ОТРАЖЕНИЕ - РОМАН - ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

- Какво ти е татко? – попита разтревожена Наталия – Ако трябва да се обадя на бърза помощ?
- Не, недей дъще! Само ми прилоша, ще се оправя! Вече съм по-добре. А и морския въздух ме освежава.
Всъщност Стефан се чувстваше значително освежен; само дето му дойде много и най-вече вълнението беше значително след срещата с дъщерята, осъществена с помощта на Иван, на когото не би стигнало цял живот да отблагодари.
Задиша по-спокойно и на лицето му пробяга неопределена усмивка.
Причината за това болезнено вълнение беше трудният и невъзможен за сега отговор за двамата братя близнаци.
Но как да й каже, като единият беше неин работодател, и другия с когото също се познаваше. Изпитваше и към двамата особено близки чувства, които Наталия не можеше да определи…, като че бяха родени и расли от един корен.
В случая тя не можеше да има приоритет към някой от двамата.
Наталия наблюдаваше баща си с неособено спокойствие, но същевременно се страхуваше за здравето му. Не желаеше да го притиска с въпроси, независимо че искаше да научи за брат си, но не знаеше, че са двама близнаци. Причината за това бе непростимата лъжа на майка й и на другите близки роднини.
Информацията която криеха от нея, вероятно съдържаше злонамерено поведение, или пък нещо друго.
През мислите и мина болезнена вълна, сещайки се за смъртта на майка си следствие от катастрофата, която беше потулена за известно време, а сетне получиха урната с праха и.
Спомените й бяха бегли по причината, че по него време беше малка.
Странното беше, че нито съпруга й и синовете не научиха навреме за ужасната катастрофа, причинила коварната смърт.
А тази все пак млада жена беше изцяло обгорена.
Точно по това време сестра й – нейна близначка беше в Германия и никой не можа да се свърже с нея, за да й съобщят за смъртта. Всичко това беше много странно и забулено в загадка. Времето минаваше и нямаше никаква информация за другата в чужбина.
Наталия и баща й мълчаха и гледаха към хоризонта, който очертаваше морската диря – с оттенък на синьо-златист цвят, представляващ своево  рода отражение. А то изразяваше своята многозначителност, която можеше да определи само този, който притежаваше значими философско-психологически познания и усет, за да сравни природните и абстрактните явления и дадености с моментните човешки чувства и вълнения, дори и психологическо- емоционалната настройка.
Мълчанието продължи. Те усещаха дишането и влажния морски бриз, определящ колоритността на положението.
Цялото това моментно положение беше един вид поема, която изразяваше значимостта и своята самобитна мелодия за краткия човешки живот – с неговата красота, любов, нежност, изпълнен с препятствия, несгоди, омраза, подлост, потайности и жестокости. ..
Всичко това се случва не само в мълчанието, но и в бунта.
А мълчанието е също вид бунт…
Подобен вид мисли минаваха през мозъка на Наталия и баща й.
Те се разлистваха като прочетени и излитаха като есенни листа подгонени от влажния и не много студен вятър, който изпращаше отминаващото лято.
Дишаха с пълни гърди, и с надежда очакваха да се случат нещата, които ги вълнуват.
Лицата им грееха като слънце, и желаеха да посрещнат прекрасната вечер, усмивката на луната, и искрящите звезди.
- Виждам, че си по-спокоен – каза Наталия и се сгуши в баща си.
- Да скъпа – отговори той, прегръщайки я с лявата си ръка. – Много ми липсваше. Жадувах за този момент.
- И аз татко… Извини ме за притеснението и многото въпроси …, а очите й се напълниха със сълзи.
- Няма нищо, дъще! Имаш право да знаеш!
Въпреки успокоението, в душата му се беше загнездило полузагаснанло въгленче и трябваше малко повече въздух за да се разпали, и по тази причина се стремеше да диша бавно и спокойно.
- Така е! Знам, че ти дойде много. Прости ми! Надявам се в скоро време да науча. Нали миличък? – тонът й бе мек, а в сърцето се таеше щастие смесено с тъга.
Тя все още бе облегната на рамото и слушаше неравномерното биене на сърцето му.
При друг случай той би й казал всичко, и въпреки това кой би могъл да бъде по-изгоден?
Стефан беше убеден, че колкото повече бави момента да каже истината на дъщеря си, толкова по-зле щеше да й се отрази. Предчувстваше, че няма да му се сърди а и нямаше за какво.
Ако й каже сега? Когато и да е, реакцията й щеше да бъде една и съща.
Двамата продължаваха да седят прегърнати, и се наслаждаваха на свежия морски въздух, писъка на гларусите, и на небесната пелерина прегръщаща с нежността си родната земя, флората и фауната.
Спокойното море целуваше родния бряг с безкрайната си нежност, а къпещите се на смрачаване пореха с любов синята му мантия.
А то беше като огледало, върху което се отразяваше не само хоризонта, а и всичко останало.
..
Следва продължение…

 © автор: Николай Пеняшки – Плашков ; Защитени авторски права.

ОТРАЖЕНИЕ - роман - дванадесета глава

В този горещ летен ден Наталия и баща ù се разхождаха в морската градина. Свежият морски бриз галеше с нежността си лицата и косите им, а морето предизвикваше с потайността и неспокойствието си. То се радваше на любовта на хората, които пореха с телата си неговата мантия.
Наталия разказваше за себе си – младежките години, училището, за вниманието и помощта на вуйчо и леля ù в студентските години. Беше загадка за нея, защо никой не споменаваше за баща ù и брат ù. А темата за майка ù беше неприятна за Стефан. Тя усети това, но ù беше неудобно да пита баща си, понеже усети болката в сърцето му. Беше обзета не само от мисли по него, когото не беше виждала от много малка, но и от тайните, които ù предстояха. Въпреки всичко, загубата на майка ù остави завинаги болка в сърцето. Мина дълго време, докато преодолее този тежък момент, а и това, че не знаеше за баща си и нещата, свързани с него. Тя го попита за брат си, с когото раснаха като малки в порядъка на около три години. За него знаеше само от разкази на майка си.
Стефан отговори с болка, че не го е виждал дълго време и не знае нищо за него. Въздържа се да каже, че има двама братя близнаци и за проблемите им, не само между тях, но и спрямо него. Очите му се напълниха със сълзи.
- Татко, успокой се! – помоли тя и го хвана за ръката.
За него този момент беше най-прекрасният и да почувства дъщеря си, за да ù отдаде цялата си любов и нежност. Най-съкровеното му желание беше да компенсира загубените дни, месеци и години, за да даде всичко от себе си за любимата дъщеря.
- Момичето ми… обичам те! – Думите излизаха бавно и задавено. Като че устната кухина бе засъхнала. – Как съм… мечтал… за този момент – а гласът му трепереше от вълнение.
Прегърна дъщеря си, за да отдаде бащина топлина и нежност.
В гърлото му като че бе заседнала гореща буца, която хвърляше огън и обгаряше всяка частица от тялото му. Чувстваше, че в него се бе насъбрала енергия, готова да изригне като вулкан и да изпепели всичко по пътя си. Гледаше я с любов и нежност, и галеше косите си.
Край тях прелетяха бели гълъби, които направиха своя пирует и кацнаха близо до тях, а слънцето сякаш бе усмихнато и изпращаше горещи целувки.
Гълъбите пристъпваха към тях. Наталия беше все още в прегръдките на баща си. Наблюдаваха прекрасните птици.
Тя протегна ръка към тях с шепа и единият гълъб кацна върху нея. Гледаха се в очите с доверие… Птицата поклати глава, вдигна се във въздуха, завъртя се в поредния пирует над главите им и продължи към хоризонта.
Двамата с  баща ù гледаха щастливи случилото се.
В далечината плаваха бавно няколко тъмни облака,  които напомняха,  че не съществуват само красотата и любовта. Небето потъмняваше, но слънцето не се отказа да напомня за себе си.
- Татко… бях попитала за брат си, как е той и къде е, как изглежда в настоящия момент.
Тези нейни думи се забиваха като нож в сърцето, а душата му сякаш бе обхваната от пареща болка. Прилоша му, облегна се на близката скамейка и седна, положил ръка на сърцето.

Следва продължение...
© автор: Николай Пеняшки – Плашков / защитени авторски права

