автор: Георги Михалков
И тази нощ беше мъчителна. Боян лежеше в
палатката с широко отворени очи, изчерпан и
разсипан. Навън висеше огромна кървава луна.
Битката, която водеше беше безнадеждна.
Трябваше ли да продължава? Цели две години
изгуби пари, нерви и здраве. Жена му
непрекъснато му повтаряше:
- Погубваш се за едно парче земя?
Ако за нея беше парче земя, за него – не. Тази земя се намираше на най-красивото място на света – на брега на морето и някога, много отдавна, тук беше лозето на баща му. Никога нямаше да забрави хубавото сладко грозде. Зърната му едри и прозрачни, пълни с омайен, ароматен сок. Достатъчно беше да откъсне едно зърно, да го сложи в устата си и сякаш сила се разливаше по цялото му тяло.
Живееха в града и имаха само това парче земя. Баща му беше шивач, но повече се гордееше с гроздето, което отглеждаше. Умееше да прави чудно вино, и щедро да черпи приятели и гости. Като дете Боян не опитваше от виното, но помнеше дамаджаните, пълни с рубинената течност.
На лозето ходеха с каруца. Караше я брат му Михаил. В каруцата седяха Боян, майка му, сестра му. Последните години баща му не се чувстваше добре и по-рядко идваше с тях.
Тръгваха рано. Пристигаха точно, когато слънцето изплуваше от морето, червено като нар, огромно и изкъпано. Пред тях от малкия хълм, на който беше лозето, морето се разстилаше като син воал, накъдрен от утриния полъх и над тази синева един аленооранжев нар, готов всеки момент да се разпука.
В средата на лозето брат му беше направил колиба. Може би не е била голяма, но тогава на Боян му се виждаше голяма и тайнствена, полутъмна, застлана с рогозки и черги.
Оставяха в колибата храната, която носеха, вземаха кошниците и започваха да берат тежките зрели гроздове. До вечерта беряха, напълваха догоре кошниците и с каруцата лека-полека се връщаха в града. Още щом влизаха във Вароша, най-крайния квартал, хората ги наобикаляха и майка му продаваше грозде. Преди да стигнат до дома изпразваха две, три кошници.
Тогава дните, и летни, и есенни, течаха бавно като ленива пълноводна река. Един спомен, подобен на цветна фотография, се беше запечатал дълбоко в паметта му. Било е навярно септември или октомври, защото споменът пъстрееше с багрите на еснта. В края на лозето се издигаше високото, орехово дърво. Под него брат му оставаше коня и каруцата. Веднъж привечер, когато се приготвиха да си тръгват, брат му започна да впряга коня, но какво стана, конят захапа пръста му. Боян чу страшен раздиращ писък и видя едри горещи капки кръв да капят и попиват в праха. Брат му разплакан избяга и се скри в колибата. Сякаш Боян и сега виждаше разярения бял кон, капещите по земята алени капки кръв и разплаканите сини очи на Михаил. В ушите му пищеше болезненият вик на брат му. Не помнеше какво стана после, но баща му продаде Белчун, коня и така се разделиха с него завинаги. Отдавна само Боян остана. Майка му, баща му, брат му и сестра му един по един напуснаха този свят. А в Боян продължаваха да проблясват като пламъчета на свещички спомените му от детството и бледите лица на тези, които го бяха създали, отгледали и с които беше живял. Какво остана от тях. Нищо. Само няколко пожълтели спомени, подобни на длан, погалила за миг челото му.
Отчуждиха лозето. После тук построиха къмпинг, но преди две години му върнаха земята. Добре че пазеше одрипания нотариален акт, с който някога баща му е купил лозето. Къмпингът, обаче беше собственост на двама братя, упорити като магарета и зли като хиени, отказваха да освободят земята, а земя тук имаха и други хора, и те искаха да си я върнат. Цели две години обикаляха общини, областни управи, министерства, но напразно.
