В
края на IХ и началото на Х век Българската държава се утвърждава като
една от най-могъщите сили в Югоизточна Европа, а границите й опират на
три морета. Българските войски нанасят тежки удари на Византийската
империя и на няколко пъти се изправят пред стените на Константинопол.
Силата на България изпитват и други съседни държави като Сърбия, която бива покорена и включена в българските предели.
Възходът
на Българската държава намира израз и в областта на културата. За
твърде кратко време в българските земи се създадава богата материална и
духовна култура, която извежда страната на едно от челните места в
тогавашна Европа. Ето защо периодът на управлението на цар Симеон
единодушно се определя от историците като “Златен век на българската
култура”.
Предпоставки
за този истински политически и културен апогей на Първото Българско
царство са значимите промени, настъпили в българското общество през IХ
в.: голямото териториално разширение при хановете Крум (803-814),
Маламир (831-836) и Пресиян (836-852) води до включването на редица
славянски племена в страната; постепенното изравняване на
славяните
с прабългарите чрез общите закони, издадени от хан Крум; издигането на
славяните в управлението на държавата; изравняването на двата етноса в
религиозно отношение чрез покръстването, осъществено от княз Борис I
(852-889); въвеждането на славянския език като официален в държавата и
църквата. Всичко това има за резултат създаването на единна
българска
народност, носител на непреходната идея за българския държавен
суверенитет чрез духовния потенциал на книжовната, славяноезична
българска културна идентичност.
Историческите
извори за дадената тема са основно византийски и домашни, като от
западните трябва да се споменат сведенията на кремонския епископ
Луидпранд (Х в.), немския летописец Регинон (Х в.) и Фулденските
летописи, а от арабските – енциклопедията “Скъпоценности” и
хрониста
ал Габари. Основни византийски извори са съчиненията на хронистите
Симеон Логотет (Х в.), Лъв Дякон (Х в.), Йоан Скилица (ХI в.),
“Продължителите” на Теофан и Георги Монах. Особено важни извори са
кореспонденциите на византийския дипломат Лъв Хиросфакт, патриарх
Николай Мистик и император Роман Лакапин с цар Симеон. Български извори
са Наръшкият надпис, Житията на Св. Климент и Св. Наум (Х в.),
историческият разказ “Чудото на Св. Георги с българина” (Х в.), както и
всички творби от “Златния век на българската книжнина”. Извори са и
самите материални паметници на архитектурата и художественото изкуство
от това време.
Управлението
на цар Симеон е обект на огромен интерес от страна на всички поколения
български историци. Изтъкнати български познавачи на Симеоновото време
са Спиридон Палаузов (“Векът на българския цар
Симеон”),
проф. Васил Златарски (“История на Българската държава през Средните
векове”), проф. Петър Мутафчиев (“История на българския народ”), проф.
Александър Бурмов, акад. Димитър Ангелов, проф. Георги Бакалов, проф.
Петър Ангелов, проф. Васил Гюзелев и др. Модерно обобщение на
многогодишните изследвания, посветени на този български
владетел,
представлява книгата на проф. Иван Божилов “Цар Симеон Велики”. Значими
чуждестранни изследвания на Симеоновото управление правят чешкият
историк Константин Иречек, френският медиевист Алфред Рамбо, английските
историци Стивън Рънсиман и Арнолд Тойнби, сръбският византолог Георги
Острогорски и др. Проучвания на духовната култура на “Златния век”
правят Куйо Куев, Емил Георгиев, В. Киселков и др.
Изследванията по тази тема са систематизирани в книгата на Станчо Ваклинов “Формиране на старобългарската култура”.
През
889 г. княз Борис доброволно се оттегля от управлението на държавата и
се замонашава. Регинон обяснява това негово решение с голямото му
християнско благочестие, а Теофилакт Охридски съобщава, че князът
“паднал в тежка болест”. Според друго мнение княз Борис се
оттегля
от престола, за да види дали делото му ще бъде продължено от
престолонаследника Владимир-Расате с умисъл евентуално да се намеси, ако
това не стане.
Новият
владетел е роден преди покръстването на българския народ и затова
съвсем естествено е възпитан в духа на старата езическа традиция. Той
прекарва годините преди да стане княз в оглавяване на българската армия
срещу сърбите. Отдалечеността на му от столицата го прави чужд на
политиката на княз Борис I и вместо ревностна защита на християнството
княз Владимир допуска опити за реставрация на езичеството. Преки и
косвени свидетелства за това се съдържат в хрониката на Регинон и в
“Учителното евангелие” на Константин Преславски, в което се споменава за
разрушаване на множество църковни храмове и гонения срещу византийското
духовенство, които не пощадяват дори първия български архиепископ Йосиф
и
той бива убит. Важно е да се отбележи, че опитът за връщане към
езичеството не среща подкрепа сред управляващата аристокрация и сред
народа. Това показва, че през изминалите три десетилетия от
покръстването християнството е придобило широко разпространение в
Българската държава и е намерило приемственост сред българския народ.
