Всичко това
На Доргедур
Когато остареем, скъпа,
и гарваните дойдат да ни вземат
(гаа-гаа и хоп, с един мах на крилата, отлетят),
къде ще бъде нашата любов тогава?
Къде ще е устата ти, която казва нещо
за повредена кафеварка, за ръжда, нападнала колата, преглед
при кардиолога, паднала зъбна пломба, телефонна сметка
или (романтично) за златната луна
и разцъфналата калина; която обяснява добронамерените лъжи,
измамите и всичко, което не успява да каже за детето, с което никога
не се сдобихме и което се разтапя заедно с устата ти в една целувка?
Или очите, взрени ден и нощ в зеления компютърен екран,
и погледа към теб, докато се събличаш, с настъпването на нощта:
гасиш свенливо лампата и оставаш като силует, с гърди узрели
и бедра срещу светлината, която се процежда фино
през прозорците от кобалтовото синьо на Исландското море?
Или тези две ръце, които пишат ли, пишат, оставят
лопатите за ринене на сняг на мястото им и те галят
по ръцете и краката, докато се разгориш и ме поискаш
като мощ, която се разбива в бентовете и избухва,
пропада като водопад във теб, в утробата ти, премахната от някакъв хирург
в Рейкявик?
Всичкото това, което ние с теб наричаме любов –
къде ще бъде то, когато дойдат гарваните?
Защото те няма да ни вземат заедно. Единият от нас
пръв ще легне там, върху земята, изцапана от сняг,
край морето (жълта ланска трева, кишав пролетен сняг),
когато гарваните черни дойдат и започнат да кълват устата,
очите, ръцете, гениталиите.
Онзи от нас, който ще е на прозореца тогава, скъпа,
който се събужда сутрин и прави всичките
познати ни неща – взема в. "Моргунбладид", пъхнат
в пощенската ни кутия, пуска крановете на чешмата
и се оглежда в огледалото – дали тогава онзи някой
ще вижда нещо повече
от собственото си лице? Дали тогава другото лице
ще засияе през лицето в огледалото, както изоставените къщи
все тъй стоят и си сияят край морето?
***
Прозорец, широко отворен
Като когато вирус
напуска тялото,
внезапно
изпарил се в мрака на септични ями. Реват тръбите
на общинския водопровод; някой отваря кранове
или прозорец към облаци
и към лица
и всичко туй го чувствам сякаш за първи път,
след силна треска, отпуснала очите
и ушите ми. Лицето ти, любима: прозорец,
разтворен неочаквано! Детство
в шептящата трева край бяла къща
и ти отваряш прозореца си,
за да срещнеш възмъжаването ми, което похотливо
влиза там, където детство, младост, старост
са еднакво и ужасно близки.
Твоят прозорец
към бягащите бели облаци. Широко отворен! Зад него
лицата ни, безвременно оголени. Нашата любов
е тук и само времето
минава. Вече няма нужда
да се обясняваме един на друг, любима! Нашите лица
ни обясняват: няма смърт, няма
остаряване. Любовта е по-силна от смъртта.
Страх ме е да кажа, да не прозвуча като глупак, трябваше да кажа:
Помниш ли? На Исус ли бяха, или на свещеника, онези думи,
произнесени в онази малка църква преди толкова години? Бе през август. Ти
стоеше там с бели лилии, ти самата бяла
лилия: августовска булка. По-силна
от смъртта! И сега ме милваш, сякаш знаеш мислите ми,
галиш олисялото ми теме с толкова безкрайна нежност, сякаш съм
(независимо от всичко)
неподвластен на развалата на времето, на греховността и плувам
като хубаво шлифован череп през пръстта, семенце,
запътено към велико възкресение в любов.
Под бягащите бели облаци. Навътре към теб. Нагоре в теб
покълва любовта ми от този вирус, който е време и забрава.
Ти разтваряш широко своя прозорец: няма
смърт! Всичко е
като за първи път, любима. Трева
расте край дома от детството ми, нещо реве
в тръбите на общинския водопровод, някой отваря ли,
отваря кранове.
