автор: АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ
Българино,
пожелай ми живот и здраве, за да имам възможност да вдигна завесата,
която разделя градския живот от омайните прелести на нашата дивна
природа, и ти ще се влюбиш в тази природа, както никой юноша никоя не е
любил. Ти си работил шест дни и си обезчестил насущния хляб за
седмицата. На седмия ден не се отбивй в кафенето, нито в кръчмата. Не ти
ли омръзна еднообразието: димът на цигарите, туй глупаво тракане на
заровете и билярдните шарове, вулгарните завзеклици, прозевките и туй
вечно чувство на някаква неудовлетвореност, и тази вледенена инертност, и
тази плесенясала апатия-не ти ли омръзнаха? Послушай ме: посвети един
от летните и празнични дни на природата и ако тръгнеш с мене, уверявам
те, ни един хубав празничен ден няма да останеш в града.
Ние
сме, да речем, сто души. Обличаме се в пътнически дрехи, снабдявамесе
според средствата си с храна и от железопътната станция тренът ни понася
към Цариброд. Ти не си шовинист, в гърдите ти не гори войнствен огън,
но все пак ти си рожба на своето време и не можеш да се освободиш от
понятията и чувствата на сйвременниците си и като българин, минавайки
през Сливница, не можеш да не полюбопитствуваш где са ония места на
тридневните сражения, с които българинът се подигна в очите на света,
като доказа, че умее да мре не само за свое, но и за общо благо. Между
сто души пътници все ще се намерят неколцина, които с разказите си ще
оживеят във въображението ти картините на сраженията върху дремещите
сега голи хълмове. Тия разкази за херойски подвизи ще предизвикат у тебе
особени вълнения, ще възбудят нови чувства, които ти не изпитваш в
кафенето нито при таблите, нито при скамбиля... Ето Драгоманския
проход.Като змия се извива тренът между хълмовете-скалисти надясно,
покрити с лес наляво. Да, да, с лес покрити. Тия оголени допреди десет
години хълмове са вече завардени и да ти е драго да погледнеш сега
вълншстите върхове на гъстите млади дървета. Цариброд. Полицейските
власти са уведомени, че пристигат стотина български туристи и те са се
разпоредили вече да ги настанят за нощуване. Тяхната любезност и
услужливост те трогва. Ти благодариш тям, благодариш и на съдбата, която
изрина ония полицейски служители, които според разказите на
царибродчани като пладнешки разбойници са карали на сила да им носят
ялови овци и да им водят ялови...
Зора се сипва. От всички
страни се стичат към определения пункт бодрите туристи. Дава се сигнал
за тръгване, водачите напред и след тях от разни съсловия и възрасти,
стегнати за поход, снабдени с лека провизия, разсипват се по шосето и
закрачват пътниците. Едно продължително "ура" гръмват от лявата страна
на пътя. Тук са карантинните бараки, в тях са нощували половината от
другарите ви. Присъединяват се и те с песни, с весел говор, със смях,
разбуждат цялата долина. Никой не знае положително колко километра има
път да се върви. Едни казват 10, други 15, трети 25, но утринта е тий
примамлива, тъй леко се диша на открито поле, щото преставаш да се
интересуваш за времето и разстоянието, а само ти се иска да напред и
напред към предназначената цел, а тази цел е Погановският манастир.
Ето Желюша. Тук напускаме шосето и се отбиваме в пътя наляво. Почва се
възлизането. - "Полека, момчета, ще се заморите". Но младостта слуша ли?
Плъзнали като кози по оная зеленина, весели, бодри, да не им се
нарадваш. Па и старостта сдава ли се толкова лесно? Старо с младо се
надпреварва и не сещат как е изкачен хълмът. "Стоой!" Малка почивка.
Погледнете изгрева на слънцето! Вижте как се осветляват постепенно
върховете. А долу, в долината, виждате ли каква млечна пелена се
разстила? Цариброд е потънал в мъглата. Погледнете сега на югозапад.
Виждате ли онези просечени сиви гигантски скали, блеснали на слънцето!