През
управлението на княз Владимир-Расате политиката на Българската държава
придобива антивизантийска насоченост. Фулденските летописи съобщават, че
през 892 г. между Немското кралство и България се подписва съюзен
договор, насочен срещу Великоморавия. Изказано е мнение, че той е
следствие от желанието на княз Владимир да се откъсне от политическото
влияние на Византия, търсейки опора в Немското кралство и папството.
Така се заплашва “дълбокият мир” между България и Византия, сключен при покръстването през 863 г.
От
манастира Борис следи действията на сина си и когато се убеждава, че
Владимир отива твърде далеч в ограничаването на византийското влияние в
страната и заплашва делото на целия му живот, старият владетел напуска
своята обител и “без особени затруднения”, както пише Регинон, извършва
държавен преврат. Така Борис лесно и без съпротива потушава и този
втори, но далеч по-слаб антихристиянски бунт.
Тези
събития стават през есента на 893 г. Тогава княз Борис свиква народен
събор в Преслав. На него се обявява свалянето на Владимир-Расате от
престола. За български владетел съборът провъзгласява третия Борисов син
– Симеон, който бива освободен от дадения монашески обет. На събора се
взима и решение за преместването на столицата от Плиска във Велики
Преслав.
Тази промяна се прави поради вековната обвързаност на Плиска с
езичеството и многото останали езически черкви в града. Най-значимото
решение на събора обаче е обявяването на старобългарския език за
официален богослужебен и държавен език, от което следва и
освобождаването на гръкоезичните византийски духовници и замяната им с
подготвените български свещенослужители.
След
закриването на събора, като предава властта на Симеон, Борис отново се
оттегля в манастира, където умира на 2 май 907 г. Незабавно след това
Българската църква го канонизира за светец.
Изворите
сочат, че патриарх Николай Мистик нарича новия княз на българите “дете
на мира”, от което съдим, че е роден през 863 или 864 г., по време на
подписването на “дълбокия мир” между България и Византия. Около 878 г.
той е изпратен в прочутата Магнаурска школа в
Константинопол.
Според Луидпранд, посетил императорския двор през 60-те години на Х
век, там още си спомняли за голямата начетеност на Борисовия син, който
бива наричан от византийските си съвременници “полугрък” като признание и
израз на проявеното усърдие да усвои гръцката цивилизованост. По-късно
Симеон е изпратен при известния монах Арсений и
замонашава.
В този акт на Симеон голяма част от историците виждат ръката на княз
Борис I, който смята да направи от сина си църковен глава на България.
Симеон се завръща в родината си около 886 г., вероятно с откупените от
робство Методиеви ученици. Със своето високо образувание той се оказва
изключително полезен в книжовната дейност, започната от Наум в Плиска и
Преслав.
И
така, събитията от 893 г. коренно променят съдбата на Симеон. Вместо да
се отдаде на духовна кариера, той заменя расото с багреница и става
владетел на България.
Изворите
отбелязват началото на управлението на княз Симеон с войната, която той
започва срещу Византия през 894 г. Поводът е преместването на
българското тържище от Константинопол в Солун, което е икономически и
политически неизгодно за Българската държава. Причините за избухването
на този нов конфликт между двете страни обаче са много
по-дълбоки.
“Дълбокият
мир” не премахва непримиримостта между тях, а само заменя военните с
мирните средства в техния двубой за господство над Балканския
полуостров. Решенията на Преславския събор са, от една страна,
радикална мярка на българската държавна власт, целяща
постигането
на църковна независимост от Византия, а от друга – напълно закономерен
акт, продължение на далновидната политика на княз Борис I.
Тези
решения осигуряват цялостна българизация на църквата и утвърждаването
на ролята й като основен крепител на светската власт в държавата.
Веднага след встъпването на княз Симеон на власт започва замяната на
византийското духовенство с български църковен клир, обучен и подготвен
за богослужебна дейност в периода 886-893 г. от Кирило-Методиевите
ученици. Славянобългарският език се въвежда като официален в държавната
администрация и в богослужението. Прогонването на византийското
духовенство от Българската държава е сериозен удар за Византия, която
губи едно много силно оръжие за разпространение на
византийско
влияние в мирно време. Конкретният развой на събитията проваля
плановете на Империята за византиянизация на България и тя търси
открития военен сблъсък като начин за разрешаване на спора за
хегемонията над Балканския полуостров след като всички мирни средства за
покоряване на България са изчерпани. “Политиката на кръста” се проваля и
на Византия й остава единствено “политиката на меча” в борбата срещу
България. Не трябва да се пропуска и обстоятелството, че изтичането на
30-годишния мир между двете страни ги освобождава от взаимната им
обвързаност.