ОТРАЖЕНИЕ - роман - единадесета глава

След закуска Наталия и баща ù решиха да излязат.
Въпреки че беше в отпуск, Иван трябваше да провери как вървят нещата във фирмата, а сетне реши да се обади на родителите си.
В службата всичко вървеше нормално, дори и организацията с обзавеждането в новата сграда беше наред. Познаваше много добре хората от екипа си, дори и партньорите, с които работеше. Знаеше, че никога няма да го издънят. Причината бе той…
Беше минало доста време от връзката му с Наталия, която даваше смисъл в живота. Преди да се запознае с нея, имаше работата и ангажиментите си, но в настоящия момент предстоеше да пренареди пъзела.
Мислите напираха и не даваха покой, дори оставаха недовършени. В него живееше нежността на гласа ù, допира на кадифената кожа, звездите в очите и сладостта на устните.
Вървеше бавно и замислен, но щастлив. Знаеше, че редом с прекрасните моменти в живота, възникват не само трудни, но жестоки и коварни ситуации. Не за всички човек може да бъде подготвен… Зависи…
Телефонът звънна настоятелно и прекъсна мислите му. Беше Валя, която настоя да се видят. Решиха да се срещнат в кафенето, намиращо се до сградата на фирмата.
Той влезе в заведението по-рано от уговореното време. Избра самостоятелна маса и се настани. Напоследък мислеше за много неща… което не беше новост за него.
А начинът му на разбиране върху нещата и ситуациите в живота го правеше различен от този на себеподобните. Предпочиташе да анализира и отсява баластрата, но запазваше и двете.
Чудеше се за какво толкова важно го търсеше Валя. Гласът ù беше тревожен и неспокоен.
Не след дълго се появи и тя.
- Здравей, скъпи! – поздрави с приветлива и сдържана усмивка.
Поведението ù го смути. „Какво ли се е случило?” – попита се той. Както винаги, успя да запази самообладание.
- Здравей! Как си? – а усмивката му бе приветлива и сдържана.
- Благодаря! Добре! Но не това е важното – отговори тя, а в погледа ù се четеше притеснение.
Беше ù приятно с присъствието му, държеше на него и го обичаше. Харесваше неговата сдържаност, която я подтикваше да разгадае с огромно желание. Знаеше много добре, че той не е от онези мъже, които говорят празни приказки и притежаваше странна, но скрита комбинация от откритост, резервираност и строга логичност. А тази редовна, негова усмивка, бе привлекателна и предизвикателна. Беше убедена, че не е безразличен към нея. Прекрасните моменти на духовно и физическо привличане оставиха завинаги своите спомени в живота на двамата.
- Усещам, че те притеснява нещо? Това, което искаш да ми кажеш, приятно ли е, или не?
Тя все още мълчеше. Дишането ù беше учестено. Не бързаше да отговаря.
- Знам, че при теб има съществена промяна. А това, което искам да ти кажа, ще те изненада. Но преди това искам да знаеш, че много те обичам и непрекъснато мисля за теб, въпреки пожеланието ми да намериш голямата любов… и съм убедена, че си случил, – очите ù бяха натъжени.
- Моля те! Не говори така! Обичам друга жена и съм решил да се оженя за нея… Ще ми кажеш ли изненадата, която криеш?!
- Разбира се! Затова се обадих. Бременна съм, скъпи.
- Моля! Какво каза?!… Сигурна ли си?! – попита стреснат. Тази новина за него беше съвсем неочаквана, беше като като бич, дори като остър нож, който се забиваше бавно в сърцето му. Имаше усещането, че ток премина през него и мравки пропълзяха през кожата. Въпреки това успя да запази самообладание и върху лицето му се появи по-различна от друг път лека усмивка, придружена с искрящия, но енигматичен поглед.
Въздъхна бавно и по същия начин изпусна въздуха. Положи внимателно  ръка върху нейната и я погали с възглавничките на пръстите си, – Ти-и-и, не се шегуваш, нали?!
- Не-е, скъпи! Не е шега. Това е самата истина. Затова ти се обадих. Бях длъжна…
- А какво смяташ да правиш, – попита той, прекъсвайки мисълта ù.
Този въпрос съвсем я обърка. Не го очакваше. Невъзможно бе да има незаинтересованост от негова страна. Беше сигурна в обратното. Преодоля моментното затруднение и каза.
- Бих могла да родя детето, или да го махна, колкото и да ми е болно. А махането на едно дете за мен е вид убийство. Бих се чувствала престъпница при подобна постъпка. Но то е и твое дете. Може да съм имала познати и приятели, но интимност преживях само с теб. Има и друг вариант. Знам, че не можем да се оженим, но няма да искам издръжка за него! Опасявам се, че при тази ситуация мога да остана без работа, понеже съм твоя служителка!… Не биваше да се отдавам на чувствата си! – красивите ù очи се напълниха със сълзи. Имаше усещането, че следващите думи биха я задавили и остана без глас.
Той мълчеше, впил поглед в лицето ù. Положи лакти на масата и преплете пръсти в юмрук. Въздъхна бавно и продължително. Склони глава замислен. Вярно, че харесваше Валя, но чувствата към нея бяха приятелски. Знаеше много добре, че тя не би могла да бъде онзи тип жена, с която да се обвърже за цял живот, дори и в случая, че очаква дете от него. Това невинно същество, което би могло да се роди, бе резултат на тяхното взаимно привличане и страст. Тази изненада за Иван беше преломен момент. Реши да поеме своята отговорност за детето и да не я загуби като специалист.
- Скъпи, не желая да те изнудвам! Моля те да ме разбереш! – рече тя и изпъна раменете си с въздишка – Знам, че обичаш друга жена, с която желаете да създадете семейство. Нормално да е така и да се притесняваш как ще реагира, при положение, че разбере за мен и детето… Знаеш много добре, че вината е взаимна! А любовта ми към теб, вероятно е забранена… – очите ù потънаха в сълзи, преглътна бавно, въздъхна дълбоко и замълча за кратко – Най-добре ще бъде да напусна работа…
Иван слушаше думите ù внимателно.
- Но защо? Никой не знае, че сме стигнали до такава близост. Така че няма от какво да се притесняваш и е безмислено да напускаш!
- Вярно е така! Но аз… не желая да насилвам нещата!
- Искам да знаеш, че каквото и да стане, независимо от решението ти, разчитай на мен като добър приятел. А колкото до работата, бъди спокойна!
- Но как така?! Ще се чувствам некомфортно…
- Слушай какво ще ти кажа! Сформирам нов отдел по дизайн и архитектура и ти ще му бъдеш началник. Мислех да ти кажа по-нататък, но реших, че сега е удачният момент.
- Благодаря ти, скъпи! В такъв случай искам да те почерпя. Какво ще пиеш!
- Няма да ти откажа, – отговори той и на лицето му се появи редовната усмивка – с удоволствие ще изпия една водка и кола за твое здраве и детето, което носиш! Бих се радвал, ако бъде момче, дори и момиче да е, но да бъде здраво. Както решиш, но искам да знаеш, че ще поема своята отговорност.
Напитките бяха сервирани. Двамата мълчаха и се гледаха. Знаеха, че при това положение, мълчанието, уважението, свързани със своеобразна обич, бяха еднозначни, но се явяваха антагонист на най-силното и прекрасно чувство, любовта. Те знаеха и осъзнаваха ситуацията. Вината беше взаимна, но резултатът беше налице…
Той запали цигара, въздъхна, а в сърцето му живееше една-единствена любов – Наталия. А това дете ако се роди, с най-голямо удоволствие би помогнал за отглеждането и възпитанието му, но времето, което би отделил за него, все някой светъл ден щеше да се усети от жената на живота му. Какво ли щеше да ù обясни тогава? Щеше да бъде една огромна лъжа спрямо любимата, а и още нещо…
Сетне разговаряха за много неща, но в тези рамки мислеше за последствията, които биха се случили във взаимоотношенията с любовта на живота си.
Иван забеляза, че настроението на Наталия се подобри, въпреки че тъжните и болезнени мисли пълзяха като змийчета и безпокояха душата и сърцето му. Положи значително по-голямо, но и невидимо усилие да прикрие огъня и силата на бушуващия в него вулкан.
Тези, присъщи за него качества, биха били непосилни и вероятно невъзможни за много хора, дори биха ги разболяли.
Тя наблюдаваше и най-малкото негово движение, поглед и в този конкретен момент приятелят ù беше не само отворена, но и прочетена книга, въпреки волята и силния му характер да не показва слабост пред другите…
- Скъпи, много добре знам какво те притеснява и вълнува в момента, – каза тя, положила лакти на масата, сключила пръсти в юмрук. Беше вперила зорките и проницателни очи на психоаналитик в лицето му и анализираше дори и най-малкото движение, – Нямам моралното право да преча на взаимоотношенията ти с Наталия и на желанието ви да създадете семейство и да отделяш значително време извън него. Все някой ден съпругата ти ще разбере истината. Така че, бъди спокоен… Колкото до работата, която ми предлагаш, най-сърдечно ти благодаря!
Ще приема! – и се усмихна – Ще се радвам, ако останем приятели. Приемаш ли…?
Той слушаше с изненада и недоумение словата ù. Те се запечатваха завинаги в неговия личен дневник и го стоплиха. Както винаги, не изрази силната вътрешна емоция, само се усмихна чистосърдечно и отговори:
- Приемам! Има сделка… Приятели!
Изпрати я до службата и се разделиха.

Следва продължение…

…
автор: © Николай Пеняшки – Плашков / защитени авторски права

 

Отражение - роман - десета глава

Животът на Наталия преди срещата с Иван и баща ù бе обикновено ежедневие – на работа, вкъщи, контакти и срещи без съществена обвързаност.
Това, че представителите на мъжкия пол я задяваха, тя не позволяваше съществена близост. Въпреки това, че толерантното притеснение от силната страна беше мимоходна игра, която бе израз на внимание към всяка красива жена.
Мъжете привличаха с интелигентност и красноречие, но за нея все още не съществуваше близкия човек, който би могъл да запълни сърцето и душата ù.
Но настъпи моментът, в който откри любовта на живота си в лицето на Иван. В началото усещаше тайнственост и въздържаност в поведението му. Тези качества я привличаха и по свой начин се опитваше да ги разгадае. Харесваше ù неговата самоувереност, толерантност, а и желанието му да ръководи нещата; както се казва да хване бика за рогата. Усещаше в него огромна енергичност, изисканост и подреденост.
Беше събудена, мислеше върху всичко, което се случи около нея, а за нещата, които предстояха, не смееше. Имаше моменти, когато се притесняваше и не знаеше истинската действителност за смъртта на майка си. Вчерашният следобед и вечерта бяха щастливи мигове – срещата с баща ù, и близостта с любимия, който все още спеше. Той бе смисълът на живота ù.
Обърна се към него, прегърна го и му подари страстна целувка. Той се събуди и отговори по същия начин.
- Добро утро! – каза тя, погали го по челото и се усмихна.
- Добро да е! Как се чувстваш? – попита усмихнат.
- Щастлива. А ти?
- Аз също – отговори той, погледът му бе загадъчно-привлекателен, а очите леко присвити и предизвикателни… – Какво ще кажеш да се доизлежаваме?
- Съгласна съм! – отговори тя, разтривайки гърдите и корема, разбирайки намека му – Ще ме целунеш ли?
Той я притисна до себе си, а целувката бе дълга и продължителна, продължи по шията, раменете и сочните ù гърди. Ръцете галеха фината кадифена кожа с желанието да запази този красив и нежен момент.
- Обичам те, скъпи! Искам те завинаги!
- Той обходи с ръце гърба ù. Сетне я целуна.
Мълчаха прегърнати и се наслаждаваха на тишината, която възвеличаваше любовта им.
- Знаеш ли? – тя наруши мълчанието – За мен ти си прекрасен човек, внимателен и толерантен… Ще ти бъда благодарна цял живот, за това, което направи най-вече за баща ми! Нямаш представа колко те обичам! За това, което ми разказа, не знам как си могъл да имаш доверие на непознат като него, особено в състоянието, в което е бил, имайки предвид начина му на живот.
Сетне го целуна с цялата си страст. Очите ù плуваха в сълзи. В този вид бяха още по-красиви. Иван предпочете да не казва нищо. Достатъчно бе да я прегърне…
- Благодаря ти, миличък!
Гледаха се в очите. Той обхвана с длани лицето ù, после я целуна по челото.
- Знаеш ли? – каза той и след кратко мълчание продължи – Готов съм да ти дам цялото щастие, което е възможно да ти се случи!
В думите му се четеше искреност и топлота.
След като закуската беше готова, Иван покани Стефан.
- Добро утро! – поздрави той с ведра усмивка – Как е момичето ми?
- Добро утро! Чувствам се щастлива…! – отговори тя усмихната, а очите ù сияеха от щастие.
Топлото и ведро утро изразяваше настроението на тримата.

Следва продължение…
– © автор: Николай Пеняшки – Плашков / запазени авторски права

