ИЗПЕПЕЛЕНИ ЧУВСТВА - роман - глава шеста

Прибра се в къщи с потиснато чувство. Вдишваше жадно свежия въздух, който се усещаше от градската градина. Подпря се на парапета на терасата и се любуваше на зелената пелерина. А тя бе девствена, крехка и свежа – вдъхваше чистота, сила и жажда за живот. Сетне притегли шезлонга и се настани.

Имаше усещането, че потъва с цялата си същност в бездната на майката природа.
Малко по-късно горещата баня и отдиха се отразиха благоприятно на състоянието му. На сутринта се почувства по-спокоен.Слънцето прокарваше натрапчиво топлината и светлината от тялото си. Със своето присъствие подсказваше нещо по-конкретно.
Кирил жадуваше да бъде огън и плам в огнището на една бъдеща любов, която да стопли не само душата му, но и да съгради така желаното семейно гнездо.
Карина вече живееше в сърцето му.
Молеше се да не загуби и този път. Нямаше съмнение – беше влюбен. Това чувство не му даваше мира и вдъхваше както приятни, така и неочаквано опасни моменти. Не му оставаше нищо друго, освен да предприеме първата крачка.
Направи си кафе и го изпи със сок от касис.
Реши да се обади на Карина. Как ли щеше да реагира на обаждането му? Беше убеден, че не бива да живее с илюзиите, и че всичко ще бъде наред. Най- искреното му желание  бе предстоящата любовна връзка с новата приятелка да бъде изпълнена с пламенни чувства. Беше наясно, че ще тъпче и тръни по сложния път, който го очакваше. А той бе неизвестен…
Минаваше девет и половина. Стори му се, че времето тече бавно и това го изнервяше. Разтри челото си и сви вежди.
„ Мамка му мечка…” – помисли си той – „ Какво чакам още, а не се взема в ръце?…”
Телефонът звънна.
- Здравей! Карина съм! Как си?
- Здравей! Добре съм! Тъкмо бях решил да ти се обаждам, но ти ме изпревари. Искаш ли да излезем?
- Може! Ще дойдеш ли да ме вземеш?
- Как да те взема?! На ръце ли? – попита шеговито.
Притеснението му избяга. В него се раждаше надеждата… а и бяха посети кълновете на новозараждаща се любов, която да изпълни житието му.
- Дори и така да стане, няма да ти се разсърдя!
Вървяха с хванати ръце. Усещаха пулса на сърцата си, биещи в общ ритъм и хармония. Жаркото слънце ги обливаше с топлина и любовните си ласки. Небесният плащ ги прегръщаше с копринената си нежност. В далечината се виждаше самотен тъмен облак, който растеше…
Кирил усещаше сърдечния ритъм на Карина и аромата на дъха ù. Маслинените ù очи пронизваха същността му и го предизвикваха.
„Май хлътнах по тази прекрасна кошута – мислеше той, – дано не се самозалъгвам? А това познато чувство си знае работата. Ще ми се времето да тече бавно, за да се наслаждавам по-дълго на нежността и топлината ù. Страхувам се да мисля за бъдещето. По-добре да се наслаждавам на настоящия момент…”
- За какво мислиш? – попита красавицата.
- Предполагам, че и ти мислиш за същото!
- Може би!
Хванаха се през кръста. Той приближи крехкото ù тяло плътно до себе си.
Вървяха безмълвно. Бяха като два атома, готови да се слеят. А дали не беше илюзия всичко това?
Решиха да се отбият до съседното кафене.
Тя го предизвикваше с поведението си. Усмивката ù бе загадъчна. Погледът - дълбок колкото световния океан, бе пълен с неизвестности и криеше своите опасности.
Въпреки предизвикателствата, загадките и потайностите, които криеше тази красавица, той не желаеше да я загуби. Случеше ли се  това,  животът му щеше да бъде ад. Беше наясно, че трябваше да се опознаят…
Тя наруши мълчанието.
- Скъпи, предполагам, че нямаш ангажименти тази вечер!
Той наблюдаваше и следеше всяко нейно движение. А тя бе неузнаваема…
Кирил не бързаше да се впуска в любовна авантюра, но другото негово „аз“ го искаше…
В същността му се бореха разнопосочни мисли, които не му даваха мира.
- Защо мълчиш? Отговори ми! Искам да знам за чувствата ти…
- Напротив! Не можеш да си представиш колко много те харесвам! – отговори той бавно и уверено.
- Тогава какво има?! – тя попита с нетърпение. – Не искаш ли да бъда с теб?
- Не съм казал, че не желая! – беше изненадан от порива на чувствата ù.
Вечерта бе изпълнена с необяснима страст. Бе  изненадан от действията ù. Не беше подозирал, че може да има интимна връзка, с толкова необуздана и красива жена.
Изминаха няколко месеца, изпълнени с много любов и емоции. Винаги бяха заедно в свободното си време.
Връзката им бе ощастливена след като се събраха, но за сватба все още не бързаха.
Кирил беше споделил  на Карина за болезнената загуба с Десислава и неродения си син.
Кари  прие с разбиране преживяната болка на любимия.

...                                                                              
© Николай Пеняшки - Плашков

ИЗПЕПЕЛЕНИ ЧУВСТВА - роман - пета част

Сутринта Кирил се събуди с главоболие. Полежа около половин час със затворени очи, разтривайки слепоочията си. Просветна му и застана в седнало положение. Положи ръце върху колената и се загледа в картината, закачена на отсрещната стена. Творбата  изразяваше жена с дете на ръце, загърбила мъж.
Впи поглед в нея и дълго стоя в това положение. Премрежи очи, въздъхна и преглътна. Обхвана с разтворени пръсти челото, слепоочията и разтри главата си. Замисли се за кратко, обу чехлите и тръгна към нея, за да я откачи.
Беше я рисувал преди много време. Сложи я настрани,  за  да не я вижда. Разгледа други и се спря на една,  рисувана в Балчик. Закачи я на мястото на снетата. Загледа се в нея. Очите му тръгнаха по лунната пътека на морската шир,  за да стигне плаващата лодка. Имаше усещането, че плавателният съд се отдалечаваше все повече.
Навярно това бе ново начало за него.
Решението му бе окончателно. Преоблече се набързо. След тоалета влезе в кухнята и пусна музика. Зареди кафеварката и я постави на газовия котлон.
Хапна малко и сипа кафе. След първата глътка запали цигара и се замисли.
Телефонът му звънна. Беше приятелят Борис.
- Добро утро! Как си? - попита той.
- Добро да е! Добре съм.
- Какви са ти плановете за днес?
- Засега нямам идея! - отговори Кирил, почесвайки се по тила. - А ти? В момента сам ли си?
- Знаеш, че никога не бих могъл да бъда сам! Защо питаш?
- За какво ме търсиш още от сутринта?! - попита учуден Кирил.
- Гости искаш ли? - попита усмихнат Борис.
- Ти наред ли си? Още от сутринта ли?
- Само те предупреждавам! Знаеш ли какъв ден е днес?...  Честит рожден ден, човече!
- Вярно бе-е-е! Благодаря ти, приятелю! Ама че съм разсеяно диване!? Как може да не обърна внимание на датата! Ще ви чакам до час и ще решим какво да правим!
- Идеята ти е добра! Освен това днес е почивен ден. А за теб ще има изненада-а-а-а! - подхвърли усмихнат Борис.
- Какво пак си намислил? От сутринта си пощръклял с изненади! - отговори на подбив Кирил. - Да не си решил да ми подариш някоя красавица, че както съм загорял?!
- Изненада-а-а-а!
- Ще се обадя на Калоян и жена му,  да дойдат заедно с китарата. Ще ми се да изкарам хубав рожден ден, че да го запомня с години напред!
- Какво искаш да кажеш?! - попита учуден Борис, разтривайки челото си.
- Ще ми се  да отворя от днес нова страница в живота си и да открия нова любов, която да ме плени и озари! Не желая да съм сам...!
- Май ти дойде акъла, а? Знаеш ли, предлагам на твоя празник  да бъдем само подбрани хора!
- Твоите задни мисли са ми ясни. Какво пак си намислил?
- Нека не протакаме разговора повече! До час и половина  сме при теб.
Кирил покани колегата си Калоян и съпругата му да дойдат с китарата. Те и Борис бяха най-добрите му приятели. Подреди набързо вкъщи и напазарува от съседния супермаркет.
Калоян и жена му дойдоха в уговореното време.
- Влизайте! - Кирил ги покани с ведра усмивка.
- Честит рожден ден, Кирчо! Пожелаваме ти много здраве и щастие! Заповядай този скромен подарък от нас! – каза Катерина.
- Приятелю, пожелавам ти възможно най-красивата жена, която да запълни сърцето ти и да озари живота в този дом! Позволи ми в името на твоя ден да ти кажа следния стих на един прекрасен шотландски поет:

