Възможно е нещо да не е било наред още тогава. А е възможно също да ти няма нищо. Та колко хора не могат да ходят, въпреки че краката им са здрави. Онова момиче от училище, нейната майка…
— Млъкни! — изсъска Алън.
Мистър Хенеси гледаше към тях.
— Нищо ми няма на краката — заключи Татко и отблъсна Мадж от себе си. — Боли ме гръдния кош.
— Добре, но му кажи и колко раздразнителен си станал напоследък.
Татко се изправи рязко на мястото си. Щеше да изреве, че ни най-малко не е раздразнителен, но промени намерението си. Тишината в стаята, нарушавана отвреме-навреме от шума на прелистването на списанията и от приглушеното покашляне на чакащите, го отказа.
Когато дойде неговият ред, остави шапката и ръкавиците на мястото си и бодро тръгна. На вратата на кабинета се сблъска с някаква жена, която тъкмо излизаше оттам. Той отстъпи назад, сипейки щедро извинения и кланейки се дълбоко. После пъхна ръката си под лакътя на жената, като че ли да я предпази от падане. Тя му се усмихна и бузите й поруменяха.
— Вкъщи не е такъв, нали? — прошепна Мадж.
— Никой от нас не е такъв! — тросна й се Алън.
Отиде да седне при мистър Хенеси, напълно пренебрегвайки кампанията на сестра си. Тя взе едно списание и пъхна палец в устата си.
— Коя е онази? — попита Мистър Хенеси и погледна към Мадж, седнала насреща му като голямо меко бебе. — Сестра ти, нали?
— Не — отвърна той, молейки се на ум сестра му да го остави на мира.
Тя направо го подлудяваше — как може да говори за любов в един момент, а в следващия да се държи като дете! Онзи проклет джери, ако изобщо съществуваше, сигурно му хлопа някоя дъска, щом се е заловил с тяхната Мадж!
Татко остана дълго в кабинета. Когато излезе, лицето му беше още по-бледо, сякаш срещата с лекаря бе влошила положението му. Нахлупи си шапката и им нареди да побързат.
— Трябваше да дойдем с проклетия автомобил! — изруга той.
Мадж не му бе позволила; внушила му бе, че не прави достатъчно физически упражнения и че разходката ще му подействува добре.
— Е, и какво ти каза? — попита Мадж и увисна на лакътя му.
— Имал връзки с един познат от Южен Уелс — отвърна Татко. — Той самият е от Кардиф.
Вървяха към сградата на общината. Ситен дъжд ръмеше в мрака.
— Прегледа ли те? — попита Алън. Може би в момента Татко проявяваше смелост. Беше невероятно, но бе възможно да крие истината от тях.
— Здрав съм като канара — рече той. — Само малко преуморен, нещо, което майка ви никога няма да повярва. Докторът ми даде рецепта за някакви хапчета…
— За сърцето ли? — попита Мадж.
— Глупости! — викна той възмутен. — Шарени хапчета за този, дето духа!
Фактът, че баща им е здрав като канара, малко ги разочарова. Колко по-лесно щеше да им бъде да се примирят с него, ако страдаше от някаква болест! Мадж веднага възвърна предишното си поведение.
— Оставям ви! — заяви тя. — Отивам на разходка!
— Никъде няма да ходиш! — възпротиви се Татко. — Ще се прибереш в къщи с нас!
Тя сигурно щеше да избяга, но в същия момент, точно под уличните лампи на завоя, Татко нададе странен вик, сякаш някой го сграбчи за гърлото. Спря като закован и се хвана за гърдите. Беше се втренчил в един мъж, който бързаше към гарата.
— Този проклет нехранимайко! Той е!
Сякаш след миг щеше да припадне. Трябваше да му помогнат да седне на една пейка в парка. Строполи се върху нея като чувал с картофи, а черната му шапка климна върху очите му.
— Какво му е? — попита Мадж. Тя погледна безпомощно към Алън, после се взря по пътя и попита отново:
— Какво ти става, Татко?
Той не им отговори.
И Алън го бе видял — капитан Сидни, облечен в палтото с кадифената яка, забързан към гарата.
Беше прекалено студено, за да останат дълго в парка. Зъбите на Татко затракаха.
— Помогни ми да го заведа до къщи — обърна се Алън към Мадж.
— Заведи го сам! — опъна му се тя. — Аз тръгвам!
Тя пресече пътя. Като стигна живия плет, извика:
— Той те разиграва, Алън. Докторът казал, че нищо му няма. Не се хващай на въдицата му!
Алън улови Татко за лакътя и го поведе по улицата. Тръгнаха по мократа ивица трева покрай парка, така че ако Татко падне, да не се нарани. Когато стигнаха до къщи, видяха, че вътре е тъмно. Мама беше излязла — дори не ги бе дочакала, за да разбере как е Татко.
Алън свали шапката на баща си и му помогна да съблече палтото си. Добре че Мама не беше в къщи — къде ли щяха да седнат всички. Разбърка огъня с ръжена и предложи на баща си глътка бренди. Брендито беше в гостната, пазено, в случай че им дойдат неочаквано гости.
— Не съм в състояние — промълви умърлушено Татко. — Дай ми само малко вода!
Той потопи като птица носа си в чашата. По скулите му бе избила вече руменина. Попита:
— Знаеш ли къде е отишла? На среща с онзи.
— Не ставай глупав! — сряза го Алън.
— Да, отишла е. Ти го видя. Мадж я забелязала на гарата вечерта, когато бяхте на гости у леля ти. Уреждат си срещи на гарата.
— Не вярвам — прекъсна го Алън. Не знаеше защо, но му се струваше, че майка му не би си дала труда да извърши нещо подобно. Не беше такава жена.
— Къде е отишла тогава? — настоя Татко. — Вечер излизаше единствено с мен или ходеше на шивашките си курсове.
— По-добре се погрижи за Мадж — рече Алън. — Тя има нужда от напътствия.
— Едно време майка ти никога не излизаше от къщи вечер сама. Поне не всяка вечер! Без да каже къде отива!
Мадж не го интересуваше. А би трябвало — нали тя влияеше върху тях, без да го съзнават; нима тя не проникваше и в най-съкровените кътчета на душите им? Достатъчно бе само да намекне, че всички те се намират в един капан, без да се чувствуват близки помежду си, и това ставаше факт. Тя беше напаст. Ако Мадж не бе започнала да излиза първа, да води личен живот и с това да всее смут у тях, Мама може би нямаше да последва примера й.
— Може би — произнесе Алън гласно — тя още посещава курса по шев. Не ти казва, за да те ядоса. — Сякаш не той, а Мадж говореше през неговата уста.
— Това беше преди десет години — обясни Татко. — Тогава вие бяхте малки.
Татко отново стана сантиментален. Гласът му потрепера от вълнение:
— Тя ви шиеше всички дрехи… детски роклички за Мадж… ризки за теб.
Алън бе изненадан. Та нали майка му не искаше да зашие дори едно копче! Чорапите му бяха позор, а фланелките на Мадж бяха толкова скъсани, че висяха на ленти по тялото й. Самият той все още носеше онази пижама, с която се криеше под масата по време на бомбардировките.
— Тя искаше шевна машина, но онзи проклет скръндза, баща й, не й купуваше… Казваше, че не можел да се меси. Аз нямах възможност да й купя… Как бих могъл!
Той бе трогателен, протегнал ръце за молба към Алън. В този момент баща му приличаше на мистър Сорски, шивача. Имаше нещо мекушаво в характера му — презряло и отстъпчиво.
— Та аз не бих могъл да й купя дори сносни ножици! Ти не знаеш какво беше тогава!
Този негов сърцераздирателен глас, който разказваше за миналото, беше по-мъчителен от гневните му изблици или песимистичните му настроения. Джанет навярно вече се чудеше къде ли е сега. Беше й обещал да се видят до девет часа.
— Виж какво, Татко — прекъсна го той. — Закъснявам. По-добре ли си вече?
Той погледна баща си, а после отмести поглед встрани. Татко като че ли се беше смалил върху очукания стол. Алън не беше сигурен дали бързото потрепване на клепачите му или гласът му, в който се долавяха нотки на самосъжаление, не са преструвка.
— Тя е порочна жена — промълви баща му, — порочна до мозъка на костите си! От лош сой е! Интересува я само парата! Ако ме види да прося на улицата, няма да си мръдне и малкия пръст!
— Млъквай, Джо! — извика Алън. — Не е моя работа! Тя просто е излязла да се поразходи и аз не я виня! И без това тук има малко неща, които да я задържат!
Той отиде в черната кухня, за да си измие ръцете и лицето.
— Тя те остави — повиши глас Татко. — Остави те на леля ти и си замина при баща си! Коя жена би го направила?
— Не те слушам! — викна Алън, като търкаше енергично лицето си с хавлиена кърпа. Сякаш вътрешностите му се бяха превърнали на камък.
— Влачи се с онзи Сидни от седмици. Срещат се на гарата. Ще я изгоня! Ще видиш, че ще го направя!
Татко се бе изправил, за да си сгрее ръцете на огъня. Току-що взетото решение му вдъхваше сили.
— Ще видиш какво ще стане… Всички ще идете по дяволите!
— Дрънкаш глупости! — възрази Алън. — Ще те заболи пак корема.
— Корема? — Баща му извади рецептата от джоба си и я размаха във въздуха. — Корема, а? Знаеш ли за какво са тези хапчета? За да ме успокоят. Болен съм. Нервен съм и бързо избухвам. — Той хвърли рецептата в огъня и не свали погледа си от нея, докато тя гореше. — Проклет да съм, ако се успокоя!
— Няма да закъснявам! — рече Алън.
Той се помая на прага, очаквайки парчето хартия да догори. Вече не му се искаше да види Джанет, но не можеше да остане и в къщи. Поне да бяха купили още столове — мина му през ума и тази глупост. Татко се наведе напред, като че ли искаше да извади рецептата от огъня. Изправи се, но си удари главата в полицата над камината. Изохка, а краката му се огънаха в коленете от силната болка.