Отражение - роман - девета глава

След като обядваха, Иван и Наталия излязоха да се разходят. Тръгнаха по посока морската градина. Горещият  въздух  се дишаше тежко. Бяха се хванали за ръце и разговаряха оживено. Разказваха за себе си  с желанието да се опознаят и на други теми.
Тя сподели, че има проблеми с неин познат, който се опитвал да я задява, въпреки желанието ù да го отбягва. Същият е бил двойник на шефа ù.
- Искаш ли да изядем по един сладолед? – предложи Иван.
- Може – отговори с радост Наталия.
Седнаха в заведението,  където се бяха запознали. Дадоха поръчката си, която бе изпълнена почти веднага. Двамата седяха един срещу друг, мълчаха и се гледаха. Той наруши мълчанието и попита:
- Как смяташ да се отървеш от този нахалник? – попита притеснен.
- Няма страшно! Държа на него само като на приятел, а и нямам никакви други намерения. Имам усещането, че съществува особено привличане, както спрямо него, така и спрямо шефа ми. Озадачава ме приликата между тях, като че са еднояйчни  близнаци. Когато разговарям с господата, изпитвам някакво особено чувство.
- Да не пострадаш?
- Няма страшно!
- Отдавна ли се познавате?
- От година и половина.
- Аа-а-а-а… как се казва?
- Костадин. Двадесет и деветгодишен е.
Иван мълчеше, поглаждайки брадата си, сетне и долната си устна. Гледаше Наталия в очите, фината лебедова шия и прелестните гърди. Върна погледа си на красивото ù лице. Тази прелестна кошута живееше от самото начало в съзнанието и сърцето му. Беше готов на всичко за нея по всяко време на денонощието. Знаеше със сигурност, че тя ще бъде жената на живота му.
Тя също не смъкваше поглед от него. Откакто се запознаха, усещаше промяна в себе си. Чувстваше не само опора, но и сигурност в любимия.
- Какъв е бизнесът на Костадин?
- Какво толкова разпитваш за него?
- От интерес! Но като архитект и проектант, може някой ден да съм му от полза или обратното! Въпрос на бизнес! Ти как мислиш?
- Собственик е на строителна фирма. Освен това е производител на мебели и кухненско обзавеждане.
- А шефът ти?
- Какво за него?! Защо питаш? Какъв е проблемът?
- Искам да знам за обстановката, в която работиш и що за човек е той?!
- Не мога да разбера защо толкова живо се интересуваш от тези близнаци! Нямаш ли си проблеми за разрешаване, та мислиш за чуждите?! Учудваш ме!
- Скъпа, откакто те познавам, мисля непрекъснато за теб и всичко свързано с твоята личност … – гласът му леко заглъхна, преглътна, въздъхна шумно, прехапа долната устна и повдигна вежди.  – Затова те моля да ме извиниш! – засега не желаеше да споделя защо пита. – Ще те помоля да продължиш!
- А докъде бях стигнала? – попита тя с енигматична усмивка, а очите светеха като звезди и озаряваха лицето ù. В случая изглеждаше още по-красива.
- Въпросът ми беше, що за индивид е началникът ти – и на лицето му цъфна редовната усмивка.
- Името му е Явор. На двадесет и девет години е. Не много висок, елегантен човек, който държи на вида си. Собственик е на рекламно-издателска къща, печатна база и склад на едро на материали и консумативи за същата дейност. Доколкото знам, се занимава и с някакво производство. Изключително разтропан човек е и с широк замах. Има отлични  организаторски качества, дисциплинираност и изисква всичко това от подчинените си. Като човек е общо взето добър.
Иван я слушаше внимателно. Погледна я деликатно и попита:
- Искам да ме извиниш за следния въпрос и не го приемай за ревност! А отношението му към теб какво е? – и на лицето му се появи защитна усмивка.
- Като към служителка. Винаги е внимателен и учтив. Струва ми се, че изпитвам някакви особени чувства към него и обратното – от него към мен. Имаше моменти, когато ми се обясняваше, а след това се извиняваше за поведението си. Но като се замисля и ги съпоставя двамата с Костадин, ми се струва, че в тях съществуват много общи неща; както във външен вид, така и в поведение. Досега не ми е идвало наум за това. Скъпи, моля те, не ми се сърди, че споделям тези неща. Усещането е коренно различно от това, което изпитвам към теб. Загубих доста в живота, най-напред майка ми; лека ù пръст; баща ми – който не знам как изглежда. Но не  зная истината, кой е прав и кой е виновен; или и двамата. За мен всичко това е доста болезнено.
Иван слушаше думите ù с внимание, а сетне я прегърна.
- Успокой се, скъпа! – притисна я нежно до себе си и целуна нежно по челото.
Предпочиташе да не говори в момента. Разказаното от Наталия до настоящия момент беше логично, че познава братята си, без да знае, че са те. Мислеше си дали има моралното право да се бърка в живота на това разбито семейство, независимо от чувствата, които съществуваха между него и любимата му.
- Защо мълчиш? Да не криеш нещо от мен? – попита нервно тя. – Бях ти казала и предупредила нещо – допълни красавицата, раздвижвайки раменете си с намерение за атака – както със сила, така и словесна.
За нея той беше все още загадка и знаеше, че в живота винаги е така.
Иван усети вътрешното напрежение и намерението ù. Втренчи поглед в нея с присвити очи, усмихна се по необичаен начин, запали спокойно цигара, хвана я за ръката и каза бавно със сериозен тон.
- Не си права! Моля те, не ме изнудвай с разни заплахи! Няма да ме уплашиш! Не бих позволил такова отношение към мен! Разбирам те много добре, но трябва търпение. Но има неща, за които сега не е моментът. Не съм човекът, който да обира разни луфтове и не желая да изпълнявам ролята на буфер! Не си мисли, че пълната отговорност за решаването на семейните ви проблеми трябва да падне върху мен! Мога само да помогна, доколкото позволява човешката ми същност и когато дойде денят за равносметка, да бъда с чиста съвест; и поглеждайки към изминалата от мен пътека, да видя положителното отражение на делата ми. Искам да знаеш, че много те обичам и чувствата ми към теб са изключителни.
Наталия се почувства засегната и може би с право. Положи ръката си върху неговата и въздъхна бавно. Погледът ù се смени. Гледаше го с извинение и нежност. Погали ръката му и я обгърна с ръцете си.
- Съжалявам, скъпи! Прав си! Далеч съм от мисълта да искам отговорност за неща, независещи от теб. Нямам моралното право за това. Доколкото  разбирам, искаш да подготвиш  баща ми за срещата ни. А той има ли информация за мен…? И ако е така, има ли желанието да се видим? Предполагам, че знаеш какво мисли по въпроса. Щеше ми се да знам къде живее и как е?… Трудно ми е да обясня какво желание изпитвам да го видя…!
Иван се бе облегнал на стола, изработен от камъш, захапа леко долната устна и премигна със замислени очи. Дишаше почти шумно и дълбоко. Лактите му бяха подпрени  на  стола, а пръстите сключени в юмрук. Мислите се гонеха на приливи и изхвърляха ненужното. Не съжаляваше, че срещна и помогна на Стефан, а сетне запознанството с Наталия, която в настоящия момент обичаше с цялата си душа.
Тези допълнителни и странични моменти в живота му не бяха пречка на неговия бизнес и ангажименти, напротив, бяха му стимул.
Мислите му се пренасочиха към предстоящите задачи.
Пристройката на сградата беше готова. Оставаше да се измаже отвътре с минерална мазилка и да се нанесе обзавеждането. Предстоеше изместването на агенцията в един от офисите, за да не плаща наем. Най-важното за него бе да има собствени сгради за бизнеса си и да затвори цикъла. Целта му бе да изпревари свои конкуренти, най-вече с качество и разширяване на пазарите. Финансово бе стабилен и обезпечен. Трите му големи обекта бяха готови и платени на зелено. Не обичаше да пълни чуждите фирмени джобове, за да купува материали. Затова бе предприел да затвори цикъла производство – търговия – услуги. До един месец цехът за производство на алуминиева дограма започваше работа. Всеки момент очакваше одобряване на лиценза за „Център по образование, квалификация и преквалификация” на кадри, свързани с неговата и други дейности. На база на последното бе сключил договор с бюрото по труда. Беше убеден в решението си да привлече Стефан към фирмата си – човек с опит във финансите и счетоводството.
А срещата му с Наталия и любовта им беше  като дар от бога. Тайно в себе си  знаеше, че тя ще бъде жената в живота му. Погледнато отстрани, ако някой знаеше амбициите и интересите в живота му, щеше да го упрекне във властолюбие, алчност и егоцентризъм. Иван не би се притеснил от такива упреци. В подобни, би се защитил според закона. Беше убеден, че  човек работи това, което знае, може и най-важното – да осигурява работа на хората, да им плаща добре, за да ги задържа като специалисти. Държеше на хората, които му работят, помагат и да бъдат финансово осигурени според възможностите и положения труд.
Той разтри челото и слепоочията си, запали цигара и загледа прекрасното лице на Наталия.
- Скъпа… извинявай за мълчанието ми, но се бях замислил! Това не означава, че присъствието ти е излишно, напротив… то ми дава амбиция да живея…!
- Благодаря ти  за прекрасните думи! – каза тя с чаровна усмивка. – Помниш ли какви бяха последните ми въпроси?
- Искаш ли още нещо, или да ставаме? – прекъсна я той.
- По-добре да ставаме и да се разходим.
- Добре! Ще говорим в движение, а сетне  ще напазаруваме и се прибираме вкъщи. Ще приемеш ли поканата ми?
- Знаеш много добре, че ще дойда – отговори тя  с настроение.– Най-искреното ми желание е да бъда винаги с теб и то по всяко време! А ти…?
- Как мислиш?
Иван плати сметката и станаха.
- И така-а-а, чакам отговор на въпросите, които ти зададох!
- А какви бяха те? За съжаление забравих. Не, че ме е хванала склерозата, но се бях замислил за други неща, за което се извинявам и моля да ми простиш?
- Разбира се.
Тя му напомни и го хвана под ръка.
Иван въздъхна бавно и се закашля. Притесненията му вече изчезнаха. Чувстваше се леко и приятно, защото усещаше присъствието и топлината ù. Дъхът и ароматът ù стопляха душата му. Потвърди желанието на баща ù да се срещне с нея, но не сподели подробности, които би могла да чуе от него.
- Натали… доколкото имам информация, знам, че имаш двама братя близнаци.
- Ти-и-и, сериозно ли говориш?! – попита озадачена и учудена тя. Очите ù бяха широко разтворени от изненада. Вече вярваше във всичко, казано от него. – Може би ще науча подробности по-нататък, за да не ми се събере много?!
- Така е! – потвърди Иван.
- Знаеш ли, струва ми се, че Бог ни събра? Отредено е да бъдем заедно. А и нещата, които знаеш за близките ми, ме озадачават. Изпитвам огромното желание  да те прегърна, притисна и отдам цялата си нежност. Освен това искам да видя баща си още днес! Може ли… ще ми позволиш ли това прекрасно удоволствие? – попита тя развълнувана и с насълзени очи.
Извади от чантата еднократна кърпичка, да попие сълзите си.
Иван я прегърна през кръста и внимателно притисна тялото ù към себе си.
Наталия усети неговото вниманието, положи ръце на гърдите му, целуна го и с приятна усмивка каза:
- Благодаря ти, скъпи!
- Няма защо! Нали затова сме приятели?
- Не! Смятам, че сме много повече от приятели! Нали така? – и се усмихна енигматично.
- Аз съм на същото мнение!
Минаха край магазина и напазаруваха.
- Знаеш ли? – каза тя с лека усмивка. – Ще трябва да отидем у дома, за да си взема някои неща, които ще ми трябват. Нали ще бъда твоя домакиня, приятелка, любовница и годеница. Имаш ли нещо против?
- Разбира се, че съм съгласен! Колкото до последното, мислех да ти предложа, но ти ме изпревари. Ще се чувствам щастлив, когато до мен е жената, която е смисълът на живота ми.
- Напълно споделям чувствата ти! – каза с чаровна усмивка Наталия.
Взеха такси, нещата, които ù трябват, и по най-бързия начин бяха в неговото жилище. Оставиха багажа в хола. Първото, което направиха, беше продължителната страстна целувка. Той пожела да я съблече, но Наталия му каза:
- Нямам нищо против, но нека вечеряме и после ще решим какво да правим!
- Добре, миличка! За какво ти е този голям сак? – попита шеговито той.
- Ами-и-и… най-различни дрехи, халат за баня, бельо и други – отговори игриво тя, като го целуна и направи бърз оглед на хола. – Охо-о-о… има пиано и китара! Значи после ще свирим! А сега да се преоблека и да се мятам в кухнята.
- Добре. Преоблечи се! Ще те чакам  там!
Той изкара продуктите, които бяха накупили, а някои сложи в хладилника. Постави две чаши на масата, на която вече имаше портокалов пунш. Сипа си и отпи. Чувстваше се щастлив. Причината беше Наталия. Тя бе феята, както в душата му, така и във въздуха, който дишаше. Беше благодарен с цялата си същност на Венера и Веста.
Наталия влезе при него. Беше с дънки и светлосиня тениска. Златистата ù коса бе прибрана под формата на кок. В този вид изглеждаше още по-привлекателна.
- Сядай  да пием по един сок и после ще приготвиш вечерята! Имам следната молба. Приготви три порции! Включил съм скарата да се нагрява. След малко ще дам и картофи.
- Кого имаш предвид за третата порция? – попита Наталия озадачена.
- Искам да те запозная с един приятел, на когото много държа! – каза Иван, без да сподели, че ще бъде баща ù.
Той запали цигара, като си помисли, че по този начин ще скрие вълнението си, но  Наталия усети лекото му неспокойствие, усмихна се и попита:
- Да не ми готвиш изненада?
Той усети намека ù и поклати одобрително глава.
- Мисля, че няма нищо лошо в намерението ми! – отговори Иван, с цел да се защити.
- Не съм те обвинила в нищо! Напротив! Смятам, че подходът ти като начало е много добър. Мога да се гордея с теб  за това, което правиш!
На думите ù отговори с усмивка.
- Ще отида се преоблека!
След като свърши тази процедура, отиде при Стефан и го покани да слезе за вечеря след час. Помоли го да се приведе в друг вид. Сетне се прибра и пусна музика. Седна, положи лакти на масата и обхвана дланите си. Обходи с поглед тялото на Наталия, а след това погледите им се срещнаха. Тя се приближи към него, погали лицето му, седна на коляното; прегърна го през рамото и се целунаха.
- Обичам те! Искам да бъда винаги с теб! – каза тя и пак го целуна.
За него беше важно да подложи на изпитание взаимните чувства между тях, за да бъде сигурен както в себе си, така и в нея. Гледаха се неотлъчно. Положи ръце на страните ù и ги задържа. Сетне целуна челото ù.
- Време е да обърна пържолите и да подготвя каймата за кебапчета и кюфтета!
- Добре! Аз ще обеля картофите и ще ги подготвя за пържене.
Свърши обещаното с удоволствие. Беше му ясно, че бе преживял една любов с Невена, която завърши нещастно за него и въпреки това запазиха добро приятелство, без злоба един към друг. Но този път към Наталия изпитваше особено чувство, в което вярваше, че тя ще бъде половинката на сърцето му за дълги години.
Вечерята бе почти готова.
Очакваше се Стефан да дойде всеки момент. Как ли щеше да протече срещата между баща и дъщеря? Не беше я виждал от дете.
Звънна се на входната врата. Иван отвори, покани Стефан и влязоха в кухнята.
- Добър вечер! – поздрави той и погледна Наталия, която подреждаше масата.
Тя се обърна към него и погледите им се срещнаха. Стояха като заковани и се чуваше само дишането им.
- Добър вечер! – отговори тя с лека, но и чаровна усмивка.
Тримата мълчаха за известно време. Ситуацията бе нелепа. Иван реши, че по-правилно би било да реагира първи. Обърна се към Стефан и каза:
- Стефане… да ти представя Наталия!… Тя… тя е твоя дъщеря!
Почувства, че този момент за него бе доста труден и въпреки това сметна, че постъпва правилно.
За Стефан този момент бе стресов, шоков. Като че горещ огън премина през тялото му. Очите му се напълниха със сълзи, преглътна с болка, бавно, а пръстите на ръцете се свиваха нервно. Мислите му като че бяха спрели и не знаеше как да реагира. Беше отписал в живота възможността да срещне някога дъщеря си, въпреки огромното желание да я види и прегърне.
Наталия знаеше от Иван, че ще се види с баща си и въпреки това вълнението ù беше голямо. От малка беше разделена от него, с благословията на майка си. Ако имаше вина майка ù за случая, сигурно не би ù простила; въпреки че е починала. Може би щеше да дойде денят, когато ще научи истината. Сметна за правилно да реагира първа и да пристъпи към него. Приближи се с насълзени очи и го прегърна.
Стефан постъпи по същия начин.
От вълнение не можеха да кажат и дума. Прегръдката продължи доста. Стефан я целуна първи, а след това и тя. Той погали с треперещи ръце косата и лицето ù. От нейна страна последва същото.
- Толкова се радвам… да те видя, татко! – каза Наталия с развълнуван глас, а очите ù плуваха в сълзи.
- Аз… също, малката ми! Не можеш… да си представиш…! – гласът му трепереше от вълнение и радост, дори не можа да си каже думите.
Иван стоеше до тях и вълнението, което чувстваше, беше тъждествено…
Стефан освободи едната си ръка, за да прегърне Иван от благодарност, който се бе приближил към него.
- Благодаря ти… приятелю…! – каза все още развълнуван Стефан.
- Моля те… няма защо! Аз…! – рече Иван, като не се доизказа.
Наталия се поуспокои и предложи да седнат. Изкара „Троянска сливова” от хладилника.
- Скъпи, къде стоят чашите за ракия? – обърна се тя към любимия, без да се усети, че баща ù е при тях. Все пак нямаше значение.
Стефан бе изненадан от обръщението ù към хазяина му. Гледаше ги с приятно чувство и топлота. Душата му се напълни с радост. За него щеше да бъде огромно щастие, ако Иван стане негов зет. Беше убеден, че това ще се случи. Сърцето му се изпълни с любов.
Тримата изкараха една прекрасна вечер.
Какво ли щеше да предложи времето напред?