..........................................
Тя с тънко ленено платно
легло във къта ми постла,
наля ми в каната вино
и "лека нощ" ми пожела.
Приеми го с най-голямо уважение! - добави Калоян сърдечно.
- Благодаря ти! - отговори Кирил с променен глас.
- Успокой топката, приятелю! Трябва да живеем! Днес е хубав ден – твоят и на българската демокрация. Бъди щастлив, приятелче. Хайде-е-е-е...! - и се усмихна.
- Благодаря ти, приятелю! Прав си! – отговори Кирил съпричастно и с въздишка. – Влизайте! Ще пиете ли кафе? – попита с усмивка, полагайки приятелска ръка върху рамото на Катерина.
- Е-е-ей, мъжкар! Не пускай ръка на жена ми пред мен! – реагира Калоян с особена усмивка. – Да не станем на кълбо!
- Ее-е-е-е, да ти се не види врачанеца! Във вашето село всички ли са такива?! Че и кметът ви е такъв! Още малко и манарчето ще хванеш! – жена му направи забележка с особена гримаса  и кимна с глава.
- Шегувам се! Весело да става. Особено пък на приятел никога не бих посегнал! Дори да се целунете, не бих се разсърдил.
- Ти сериозно ли говориш?! – изненада се Катерина. – Тогава ще целуна рожденика!
Стана, приближи се до Кирил, прегърна го през раменете, а той от своя страна я прихвана през кръста и се целунаха…
- Ее-е-е-е, хайде де, май много ви стана! Човек да не ви разреши, а вие се увличате…!
- Скъпо мое врачанско ангелче, сега ще целуна и теб, за да не се разсърдиш!
Прегърна го страстно и такава целувка му отпра, че свят му се зави.
- Кирчо, къде е спалнята, че ми стана нещо…? - попита с шеговита усмивка.
- Хайде-е-е, не се занасяй чак толкова! Не си вкъщи! – каза с упрек жена му.
- Калояне, какво ти стана бе, човече?! Нищо ти нямаше досега! – Отговори с ирония Кирил. След кратко мълчание продължи. – Нека минем към съществената част!
- Щом е така,  да действаме! – разтри ръце Калоян и се усмихна.
- Обелил съм картофите. Дори и скарата е нагрята – добави домакинът.
До час всичко щеше да бъде готово. Катерина разпредели кафето, а през това време въздухът ухаеше апетитно от скарата.
Не след дълго дойдоха Борис със съпругата си и една красива сексапилна брюнетка. Тя бе в прекрасна червена рокля, дълга до средата на финото ù бедро. Кожата ù бе светла и фина като коприна. А очите като на сърна – омагьосваха с нежността си. Деколтето бе достатъчно дълбоко и оформяше прелестните ù възвишения.
Кирил не откъсваше поглед от нея. Стараеше се да поддържа нормална дистанция и въздържаност, докато младата му гостенка го предизвикваше по деликатен начин.
Нашият герой от време на време се опитваше да не забелязва всичко това. Но очите му като рентген улавяха тялото ù в естествения си вид.
-Заповядайте!Добре дошли!–покани ги с приветлива усмивка.
- Приятелче, честит рожден ден! Желая ти много здраве, любов, късмет в живота, а и след време в този дом да те ощастливи най-красивата съпруга! – поздрави го Борис с усмивка и намигване.
Боряна – съпругата му, също го поздрави и поднесе общ подарък, и каза:
- Кирчо, запознай се с братовчедка ми Карина!
А те двамата  стояха един срещу друг и се гледаха непрекъснато. Имаха усещането, че очите им се сливат.
- Приятно ми е! Удоволствието е изцяло мое! – каза той, поемайки нежната ù ръка, чувствайки топлината, сливаща се с неговата и я целуна галантно.
-На мен също.Позволи ми да изкажа възхищението си от вниманието ти! – отговори тя. Лицето ù  бе озарено от чаровна усмивка. – Знам, че не се познаваме, но ти пожелавам много щастие и красиви моменти. Може би не е редно, но и неудобно да не поднеса подарък, при такъв повод. Заповядай! – каза тя и поднесе красива опаковка с реверанс и озаряваща усмивка.
Очите ù – черни рози, бяха вторият му подарък. Дъхът ù – свеж, ухаеше на пролет. Лицето – слънце заслепително. Косата – нежната покривка на нощта. Ръцете – върбови клонки.
Трудно би могло да се опише такава красота, съчетана с грациозност.
Погледът ù бе непредвидим, пълен с тайнственост, а може би с необуздана страст…
- Най-сърдечно благодаря! – той отговори с лека усмивка, без да откъсва поглед от нея.
Отвори пакета. Беше любимият френски парфюм. Изненадата бе голяма. Явно се е консултирала с Борис и Елена.
Подаръкът, който получи от приятелите си, беше картина, изразяваща пролетен пейзаж.
- Заповядайте! Влизайте!
Настаниха се в кухнята. Катерина се бе развихрила в подготовката. Калоян седеше, пиеше натурален сок, пушеше цигара и разговаряха. Бяха изключително сплотено семейство. Той беше човек, който обичаше майтапите и шегите. Въпреки проблемите и несгодите в живота, гледаше оптимистично на нещата… и обичаше да дава кураж на останалите около себе си.
Рожденият ден премина с много настроение и песни. Китарата премина през ръцете на тримата мъже.
Кирил и Карина седяха един срещу друг и почти през цялото време не откъсваха погледи. На няколко пъти тя му пусна крак, като леко присвиваше извитите си като гайтани фини мигли. Очите ù изразяваха необуздана страст, на която не можеше да се устои…
Иван не усети кога глътна въдицата. В сърцето му бушуваше огън и жупел. Бе готово да изригне като Везувий… Не искаше да бърза и да излива чувствата си веднага.
Уговориха се за следващите дни.
Кирил почисти в кухнята. Реши да си почине. Днешният ден бе щастлив за него, изпълнен с емоции.
Излегна се с цел да поспи, но не можа. Мислите прииждаха на вълни, застигаха се, после се оттегляха и така всичко се повтаряше.
Карина съществуваше в съзнанието му и живееше в него. Усещаше полъха на дъха ù, а катранената ù коса се разпиляваше като от морски бриз. Тя като че вървеше бавно по лунната пътека, а усмивката ù бе обсебваща, привлекателна и загадъчна.
На разстояние зад нея беше Десислава, облечена в бяло. Очите ù се усмихваха. Говореше му нещо, а вятърът отвяваше думите ù по посока към брега, но се разсейваха и до слуха му нищо не достигаше.
Той все още лежеше със затворени очи, дишаше тихо и бавно, за да чуе думите и на двете, но вятърът ги отвяваше настрани.
Десислава, спряла в далечината с вдигната дясна ръка за сбогом, а снежнобялата ù рокля се разпиляваше напосоки. Искаше да му каже нещо, сочейки с другата си ръка към Карина.
В близост до бледото тяло на Деси се виждаше детска люлка, в която бе седнало нероденото му дете. Крехките ръце се движеха пъргаво като лапите на малко коте и го гледаше с молещи очи.
Кирил се стресна. Беше изпотен. Дишаше бавно и тежко. Разтри челото и слепоочията. Погледът му бе мрачен. Подпря лакти на коленете и сключи пръсти. Очите му гледаха паркета в спалнята. Сетне пристъпи към отворения прозорец и се подпря на касата. Загледа се в летящия самолет, който пронизваше синевата. Оприличи го на миг от живота… Стигна до мисълта, че трябва да свърши нещо важно. Погледна ръцете си и се сети. Брачната халка беше все още на ръката му.
Преоблече се набързо. Взе такси, което го закара до гроба на съпругата му.
Сложи цветя, запали свещ, разрови черната пръст, свали вергетата и я зарови.
В главата и тялото като че нахлу рояк буболечки, които се гонеха.
Погледна снимката на Десислава и очите му се напълниха със сълзи. Постоя до гроба, вперил поглед в майката земя, където лежеше и нероденото му дете.
Преля вода и малко вино, за да не остане жадна душата на любимата.
Беше убеден, че времето лекува. Въпреки това чувствата бяха частично изпепелени…                                                         
© Николай Пеняшки - Плашков