Започнаха гражданско неподчинение и Боян оглави протестите. Събираха се на шосето, спираха движението. Мъже, жени, деца седяха на нагорещения като тиган асфалт и часове не пропускаха да мине нито автобус, нито кола. Полицията ги разгонваше, но те не се предаваха.
До входа на къмпинга направиха палатки. Стояха ден и нощ. Постепенно палатките започнаха да се множат като гъби след дъжд. Появиха се и странни типове, клошари с дълги коси и бради, дрипави, слаби с кървясали очи, момчета и момичета с по пет-шест обици на ушите, окъсани с блуждаещи погледи. По цял ден се търкаляха в палатките, пиеха, дрънкаха на китари, а нощно време гласовете им огласяха брега, сякаш виеха изгладнели диви зверове. През деня Боян изнервен сновеше насам-натам. Протестът, който оглави, ставаше като огромна снежна топка, полетяла по стръмен хребет.
Клошарите и бездомните младежи висяха на входа на къмпинга и не пускаха летовниците да отидат до морето. Просеха от тях цигари и пари. Избухваха скандали. Летовниците се оплакваха, че ги крадели.
Заплашваха Боян, че ако не спре протестите не отговарят за живота му. И Лидия, жена му, и тя не спираше, натякваше му, че не му е нужно всичко това. Лидия не разбираше и как да й обясни какво значи за него онова голямо орехово дърво, което все още се издига там, в средата на къмпинга. Някои му завиждаха. Вече изчисляваха колко долара ще получи, когато си вземе и продаде мястото. На този хълм, над морето, можеше да се построи огромен бял хотел, като кораб, хвърлил котва в тихия, закътан залив. Боян тайно мислеше и за това, но още беше рано.
И тази нощ пак не заспа. Горещината го топеше, нещо стягаше гърлото му, а главата му тежеше, сякаш пълна догоре с разтопено олово. Излезе от палатката и се вторачи в огромната луна. Приличаше на паница, пълна с вино или с кръв. Спомни си за кръвта, която течеше от отхапания пръст на брат му и за тежките, горещи капки, които капеха в праха. Сякаш пак чу резкия му, болезнен писък. Зад него някой неистово изрева. Разнесоха се викове. Боян се обърна и остана като вкаменен. Къмпингът гореше. Високи буйни пламъци като алени платна се издигаха в нощта.
- Погубваш се за едно парче земя?
Ако за нея беше парче земя, за него – не. Тази земя се намираше на най-красивото място на света – на брега на морето и някога, много отдавна, тук беше лозето на баща му. Никога нямаше да забрави хубавото сладко грозде. Зърната му едри и прозрачни, пълни с омайен, ароматен сок. Достатъчно беше да откъсне едно зърно, да го сложи в устата си и сякаш сила се разливаше по цялото му тяло.
Живееха в града и имаха само това парче земя. Баща му беше шивач, но повече се гордееше с гроздето, което отглеждаше. Умееше да прави чудно вино, и щедро да черпи приятели и гости. Като дете Боян не опитваше от виното, но помнеше дамаджаните, пълни с рубинената течност.
На лозето ходеха с каруца. Караше я брат му Михаил. В каруцата седяха Боян, майка му, сестра му. Последните години баща му не се чувстваше добре и по-рядко идваше с тях.
Тръгваха рано. Пристигаха точно, когато слънцето изплуваше от морето, червено като нар, огромно и изкъпано. Пред тях от малкия хълм, на който беше лозето, морето се разстилаше като син воал, накъдрен от утриния полъх и над тази синева един аленооранжев нар, готов всеки момент да се разпука.
В средата на лозето брат му беше направил колиба. Може би не е била голяма, но тогава на Боян му се виждаше голяма и тайнствена, полутъмна, застлана с рогозки и черги.
Оставяха в колибата храната, която носеха, вземаха кошниците и започваха да берат тежките зрели гроздове. До вечерта беряха, напълваха догоре кошниците и с каруцата лека-полека се връщаха в града. Още щом влизаха във Вароша, най-крайния квартал, хората ги наобикаляха и майка му продаваше грозде. Преди да стигнат до дома изпразваха две, три кошници.
