НЕЗАБРАВИМИ МОМЕНТИ

Този ден ми поднесе доста емоционални моменти.Първото което се случи, беше кучето на съседа Коджабашев, което свърши голямата си работа пред вратата на апартамента. За мое учудване това беше за първи път, тъй като го бе оставил за десетина минути преди да излезе. Вдигнах му такъв скандал, че да го запомни най-малко за година. Обеща да не го оставя само, дори и без намордник. Сетне изчисти и фекалиите, изми и парфюмира.

- Владо, но аз само за малко...! – заоправдава се той.

- Ще ти дам аз на тебе само за малко! – бях толкова ядосан, че ми идеше да го набия.

- Бива ли такава безотговорност! Освен това и без намордник. Ами ако беше минало някое дете, или...?! – не се доизказах ядосан.

- Ама аз...!

- Красимире, не се оправдавай, че не ти гарантирам какво може да ти се случи! – излях яда си като вода от ведро.

Потеглих с колата за работа. Спрях на близкото кръстовище, понеже ме хвана червената вълна. По това  време винаги гъмжеше от автомобили, които бълваха
отровата си в така необходимия за нас въздух.

Един възрастен слаб човек с картон яйца случайно бе бутнат, и те се счупиха върху капака на колата. Побеснях от яд. Нямах право да обвинявам никого.

Всеки бързаше да премине пешеходната пътека. Възрастният пешеходец се уплаши, вдигна ръце, хвана се за главата като за извинение, а очите му се разтвориха и святкаха като автомобилни фарове. После се прекръсти.

  „ Какво ли не му се случва на човек? – мислех си – Оставяше някое гадже да ми се обясни в любов, или пък нещо друго... Какво ли предстоеше да ми сервира този ден?!”

Докато чаках на следващото кръстовище с измита кола и пусната музика, друга-

та врата се отвори. Една бивша приятелка се натресе на другата седялка с взлом. Дишаше учестено.

- Обичам те, миличък! Моля те, изслушай ме!   

- Боже Господи, какво е това поведение?! Знаеш, че взаимоотншенията между нас отдавна са пресъхнали...?

- Моля те, Владо! – прекъсна ме тя развълнувана – Не мога без теб! Сънувах те снощи като мой съпруг. Чуваш ли? Това е толкова красиво! – зелените ̀и очи светнаха като светофар, а пръстите на ръцете се прегърнаха свити в юмрук, бяха допрени да гърдите.

Усещах напрегнатото ̀и дишане във въздуха.

- Искаш ли да те зарадвам? Толкова много ще те зарадвам, че няма да повярваш, каква сватба ще стане!

Отбих колата плътно в дясно, за да не пречи на движението и спрях.

Излязох, минах от другата страна, отворих вратата, подадох ръка, за да помогна на Олга да излезе от колата.

- Скъпа, Оля, бъдеще мое, заповядай! Виждаш ли магазина за булчински рокли? Избери си най-красивата!

Тя толкова се зарадва, че дори не подозираше номера, който и погаждам. Беше ми дотегнало от набезите и нахалството и.

Заключих вратата на колата откъм нейната страна, но стъклото беше полуотворено. Учудена от неочакваното ми решение, тя се захласна по моделите. Влязох в колата и преди да потегля, подвикнах:

- Оля,... след като избереш модел, потърси си годеник! Не желая да те виждам и чувам!

След тези мои думи, тя заприлича на разярена лъвица. Беше ме изоставила навремето заради друг – морски, който впоследствие се ожени за друга.

Не ми се случваше досега, да започне ден като днешния. Но това неочаквано нападение на Олга беше върха. Направо ме разби. Не исках да постъпя така спрямо нея, на както казват, целта оправдава средствата, колкото изтъркано да звучи. Ако бях решил да и обясня в един нормален разговор, че не съм за нея или обратното, нямаше да ме разбере. Не желаех, да мисля повече за нея.... Ами-и-и, ако се влюбя? Това щеше да бъде най-прекрасния момент. Защо пък не?!

Обадих се в агенцията, че ще забавя.