— Добре ли си? — попита го Алън, без да се помръдне от прага.
— Добре съм — изстена Татко. — Много добре ми се отразява това разтърсване на мозъка веднъж седмично!
Той мина покрай Алън и извади хляба от кутията, поставена върху дървената сушилня за чинии. Беше се наял здравата, преди да отидат на лекар, но ето че пак бе гладен.
— Изчезвай! — викна той, размахвайки ножа за хляб към Алън. Той така се нахвърли върху самуна, сякаш е говежда плешка, отряза си филия с дебелината на книга, като обилно ръсеше трохи по пода.
Когато Алън тръгна по пътеката, баща му хукна след него и го сграбчи за лакътя; в ръката си все още държеше ножа.
— Обичам я — викна той. — Господ да ми е на помощ, обичам я!
Значи на това му викат любов, помисли си Алън, като се дръпна от баща си и отмести подпрения на оградата велосипед. Татко и Мадж много свободно употребяваха тази дума. Потръпна от отвращение. Знаеше, че майка му не се среща с друг мъж; беше се излекувала от тази болест в съвместния живот с Татко.
Все пак той отиде в клуба и се видя с Джанет. Игра пинг-понг и се забавлява добре. Записа се за посещение на театър в Саутпорт. Нямаше нужда да иска разрешение от родителите си. Мама му бе казала, че не е дете. Джанет щеше да плати билета му. Доста лесно му беше да забрави какво се бе случило рано тази вечер.
* * *
Мама явно бе разочарована от обстановката в учителската стая. Тя й се видя малко занемарена — изтърканите фотьойли край стената, бележките, закачени на дъската за съобщения. Не й се щеше да го признае гласно, но си помисли, че е позорно — само какви такси плащаха, а на пода нямаше дори килим!
Пременени в най-хубавите си дрехи, момчетата стояха кротко до родителите си и отвреме-навреме си кимаха смутено един на друг, но не разговаряха помежду си. Някои от тях, навършили вече осемнадесет години, с по-голям житейски опит, разнасяха подноси, върху които имаше чаши с шери. Родителите ги поемаха в ръце с възторжени излияния:
„Колко мило… Боже мой, колко хубаво!…“
Всички стояха полуобърнати към облицованата с дъбови панели врата в очакване на директора. Някои учители, облечени в сиво-кафяви дрехи, стояха пред малки маси. Те поправяха тетрадките на учениците.
— Стаята е голяма — забеляза Татко, като погледна към широките первази на прозорците, отрупани с книги, а после към тавана, чиято мазилка се лющеше.
— Голяма — съгласи се Мама, — но малко мрачна, за да ми хареса.
Каква благодат за бояджийската й четка би била тази стая! В нейното училище, в Европа, по гладко измазаните стени висели икони и саксии с цветя.
Когато директорът влезе, в залата се разнесе шепот. Беше висок и хубав мъж с къдрава коса и решителна брадичка. Спря се да размени по няколко думи с родителите, застанали близо до вратата; махна с ръка за поздрав към група родители край камината. Върху устните на Мама бе застинала дяволита усмивка. Под нейния втренчен поглед директорът прекоси стаята с известно колебание. Той я поздрави и отмина нататък. Не си я спомняше, но никой не го разбра. Тя хлъцна от удоволствие и стисна Алън за лакътя.
— Коя е съпругата му, миличък?
Алън се сви от гальовната дума.
— Хей там — измърмори той, — със зелената рокля.
— Какво има? — попита Татко. — Какво става?
Той и Мама погледнаха към жената на директора и се вторачиха в нея. Тя се движеше между групата родители до прозореца.
Директорът заяви, че се радвал да види събрани всички родители. Срещата щяла да премине непринудено, без никакви официалности. Той и учителите били сред тях, за да помогнат според силите си. Сякаш за да подчертае думите си, той застана в центъра на стаята, на едно равнище с тях, въртейки се като на ос, така че да може да вижда лицата на присъствуващите, а дългата му тога замете по пода. В тези променливи времена, когато старите стандарти били отнесени от войната, образованието на младия човек било по-важно от всякога. Едно добро училище трябвало да създава характери и едновременно с това да дава и знания. Учителите били тук, за да обсъдят с родителите тези два аспекта от развитието на учениците си. Без формалности, без резерви. За съжаление щели да се образуват опашки пред всяка маса, понеже родителите трябвало да се срещнат с всеки един учител на сина им… Това не можело да се избегне, но той бил уверен, че всички те вече са свикнали да се редят на опашки. Родителите се засмяха; директорът имаше чар. Не беше ни най-малко надут. В девет часа щели да поднесат кафе с бисквити.
— Хайде — подкани го Татко. — Не се помайвай! — И се втурна напред към най-близката до камината.
— Там не е за мен! — спря го Алън. — На теб ти трябва мистър Томкинс, хей там.
Мама стоеше с чаша шери в ръка и се оглеждаше жадно наоколо. Искаше да я заговорят, да я забележат. Разхлаби сребърната лисица около раменете си и отметна назад воалетката на шапката си; пайетите пробляскваха като снежинки в косата й.
— Къде отиваме? — извика с писклив и неестествен глас. — Моля ви, чакайте ме.
Алън стоеше край вратата с няколко свои съученици. И те като него се срамуваха да бъдат видени заедно с родителите им.
— Виж, бащата на Лейси — прошепна някой — прекали с шерито.
Всички изпитаха облекчение при вида на стария Лейси, който се олюляваше пред камината.
Сега, когато събитието, от което Алън се страхуваше толкова много, се превърна в реалност, той се почувствува по-добре. След един-два часа родителите му ще узнаят най-лошото. На път за вкъщи ще се обвиняват един друг. После Татко ще застане пред главния вход, за да издебне Мадж. На следващия ден ужасно ще му натякват, а на по-следващия по-малко — след една седмица всичко ще тръгне постарому. Постарому за тях. Стоеше, облечен в новия си костюм, с подходяща по цвят жилетка и разхлаби леко колосаната си яка. За да оцелее, се беше научил да крие чувствата си. Когато бе малък, винаги губеше по нещо — играчка или дреха. Щом започнеха да му се карат, той заставаше мирно с безизразно лице. Нито веднъж не се уплаши. След като се сблъскваха с толкова безразличие, накрая го оставяха на мира. В автомобила ще е тъмно. Може да затвори очи и да ги остави да му четат морал.
По време на чая видя родителите си и директора на пансиона. Не изглеждаха разстроени. Татко държеше мистър Руфъс под ръка и му шепнеше нещо на ухо. След миг мистър Руфъс избухна в силен смях. Мама кимна на Алън, но разсеяно; като че ли й е някакъв познат, когото зърва от влак; бе изцяло погълната от разговора с жената на директора. И четиримата се клатушкаха из центъра на стаята, като взаимно се докосваха за ръцете и се усмихваха един на друг. Директорът се приближи към тях — групата отстъпи назад от уважение, за да му направи място, а после образува отново кръг, този път по-тесен. От мястото си до вратата, Алън ги видя като група народни танцьори, а Мама стърчеше в средата като майско дърво*. Родителите, които не бяха попаднали в „златния кръг“, се навъртаха завистливо наоколо. Алън бе изненадан. През последните години майка му и баща му все по-рядко посещаваха родителските срещи. Той беше стипендиант. Те не дойдоха на спортните празници. Не можа да разбере какво направиха, та станаха изведнъж толкова популярни.
[* Майско дърво — украсен с цветя и ленти прът, около който се танцува на Първи май. — Б.пр.]
— Онази майка ти ли е? — попита го Лейси.
Алън се престори, че не го е чул. Директорът бе хванал Мама за лакътя; сребърната лисица потрепваше около шията й. До него долетя смехът й, писклив и ясен като звука на тромпет. След няколко минути директорът се откъсна със съжаление от кръга, за да обърне внимание и на останалите родители. Изтощена, Мама се строполи на един стол и започна да си вее с ръкавицата. Седеше с широко разтворени колене, като че ли се намира вкъщи пред камината.
Татко направи знак на Алън, но той извърна поглед. Излезе навън и остана да чака баща си в безлюдния коридор. Не след дълго той го последва, хвана го подръка и двамата закрачиха бавно към лабораторията по естествени науки.
— Няма да крия — започна Татко, — но с майка ти сме малко изненадани от това, което чухме. Да, наистина.
— Какво сте чули?
— Че изоставаш — каза Татко. — Това е очевидно. Ще трябва да взимаш частни уроци по латински. Аз вече говорих за това с мистър Харисън.
— Не искам да уча латински!
— Както ти обясни майка ти, нямаш друг избор. Латинският ти е нужен за правото.
Минаха покрай вратата на гимнастическия салон, обърнаха се кръгом и тръгнаха обратно по същия път. От другия край на сградата до тях долетя нестройна музика на репетиращия училищен оркестър, която повече приличаше на изпълнение на улични музиканти.
Татко спря и се заслуша.
— Защо не направиш нещо с пианото — рече той с раздразнен тон. — Като си помисля за всичките уроци, които си взел! Чувам те да дрънкаш само една и съща идиотска мелодийка.
— Нямат нужда от пиано — отвърна Алън. — Предимно търсят цигулка и чело.
— Тогава е трябвало да свириш на едно от тях. Като си помисля само… — Той се овладя и тръгна отново.
— Казаха ли ти, че ще получа лошо свидетелство? — попита Алън.
— Не. Не ми казаха.
Баща му извади носната си кърпа и се изсекна. Имаше вид на човек, който се кани да каже нещо важно. Вместо това рече развълнувано:
— Престани да се тревожиш, синко! Взимаш всичко прекалено навътре!
Татко се опитваше да бъде мил; не му е било лесно да се пребори със себе си и да забрави парите, дадени за частните уроци по пиано. Алън бе озадачен. Ако нямаше да получи лошо свидетелство, какво тогава не е наред?