Тогава дните, и летни, и есенни, течаха бавно като ленива пълноводна река. Един спомен, подобен на цветна фотография, се беше запечатал дълбоко в паметта му. Било е навярно септември или октомври, защото споменът пъстрееше с багрите на еснта. В края на лозето се издигаше високото, орехово дърво. Под него брат му оставаше коня и каруцата. Веднъж привечер, когато се приготвиха да си тръгват, брат му започна да впряга коня, но какво стана, конят захапа пръста му. Боян чу страшен раздиращ писък и видя едри горещи капки кръв да капят и попиват в праха. Брат му разплакан избяга и се скри в колибата. Сякаш Боян и сега виждаше разярения бял кон, капещите по земята алени капки кръв и разплаканите сини очи на Михаил. В ушите му пищеше болезненият вик на брат му. Не помнеше какво стана после, но баща му продаде Белчун, коня и така се разделиха с него завинаги. Отдавна само Боян остана. Майка му, баща му, брат му и сестра му един по един напуснаха този свят. А в Боян продължаваха да проблясват като пламъчета на свещички спомените му от детството и бледите лица на тези, които го бяха създали, отгледали и с които беше живял. Какво остана от тях. Нищо. Само няколко пожълтели спомени, подобни на длан, погалила за миг челото му.
Отчуждиха лозето. После тук построиха къмпинг, но преди две години му върнаха земята. Добре че пазеше одрипания нотариален акт, с който някога баща му е купил лозето. Къмпингът, обаче беше собственост на двама братя, упорити като магарета и зли като хиени, отказваха да освободят земята, а земя тук имаха и други хора, и те искаха да си я върнат. Цели две години обикаляха общини, областни управи, министерства, но напразно.
Започнаха гражданско неподчинение и Боян оглави протестите. Събираха се на шосето, спираха движението. Мъже, жени, деца седяха на нагорещения като тиган асфалт и часове не пропускаха да мине нито автобус, нито кола. Полицията ги разгонваше, но те не се предаваха.
До входа на къмпинга направиха палатки. Стояха ден и нощ. Постепенно палатките започнаха да се множат като гъби след дъжд. Появиха се и странни типове, клошари с дълги коси и бради, дрипави, слаби с кървясали очи, момчета и момичета с по пет-шест обици на ушите, окъсани с блуждаещи погледи. По цял ден се търкаляха в палатките, пиеха, дрънкаха на китари, а нощно време гласовете им огласяха брега, сякаш виеха изгладнели диви зверове. През деня Боян изнервен сновеше насам-натам. Протестът, който оглави, ставаше като огромна снежна топка, полетяла по стръмен хребет.
Клошарите и бездомните младежи висяха на входа на къмпинга и не пускаха летовниците да отидат до морето. Просеха от тях цигари и пари. Избухваха скандали. Летовниците се оплакваха, че ги крадели.
Заплашваха Боян, че ако не спре протестите не отговарят за живота му. И Лидия, жена му, и тя не спираше, натякваше му, че не му е нужно всичко това. Лидия не разбираше и как да й обясни какво значи за него онова голямо орехово дърво, което все още се издига там, в средата на къмпинга. Някои му завиждаха. Вече изчисляваха колко долара ще получи, когато си вземе и продаде мястото. На този хълм, над морето, можеше да се построи огромен бял хотел, като кораб, хвърлил котва в тихия, закътан залив. Боян тайно мислеше и за това, но още беше рано.
И тази нощ пак не заспа. Горещината го топеше, нещо стягаше гърлото му, а главата му тежеше, сякаш пълна догоре с разтопено олово. Излезе от палатката и се вторачи в огромната луна. Приличаше на паница, пълна с вино или с кръв. Спомни си за кръвта, която течеше от отхапания пръст на брат му и за тежките, горещи капки, които капеха в праха. Сякаш пак чу резкия му, болезнен писък. Зад него някой неистово изрева. Разнесоха се викове. Боян се обърна и остана като вкаменен. Къмпингът гореше. Високи буйни пламъци като алени платна се издигаха в нощта.