ИЗПЕПЕЛЕНИ ЧУВСТВА - роман - четвърта глава

Рано сутринта Десислава приготви сандвичи и кафе. Беше в страхотно настроение. Щастието което беше я обхванало изпълваше сърцето и.
Кирил се появи, а на лицето ме грееше дежурната усмивка.
- Как ми е момичето?
- Много добре! - а лицето й грейна като слънце.
Тя отвори хладилника и изкара натурален сок.
После пристъпи към приятеля си и го целуна продължително.
- Какви са ти плановете за днес? - попита той и разтри челото си.
- Нямам за сега! - погледна го с недоумение.
Кръстоса крака, положи лакти върху масата и сключи пръстите на ръцете си.
Кирил глътна от кафето и впери поглед в нея.
Този път я гледаше сериозно, подпрял глава с дясната си ръка, свита в юмрук. Въздъхна бавно и продължително. Очите му бяха присвити. Опитваше се да подреди мислите, които пърхаха като разгонени птици.
- Зле ли ти е? - попита притеснена Деси.
- Нищо ми няма! - отговори той тихо и бавно - Вчера сподели едно съкровено желание, за което мислех дълго. Сериозно ли е, или са празни приказки?!
- Момент! - прекъсна го тя, почувствайки се засегната - Как може да мислиш така за мен? Никога не съм имала намерение да говоря празни приказки! Знам за какво питаш; за желанието ми да бъда твоя приятелка, съпруга и майка на децата ни. Само че-е-е... Щом мислиш така, да си кажем сбогом, колкото и болезнено да е...!
- Не е така мила! – въздъхна той, погледна я нежно и хвана ръката й - Разбирам те много добре. Аз също го желая. Редно би било, аз да те поискам за съпруга!
Замълчаха за известно време. Той запали цигара.
Тя не откъсваше поглед от него и следеше поведението му.
- Мислил съм често, за вероятността да се оженя. За мен ще бъде голямо щастие да споделя живота си с теб! А родителите ти...?!
Тя очакваше подобни думи. Беше наясно със себе си... Никой не би могъл да и попречи, да бъде щастлива с човека когото обичаше. Усмивка озари лицето й.
- Щом съм споделила желанието си, какво искаш повече? Колкото до родителите ми, те не са важни в момента. Казваш, че би могъл да ме поискаш за съпруга? Какво чакаш още...?!
Той винаги предвиждаше поведението й. Беше права. Познаваха се отдавна. Със сигурност тя щеше да бъде неговата спътница в живота. Не му трябваше послушно, глезено коте, което да се умилква и подвива опашка. С една дума не му допадаха такъв тип жени. Усети напрежението в нея. Понякога обичаше да държи нежния пол в неведение и да се шегува… В случая не биваше да си играе с чувствата й.
Очите му изразяваха насъбралата се нежност.
- Скъпа…, желаеш ли да бъдеш моя съпруга? Имам нужда от теб!
- Да миличък, винаги ще бъда твоя до края на живота си!
Приближи се до него, седна на коляното му и го прегърна.
- Да не закъснееш за работа?
- Не се притеснявай! Тръгвам! Нека те подържа още малко…!
- Скъпи, какво ще кажеш, да заживеем от днес като семейство? Убедена съм, че можем да си имаме доверие!
- Разбира се, че съм съгласен! И понеже вече е решено, полага ти се да имаш ключ за в къщи. Ще ти оставя пари да напазаруваш и те моля, да дойдеш към дванадесет часа в „Блага Вайзе”!
- Разбира се, ще дойда! – отговори с настроение и с грейнали от щастие очи.
Тя все още седеше на бедрата му и го прегърна през рамо, а той беше я притиснал да себе си.
- Ще ми позволиш ли, да споделяме разходите в къщи? Държа на това! Не си длъжен да плащаш всичко!
- Но ти все още не си на работа, а и не мога да искам това от теб, поне за сега?!
- Не се притеснявай, пак ще говорим! – отговори тя, притискайки се в него.
На отиване за работа, той купи кутия луксозни шоколадови бонбони, две коли и водка, с желанието да почерпи колегите, за този прекрасен момент в живота си.
Когато го видяха с бонбоните, безалкохолното и водката, колегите му го посрещнаха с усмивка.
Шефът му седеше на бюрото, надигна глава, свали очилата си, погали подстриганата и добре оформена брада – тип катинарче. Засмя се иронично и каза:
- Ее-е-е Кире…, снощи май не си спал сам, или няколко поредни? Май е време да те женим! Стар ерген ли искаш да останеш? Какво чакаш, да завалят булки ли? – и се усмихна…
Кирил се засмя и очите му светнаха. В тях заиграха неугасващи пламъчета. Остави нещата на бюрото си.
Всички чакаха с нетърпение горещата новина на деня.
- Каква изненада си ни подготвил?! – попита шефът му. Присви вежди и на челото му се появиха две тънки бръчки. Изкашля се и поглади темето си.
- Сгодих се! - отговори Кирил с усмивка.
Колегите му замълчаха за кратко, а усмивките им бяха подарък за него.
Един от тях – Калоян си приближи с приятелска усмивка.
- Ей богу, ти се престраши бе човек! Най – сърдечно ти пожелавам, да не бъдеш под чехъл! Мамка му…, като знам моята каква лисица е! Ако има начин и кожата ми ще одере, но аз навреме й хванах цаката! Не се давай! Ако искаш, можеш да се запишеш на курс при мен за укротяване на жени. Ако не укротиш и не озаптиш звяра, загубен си. Все пак честито! Моля за извинение ако съм те засегнал!
- Колега, може би имаш право, но зависи от силната страна как ще подходи. Бъди сигурен, че понякога и мъжете не са цвете за мирисане. Винаги се получават недоразумения, но в такива случаи са необходими съответните действия. Колкото до твоята жена, нямаш право да се оплакваш от нея.
Настъпи кратко мълчание. Чуваше се само шумоленето на махалото на стенния часовник, който отмерваше всяка промяна в живота, съответно и в емоциите…
Времето като житейска необходимост, летеше като подгонена птица и поднасяше всички възможни, неочаквани и какви ли не изненади – комфортни и болезнени… Но съществуваше и еликсира...
