автор: Уилям Шекспир
ЕСКАЛ — княз на Верона
ПАРИС — млад дворянин, родственик на княза
МОНТЕКИ, КАПУЛЕТИ — глави на две враждуващи семейства
СТАРЕЦ — от семейството на Капулети
РОМЕО — син на Монтеки
МЕРКУЦИО — родственик на княза и приятел на Ромео
БЕНВОЛИО — племенник на Монтеки и приятел на Ромео
ТИБАЛТ — племенник на синьора Капулети
БРАТ ЛОРЕНЦО, БРАТ ДЖОВАНИ — монаси-францисканци
БАЛТАЗАР — слуга на Ромео
САМСОН, ГРЕГОРИО — слуги на Капулети
ПИЕТРО — слуга на дойката на Жулиета
АБРАМ — слуга на Монтеки
АПТЕКАР
ТРИМА СВИРАЧИ
ПАЖ на Парис
ДРУГ ПАЖ на Парис
ОФИЦЕР
СИНЬОРА МОНТЕКИ — съпруга на Монтеки
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ — съпруга на Капулети
ЖУЛИЕТА — дъщеря на Капулети
ДОЙКА на Жулиета
ХОР
Граждани на Верона, сродници на двете семейства, маскирани лица, пазачи, стражи, слуги.
Място на действието: Верона; Мантуа.
Верона. Площад.
Влизат Самсон и Грегорио, въоръжени с щитове и мечове.
САМСОН
Казвам ти, Грегорио, няма да им цепим басма!
ГРЕГОРИО
Разбира се! Да не сме им шивачи!
САМСОН
Искам да кажа, че трябва да се пазят от всяко нещо, което би ме вбесило!
ГРЕГОРИО
Да, от бесилото трябва да се пазиш.
САМСОН
Ха, аз, като кипна, меча бързо го вадя!
ГРЕГОРИО
Бързо го вадиш, бавно кипваш.
САМСОН
Щом видя някое псе от дома на Монтеки, веднага се раздразвам!
ГРЕГОРИО
Искаш да кажеш: „Раз, и драсвам“?
САМСОН
Когото да срещна от тези кучета — жена, мъж, все едно, — ще мина откъм стената!
ГРЕГОРИО
Защото си кекав. Само слабите ги притискат до стената.
САМСОН
И затова слабия пол ние си го притискаме към стените. Тези от прислугата на Монтеки, ако са мъже — далеч от стената, а ако са жени — хайде към нея!
ГРЕГОРИО
Кавгата е мъжка — само на господарите и на слугите им.
САМСОН
Няма значение. Аз ще бъда безжалостен! Като свърша с мъжете, ще се заема с момите. До една ще ги изпребия!
ГРЕГОРИО
Ще изпребиеш момите?
САМСОН
Пребия или пробия. Разбирай го по свой вкус.
ГРЕГОРИО
Тези, дето ще го вкусват, те трябва да разберат нещо.
САМСОН
Ще разберат много, докато им ставам, щом минат, не се бой! Ти ме знаеш, че съм добро парче месо.
ГРЕГОРИО
Добре че не си риба — щеше да бъдеш маринована хамсийка. Хайде, вади сечивото си! Двамина Монтекиевци пристигат.
Влизат Абрам и Балтазар.
САМСОН
Ето го измъкнато. Предизвикай ги! Аз съм зад теб.
ГРЕГОРИО
За да се криеш зад гърба ми, а?
САМСОН
Не се бой за мен!
ГРЕГОРИО
За себе си се боя, че ще офейкаш, докато се обърна.
САМСОН
По-добре законът да бъде на наша страна. Да ги оставим те да почнат.
ГРЕГОРИО
Като минем край оня, ще го изгледам зверски. Нека го вземе, както иска.
САМСОН
Не както иска, а както му стиска. Аз пък ще им покажа пръст — ако го изтърпят, ще е срам за тях.
АБРАМ
На нас ли показвате пръст, господине?
САМСОН
Аз си показвам пръст, господине.
АБРАМ
На нас ли показвате пръст, питам?
САМСОН (настрани, към Грегорио)
Ако кажа „да“, законът откъм нас ли ще е?
ГРЕГОРИО (настрани, към Самсон)
Не.
САМСОН
Не, не показвам пръст на вас, господине. Просто си показвам пръст.
ГРЕГОРИО
Кавга ли търсите, господине?
АБРАМ
Кавга ли? Не, господине.
САМСОН
Защото, ако търсите кавга, господине, аз съм насреща! Моят господар не е по-лош от вашия!
АБРАМ
Но не е и по-добър!
САМСОН
Може.
Влиза Бенволио.
ГРЕГОРИО
Кажи, че е по-добър! Един роднина на господаря иде насам!
САМСОН
Да, по-добър е, господине!
АБРАМ
Лъжеш!
САМСОН
Вън мечовете, ако сте мъже! Грегорио, не забравяй страшния си удар!
Бият се.
БЕНВОЛИО
Веднага спрете! Шпаги настрани!
Глупци, незнаещи защо се бият!
Влиза Тибалт.
ТИБАЛТ
И ти със гола шпага сред слугите?
Бенволио, насам се обърни
и виж смъртта си!
БЕНВОЛИО
Аз ги разтървавам!
Скрий шпагата, Тибалт, или със нея
ми помогни да въдворим мира!
ТИБАЛТ
Извадил шпага, а за мир говори?
Аз мразя тази дума, както мразя
Лукавия, Монтеките и теб!
Брани се, пъзльо!
Бият се.
Влизат неколцина Граждани с тояги и алебарди.
ГРАЖДАНИ
С тояги! С алебарди! Удряй! Бий!
Монтеки, Капулети — както дойде!
Влиза Капулети — по роба — заедно със Синьора Капулети.
КАПУЛЕТИ
Ха! Бой? Донесте дългия ми меч[1]!
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
Не меч, а патерица ти е нужна!
КАПУЛЕТИ
Аз казах — меч! Виж стария Монтеки
как дръзко маха своя срещу мен!
Влизат Монтеки и Синьора Монтеки.
МОНТЕКИ
Ах, капулетска смет!… Недей ме дръж!
СИНЬОРА МОНТЕКИ
Ще ме послушаш, ако си ми мъж!
Влиза Княз Ескал[2], следван от свитата си.
КНЯЗЪТ
Размирици! Врази на тишината,
със кръв съседска осквернили шпаги!…
Кому говоря?… Хора-зверове,
които огъня на свойта разпра
гасите със потоци кръв, шуртящи
от жилите ви!… Чувате ли, хей!