Първоначално
княз Симеон прави опит да уреди възникналия спор по дипломатически път,
но след като не постига резултат, нахлува с войските си в Източна
Тракия и нанася съкрушителен удар на византийската армия.
Поражението
кара император Лъв VI да наеме като съюзници маджарите, обитаващи
земите между реките Буг и Днепър. В края на 894 г. командвания от
друнгария Евстатий византийски флот прехвърля маджарите в устието на р.
Дунав и те нападат българските земи от североизток. По същото време
срещу княз Симеон, който не знае какво става на север, се придвижва
сухопътната армията на пълководеца Никифор Фока, но до сражение не се
стига. След като опустошават българските земи, натоварени с богата
плячка, маджарите се връщат в местоживелищата си. Скоро обаче извършват
втори опустошителен поход. Симеон Логотет свидетелства за маджарската
обсада на крепостта Дръстър, в която се намира българският владетел, и
за маджарски дружини, които продължават настъплението си в българските
територии,
достигайки Преслав. Според Фулденските летописи неговата защита е поета
от Борис I, който за втори път напуска манастирската си обител.
Поражението на българските войски от маджарите принуждава княз Симеон да
започне преговори с византийците.
Император
Лъв VI Философ (886-912) също желае бързото уреждане на
българо-византийските отношения, тъй като основните сили на Империята са
заети в борба с арабите, а страната се разтърсва от силна
вътрешно-политическата криза. Княз Симеон започва продължителни
преговори,
печелейки време за организиране на контраудар срещу маджарите, който да
направи невъзможен бъдещ техен съюз с Византия.
Византийският
дипломат Лъв Хиросфакт, пратен да преговаря с българския владетел, е
задържан в крепостта Мундрага. С тазя мярка Симеон иска да проточи
преговорите без да ги прекъсва. Това негово намерение проличава от
писмата, разменени между двамата през 895-896 г. и показва
длановидността му като дипломат, владеещ до съвършенство политическата
игра. За период от близо две години той успява да заблуди византийската
дипломация
и постига съюз с печенегите, с чиято помощ опустошава земите на
маджарите до такава степен, че те стават практически необитаеми и
маджарите се принуждават да се преселят в Панония. С победата си над
маджарите Симеон отстранява една заплаха за държавата от североизток и
унищожава организираната срещу него византийско-маджарска коалиция.
След
това, през лятото на 896 г., българската войска нахлува отново в
Източна Тракия по посока на Константинопол. При крепостта Булгарофигон
българите удържат бляскава победа срещу ромеите, водени от доместика на
схолите Лъв Катакалон, което им позволява да продължат своето
настъпление в териториите на Империята. Император Лъв VI събира войска,
съставена предимно от араби-пленници, и успява да ги спре. Наскоро след
това Византия иска примирие, като се съгласява да върне българското
тържище в Константинопол и се задължава да изплаща ежегоден данък на
България.
През
следващите години България разширява своите граници на юг като
продължава тенденцията за обединение на балканските славяни. До 900 г. в
териториите на дн. Македония са превзети около 30 крепости и
българо-византийската граница достига до югоизточно от Драч. Византия
отново провожда Лъв Хиросфакт да преговаря за връщането на тези земи в
територията
на Империята. Според неговите думи той успява да изтръгне ясно дали
това е истина, и ако е – срещу какво князът връща споменатите крепости
на ромеите.
През
лятото на 904 г. арабите превземат град Солун, който бива подложен на
пълно разорение. Значителна част от населението му е избита или отведена
в робство и Солун остава беззащитен. След оттеглянето на арабите у
българският владетел назрява идеята да превземе града и да го засели с
българи. Той се насочва към югозападните балкански владения на
Империята
като достига чак до Елада и Пелопонес и превзема една значителна
територия на югоизток от Драч. С тези действия българският княз цели да
подготви окончателното изтласкване на Византия от Адриатическото
крайбрежие. Империята полага всички усилия да отклони княз Симеон от
пътя му към Солун и започва преговори за мир като отново провожда Лъв
Хиросфакт. Византия склонява българския владетел да се откаже от
превземането на Солун и да сключи мир с нея, по силата на който
Империята се принуждава отново да изплаща ежегоден данък на България и
да признае по-голямата част от завоеванията на княз Симеон в
Балканския
югозапад. От българския надпис, открит край с. Наръш (на 20 км северно
от Солун), е видно, че, отстъпвайки Солун, България получава част от
Драчката област, дн. Южна Македония и областта на юг от Странджа до
приморския град Мидия.