- Браво, Кире! – намеси се шефът му – Радвам се, че мислиш така. Не познавам половинката ти, но ви пожелавам дълги години разбирателство и любов.! Наистина, един мъж трябва да бъде хитър.
- Колегата донесъл да черпи, а ние ударихме на философстване - нетърпеливо добави Калоян - Като е тъй, да си кажа последната дума и да я мятаме, че времето минава… Не хапнеш ли, не пийнеш ли, а и секса е необходим, какво друго остава…?! Утре или някой друг ден, ще се гътнем в майката земя. На всички ни е драсната чертата. Затова нека да грабим това, което ни се предлага, пък каквото ще да става…!
Кирил отвори бонбоните и колата, а Калоян извади през това време чаши .
- Няма ли да отвориш горивото? – попита шефа му с нетърпение.
- Не е ли рано? - реагира Кирил с притеснение и приятна усмивка.
- Знам, че си отговорен служител, както и другите колеги, но не съм ви извикал днес да работим. Днешният съботен ден ще го използваме за решаване на някои проблеми, които ще са изненада за вас. После ще следва банкетна част.
- Шефе-е-е …, да не си решил да се развеждаш, с намерение да запазиш баланса в колектива? – попита Калоян с ирония – Ей да му се не види! Що не бях по-млад, че да забърша някоя красива брюнетка, елегантна, с гърди – като футболни топки и дълги фини бедра.
Шефът им го изгледа строго, засегнат от думите му и отговори с ирония.
- Калояне-е-е , Калояне, твоята да не е мечка стръвница? Като те гледам как си се стопил, не ти завиждам! Затова ли мечтаеш да се подмладиш! Но си мисля, защо ли не те изхвърля от работа?! Как я мислиш…?
Другият разбра иронията му и понеже я заслужаваше, не й обърна голямо значение и се усмихна. Те бяха братовчеди и затова си позволяваха подобни разговори…
- Кирчо, отваряй водката! – нетърпеливо рече шефът им - Да си смажа гърлото и да хващам китарата.
Чашите за водка бяха инсталирани навреме. Калоян подаде бутилката на Кирил.
- Приятелю, запознай се с тази бутилчица! – рече с усмивка - А защо е само една, ама и ти…?! – иронията не падна от лицето му.
- Наздраве колеги!
Калоян глътна от водката и изригна като вулкан. А и видът му беше исполински.
- Мамка му мечка! Дойде ми музата! Къде е китарата? Шефе какъв е повода, да ни викаш в този слънчев, съботно– сексуален ден?
Седящият до него, синеок Слави подаде китарата.
- Хайде, изливай музикалните си качества умнико!
- Да-а-а вярно, аз съм най- умното и музикалното момче на мама и тати.
Кръстоса крак върху крак, глътна от водката, изкашля се и се почеса по тила.
След като изпя песента, шефът им - Георги каза:
- Колеги, необходимо е да направим разстановка, за да се отвори място, а малко по-късно ще разберете повода. Ще си позволя да поиграя с емоциите и чувствата ви. Първо ще помоля да изместите кинексите в склада. Четирите маси ще наредим откъм стената. Поканете и жените си. Нека дойдат към дванайсет и половина!
Стана от стола и прибра документите си.
- Шефе-е-е …, предполагам, че новините са радостни, щом ще има банкетна част? – попита Калоян с нетърпение, почесвайки темето си. Погледна го с усмивка и продължи – Да не си решил да вдигаш заплатите?! Ако е така, да се изреждаме да те целуваме?
- Калояне-е-е, Калояне! – въздъхна Георги, присви очи и раздвижи пръсти върху бюрото – Не си свършил грам работа за пет пари, а искаш повишаване на заплатата. Ако реша някога да правя това, ще бъдеш последния. Така, че не се надявай!
- Така кажи, че да си плета кошницата другаде.
Знаеше много добре, че братовчед му както обичаше да се шегува, би могъл да го направи. За самият него, щеше да бъде по-добре да се захване на друго място, или да пусне наново фирмата си. Имаше и друг вариант, да стане съдружник на братовчед си, стига да се разберат. По спокойно щеше да бъде за колегите…
- Разбирам те, накъде биеш! Умен си и знаеш какво искаш.
Останалите слушаха разговора им и мълчаха тактично.
- Колеги…, разговорът който чухте, смятам, че не ви е притеснил, а и няма за какво. Да си призная, рядко се среща сплотен колектив като нашия, а и разните там майтапи. Когато дòйде моментът, да не съм ви пряк началник, мисля, че няма да се забравим…?! – се усмихна приятелски.
- Шефе, имам чувството, че ни държиш прощална реч. Нов началник ли ще имаме? Свикнахме с Вас, а и смятам, че не сме се изложили.
- Прав си Кириле! Ще си имате нов началник! Убеден съм, че той притежава по-добри качества от мен. Познавам го достатъчно добре и гарантирам това което казвам. Всички го познавате. А към теб Калояне, имам друго предложение. Това не означава, че няма да имаш взаимоотношения с колектива си тук. За сега само това, после останалото.
Обстановката в този сплотен колектив се разведри.
Всички разбраха, че Георги бе решил да прави реформа, а и още нещо. Казаното от него бе кратко и загадъчно. Той бе позитивен и рационален ръководител. Винаги подхождаше с необходимото внимание и строгост когато трябва. Държеше на професионализма и екипноста.
Отрядът свърши набързо възложената задача. Всеки се обади на половинката си, да дойде в уговореното време.
Георги обясни, за какво ги беше извикал. Зарадва ги с повишение на заплатите. Тъй като разширяваше бизнеса, който трябваше да ръководи, назначи Кирил на своето място. Предостави му и служебен автомобил, който го чакаше на близкия паркинг.
По-късно предложи на Калоян бизнес – оферта насаме. Обясни на колектива, че проектантския отдел ще се мести в собствена двуетажна сграда, с три цеха до нея.
Предстоеше увеличаване състава.
Калоян взе китарата по настояване на колегите си.
Банкетът премина в много настроение.
...
© Николай Пеняшки - Плашков