Те тъй успоредно се спущат в бездната, гдето протича реката Ерма. Под
тези колосални отвесни скали, край реката, е Погановският манастир,
потънал отвред в зеленината на дъбовия лес, който покрива стотини
разнообразни по форма и величина хълмове. Сега вече никоя сила не може
ви сдържи, никое разстояние не може ви уплаши, вие рабравяте всички
условия и задължения на градския си живот и се устремявате към този рай,
който постепенно ви се открива и открива нови и нови прелести и
разнообразни картини.
Вие настигате селото Планиница, кацнало
на върховете на два конически хълма, но то не отвлича вашето внимание.
Скалите, по-скоро до тези чудни гигантски скали! Минувате село Бански
дол и нито го поглждате даже. Скалите, скоро! Боже, каква е тази
пропаст! Каква е там онази бездна, от която се издигат облаци към
небето? Спускайте се надолу, спускайте се по стръмнината, потънете в
гъстата мъгла, на дъното на бездната е селото Погановци. Не се спирайте,
напред! Още малко, още един хълм... Погледнете сега!... В този момент
ще въздъхне ли някой за Тирол и Швейцария, че да го цапна по устата!...
Господааа! Гледайте бе, гледайте хубости, гледайте чудеса... Защо е тъй
беден человеческият език, защо е тъй слабо моето перо! Е, как да опиша
сега ония колосални порти, образувани от разноцветни скали, в които е
прикован моят поглед? Как да опиша фантастичните фигури, които гледам
през тия порти? Как да дам понятие за тая райска долина, окръжен с
всевъзможни лесисти хълмове? Мога ли да схвана неизчислимите оттенъци в
игрите на светлината и цветовете? Всички сили и способности немеят пред
туй подавляюще величие и всичко се съсредоточва в зрението, в нямото
благоговейно съзерцание... Да ми е да хвана целия свят за яката, да го
дотътря дотука и да им извикам:
- Гледайте бе, дураци, какво се врете из вашите вмирисани градове и села!...
Слизаме на Пагоновския манастир. Бедният манастир. Да останеше на
неговите полусрутени сградици, и десет в година не би се полакомили да
го посетят, макар че от магерницата му стърчи комин, строен от великия
защитник на Перник, от Кракра. Какъв поразителен контраст между вехтите
полуизгнили къщички и величествените отвесни скали, които се издигат зад
тях, и девствените гори, които ги окръжават. Вий си подкрепяте с храна и
почивка силите и бързате да напуснете сиромашката печална сграда, за да
потънете в омайното царство на вечно тържествуващата разкошна природа.
Вий вървите край брега, срещу течението на шумящата Ерма, и се
приближавате към основанията на паралелно издигнатите към небесата
скали; те притискат реката и тя сърдита, разпенена, шумно скача от камък
на камък и бърза да се освободи и освободена, разстила своите пенливи
води, от които се чуват облекчителни въздишки. Вий се прощавате със
слънчевите лъчи и прониквате в сенчестия и хладния гигантски пролом. Не
се опитвайте да видите върховете на скалите, между които тече реката-ще
ви падне шапката и ще видите само прелестното синкаво българско небе и
леки пушни облачета; напразно гледате- можете да ги ведите само от
страна. Спуснете си погледа надолу и нека очите ви се устремят в
пролома, срещу течението на раздразнено шумящата вода; вижте как се
катерят растенията и се стремят да зърнат слънцето. Проломът се извива и
продължава, но жадното око не може да проникне какви чудеса се крият в
туй тайнствено ущелие: брегът край скалите се свършва и дълбока вода
лиже подножията на скалите от двете страни. Ето един смелчаг,
освобождава се от облеклото си и плахо нагазва в струите на Ерма. Той
гази в едно направление, в друго, в трето- търси брод. Той стъпва на
една скалица, издигната сред реката, издига се с помоща на тоягата и
почва да дебне към завоя на пролома и се взира... Щастливецо, обади ни
какво има там?... Ерма заглушава нашия глас, а щастливецът, вкаменен,
като че сраснат със скалата, върху която е стъпил, забравя нас, забравя
целия свят и гледа... Ето го, връща се. Ний го обсипваме с въпроси, а
той, като че пробуден от дълбок сън, гледа ни като замаян и във
въздишката му се смесва само думата: "Остави се!"... Колко дребни, боже,
колко дребнички животинки изглеждаме ний сега между тия колоси. Но умни
животинки! Ний ще се ухитрим да преодолеем препядствията и най-накрая
все пак ний ще бъдем победители. Ний ще се снабдим с хиляди
приспособления и когато и да е, ще се покатерим по гърдите на тия горди
гиганти, а засега - като не можем направо - ще заобиколим и ще погледнем
от върха на скалите в пропастта. Вий, които не разполагате с още един
свободен ден - сбогом, бързайте да не пропуснете трена, а ний оставаме.