Постигнатото
териториално разширение на Българската държава й осигурява политическо
господство над по-голямата част от Балканите и в значителна степен
обуславя възраждането на идеята на хан Крум за превземането на
Константинопол. Разцветът на българската култура,
укрепването
на икономиката и блестящите военни победи също допринасят за
повишаването на авторитета и самочувствието на княз Симеон и му
позволяват да създаде една свръхамбициозна доктрина (проф. Иван Божилов я
нарича “Pax Symeonica”) за бъдещето на България – създаването на
българо-византийска империя със столица Константинопол, управлявана от
българска династия. Виждайки се като бъдещ император княз Симеон вече не
може
да се задоволи със славянския титул “княз” или с византийския “архонт
Булгария”, защото те не отговарят на реалното политическо положение,
което заема на Балканския полуостров.
Все
по-изострящата се вътрешна криза в Империята също подхранва амбициите
на българския владетел. Изворите дават сведения за бунт на пълководеца
Андроник Дука, както и за конфликт между имперотор Лъв VI и патриарх
Николай, поради отказа на патриарха да благослови четвъртия брак на
василевса със Зоя Карбонописна. След смъртта на императора на 11 май 912
г. императрица Зоя бива отстранена от столицата и регентството на
малолетния Константин VII Порфирогенет, в качеството на съимператор,
поема неговият чичо Александър I (912-913).
Към
края на 912 г. или в началото на 913 г. княз Симеон изпраща свое
пратеничество в Константинопол за подновяване на българо-византийския
мир от 904 г., но император Александър I отказва да изпълнява условията
на договора и мирът между двете страни бива нарушен.
Българските
войски постигат бързи успехи през август 913 г. и за кратък период
достигат до стените на Константинопол, като го обсаждат по суша от
Влахерните до Златната порта. Целта на княз Симеон е Империята да му
признае титлата “василевс булгарон”. Междувременно император Александър
умира на 6 юни 913 г. и новото регентско правителство, начело с патриарх
Николай Мистик започва преговори за мир, водени от патриарха и
българския княз.
Изворовият
материал представя един и същ текст в произведенията на
“Продължителите” на Теофан и Георги Монах, Лъв Дякон и Йоан Скилица, от
който някои историци заключават, че патриарх Николай Мистик
провъзгласява Симеон за “цар на българите”. Фактът, че патриархът излиза
при Симеон обаче показва, че срещата се състои вън от стените на
Константинопол, а там не може да се извърши коронация. Освен това
патриархът поставя на главата на българския княз не корона, а
епириптарий. Факт е и, че столетия по-късно за пръв български официално
признат
цар се смята Петър I – трима водачи на освободителни въстания приемат
името Петър. Ако Симеон действително е провъзгласен за император през
913 г. те щяха да вземат неговото далеч по-авторитетно име. Всички тези
доводи са причина най-широко застъпено да е мнението, че през 913 г.
Симеон не получава от Византия желаната титла. Изказано е и мнение, че
вместо това Симеон е удостоен с титлата “кесар”.
Със
сигурност се знае обаче, че на преговорите за мир е постигнато съгласие
за женитба на Константин VII с една от дъщерите на българския княз.
Чрез този брак княз Симеон се надява да получи високата титла
“василеопатор”, която му дава законни основания за намеса в управлението
на Империята като пръв регент.
Надеждите
на княз Симеон обаче рухват твърде скоро поради извършения през
февруари 914 г. държавен преврат във Византия. Начело на регенсткото
правителство застава майката на Константин VII – императрицата Зоя. Тя
категорично отхвърля договореностите от 913 г.,
което
принуждава българският владетел да поднови военните действия и през
лятото на 914 г. той нахлува с войските си и опустошава византийските
теми Тракия и Македония, а през септември същата година завладява
Адрианопол. Настъплението на княз Симеон продължава и през 915 г.,
когато, според данните на Николай Мистик, войските му нахлуват в
Постоянната заплаха, която княз Симеон представлява за Византия кара
императрицата да организира антибългарска коалиция, в която успява да
привлече някои печенежки и маджарски племена и сръбския княз Петър
Гойникович.