В колата, на път за вкъщи, родителите му бяха в приповдигнато настроение. Каква приятна вечер — колко очарователен бил директорът на училището! Що за глупост им бил разказал Алън за мистър Руфъс, че уж бил „стар пръч“?
— Не е ли странно! — забеляза Мама. — Тази жена просто няма никакво чувство за дрехи. А човек би помислил, че разбира от много неща.
— Въпреки това е приятна — вметна Татко. — Ни най-малко не е загубена.
— Какво ти каза мистър Томкинс? — попита Алън.
— Че имаш много възможности — каза Мама, — много възможности. Разбира се, ти не си даваш много труд. Прекалено често ходиш в онзи клуб. Не бива да четеш толкова комикси!
— Изобщо не чета комикси! — възрази Алън.
Гласът й стана по-писклив.
— Не можеш да се изявиш!
— Спокойно — прекъсна я Татко. — Послушай съвета им, Кони. Те са образовани хора.
— Ако има нещо, което не мога да понасям на този свят, това е мързелът! — заяви Мама.
— Тихо, тихо! — помъчи се да я успокои Татко. Той се завъртя на мястото си и се опита да хване лицето на Алън в огледалото за обратно виждане. Беше твърде тъмно. Мама облегна глава върху седалката и задряма.
Колата профуча покрай старата фарова кула и устието на реката; фаровете осветиха купчина пясък, навят пред вратата на бараката за лодки.
— Малко си потаен — обърна се към него Татко. — Разбирам го, забележи! Като момче криех някои неща от леля ти Нора. Малки неща, забележи! Катерене по покриви и прочие. Младите имат право на тайни.
Придаваше си важност. Беше лъжец; ако сметнеше, че Алън крие някаква тайна, щеше да му извие врата, за да я научи.
В мрака, на миля от тях, Мадж се натискаше със своя непознат германец.

7.

Всички заедно бяха тръгнали на разходка край брега. Отново едно от хрумванията на майка му. Джанет Лейланд телефонира на Алън сутринта, но Мама вдигна слушалката; покани Джанет на съботния чай.
— Денят е чудесен — рече й тя. — Бихме могли всички да отидем на малка разходка. — След това затвори телефона. Като видя Алън да стои в антрето, започна да го гълчи: — Събуй се! Тя ще дойде на чай.
Сякаш ставаше дума за някаква нейна приятелка, която нямаше нищо общо с него.
Извикаха Татко от парника и му казаха за разходката.
— С автомобила ли ще отидем? — попита той.
— Не — отговори Мама. — Денят е чудесен. Имаш нужда от чист въздух.
— Така ли? — рече той сприхаво. — Май че имам нужда от спарения парников въздух.
Все пак се качи горе да се преоблече. Мама бе сложила пролетното си манто. Беше си обула бели официални обувки, а на главата си върза кърпа. В ръката си стискаше чанта.
Отначало държеше Татко подръка и остави Джанет и Алън да вървят след тях, но като видя красивите нарциси в градината на едноетажната къща до фермата, толкова се трогна, че направи няколко крачки назад и ги раздели, заставайки помежду им. Стисна Джанет за ръката, докато й сочеше жълтите цветове, които плътно обграждаха тревния парцел.
— Погледни! — възкликна тя. — Ах, виж онази перуника!
Като се спираха отвреме-навреме, за да се насладят на цветята, те продължиха към железопътния прелез.
— Зимата умира — заяви Мама и вдигна веселото си лице към небето, но в същото време залитна на високите си токове.
Татко крачеше съсредоточено пред тях и размахваше ръце като войник. Не бе научен на разходки. Макар да носеше спортно яке, той не бе свалил баретата си. Мама и Джанет вървяха след него, стиснали чанти в ръце, и леко се удряха една в друга, увлечени в разговор. Алън вървеше най-отзад.
Сезонът се сменяше: клоните на дърветата бяха започнали да се удебеляват от неразпукани черни пъпки; върху запустялото място до склада беше разцъфтял златният дъжд. Въпреки това, докато пресичаха железопътната линия, излезе лек ветрец и запрати пепел от насипания със сгурия коловоз в лицата им. Поеха бавно по пътя.
— Имахме градина с люлка — разказваше Мама на Джанет. — С двойна седалка под платнен навес на райе. Баща ми ми я подари.
— Счупена беше — намеси се Татко, който подслушваше разговора им.
— И маса от ковано желязо, боядисана в бяло.
— Обичам белия цвят — забеляза Джанет. Минаха покрай магазина за прежда, бакалията и последната къща от сив камък, която се намираше сред пущинак от неокосена трева и храсти френско грозде. Обитаваха я евакуирани по време на войната; дървената люлка все още лежеше в тревата и гниеше под кестена. Черният път към морето минаваше направо през равните ниви, заградени с жив плет от глог. От едната му страна имаше канал, задръстен с тръстики. Две момчета седяха на двата му бряга, надявайки се да уловят нещо в буркани от сладко, завързани на дълги канапи, които влачеха по водата.
— Въздухът е много ободряващ — забеляза Мама. Кърпата й за глава се развяваше на вятъра.
— Ще замръзнем — измърмори Татко.
Под бялото и блеснало от слънчевите лъчи небе нивите като че ли бяха загубили цвета си; само далечните борове се открояваха тъмносини на хоризонта.
Шибано от вятъра, семейството се движеше в редица по един през безцветния пейзаж.
Всички се почувствуваха по-защитени от вятъра, щом пътеката сви през гората.
Сред дърветата, срещу жилището на свещеника, се издигаше дървена хижа със самотна камбанка, окачена на входа. Алън и Мадж бяха идвали тук на неделно училище. Мадж често трупаше една върху друга червените подложки за коленете, а после коленичеше на купа, издигнала се над пейките наоколо. Когато загубваше равновесие, тя се просваше на пода и се преструваше на умряла. Раздаваха им картинки за лепене в книгите — свети Йоан Кръстител, Исус като дете, с глава, оградена от златни къдрици, свети Илия и гарваните. Мадж наричаше къдриците на Исус „мехурчета“. През лятото оставяха вратата на хижата отворена. Пясъкът проникваше чак вътре, довеян от вятъра. По пътя към железопътния прелез Мадж обичаше да скача през канала — ту на единия му бряг, ту на другия. Връщаше се у дома с кални чорапи.
— Виж хей там — викна Татко. Той бе отчупил пръчка от един елшов храст и сочеше с нея хижата, обхванат от носталгия. — Спомняш ли си я, синко?
— И какво, ако си я спомням? — измънка Алън. Нима баща му си мислеше, че страда от амнезия? До вчера ходеха с Мадж на неделно училище!
Разочарован, Татко продължи да крачи, размахвайки пръчката във въздуха.
Няколко коли бяха паркирани на пясъчната ивица до телената ограда. Тя беше издигната от военните заради неизбухналите снаряди.
— Господ знае откъде взимат бензин! — рече Татко, като гледаше навъсено шофьорите, които дремеха над воланите в колите. Самият той го купуваше на черно.
Ех, защо Мама не престане да заглежда хората, край които минават! Тя се взираше напрегнато в тях като любопитно, нетърпеливо дете, което очаква да получи бонбон. Някой му махна от една кола. Беше Хилда Фенъл, дошла на разходка с родителите си. Той й кимна с глава за поздрав.
— Позната ли ти е? — попита Мама и се обърна да види по-добре.
Той отрече.
— Но ти й кимна. Видях.
— Нещо ми влезе в окото — оправда се той.
— Коя беше, миличък? — попита го Джанет.
Той не пожела да отговори. Отде-накъде ще става като тях! Не тя, а Мадж трябваше да виси на ръкава на майка му.
След месеци сиви дни слънчевата светлина беше зашеметяваща. Тя блестеше по бронята на колите, по светлозелените листа на евкалиптите. Тънките фиданки на брезите, които растяха в падината под хълма с боровете, леко се полюшваха на морския бриз.
— Колко е красиво! — възкликна Мама и закри очи, заслепена от блесналото слънце.
Татко твърдо бе решил да върви по-нататък. Той ги поведе отвъд гората; лъкатушеща между хвойновите храсти и дюните, пътеката ставаше все по-тясна. Тревите, които задържаха пясъка към земята, проблясваха като метални ленти на трептящата слънчева светлина. Достигнаха и последния телеграфен стълб; пепелявата пътека постепенно изчезна. Пред тях се простираше кафявият пуст бряг, а отвъд него — морето. Плажът бе изпъстрен от плавеи с кристализирана сол по тях, струпани на купчини от прилива. Докъдето поглед стига, се виждаха отломъци от дървета, празни щайги, разрушени корпуси на малки рибарски лодки. Мократа ивица до морето гъмжеше от морски птици, които ловяха стриди. Те се издигаха във въздуха и литваха към сушата, преди да ги залеят вълните.
— Каква мръсотия! — възкликна Татко. Вятърът плющеше в панталоните му и се мъчеше да му отнесе баретата, но той я придържаше с ръка към главата си.
Всъщност нямаше какво повече да правят, след като достигнаха брега. Мама се обърна с гръб към морето. Тя и Джанет заподскачаха от крак на крак да се стоплят. Дюните бяха осеяни със счупени мидени черупки и кафяви влакнести водорасли с набъбнали луковици, вонящи на йод.
— Каква мръсотия! — повтори Татко и се огледа наоколо с мрачен поглед.
— Вървете двамата — нареди Мама и пусна ръката на Джанет. После тръгна с несигурна походка към Татко и се скри на завет зад гърба му.
Алън тръгна покрай брега. Вятърът издуваше дрехите му и го тласкаше напред. Чу Джанет да го вика отзад. Не й обърна внимание и се заизкачва по една стръмна дюна, като се вкопчваше в туфите трева, издигайки се все по-нагоре. Възнамеряваше да избяга от Джанет, но на половината път до върха поряза дланта си в тънкото стебло на някаква трева. Обърна се към морето, седна на пясъка и като ближеше капчиците кръв, изпита вкус на сол върху езика си. Почака Джанет да го настигне. Тя се приближаваше към него; лицето й бе скрито зад тънката коприна на кърпата за глава, издута от вятъра. След като се изкачи с усилие по дюната, тя се стовари до него. Не каза нищо, едва си поемаше дъх. Долу, на брега, родителите му приличаха на две малки черни точици. Джанет го погледна крадешком — познаваше този неин поглед. В нейните очи той беше милото малко момче, което никой не разбира.