Под страх от тежки мъки, незабавно
махнете от ръце окървавени
позорното оръжие и чуйте
заповедта на гневния ви княз!
Трикратно вече в три безумни свади,
възникнали от думичка въздушна,
все вие, Капулети и Монтеки,
разтърсвате стъгдите на града ми
и карате достойните веронци,
съблекли тежки роби, с алебарди,
разядени от мирната ръжда,
враждата, вас разяла, да смиряват.
Ако отново причините смут
из тези улици, ще го платите
с цената на живота си! За днеска
по домовете да си идат всички!
Вървете вие е мене, Капулети,
а вий, Монтеки ще ми се явите
следобед във двореца Вилафранка[3],
където правосъдие раздавам,
за да узнаете какво е мойто
решение по случката. Повтарям,
под страх от смърт, разпръсвайте се всички!
Излизат всички освен Монтеки, Синьора Монтеки и Бенволио.
МОНТЕКИ
Кой пак раздуха старата ни ежба?
Вий, племеннико, бяхте ли, когато
започна всичко?
БЕНВОЛИО
Не. Като пристигнах,
слугите — вашите и на врага ви —
се вече биеха. Измъкнах шпага,
за да ги разтърва. Но в този миг
се появи горещият Тибалт
и шпагата си, сипейки обиди,
размаха над главата си, така че
накара ветровете невредими
подигравателно да го освиркат.
Докато ний разменяхме атаки,
прииждаха все нови помагачи,
но, слава Богу, князът най-подир
възстанови разкъсания мир.
СИНЬОРА МОНТЕКИ
О, де е син ми? Радвам се, че той
не е участвал в този кървав бой.
БЕНВОЛИО
Госпожо, тази сутрин, час преди
божественото слънце да надзърне
на изтока през златния прозорец,
от лошо настроение подтикнат,
навън излязох и като минавах
през старите смокинови градини
на запад от града, видях Ромео
да се разхожда в сумрака самичък.
Запътих се към него, ала той
ме забеляза и се скри в гъстака.
За чувствата му съдейки по своите,
аз, който — сам на себе си дотегнал —
най-много исках да намеря кътче,
където друг най-малко ще ме търси,
последвах собствената си тъга,
наместо неговата да изследвам
и с тайно удоволствие избягнах
тоз, който явно бягаше от мен.
МОНТЕКИ
Нерядко той е бивал виждан там
да умножава със горчиви сълзи
росата утринна и да прибавя
към парите й своите въздишки;
а слънцето щом почне да разтваря
завесите, които затъмняват
леглото на Аврора, моят син,
странейки от деня, се връща вкъщи,
усамотява се във свойта стая,
капаци и врати затваря плътно
и си създава втора дневна нощ.
Тез навици ще му докарат гибел,
ако съвет разумен от страни
причината за тях не отстрани.
БЕНВОЛИО
А тя коя е, благородни вуйчо?
МОНТЕКИ
Уви, не зная. Той я пази в тайна.
БЕНВОЛИО
Самия него питахте ли?
МОНТЕКИ
Питах
и лично, и посредством близки хора,
но той за свой съветник е избрал
единствен себе си — съветник, който
не знам доколко заслужава вяра, —
а към останалите е потаен
и недостъпен като млада пъпка,
която подъл червей е загризал,
преди листенца нежни да разтвори
за пролетния лъх и да приветства
светлика слънчев с първата си прелест.
Недъга му да можех да отгатна,
церил го бих с охота като тая,
с която диря днес да го узная.
Влиза Ромео.
БЕНВОЛИО
Той иде тук. Отивайте си, моля!
След малко, вярвам, нещичко ще знам.
МОНТЕКИ
Дано успеете във тази роля
на изповедник. Тръгвайте, мадам!
Излиза заедно със Синьора Монтеки.
БЕНВОЛИО
Добрутро, братовчеде!
РОМЕО
Как, нима е
все още в пелените си денят?
БЕНВОЛИО
Сега би девет!
РОМЕО
Времето се мае,
когато черни мисли ни гнетят…
Не беше ли баща ми тук сега
и где така внезапно той избяга?
БЕНВОЛИО
Отиде си. Кажи: каква тъга
Ромеовите часове разтяга?
РОМЕО
Тъга по туй, което съкращава —
щом имам го — тез същи часове.
БЕНВОЛИО
Любов?
РОМЕО
Обратното!
БЕНВОЛИО
Вражда тогава?
РОМЕО
Любов, която без ответ зове!
БЕНВОЛИО
Уви, Амур, тъй прелестен на вид,
нерядко бива злобен и сърдит!
РОМЕО
Уви, Амур и с вързани очи,
към нас успява път да различи…
Къде ще хапнем?… Ха, следи от бой!
Не говори! До мене стигна той.
Омразата, аз виждам, действа вещо.
Но любовта и тя е страшно нещо:
любов — жестока ласка, нежен яд,
от хаоса новосъздаден свят,
пух тежък, леден пламък, болно здраве
невярваща си вяра, сън наяве —
такваз е в мене, братовчеде, тази
любов, която своя пламък мрази!
Извиквам смях, нали?
БЕНВОЛИО
По-скоро сълзи.
РОМЕО
Защо?
БЕНВОЛИО
Защото виждам, че дошъл си
по пътя на страстта до край суров.
РОМЕО
Това ще е излишък от любов:
до мъката, що тегне в мойта гръд,
щом твойта легне, ще се разплодят
без бавене! Приятелю злодей,
да размножаваш мойта скръб недей!
С въздишки страстни свода ний кадим;
опитай се да пръснеш този дим —
в миг пламъци ще лумнат от очи;
но хайде на пожара попречи —
в море от плач ще потопиш света.
Това, приятелю, е любовта.
И още: зорка лудост, тъжна радост,
горчилка адска и небесна сладост!…
Прощавай, драги!
БЕНВОЛИО
Не, Ромео! Стой!
Не ме обиждай с този отказ свой!
РОМЕО
Да, откъс! Аз откъснат съм оттук!
Какво е туй „Ромео“? Празен звук!
БЕНВОЛИО
Кажи ми искрено, коя е тя?
РОМЕО
А мога ли без искри да пламтя?
БЕНВОЛИО
Не, без шега!
РОМЕО
Ти казваш на болника
„не, без шега“ свещеника да вика!
Една жена аз любя с огнен плам!
БЕНВОЛИО
Това, че е жена, улучих сам!
РОМЕО
Дали улучи колко е прекрасна?