През
юни 917 г. Византия сключва и мир с Арабския халифат, за да може да
обърне по-голямо внимание на българите. Междувременно обаче те успяват
да неутрализират печенежкото и маджарското участие в антибългарската
коалиция. Така военният сблъсък започва през 917 г., а
решителното
сражение става на 20 август 917 г. при р. Ахелой. Водени лично от
княза, българските войски се изправят срещу великия доместик
Лъв
Фока и, по мнението на Йоан Скилица, нанасят катастрофално поражение на
ромеите. Последва и втори разгром на византийците при с. Катасирти,
разположено в непосредствена близост до византийската столица. След като
пътят към Константинопол е свободен, българската армия се изправя пред
портите му с искания да се върнат договореностите от 913 г. Те обаче са
отхвърлени, а българската армия се оттегля, поради хитър ход на
византийската дипломация. Нейният съюзник - сръбският княз Петър
Гойникович напада България и това налага бързото връщане на основните
български войски в западните територии на България. Българската армия
лесно се справя с бунта на сърбите и поставя на престола сина на
братовчеда на Петър Гойникович – Павел Бранкович.
След
917 г. княз Симеон си присвоява титлата “Василевс на всички българи и
ромеи”. Тази негова самопрогласа е сериозен удар върху властта и
авторитета на византийския император, който заема първенствуващо място в
християнското семейство на владетелите и народите. В науката е изказано
мнение, че за да придобие легитимен характер неговата коронация, през
918 г. Симеон свиква в Преслав църковен събор, на който преславската
архиепископия е издигната в патриаршия, а новоизбраният патриарх
извършва освещаването на Симеоновата титла. С този акт тя се приравнява
по значение с византийската “василевс и самодържец на ромеите”.
През
918 г. българските войски нахлуват в Тракия, достигат Елада, превземат
град Тива и от разселват част от населението му. С тези действия цар
Симеон започва подготовка за превземането на Константинопол, като целта
му е да го загради с обсада и откъм азиатската част.
През
919 г. императорската власт във Византия преминава в ръцете на
авторитетния пълководец – друнгария Роман Лакапин. За да се укрепи на
императорския престол той омъжва дъщеря си Елена за Константин VII и
така получава титлата василеопатор, а през 920 г. е провъзгласен и за
съимператор.
В
периода 920-922 г. Симеон засилва военния си натиск срещу Империята на
широк фронт. Една част от войските действа в югозападна посока през
Тесалия, към Елада и Пелопонес, а друга – в Тракия, към ромейската
столица. През 921 г. бива превзет Адрианопол и пътят към
Константинопол
остава открит. Българите достигат до Коринтския провлак и до полуостров
Галиполи, откъдето преминават Дарданелите и завладяват азиатския град
Лампсак, което е част от стратегията на цар Симеон да обсади
Константинопол и от азиатската му част. Двете сили воюват помежду си в
близката столична околност, като българите удържат победа до дн.
село Балаклъ. През 921 г. те изгарят дворците в Пиги и опожаряват целия Златен рог.
Тогава византийската дипломация отново търси намесата на сърбите.
Този
път сръбският княз Павел Бранкович прави опит да освободи народа си от
политическата опека на българския цар. Това отклонява част от
българските войски от Константинопол и те, предвождани от кавхана Теодор
Сигрица и боритаркана Мармаис, свалят Павел Бранкович и поставят на
сръбския престол княз Захарий.
След
това българските войски превземат град Виза и отново се появяват в
околностите на Константинопол. Цар Симеон обаче знае, че само чрез
действия по суша градът е почти непревземаем. Поради това през 922 г.
той сключва съюз с арабския владетел от династията на Фатимидите ал
Махди за съвместна обсада на Константинопол по суша и по море. По
обратния път към България обаче, пратениците на двете страни биват
заловени от гърци при Калабрия и изпратени на Роман Лакапин. Императорът
оковава българите, а арабите обдарява богато и ги оставя да се върнат в
страната си. Цар Симеон още веднъж се опитва да установи контакт с
арабите, но и този втори опит също пропада.
През
923 г. сърбите отново се надигат, този път начело с княз Захарий, който
обезглавява останалите в Сърбия кавхан Теодор и боритаркана Мармаис и
праща главите им до българския цар пред портите на Константинопол.
Посочените допълнителни външно-политически усложнения са съпроводени и
от смутове в страната, предизвикани от продължителната
война
с Византия. Тези обстоятелства обуславят решението на българският
влател да сключи примирие с Византия. На 9 септември 923 г. двамата
владетелите се срещат край Златния рог. Царската свита на Симеон го
приветства на гръцки език като “василевс на ромеите”. При срещата Роман
Лакапин
обвинява Симеон за кръвопролитните войни и настоява да ги прекрати, без
обаче да признае царската титла на Симеон. Византийците склоняват
българския владетел да се оттегли, но между двете страни не се постига
мир.
Временното
затишие на войната с Византия позволява на цар Симеон най-сетне да се
разправи със сърбите. През 924 г. той организира поход срещу тях и
успява да присъедини земите им към българската територия. С тези военни
успехи цар Симеон лишава Византия от един неин балкански съюзник и прави
България съсед на Хърватското кралство. За да отклони
погледа
на цар Симеон от Константинопол, византийската дипломация успява да
направи силната Хърватска държава свой съюзник в борбата си с България.