Показа й ръката си.
— Горкото момче — промърмори тя, издърпа кърпата от косата си и превърза ръката му.
— Махни я! — възпротиви се той. — Нищо ми няма!
Но остана доволен, че се грижи за него. Ето, това бе ролята на жените — да помагат и да съчувствуват. За нищо друго не ги биваше!
— Не се сърди — рече му тя — само защото бях любезна е майка ти. Бих предпочела да вървя с теб.
— Все ми е едно — отвърна той.
— Тя е толкова вежлива… кара те да се чувствуваш… — Тя не можеше да намери точната дума.
— Вежлива! — подсказа й той, за да я подразни.
Тя обърна сърдито главата си настрани. Фризираните краища на косата й потрепваха на вятъра.
— Във всеки случай е по-вежлива от теб! — тросна му се Джанет. — Човек може да разговаря с нея. Каза ми, че е възпитаница на девически пансион.
— Да, така е — потвърди той. — С монахини.
— Да не е била католичка?
— Не, но е учила в манастир.
— Говори френски — добави Джанет с възхищение. — Свири на пиано.
Дразнеше го, като изброява уменията на майка му, превъзнасяйки я на висок глас, та да надвика воя на вятъра. Какво я интересува къде е учила майка му? Като я гледаше пред себе си с непревземаемото й тяло, скрито под бронята на огромно палто, с яки крака, обути в зимни ботуши, потрепери от гняв. Блъсна я настрани с такава злоба, че тя загуби равновесие и падна, сетне вдигна ръката си с ръкавица да си отмахне косата от лицето. От ръкавицата й се посипа пясък и влезе в окото й. Тя остана седнала, свита надве и примигвайки, захленчи като дете. Не можеше да я понася повече. Залази бързо на четири крака нагоре по склона, подритвайки пясък след себе си също като куче, което копае дупка. Щом стигна горе, изправи се и хукна презглава надолу от другата страна на дюната. Озова се сред тясна долинка, разположена между вълнистите дюни, защитена от вятъра, обрасла с ниски храсти и туфи хвойна. Легна по корем върху пясъка и отпусна глава на ръцете си. Измъчваше го мисълта, че не може да остане дълго така, тъй като родителите му трепереха от студ край брега, а Джанет хленчеше зад дюната. Ех, защо не прилича малко на Мадж, тогава може би щеше да направи това, което иска… И в същия момент чу гласа на сестра си. За миг си помисли, че това е плод на въображението му. Дъхът му спря. Обади се мъжки глас. Мадж му отговори, но Алън не разбра смисъла на думите й. Надигна се и се огледа. Не се виждаше никой. Мъжът запя на някакъв непознат език.
— Спри! — разнесе се гласът на Мадж. — Пей я по-бавно.
Гласът подхвана отново песента, но този път нарочно проточваше думите, сякаш бе изтъркана грамофонна плоча. Алън не можа да установи защо се ядоса толкова много; каква глупачка, посред бял ден, на крачка от разхождащите се родители! Залази напред по корем; такъв шум вдигаше, че сестра му сигурно ще се надигне от прикритието си като подплашена птица. Двамата бяха някъде вляво от Алън, отвъд хвойнаците, зад една пясъчна могилка. Не знаеше какво ще направи, когато ги хване. Дори не забеляза как кърпата на Джанет се изхлузи от ръката му и вятърът я отвя надалеч. Изпита същото чувство, както някога, когато играеха с Рони Бейнс на войници. След като изпълзя на върха на могилката, той предпазливо погледна надолу. Мадж лежеше по гръб; широкополата й шапка бе захлупена върху очите й. Бе разперила ръцете си като криле върху мекото ложе от пясък. Военнопленникът в зелената си униформа, с черно ромбовидно парче плат, зашито отзад на куртката му, бе полулегнал отгоре й. Носеше кафяви обувки и бели чорапи. Ученическата блуза на Мадж бе разкопчана до талията. Шлиферът й бе запретнат нагоре. Мъжът търкаше гърдите й с носа си и пееше някаква тъжна мелодия. Докато Алън ги наблюдаваше, тя вдигна ръка (жест, в който той разпозна безкрайна нежност) и започна да гали военнопленника по главата.
Алън едва сподави смеха си. Падна по гръб, без да обръща внимание на шума, който вдигаше, и се затъркаля надолу по могилката. Изправи се, прескочи хвойните и хукна нагоре по дюната. Джанет седеше все още на пясъка, скрила лицето си в ръце. Той я задърпа да стане и я повлече след себе си надолу по склона.
— Спри! — замоли се тя.
Опита се да отскубне ръката си, но той я стискаше здраво. Полетяха по надолнището и се строполиха върху пясъка на няколко крачки от брега. Той се смееше.
— Какво ти е толкова смешно? — попита тя сърдито, като се изправи с усилие и се опита да изтърси полепналия по дрехите си мокър пясък. Около ботуша й имаше омотано водорасло. Алън се олюля на хълбоците си, смеейки се с широко отворена уста. Клонка от храст се бе закачила на пуловера му и стърчеше напред като жичка.
— Какво ти става? — попита тя. — Виж се на какво приличаш!
— Видях Мадж — отвърна той. — С някакъв тип… хей там, отзад. — Той махна с ръка към дюната.
— Къде ми е кърпата? — поиска да узнае тя. Без да й отговори, Алън седна на плажа с лице, побеляло от полепналите върху бузата му песъчинки, сякаш набола брада. Мислеше за Мадж с нейната широкопола шапка сама сред цялата тази пустош. Тя не носеше корсаж — изглежда, не й беше студено. Защо ли не бе срамежлива — та нали и двамата ги възпитаваха по един и същ начин! Споменът за белите й пръсти, които галеха косата на непознатия, за бялата кожа на тялото й, синкава, където блузата й хвърляше сянка, го изпълваше със съжаление. Чувствуваше се изоставен, излъган — защо не беше като нея? Потрепера от студ и покри лице с ръкава си.
— Какво правеха? — попита Джанет. Гласът й звучеше войнствено.
— Пееха — отвърна той.
— Пееха?
Тя му издърпа ръката от лицето. Носът й бе зачервен. Едното й око се бе възпалило от търкане, а в краищата на устата й имаше засъхнала коричка пясък. Не можеше и да си представи, че е възможно тя да разкопчае поне едно копче на това проклето палто, без кръвта да замръзне във вените й.
— Защо си толкова разстроен? — попита го тя все със същия груб и настоятелен глас.
Той потърси с поглед родителите си долу по брега. Плажът бе пуст. Приливът наближаваше, небето тъмнееше. Много близо до тях морските птици крачеха наперено по мократа ивица пясък.
— Не ги видя. Те не са като нас — забеляза Алън.
Тя разбра, че я критикува.
— Какво искаш да кажеш? Какви сме ние тогава?
— Никакви! Ето какви сме двамата!
— Само защото не си пеем! — сопна му се тя. Беше готова да се разплаче. Остави го седнал на пясъка. Тръгна тромаво по брега. Но направи само няколко крачки. Върна се и заби поглед надолу към него; къдриците й бяха увиснали, а червилото размазано по устните й.
— Не те разбирам — произнесе тя тъжно, но това никак не го трогна. — Не мога да те разбера. * * *
Неговото училище беше една спирка по-надолу от училището, където учеше сестра му. Излъга, че има час при зъболекаря, за да си тръгне по-рано и слезе на Кросби. Почака я пред гарата. Мадж закъсняваше. Към него се приближаваха други момичета с ученически униформи и тичаха по перона към бариерата. Сви зад ъгъла, като си помисли, че навярно я е изпуснал. Тя стоеше сама, с чадър в ръка, обърната към няколко момчета от прогимназията, и им се подиграваше. Беше нагазила с късите си чорапи в локва от дъждовна вода; обувките й бяха завързани с връзките си за ученическата чанта, метната на гърба й. Той се отдръпна зад ъгъла. Чу викове и шум от бягащи крака. Момчетата изтичаха на уличното платно и Мадж хукна подир тях, размахвайки войнствено чадъра си. Едно момче с къси панталони и с накривено кепе над ухото се спря, за да я пресрещне. То вдигна обемистата си ученическа чанта и удари Мадж по главата. Тя скочи напред и го цапардоса по рамото. Момчето избяга засрамено при приятелите си. Мадж забеляза брат си, залепен до стената.
— Здравей, Алън! — рече тя. — Нима това си ти?
— Май не си с всичкия си? — изсъска той. — Защо е необходимо да се държиш така?
— Малко сражение — отвърна тя, — страшно добре се чувствувам след него.
И направи опит да го целуне по бузата — тук, на пътя, пред всички минувачи!
Мадж не пожела да минат по перона като нормални хора. Тя го накара, теглейки го за ръкава, да се промушат през някаква дупка в оградата зад гарата. Палтото му се закачи на един пирон. Щом излязоха на перона, тя се стрелна напред и се тръшна на дървената пейка. Влакът бе отпътувал.
— Видях те — рече й той — в събота.
Трябваше да й го каже бързо, иначе раздразнението от току-що видения публичен скандал би го отклонило от целта.
— В събота? — изненада се тя с невинен израз на лицето си.
— Няма смисъл да лъжеш! Видях те в пясъка с онзи германец!
— Така ли?
— Това не ми дава мира!
— Колко си невъзпитан! — възмути се тя. — Неприлично е да се шпионира.
— По-тихо! — примоли й се той.
На отсрещния перон се появиха момчетата от прогимназията. Те закрещяха през линията обидни думи към тях.
— Изчезвайте! — викна им Мадж. — Не се дръжте като малки глупаци!