БЕНВОЛИО
По-лесно се улучва цел по-ясна.
РОМЕО
Тук не улучи: тя като Диана[4]
е в ризница от девственост изляна,
в която малкият Амур, уви,
напразно все стрелите си криви.
За нежни речи тя преграда има,
за жарък взор не е възпламенима
и безнадеждно скутът й закрит е
за златото, подкупващо светците.
Да, тя богата откъм красота е,
но на земята ще я завещае!
БЕНВОЛИО
Обет е дала за моминство строго?
РОМЕО
И тъй, пестейки се, прахосва много,
защото своя чар като сковава,
от този чар потомците лишава.
Красива, скромна — мен тя хвърли в ада,
за да спечели рая си в награда,
и ей ме: жив, но по безкръвен начин
убит от нейния обет безбрачен!
БЕНВОЛИО
Послушай мене: забрави за нея!
РОМЕО
Ти искаш да забравя да живея?
БЕНВОЛИО
Огледай се за други красоти
наоколо!
РОМЕО
Не, тъй насочваш ти
към нея дваж по-силно мисълта ми:
нали под маски прелестните дами
към себе си по-силно ни влекат,
защото, скрит зад черното, ликът
е в спомена ни с двойна красота;
не помни ли дваж по-красив света
тоз, който е останал без очи?
И най-красивата ми посочи —
ликът й чуден ще ми спомня само
за мойто чудо, двойно по-голямо!
Прости! За мен не ще намериш лек!
БЕНВОЛИО
Ще го намеря, да не съм човек!
Излизат.
[1] „… дългия ми меч…“ — По времето на Шекспир дългите средновековни мечове били излезли вече от употреба. Детайлът намеква за старостта на Капулети. ↑
[2] Княз Ескал — описваните събития са се случили, според легендата, в началото на XIV в., когато Верона била управлявана от Бартоломео дела Скала. Оттук измененото име Ескал. ↑
[3] Вилафранка — град близо до Верона. ↑
[4] Диана (мит.) — римска богиня на лова. Покровителка на девствениците.
ВТОРА СЦЕНА
Улица.
Влизат Капулети, Парис и Слуга.
КАПУЛЕТИ
Залог Монтеки внесе равен с моя,
и мисля, че за старци като нас
не е тъй трудно да живеят в мир.
ПАРИС
Еднакво сте на почит двама вие
и странна е враждата ви. Но, моля,
какво ще кажете за мойта просба?
КАПУЛЕТИ
Ще кажа туй, което вече казах.
Детето ми живота не познава
и няма четирнадесет години.
Ще трябва мраз дваж листи да попари,
дорде узрее тя за годежари.
ПАРИС
По-млади зная плод щастлив да връзват.
КАПУЛЕТИ
По-млади съхнат, като тъй избързват!
Земята взе ми всичко освен нея,
от нейната надежда аз живея;
затуй за нея може да се каже,
че е надеждна, пренадеждна даже.
Но вие, Парис, време не губете,
с ухажване сърцето й пленете,
защото моят глас ще избере
сред тези, на които тя се спре.
Таз вечер за годишния ни бал
приятели най-скъпи съм избрал —
увеличете пъстрия им рой
със едного, когото чувствам свой.
Вий първи сте поканен, то се знае.
Елате и пред вас ще засияе
цял рой от земни светила, чието
трептение ще освети небето.
От радостта, която всеки млад
изпитва, щом Април, облечен в цвят,
със смях подгони куцащата зима,
от тази радост и за вас ще има
в моминския цъфтеж на моя дом.
Със взор и слух избирайте и щом
се спрете на една, да бъде тя!
И мойто чедо между тез цветя
ще е едно. От скромните, уви!
Елате с мене.
Към Слугата, като му дава бележка.
А пък ти върви
и съобщи на всички в този списък,
без да забравяш за поклона нисък,
че тази вечер, щом се спусне мрака,
домът на Капулетите ги чака!
Излиза, следван от Парис.
СЛУГАТА
„Съобщи на всички в този списък!“ Има дума: обущарят да си държи метъра, шивачът — калъпа, рибарят — четката, бояджията — мрежата. А аз какво да си държа? Кара ме да съобщавам по този списък, когато първо трябва някой на мен да съобщи какво е написал в него, който го е писал! Къде да намеря грамотни да ми го разчетат?… Ха, тъкмо навреме!
Влизат Бенволио и Ромео.
БЕНВОЛИО
Клин клин избива. Заем плаща заем.
Нов огън стария задушва в дим.
Когато от въртене се замаем,
в обратната посока се въртим.
Ти влей в очите си зараза нова
и ще убиеш старата отрова!
РОМЕО
Живовлякът и той добре ни пази.
БЕНВОЛИО
Какъв живовляк?
РОМЕО
Ами при зарази,
при драскотинка или пръст подут.
БЕНВОЛИО
Ромео, какво бъбриш? Ти си луд!
РОМЕО
Не съм, но съм държан във тъмнина
по-зле от луд, завързан, без храна,
измъчван, бит…[1] Какво желаеш, драги?
СЛУГАТА
Да ви поживи Господ, господине. Умеете ли да четете, а?
РОМЕО
Да — своя жребий в тома на скръбта.
СЛУГАТА
Може да сте го научили наизуст и затова. Кажете, моля ви се, умеете ли да прочетете всичко, като го видите?
РОМЕО
Щом буквите му и езика знам.
СЛУГАТА
Добре че го признахте. Много ви здраве!
РОМЕО
Не бързай, драги! Мога да чета.
Чете.
„Синьор Мартино с жена му и дъщерите му, граф Анселмо и красивите му сестри; уважаемата вдовица на Витрувио; синьор Плаченцио и милите му племеннички; Меркуцио и брат му Валентин, моят чичо Капулети с жена му и дъщерите; прекрасната ми племенница Розалина; Ливия; синьор Валенцио и братовчед му Тибалт; Лучио и веселата Елена.“
Отлично общество. Къде ги каниш?
СЛУГАТА
У нас.
РОМЕО
Къде „у вас“?
СЛУГАТА
Вкъщи. На вечеря.
РОМЕО
Но в чия къща?
СЛУГАТА
На господаря, чия?
РОМЕО
Прав си, трябваше първо за него да те запитам.
СЛУГАТА
Аз ще ви го кажа и без да питате. Моят господар е богатият синьор Капулети и ако вие не сте от дома на Монтеките, заповядайте довечера да му обърнете една чашка! Да ви поживи Господ!