И ето възлизаме. Манастирът като че почва да потъва в пропастта, а пред
очите ни хоризонтът става все по-широк и по-разнообразен. Нахлуваме в
гората, пълзим нагоре, разгръщаме клоновете, пращят от устрема сухите
съчки, сипят се камъчета под нозете ни; ний се качим. Где умора пред тия
все нови и нови картини. Пред нас скала, наляво пропаст, надясно гъста
сплетена гора. "Напред, момчета!" И по една ивица от няколко сантиметра,
опрени с ляво рамо о стената, един след друг, ловим се ту за за камъни,
ту за корени, ту за тревата и ето ни над препядствието. Где са горите
гиганти? - Под краката ни. Где е земният рай? - Пред очите ни... Ний сме
на една височина двойно по-голяма от тая на скалистите стени. Стига
вече, нали стига? О, не! С българина не се шегувай, не го дразни-иди
сега, че спирай буйния стремеж на младия български турист. Златната
средина се спира, младостта полита към върха на гората, смелостта се
устремява в пропастта. Иди ги спирай, ако можеш! Тия, които се покачиха
на върха, могат да се похвалят, че са слезли през места, по които не е
стъпвал човешки крак; но пък един от тия, които се спуснаха в бездната, е
направил до такава степен отчаян подвиг, който ще направи чест на най-
смелия алпийски турист.
Спускат се четворица, между които един
офицер; от скала на скала, чрез сума препядствия, те слизат стотина
метра надолу и... стоп! Пред тях зинала пропастта; за връщане назад и
дума не станала; пред тях се спуска първо една отвесна скала, около осем
метра височина; на два метра от върха едно издадено камъче позволява да
се стъпи добре с единя само крак; под туй камъче шест метра скала
надолу и под нея мялки групи камъни, а зад тия камъни - двеста метра
пропаст. Нашият турист, за да открие път за другарите си, спуска се по
скалата, кацва на издаденото камъче и се впива като прилеп в скалата, с
разперени ръце. Другарите изтръпнали от ужас. Няколко секунди колебание,
едно "прощавайте" и... туп вйрху камъните. Другарите чуват шума от
падането и веднага думите: "Слава богу, жив и здрав съм, господа,
вървете наляво"... (Ще злословите ли и за такъв българин, вий,
кафененски герои?)...
Хубостите на тази екскурзия не се
изчерпват само с околностите на Погановския манастир. Кото стигнете в
живописното соло Власи, пред нас се изпречват не по-малко величествени
скали, прорязани в дъното от същата буйна Ерма, и образуват
чудеснияпролом Ждрело. През Ждрелотовий виждате една мила долина,
пресечена от реката, и на среща хълмове, покрити с лозя. Какво разкошно
селце, какви величествени околности: от една страна гигантският пролом
на пъстрите скали, по средата зелена долинка, разцепена с лъкатушната
река, до реката извира топла вода, наоколо пълно с овощия, насреща лозя и
селцето, кацнало на единя склон на скалите; а зад всичко това
околностите на Погановския манастир. Да не можеш да се нагледаш, а още
повече - не можеш да се начудиш где се е въртяла нашата комисия за
избиране на санаториуми, та не е дошла в този райски кът, който твърде
лесно може да стане достъпен и да привлече хиляди посетители. Аз не се
съмнявам, че когато и да е, ще загърми, и далеч ще загърми, славата на
село Власи.
Има бъдеще нашата хубава България!
София, 12 октомври 1895 год.
P.S. Ще доживеем ли до свободни екскурзии по Пирин и Шар планина, господа туристи?