— Мадж — започна той, — прекалено си млада. Не е хубаво на тази възраст да ходиш с мъже.
— Няма правила в тези неща! — сопна му се тя. — Ти не можеш да създаваш правила!
Тя започна да прави гримаси на момчетата, които се боричкаха и перчеха заради нея на отсрещния перон.
— Нещастието ти идва от това, че си твърде тесногръд.
— Обуй се! — нареди й той.
— Преждевременно си остарял. Такива като тебе имат два изхода занапред: или да се пропият, или да се пристрастят към аспирина. Помни ми думите!
Как му се искаше да я удари! Вместо това рече:
— Всъщност мисля за Мама и Татко. Всичко, което са те учили…
— Нищо не са ме учили! — тросна се тя. — Никой не ме е учил на нищо. Когато дойде първата ми менструация, Мама каза, че съм се порязала.
— По-тихо! — замоли я той. — Хората ще чуят.
— Не се безпокой! — отвърна тя. Гледаше го нежно, като че ли той се нуждаеше от опрощение.
— Обичам го. Хванали го в Русия. Ходил пеша по замръзналия сняг.
В съзнанието му изникна образът на мистър Сорски, с шивашки метър, който се влачи след него по леда.
— Какви ги дрънкаш?
— После заминал за Америка. Бил млад. Хвърлили го зад бодливата тел. Представи си само онези негърки, подути от болестта, как го наблюдават отвън!
— Проказа? Има я в Африка.
Тя не му обърна внимание. Каза, че втренчените погледи на негърките за него били страхотен тормоз.
Не разбираше думите й — представи си онези негърки с медицински досиета, за които не бива да се говори, полюшващи закръглените си като пъпеши бедра.
— Какво е правил в Америка? — попита слисан.
— Заминава си…
— Много хубаво — отсече Алън. — Когато те видях…
— Само не ми казвай, че ти и твоята Джанет не се докосвате!
— Точно така! — извика той, ужилен от истината в думите й.
Влакът се зададе по отсрещния коловоз. Момчетата се качиха и се струпаха по прозорците на купетата, опрели носове в стъклата. Мадж им махна с чадъра си за сбогом.
— Заминава си — повтори тя тъжно и въздъхна. — Връщат го в родината му. Всеки момент. Искам да замина с него. — Нямаше вид на безнадеждно нещастна. Гласът и беше доста весел и уверен. — Преди войната работил в гараж. Имал мотор. Смята, че вероятно руснаците са го взели. Има и сестра. — Мадж го смушка с лакът, сякаш да подчертае колко си приличат той и военнопленникът.
— Беше си разкопчала блузата — рече той. Бузите му горяха от срам.
— Не аз. Той го направи.
— И двамата плачете за камшик!
— Ти си като Татко — забеляза тя. — Смяташ всичко за неприлично.
— Не е вярно! — Той удари силно по пейката, за да придаде тежест на думите си.
— Знаеш ли — подхвана тя, загледана в чорапите си, изцапани с кал по краищата, — нищо чудно, че не нося обувки. Не ми позволяваха никога да ходя с обувки из къщи.
— Имаше и други неща, които не трябваше да правиш! — извика той. — Но пет пари не даваш за тях!
— Когато той си замине — каза тя, — ще се убия! Не мога да живея без него!
По перона се зададе момиче и когато мина покрай тях, поздрави Мадж.
— Това е Бети Фостър — осведоми го сестра му. — Не ти ли се струва, че има големи гърди?
— Кога заминава? — попита я Алън.
— Скоро — отговори му тя. Започна да гризе нокти, зареяла тъжен поглед по линията. — Толкова е красив! Нали е много красив?
— Не му видях лицето. Видях ти шапката.
— Ние само се галехме — оправда се тя. — Нищо лошо не сме правили. Но може би ще го направя, преди да отпътува. Искам той да е първият!
Не виждаше как може да я вразуми. Навярно тя знаеше много повече от него.
— Помисли за Мама! — напомни й той.
— Това няма нищо общо с Мама! И тя си носи своите грешки. Тежиш им на съвестта.
— Аз? — изненада се той.
— Всичките глупости, дето учителите им надрънкали на родителската среща.
— Какво им казали?
— Че си нервен… много чувствителен… Предупредили Татко, че си пред нервно разстройство.
— Глупости! — извика той възмутен.
Познатата на Мадж забави крачки на края на перона и се обърна да ги погледне.
— Вземал си всичко прекалено навътре. Дори и когато се разхождаш из селото с онази Джанет… имал си вид на преследван. Тревожиш се за Татко и неговите стомашни болки. Измъчваш се до смърт за нощните Мамини разходки. Изглеждал си потиснат.
— Не е възможно да са го казали! — възпротиви се той. — Ти си измисляш!
Влакът се зададе по линията.
— Само част — призна Мадж, — но не всичко.
И тръгна по перона, размахала чадъра си като Чарли Чаплин. Заприказва се с момичето с големия бюст.
Той не искаше да пътува с тях. Влезе в първа класа и остана там през цялото време. Приличаше на гърбушко с ученическата си чанта, метната на гръб.
* * *
Дори и Мама се обърна против Мадж. Имаше нещо страшно в начина, по който сестра му не се прибираше до късно, без да се интересува от гнева на близките си, който нарастваше всяка нощ. Нямаше нищо лошо, разбира се, да се ходи на разходка, дори и по тъмно, но какво ще стане, ако тя отиде по-далеч и реши да пропуши или да напусне училище? Сутрин имаше уморен вид; едва се измъкваше от леглото. Щеше да им бъде по-лесно да излязат на глава с нея, ако плачеше, когато я гълчат, или отговаря дръзко, но тя бе толкова благоразумна, толкова търпелива.
— Не върша нищо лошо — повтаряше. — Вие грешите. Аз съм правата.
— Това не е нормално! — оплака се Мама на Алън.
— Предупреждавах те! — отвърна й той. — Ти не искаше и да знаеш!
Помисли си, че ако могат да почакат още малко, докато военнопленникът си замине за Германия, всичко ще се оправи. Ако каже истината, Господ знае какви неприятности би причинил. Мама и Татко няма да могат да вземат мерки сами — ще повикат на помощ свещеника и директорката на училището. Ясно беше, че ако германецът остане, ще бъде друго. Тогава трябва да им каже. Така се залъгваше Алън.
Извини се на Джанет Лейланд, задето я бутна в пясъка. Опита се да й разкаже с най-големи подробности за Мадж и военнопленника, но тя като че ли не искаше да знае. Бе престанала да се интересува от семейството му. Не му се обаждаше по телефона след училище. Когато се отби у тях в сряда вечер, майка й му каза, че Джанет отишла на кино с Мойра. Стори му се, че мисис Лейланд не е много доволна от срещата им, както друг път. Не го покани вътре. Той веднага си зададе въпроса дали Джанет не е престанала да го обича. Реши, че тя ще му позвъни веднага щом се прибере от киното. Върна се вкъщи и чака цели три часа — в антрето, страхуваше се, че няма да чуе телефонния звън, понеже радиото свиреше в кухнята. Беше нещастен. На следващия ден беше по-лошо; чувствуваше се като човек, свикнал да седи в стаята на топло, когато внезапно някой тръшва вратата в лицето му и той остава навън на студа. Не можеше да си намери място. Избягваше да пътува с Рони във влака. Въобразяваше си, че тя ще се покаже всеки момент иззад ъгъла, зад следващия жив плет, или че го очаква пред вратите на парка.
Не ходеше в клуба; страхуваше се, че тя ще му се подиграе пред хората.
Седеше в кухнята с баща си и слушаше поезия и струнни квартети по радиото.
— Изхвърлиха те от клуба, така ли? — попита го Татко.
Той предпочиташе или компанията на Мадж, или да бъде сам. Алън беше твърде неспокоен.
— Имам да уча — отвърна му Алън.
— Тогава иди в трапезарията и престани да ми се мотаеш в краката!
Алън застла масата с парчето за гладене и отвори учебниците си.
Мама слезе долу. Тя надникна в стаята и му каза:
— Пази масата!
Сетне излезе, затръшвайки входната врата зад гърба си. Татко веднага изскочи в антрето.
— Проклета жена! — изстена той. — Отново ме заряза!
— Отива на курс по аранжиране на цветя — успокои го Алън.
— През зимата? — ехидно рече Татко. — На какви цветя, ако смея да запитам?
— Учат по нещо различно всяка вечер — обясни Алън. — Не само за цветя.
Не можеше да разбере какво крои Мама. Ако излизаше на среща с капитан Сидни, щеше да се накичи като коледно дърво. Щеше да носи кожите и фалшивите бижута, а не старото си палто и кърпа на главата.
— Ще й дам да разбере! — викна Татко. — Ще й покажа откъде изгрява слънцето!
Той сновеше из студената стая по чехли, ушити от червено платно.
— От Мадж ли ги взе? — попита Алън, неспособен да откъсне погледа си от алените чехли на Татко, които шареха напред-назад по килима.
— Ако не се върне до десет часа — закани се Татко, — ще й счупя врата… Ще видиш, ще го направя!
Върна се в кухнята, затръшвайки вратата толкова силно, че часовникът отмери като час. А беше още осем без петнайсет.