Излиза.
БЕНВОЛИО
На този празник твойта Розалина
ще бъде роза сред една градина,
цъфтяща от веронски красоти.
Да идем там! Със тях сравни я ти
и в погледа ти твоята избрана
ще стане изведнъж от лебед — врана.
РОМЕО
О, кажат ли го тези две зеници,
тъй често давени и все пак живи,
да пламнат като явни еретици
за богохулства и слова лъжливи!
Не може друга чар такъв да има!
Не, моята любов е несравнима!
БЕНВОЛИО
Не несравнима. Само несравнена.
Видял си я от други отделена,
но ако дойдеш с мене, ново чудо
ще сложим на отсрещното й блюдо
и вярвай, то за миг ще наклони
на взора ти кристалните везни.
РОМЕО
Ще дойда не на лов за образ нов,
а за да зърна своята любов!
Излизат.
ТРЕТА СЦЕНА
Стая в дома на Капулети.
Влизат Синьора Капулети и Дойката.
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
Къде е дъщеря ми? Нека дойде!
ДОЙКАТА
Извиках я. Това е вярно, както
че на дванайсет още бях мома!
Хей, агънце! Хей, пиле! Где се дяна
това девойче? Де си, Жулиета?
Влиза Жулиета.
ЖУЛИЕТА
Защо ти трябвам?
ДОЙКАТА
Майка ти те вика.
ЖУЛИЕТА
Какво ще заповядате, мадам?
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
Ела насам!… Ти, дойке, остави ни
да поговорим… Или не! Постой!
Като размисля, май е по-добре
и ти да слушаш. Дъщеря ми, знаеш,
е вече стигнала известна възраст…
ДОЙКАТА
Известна я! На мен ако не е
известна до минутка! Аз, която…
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
Да. Тя навършва скоро четирнайсет…
ДОЙКАТА
От тези зъби четирнайсетте —
макар че само четри май са те —
залагам, че на четирнайсет точно
ще стане не след много! Още колко
остава до Петровден?
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
Две недели.
ДОЙКАТА
След две недели, значи, през нощта
срещу Петровден тя ще стане точно
на четирнайсет. С моето Сузанче —
мир на праха й! — двете нали бяха
връстнички с нея. Бедното ми чедо,
не съм го заслужавала! Та, казвам,
в нощта срещу Петровден тя ще стане
на четирнайсет. Толкоз, няма грешка!
Сега сме единайстата година
от земетръса, а добре си спомням,
че я отбих на него точно ден.
С пелин си бях намазала зърното
и бях я взела в скути до зида
на гълъбарника; седим на припек —
вий двамата със господаря бяхте
отишли в Мантуа — и изведнъж,
като й догорча, че като писна,
глупачето, и точно в този миг
се люшна оня ми ти гълъбарник,
така че не разбрах сама кога
съм хукнала да бягам! Единайсет
години са изтекли оттогава.
Тя вече бе проходила — какво ти
проходила! — търчеше като зайче
и даже ден преди това й беше
изскочила цицина на челцето;
а мъж ми — царство му небесно, той
обичаше шегите! — я повдигна
и вика: „Сега падай по очи;
когато порастеш, по гръб ще падаш.
Ще падаш ли? А, Жули?“ и, ей Богу,
това фъндъче спря да се дере
и каза: „Да!“ Като помислиш само:
случайни думички, а пък се сбъдват!
Ще си го спомням, докато съм жива!
„Ще падаш ли? А, Жули?“ А то: „Да!“
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
Добре, разбрахме го. Сега мълчи!
ДОЙКАТА
Мълча, госпожо. Само че отвътре
надува ме, като си спомня само
как млъкна изведнъж и каза: „Да!“
А, честна дума, буцата й беше
като яйце на млад ерген. Огромна
цицина, казвам ви! А пък мъжът ми:
„Когато порастеш, по гръб ще падаш.
Ще падаш ли? А, Жули?“ А пък то
веднага млъкна и му казва: „Да!“
ЖУЛИЕТА
И ти млъкни, бъбривке без юзда!
ДОЙКАТА
Добре, ще млъкна. Бог да ти помага!
Ти стана най-чудесната от всички,
които съм откърмила. Дано
дочакам щастието да те видя
омъжена, не искам нищо друго!
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
„Омъжена.“ По тоз въпрос те викнах
да ти говоря. Как си мислиш, дъще:
не е ли вече време за венчило?
ЖУЛИЕТА
Не съм мечтала за подобна чест.
ДОЙКАТА
Да, точно чест! Ако не бях ти дойка,
бих казала, че цицала си мъдрост!
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
А време е за сватба да помислиш.
По-млади и от теб девойки знатни
са вече задомени и със рожби.
Самата аз бях вече твоя майка
на възрастта, в която ти, Жулиета,
все още се момееш. Но накратко:
граф Парис иска твоята ръка.
ДОЙКАТА
Ах, Жуленце, това се казва мъж!
Красив и нежен. Сякаш е от восък!
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
По-чуден цвят Верона не познава!
ДОЙКАТА
Да, точно цвят! Да, честна дума, цвят!
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
Но ти кажи: на тоз красив младеж
желаеш ли ръка да подадеш?
Той днес ще е на гости у дома —
във тома на лицето му сама
ти ред по ред усърдно прочети
на красотата нежните черти
и ако яснота не ти достига
във някой ред на тази ценна книга,
търси разгадката за всеки спор
в тълковника на бистрия му взор.
На този сборник, дъще, чист и скъп,
му липсват две корици, един гръб —
ти ценността му, скъпа, опази я
във своята изящна подвързия!
Цени се двойно книгата, когато
и разказът, и скобките са злато,
а Парис теб ще те обогати,
без нещо свое да загубиш ти.
ДОЙКАТА
Какво? Да губи тя? О, Боже прави!
Напротив, много скоро ще прибави!
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
Кажи, ще го погледнеш ли с любов?
ЖУЛИЕТА
Ако почувствам във сърцето зов.
Но волност на очите си ще дам
дотам, додето е угодно вам.
Влиза Слуга.
СЛУГАТА
Господарко, гостите са посрещнати, трапезата — сложена, ваша милост — очаквана, госпожицата дирена, дойката — попържана; изобщо вкъщи е пъкъл същи. Слизайте, моля ви!
Излиза.
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
Върви! Ще те последваме веднага.
Граф Парис чака. Тръгвай с мене, драга!
ДОЙКАТА
Върви, дете, и свойто графче дръж!
Жената — денем, нощем — иска мъж!
