ПРОСЕКИНЯ

автор: ЛОРЕНЦО СТЕКЕТИ (1845 - 1913)

След пир разкошен, с мисли аз засмени,
по тъмно връщах се дома;
в калта, всред улицата, на колене,
мома зърнах седи сама.

Изнемощяла, бледна, със парцали
увита, като ме съзря,
заплака жално и ръце си мали
за милостиня тя простря.

Хвърл̀̀их в престилката една монета
и развълнуван от тъга:
"Иди казах,при майка си;тя, клета,

с плач, може, чака те сега.

Видях на бузата и суха, бледна,
усмивка тъжна заигра
и към небето жално кат погледна,
прошепна: "Майка ми умря.

Умря, а тръпнат ми от студ месата
и глад ме мъчи всеки ден,
сираче съм и никой на земята
не мисли, не милей за мен."

Узнах, че добродетел е голяма

да жалим чуждите беди;

пред туй сираче голо срам хвана ме,

че съм в света честит почти.

.......

превод: Константин Величков