ИЗПЕПЕЛЕНИ ЧУВСТВА - роман - трета глава

.
Рано сутринта Десислава приготви сандвичи и кафе. Беше в страхотно настроение. Щастието което беше я обхванало изпълваше сърцето и.
Кирил се появи, а на лицето ме грееше дежурната усмивка.
- Как ми е момичето?
- Много добре! - а лицето ù грейна като слънце.
Тя отвори хладилника и изкара натурален сок.
После пристъпи към приятеля си и го целуна продължително.
- Какви са ти плановете за днес? - попита той и разтри челото си.
- Нямам за сега! - погледна го с недоумение.
Кръстоса крака, положи лакти върху масата и сключи пръстите на ръцете си.
Кирил глътна от кафето и впери поглед в нея.
Този път я гледаше сериозно, подпрял глава с дясната си ръка свита в юмрук. Въздъхна бавно и продължително. Очите му бяха присвити. Опитваше се да подреди мислите, които пърхаха като разгонени птици.
- Зле ли ти е? - попита притеснена Деси.
- Нищо ми няма! - отговори той тихо и бавно - Вчера сподели едно съкровено желание, за което мислех дълго. Сериозно ли е, или са празни приказки?!
- Момент! - прекъсна го тя, почувствайки се засегната - Как може да мислиш така за мен? Никога не съм имала намерение да говоря празни приказки! Знам за какво питаш; за желанието ми да бъда твоя приятелка, съпруга и майка на децата ни. Само че-е-е... Щом мислиш така, да си кажем сбогом, колкото и болезнено да е...!
- Не е така мила! – въздъхна той, погледна я нежно и хвана ръката ù - Разбирам те много добре. Аз също го желая. Редно би било, аз да те поискам за съпруга!
Замълчаха за известно време. Той запали цигара.
Тя не откъсваше поглед от него и следеше поведението му.
- Мислил съм често, за вероятността да се оженя. За мен ще бъде голямо щастие да споделя живота си с теб! А родителите ти...?!
Тя очакваше подобни думи. Беше наясно със себе си... Никой не би могъл да и попречи, да бъде щастлива с човека когото обичаше. Усмивка озари лицето ù.
- Щом съм споделила желанието си, какво искаш повече? Колкото до родителите ми, те не са важни в момента. Казваш, че би могъл да ме поискаш за съпруга? Какво чакаш още...?!
Той винаги предвиждаше поведението й. Беше права. Познаваха се отдавна. Със сигурност тя щеше да бъде неговата спътница в живота. Не му трябваше послушно, глезено коте, което да се умилква и подвива опашка. С една дума не му допадаха такъв тип жени. Усети напрежението в нея. Понякога обичаше да държи нежния пол в неведение и да се шегува… В случая не биваше да си играе с чувствата ù.
Очите му изразяваха насъбралата се нежност.
- Скъпа…, желаеш ли да бъдеш моя съпруга? Имам нужда от теб!
- Да миличък, винаги ще бъда твоя до края на живота си!
Приближи се до него, седна на коляното му и го прегърна.
- Да не закъснееш за работа?
- Не се притеснявай! Тръгвам! Нека те подържа още малко…!
- Скъпи, какво ще кажеш, да заживеем от днес като семейство. Убедена съм, че можем да си имаме доверие!
- Разбира се, че съм съгласен! И понеже вече е решено, полага ти се да имаш ключ за вкъщи. Ще ти оставя пари да напазаруваш и те моля, да дойдеш към дванадесет часа в „Блага Вайзе”!
- Разбира се, ще дойда! – отговори с настроение и с грейнали от щастие очи.
Тя все още седеше на бедрата му и го прегърна през рамо. А той беше я притиснал да себе си.
- Ще ми позволиш ли да споделяме разходите в къщи? Държа на това! Не си длъжен да плащаш всичко!
- Но ти все още не си на работа, а и не мога да искам това от теб поне за сега?!
- Не се притеснявай, пак ще говорим! – отговори тя, притискайки се в него.
На отиване за работа, той купи кутия луксозни шоколадови бонбони, две коли и водка, с желанието да почерпи колегите, за този прекрасен момент в живота си.
Когато го видяха с бонбоните, безалкохолното и водката, колегите му го посрещнаха с усмивка.
Шефът му седеше на бюрото, надигна глава, свали очилата си, погали подстриганата и добре оформена брада – тип катинарче. Засмя се иронично и каза:
- Ее-е-е, Кире… снощи май не си спал сам, или няколко поредни…!
Май е време да те женим! Стар ерген ли искаш да останеш? Какво чакаш, да завалят булки ли? – и се усмихна…
Кирил се засмя и очите му светнаха. В тях заиграха неугасващи пламъчета. Остави нещата на бюрото си.
Всички чакаха с нетърпение горещата новина на деня.
- Каква изненада си ни подготвил?! – попита шефът му. Присви вежди и на челото му се появиха две тънки бръчки. Изкашля се и поглади темето си.
- Сгодих се! - отговори Кирил с усмивка.
Колегите му замълчаха за кратко, а усмивките им бяха подарък за него.
Един от тях – Калоян си приближи с приятелска усмивка.
- Ей богу, ти се престраши бе човек! Най – сърдечно ти пожелавам, да не бъдеш под чехъл! Мамка му…, като знам мойта каква лисица е! Ако има начин и кожата ми ще одере, но аз навреме й хванах цаката! Не се давай! Ако искаш, можеш да се запишеш на курс при мен за укротяване на жени. Ако не укротиш и не озаптиш звяра, загубен си. Все пак честито! Моля за извинение ако съм те засегнал!
- Колега, може би имаш право, но зависи от силната страна как ще подходи. Бъди сигурен, че понякога и мъжете не са цвете за мирисане. Винаги се получават недоразумения, но в такива случаи са необходими съответните действия. Колкото до твойта жена, нямаш право да се оплакваш от нея.