…
Следва продължение …

   © Николай Пеняшки – Плашков ; защитени авторски права

Отражение - роман - осма глава

След като изпрати Наталия, Иван се прибра и реши да се обади на Стефан. Звънна на вратата му.
- Здравей! – поздрави усмихнат.
- Здравей! Влизай! – отговори Стефан.
- Как изкара днес?
– В разходка, телевизия, четене, дори и в размисъл. Ще пийнеш ли нещо?
- Бих желал безалкохолно!
- Има тоник и кола.
- Тоник! Това е добре, но върви с джин. След малко ще донеса – промени намерението си Иван, а в гласа му се усещаше лека нервност.
Стефан запали цигара и го погледна многозначително.
- Какво е станало?! – попита с недоумение – Извинявай, но не искам да бъда причина за неща, които могат да се случат около теб, а и не желая да се натрапвам! С една дума се чувствам неадекватно.
Иван слушаше думите му с привидно хладнокръвие. В него се бореха обърканост и припряност – смесени с нежни чувства към Наталия. Беше почти убеден, че тя е дъщерята на Стефан.
- Наистина… имам проблем който трябва да разреша, но засяга само мен! – отговори той, а лицето му изразяваше лека многозначителна усмивка – А колкото до това,  което каза, нямаш основателна причина да се чувстваш така! Щом съм те поканил, значи съм преценил достатъчно добре. Моля те за последно, да не говорим повече на тази тема! Може би господ е решил така! Ще сляза долу, да взема джин – а усмивката криеше нервно и объркано настроение.
През това време Стефан извади лед от хладилника. Иван донесе питието, сипа в две чаши и сложи лед.
- Наздраве! – рече той.
- Наздраве!
Мислите на Иван летяха по Наталия. В настоящият момент, според него беше нетактично да сподели със Стефан близката съдба на Наталия с неговата версия.
- За какво се замисли, ако не е тайна?!
- Чувствам се объркан и затруднен, а и не знам как да започна за да ти кажа, тъй като ситуацията е доста забъркана. Нека оставим за друг път! – умълча се за кратко и продължи – Извинявай, но би ли ми казал, къде си живял със семейството си?
Стефан го погледна стреснат и притеснен. Дръпна нервно от цигарата и изпусна тънка струя дим. Очите му се помрачиха, заприличаха на неспокойна нощ, в която се виждаха две далечни и изоставени звезди, обгърнати с мъглявина – подобна на цигарения дим и задиша тежко.
Разтри челото и лицето си с дясната ръка, и впери поглед в лицето на Иван. В очите му се четяха смесени чувства. Преглътна от питието и въздъхна продължително. Заклати глава бавно и с положително намерение.
- Жилището ни е на няколко преки – нагоре по Владислав Варненчик. Апартаментът е доста голям и е на третия етаж. В него живее от доста време млада руса дама. Там все още имам багаж, книги, дори и семейни снимки. Имаше моменти, когато желаех да спра момичето, но не знаех как… и какво да я питам. Това желание и намерение, ми се стори много деликатно и невъзможно. Случвало се е когато съм минавал покрай нея, в сърцето ми да бушуват странни и смесени чувства. Питал съм се „защо ли живее там и дали има нещо общо с жилището?”. Не е ли много странно всичко това? А историята и обстоятелствата около апартамента са доста сложни и забъркани. Животът като дар божи е прекрасен, но всеки сам си го забърква и си дроби, и сърба попарата, особено когато е подведен от най-близкия до себе си, за добро или зло. Всички можем да допуснем грешки, които могат да се случат фатални.
Иван слушаше думите му, които бяха като лава, която изгаряше и унищожаваше всичко по пътя си. Стефан беше безумно прав. Знаеше, че му трябва да мине доста време, за да изгасне този вулкан. Мислеше как да реагира и какво да говори. Трудно му бе да каже, а може би не беше и момента за това,  което знаеше по случая. И на кого да каже по-напред, на него или на Наталия. За сега предпочиташе да задава коректни и безболезнени въпроси, за да анализира ситуацията. Не желаеше повече да се натрапва, за да не рови повече в душата на човека, пълна с дълбоки рани. Но му се щеше да изясни още някои неща.
- Какво се е случило? – попита Стефан със затаен дъх – Какво има?
- Нищо… нищо ми няма! Защо питаш? – замисли се и попита неочаквано – Извинявай, но как се казва покойната ти съпруга? По каква причина е отсъствала от Варна с дъщеря ти? А нейното име?!
Стефан не очакваше подобни въпроси. Те се забиваха като пирони в сърцето му. Почувства се като закован. Очите му изглеждаха като мрачна и дъждовна нощ, пълни със страх и тъга.
Иван усети всичко това и реши да овладее положението.
- Съжалявам за безпокойството! Предполагам как изживяваш всичко това. Искам да ти помогна да откриеш дъщеря си. Иначе не бих ти задавал подобни въпроси. Моля те, позволи ми това!? Все пак от някъде трябва да се тръгне! Ами-и-и ако дойде моментът да се изправиш срещу нея, как би реагирал?
Стефан го гледаше като прострелян, прикован и уплашен. Като че гърлото му пресъхна и е заседнала буца в него. Дишаше бавно и тежко. Имаше усещането, че в мозъка му пълзяха рояк мравки. Глътна от питието,  за да дойде на себе си и въздъхна.
Телефонът на Иван наруши тишината.
- Здравей, скъпа!
- Може ли да се видим?
- Кога?
- Тази вечер! Моля те, имам нужда от теб! Обичам те, скъпи!
- Не мога в момента, зает съм! Бъди сигурна, че това не е повод за ревност!
Иван и Стефан поговориха около петнадесет минути.
- Имам усещането, че знаеш нещо за дъщеря ми и не смееш да кажеш.
Иван запази привидно спокойствие. Опита се да запази това, което знаеше, за известно време, докато дойде подходящият момент, за да разкрие истината. Тя бе като огледало, в което всеки можеше да се огледа продължително, за да види не само облика си, но и внимателно да разбере и проучи отражението на собственото си „его”, променено във времето. А дали ще се хареса…?
В края на краищата, една такава ситуация важи за всеки. Никой не може да избяга от този момент, стига да не е последния на диханието си… А тогава…?
- Да не те задържам? – рече Стефан,  нарушавайки мълчанието.
- Не! Не ме задържаш – отговори събеседникът му замислен.
Сетне звънна на Наталия.
- Да не те събудих? – попита той виновно.
- Не, не си. Лежа и си мисля, кое е по-важно за теб, разговорът ти или аз? Може би…?
- Не говори така! От самото начало ли започваш така?
- А за какво да мисля по това време? Цяла нощ ли ще водиш разговори?! Това ли са чувствата ти към мен?
- Знаеш ли защо ти звъннах?
- Да кажеш, че няма да дойдеш ли?!
- Не – е – е, напротив! Скоро ще бъда при теб.
- Нима! Реши ли се?
- Не ме ли искаш? Кажи ми, за да знам какво да правя!
- Сам прецени!
- Идвам!
- Слава богу!
- Как искаш да дойда? Изкъпан или не? – попита той с ехидна усмивка.
- Подиграваш ли се? За каква ме мислиш?
- Не разбираш ли от шега? Независимо от всичко, трябва да знаеш, че те обичам! В движение съм и скоро ще дойда.
- Сериозно ли…? Реши ли се най-сетне? Защо не ме попита дали те искам? Как си позволяваш да ме безпокоиш след полунощ?
- Добре тогава. Съжалявам за безпокойството. Имах сериозен разговор, за да изясня някои неща, но явно няма да се разбираме, въпреки че се влюбих в теб. Болезнено ще ми бъде да те забравя. Може би нямам право да ти говоря така. Въпреки малкото време, откакто се познаваме, имам чувството, че ти ще бъдеш жената на живота ми. Струва ми се, че ако те загубя, ще остана заклет ерген. Щом не желаеш да дойда, въпреки че ми звънна – когато можеше да спя. Колкото и да ми е болно ще изпълня желанието ти, за да не те притеснявам. Знай, че не бих те забравил никога! Чао!
- Чакай, чакай, моля те, не се прибирай! – каза тя,   дишайки учестено – Исках да проверя чувствата ти към мен. Като дойдеш, ще говорим!
- Ти си била голяма лудетина и хитруша! – отбеляза усмихнат Иван, като че камък бе паднал от сърцето му.
Изкараха една прекрасна вечер, изпълнена с много нежност и красиви чувства.
Призори сънят му бе неспокоен, дори започна да бълнува. Наталия слушаше думите му внимателно, но и неспокойно.
Някакъв глас проговори в нея и намери подходящия момент да го събуди нежно с целувка.
- Добро утро! Хей, сънчо, събуждай се! – и се усмихна.
- Добро да е! Знаеш ли, че ти си една сладка лудетина, която плени сърцето ми? Обичам те!
- Аз също, скъпи! Дори повече от теб! Преди да те събудя, бълнуваше и това, което каза, ми направи голямо впечатление. Мисля, че сега не е момента да те питам. Дори спомена и за мен.
- Шегуваш ли се?! – попита учуден той.
- Не, сериозно говоря! Предлагам да се изкъпем, закусим и ще говорим!
- Скъпа… колко стана часа? – попита Иван, разтривайки челото и слепоочията си с цел да се разсъни.
- Часът е девет – отговори тя, поглеждайки часовника, който бе на нощното шкафче.
- Благодаря! Ще се обадя в офиса на колегата, който ме замества, когато отсъствам. Освен това от две години не съм ползвал отпуск.
- Ще се радвам да я ползваш! Да се съчетае с моята и да прекараме красиви и щастливи дни.
Той се усмихна и се замисли. Наистина беше време да разкрие действителните факти на Наталия и после на баща й. Нямаше смисъл да протака повече.
