СЪСЕДЪТ

Слави облечен с бял костюм, светлосиня риза и вратовръзка, излезе от къщи. Огледа се наоколо, поглади темето, почеса се по врата, а на лицето му цъфна приятна целувка. Беше около четиридесетгодишен с кестенява коса – късо подстригана, гълъбови очи и леко удължено мургаво лице. Стройното атлетическо тяло му придаваше величествена осанка.

От двете страни на входната врата имаше вградени тонколони, от които се чуваше приятна италианска песен. Козирката на приземния етаж бе доста голяма, подпряна с четири красиво изработени-гравирани пилона, между които имаше малки лехи с цветя. От входа на къщата до портата бе направена доста широка пътека от мраморни плочи. Дворът бе доста голям, в дъното на който, в единия край имаше сграда, определена за производство.

Слави въздъхна, присви замислените си очи и на челото се появиха две тънки бръчки. Имаше навик да преценява нещата не само за настоящия момент, но и за близкото бъдеще.

- Скъпи, как искаш кафето; с бита или суха сметана? – попита една сексапилна брюнетка, показала се на врата-та.
- С бита…! – отговори той, без да се обръща с лице към нея – Идвам след малко. Скъпа, донеси ми и цигари-те.

Седнал на мекия тапициран стол и облегнат, той се зачете в ежедневника „24 – часа”.

- Славчо, здравей! – Поздрави го съседът му.

- Здравей, Пешо! Как си?

- Добре, слава богу! Ходих да Кирето. Снощи ли дойдохте?

- Да.

- Абе-е-е, снощи май имаше земетресение, а? – реагира Петър с усмивка.
 

Обичаше да се шегува често по най-различни поводи, но така, че да не засяга достойнството на другия. Беше му в гена.

- Ама и ти с твоето подсъзнание! – усмихна се Слави, стана от стола и се запъти към портата, и се приближи до съседа си, и стисна ръката му приятелски.

За него Петър не беше само съсед,чувстваше го като баща, като че бяха от една кръв. Почти не се разделяха. Допадаха се във всяко едно отношение.

- Млади хора сте още! Сега ви е времето, синко. Знам, че не ми се сърдиш, че те наричам така. Та ти си ми като син. Знаеш, разказвал съм ти!

- Тъй, де! Нищо чудно ако реша да ти казвам някой ден татко!

Катерина излезе с поднос, на който имаше две сравнително големи чаши кафе, натурален сок и го постави на масата.

- Здравей, Катеричке! Я-я-я-яа-а-а, как се си разхубавила!  - поде Петър усмихнат – Де да бях на вашите годи-ни? – въздъхна, а усмивката му отлетя и се поднесе към младите.

Беше му приятно когато ги виждаше, а и сърцето му се радваше – сякаш танцуваше.

- Ела да пиеш едно кафе! – покани го домакинът – Знаеш, че винаги си добре дошъл! Приятно ми е с теб,а и те чувствам много близък, като баща. Не знам защо, но е така?! – за кратко изражението придоби сериозен вид и като, че буца бе заседнала в гърлото, и не можеше да преглътне. 

- И аз изпитвам същото…! Хубаво ми е с теб момче! Извинявай, че ти говоря така!

- Ела де! Няма да те каня сто пъти! Кате, направи друго кафе за себе си! Бай Пешо е наш човек. Може да не сме роднини с тебе, но те имам като член от семейството – каза Слави с лъчезарна усмивка, почесвайки се по темето.

- Пий си кафето и нектара! Катя ще си направи друго!

- Ще ми ръждясат червата, приятелю! По огнената вода съм! – каза усмихнат Пешо, но през погледа му преми-на премина тъжна сянка, която Слави не забеляза.

Той бе ведър човек и никога не споделяше проблемите си. Очите му святкаха като фарове, а усмивката не падна от лицето, което бе загоряло от слънцето. Изглеждаше младолик въпреки напредналите години. От него винаги излъчваше доброта – на пук на всичко.

- Добре, млади човече, ще изпия кафето, за да не те обидя! Благодаря за поканата!

- Добър човек си ти, бай Пешо! Шегаджия! – добави Слави и положи ръка върху рамото на съседа си, който бе седнал до него.

Петър въздъхна бавно и тежко, но усмивката не падна от лицето. Очите му сияеха като слънчево утро, а зениците като две сребърни звезди топлиха всичко около се-бе си. Както в тях, така и в душата си криеше болка, за която само той си знаеше.

- Ти, как я караш? Пак ли беше сам снощи? Не научи ли някакъв хабер за сина и дъщеря си?

- Не съм, Слави! Едва ли ще науча! – отговори бавно и с тиха въздишка той, и преглътна тежко – Но реално казано, те са винаги до мен, дори и в душата ми.