На Доргедур
Когато остареем, скъпа,
и гарваните дойдат да ни вземат
(гаа-гаа и хоп, с един мах на крилата, отлетят),
къде ще бъде нашата любов тогава?
Къде ще е устата ти, която казва нещо
за повредена кафеварка, за ръжда, нападнала колата, преглед
при кардиолога, паднала зъбна пломба, телефонна сметка
или (романтично) за златната луна
и разцъфналата калина; която обяснява добронамерените лъжи,
измамите и всичко, което не успява да каже за детето, с което никога
не се сдобихме и което се разтапя заедно с устата ти в една целувка?
Или очите, взрени ден и нощ в зеления компютърен екран,
и погледа към теб, докато се събличаш, с настъпването на нощта:
гасиш свенливо лампата и оставаш като силует, с гърди узрели
и бедра срещу светлината, която се процежда фино
през прозорците от кобалтовото синьо на Исландското море?
Или тези две ръце, които пишат ли, пишат, оставят
лопатите за ринене на сняг на мястото им и те галят
по ръцете и краката, докато се разгориш и ме поискаш
като мощ, която се разбива в бентовете и избухва,
пропада като водопад във теб, в утробата ти, премахната от някакъв хирург
в Рейкявик?
Всичкото това, което ние с теб наричаме любов –
къде ще бъде то, когато дойдат гарваните?
Защото те няма да ни вземат заедно. Единият от нас
пръв ще легне там, върху земята, изцапана от сняг,
край морето (жълта ланска трева, кишав пролетен сняг),
когато гарваните черни дойдат и започнат да кълват устата,
очите, ръцете, гениталиите.
Онзи от нас, който ще е на прозореца тогава, скъпа,
който се събужда сутрин и прави всичките
познати ни неща – взема в. "Моргунбладид", пъхнат
в пощенската ни кутия, пуска крановете на чешмата
и се оглежда в огледалото – дали тогава онзи някой
ще вижда нещо повече
от собственото си лице? Дали тогава другото лице
ще засияе през лицето в огледалото, както изоставените къщи
все тъй стоят и си сияят край морето?
***
Прозорец, широко отворен
Като когато вирус
напуска тялото,
внезапно
изпарил се в мрака на септични ями. Реват тръбите
на общинския водопровод; някой отваря кранове
или прозорец към облаци
и към лица
и всичко туй го чувствам сякаш за първи път,
след силна треска, отпуснала очите
и ушите ми. Лицето ти, любима: прозорец,
разтворен неочаквано! Детство
в шептящата трева край бяла къща
и ти отваряш прозореца си,
за да срещнеш възмъжаването ми, което похотливо
влиза там, където детство, младост, старост
са еднакво и ужасно близки.
Твоят прозорец
към бягащите бели облаци. Широко отворен! Зад него
лицата ни, безвременно оголени. Нашата любов
е тук и само времето
минава. Вече няма нужда
да се обясняваме един на друг, любима! Нашите лица
ни обясняват: няма смърт, няма
остаряване. Любовта е по-силна от смъртта.
Страх ме е да кажа, да не прозвуча като глупак, трябваше да кажа:
Помниш ли? На Исус ли бяха, или на свещеника, онези думи,
произнесени в онази малка църква преди толкова години? Бе през август. Ти
стоеше там с бели лилии, ти самата бяла
лилия: августовска булка. По-силна
от смъртта! И сега ме милваш, сякаш знаеш мислите ми,
галиш олисялото ми теме с толкова безкрайна нежност, сякаш съм
(независимо от всичко)
неподвластен на развалата на времето, на греховността и плувам
като хубаво шлифован череп през пръстта, семенце,
запътено към велико възкресение в любов.
Под бягащите бели облаци. Навътре към теб. Нагоре в теб
покълва любовта ми от този вирус, който е време и забрава.
Ти разтваряш широко своя прозорец: няма
смърт! Всичко е
като за първи път, любима. Трева
расте край дома от детството ми, нещо реве
в тръбите на общинския водопровод, някой отваря ли,
отваря кранове.