След като Наталия се изкъпа, Иван свърши същото. По характер не обичаше да излива душата си пред когото и да било и за проблемите, които го притискат. В случая нещата бяха съвсем други. Виждаше в Наталия нежността, любовта, интелигентността, порива на вятъра, бурята в морето, утрото което ражда деня; и всичко прекрасно което допълваше, и оформяше другата половина на сърцето му. Душите им се преплитаха, прегръщаха и целуваха. Сърцата пулсираха в хармония и се сливаха. Мислите му работеха бързо и се гонеха на приливи. Очите му – два черни въглена, бяха подпалени наново от жаркия пламък на любовта, която никога нямаше да изгасне.
Той влезе в кухнята с приятна усмивка.
Наталия се обърна към него, свали престилката, с която шеташе, преметна я на близкия стол, приближи се към любимия; прегърна го и се целунаха продължително.
- Как искам всеки ден да сме заедно, дори и нощите, да си помагаме, да споделяме всичко, което ни вълнува и обичаме! Искам да знаеш, че мразя измамата и лъжата! Както мога силно да обичам, така и мразя! Имам причини за това…
- Аз съм на същото мнение! Затова трябва да знаем всичко един за друг, за да се опознаем напълно! Желателно е да нямаме скрити помисли. Извинявай, но ще изляза на терасата да изпуша една цигара – каза той с усмивка – Разрешаваш ли?
- Защо на терасата?
- Не ми е удобно вътре.
- Сядай, ще ти правя компания! – предложи тя, като притисна раменете му – Няма за какво да се притесняваш! Аз също понякога паля по някоя друга цигара с кафе, или когато съм на банкет. Обичам да се веселя и танцувам. Освен това съм много добра танцьорка. Минала съм през тази школа.
- Браво! Кои са любимите ти танци? – попита Иван с усмивка.
- Българските, латиноамерикански, гръцки и други.
- Я – я – я гледай каква танцьорка си имам! Радвам се! Предполагам, че имаш и други скрити заложби!? – беше приятно изненадан.
- Предполага се! – отговори тя с усмивка – Предлагам да закусим, а след това ще решим какво ще правим!
- Дадено! Но първо искам една целувка!
След закуската Наталия сипа кафе и натурален сок. Иван подразбра, че донякъде се допълваха и по вкусови качества. По подредбата и хигиената си личеше, качеството й като домакиня. Обади се на колегата си да го замести, докато е в отпуск. Запали цигара, погледна сериозно, но и с любов красивите й очи. В душата му пърхаха възможно най-нежните чувства, които можеше да изпитва. Хвана ръката й и се усмихна.
Тя усети всичко това и отговори по същия начин. Беше решен да каже всичко за баща й по най-деликатния начин. Притесняваше се да не загуби любовта, а освен това каква ли щеше да бъде реакцията й спрямо баща си, като се имаше предвид, че от малка не го е виждала? Срещата сигурно щеше да бъде болезнена и за двамата. А за братята й…?
- Натали, имаш ли снимки на родителите си и ако е възможно да ги видя?
- Може! Защо питаш? А-а-а… и между другото, снощи, преди да дойдеш, ми подметна нещо! Спомняш ли си?
- Беше ми разказала за тях. Затова питам… Сещам се какво ти казах снощи!
- Извинявай, че те прекъсвам, но нека отидем в хола! Ще долея кафе и сок! – предложи Наталия.
Влязоха в хола, който беше обзаведен в доста изискан стил. В ъгъла, откъм остъклената част имаше кактус и непосредствено до него, на красиви стойки бяха поставени вази с цветя. Библиотеката бе доста голяма и претъпкана с книги. На подходящо място беше инсталирано пиано, а непосредствено до него и китара.
- Я виж… какво има тук?! – възкликна Иван изненадан и възхитен.
Освен професията, музиката живееше в него, действаше като животворна и притегателна сила, наред с рисуването и дизайна. Той инстинктивно седна до пианото и засвири „Лунната соната”. Музиката се лееше във въздуха, вливаше се и затопляше сърцата на двамата. Наталия застана до него и го прегърна през рамо.
- Разкошен си! С една дума съм възхитена!
Иван грабна китарата, провери дали е настроена и изпълни едно парче на „Куинс”. След кратко мълчание, през което той я гледаше в очите и изпълни за финал песента от филма „Осъдени души”.
Наталия седна на коляното му, прегърна го и помилва по челото, и лицето. След това положи глава на рамото му. Така постояха известно време. Иван беше я обхванал през кръста.
- Знаеш ли, че кафето изстина? – каза той с лека усмивка.
- Сега ще го стопля.
Малко след това, седнали един срещу друг, пиеха кафе и натурален сок.
- Ако искаш да запалиш цигара, не се притеснявай! – подкани го тя и сложи пепелник на ниската маса. – Дори и аз ще ти прави компания!
Тя взе не много голям албум и го поднесе на Иван. Той се загледа в картините на отсрещната стена за известно време, а на лицето му се появи привлекателна и одобрителна усмивка.
- Картините са прекрасни! Кой е художникът? – попита възхитен.
- Моя милост! – отговори кратко тя с особена усмивка.
- Имаш голяма дарба! – отговори усмихнат.
Наталия го гледаше притеснена. В нея живееха смесени чувства…
- Знаеш ли… струва ми се, че има нещо, което те притеснява и вълнува, и търсиш подходящия момент да ми кажеш?! Казвай това, което знаеш, за да ти олекне! – промени темата Наталия.
Иван не очакваше тази промяна в разговора. Нормално беше да се случи.
- Имаш право! Трябва да се абстрахирам от притесненията в мен!
- За какво говориш?! Свързано ли е мен?!
Колкото и да се опитваше да запази спокойствие, вълнението му се усещаше.
- Така е! Мм-м-м – реагира той, гледайки я в очите, кръстосал крак върху крак, сключил ръцете в юмрук върху коляното и след продължителна тежка въздишка продължи.
– А-а-а – м – м… първо притеснението ми е в това, да не загубя любовта ни!
- Какъв е проблемът? Защо мислиш, че ще загубим съществуващата ни близост? Бъди сигурен, че няма да се случи!
- Обещаваш ли?
- Обещавам! – отговори тя, като го гледаше нежно – Вярвай ми! Моля те, не ме дръж в неведение и напрежение?!
- Добре-е-е! – каза той, запазил позата, която беше заел – Как би реагирала… ако разбереш… че баща ти е жив и се изправи срещу теб?
Тя изтръпна от неочаквания въпрос. Като че ток мина през нея. Усети пареща болка в гърдите. Очите й се разшириха. В този си вид изглеждаха още по-красиви. Задиша учестено. Глътна от безалкохолното и запали нервно цигара.
- О-о-о, Господи! Какво говориш?!… Сигурен ли си?… Нима е възможно?!
Той мълчеше, гледайки я в очите, подреди мислите си и продължи:
- Хм-м-м!… Как да ти кажа?… Възможно е! Моля те, отговори ми на въпроса? Предполагам, че си мислела за него?! Би трябвало да таиш някакви чувства?! Искам да знаеш, че познавам баща ти!
- Познаваш баща ми?! Ти-и-и… сериозно ли говориш?
Иван отключи ръце и смени позата. Разтри челото и слепоочията, отпи от сока и запали цигара. Хвана ръката на Наталия, целуна я и я погали по косата.
- Прости ми, скъпа! Моля те! Вярно е. Дори сме в много добри отношения. Запознанството ми с него стана случайно. Разказа ми съдбата си, която напълно съответства с историята, която чух от теб. Това е, което исках да ти кажа…!
- Миличък, това не трябва да те безпокои! – гледаше го с широко отворени очи – Чувствата ми към теб няма да се променят! – отговори тя, като го прегърна и целуна – Знам, че все още няма обяд, но предлагам да глътнем по една малка водка за отпускане!
Тя стана без да чака отговор, сложи две чаши на масата и наля водка „Търговище”. Сипа и натурален сок.
- Наздраве, скъпи!
- Наздраве!
Мълчаха. Държаха си ръцете, като че се сливаха един друг.
- Може би чакаш реакцията ми…? Въпреки че от малка не съм го виждала, нямам моралното право да имам лоши чувства към него. По-скоро бих имала неприязън към вторите си родители, ако са знаели някаква истина и са криели от мен. За покойната ми майка нищо не мога да кажа! Предполагам, че с течение на времето от баща си бих могла да разбера каква е истината, колкото и да е болезнена.
- Натали, нека да разведрим атмосферата! – предложи Иван с приветлива усмивка – Чувствам се прекрасно с теб и изпитвам желанието да усетя дъха ти, аромата на нежната ти кожа и…
Разговаряха доста време на различни теми.
Само времето можеше да покаже какво ги очаква по нататък.

Следва продължение…

© Николай Пеняшки – Плашков - защитени авторски права

ОТРАЖЕНИЕ - РОМАН - СЕДМА ГЛАВА

Иван слезе в апартамента. Изкъпа се. Сетне се обади на Наталия. Решиха да се срещнат на същото място където се запознаха.

Мислите бяха изцяло насочени към нея. Душата му бушуваше като вулкан, а в сърцето пламтеше силен, парещ огън, който изпепеляваше всичко в него. Чувствата се проявяваха извън волята и бяха неконтролируеми. Изпитваше необходимостта очите му да не се откъсват от лицето й и тялото по всяко време на денонощието. Като че трепетната въздишка в него бе неуловима. Това чувство – любовта е като мравка, която пълзи в сърцето, за да се подхранва. Сети се за една Шекспирова мисъл, която описва разноцветното и богато съдържание на любовта:

„ Да обичаш, това значи да си изправен от
сълзи и въздишки.
Това значи да имаш, в себе си много пламък и
верност.
То значи да притежаваш само фантазия;
да бъдеш чистота, послушност и пълна
саможертва.”

Цялото това разноцветие и богатство на чувствата се бяха събрали в съзнанието, сърцето и душата на нашия герой. Имаше усещането, че в трахеята му бе заседнала гореща буца и цялата й жар проникваше в тялото.
Пристигна до уговореното място малко по-рано. Избра самостоятелна маса.

