СРЕЩА В ЕДНО ПЛАНИНСКО СЕЛО

Вървя замислен по леко стръмния сокак водещ към едно почти изоставено старопланинско село, скътано в дебрите на планината.

Времето е прекрасно, а слънчевите лъчи обгарят с нежността си кадифената ми кожа. Въпреки горещото време, във въздуха се разнасяше песента на птиците, съпроводена с музиката на щурците

Множеството къщи край които минавах, бяха не много големи. Мазилката им бе паднала, вратите изкъртени а дворовете потънали в трева и бурени.

Тази тъжна и мрачна картина се запечата задълго в сърцето и мислите ми.

Сокака е почти тревясал, но личеше, че скоро бе минала каруца. Наблизо прелетя самотна птица, която изпляска с крилете си, за да засили скоростта и се чу задавения ù  крясък.

Усетих аромат на торище, което свидетелстваше за живот в това почти изоставено, забутано и забравено от управляващите село. По това което виждах, прецених, че няма осветление в селото, дори и комуникации.

Гърлест мъжки глас разсече въздуха. Малко след това видях доста възрастен мъж, който разпрягаше своето непослушно магаре и го ругаеше с непристойни думи. От първоначалното ми наблюдение подразбрах, че къщата и двора бяха доста добре поддържани.

Моментната тишина бе нарушена от четирикракия приятел, който изпръхтя, поклащайки глава, раздвижвайки устни и едрите зъби, бели като бисери. Сетне тропна няколко пъти с дясното копито, а опашката се мяташе наляво и надясно, гонейки мухите, и завъртя вироглаво главата си. Не след дълго изпръхтя още веднъж.

Възрастният човек не се стърпя и реагира.

- Стой бе, майка ти магарешка! – отсече той и го шибна по врата.

Замълча, изкашля се три пъти, поглади се по брадата, тила, прокара ръка до челото и разтри слепоочията. Въздъхна дълбоко и каза кротко.

- Хайде миличък, хайде…! Ако не си ти, какво ще правя без теб? – и го погали по челото.

Магарето вирна глава и го погледна, разтвори едрите си зъби, облиза устни, и поклати приятелски глава, като че разбра какво му се говореше и раздвижи весело опашка.

- Обичам те, приятелю! – рече старецът и го погали.

   ***
Дворът бе разделен на две части от висока ограда. В близост до къщата бе направена голяма дървена постройка, в която домакинът събираше зимнината си. В частта пред къщата , която бе на два етажа имаше лехи с цветя и овощни дръвчета с натежали от плод клони, и насят зеленчук. Пътеката пред къщата и обиколката около нея беше направена от широки тротоарни плочи, дори и участъка от вратницата до къщата.

Беше за отбелязване, че в тази част на двора имаше и кладенец. Беше решен и проблема и с осветлението, като на няколко места бяха поставени красиво изработени фенери със свещи и други с газ.

Приятно беше на човек да стои сред красивата природа, ухаеща на полски аромат съчетан със същия от красивите цветя засадени от домакините.

В другата част от двора, имаше кокошки, които чоплеха с тънките крачета, за да търсят червеи. Сред тях петелът пристъпваше надменно. Той избираше от време на време някоя от тях и започваше да се върти наоколо  с кратко позитивно къткане, а кокошката лениво се изправяше и го приемаше спокойно, като прегъваше крака, и го поддържаше с крилете си.

В дъното на тази част от двора имаше куче, което бе вързано към железен лост, забит в земята, в близост до неговата къщурка, а в кошарата, находяща се на около 15 метра от кучешката бърлога имаше пет овце, които лежаха на сянка и преживяха. Край едната от тях имаше две агънца, които бозаеха.
Всичко това бе прекрасна идилия, която би стоплила душата и сърцето на всеки, който би решил да живее, и да се отдаде на прекрасния селски живот, независимо, че той ежедневно изискваше изключително много труд и всеотдайност.
***
От едната част на лятната постройка се усещаше силна и ароматна миризма на готвено.
- Добър ден! – поздравих с усмивка домакина.
- Добър ден, синко! Извинявай, че говоря така, но такъв ми е дерта – усмихна се той и зъбите му блеснаха като бисери, озарени от слънцето.

Очите му изразяваха смесени чувства, дори и неопределена тъга.
- Какво те води насам, момко? – попита той изненадан. Тука е почти забравено от бога  място.

- Обичам природата и непознатите места, а те са предизвикателство за мен и още нещо…

Възрастният мъж ме огледа от горе надолу, фотоапарата и камерата, а сетне се усмихна.

- Ти да не си…?! – попита с усмивка и учудване планинеца.

- Нещо подобно… - усмихнах се приятелски – Приятно ми е, Стефан се казвам – и протегнах ръка.

- Драго ми е, аз съм Стоян! – отговори той, изкашля се леко, поставяйки ръка пред устните.

- Стоене…, покани човека да си отпочине! – обади се домакинята, която беше излязла пред къщата.

- Добре, Пено, Добре! Не се вълнувай толкоз! Пази си здравето, скъпа! Идваме.

- Заповядай, момко, заповядай! Радваме се когато ни дойде някой на гости. За нас е голямо удоволствие… Сигурно си изморен от похода в това горещо време. Сядай! Какво ще пиеш, чай или кафе? – попита баба Пена.

- Благодаря, кафе… и ако може чаша вода! Аз съм с кола, но я оставих долу в ниското и реших да се разходя да тук и да направя снимки на тази прекрасна природа. Наистина, много е вълнуващо и прекрасно! Трябва да се радваме и гордеем с красивата ни природа, и на това което ни предлага. Но това не означава, че другаде има също красиви и прекрасни места, с тази разлика, че в нашата мила родина има четири красиви сезона и красива природа, която не отстъпва по нищо, дори на Швейцарската. Трябва да се гордеем с нашата история и култура. А и братята Кирил и Методий са дали на всички славянски народи своята азбука. Но за съжаление след преврата политиката на тогавашните действащи политици, след свалянето на Тодор Живков беше с цел ограбване на държавата и какво ли не още…

- Така е, млади момко! – отговори с горчилка домакина – Навсякъде по селата стана така. Обезлюдяха.

*** Разговаряхме надълго и широко за проблемите на българското село и неговите жители. Темата на разговора бе обстойна и задълбочена. Домакините няма-ха нямаха нищо против да запиша всичко.

Дядо Стоян беше на седемдесет години, а съпругата му на шестдесет и осем. Имаха деца и внуци в близкия град, намиращ се на петнадесет километра от селото, които ги посещаваха в почивните дни.

Възрастните не желаеха да се отделят от земята и своя дом, и да досаждат на децата си. Чувстваха се спокойни в това село, състоящо се от четиридесет къщи, пет от които бяха населени, скътани в красивия балкан и носеща живот природа. Тука им беше родното място. Тука бяха пуснали корени…

Природата бе обляна от зеленината на полето, тревата, а полските и горските цветя пораждаха съществена тръпка за живот и любов към родната земя.
Не можех да откъсна очи от възрастните хора, които ме посрещнаха и изпратиха с най-добри пожелания.

За мен те бяха стожерите на живота…

Всичко това, което преживях остави дълбоки следи в сърцето и съзнанието за неопределен период от време.

   
   © Николай Пеняшки - Плашков