Настъпи кратко мълчание. Чуваше се само шумоленето на махалото на стенния часовник, който отмерваше всяка промяна в живота, съответно и в емоциите…
Времето като житейска необходимост, летеше като подгонена птица и поднасяше всички възможни, неочаквани и какви ли не изненади – комфортни и болезнени… Но съществуваше и еликсира...
- Браво, Кире! – намеси се шефът му – Радвам се, че мислиш така. Не познавам половинката ти, но ви пожелавам дълги години разбирателство и любов! Наистина, един мъж трябва да бъде хитър.
- Колегата донесъл да черпи, а ние ударихме на философстване - нетърпеливо добави Калоян - Като е тъй, да си кажа последната дума и да я мятаме, че времето минава… Не хапнеш ли, не пийнеш ли, а и секса е необходим, какво друго остава… Утре или някой друг ден, ще се гътнем в майката земя. На всички ни е драсната чертата. Затова нека да грабим това, което ни се предлага, пък каквото ще да става…
Кирил отвори бонбоните и колата, а Калоян извади през това време чаши за безалкохолно.
- Няма ли да отвориш горивото? – попита шефът му с нетърпение.
- Не е ли рано? - реагира Кирил с притеснение и приятна усмивка.
- Знам, че си отговорен служител, както и другите колеги, но не съм ви извикал днес да работим. Днешният съботен ден ще го използваме за решаване на някои проблеми, които ще са изненада за вас. После ще следва банкетна част.
- Шефе-е-е… да не си решил да се развеждаш, с намерение да запазиш баланса в колектива? – попита Калоян с ирония – Ей да му се не види! Що не бях по-млад, че да забърша някоя красива брюнетка, елегантна, с гърди – като футболни топки и дълги фини бедра.
Шефът им го изгледа строго, засегнат от думите му и отговори с ирония.
- Калояне-е-е, Калояне, твойта да не е мечка стръвница? Като те гледам как си се стопил, не ти завиждам! Затова ли мечтаеш да се подмладиш! Но си мисля, защо ли не те изхвърля от работа?! Как я мислиш…?
Другият разбра иронията му и понеже я заслужаваше, не ù обърна голямо значение и се усмихна. Те бяха братовчеди и затова си позволяваха подобни разговори…
- Кирчо, отваряй водката! – нетърпеливо рече шефът им - Да си смажа гърлото и да хващам китарата.
Чашите за водка бяха инсталирани навреме. Калоян подаде бутилката на Кирил.
- Приятелю, запознай се с тази бутилчица! – рече с усмивка - А защо е само една, ама и ти…?! – иронията не падна от лицето му.
- Наздраве колеги!
Калоян глътна от водката и изригна като вулкан. А и видът му беше исполински.
- Мамка му мечка! Дойде ми музата! Къде е китарата? Шефе какъв е повода, да ни викаш в този слънчев, съботно–сексуален ден?
Седящият до него, синеок Слави подаде китарата.
- Хайде, изливай музикалните си качества, умнико!
- Да-а-а вярно, аз съм най- умното и музикалното момче на мама и тати.
Кръстоса крак върху крак, глътна от водката, изкашля се и се почеса по тила.
След като изпя песента, шефът им - Георги каза:
- Колеги, необходимо е да направим разстановка, за да се отвори място, а малко по-късно ще разберете повода. Ще си позволя да поиграя с емоциите и чувствата ви. Първо ще помоля да изместите кинексите в склада. Четирите маси ще наредим откъм стената. Поканете и жените си. Нека дойдат към дванайсет и половина!
Стана от стола и прибра документите си.
- Шефе-е-е… предполагам, че новините са радостни, щом ще има банкетна част? – попита Калоян с нетърпение, почесвайки темето си. Погледна го с усмивка и продължи – Да не си решил да вдигаш заплатите?! Ако е така, да се изреждаме да те целуваме?
- Калояне-е-е, Калояне! – въздъхна Георги, присви очи и раздвижи пръсти върху бюрото – Не си свършил грам работа за пет пари, а искаш повишаване на заплатата. Ако реша някога да правя това, ще бъдеш последния. Така, че не се надявай!
- Така кажи, че да си плета кошницата другаде.
Знаеше много добре, че братовчед му както обичаше да се шегува, би могъл да го направи. За самият него, щеше да бъде по-добре да се захване на друго място, или да пусне наново фирмата си. Имаше и друг вариант, да стане съдружник на братовчед си, стига да се разберат. По спокойно щеше да бъде и за колегите.
- Разбирам те, накъде биеш! Умен си и знаеш какво искаш.
Останалите слушаха разговора им и мълчаха тактично.
- Колеги… разговорът който чухте, смятам, че не ви е притеснил, а и няма за какво. Да си призная, рядко се среща сплотен колектив като нашия, а и разните там майтапи. Когато дойде моментът, да не съм ви пряк началник, мисля, че няма да се забравим…?!
- Шефе, имам чувството, че ни държиш прощална реч. Нов началник ли ще имаме? Свикнахме с Вас, а и смятам, че не сме се изложили.
- Прав си, Кириле! Ще си имате нов началник! Убеден съм, че той притежава по-добри качества от мен. Познавам го достатъчно добре и гарантирам това което казвам. Всички го познавате. А към теб, Калояне, имам друго предложение. Това не означава, че няма да имаш взаимоотношения с колектива си тук. За сега само това, после останалото.
Обстановката в този сплотен колектив се разведри.
Всички разбраха, че Георги бе решил да прави реформа, а и още нещо. Казаното от него бе кратко и загадъчно. Той бе позитивен и рационален ръководител. Винаги подхождаше с необходимото внимание и строгост – когато трябва. Държеше на професионализма и екипността.
Отрядът свърши набързо възложената задача. Всеки се обади на половинката си, да дойде в уговореното време.
Георги обясни за какво ги беше извикал. Зарадва ги с повишение на заплатите. Тъй като разширяваше бизнеса, който трябваше да ръководи, назначи Кирил на своето място. Предостави му и служебен автомобил, който го чакаше на близкия паркинг.
По-късно предложи на Калоян бизнес – оферта насаме. Обясни на колектива, че проектантския отдел ще се мести в собствена двуетажна сграда, с три цеха до нея.
Предстоеше увеличаване състава.
Калоян взе китарата по настояване на колегите си и банкетът премина в много настроение.