Наталия дойде навреме. Този път изглеждаше по – хубава. Беше с бял панталон и синя риза, които очертаваха финото й тяло. Като допълнение имаше красиви обици и тюркоазено колие. Къдравата й руса коса бе прихваната с тъмносиня шнола. Красивите й сини очи и фините вежди придаваха чаровен вид на матовото й лице.
- Здравей! – поздрави тя с широка приветлива усмивка.
- Здравей, Наталия! – отговори той по същия начин.
Той стана, целуна й ръка и елегантно поднесе стола за да седне.
- Имам усещането, че не съм те виждал цяла вечност. А днес си особено красива! Извинявай, но ми е трудно да опиша чувствата си!
Не откъсваше поглед от очите й. Те го пленяваха с цялата си същност. Прегръщаха го с небесния си плащ и топлиха.
- Благодаря! И аз… изпитвам същото. А и още нещо, мисля, че за това мястото не е тук. Разбираш ме, нали?
Тя положи ръка върху неговата и се усмихна с полуотворена уста. А устните й пратиха нежна целувка. Изпитваха едно и също чувство, да се съединят в едно цяло..
Иван наруши мълчанието.
- Какво ще желаеш?
- Двойно кафе и кола.
Малко след това сервитьорката мина край тях и прие поръчката.
- Какво работиш? – попита той с елегантна усмивка.
- Работя като дизайнер към рекламно – издателска агенция и като преводач от английски, и немски. Нашата агенция е най – голямата и много други колеги ползват нашите услуги. В момента съм в отпуск. Почивните дни ще ги ползвам да рисувам картините си, а също и моите литературни занимания. Нещата които върша ми доставят огромно удоволствие. Освен това обичам да слушам и любимата си музика.
- Аз също се занимавам с изобразително изкуство. По професия съм архитект, собственик на проектантска фирма и агенция недвижими имоти.
- С една дума, имаме общи интереси – рече усмихната тя.
Не след дълго Иван плати сметката и предложи да се разходят в морската градина.
Седнаха на една пейка срещу морето. Той хвана нежната й ръка и я положи върху бедрото си.
- Ще ми разкажеш ли за семейството си? – попита Наталия.
- Добре! – отговори той.
Прегърна я през рамо и притисна към себе си. Сърцебиенето му се ускори. Задиша учестено. Тя го прегърна през кръста и склони глава на рамото му.
- Слушам те скъпи!
Иван обърна лицето си към нея, когато тя вдигна глава. Почувства, че потъва в прекрасните й очи, бистри като планински езера. Беше като пленена птица в клетка. Желаеше да бъде погален от нежната ръка на своята повелителка, а също да глътне зърната на любовта от нежната й длан. Положи ръка на финото й лице и го целуна.
- Хайде, скъпи! Извинявай, че се обръщам така към теб, но-о…!
- Разбирам те! Аз изпитвам същото! Харесвам те, Наталия, а и не е само това…! По – силно е от мен! – каза той и я притисна до себе си. Въздъхна бавно, дълбоко и сетне продължи. – Майка ми е била учителка по английски, а баща ми военноморски офицер. Имам сестра, която е по – голяма от мен с три години. Омъжена е и имат две прекрасни деца – момче и момиче.
Двамата стояха прегърнати и мълчаливо гледаха морската шир, и хоризонта.
Както се сливаха небето и морето, така се сливаха и сърцата им. Въпреки, че тази среща беше втората, имаха усещането, че се познаваха цяла вечност.
- А сега е твой ред, да ми разкажеш за себе си и твоето семейство! – каза Иван, като я целуна по челото и погледна в очите.
Тези красиви малки езера потъмняха, изпълниха се с моментна тъга и дребни капки сълзи.
Той се почувства неловко. Извади от джоба си еднократна кърпичка и попи сълзите й.
- Прости ми, ако съм те засегнал с въпроса си! – помоли обезпокоен.
Вътрешно в себе си беше уверен в правотата да се опознаят, както тя помоли, дори и за семействата си. Знаеше, че няма вина в нищо, въпреки това помоли за извинение …
- Няма защо! Ти не си виновен! А и няма за какво да ти прощавам!
Тя се притисна в него и сетне се целунаха.
- Ще ти разкажа историята си! Трябва…, колкото и да ми е болно!

Родителите ми са от Варна. Покойната ми майка – Силвия, е била счетоводителка. Доколкото знам от втората си майка, родителите ми са били състуденти. Баща си го помня съвсем слабо, понеже често е бил в командировки. Когато съм била четиригодишна, двете с майка ми сме заминали на гости при вуйчо и леля в Бургас. В последствие те ме осиновяват, но подробности не знам, дори да съм питала, не ми е казвано нищо. Премълчаване дълги години. Това е станало след смъртта на майка ми, която е претърпяла катастрофа по пътя за Варна. Починала е на място и изцяло обгорена. Вторите ми родители, до ден днешен не са ми казвали никаква информация за родния ми баща. Дори не знам защо и какви са подбудите им. Майка и леля са близначки… Беше ми трудно да ги разпознавам. По време на пътуването на майка за Варна, леля заминава за Германия по работа. Малки са спомените за брат ми… Името му е Костадин, а на баща ми – Стефан.

Това което чу Иван, напълно съвпадаше с разказаното от Стефан. Замислен той анализираше двете истории. Беше прекалено изненадан от съвпадението им. Замълча за известно време, но не откъсваше поглед от лицето на Наталия. В погледа му се четеше недоумение. Дишането му зачести. Вътрешно в себе си усети тази промяна. Изкашля се, сетне запали цигара и направи необичайна гримаса…
- Извинявай! Какво ти е? – попита Наталия, усетила положението.
- Няма нищо! – отговори той с лека усмивка – Кога мога да разгледам картините ти, ако разрешиш разбира се?! Ще бъде голямо удоволствие за мен! Аз също ще ти покажа моите. Съгласна ли си, красавице моя? – попита усмихнат Иван
- Струва ми се, че криеш нещо от мен, откакто чу историята за родителите ми. Ако още от самото начало на запознанството ни не си честен с мен, забрави за съществуването ми. Не обичам лъжата, нито пък да ме мамят. Предпочитам истината, колкото и да е болезнена. По добре ми кажи поне малко от нея, ако знаеш, дори и догадки и ще те приема такъв какъвто си, но не желая да криеш нищо от мен. Колкото до картините, можеш да ги разгледаш винаги когато поискаш. Няма значение по кое време на денонощието. Живея на бул.”Владислав Варненчик”. Апартаментът е на майка ми, която ми го е завещала. Засега го обитавам сама, докато открия половинката на живота си. Казвам това за да спестя въпроса ти.
- А също живея в района на булеварда.
- Сериозно! Къде по-точно?
- На две преки зад пощата. Колкото до това което ми каза, напълно съм съгласен с теб. Аз също мразя лъжата и измамата. Но-о-о…, трудно ми е да ти разкажа един разказ подобен на твоя, имайки предвид, че някои неща се дублират с това което ми разказа…
Наталия гледаше Иван с недоумение и широко отворени очи. Дишаше тежко и учестено.
- Ти-и-и…, сигурен ли си в това?! Не се шегуваш, нали?! Как се казва този човек? Споменавал ли е името на жена си?
- Не ми беше удобно да го питам. А не е човешко, да разпалвам огъня в душата му. Но наистина има съвпадение. – Иван замълча, гледаше я с тъжни очи и въздъхна. – Сега доволна ли си? Искаше от мен някаква истина. Повече от това нищо не знам. Колкото и да ме притискаш, това е! Моля те! Ако желаеш, да забравя за теб, кажи ми! Ще намеря сили за това, тъй като мисля, че се влюбвам в теб, въпреки, че се познаваме отскоро!
- Ти какво? Много бързо се отказваш …! Ако е така…, не ми трябваш такъв…!
- Не става въпрос за това…! Харесвам те и не искам да те загубя!
- Аз също изпитвам подобни чувства към теб! Разбирам те! Може би е трябвало да анализираш и съпоставиш двата разказа и прецениш момента кога да ми кажеш. Извинявай, че те притиснах като ченге, за да чуя всичко което знаеш.
Тя положи ръце на лицето му, гледаше го със сините си очи и го целуна с много нежност. Той я прегърна и целувката продължи.
- Благодаря ти, скъпи!
Очите й бяха все още тъжни. Дори и в този вид бяха още по – красиви.
Притиснаха се с намерението да се слеят в едно цяло. Както сърцата, така и мислите се сливаха, и оформяха прекрасното отражение на любовта - едно съкровено и чисто чувство.
- Искаш ли да се разходим? – попита Иван.
- Нека останем още малко, моля те!

Решиха да се разходят.
- За къде бързаш ?! Колко хубаво ни е на пейката!
- Ако бяхме на канапе или на легло сигурно нямаше да бързаме – каза той с насмешка.
- Страхотен шегаджия си! – отговори тя с настроение – Разбира се, че в леглото не бива да се бърза, за да бъде удобно; но когато му дойде моментът!
- Радвам се, че и ти поддържаш нивото… - каза той усмихнат.
Минаха край един цветарски магазин. Иван помоли Наталия да изчака и след около пет минути излезе с голям букет рози.
- Заповядай, скъпа! Желая ти най – голямото щастие на света! – и я целуна нежно.
- Благодаря ти! Много си мил! Желая същото и на теб! И още нещо, няма да ти се дам лесно – усмихна се – бори се за мен!
- Нямаш никакъв проблем! Но и ти трудно ще ме съблазниш!
Двамата хванати за ръце продължиха съвместния си път… Изкараха една прекрасна и страхотна вечер.

© Николай Пеняшки – Плашков

ОТРАЖЕНИЕ - РОМАН - ШЕСТА ГЛАВА

Иван остана на масата. Имаше чувството, че се отваря нова страница в живота му. Мислите бяха отдадени само по Наталия.
Прекрасните очертания, лицето, очите ù, живееха в съзнанието му. Сърцето биеше в половин такт и чакаше момента да се слее с нейното. Това усещане  беше едно прекрасно, неопределено чувство, което растеше в него и не  даваше покой. Изпитваше желание да я прегърне нежно  и да преживеят красотата на любовта. Очакваше момента в който да се срещат наново, за да усети уханието ù, да чуе гласа, който с нежността си да гали слуха му. Чувствата към нея пречеха да мисли за друго. Любовта,  която изпитваше, бе вече очарователна и луда немирница.
Старият персийски поет Хафез отдавна е казал, че влюбеният и пияният са „от едно и също племе”. За тях животът създава удоволствия, като изгонва поне временно светлината на разума.
Иван повика сервитьорката и си поръча водка и кола. Не след дълго край него мина просякът  Стефан. Иван го забеляза и се обади.
- Стефане, здравейте!
- Здравейте! – отговори беднякът.
- Заповядайте при мен!
Иван вдигна ръка, за да повика сервитьорката и поръча дълго кафе с безалкохолно.
- Как са нещата около Вас, млади господине?
- Благодаря! Долу-горе добре.
- Извинявам се за въпроса, но какво работите?
- Архитект съм! Колективът ми е от петима специалисти. Освен това съм собственик на строителна фирма и агенция недвижими имоти.
- Не ви ли е трудно с всичко това?
- Не! Всичко е въпрос на добър мениджмънт…
- И не само… дори и на финанси ! – отговори с лека усмивка Стефан – Как мечтая синовете ми да са като Вас…! Извинявайте, че Ви прекъснах, но се  развълнувах!
- Няма защо! Благодаря за хубавите думи! Мога ли да  попитам нещо!
- Разбира се!
- Първо, ще помоля да си говорим на „ти”? Знам, че се познаваме отскоро, но ти ме заинтригува. Мислех си върху някои неща относно теб. По тази причина в главата ми възникнаха ред въпроси.
Стефан бе стъписан от думите му. Чувстваше се изненадан и притеснен от вниманието към него. „Какво ли искаше лично…”
Иван го наблюдаваше внимателно и спокойно. Дори  се усмихна.
- Молбата ми е да приемеш спокойно предложението! – каза  той с опит да смекчи обстановката – Можеш да си запалиш цигара! – и се усмихна приятелски.
- Благодаря! Каза, че мога да работя за теб! Какво означава това?
- Желая да ми помагаш, като експерт икономист и счетоводител! Сигурен съм, че ще се справиш! Моля те да приемеш предложението! Ще бъда щастлив, ако мога да направя нещо добро за теб.
- На какво държа този интерес към мен?!  Това ме кара да се чувствам некомфортно. А има и още нещо… видът, в който се намирам.
- Знам за неудобството, което изпитваш, но  те помоля да не се притесняваш!
Жилището ми е доста голямо. Имам две големи тавански стаи, антре, баня и тоалетна. Освен това живея сам. Ще ми бъде приятно да съжителстваме заедно. Моля те още веднъж да не ми отказваш! Колкото до вида ти, няма проблем. Ще купя дрехи. Ще се изкъпеш  и преоблечеш. Може би някой ще каже, че е лудост, или откаченост от моя страна, но аз смятам, че не е! След това ще посетим и бръснарския салон. Желая да те видя по-спокоен и с добро самочувствие.
-  Благодаря за предложението, но при това положение…! Боли ме… че от родните ми синове не съм чувал подобни думи, които да стоплят сърцето ми – той се замисли и сетне продължи – а откъде не си сигурен, дали не съм някой престъпник или мошеник?
Този правилен въпрос изненада Иван и то с право.  Замисли  се за кратко,  каза  усмихнат:
- Ако беше такъв, щеше да си в кафеза, а и няма да се разхождаш в центъра толкова спокойно. Освен това за втори път разговарям с теб на кафе  в заведение. В погледа ти не се чете страх от органите на реда, а отчаяние и мъка. Така че  спокойно мога да те приема вкъщи.
- Благодаря ти, синко! Извинявай, че говоря така! Но това, което ми предлагаш, ме задължава много! Ще се чувствам неудобно, ако приема, а и разходите, които ще направиш за мен, ме притесняват!
- Моля те! Нека не говорим повече за това, приемаш и толкоз! А и работата, която ще ти предложа, ще ти носи добри  доходи. Сигурен съм, че ще ме питаш  защо правя всичко това  и отговорът на този въпрос не е толкова прост… Някаква вътрешна сила ме подтиква към това.
- Добре! Съгласен съм! – отговори притеснен Стефан.
- Знаеш ли…? Предлагам да изпием по едно питие в името на нашето съжителство и бъдеща обща работа!
Иван поръча две малки водки, безалкохолно и фъстъци.
След като изпиха питиетата, Иван плати и станаха. Той се отби до пощенска банка да изтегли пари. Това, което обеща, за начало го свърши.
Стефан придоби съвсем друг вид. Вече обръснат, подстриган  и с други дрехи, се чувстваше приятно… На лицето му грейна щастлива усмивка.
Иван му показа таванските стаи,  които бяха обзаведени. Едната беше пригодена за кухня. От антрето се влизаше в банята и тоалетната. Имаше и тераса, на която се излизаше от двете стаи.
Стефан имаше усещането, че се отваря нова страница в живота му. Желаеше от цялото си сърце  да получи такова внимание и уважение от синовете си. А милата му дъщеря, къде ли е тя, дали е жива  и какво прави,  ако е така!?
Такива мисли минаваха през съзнанието му, а сърцето гореше в огън. Съществуваше малка надежда, която го крепеше в дългия тунел на живота. Тази светлинка  растеше  бавно  в него… Очите му се напълниха със сълзи. Желаеше момчетата да му поискат прошка  и да ги прегърне.
- Извинявай, че прекъсвам мислите ти, но усещам в момента какво те вълнува, за което съжалявам! Убеден съм, че не се чувстваш уютно от случилото,  въпреки благородното ми желание, за което моля да ме извиниш! Имам следната молба, която наистина е притесняваща и поради тази причина те моля да ме извиниш. Въпреки това  желая  да не ми отказваш!  Откажеш ли ми, ще бъде болезнено за мен. Вземи този портфейл! В него има малко пари, за да имаш под ръка, когато ти се наложи да излезеш. Няма да е далече моментът, когато ще имаш възможността да ги върнеш. Знай  и бъди сигурен, че никога не бих те притиснал  да ги връщаш. Всичко това правя от сърце, а и нещо вътре в мен ме подтиква да го сторя. Имам молбата да ми кажеш как да се обръщам към теб, понеже си почти на годините на баща ми?
- Ти си добър човек, Иване! Ще се постарая да ти се отблагодаря както подобава. Все пак, защо е всичко това? Чувствам се  неловко – замълча  за известно време,  а  очите му се напълниха в сълзи. – Можеш да се обръщаш към мен с малкото ми име. Ако имаш приятелка, не се съобразявай с мен!  Все още си млад и ще ми бъде приятно да играя на твоята сватба. Виждам, че тук има и книги и телевизор. А когато имаш време, ще говорим и за други неща, но на първо време трябва да си направя адресна регистрация!
- Знам! Заедно ще отидем! Преди да започнеш работа, трябва да ти осигуря време за адаптация! Не е лошо да си направиш пълен медицински преглед, за да сме наясно за здравето ти.