Сетне направи усилие, за да се усмихне и положи ръка върху рамото на Слави.

- Прости ми, моля те! – Гледаше го приятелски и бащински. – Ти си ми като син. Така го чувствам…

Младият го гледаше приятелски, усмихна се и също положи ръка върху рамото на съседа.

- Успокой се! Няма за какво…! Нали за това сме близки, да споделяме… А и моят проблем е подобен… Ако ти се пуши цигара, вземи, не се притеснявай! – предложи свойски той.

Той също мечтаеше, да срещне в някой светъл ден баща си и да го прегърне… Беше малък, когато баща му бе заминал в чужбина и няколко години след това, майка му по незнайни причини се разведе, и не спомена нищо на децата си… Но когато стана зрял мъж, научи че на негово име, а и на сестра му бяха преведени значителни банкови сметки…

- Благодаря, приятелю?  - рече Пешо и запали цигара – Как е сестра ти! – и се усмихна.

- Добре е! Работи!

- А ти имаш ли вести за баща си? Много пъти си ми споделял за него. – Извинявай, че те питам, синко! – В погледът му се четеше близост и обич.

- Нямам…! Изпитвам страхотна необходимост от него! А и му дължа много! Не знам защо, но-о-о майка ми е  унищожила всички негови снимки и документи. Дори не знам, как би изглеждал в момента! Освен това са изгорени всякакви писма и картички, за да не попаднат в ръце-те ни; имам предвид мен и сестра ми. Това никога няма да и го простя! Въпреки всичко ми е майка!

Двамата мълчаха и пушеха цигарите си. Слънцето препичаше, а лъчите пронизваха навсякъде. До тях кацнаха два гълъба, след това затанцуваха, а после се разделиха. Направиха своя пирует и кацнаха наново един до друг.

- Ще обядваш ли с нас? Много държа на теб! – каза Слави и се усмихна.

- Благодаря, ти! Но не ми е удобно!

- Моля те, не ми отказвай!

Пешо му отговори с усмивка и кимна с глава.

- За приятния ти отговор да пием по едно гориво! – каза с усмивка младежа – Какво ще желаеш; кайсиева, водка или уиски?

- Предпочитам кайсиева! – отговори на усмивката с усмивка.

- Кате…! Къде си? Донеси ракията и две кутии цигари!

Катерина донесе поръчката, дори и салатата. Тя се усмихна и попита:

- Как си бай Пешо? Как я караш?

- Добре съм, дъще! Благодаря!

Тя бе свикнала на приказките и благите му думи.

Казаха си наздраве и отпиха. Разговаряха доста, дори се смяха от душа.

Не след дълго пред портата спря червено „ПЕЖО 407”, от което излезе доста изискана дама в напреднала възраст и не много едър мъж с почти побеляла коса, сресана назад и леко коремче, облечен в бял костюм и светлосиня риза. Същият приглади с особен реверанс косата си и изпъна сакото.

- Пешо, извини ме! Моля те, изчакай за малко! – и се усмихна.

Тръгна към гостите и размени няколко думи с тях. Отвори съседния портал и вкара пежото в двора. Сетне дойдоха под сянката при Петър. Той забеляза, че Слави бе малко смутен от новопристигналите. Но това бе за кратко. Обстановката се разчупи, когато се появи Катерина.

- Пешо, позволи ми да те запозная с госпожа майна ми и този приятен господин! – каза Слави и представи по същия начин съседа си.

Седнаха около масата, а по лицата на всички грейнаха усмивки.

Масата бе сервирана набързо, а разговорите продължиха в друга насока.

- Слави, извинявай, знам, че ме покани на обяд, но трябва да си тръгвам приятелю. Може да сме близки, но сте се събрали семейството…

- Съжалявам, но не мога да те пусна! Държа на теб много и желая да останеш!  - и се усмихна.

- Сине, остави човека! Прав е! Той не е от семейство-то! – намеси се майка му и запали цигара.

- Майко, моля те…! Тук е моят дом и аз решавам с кого да бъда! А колкото до съседът ми Петър, той е мой приятел, дори и повече… ! Искам с чиста съвест да кажа, че го обичам като баща, тъй като знам, дали моят е жив! – и положи ръка върху рамото на съседа, поглеждайки с укор към майка си.    

Разказът е написан по-действителен случай     

РАЗКАЗЪТ Е ВКЛЮЧЕН В ПРЕДСТОЯЩАТА МИ КНИГА "ДОКОСВАНЕ"
 
Ще има продължение на разказа.
 
© НИКОЛАЙ ПЕНЯШКИ – ПЛАШКОВ