© Николай Пеняшки - Плашков

ИЗПЕПЕЛЕНИ ЧУВСТВА - роман - втора глава

*
След вечерята в „Централ” почувстваха свежия въздух в приятната юнска вечер. Беше пълнолуние. Звездите като хиляди очи следяха с нежността си и пръскаха любов по цялата Земя. Усещайки посланието им, Десислава се сгуши в Кирил и го целуна.
- Обичам те! Нямаш представа колко е силно това чувство в мен… Ако знаеш как ми се прияде нещо сладко! – каза усмихната.
- Какво по-точно?
- Ами-и-и, шоколад! Трябва да знаеш, че от време на време съм доста капризна и обичам да ми угаждат!
Сърцето ù беше изпълнено с много нежност и любов. Чувстваше се щастлива в присъствието на любимия.
- Надявам се да не ти е постоянен навик! – погледна я иронично, а сърцето му бе готово да изхвръкне от вълнение. – В момента изпитвам приятното чувство да ти угодя, но-о-о…
- Хайде! Хайде! Мисля, че разбирам намека ти! Не съм от най-глезените.
Вървяха по посока кино „Добрич”, където имаше денонощен магазин. Купиха каквото им трябва и се прибраха. Десислава се преоблече. Появи се с дънки и червена тениска. На свой ред Кирил свърши същата процедура.
- Аа-а-а-а така и ти да не останеш по назад! – възкликна тя, виждайки го с дънки и синя риза. – Ти да не си се-де-сар?! – попита тя и се усмихна.
- А ти от червените ли си?! – усмивката цъфна на лицето му. – Знаеш ли, че ти си моята коалиционна половинка? – прегърна я и притисна до себе си. – Искаш ли натурален сок? – целуна челото ù,
а ръцете му плъзнаха по гърба ù.
- Не възразявам, но с нещо твърдо!
- Късно е вече!
- Моля те! От колко време не сме се виждали, така че нека полеем случая за нашата среща!
- Добре, де! Добре! Знаеш, че не мога да ти откажа.
Тя го погледна предизвикателно с прекрасните си очи и попита:
- Ако пожелая да ме любиш цяла нощ…?
- Не знам, ще си помисля! – отговори той с шеговита усмивка.
Кирил винаги изпитваше прекрасни чувства към нея и с най-голямо желание би споделил живота си в името на тази прекрасна любов. За него Десислава бе единствената жена, която би могла да осмисли битието му.
- Ако за всяко мое желание реагираш така, не знам как ще бъде по-нататък! – тя се разсърди и нацупи.
Той се приближи до нея, прегърна я и целуна.
- Прощавай, миличка, не исках да те обидя! Толкова те обичам, че не бих го направил никога! Права си, че с чувствата не бива да има шега. Не само тази вечер, а винаги ще бъдеш моя…!
Прегърна я и притисна до себе си.
- Прощавам ти! Нека бъде за последно! Да пием по едно питие, заслужава си случая!
Той извади водка и натурален сок. Наля в чашите. Взе ги и подаде едната на Десислава.
Очите излъчваха цялото щастие, което можеше да му се случи, а сърцето плуваше в любов…
- Наздраве, скъпа…! За нас и-и-и…!
- Шш-ш-ш-ш, тихо…! – тя го целуна и каза. - Нека чуем звъна на чашите и усетим желанията си…! Наздраве, миличък!
След като изпиха питието, се изкъпаха. Той я взе на ръце и понесе към спалнята. Положи я на леглото. Прибра косата ù назад. Галеше лицето, шията и прекрасните ù възвишения. Устните им се сляха. Приближи тялото си до нейното. Галеше гърдите ù, нежната кадифена кожа, всяка падина и извивка на тялото. Дланите му се плъзгаха по дългите ù фини бедра. Обсипваше със страстни целувки гърдите ù. Докосваше нежно с език зърната. Тялото ù тръпнеше от страст, разтвори краката си и доказа огромното желание, което искаше. Ръката му се плъзна под нея и повдигна ханша ù нагоре.
Тя прегърна раменете му, забивайки пръсти в кожата и се вкопчи в него. Сляха се…

© Николай Пеняшки – Плашков

из книгата ми "ИЗПЕПЕЛЕНИ ЧУВСТВА"

 

ИЗПЕПЕЛЕНИ ЧУВСТВА - роман - първа част

„ В света на злото, глупостите
неувереността и съмненията, наричани
съществуване, има нещо, за което още
си струва да живееш, и за което несъмнено
е силно като смъртта: това е любовта.

                          ..Хенрих Сенкевич

Кирил живееше в неголям провинциален град на петдесет километра от морето. Имаше неколцина приятели, с които се събираше. Сбирките им бяха в едно и също кафене “Блага Вайзе”, намиращо се в центъра на града.
Лятно време седяха на чист въздух, пиеха напитките си и плакнеха очите, гледайки красивите жени, които минаваха по жълтите плочки.
Един от приятелите му често подхвърляше:
- А бе Кириле, кога ще те видим с някоя красавица, че да те оженим?! Стига си скитал като вълк единак.
Кирил слушаше подмятанията понякога на шега, а често и на сериозно. Един ден не се стърпя и отговори.
- Не бери грижа за мен! Мога сам да си реша проблема…
- Стефане, защо не го оставиш намира?! – закани се Драган настоятелно.

Тази група приятели, въпреки, че се зевзечиха помежду си, бяха задружни.
Стефан, който бе с лице към движението, изригна като вулкан.
- Ай-й-й-й, ай, ай-й-й-й…, ако тая блондинка я награбя, ще я правя щастлива всеки ден! Що ми трябваше да се женя толкоз млад! – и заклати глава усмихвайки се.
- Какво ти стана бе?! Нищо ти нямаше! Де ти зайде акъла, а-а-а?! Предлагаш на Киро да се жени, а ти женения какво приказваш? Ако научи жена ти, спуканата ти е работата! – скочи в словесна атака Пламен.
- Ти пък какво искаш? Да не мислиш, че като съм женен, бих могъл да изпусна такава красавица?! Въпреки това, не бих си позволил, да хлътна по някоя фуста!
- Да не би жена ти да е грозна?! Поне я познавам, красива е като топ модел. – отговори Пламен, като въртеше химикалка между пръстите си – Та тя е самата Афродита!
- Е-е-е-й, ти да не си хлътнал по жена ми? Внимавай да не станем на кълбо! – закани се Стефан.
След приключване на разговора, Кирил се размърда, разтри ръце и се изкашля.
- Ча-а-ао друзя, отивам на работа.

*****
След приключване на работното време не бързаше да сe прибира. В къщи нямаше кой да го чака. Родителите му бяха починали преди години. Като ерген не се чувстваше комфортно. Започна да му омръзва. Беше на средна възраст и работеше като проектант. Мина край театъра да провери какво предстои. Продължи по посока „Централ”. Очите му шареха, сякаш търсеха някого.

В града имаше доста красиви жени, които пълнеха очите, възбуждайки мъжките страсти; а това не беше най-важното за нашия герой. Чувстваше необходимостта от другарка в живота.
- Кириле, здравей! – поздрави го млада брюнетка. Жрицата на сърцето, за която мислеше преди малко, се усмихваше…
Той я позна, можеше да реагира иначе, но реши да скалъпи сценка.
- Добър ден! Не сте ли Доротея, дъщерята на леля Витка от Габрово?! – отговори той сериозно и преигравайки.
- Не глупчо! Не ме ли помниш?! – Попита тя засегната – Стига с този театър! Помисли си, ако все още изпитваш чувства към мен! – маслинените й очи изразяваха неустоима привлекателност. Кадифената и кожа бе повече от нежна, а устните красиви и привлекателни. Въздъхна тихо и бавно – Браво на теб, а казват, че стара любов ръжда не хваща! Добре, ще ти припомня! Сигурна съм, че знаеш много добре, но се правиш на задръстен!
Той разбра, че бе разкрит. Гледаха се усмихнати.
- Деси, радвам се, че те виждам! Прости ми…!
- Защо не се обади толкова време…?! Не бих приела никакво оправдание! Обидена съм ти!
- Права си! Грехота е да се оправдавам! Извинявай миличка! – заоправда се той и я прегърна през кръста.
Предлагам да изпием по едно кафе на „Блага Вайзе”, а после ще решим какво да правим.
- Не си мисли, че така тънко ще ти се размине!
- Съгласен съм! Бих направил всичко за теб!