Излизат.
Ще продължи...
ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:
ПАРИС — млад дворянин, родственик на княза
МОНТЕКИ, КАПУЛЕТИ — глави на две враждуващи семейства
СТАРЕЦ — от семейството на Капулети
РОМЕО — син на Монтеки
МЕРКУЦИО — родственик на княза и приятел на Ромео
БЕНВОЛИО — племенник на Монтеки и приятел на Ромео
ТИБАЛТ — племенник на синьора Капулети
БРАТ ЛОРЕНЦО, БРАТ ДЖОВАНИ — монаси-францисканци
БАЛТАЗАР — слуга на Ромео
САМСОН, ГРЕГОРИО — слуги на Капулети
ПИЕТРО — слуга на дойката на Жулиета
АБРАМ — слуга на Монтеки
АПТЕКАР
ТРИМА СВИРАЧИ
ПАЖ на Парис
ДРУГ ПАЖ на Парис
ОФИЦЕР
СИНЬОРА МОНТЕКИ — съпруга на Монтеки
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ — съпруга на Капулети
ЖУЛИЕТА — дъщеря на Капулети
ДОЙКА на Жулиета
ХОР
Граждани на Верона, сродници на двете семейства, маскирани лица, пазачи, стражи, слуги.
Място на действието: Верона; Мантуа.
Верона. Площад.
Влизат Самсон и Грегорио, въоръжени с щитове и мечове.
САМСОН
Казвам ти, Грегорио, няма да им цепим басма!
ГРЕГОРИО
Разбира се! Да не сме им шивачи!
САМСОН
Искам да кажа, че трябва да се пазят от всяко нещо, което би ме вбесило!
ГРЕГОРИО
Да, от бесилото трябва да се пазиш.
САМСОН
Ха, аз, като кипна, меча бързо го вадя!
ГРЕГОРИО
Бързо го вадиш, бавно кипваш.
САМСОН
Щом видя някое псе от дома на Монтеки, веднага се раздразвам!
ГРЕГОРИО
Искаш да кажеш: „Раз, и драсвам“?
САМСОН
Когото да срещна от тези кучета — жена, мъж, все едно, — ще мина откъм стената!
ГРЕГОРИО
Защото си кекав. Само слабите ги притискат до стената.
САМСОН
И затова слабия пол ние си го притискаме към стените. Тези от прислугата на Монтеки, ако са мъже — далеч от стената, а ако са жени — хайде към нея!
ГРЕГОРИО
Кавгата е мъжка — само на господарите и на слугите им.
САМСОН
Няма значение. Аз ще бъда безжалостен! Като свърша с мъжете, ще се заема с момите. До една ще ги изпребия!
ГРЕГОРИО
Ще изпребиеш момите?
САМСОН
Пребия или пробия. Разбирай го по свой вкус.
ГРЕГОРИО
Тези, дето ще го вкусват, те трябва да разберат нещо.
САМСОН
Ще разберат много, докато им ставам, щом минат, не се бой! Ти ме знаеш, че съм добро парче месо.
ГРЕГОРИО
Добре че не си риба — щеше да бъдеш маринована хамсийка. Хайде, вади сечивото си! Двамина Монтекиевци пристигат.
Влизат Абрам и Балтазар.
САМСОН
Ето го измъкнато. Предизвикай ги! Аз съм зад теб.
ГРЕГОРИО
За да се криеш зад гърба ми, а?
САМСОН
Не се бой за мен!
ГРЕГОРИО
За себе си се боя, че ще офейкаш, докато се обърна.
САМСОН
По-добре законът да бъде на наша страна. Да ги оставим те да почнат.
ГРЕГОРИО
Като минем край оня, ще го изгледам зверски. Нека го вземе, както иска.
САМСОН
Не както иска, а както му стиска. Аз пък ще им покажа пръст — ако го изтърпят, ще е срам за тях.
АБРАМ
На нас ли показвате пръст, господине?
САМСОН
Аз си показвам пръст, господине.
АБРАМ
На нас ли показвате пръст, питам?
САМСОН (настрани, към Грегорио)
Ако кажа „да“, законът откъм нас ли ще е?
ГРЕГОРИО (настрани, към Самсон)
Не.
САМСОН
Не, не показвам пръст на вас, господине. Просто си показвам пръст.
ГРЕГОРИО
Кавга ли търсите, господине?
АБРАМ
Кавга ли? Не, господине.
САМСОН
Защото, ако търсите кавга, господине, аз съм насреща! Моят господар не е по-лош от вашия!
АБРАМ
Но не е и по-добър!
САМСОН
Може.
Влиза Бенволио.
ГРЕГОРИО
Кажи, че е по-добър! Един роднина на господаря иде насам!
САМСОН
Да, по-добър е, господине!
АБРАМ
Лъжеш!
САМСОН
Вън мечовете, ако сте мъже! Грегорио, не забравяй страшния си удар!
Бият се.
БЕНВОЛИО
Веднага спрете! Шпаги настрани!
Глупци, незнаещи защо се бият!
Влиза Тибалт.
ТИБАЛТ
И ти със гола шпага сред слугите?
Бенволио, насам се обърни
и виж смъртта си!
БЕНВОЛИО
Аз ги разтървавам!
Скрий шпагата, Тибалт, или със нея
ми помогни да въдворим мира!
ТИБАЛТ
Извадил шпага, а за мир говори?
Аз мразя тази дума, както мразя
Лукавия, Монтеките и теб!
Брани се, пъзльо!
Бият се.
Влизат неколцина Граждани с тояги и алебарди.
ГРАЖДАНИ
С тояги! С алебарди! Удряй! Бий!
Монтеки, Капулети — както дойде!
Влиза Капулети — по роба — заедно със Синьора Капулети.
КАПУЛЕТИ
Ха! Бой? Донесте дългия ми меч[1]!
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
Не меч, а патерица ти е нужна!
КАПУЛЕТИ
Аз казах — меч! Виж стария Монтеки
как дръзко маха своя срещу мен!
Влизат Монтеки и Синьора Монтеки.
МОНТЕКИ
Ах, капулетска смет!… Недей ме дръж!
СИНЬОРА МОНТЕКИ
Ще ме послушаш, ако си ми мъж!
Влиза Княз Ескал[2], следван от свитата си.
КНЯЗЪТ
Размирици! Врази на тишината,
със кръв съседска осквернили шпаги!…
Кому говоря?… Хора-зверове,
които огъня на свойта разпра
гасите със потоци кръв, шуртящи
от жилите ви!… Чувате ли, хей!