През 926 г. тя предизвиква военен конфликт между тях, който българите
губят. Неочакваният погром е посрещнат болезнено в България.
Възниква
народно брожение против безконечните войни. Междувременно цар Симеон се
обръща за признаване на царския му титул и българската патриаршия към
римския папа. През втората половина на 926 г. в България пристига
пратеничество на папа Йоан Х (дука на Кума
Йоан и епископ Маделберт), което донася неговия благосклонен отговор.
Обнадежден,
цар Симеон започва подготовка на нов поход срещу Константинопол, но
умира на 27 май 927 г. Най-сетне в Константинопол зацарява спокойствие.
Политическите
завоевания и придобивки на цар Симеон през 30-годишния период на
управлението му имат особено важно значение за цялостното укрепване на
международния авторитет на Българската държава.
Благодарение
на неговата военнополитическа активност се завършва процесът на
политическо, религиозно, културно и юридическо утвърждаване на
българската държавност. На своите наследници той оставя обширна и могъща
страна, която се разпростира от Черно до Адриатическо море и от
Коринтския провлак до Карпатите.
Безспорно
величавото време на Симеон обаче не търпи еднозначна оценка, защото, от
една страна, Българската държава достига върха на своето политическо
могъщество в досегашната си история, но от друга – това коства
пренапрежение и умора в обществото, много жертви и лишения в
преследването на една цел, която от дистанцията на времето категорично
може да бъде определена като непостижима. От това следва една оправдано
негативна оценка на Симеоновия “политически максимализъм”, защото след
914 г. България няма реални териториално-политически придобивки;
максимализъм, който Българската държава трябва да заплати с последвалия
политически упадък.
В
действителност историческата оценка за цар Симеон би била далеч от
величието, ако годините от управлението му бяха оставили единствено
спомена от бойните полета. Но тъкмо амбицията да достигне и надскочи
мощта на Византийската империя у Симеон е и амбиция да премери културния
блясък на България с този на Империята. Тъкмо в неговото време блести
“Златния век” на българската книжовност и просвета, за които царят има безспорната своя заслуга.
В
края на IХ и началото на Х век предпоставките за културния възход на
Българската държава са налице – християнството, църквата и славянската
книжовност утвърждават своето място като решаващи фактори в
културно-религиозния живот на страната, а мирният период в отношенията с
Византия благоприятства разпространението на богатата византийска
култура, оказала съществена роля за развитието и оформянето на
старобългарската писмена християнска култура. Стопанският подем на
страната осигурява човешки и материални ресурси за делото.
Новата
столица Велики Преслав става огледало на културния разцвет на Симеонова
България и на амбицията на българския владетел да я превърне в истински
“царски град”. Нейното архитектулно оформяне е важен етап от общия
процес на зараждането и развитието на дворцовата култура на
Ранносредновековна България. Специалистите откриват известни сходства и
приемственост в общите принципи на архитектурно-строителното изграждане
на Плиска и Велики Преслав. Царският град също има Външен и Вътрешен
град, които са обградени от две високи каменни стени, но в него е
увеличен относителния дял на сградите. Сред тях основно място заемат
Царският дворец, Патриаршията и свързващата ги Дворцова базилика.
Подобно
на Константинопол и във Велики Преслав идеята за единството и
хармонията на върховната светска и църковна власт е намерила реализация в
архитектурата на дворцовия град. Сред всички сгради в Царския град
доминира владетелският дворец, в който най-внушителни по размери и
украса са Тронната палата и намиращата се в нея Тронна зала.
Величественият
облик на Дворцовия град се допълва и от Дворцовата базилика, известна
още като Златната църква – най-прочутия архитектурен паметник от Х век.
Със своите пропорции, внушаващи монументалност и украса от цветни
мозайки и рисувана керамика, тя е един от
най-забалежителните паметници на средновековната българска архитектура.
Строителството
на манастири е една друга характерна проява на църковната архитектура.
Традиционната базилика постепенно бива изместена от кръстокуполната
черква. Наред с манастирския комплекс “Патлейна” с неговата църква “Св.
Пантелеймон” са открити общо осем манастира, сред които изпъкват тези в
Преслав и неговата околност, Тузлалъка и Вълкашина. През Симеоновата
епоха монументалното строителство е характерно и за други важни църковни
и административни центрове – Средец, Охрид, Девол, Главиница, Дръстър и
др.
Разцветът
на старобългарското изкуство в края на IХ-Х в. се обуславя и от
засиленото занаятчийско производство на строителни материали, битова и
художествена керамика, разноцветно стъкло и др.