След запознанството им като студенти се зароди прекрасна любов между тях; която все още не беше изгаснала. Пасваха си във всяко едно отношение.
Чувствата им оставаха същите дори и в настоящия момент.
- Как е при теб? Нещо ново? – попита Кирил с цел да опипа почвата.
- Нищо ново. Доколкото усещам въпроса ти, нямам си никого. Освен ако ми излезе късмета тук. Смятам да остана дълго време – отговори с предизвикателна усмивка. – А при теб?!
- Родителите ми починаха преди няколко години почти един след друг. Но около мен нищо особено. Работя и чакам да се случи нещо съществено… – отговори с болка.
- Приеми моите най-искрени съболезнования! – каза Деси и го хвана под ръка.
Вървяха по посока градината. Стигнаха до „Блага Вайзе”. Огледаха се за свободни места. Приятелите на Кирил бяха инсталирани около една маса и пиеха питиетата си.
- Привет! – поздрави го един от тях, който бе с лице към движението.

Останалите направиха същото. Усмивките не падаха от лицата им, а насрещния с кестенявия мустак се подхилваше.
Десислава продължаваше да държи Кирил под ръка, подбутна го и каза:
- Скъпи, онази маса се освободи. Вдясно от приятелите ти.
Той и поднесе стола за да седне с лице към движението. Дългата и катранена коса галеше фината кадифена кожа на оголените рамене.
Червената рокля оформяше красивото и тяло, и фините гърди.
- Какво ще желаеш? – попита той, като я изпиваше с поглед.
- Теб! – отговори нежно тя – Но ще пия дълго кафе и сок от касис.
Погледът беше енигматичен. Сетне положи ръка върху неговата.
- А-а-а-а…, как са Диян и Катерина? Отдавна не съм се чувал с тях.
- Добре са! – отговори тя свивайки вежди, приглади косата си и я намести зад раменете. Замисли се за нещо и допълни - работят и си гледат детето.
- Радвам се за тях! Момче ли е или момиче? – изкашля се той, слагайки ръка пред устните.
Сервитьорката кацна при тях.
Десислава отметна галантно косата си и я намести. Извади черна шнола и я прихвана. Фината дълга шия и красивото нежно лице придаваха по-голяма чаровност на госпожицата. Златните обици и огърлицата с рубинени камъни й придаваха готически вид.

Разговорът им продължи доста време…
Появи се негов познат, с когото често стигаха до конфликтни ситуации. В случая беше доста пийнал и вървеше като препънат кон. Досега не беше го виждал в този вид - с протъркани, пробити над колената дънки и бледосиня – смачкана риза. Пияният се опита да промени с гримаса измъчената си физиономия и се насочи към тях. Кирил се престори, че не го забелязва и докато обясни на Деси, какво може да се случи, другият го изпревари.

- Охо-о-о-о! … Киро-о-о… – заклати се като щъркел пред масата – Мара ба! – и не дочака отговор. Очите му бяха изцъклени от напрежение. В гърлото му сякаш бе заседнало яйце и не достигаше въздух да диша. Преглътна мъчително и рече:
– Кво ма глеаш така?
- Стояне, изчезвай и да не те виждам в този вид! Хайде – е -е…!
- Ш-ш-што-о-о не ма запознайш с туй готиното гадже?… П-п-приятно ми е мадам, пардон!

Кирил не се стърпя, стана, хвана го за ръкава и избута настрани, каза му няколко думи и другия си замина. После се извини на Десислава за ситуацията, обясни как стоят нещата и стихията споходила живота на Стоян.
Загуба на родители, съпруга и деца в рамките на половин година.
- Жалко за човека, жестока съдба!
Решиха да се разходят в градската градина. Той прегърна Деси през кръста и внимателно приближи тялото и към себе си. Реакцията и беше позитивна, дори се усмихна. Сърцата им забиха лудо, готови да изхвръкнат…

- Имаш ли ангажименти тази вечер?
- Защо? – попита със закачлива усмивка – Какво имаш предвид?
- Каня те на вечеря! – отговори той по същия начин.
- А после? – усмивката й не слезе от лицето и сви устни като за целувка.
- Какво после? – той попита разсеяно, уж не разбрал намека и.
- Ами-и-и…, ако откажа! – гласа и се промени с нотка да не го засегне, но и да разбере до колко е сериозен в намерението си.
- Ако ми откажеш за тази вечер, ще те поканя утре, или в следващите дни докато се съгласиш, но няма да се откажа да бъда с теб.
Очите и заиграха като танцуващи птици, излъчващи нежност. Усмихна се.
- Приемам поканата. Аз също желая да бъда винаги с теб, като добра приятелка, съпруга, домакиня и любовница.
Кирил се изненада от думите и.
- Кажи нещо? – подкани го тя с нетърпение.

Вървяха мълчаливо и въпреки множеството граждани чуваха бавните си стъпки, любовния ритъм на сърцата и желанието да се слеят.
- Това което каза, ме изненада! Вярно, че човек трябва да има семейство, но вместо аз – ти ми правиш предложение, а това…
Изпитваше необходимостта да и се обясни в любов, но трябваше да намери подходящия момент.
- Хайде де, направи го…! Нима се притесняваш, че ще ти откажа?!
Зеленината и цветята в парка бяха великолепен пейзаж, който успокояваше и предразполагаше душата на всеки…
Най-красивото цвете за Кирил беше Десислава. Усещаше аромата на нежната кожа и дъха й. Изпита желание да я прегърне, да целуне сочните й устни, кожата и като пчела да погълне соковете й, без да се отлепи от нея.
Седнаха на близката пейка и се притиснаха един - друг. Разговаряха за доста неща, но ръцете им говореха повече.
По едно време тя стисна с ръка бедрото му, леко се озъби и присви очи.
- Слушай мошенико! Когато се видяхме, реакцията ти беше, че не си спомняш за мен. Каква беше тази постановка?
Той се почувства уязвим и виновен. Въпреки това на лицето му цъфна усмивка.
- Понякога си такъв артист, че не си за понасяне! Обиди ме с поведеннието си. Не бих могла да ти простя толкова бързо – погледна го сериозно, но със закачка.
Той я гледаше с лека иронична усмивка и донякъде с умиление. Погали я по лицето и целуна челото.

- Не съм искал да те обидя скъпа! Бих направил всичко, за да ми простиш!
- Знаеш ли…, ще ти простя ако ме целунеш още веднъж, но ще искам и още нещо! А за довечер си знаеш урока…
Кирил изпълни желанието й с удоволствие.
- За какъв урок говориш? – попита с усмивка и с недоумение, все едно че не разбира.
- Не се прави на задръстен! – отговори тя с укор.

Той я изгледа с иронична усмивка, прегърна я и притисна тялото и към себе си. Сърцето му се разигра от вълнение, а стомахът се сви на топка. Чувството което танцуваше в него не му даваше мира.

- Доста хаплива лисичка си, но не бих позволил, да те загубя! Усещам те прекалено близка, ако разбираш какво искам да ти кажа. Имам нужда от теб!
- Ще ставаме ли? – попита тя и сви вежди – Нали ще ходим на вечеря?

 
© Николай Пеняшки – Плашков