Може би Мама се е измъкнала, за да навести съседката — мисис Фробишър. Но това бе малко вероятно. Мама я смяташе за проста. А може би е отишла на кино. Той не бе в състояние да се съсредоточи в уроците си. Всеки път, когато погледът му падаше върху илюстрациите в учебника по история, виждаше лицето на Джанет. В един момент се хвана, че пише името й по полето на тетрадката. Мислеше си, че ако тя изобщо му прости и му даде отново шанс, той съвсем внезапно ще тръгне с друго момиче. Да речем, с приятелката й Мойра. Така й се пада! Облегна глава върху свитата в лакътя си ръка и втренчи поглед в масата. Остана в тази поза дълго време. Сигурно бе вече късно. Излезе на пръсти в антрето и погледна часовника. Беше десет без двайсет. Мама нямаше да се върне още цял час, знаеше. Отвори внимателно стъкленото прозорче на часовника и премести стрелките назад на девет без петнайсет. Направи го много рязко, за да предотврати отмерването на половинката час в девет и трийсет. Седна пак на масата, но се сети за часовника в гостната. Радиото в кухнята гърмеше; лесно беше да влезе в гостната, без да го усети баща му. Часовникът стоеше върху полицата над камината, поставен между статуйките на момичето с цигулката и на седналата върху канара жена. Трябваше да го върне назад, като отвори кръглия диск на гърба му и внимава да не закачи с пръсти ключа. Този часовник имаше жесток механизъм. Мама се бе опитала да научи Мадж да познава времето по него, когато сестра му бе петгодишна — Мама я караше да го навива всеки път щом сбъркаше, накрая върховете на пръстите й се бяха разранили. Татко ги превърза с памук, а Мама плака от разкаяние. Дори и сега Мадж твърдеше, че не обръща внимание на часовника, бил създаден за мъжете и отказваше да го признае.
Когато върна часовника на мястото му върху полицата, стори му се, че не чува тиктакане. Разклати го, но той не тръгна.
— Алън — викна баща му зад стената, — какво си намислил да правиш?
— Търся си речника — отговори той, като виновно затвори вратата след себе си.
Когато Мадж се прибра, той я извика, докато си окачваше палтото в антрето.
— Какво искаш? — попита го тя. — Побързай, трябва да развеселя Татко.
— Мама пак я няма.
— И какво? — попита тя. Изглеждаше като изцеден лимон. Кантът на широкополата й шапка се бе разнищил.
Тя влезе при Татко и затвори кухненската врата с ритник.
По-късно му донесе чаша чай. Остави я върху решетката на камината, за да не повреди политурата на масата.
— По-добре е вече — рече тя. — Развеселих го.
— Какво става с Мама? — попита той. — Къде се губи цяла вечер.
— Той е като разглезено дете — продължи Мадж. — Няма никакво чувство за дисциплина.
— Има си причина! — възрази той разгорещен. — Тя постоянно излиза!
— Къде е твоята Джанет? Заряза те, а?
— Ти си виновна — тросна й се той. — Тя беше с мен, когато те видях с онзи проклет джери.
— Добре го каза! Но обвинявай някой друг! Ти си като Татко… Боже мой, каква двойка сте ми вие двамата… — И тя го погледна така, сякаш е влечуго, току-що изпълзяло изпод камък.
Алън си събра учебниците и избърса с ръкав масата. Сестра му се обади:
— Той си заминава в неделя.
— Прав му път!
— Иска да изживее с мен пълно блаженство.
Алън я погледна смаян.
— Какво?
— Знаеш ли… онова… Ще го направя.
— Кое?
— Всичко — отвърна тя. — Всичко, което той поиска от мене. Така поне ще има нещо, с което да ме запомни.
— Проклета глупачко! — викна той, силно възмутен. — Каква беда ще си навлечеш! Няма що, чудесен спомен ще ти остави!
— Знам — промълви тя мрачно. — Но аз обещах.
— Ако имаше порядъчна майка — викна той разгневен, — и ако тя не скитосваше с онзи приятел на мистър Харисън, щеше може би да намери време и забележи какво се готвиш да правиш.
Съжаляваше, че бе преместил стрелките на часовника. Ех, защо не я остави да закъснее, та Татко да й счупи главата!
— Да скитосва! — изненада се Мадж. — Мама ли? Ти си страшен глупак. Тя е в чакалнята на гарата. Седи край камината с книгата си от библиотеката.
„О, Господи! — помисли си той. — Нима е вярно?… Нямаше кой да й каже, че е хубава.“
— Съседите — произнесе на глас. — Ами ако я видят съседите?
Седна на масата с гръб към Мадж.
— Не си ли разбрал още — отвърна тя, — че това не влиза в работата на никой друг. Наистина е така! Всяко чудо за три дни! Ти просто си създаваш притеснения. Вътрешно не си разстроен — и тя има смелостта да го прегърне и удари с юмрук в гърдите. Отблъсна я от себе си.
Като чу шума, Татко влезе при тях и попита какво става.
— Много чувствителен е станал брат ми — оправда се Мадж. — Спречкал се с приятелката си.
Татко им каза, че се държали като диваци.
— Нима искате целият свят да ни разбере? — прошепна той, сочейки неистово към стената, деляща ги от съседите.
Мадж силно се изсмя. Кикотейки се, хукна по стълбите. Татко изтича след нея в антрето и се развика, че не знаел как се е сдобил с изчадие като нея.
— Повтори го още веднъж! — извика тя. Думите му я разсмяха още повече.
През нощта се изви буря. Клоните на явора блъскаха по стъклата на горните прозорци. Малко преди зазоряване стъклата на прозореца до скрина се разтресоха и се посипаха върху главния вход.

8.

В петък вечер Мадж остана в къщи. Тя сподели с Алън, че нейният германец отишъл в селото, за да се сбогува със свещеника и жена му. Така било по-добре, защото тя и без това искала да остане в къщи, за да държи Татко под око. Той се бе прибрал рано и бе загубил два часа в „дърводелство“ — нескопосано бе заковал парче шперплат на прозореца в мамината стая. Изглежда не бе го отрязал точно колкото трябва, защото като приключи с коването, закачи отгоре му вестници, чиито краища напъха между шперплата и рамката. Мама каза, че било смешно. Татко отново започна да заплашва, че ще отсече явора.
— Това проклето дърво е заплаха за всички! Запушва водосточната тръба… чупи прозорците.
— Черчеветата на прозорците са прогнили — възрази Мама. — Яворът не е виновен.
Алън попита Мама дали да не запали камината в гостната. Знаеше, че напразно си хаби думите — за Мама излизаше по-евтино да седи на гарата.
— Да не сте посмели да влизате там! — предупреди ги тя. — Някой си е играл с часовника!
Тя беше в гостната от десет минути, опитвайки се да го накара да заработи.
— Алън — викна тя. — Часовникът е счупен.
Излезе в антрето и го размаха срещу лицето му.
— Боже мой! — възкликна той притеснен. — Да не би да си го пренавила?
— Да съм го пренавила? Аз?
Тя плачеше по възможно най-неприятния начин; мълчаливо, без да движи устни; сълзите се стичаха по бузите й. Двамата бяха застанали на прага на гостната, после той я проследи с поглед, докато тя поставяше часовника върху полицата над камината. Беше обула чифт стари чорапи на Татко и войнишките чехли на Мадж. Тя прекара гальовно ръка по стъкления капак на часовника и наведе глава.
— Ще се поправи — обади се Мадж.
— Махай се! — сряза я Мама. — Оставете ме на мира! — каза го така, сякаш искаше да я оставят насаме не с часовника, а с някой мъртвец.
Чуха я да се качва горе, а след малко, когато изплакна лицето си, слезе долу. Алън и Мадж започнаха да разговарят високо, за да прикрият излизането й. Все едно, Татко разбра. Той се сви на стола, скрит зад вестника, който държеше пред себе си. Палецът му бе превързан с лейкопласт, последица от дърводелството. Бе решил, че по радиото няма нищо, което заслужава да се чуе. В стаята цареше пълна тишина, нарушавана единствено от молива на Мадж, която рисуваше на масата. Седнал в кухнята без работа, Алън имаше чувството, че тишината се разпростира далеч отвъд пределите на къщата и обгръща празното му училище, църквата, улиците, чакалнята на гарата, където майка му седеше с очилата, кацнали на носа й, и четеше своите загадъчни романтични истории. Като се огледа в стаята с една-единствена крушка, провесена от тавана с мухоловката от миналото лято и разтворения вестник, зад който се криеше баща му, Алън си помисли, че тази тишина ще продължи вечно. Кой би попречил на цялото негово съществование да продължи по този тих начин? До края на живота си, докато остарее, той ще чувствува липсата на тиктакащия часовник в гостната, тишината на Мамината празна стая.
Някой почука на главния вход. Татко хвърли вестника на пода и уплашен избяга по чехли в черната кухня.
— Ако е мистър Харисън — прошепна той, — кажете му, че ме няма. Нямам настроение за гости.
Той заключи черния вход като предпазна мярка, сякаш очакваше приятелят му да се втурне по страничната пътека и да напъне вратата на черния вход. Дори и при цялото това суетене и оживление падането на вестника, ключа, изтракал в ключалката — къщата остана тиха като гроб.
— Прозорецът на банята остана отворен — рече Мадж. — Внимавай приятелят ти да не се изкачи по водосточната тръба!
Алън отвори вратата. Джанет Лейланд, застанала на входа, с вълнената си шапка на глава, го накара да се разтрепера. Не бе я загубил все пак! Но само миг по-късно, когато тя прекрачи прага и влезе в антрето и той можа да види ясно дебелото й палто, прихванато с колан през кръста, практичните й ботуши, здраво стъпили върху застлания с червен килим под, той се попита какво всъщност се бе страхувал, че ще загуби.
— Това си ти? — промърмори той.
— Току-що срещнах майка ти. Каза ми, че мога да се отбия.
— Наложи й се да излезе — обясни той.
— Заръча ми да отидем горе в твоята стая, за да не пречим на баща ти.
— Не знаех, че може — рече той.
Все пак погледна с известно колебание към вратата на гостната. Извика Мадж. Тя се втурна в антрето и попита с официален тон:
— Какво желаете? Аз съм заета жена, знаеш. — Не обърна никакво внимание на Джанет.
— Мислиш ли, че ще е добре да се качим горе? Мама й казала, че можем.
— Откъде да знам. Какво искате да правите? — Тя го гледаше със съжаление.
— Мога да се отбия друг път — предложи Джанет и пристъпи към вратата.
— Идвай! — дръпна я Алън, вече взел решение, и тръгна нагоре по стълбите.
