Разказът „Една човешка съдба” още със
заглавието си съдържа подтекст- една от многото човешки съдби. Спокойното
разказване в началото продължава така до края, макар че след първа част това
привидно спокойно пътуване по пътя на живота е нарушено внезапно от падналия
мъж в тревата. Персонажът е по човешки видимо обезпокоен, притежаващ чувство за
отговорност, а до края на разказа разбираме ,че е човек екстровертен- отворен
както за собствените си постъпки, но и отворен към света на другите. Именно
това диктува поведението му в този решителен момент, пред който го изправя
съдбата- да вземе правилното решение. Това му чувство за отговорност го кара и
по-нататък да извърви своя път до край- да иде да види съседа си в болницата и
да покаже хуманното си отношение към него. Въпреки че среща само студенина и
неприязън у болния си съсед, Данчо( както го нарича той) е великодушен и у него
не остава нито лошо чувство, нито каквото и да е съжаление, че му е помогнал.
Това доказва и втората среща между двамата- Данчо с поведението си в болницата
и думите ,които изрича в болничната стая пред получилия инфаркт съсед,
предизвикват размисъл у него и именно поведението на неговия спасител го карат
по- късно да иде у тях и да му благодари. Мотивът за доброто в разказа става
водещ, но предизвикан да излезе на показ от друго, нещо по-страшно в
съвременната действителност- тежкия социален живот, влошените родствени
отношения между син и родители.Тук разказът напомня „Пази, Боже,сляпо да
прогледа !” на Алеко Константинов. В думите на оздравелия вече съсед се
съдържат много горчивина и болка, жестока истина, от която не просто боли- тя е
като кървяща рана , чиято воня долавят всички. Тава са нарушените отношения
между родители и деца, между съседи, между… българи.Не са случайни и псувните
на героите- те говорят много повече от всичко друго. Възгласът в края на
разказа:”- Боже Господи! – помислих си – Докъде я докарахме?!”- ме отвежда към
друг наш класик- Йордан Йовков и разказът му „По жицата”: „Боже,колко мъка има
по тоя свят,Боже!” И в двата случая долавяме не просто укор, а по-скоро
обвинение към социалната система, към управляващите, довели иначе работливия и
стойностен човек в някои случаи до просяшка тояга или нарушили равновесието в
междуличностните отношения у близки хора. Диалогичната реч разкрива вътрешното
вълнение на персонажите от една страна, а от друга- доброто ,чийто носител е
Данчо. В неговото семейство цари хармония, добър семеен дух и уют, а това топли
и дава криле в един свят, който смазва и погубва, ако човек се окаже по- слаб.
Истината за съвременния живот е жестока- изрича я спасеният съсед при втората
среща с главния персонаж- изпълнена е с много тъга и озлобление срещу
управляващи и държавност. Разказът на Н.Пеняшки е напълно съзвучен с
действителността у нас през напрегнатия 21 век- време на социални борби, борба
между олигархии за надмощие, корупция и пълна не- грижа за обикновения, малък
човек. Още по- зле става тогава, когато човек, излязъл от недрата на народа, и
успял да се изкачи по йерархическата стълба на живота, забравя род и близки.
Така мотивът за съдбата на малкия човек , отчуждението, студенината, апатията
раждат недоволство и недоверие между хората. А това най – ясно авторът е
разкрил чрез антиподните образи на двамата мъже в разказа. И още- докато в семейството
на Данчо цари разбирателство и задружност, то в семейството на съседа му витае
болка и озлобление.Напълно в съзвучие с голямото социално семейство-
обществото. Тялото на човек боледува, когато е нарушена вътрешната му хармония,
боледува и обществото, защото е болно времето , в което живее, болни амбиции
шетат из него и нехайство по отношение на народ и държава. Един разказ на Н.
Пеняшки напълно съзвучен с нашата съвременност.
автор: Йорданка Радева