Декоративната
скулптура е една от най-забележителните прояви на старобългарското
изкуство. Преславската скулптура е повлияна от византийското изкуство,
но наред с това в нея присъстват и оригинални български елементи.
Нейните паметници са забележителни със стремежа към изработването на
стилизирани, геометризирани орнаменти на украса. Широко
използван в пластичната декорация е също така растителният и животинският орнамент.
Преславската
рисувана керамика е едно от новите явления в старобългарското изкуство
през Симеоновата епоха. Тя е представена от плочки с растителни,
животински и човешки изображения в единна композиция. Нейният най-ярък
образец от тази епоха е иконата на “Св.
Теодор
Стратилат”, намерена в Патлейна. Появата и развитието на монументалната
и миниатюрна живопис са другите две нови явления в съдържанието на
старобългарското изкуство от края на IХ-Х в. Тематично образите
съответстват на репертоара от сюжети в източнохристиянското изкуство от Х
в. Откритото през 1978 г. Преславско съкровище със своето богато
съдържание от златни и позлатени предмети е забележително доказателство
за постиженията на българската култура през Симеоновата епоха.
Най-трайни
следи от духовния напредък на българското общество и държава през
времето на цар Симеон оставят произведенията на старобългарската
литература. Достигналите до нас образци, отличаващи се с богатство на
идеи, съдържание и жанрова характеристика определят
“Златния
век” на българската книжнина в края на IХ-Х в. Тогава тя се развива в
духа на традициите, създадени от Кирило-Методиевите ученици и намира
приложение в двете основни книжовни школи – Плисково-Преславската и
Охридската. Книжовните творби от този период имат едно основно
универсално предназначение: да утвърждават християнството сред народа. В
духа на своето време старобългарските книжовници със съчиненията си
разпространяват и тълкуват сред новопокръстените българи основните
начала на християнската просвета и морал, заложени в Светото писание ибогослужебните
книги. С тази цел те извършват преводи на византийски богослужебни
образци, на увлекателни разкази от византийската агиография и
хронография, превеждат или съставят похвални и поучителни слова,
философски и исторически творби и др. Те изпълняват успешно мисията си
на духовни народни просветители, защото в своята книжовна дейност
получават покровителството и насърчението на цар Симеон. Българските
извори от тази епоха разкриват неговите широки културни планове и грижи
за развитието на младата българска книжнина. Съвременните нему автори го
представят като “нов Птолемей не само с вяра, но повече с желание”. В
нашата литературна история от Симеоновата епоха се съхраняват
произведенията на такива високообразовани книжовници като Климент
Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Тудор
Доксов, презвитер Григорий и др.
Климент
Охридски влага всичките си усилия за широката просвета на народа.
Книжовното му дело се предствя от значителен брой похвални и поучителни
слова, сред които изпъква “Похвално слово за Кирил Философ”.
Другата
много значима негова творба е “Панонски легенди” – жития на Светите
братя Кирил и Методий. Дълбокосъдържателният характер на книжовното
творчество, което създава Климент Охридски показва, че за българите и
изобщо за целия православен славянски свят той изпълнява ролята на
най-популярния византийски проповедник от раннохристиянската епоха –
Йоан Златоуст. Освен написването на споменатите и други творби
книжовният принос на Климент Охридски включва и преработването на
глаголицата на Константин-Кирил Философ и Методий. Новият вариант на
азбуката е по-лесен за усвояване от народа, а в чест на своя учител той я
кръщава “кирилица”. Друга творба от школата в Охрид е анонимното житие
на св. Наум.
Константин
Преславски е основна фигура в Преславския книжовен кръг. Той е известен
със сборник от 51 беседи, назоваван в литературата като “Учително
евангелие” (написан през 893-894 г.). Съставените от автора беседи имат
изцяло преводен характер, с изключение на 42 беседа, която е оригинална.
В сборника се съдържа и прочутото стихотворение “Азбучна
молитва”,
в което авторът утвърждава ролята на славянската писменост и
богослужение за духовното израстване на славянството. Друга важна
съставна част от сборника е съставеното от автора първо историческо
съчинение на старобългарски език, известно като “Историкии”, което цели
да разшири историческата култура на българите, давайки им кратки знания
за останалите християнски народи в светлината на библейската история.
Посочените
две творби съдържат елементите на оригиналното авторово творчество.
Дело на Константин Преславски е и поетичната творба “Проглас към
евангелието”. Някои изследователи изказват предположение, че всъщност
неин автор е самият Константин-Кирил Философ. Сред преводите на
българския книжовник запазени са: “Черковно сказание” (превод на труда
на константинополския патриарх Герман) и “Четири слова против арианите”
от Атанасий Александрийски.