Следва продължение…

© Николай Пеняшки – Плашков

ОТРАЖЕНИЕ – РОМАН - ПЕТА ГЛАВА

Валя си замина.
Иван, облегнат на фотьойла в хола, опъна крака на табуретка и се замисли. Чувстваше се подсъдим пред строгия проницателен поглед на съдията „Живот” – с цялата си строгост, власт, блясък и светлина; който оковаваше във веригите си, а същевременно раздаваше свобода и любов. На нашия приятел беше ясно, че в живота не всичко е любов, честност, коректност; но и подлост, жестокост, дори и омраза.
Мрачната сянка, обхванала обществото, го потискаше с цялата си власт.
Редом с тази мрачна картина съществуваха и хубавите моменти, които даваха смисъл на живота; а силните духом се бореха да преодолеят своите, наслоени от миналото, многопластови грешки, за да открият себе си. Само тогава човек може да постигне нещо значително, стига да има волята, амбицията, желанието; уповавайки се на възможностите и знанията си, дори и късмета. А и от голямо значение е изграждането на положителна психическа настройка.
Единствено по този начин всеки един индивид стига да иска, може да види и възприеме собствено отражение от миналото и новото си ”его” в съвремието. Само тогава дадена личност има възможност да овладее вътрешния си баланс.

Иван имаше чувството, че за него съществуваха както хубавите; така трудните и непримирими моменти… Единственото му утешение бяха работата, рисуването, музиката, книгите и донякъде срещите с Валя. Какво ли означаваше тя за него? Само една приятелка, или…! Знаеше много добре, че не може да бъде негова спътница в живота, а тя му се натискаше с желанието да бъде само негова. Държеше на нейното приятелство и по тази причина не желаеше да я отблъсква.

Реши да излезе. Не се даваше да го влачи водата в огромния океан – живота. Вървеше към центъра със странното чувство, че ще се случи нещо неочаквано приятно. Подминавайки шадравана и външните маси на заведението, чу женски глас.
- Иване-е-е-е, архитект Георгиев! Може ли…!
Той се обърна. Беше Невена, неговата бивша възлюбена. Спря се за момент. Сметна за некоректно да не се отбие при нея.
- Здравей! Приятно ми е да те видя! – поздрави той усмихнат.
- Привет! Както винаги си много елегантен! Запознай се с приятелката ми!
- Аз съм Наталия! – представи се тя с шармантна усмивка.
- Сядай! – учтиво го покани Невена – Отдавна не съм те виждала!
- Вярно. Как е при теб?
- Добре! До три месеца се омъжвам. – отговори тя и закокетничи. – А при теб?
- Нормално. Все още не съм открил половинката на живота си – отговори усмихнат, за да скрие чувствата си.
- Дано скоро Ви огрее това щастие! Пожелавам Ви този момент от сърце! – реагира Наталия с чаровната си усмивка.
- Сърдечно благодаря! А как да се обръщам към Вас, госпожа или госпожица? – попита със загадъчна усмивка, като я изпиваше с поглед.
Тя отговори по същия начин на усмивката му и не откъсваше поглед от него.
- Госпожица съм, господин Георгиев.
Очите им се сливаха и прегръщаха. Излъчваха нещо повече от топлина.
Тя бе чаровна блондинка, с не много дълга – леко накъдрена руса коса. Големите ù тъмносини очи, финото лице; красивите ù овални форми, спираха дъха му. Тялото ù ухаеше на френски парфюм.
„Каква прелест” – мислеше си Иван, а очите му потъваха в нейните. Чувстваше, че се влюбва от пръв поглед. Усещаше невероятна химия в организма си.
Той извика сервитьорката, поръча за дамите плодов сладолед, а за себе си двойно кафе и кола. Разговаряха близо час. Преди да се разделят, двамата с Наталия си размениха телефонните номера. Само времето щеше да покаже тяхната бъдеща връзка.

© Николай Пеняшки – Плашков

ОТРАЖЕНИЕ - РОМАН - ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

“Общите принципи съществуват само
в главата, в живота има само
частни случаи.”
……………………………………………. Достоевски

Останал сам на масата, Иван бе шокиран от разказа на страдалеца. Опита да се откъсне от тайнствеността на нещата, които чу. Чудеше се на себе си, какво ли го интересуваше всичко това. Като че някаква нежелана и непреодолима сила го привличаше да се интересува от случая. Подтикваше го неговото вътрешно „аз” и не му даваше мира. За да излезе от тази ситуация, по лицето му плъзна едвам забележима усмивка. Това негово качество бе обиграно с години и му помагаше лесно да излиза от подобни моменти.
Не след дълго се появи Валя в изключително шармантен вид. Беше със силно вталена червена рокля, стигаща до прасеца ù. Косата ù бе прибрана назад, закопчана с красива черна шнола. Фината дълга шия и златното колие ù придаваха готически вид.
- Здравей, скъпи! – поздрави тя с чаровна усмивка.
- Здравей, красавице! Тъй като те гледам, не бих могъл да устоя на красотата ти! – той стана, поднесе ù стола да седне и целуна по бузата – Как си, скъпа? – ароматният френски парфюм и кадифената ù нежна кожа разбунтуваха мъжкото му достойнство.
- Благодаря! Отлично! – закокетничи тя, а усмивката ù бе не само чаровна, но и предизвикателна.
Кръстоса крака, като внимателно плъзна горния по бедрото на Иван и го погледна с леко присвити мигли, а върхът на езика ù облиза устните. Сетне въздъхна бавно и дълбоко. В нея се чувстваше тектонична мощ на неизригнал вулкан. Продължаваше да го съзерцава с проницателния си поглед, а дишането ù зачести.
- Струва ми се, че преди около петнадесет минути не си бил сам. Събеседникът ти е около петдесет и тригодишен, просяк, не много висок, с добро телосложение, светли очи, не много шарена коса и брада. Същият ти е разказал одисеята си, а и се притеснява за млада жена дали е жива – вероятно много близка, може би дъщеря. Имам странното усещане, че ще имаш много близка връзка с този човек…
- Ти ме изуми! Не може да бъде! – прекъсна я Иван, а очите му бяха широко отворени – Откъде това ясновидство?!
- Не е моментът да ти отговарям на този въпрос! Ще си позволя да те попитам нещо конкретно, не, че не мога да ти кажа, но желая да го чуя от теб, поради чисто психологическа причина.
- Нека си поръчаме по нещо и ще говорим!
Скоро сервитьорката мина край тях и си поръчаха кафе и безалкохолно.
- Слушам те! – подкани я той и запали цигара.
- Колко възможности за сериозна връзка си имал и какво конкретно си направил за тяхната продължителност? Не си мисли, че не знам какво ще ми отговориш.
- Досега съм имал три възможности за избор на другарка в живота. Две от тях бяха краткотрайни. Последната продължи три години. Невена започна да ми изневерява с мой приятел. Много пъти сме разговаряли сериозно, без да се караме, но резултат никакъв. Опитах да я разбера в много отношения, но без резултат.
- Слушай, миличък, струва ми се, че нивото на изискванията ти е доста високо. Поставяш строги правила, затова не се задържат жените при теб.
Продължителната връзка, която си имал с Невена, доказва, че е държала на твоето присъствие. Не може да се каже, че не сте си пасвали. Не си мисли, че за раздялата ви има вина само в нея! Знаеш много добре каква е причината в теб, за да се разделите. Имам усещането, че в близките няколко дни ще срещнеш голямата любов.
- Сериозно ли говориш?! Шегуваш ли се? – попита изненадан Иван.
Той отпи от кафето и запали нова цигара. Думите на Валя го озадачиха и заинтригуваха. Почувства, че в него пропълзя като змия някакво странно усещане. Като че мравки пропълзяха под кожата му и проникваха както в мозъка, така и в кръвта. За да запази видимо спокойствие, на лицето му се появи едвам забележима усмивка.
- Вярно, никога не съм се замислял по този въпрос! Не съм поставил на преден план мислите си относно това…!
- Скъпи, ти си човекът, който не се предава лесно и освен това си интелигентна, и импозантна личност, която много харесвам – замълча за известно време и сетне продължи – Имам нужда от теб! Желая те!
Той не очакваше подобни думи от нея. Хвана я за ръката и каза:
- Валя, моля те! Недей…! Не е мястото тук…!
- Знам! Това чувство е по-силно от мен! Моля да ме разбереш! Въпреки това, нямам право да ти се бъркам в живота…! Нека се омитаме от тук!
- Съгласен съм!
Вечерта премина в много нежност и страст.
На сутринта слънцето ги събуди с ласките си. Докато тя приготви закуската, Иван излезе на терасата, за да изпуши една цигара и се заприказва със съседа си; сетне се изкъпа. Влизайки в кухнята, усети уханието на приятно препечени филийки и ароматно кафе.
- Какво ще правим днес? – попита Валя, полагайки нежно ръка върху неговата.
- Ти какво, семейно ли искаш да го изпълняваме?! Аа-а-а! Кажи де! Как я мислиш тази работа?
Тя го погледна с изненада, но и засегната.
- Значи… всичко това досега е било една измама, лъжа и подигравка към чувствата ми и мен?! Защо говориш така?
- Не-е-е, няма такова нещо! – отговори той, като хвана ръката ù, гледайки я в очите – Знам, че изпитваш силни чувства към мен, но… Съжалявам, скъпа!
- Прав си, миличък! Знаеш много добре, че не мога да заповядвам на чувствата, които изпитвам към теб. При това положение, какво мислиш за съвместната ни служебна работа? Невъзможно е да продължавам така.
- Ще ти кажа какво да правим! Но знай, че най-искрено желая да запазим приятелството си. Много те моля, избий си от главата, че между нас може да съществува лъжа и измама…
- Съгласна съм! Зададох ти един въпрос, какво ще правим днес?
- Не знам! Трябва да помисля! За сега нямам планове. Понякога събитията се възбуждат и се нареждат от само себе си.
- Може би си прав! – каза Валя, гледайки го в очите.
Той пиеше кафето си и си мислеше за вчерашния разговор с просяка. Може би имаше нужда от него като специалист. Ако го вземеше на работа, можеше да му бъде от полза и да го изкара от тежкото положение, в което бе изпаднал.
Съществуваше някакво неопределено усещане за привързаност към Стефан. Вътрешно в себе си не можеше да определи защо. По лицето му плъзна лека усмивка.
- Ей, мислител! – обърна се към него Валя! – Досещам се какво сте говорили вчера със Стефан, преди да дойда. Този страдалец е загубил много в живота. Единствените, които са му останали, са двамата братя близнаци, които са най-големият му проблем. Не искат нито да го видят, камо ли да го чуят… А горкият човек няма никаква вина… Цялата вина е в жена му… А за нея не мога да кажа нищо. Имам друга причина за това и трябва да го премълча…
- Валя, как може да знаеш подробности за разговор, на който не си присъствала?
Тя подпря с длани главата си и постоя така известно време.
- Извинявай, но ще трябва да изпия един аналгин!
Кирил запали цигара, замисли се бавно и вяло, за суетата, безсмислието, фалша и ултраизма в обществото.
Тя прекъсна мислите му.
- Ти каза, че събитията идват от само себе си. Така е, ще дойде моментът, без да знаеш кога и къде, ще имаш отношения с хора, които най-малко очакваш! Извинявай, но повече по този въпрос няма да ти говоря!
Той стоеше като препариран. Поокопити се и попита:
- Защо ми казваш всички тези неща? Не можа ли да ми ги спестиш? Казваш, че ме обичаш, а пък…
- Прости ми, скъпи! – прекъсна го тя, погали го по лицето и целуна.
- Прекрати вече, не съм те молил за нищо! – отсече той.
- Извинявай, моля те! Съжалявам!
- Добре-е-е, добре! Прощавам ти! – отговори той, утвърждавайки с движение на ръцете си.
- Благодаря ти!
- Валя, от година и половина работим заедно, но не знам много неща за теб и семейството ти, затова ще те помоля да ми разкажеш!
- Добре! Родителите ми са от Плевен. Дошли са във Варна няколко месеца след сватбата си. Майка ми е с музикално образование. Свири на пиано и цигулка. Баща ми е авиоинженер. Имам брат, две години по-голям от мен. Живея в самостоятелно жилище от две години, което ми е завещано от моя леля. Дарбата на ясновидка е по линия на майка ми. При мен е изразена в по-силна форма. Завърших архитектура с голямо желание. Доставя ми удоволствие да рисувам, а психологията, астрологията и художествената литература, са другото ми аз.
- И за мен изобразителното изкуство е голямо удоволствие. Рисувам от дете.