Намери стаята му много уютна. По боядисаните в бяло мебели бяха налепени ваденки на зайци и патици.
— Нали са много сладки? — възкликна тя, взирайки се в два заека, изправени на задните си крака върху облегалката на стола.
— Това са мебелите от детинството ми — обясни й той. — От старата ни къща в Хойлейк.
Той имаше гардероб, скрин, в който майка му държеше чаршафите, и пейка с висока облегалка.
— Търсих те у вас — рече той.
Фактът, че я бе чакал толкова дълго, го изпълни с неприязън.
— Знам.
— Нямаше те.
— Не съм ясновидка — отвърна тя.
Алън отново я объркваше. Тя очерта с пръст все още в ръкавица контурите на патиците върху вратата на гардероба. Той направи крачка към нея и я прегърна непохватно; беше забравил да дръпне пердетата и се безпокоеше, че мисис Фробишър може да ги види. Джанет стоеше като дърво, без да отговори на ласката му, с ръка все още върху гардероба. Той докосна колана на палтото й и я попита:
— Не ти ли е горещо?
— Не е много топло тук — рече тя, сякаш не бяха в стая, а на Хималаите. Все пак тя започна да развързва колана си и да сваля плетените ръкавици.
— Нямаш никакви снимки — забеляза тя. — Нито играчки.
— Играчки? — гласът му звучеше подигравателно.
— Модели на аероплани например.
— Те са под стълбището — обясни й той. — И влакчето ми е там. А някои други съм складирал под леглото.
Тя носеше вълнена рокля, а отгоре жилетка; постави чантата си върху пейката и скръсти ръце.
— Къде отиде майка ти по това време? Стори ми се много бледа.
— От уличното осветление е — поясни той. — Отиде на гости у една приятелка.
Наклони я назад и я целуна така, както бе гледал по филмите. За тази поза се изискваше много сила, та да не загубиш равновесие и паднеш на пода; токът на обувката й се заби в крака му. Алън държеше едното си око отворено, в случай че залитнат към скрина, а там върху книжната подложка стоеше ваза. Жилетката на Джанет висеше от едната страна — пред очите му изплува образът на сестра му, легнала на пясъка с разкопчана блуза. Отдръпна се така рязко, че Джанет политна към гардероба.
— Какво ти става? — извика тя с блеснали очи и поруменели бузи.
— Извинявай — промърмори той. — Схванах се. — И затърка крака си.
След целувката тя изглеждаше по-добре. Не можеше да откъсне очи от зачервеното й лице и меките, подпухнали устни.
— Липсваше ми, миличък! — рече тя. — Плачех всяка нощ.
— И ти ми липсваше — промълви той.
— Мадж ми каза да дойда. Срещнах я във влака. Каза, че не бива да ставаме глупаци.
— Тя да си гледа нейните работи!
— Все още ли се вижда с онзи Джери?
— Не — излъга той. — Връщат го в родината му… в Германия.
— Е, тогава — въздъхна тя — една грижа по-малко за тебе.
Мадж влезе да им поднесе чай. Беше се сетила да донесе захарницата, но бе забравила малките чинийки под чашките.
— Добре ли е? — попита Алън. — Каза ли нещо?
— Нищо разумно! — отвърна сестра му. Тя попита Джанет желае ли захар.
Джанет отговори утвърдително, благодари и седна на леглото.
В същия миг Алън я дръпна да стане, внимателно сгъна покривката и я метна върху страничната табла.
— Нямаш чаршафи! — възкликна Джанет и погледна смаяна към дюшека.
— Дадени са за пране — обясни той. — Ще си сложа чисти, като си лягам.
— Той не спи тук — намеси се Мадж. — Спи при Татко оттатък.
— Нямате ли достатъчно одеяла? — попита Джанет след малко.
— В изобилие — отговори Мадж. — Но всъщност ни липсват други неща. Аз също имам стая, но трябва да я деля с Мама. Така е, защото Мама и Татко не желаят да легнат в едно и също легло. Желаете ли бисквити?
Алън стоеше на мястото си като закован, докато сестра му говореше, и не снемаше погледа си от Джанет Лейланд, цялата опакована във вълнени дрехи, седнала на крайчеца на леглото, на което той не спеше. Видя как тя вдигна ръката си, все още стиснала чашата, сякаш да отблъсне нечий удар. Усмихваше се шокирана. По нежните й бузи постепенно избиха малки червени петънца. В този момент той си представи Мама, тръгнала из овощна градина… не е ли това градината на голямата им къща в Хойлейк? Лятна вечер е… Мама и Татко се разхождат в зеления здрач на ябълковите дървета, Мама си тананика някаква песничка. Той тича на няколко крачки зад тях и вижда как Мама се притиска към ръката на Татко. Песничката й е весела… Той ги настига и изблъсква Татко настрани… Хваща се за ръката на майка си. Татко се засмива и си тръгва сам по обратния път…
— Той таи всичко в себе си като в бутилка — говореше Мадж. — Всичко би дал за един спокоен живот.
И двете го гледаха — Мадж предизвикателно, Джанет със странна горделива усмивка, като че ли бе получила някакво предимство. Прииска му се да каже някоя дебелашка шега, някоя неуместна забележка, която да не издаде чувствата му в този момент.
— Не й обръщай внимание! — произнесе най-после. — Това е само временно. Стаята е влажна. Така ще е, докато оправим стената.
— Или Татко — добави Мадж.
Тя започна да събира чашите. Погледна го крадешком. Вече съжаляваше, че е била толкова искрена. Разбираше я; тя издрънкваше всичко точно поради същите причини, поради които той криеше всичко — за да избегнат смущението. Когато им идваха гости, макар и рядко, и Татко не беше в настроение, Мадж имаше обичая да тича до вратата и да им съобщава: „Той е в ужасно настроение… Казвам ви го!“ Гостите стояха изплашени и разтревожени, но Мадж се отпускаше, след като ги е предупредила.
— Трябва да тръгвам — рече Джанет. — Обещах на Мама, че ще се върна след час.
Тя се пресегна за палтото си. Не го облече в стаята, а последва Мадж по стълбите надолу, сякаш не можеше да понесе мисълта да остане насаме с Алън. В антрето се наведе и го целуна по бузата като сестра.
— Не мисли за това, Алън — рече тя любезно. — Всяко семейство си има своите тревоги.
Вероятно в този момент тя си мислеше за вуйчо си Артър. * * *
Съботата бе дъждовна. Духаше вятър, който брулеше клоните на дърветата и шибаше живия плет: Алън се радваше. Мислеше, че джерито не би могъл да обезчести сестра му в такова време. Сутринта шперплатът, закрепен на прозореца горе, прелетя като птица през стаята и повреди тапета. Снимката на Дядо падна с лицето надолу върху скрина. Татко не се прибра в къщи до един часа; Алън занесе обяда му в парника. Завари го да седи върху един обърнат варел, втренчил поглед в градината. Като се приближи към него с наденицата и бекона, на Алън му се стори, че по лицето на баща му има следи от сълзи.
— Хайде — покани го Алън.
— Върви по дяволите! — изруга го баща му.
Алън хукна обратно към къщи, прескачайки локвите в градината.
След обяда Мадж се забави дълго в банята. Мама не разбираше защо.
— Ще подгизнеш, миличка! — викна й.
Мадж завъртя докрай кранчетата, за да заглуши кашлицата си. Като я видя да слиза, облечена в старата си пола и блуза, Алън си помисли, че би могла да си сложи рокля и новото палто.
— Няма да отидеш! — рече той твърдо, като се взираше разтревожен в пребледнялото й лице.
— Трябва! — промълви тя. — Обещах!
Нахлупи изтърканата шапка върху главата си и започна да закопчава копчетата на дъждобрана. Мама викна от кухнята да се махат от антрето.
— Глупачка си! — възкликна той. — Не виждаш ли колко неспокойна си станала?
— Нали ще се случи един ден? — рече тя благоразумно. — Рано или късно се случва на всеки. Ако трябва да се случи толкова рано, бих предпочела поне да е някой, когото познавам.
Тя го гледаше напрегнато, като че ли се надяваше той да каже още нещо, което да я спре. Нещо съдбоносно и окончателно. Той не можеше да измисли нищо. Когато тя отвори вратата, дъждът спря.
— Виждаш ли? — промълви тя нещастно. — Това е знак. Значи трябва да стане!
Сграбчи я за рамото.
— Само ако пристъпиш навън, ще те издам! Ще видиш!
— Старият ми глупав Алън! — отвърна тя. — Знаеш, че няма да го направиш. Нима нещо ще се промени? Мога да тичам по-бързо от тях. Ще трябва да ме заковат с пирони за оградата.
Тя тръгна на заден ход надолу по пътеката, без да бърза, чакаше го да измисли някой убедителен аргумент. По лицето й се четеше отчаяние, както онзи път, когато я пратиха на педикюрист, за да й извадят един кокоши трън. И тогава тя очакваше той да я спре. След малко се скри зад живия плет на съседите. Когато той изтича на тротоара, очакваше да я види, свита до телеграфния стълб, но се ядоса страшно, когато я съзря да бърза към железопътния прелез, отметнала назад глава и размахала ръце.
Мама се качи горе да полегне. Той се помая на стълбищната площадка, мъчейки се да измисли как да й каже за Мадж. Тя му викна грубо от стаята си:
— Махай се, нахалник такъв! Няма ли какво да правиш?
Слезе тихо долу и излезе в градината. Небето се бе прояснило, водните капчици блестяха в тревата на слабата слънчева светлина. Татко се показа от парника и се загледа мрачно в наводнения си зеленчуков парцел.
— Проклето време! — изруга той. — Цяло блато е станало!
— Мадж пак излезе — прекъсна го Алън.
— Ако имаше някакъв начин — рече Татко, — бих опаковал целия парцел и бих го продал обратно на общината. Нека да развъждат крокодили в него!
Той зашляпа в калта към оградата и викна през рамо:
— Предполагам, че и майка ти е излязла. Лика-прилика са си двете.