Под страх от тежки мъки, незабавно
махнете от ръце окървавени
позорното оръжие и чуйте
заповедта на гневния ви княз!
Трикратно вече в три безумни свади,
възникнали от думичка въздушна,
все вие, Капулети и Монтеки,
разтърсвате стъгдите на града ми
и карате достойните веронци,
съблекли тежки роби, с алебарди,
разядени от мирната ръжда,
враждата, вас разяла, да смиряват.
Ако отново причините смут
из тези улици, ще го платите
с цената на живота си! За днеска
по домовете да си идат всички!
Вървете вие е мене, Капулети,
а вий, Монтеки ще ми се явите
следобед във двореца Вилафранка[3],
където правосъдие раздавам,
за да узнаете какво е мойто
решение по случката. Повтарям,
под страх от смърт, разпръсвайте се всички!
Излизат всички освен Монтеки, Синьора Монтеки и Бенволио.
МОНТЕКИ
Кой пак раздуха старата ни ежба?
Вий, племеннико, бяхте ли, когато
започна всичко?
БЕНВОЛИО
Не. Като пристигнах,
слугите — вашите и на врага ви —
се вече биеха. Измъкнах шпага,
за да ги разтърва. Но в този миг
се появи горещият Тибалт
и шпагата си, сипейки обиди,
размаха над главата си, така че
накара ветровете невредими
подигравателно да го освиркат.
Докато ний разменяхме атаки,
прииждаха все нови помагачи,
но, слава Богу, князът най-подир
възстанови разкъсания мир.
СИНЬОРА МОНТЕКИ
О, де е син ми? Радвам се, че той
не е участвал в този кървав бой.
БЕНВОЛИО
Госпожо, тази сутрин, час преди
божественото слънце да надзърне
на изтока през златния прозорец,
от лошо настроение подтикнат,
навън излязох и като минавах
през старите смокинови градини
на запад от града, видях Ромео
да се разхожда в сумрака самичък.
Запътих се към него, ала той
ме забеляза и се скри в гъстака.
За чувствата му съдейки по своите,
аз, който — сам на себе си дотегнал —
най-много исках да намеря кътче,
където друг най-малко ще ме търси,
последвах собствената си тъга,
наместо неговата да изследвам
и с тайно удоволствие избягнах
тоз, който явно бягаше от мен.
МОНТЕКИ
Нерядко той е бивал виждан там
да умножава със горчиви сълзи
росата утринна и да прибавя
към парите й своите въздишки;
а слънцето щом почне да разтваря
завесите, които затъмняват
леглото на Аврора, моят син,
странейки от деня, се връща вкъщи,
усамотява се във свойта стая,
капаци и врати затваря плътно
и си създава втора дневна нощ.
Тез навици ще му докарат гибел,
ако съвет разумен от страни
причината за тях не отстрани.
БЕНВОЛИО
А тя коя е, благородни вуйчо?
МОНТЕКИ
Уви, не зная. Той я пази в тайна.
БЕНВОЛИО
Самия него питахте ли?
МОНТЕКИ
Питах
и лично, и посредством близки хора,
но той за свой съветник е избрал
единствен себе си — съветник, който
не знам доколко заслужава вяра, —
а към останалите е потаен
и недостъпен като млада пъпка,
която подъл червей е загризал,
преди листенца нежни да разтвори
за пролетния лъх и да приветства
светлика слънчев с първата си прелест.
Недъга му да можех да отгатна,
церил го бих с охота като тая,
с която диря днес да го узная.
Влиза Ромео.
БЕНВОЛИО
Той иде тук. Отивайте си, моля!
След малко, вярвам, нещичко ще знам.
МОНТЕКИ
Дано успеете във тази роля
на изповедник. Тръгвайте, мадам!
Излиза заедно със Синьора Монтеки.
БЕНВОЛИО
Добрутро, братовчеде!
РОМЕО
Как, нима е
все още в пелените си денят?
БЕНВОЛИО
Сега би девет!
РОМЕО
Времето се мае,
когато черни мисли ни гнетят…
Не беше ли баща ми тук сега
и где така внезапно той избяга?
БЕНВОЛИО
Отиде си. Кажи: каква тъга
Ромеовите часове разтяга?
РОМЕО
Тъга по туй, което съкращава —
щом имам го — тез същи часове.
БЕНВОЛИО
Любов?
РОМЕО
Обратното!
БЕНВОЛИО
Вражда тогава?
РОМЕО
Любов, която без ответ зове!
БЕНВОЛИО
Уви, Амур, тъй прелестен на вид,
нерядко бива злобен и сърдит!
РОМЕО
Уви, Амур и с вързани очи,
към нас успява път да различи…
Къде ще хапнем?… Ха, следи от бой!
Не говори! До мене стигна той.
Омразата, аз виждам, действа вещо.
Но любовта и тя е страшно нещо:
любов — жестока ласка, нежен яд,
от хаоса новосъздаден свят,
пух тежък, леден пламък, болно здраве
невярваща си вяра, сън наяве —
такваз е в мене, братовчеде, тази
любов, която своя пламък мрази!
Извиквам смях, нали?
БЕНВОЛИО
По-скоро сълзи.
РОМЕО
Защо?
БЕНВОЛИО
Защото виждам, че дошъл си
по пътя на страстта до край суров.
РОМЕО
Това ще е излишък от любов:
до мъката, що тегне в мойта гръд,
щом твойта легне, ще се разплодят
без бавене! Приятелю злодей,
да размножаваш мойта скръб недей!
С въздишки страстни свода ний кадим;
опитай се да пръснеш този дим —
в миг пламъци ще лумнат от очи;
но хайде на пожара попречи —
в море от плач ще потопиш света.
Това, приятелю, е любовта.
И още: зорка лудост, тъжна радост,
горчилка адска и небесна сладост!…
Прощавай, драги!
БЕНВОЛИО
Не, Ромео! Стой!
Не ме обиждай с този отказ свой!
РОМЕО
Да, откъс! Аз откъснат съм оттук!
Какво е туй „Ромео“? Празен звук!
БЕНВОЛИО
Кажи ми искрено, коя е тя?
РОМЕО
А мога ли без искри да пламтя?
БЕНВОЛИО
Не, без шега!
РОМЕО
Ти казваш на болника
„не, без шега“ свещеника да вика!
Една жена аз любя с огнен плам!
БЕНВОЛИО
Това, че е жена, улучих сам!
РОМЕО
Дали улучи колко е прекрасна?