Никога не съм спирал това удоволствие.
- Имаш ли картини вкъщи, които са твои?
- Всички са мои.
- Сериозно ли говориш?
- Да-а-а! Включително и графиките!
Той извади от един шкаф папка от дело – пълна с графики и я сложи пред Валя. Тя се абстрахира от всичко и започна да ги разглежда внимателно!
- Скъпа, искаш ли още кафе? Има сок от „Ябълка” и „Кайсия”.
- Може! Кафе и сок „Кайсия”.
От кафе-машината кафетата станаха бързо.
- Благодаря! Ако всички мъже бяха като теб, ние жените щяхме да бъдем щастливи – а чаровната ù усмивка озари лицето.
- Ти пък намери какво да кажеш! Сигурно има и по-добри от мен! Все пак благодаря за комплимента! – погледна я със закачлива усмивка.
След като разгледа графиките, Валя изрази положително професионалното си мнение.
Той изгледа Валя с приятна усмивка и попита:
- Ти работиш ли графики?
- Да! Освен това пейзажи и портрети. Заповядай някой ден вкъщи, да ти ги покажа? Една от стаите е почти пълна с най-различни неща.
- Ще се радвам да ги видя!
- Колко време има, откакто си създал архитектурното бюро?
- От три години и половина, а освен това съм и собственик на агенцията за недвижими имоти. До три месеца разширявам бизнеса си.
- А разширението към сградата твое ли е?! – попита учудено тя.
- Да!… Извинявай, но бих желал да те питам, дали си имала сериозна връзка до сега?
- Да! Близо година. Разбирахме се много добре! Беше страхотен, изключително интелигентен и много влюбен в мен; докато аз изпитвах само приятелски чувства. Не се замислях много за взаимоотношенията ни! Дойде моментът, когато той ме принуди да проведем сериозен разговор. Впоследствие се оказа, че ми е първи братовчед, когото не съм виждала от детските си години.
- Явно, че родителите ви не са поддържали дълго време връзка.
- Леля и вуйчо година след сватбата си избягват в Ню Йорк. Братовчед ми е роден там. Още от малък са го учили на български – писмено и говоримо. Завършил е в Бостън.
- По каква причина е в България и най вече във Варна?
- Има хотел на Златните. Запознахме се на едно събиране с приятели в ресторанта на хотела му. Когато разбрахме, че сме първи братовчеди, всичко се промени и намести.

автор: Николай Пеняшки - Плашков  

ОТРАЖЕНИЕ - РОМАН - ТРЕТА ГЛАВА

Иван взе такси и потегли към центъра. Слезе до катедралата. Имаше намерение да влезе в някое кафене, за да се поразсее. Тръгна по посока фонтана. Реши да седне където бяха предния път с Валя. Беше все още рано. Избра свободна маса и се настани.
Следобедното слънце препичаше лицето му. Дългото очакване да се случи нещо конкретно не му даваше покой. Не само душата, а и погледът му изпитваше глад и жажда за нежност и всеотдайна любов. В съзнанието му се бореха разнопосочни мисли и чувства, които вълнуваха неговото вътрешно „аз”.
Всичко това не означаваше, че за него съществува постоянното сиво ежедневие. В същността му не живееше глас на вина, който да го измъчва и упреква. Мъжествеността му бе непокътната и непробиваема, запазила своето спокойствие…
Изпита желанието да се обади на Валя.
Непосредствено до него спря не много възрастен мъж в просешки вид. Ръката му бе протегната за някоя стотинка или лев, а в очите му се четеше мъка и глад. Иван извади пет лева, пъхна ги в ръката на скитника и го изгледа със съжаление.
- Благодаря! Бог да Ви благослови!
- Заповядайте! Седнете да си починете!
Сервитьорката дойде с малко закъснение. Обърна се към просяка с намерение да го изгони, но Иван се извини и я помоли да го остави! Поръча кафе, водка и две безалкохолни. Запали цигара и се загледа в лицето на непознатия, който изглеждаше около петдесет и петгодишен с брада; гъста, леко прошарена коса, която явно не беше подстригвана скоро.
Погледите им се срещнаха. Въпреки мъката, в очите на бедняка пробяга лека усмивка.
- Как Ви е името, господине? – попита Иван.
- Стефан!
- Аз съм Иван! Ако Ви се пуши цигара, запалете! – предложи той и подаде кутията.
- Благодаря! На какво дължа тази чест, ако смея да попитам?
- Може би е въпрос на моментна емоция! Когато минахте край мен и се спряхте, като че нещо проговори в съзнанието ми да ви обърна внимание. Нека ви почерпя една водка! Моля да не ми отказвате!
Обърна се към сервитьорката, която наново мина край тях, поръча водка с безалкохолно и ядки. Дръпна от цигарата и попита събеседника си.
- Извинявайте, имате ли някакви роднини или близки?!
Стефан не очакваше подобен въпрос и това го притесни… Очите му се натъжиха. Без да пита, запали цигара. Веднъж вече беше позволено. Прокара ръка през челото и изтри капките сълзи.
- Простете! Бях нетактичен!
- Няма защо! Простено Ви е! Имах семейство… двама сина близнаци и дъщеря. Впоследствие научих, че съпругата и дъщеря ми са загинали при автомобилна катастрофа. Останаха синовете, които с течение на времето и под влияние на други фактори, независещи от моята личност, се отказаха от мен…
- Но как така! Нима е възможно?! Те са ти деца?! – учуди се Иван и разтвори очи – Какво е станало?
Страдалецът замълча за малко, въздъхна и продължи:
- Когато бяха малки, на около годинка, едното момче дадохме на осиновяване, въпреки че не искахме да се случи така. Особено аз. Моята съпротива беше по-голяма. Нека Бог да прости за съгласието ми, с цел да запазя развода със съпругата ми. Хората, които осиновиха Явор, бяха близки роднини на покойната ми съпруга, които не можеха да имат деца. Имахме уговорка да го виждаме на седмица. С течение на времето това се промени на месеца веднъж. Лошото беше, че вторите му родители не споменаваха, че има брат близнак. Изискваха същото от нас спрямо Костадин. Това беше крайно и жестоко, неразумно изискване от тяхна страна. Колкото по-голям ставаше Явор, толкова по-негативно отношение имаше към мен. Като студент му помагах финансово колкото можех, тъй като и двамата братя следваха по едно и също време. Другият ми син Костадин, който остана при мен, въпреки че се грижех за него, проблемите бяха същите. Беше прекалено капризен и горделив. Искаше всички да му обръщат внимание… Беше честолюбив и смяташе, че неговата дума е закон. Въпреки всичко това, любовта ми към тях си остана завинаги; независимо че отношението им към мен бе доста негативно, което не заслужавах. В момента и двамата имат фирми и въртят големи капитали. Не направиха нищо, за да ми помогнат поне малко, да имам покрив над главата и спокойствие. Накратко казано, ме изхвърлиха на бунището на живота.
Иван слушаше внимателно потресаващия разказ на Стефан, който му се стори невероятен.
Очите на страдалеца се напълниха наново с тъга.
- Съжалявам, че бръкнах дълбоко в душата Ви! Повярвайте ми! – помоли Иван, почуствайки се виновен.
Телефонът му звънна настоятелно. Беше Валя.
- Здравей!… На нашето място съм… Ще чакам! – сетне се обърна към Стефан и го попита какво е работил навремето.
- Най напред работех като счетоводител, докато завърших второ висше – финанси. Сетне бях финансов експерт и консултант. Можех да имам голямо бъдеще, но животът ме удари жестоко. Лежах дълго време по болници и санаториуми, докато се възстановя. Ето ме сега безпризорен. Никой досега не ми е обръщал толкова внимание, както Вие. Извинявам се, че споделям това, но си е самата истина. Знаете, че когато човек сподели, му олеква. Най-голямата ми болка е тази, че синовете ми не желаят да ме видят. Веднъж се опитах да ги посетя в офисите на фирмите им, но техни служители от охраната ме изгониха като куче и ми забраниха да стъпвам повече там по заповед на синовете.
Сърцето ми се къса от мъка, но не мога да направя нищо! Имах намерението да им простя, дори и сега съм готов на това. Когато научих за злополуката на съпругата си, страдах много. А колкото до дъщеря ми, имам странното чувство, че е жива. Причината за това е, че на мястото на катастрофата не беше открита. Дори не знам какво се е случило с нея. Откакто се случиха нещата до настоящия момент, няма да я позная, ако я видя. Дано Бог ми помогне някой ден…!

.
© автор: Николай Пеняшки – Плашков