И той се изсмя високо и пискливо. Вятърът отнесе смеха му надалеч.
— Тя е вкъщи! — заяви Алън. — Няма да излиза изобщо.
— Айде де! — възкликна Татко презрително.
— Няма къде да отиде. Всяка вечер седи сам-сама в чакалнята на гарата.
Татко се обърна да го погледне.
— Чудесна историйка! — подигра се той. — Да не мислиш, че съм толкова глупав!
Той вдигна полепналия си с кал ботуш и го заби върху лопатата.
— Тя не може да понесе мисълта да остане в една стая с тебе! — извика Алън. Разтрепера се целият. — Ти я отвращаваш! Тръпки я побиват само като зърне физиономията ти!
Татко остана неподвижен, облегнат на лопатата. Постепенно главата му започна да се тресе, сякаш някой го души. Докато го наблюдаваше, Алън се изпълни със злоба. Почувствува се лек и силен, като че ли го освободиха от някакъв товар. Обърна се и хукна през тревата към къщи, преминавайки с един скок над живия плет.
— Подло старо копеле! Копеле си, отвратително, старче!
Отвори с ритник вратата на черния вход, без да го е грижа за спокойствието на майка му, и застана в кухнята, вдигнал над главата и двете си ръце със здраво стиснати юмруци. Злобата му не трая дълго. След известно време чувството му за мъст утихна, остана само умората. Отпусна се тежко до масата, виновен, без да смее да погледне навън, страхувайки се, че ще види Татко легнал по очи в калта под тополите. За миг се ужаси от постъпката си, но после си спомни всички обидни думи към тях, изречени от баща му. Беше забравил повечето; те бяха просто думи, изречени ядно и злобно. Успокои се, като чу забързаните стъпки на баща си по пътеката; зърна баретата му през прозореца. След малко дочу стърженето на трион.
Значи Татко не е смазан от мъка. Той режеше нова дъска за прозореца, която да не пропуска дъжда в стаята, докато дойде стъкларят.
— Алън — извика Мама.
Не й отговори веднага. Тя винаги искаше да й се носи чаят горе, сякаш живееше над чайна.
— Сече дървото! — кресна тя, наведена от стълбищната площадка, облечена само по фуста. Татко бе стъпил в алпинеума, с гръб към главния вход, обхванал с едната си ръка тънкия ствол на явора. Трионът, стар и ръждив, се бе врязал дълбоко в дървото.
— Ще падне право върху оградата! — Мама нададе вик от прозореца. — Ще я събори!
Алън изтича по тревата до далечния край на алпинеума.
— Спри! — закрещя той. — Спри!
В същия миг трионът, натъкнал се на чвор, се изплъзна от ръката на Татко. Той се облегна на ствола и бавно се свлече върху варосаните камъчета. Бе затворил очи.
— Джо! — промълви Алън.
Наведе се напред и докосна изцапаната му със зелено брадичка. Баща му отвори очи.
— Помогни ми да стана, синко.
В лицето му имаше нещо неестествено, нещо неподвижно, сякаш кожата му бе залепнала за костите. Отпусна се тежко върху сина си, но Алън не усети тежестта му.
— Свали му ботушите! — викна Мама и се изпречи на пътя им към стълбите. — Ще ми съсипете килима!
Татко се изкиска.
— Телефонирай на доктора! — нареди й Алън.
— Не говори глупости! — сопна му се Мама.
— Върви по дяволите! — изкрещя той. — Погледни лицето му!
Мама не можеше да го види, защото то бе полуобърнато и притиснато към рамото на Алън. Все пак тя им направи място да минат. Остана в антрето и проследи изкачването им по стълбите, сетне влезе в гостната.
Алън сложи баща си да легне и издърпа ботушите му. Не искаше да го безпокои прекалено много, затова грабна одеялото от пейката и го покри чак до брадичката.
— Гъделичка ме — рече Татко с раздразнение и впи пръсти в одеялата.
На Алън му се прииска да покрие догоре лицето на баща си, да скрие високата извивка на восъчнобелия му нос, мътните му очи, сиви като морски камъчета, които безспирно шареха по стената. До тях долетя развълнуваният глас на Мама, която важно разговаряше по телефона. Няколко пъти тя се изсмя пискливо.
— Какво е намислила пак? — попита Татко. — Не разбра ли, че съм болен?
— Шът! — успокои го Алън. — Знаеш й маниерите.
Закрачи из стаята, чудейки се колко ли ще се забави лекарят. Може би е отишъл да играе голф. Защо Мама не се качва горе? Стори му се, че някой плаче в кухнята.
— Да ти донеса ли брендито? — попита той.
— Добре — съгласи се Татко. Гласът му като че ли идваше отдалеч. Лежеше, без да мърда.
Мадж беше в кухнята, свита върху един стол, и плачеше, закрила лицето си с ръце. Мама седеше пред огледалото, решеше косата си и се гласеше за доктора.
— Тихо! — рече той на Мадж. — Не е много зле! Не бива да се тревожиш!
— С мръсните си стари дрехи ли е още? — попита Мама. — Сети ли се да смениш калъфката на възглавницата?
— Нищо не съм сменил! — кресна той.
Алън излезе от къщата и тръгна през градината, без да съзнава какво прави. Краката му потъваха в мократа трева стъпка подир стъпка. До каменния бордюр на оградата имаше един самотен полуразцъфнал нарцис. Той влезе вътре и заръча на Мама да занесе брендито горе.
— Толкова суетня за нищо! — тросна се тя. — Бог знае какво ще си помисли докторът, повикан в събота следобед!
Мадж се разрева по-силно.
— Млъкни! — скара й се той. — Няма да помогнеш на Татко, като вдигаш такъв шум!
Махна ръцете й от лицето и съзря подутите й клепачи и размазания по носа й сопол.
— Той замина! — изхлипа тя. — Заминал рано тази сутрин. Изобщо не го видях.
— Докторът ли е? — попита той, тъй като му се стори, че чува шум от кола.
— Никога няма да го видя отново! Никога през целия си живот!
— Затваряй си устата! — кресна й той. В гласа му прозвучаха нотки на жестокост. — Нищо му няма! Просто се нуждае от малко спокойствие!
— Алън! — викна Мама. — Той е тук!
Изтича в антрето и покани доктора. Мама слезе усмихната по стълбите и протегна ръка за поздрав.
— Добър ден! — рече тя с приятен глас. — Съжалявам, че ви обезпокоихме.
Докторът свали шапката си и я окачи върху статуетката на Адам и Ева. Мама възкликна тревожно, когато тя се олюля върху пиедестала си.
— Няма нищо! — успокои тя доктора и се засмя пресилено, като в същото време от погледа й не убягнаха дъждовните капки, които мокреха червения килим.
Алън се провря покрай нея и се качи горе да види как е Татко. Лицето му бе започнало да възвръща цвета си. „Господи — замоли се Алън, — нека да е болен още малко… поне докато го преглеждат.“
Мама се качваше с доктора по стълбите.
— Нима онзи проклет глупак пристигна? — попита го Татко и се помъчи да седне в леглото, без да сваля глуповатия си поглед от вратата.
— Какъв мрачен ден! — забеляза докторът, като тръгна към прозореца и погледна в градината. — Вали… цял ден вали.
После се присегна и хвана китката на Татко. Мама излезе, за да се погрижи за Мадж.
— Извинете, моля — произнесе Татко много учтиво, — но ми се струва, че ще припадна! — Свлече се на възглавницата и затвори очи.
Докторът остана неподвижен, докато му мереше пулса. Миг след това той пусна ръката му и отметна грубо одеялата. Сграбчи го за куртката и го изтегли наполовина от леглото.
— Помогни ми! — викна към Алън. — Свали го на пода!
Двамата го стовариха като вързоп върху студения под. Докторът го възседна и го натисна по гърдите. Отново и отново…
Коленичил край баща си, хванал ръката му с омотания около палеца лейкопласт, на Алън му се стори, че докторът тропа по вратата и настоява да го пуснат, но в къщата няма никой.
Първото нещо, което Мама направи, след като изнесоха тялото на баща му с линейката, бе да изхвърли баретата му в кофата за боклук.
9.
Той се спря за малко на хълма до гарата. Все още стискаше в ръка букета, подарен му от Мадж. Погледна редиците от къщи, които се проточваха чак до боровата гора в далечината. Помисли си, че Джоун може би ще го посрещне. Работеше в Саутпорт на непълен работен ден и повечето време тя използуваше колата.
Заслиза енергично по стълбите, водещи към пътя долу, като извръщаше поглед от старите детски колички и ръждясалите готварски печки, изхвърлени през парапетите върху тревистите някога склонове с цъфнали минзухари. Вървеше бавно; забеляза, че зад живите плетове от птичи дрян едноетажните къщи бяха започнали да се рушат. Неговата собствена къща бе спретната и чиста. Боядисваше я на всеки пет години. Познаваше един човек в града, който му продаваше боята на изгодна цена.
Сви зад ъгъла и пресече пътя. Дожаля му за новия квартал с общински къщи. Но нали хората трябва да живеят някъде? Всъщност къщите са доста сносни; имат орнаменти около прозорците. Представи си, Мадж му бе поискала статуйката на танцьорката! Та тя бе от гипс! Добре стана, че Мадж не си направи устата да отседне у тях. Нямаха много място.
Като наближи дома си, той се поколеба. Попита се дали Джоун няма пак главоболие. Сега, когато децата поотраснаха и станаха по-независими, той се безпокоеше, че тя понякога е самотна. Напоследък дълго време седеше горе в стаята си и се преструваше, че попълва фишовете си от тотото. Вината не бе нейна. Имала бе нещастно детство. Не произхождаше от задружно семейство като неговото.
Той се обърна с гръб към дома си, в случай че жена му гледа от прозореца, отпусна сгънатия вестник, от който букетът се разпиля по тротоара. После вдигна рамене и закрачи по пътеката нагоре.

превод от английски: Виолета Кюмюрджиева