БЕНВОЛИО
По-лесно се улучва цел по-ясна.
РОМЕО
Тук не улучи: тя като Диана[4]
е в ризница от девственост изляна,
в която малкият Амур, уви,
напразно все стрелите си криви.
За нежни речи тя преграда има,
за жарък взор не е възпламенима
и безнадеждно скутът й закрит е
за златото, подкупващо светците.
Да, тя богата откъм красота е,
но на земята ще я завещае!
БЕНВОЛИО
Обет е дала за моминство строго?
РОМЕО
И тъй, пестейки се, прахосва много,
защото своя чар като сковава,
от този чар потомците лишава.
Красива, скромна — мен тя хвърли в ада,
за да спечели рая си в награда,
и ей ме: жив, но по безкръвен начин
убит от нейния обет безбрачен!
БЕНВОЛИО
Послушай мене: забрави за нея!
РОМЕО
Ти искаш да забравя да живея?
БЕНВОЛИО
Огледай се за други красоти
наоколо!
РОМЕО
Не, тъй насочваш ти
към нея дваж по-силно мисълта ми:
нали под маски прелестните дами
към себе си по-силно ни влекат,
защото, скрит зад черното, ликът
е в спомена ни с двойна красота;
не помни ли дваж по-красив света
тоз, който е останал без очи?
И най-красивата ми посочи —
ликът й чуден ще ми спомня само
за мойто чудо, двойно по-голямо!
Прости! За мен не ще намериш лек!
БЕНВОЛИО
Ще го намеря, да не съм човек!
Излизат.
[1] „… дългия ми меч…“ — По времето на Шекспир дългите средновековни мечове били излезли вече от употреба. Детайлът намеква за старостта на Капулети. ↑
[2] Княз Ескал — описваните събития са се случили, според легендата, в началото на XIV в., когато Верона била управлявана от Бартоломео дела Скала. Оттук измененото име Ескал. ↑
[3] Вилафранка — град близо до Верона. ↑
[4] Диана (мит.) — римска богиня на лова. Покровителка на девствениците.
ВТОРА СЦЕНА
Улица.
Влизат Капулети, Парис и Слуга.
КАПУЛЕТИ
Залог Монтеки внесе равен с моя,
и мисля, че за старци като нас
не е тъй трудно да живеят в мир.
ПАРИС
Еднакво сте на почит двама вие
и странна е враждата ви. Но, моля,
какво ще кажете за мойта просба?
КАПУЛЕТИ
Ще кажа туй, което вече казах.
Детето ми живота не познава
и няма четирнадесет години.
Ще трябва мраз дваж листи да попари,
дорде узрее тя за годежари.
ПАРИС
По-млади зная плод щастлив да връзват.
КАПУЛЕТИ
По-млади съхнат, като тъй избързват!
Земята взе ми всичко освен нея,
от нейната надежда аз живея;
затуй за нея може да се каже,
че е надеждна, пренадеждна даже.
Но вие, Парис, време не губете,
с ухажване сърцето й пленете,
защото моят глас ще избере
сред тези, на които тя се спре.
Таз вечер за годишния ни бал
приятели най-скъпи съм избрал —
увеличете пъстрия им рой
със едного, когото чувствам свой.
Вий първи сте поканен, то се знае.
Елате и пред вас ще засияе
цял рой от земни светила, чието
трептение ще освети небето.
От радостта, която всеки млад
изпитва, щом Април, облечен в цвят,
със смях подгони куцащата зима,
от тази радост и за вас ще има
в моминския цъфтеж на моя дом.
Със взор и слух избирайте и щом
се спрете на една, да бъде тя!
И мойто чедо между тез цветя
ще е едно. От скромните, уви!
Елате с мене.
Към Слугата, като му дава бележка.
А пък ти върви
и съобщи на всички в този списък,
без да забравяш за поклона нисък,
че тази вечер, щом се спусне мрака,
домът на Капулетите ги чака!
Излиза, следван от Парис.
СЛУГАТА
„Съобщи на всички в този списък!“ Има дума: обущарят да си държи метъра, шивачът — калъпа, рибарят — четката, бояджията — мрежата. А аз какво да си държа? Кара ме да съобщавам по този списък, когато първо трябва някой на мен да съобщи какво е написал в него, който го е писал! Къде да намеря грамотни да ми го разчетат?… Ха, тъкмо навреме!
Влизат Бенволио и Ромео.
БЕНВОЛИО
Клин клин избива. Заем плаща заем.
Нов огън стария задушва в дим.
Когато от въртене се замаем,
в обратната посока се въртим.
Ти влей в очите си зараза нова
и ще убиеш старата отрова!
РОМЕО
Живовлякът и той добре ни пази.
БЕНВОЛИО
Какъв живовляк?
РОМЕО
Ами при зарази,
при драскотинка или пръст подут.
БЕНВОЛИО
Ромео, какво бъбриш? Ти си луд!
РОМЕО
Не съм, но съм държан във тъмнина
по-зле от луд, завързан, без храна,
измъчван, бит…[1] Какво желаеш, драги?
СЛУГАТА
Да ви поживи Господ, господине. Умеете ли да четете, а?
РОМЕО
Да — своя жребий в тома на скръбта.
СЛУГАТА
Може да сте го научили наизуст и затова. Кажете, моля ви се, умеете ли да прочетете всичко, като го видите?
РОМЕО
Щом буквите му и езика знам.
СЛУГАТА
Добре че го признахте. Много ви здраве!
РОМЕО
Не бързай, драги! Мога да чета.
Чете.
„Синьор Мартино с жена му и дъщерите му, граф Анселмо и красивите му сестри; уважаемата вдовица на Витрувио; синьор Плаченцио и милите му племеннички; Меркуцио и брат му Валентин, моят чичо Капулети с жена му и дъщерите; прекрасната ми племенница Розалина; Ливия; синьор Валенцио и братовчед му Тибалт; Лучио и веселата Елена.“
Отлично общество. Къде ги каниш?
СЛУГАТА
У нас.
РОМЕО
Къде „у вас“?
СЛУГАТА
Вкъщи. На вечеря.
РОМЕО
Но в чия къща?
СЛУГАТА
На господаря, чия?
РОМЕО
Прав си, трябваше първо за него да те запитам.
СЛУГАТА
Аз ще ви го кажа и без да питате. Моят господар е богатият синьор Капулети и ако вие не сте от дома на Монтеките, заповядайте довечера да му обърнете една чашка! Да ви поживи Господ!
Излиза.
