КАЛИНА

Тя е художничка. Докосне ли се до четката – пейзажи или портрети не ù се опират. Само докато те погледне, за кратко време портретът е готов – твой близнак. Дори най–дребната гънка е отразена. В повечето случаи поведението ù беше предизвикателно, а чаровността ù неописуема. Дори и най–прекрасните слова не са достатъчни да я опиша. Стегнатите ù не големи гърди и дългите фини бедра, а изобщо цялата ù осанка, възбуждаха мъжките ми страсти. Настройваха ме като инструмент, по–точно като лък за цигулка.

Между другото, нейните хобита бяха цигулката, китарата и пианото. Рядко се срещаха толкова дарби на едно място.
Картините ù изразяваха дълбочината на човешката душа, аромата и диханието на природата, съчетани с нежността на музиката.

Наскоро обеща да нарисува голо мъжко тяло, като предложи да ù позирам. Беше влюбена в мен, дори обожаваше атлетическото ми тяло. Познавахме се от десет години, от които последните две – три пъти седмично нощите ни бяха неразделни.
Често пускаше нейни песни, които докосваха и гъделичкаха душата и слуха, докато правихме любов.
Имах чувството, че Калина бе съчетание на природна красота, душевно богатство и нежна музика.
Фините ù дълги пръсти неусетно сваляха дрехите от тялото ми, а страстните и въздишки се отронваха като есенни листа и гъделичкаха гърдите.
Настъпваше моментът, когато бях готов като вампир да захапя нежната ù шия, и да се наслаждавам на екстаза ù.
След като приключи всичко, дори и в банята, реши да ме нарисува.

Беше откачалка и лудетина. Лудостта ù беше невероятна. Въпреки всичко усещаше и улавяше момента като бик за рогата, и балансираше нещата. Кръвта ù вреше като на младо яре.
Музиката, изкуството и поезията живееха в нея и извираха като гейзер. А очите и устните ù в повечето случаи изразяваха енигматична усмивка.
Винаги ме изумяваше с откаченото си поведението.
Рисуваше ме гол, а тя - в същия вид; с четка в ръка галеше платното и изразяваше всяка гънка на тялото ми. А усмивката и беше енигматична. Очите ù светеха като две самотни звезди, а устните бяха готови да ме обсипят със словото на желанието.
В повечето случаи не обръщах внимание както на поведението, така и на думите ù, а тя се дразнеше от симулациите ми.
- Такъв непукист си, че ме понякога ме дразниш! – реагираше тя раздразнена – Що за сърце имаш?
- Какво му е на сърцето ми? - попитах с лека усмивка – Сърце като на всички други…
А тя се дразнеше още повече.
- Ти какво? Искаш да ме нервираш ли? Май ти е приятно да лазиш по нервите ми!
Беше почти готова да се разплаче и усетих напрежението в нея.
- Но, скъпа, моля те! Това, че понякога реагирам така, не означава, че не те обичам. Напротив, осъзнавам много добре и съм убеден, че не мога без твоето присъствие. Ти си жената, с която бих споделил живота си.
- Ти какво? Сериозно ли говориш или…
- Успокой се! А как искаш да реагирам? Не разбираш ли, че се стремя да балансирам нещата между нас?
Тя замълча и се замисли. Пристъпи плътно до мен, прегърна ме и целуна с цялата си страст.
Имах усещането, че това което исках, се случи.

...

© Николай Пеняшки – Плашков