Към
Симеоновия кръг писатели принадлежи и Йоан Екзарх. Той е автор предимно
на преводи на византийски философски съчинения с голям брой собствени
оригинални добавки, сред които се откроява описанието на Симеоновия
дворец в Преслав. До нас са достигнали следните негови творби: “Небеса” –
превод на “Богословие” на Йоан Дамаскин (VII в.),
“Шестоднев”,
в което се представя библейският разказ за произхода на света, както и
някои прояви на българската действителност от края на IХ-Х в. Йоан
Екзарх е автор и на няколко проповеди и похвални слова, в които той се
проявява като философ, догматик, поет, граматик и
проповедник.
Черноризец
Храбър е другият виден книжовник от края на IХ-Х в., от чието
творчество е оцеляло единствено съчинението му “За буквите”. Този труд е
забележителен с актуалния характер на съдържанието си. В него се дават
отговори на всички онези въпроси, от които се интересува българското
общество и които са свързани с историята на славянската писменост и
нейната защита от поддръжниците на триезичната догма.
Въпреки
огромната популярност на Черноризец Храбър и на неговото съчинение,
около самата негова личност има известна тайнственост.
Изказано е предположение, че зад псевдонима на този автор се крие самият цар Симеон.
Представянето
на творците от “Златния век” на старобългарската книжнина би имало
незавършен характер без отбелязването на книжовната дейност на самия цар
Симеон. Широтата и разнообразието на литературните му интереси се
проявяват в книжовните произведения, изпълнени по негова заръка или от
самия него. Той насърчава българските книжовници да извършват преводи
само на онези образци на византийската литература,
които
в най-голяма степен допринасят за християнската просвета на народа. С
името на цар Симеон са свързани три сборника, които са запазени по руски
преписи. “Златоструй” съдържа творби на Йоан Златоуст, Василий Велики и
други раннохристиянски автори и има нравоучителен характер.
Светославовият сборник от 915 г. представлява една българска
енциклопедия,
на която отделните преводни статии (383 на брой) целят да представят
съдържанието на тогавашната византийска образованост: богословие,
логика, риторика, исторически разкази, извлечения из съчиненията на
църковните отци, поучения и др. Сборникът е преписан в Русия от дякон
Йоан през 1073 г. за княз Светослав. Третият Симеонов
сборник
също има характер на енциклопедия. Преписан е в Русия през 1076 г. Този
род енциклопедии са твърде разпространени в това време и във Византия.
Светославовият сборник основателно се определя като типичен образен на
старобългарската образованост през края на IХ-Х в.
Познати
са и два исторически разкази от времето на цар Симеон – “Чудото на Св.
Георги с българина” и “Чудото с българина Климент”, дело на неизвестни
автори. Така наречената “Анонимна похвала за цар Симеон” пък поставя
началото на дворцовата критика.
През
Симеоновата епоха започва да се разпространява и апокрифната
литература. В Светославовия сборник е поместен списък с 25 апокрифни
творби.
Заедно
със споменатите автори в края на IХ и началото на Х в. творят и Тудор
Доксов (син на Борисовия брат Докс; за него се зане, че през 907 г.
преписва превода на Константин Преславски “Четири слова против
арианите”), презвитер Григорий (познат по приписка към превода на
Осмокнижието), както и др. български книжовници, чиито имена и
произведения не са запазени. Така окончателно се оформя старобългарският
език с неговите два регионални варианта от Преслав и Охрид и се създава
българската по език и съдържание – преводна и оригинална – християнска,
образователна, канонична и антиеретическа литература, която стои в
основата на книжовната традиция на всички славянски православни народи.
Представените
образци на литературата, изкуството и монументалното строителство,
създадени от българските творци през Симеоновата епоха, разкриват
големия подем на българската християнска култура в това време.
Достигнатият
разцвет определя и водещото място на България като център на
славянската писменост и култура, откъдето по-сетне започва нейното
разпространение сред другите славянски народи и сред останалия
християнски европейски свят.
След
първите десетилетия на Х в. в Българската държава постепенно настъпва
политически упадък, ускорен от ударите на печенеги, маджари, както и на
киевските князи Игор и Светослав. Така в средата на втората половина на
столетието България попада под ударите на Византийската империя и
император Йоан Цимисхи през 971 г. покорява Велики Преслав, а
в 1018 г. пада окончателно и Западната българска държава на цар Самуил и неговите наследници.
Но
в географските граници на Балканския полуостров остава да доминира
българската народност, която е окончателно консолидирана във времето на
цар Симеон. Той включва в границите на България всички славянски племена
от българската група, заедно с тези от периферните области на Албания и
Епир. Така те биват въвлечени в етногенетичните и
културни
процеси на Югоизточна Европа като носител на българската
културно-историческа идентичност, както и на историческия спомен за
българската държавност