След мен в службата пристигна нова колежка.Тя бе такава красавица, та ум да ти зайде. На ръст беше не много висока, с руса коса, която галеше нежната кожа на раменете, а лицето бе леко мургаво. Гълъбовите и очи излъчваха приятна приятна усмивка, изразявайки нежността и чистата на сърцето и.

Почувствах пареща топлина, която премина през тялото ми, и се събра в стомаха. Никога не бях изпитвал подобно чувство, което пареше...

Шефът ни я представи, и за изненада  предложи на красавицата свободното работно място до мен. Чаровната усмивка на Виктория ме завладя. Усещах, че почвата се губи под краката ми. Стомахът ми се сви на топка. Бях като омагьосан.Погледът ̀и пронизваше същността ми. Усмивките ни се преплитаха и прегръщаха.

- Кой вятър Ви довя при нас? – попитах шеговито.

- Ами-и-и,... северният! Може да е лято, но ще докарам зимата! – отговори на шегата му с усмивка.

- Тогава зимата най-вероятно няма да бъде много студена – усмихнах на свой ред и аз.

В настоящия момент осъзнах, че я харесвам. Чувствата бушуваха в сърцето като вулкан, готови да изригнат. Най-тясното ъгълче на съзнанието ми изпитваше огромното желание да я прегърна.

Поглеждах крадешком към новата колежка, без да забележи никой. Харесам ли красива жена, имах навика да я огледам от петите до клавата.

„О-о-о-о, небеса! Каква красота и изящество!” – възкликнах вътрешно в себе си.

Стрелата на Амур се бе загнездила в сърцето ми. Реших да не мисля повече по отношение на шармантния ù вид. В мен се бореха глобални чувства, готови да изригнат като Везувий.

"Стига, Владимире! – казах си аз – Вземи се в ръце и не се поддавай на емоциите!”

Знаех много добре, че хладнокръвието и издръжливостта ще ми помогнат да преодолея подобни ситуации. Но когато става дума за подобни чувства, не винаги могат да бъдат преодолени по какъвто и да е начин.

Според първите ми впечатления, Виктория би могла да бъде на около 25 години. Но дали е свободна?! Този въпрос най-много ме вълнуваше. Можех лесно да разбера... За първи път изпитвах чувства, които бяха необясними. Не вярвах, че мога да се влюбя до такава степен. Опитах се да ги събера, за да ги овладея.Те се гонеха и прииждаха на вълни в главата ми. Бяха като неуправляема стихия и не се знаеше кога ще отмине.
Молех се, да не се окажат неосъществена мечта. Виктория бе непозната загадка – като египетска пирамида, а може би пълна с опасности.

В отдела настъпи неловка тишина. Всеки бе вглъбен в работата си. Използвах тази ситуация да огледам Вики по-спокойно и внимателно. Имах усещането, че става нещо с мен.

        ***

Изминаха три месеца, откакто Виктория бе започнала работа при нас. О два месеца излизахме заедно; на кафе, разходка в морската градина, театър и къде ли не...

От разговорите с нея усещах интелигентността ù, умението да изслушва, а и особеното чувство за хумор. Паснахме си във всяко отношение. Често лицето ù бе озарено от слънчева усмивка.

Имаше моменти, когато мълчанието бе дълга пауза, но ръцете и телата говориха, дори устните си знаеха задачата.

Засега емоциите ни стигаха само до тук. Двамата все още не желаехме да се стига до леглото, въпреки че съществуваха подходящи моменти за това.

Наложи се Виктория да замине при родителите си в Шумен, понеже майка  и бе постъпила в болница.

- Скъпи, ще ми липсваш! – каза тя и ме целуна с цялата си страст.

- И ти ще ми липсваш, миличка! – отговорих по същия начин.

- Този период ще бъде изпитателен за нас!–отговори тя и се усмихна енигматично, и ме целуна наново.

Решихме преди да замине, да изкараме вечерта заедно и да се насладим  на  любовта. Тази нощ бе изпълнена  с много страст и емоции, които никога нямаше да забравим...

Бяхме убедени и знаехме, че ще бъдем винаги заедно.

Дори и смъртта  не ще ни раздели.       

                                 

              

 автор: Николай Пеняшки - Плашков
включен в сборник с разкази "ДОКОСВАНЕ"