БЕНВОЛИО
На този празник твойта Розалина
ще бъде роза сред една градина,
цъфтяща от веронски красоти.
Да идем там! Със тях сравни я ти
и в погледа ти твоята избрана
ще стане изведнъж от лебед — врана.
РОМЕО
О, кажат ли го тези две зеници,
тъй често давени и все пак живи,
да пламнат като явни еретици
за богохулства и слова лъжливи!
Не може друга чар такъв да има!
Не, моята любов е несравнима!
БЕНВОЛИО
Не несравнима. Само несравнена.
Видял си я от други отделена,
но ако дойдеш с мене, ново чудо
ще сложим на отсрещното й блюдо
и вярвай, то за миг ще наклони
на взора ти кристалните везни.
РОМЕО
Ще дойда не на лов за образ нов,
а за да зърна своята любов!
Излизат.
ТРЕТА СЦЕНА
Стая в дома на Капулети.
Влизат Синьора Капулети и Дойката.
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
Къде е дъщеря ми? Нека дойде!
ДОЙКАТА
Извиках я. Това е вярно, както
че на дванайсет още бях мома!
Хей, агънце! Хей, пиле! Где се дяна
това девойче? Де си, Жулиета?
Влиза Жулиета.
ЖУЛИЕТА
Защо ти трябвам?
ДОЙКАТА
Майка ти те вика.
ЖУЛИЕТА
Какво ще заповядате, мадам?
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
Ела насам!… Ти, дойке, остави ни
да поговорим… Или не! Постой!
Като размисля, май е по-добре
и ти да слушаш. Дъщеря ми, знаеш,
е вече стигнала известна възраст…
ДОЙКАТА
Известна я! На мен ако не е
известна до минутка! Аз, която…
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
Да. Тя навършва скоро четирнайсет…
ДОЙКАТА
От тези зъби четирнайсетте —
макар че само четри май са те —
залагам, че на четирнайсет точно
ще стане не след много! Още колко
остава до Петровден?
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
Две недели.
ДОЙКАТА
След две недели, значи, през нощта
срещу Петровден тя ще стане точно
на четирнайсет. С моето Сузанче —
мир на праха й! — двете нали бяха
връстнички с нея. Бедното ми чедо,
не съм го заслужавала! Та, казвам,
в нощта срещу Петровден тя ще стане
на четирнайсет. Толкоз, няма грешка!
Сега сме единайстата година
от земетръса, а добре си спомням,
че я отбих на него точно ден.
С пелин си бях намазала зърното
и бях я взела в скути до зида
на гълъбарника; седим на припек —
вий двамата със господаря бяхте
отишли в Мантуа — и изведнъж,
като й догорча, че като писна,
глупачето, и точно в този миг
се люшна оня ми ти гълъбарник,
така че не разбрах сама кога
съм хукнала да бягам! Единайсет
години са изтекли оттогава.
Тя вече бе проходила — какво ти
проходила! — търчеше като зайче
и даже ден преди това й беше
изскочила цицина на челцето;
а мъж ми — царство му небесно, той
обичаше шегите! — я повдигна
и вика: „Сега падай по очи;
когато порастеш, по гръб ще падаш.
Ще падаш ли? А, Жули?“ и, ей Богу,
това фъндъче спря да се дере
и каза: „Да!“ Като помислиш само:
случайни думички, а пък се сбъдват!
Ще си го спомням, докато съм жива!
„Ще падаш ли? А, Жули?“ А то: „Да!“
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
Добре, разбрахме го. Сега мълчи!
ДОЙКАТА
Мълча, госпожо. Само че отвътре
надува ме, като си спомня само
как млъкна изведнъж и каза: „Да!“
А, честна дума, буцата й беше
като яйце на млад ерген. Огромна
цицина, казвам ви! А пък мъжът ми:
„Когато порастеш, по гръб ще падаш.
Ще падаш ли? А, Жули?“ А пък то
веднага млъкна и му казва: „Да!“
ЖУЛИЕТА
И ти млъкни, бъбривке без юзда!
ДОЙКАТА
Добре, ще млъкна. Бог да ти помага!
Ти стана най-чудесната от всички,
които съм откърмила. Дано
дочакам щастието да те видя
омъжена, не искам нищо друго!
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
„Омъжена.“ По тоз въпрос те викнах
да ти говоря. Как си мислиш, дъще:
не е ли вече време за венчило?
ЖУЛИЕТА
Не съм мечтала за подобна чест.
ДОЙКАТА
Да, точно чест! Ако не бях ти дойка,
бих казала, че цицала си мъдрост!
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
А време е за сватба да помислиш.
По-млади и от теб девойки знатни
са вече задомени и със рожби.
Самата аз бях вече твоя майка
на възрастта, в която ти, Жулиета,
все още се момееш. Но накратко:
граф Парис иска твоята ръка.
ДОЙКАТА
Ах, Жуленце, това се казва мъж!
Красив и нежен. Сякаш е от восък!
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
По-чуден цвят Верона не познава!
ДОЙКАТА
Да, точно цвят! Да, честна дума, цвят!
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
Но ти кажи: на тоз красив младеж
желаеш ли ръка да подадеш?
Той днес ще е на гости у дома —
във тома на лицето му сама
ти ред по ред усърдно прочети
на красотата нежните черти
и ако яснота не ти достига
във някой ред на тази ценна книга,
търси разгадката за всеки спор
в тълковника на бистрия му взор.
На този сборник, дъще, чист и скъп,
му липсват две корици, един гръб —
ти ценността му, скъпа, опази я
във своята изящна подвързия!
Цени се двойно книгата, когато
и разказът, и скобките са злато,
а Парис теб ще те обогати,
без нещо свое да загубиш ти.
ДОЙКАТА
Какво? Да губи тя? О, Боже прави!
Напротив, много скоро ще прибави!
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
Кажи, ще го погледнеш ли с любов?
ЖУЛИЕТА
Ако почувствам във сърцето зов.
Но волност на очите си ще дам
дотам, додето е угодно вам.
Влиза Слуга.
СЛУГАТА
Господарко, гостите са посрещнати, трапезата — сложена, ваша милост — очаквана, госпожицата дирена, дойката — попържана; изобщо вкъщи е пъкъл същи. Слизайте, моля ви!
Излиза.
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
Върви! Ще те последваме веднага.
Граф Парис чака. Тръгвай с мене, драга!
ДОЙКАТА
Върви, дете, и свойто графче дръж!
Жената — денем, нощем — иска мъж!
Излизат.
Ще продължи...
