Няма нищо по добро от истината,
колкото и болезнена да е тя.
Теодор бе толкова изнервен,
че не го свърташе на едно място.
Кръстосваше стаята и се чудеше как да постъпи. През четирите години
семеен живот с Камелия разбраха, че не могат да имат деца. Причината бе в нея. Но
желанието да имат наследник растеше с всеки изминат ден.
Тя му предложи да си осиновят
дете, а толкова хора го правиха. Трябваше да проучат възможностите за това.Той седна, облегна се на
фотьойла и се замисли. Не желаеше да осиновят дете от дом. Имаше син от жена,
която обичаше преди години. Искаше да си вземе него. Беше говорил нèведнъж с Елена - майката
на сина му по този въпрос. Тя беше съгласна и без това мъжът ٰи не го искаше. Имаха друго тяхно дете и цялото внимание бе насочено
към прероденото.
Влезе жена му. Беше не много
висока, почти на неговия ръст. Фигурата и бе елегантна. Беше облечена в спортен
екип. Така ٰи беше по-удобно да домакинства. Черната ٰи коса бе подстригана
до раменете, галейки нежната ٰи кожа.
- Какво си се умислил? –
попита тя със загрижен поглед - Тео, чуваш ли ме?
Винаги го наричаше така.
Харесваше това умалително име. Пък и на самия него допадаше. Безпокойството
растеше в него и не му даваше мира.
Струваше му се невъзможно да
каже истината на Камелия, по не в настоящия момент. Реши да ٰи в
най-подходящата ситуация.Самообвиняваше се за дългото мълчание и за липсата на смелост. В това
бе неговата трагедия.Теодор сви вежди и направи тъжна гримаса. Като че вътре в него изпепеляваше неизгасена жар.
- Какво ти става? – попита
разтревожена Камелия – Добре ли си, скъпи?
- Мисля за детето, което
искаме да осиновим.
- Разбирам те, мен също ме
вълнува...Но в момента ми е необходима помощ.
- Кажи, скъпа! Какво да
направя?
- Трябва да изместим
готварската печка на терасата. Лятото е
добре да бъде навън.
Терасата бе доста широка и
имаше достатъчно място.С малко усилия я изместиха.
- Скъпи, направих кафе. Ела
да ти налея и да поговорим! - подкани го жена му.
- Теодор седна срещу нея, и
след първата глътка запали цигара. Тя също пушеше. Пропуши скоро, навярно
защото и двамата бяха напрегнати и все си търсеха някакъв отдушник. Или просто
му правеше компания...
Ситуацията беше деликатна за
Тео, а тя по някакъв начин като че го чувстваше.
- Ти си права – отбеляза той,
като я гледаше в очите – крайно време е да направим нещо. Казвал съм ти и друг
път, че не желая да вземаме дете от дом. Можем да си осиновим директно от някое
семейство. Интересувах се, така че е възможно скоро да си имаме момче. Нямаш нищо
против, нали...? - погледна я развълнуван.
- Как изглежда момчето...?
Колко е голямо? Кои са родителите? – попита тя и трепереше от вълнение.
- Казва се Емил, и е на пет
години. Здраво и хубаво момче. Бащата е бил адвокат, а майката архитект.
- Защо бил, да не е
починал...?! – попита Камелия развълнувана.
- Не, зарязал ги е. Сега има
втори баща. Свестен човек е, инженер по професия. Има частен бизнес, но от две
години имат и друго дете, и заради него Емил до известна степен е
пренебрегнат.
Като говореше за сина си,
сякаш буца бе заседнала в гърлото му и не можеше да преглътне.
- Говорил съм с тях, осиновяването
може да стане до месец. Готова ли се за това? Ако си съгласна, ще им кажа за
решението ни. Ето и снимка на детето..., снимката на неговия син. От вълнeние щеше да забрави за нея.
- Колко е хубав...! – тя не
откъсваше очи от снимката.
- Да подготвим ли
документите...? – Тео чакаше отговора ٰи.
- Разбира се, иска ли
питане...– очите ٰи блеснаха от вълнение
Теодор я остави в кухнята и излезе. Трябваше да се
срещне с Елена, за да и каже за окончателното решение. Уговориха се, да се
видят в арт-кафето, намиращо в рамките на центъра. Докато я чакаше, си поръча коняк. Надяваше се алкохола
да го отпусне. Когото се срещаше с първата си любов, винаги беше развълнуван. Бяха преживели хубави мигове. Живееха заедно по онова време,
въпреки несъгласието на баща й. После се появи и синът им, но старият като
разбра, че искат да се женят, ги заплаши, че нищо няма да остави на дъщеря си и
ще я лиши от издръжка. Не гледаше с добро на адвокатите. Дори каза, че ще се
откаже от дъщеря си... По това време бяха студенти, и нямаха почти никакви
средства.
- Здравей! – поздрави Елена,
а усмивката сияеше на лицето й.
- Здравей, Елена! Виждам, че
си добре. Радвам се..., за теб! – когато е срещаха, винаги си припомняше годините когато бяха млади и студентските години – Как е синът ни?
Очакваше да чуе дали синът му
приема факта, че ще живее на друго място.За него не беше друго място, а в къщи - домът на баща му.
- Добре е, вчера очакваше да
дойдеш.
- Не можах, имах дело.С
Камелия не бяхме говорили по този проблем, но днес решихме окончателно.Смятаме
че до месец Е-мил ще живее в къщи. Още не съм ٰи казал, че е мой
син. Най-напред искам да свикнат един с друг, и чак тогава ще и кажа цяла-та
истина, колкото и да е болезнена. Вярвам, че с времето ще от-мине. За това
трябва да подбера подходящия момент. Колкото до Емил, имайки предвид, че е още
малък, ще му е нужно време да свикне с Камелия и новата обстановка. Не постъпих
правилно, да споделя истината със съпругата си за сина ни. Не намерих смелост
за това. А това е най-голямата ми болка.Моля те, подготви сина ми, знаеш за какво говоря.Убеден съм, че ще постъпиш както
трябва.
Елена го слушаше, присвила
красивите си очи.
- Объркахме живота си с тебе.
А сега и детето плаща заради нас. Не трябваше да слушаме лудия ми баща. Ще ми е
мъчно без Емил. А и Галин не иска да знае за него. Друго щеше да е, ако ти...,
тя не довърши и заплака.
- Нека не говорим за миналото.Сега
има възможност за детето да бъде обичано от всички нас.
- Но аз все още държа на теб,
знаеш го...!
- Ами другото ти дете...!
- Искам да ви виждам и
двамата от време на време!
- Разбира се, че ще се
виждаме! Та ти си му майка! Не плачи, моля те...! Разбери ме! Когато решиш,
винаги може да го виждаш! – каза той развълнуван и ٰи подаде
кърпичка.
Тя изтри сълзите си и го
погледна доверчиво. Постепенно се успокои.
- Жена ми няма нищо против.
Не можем да върнем нищо обратно.Обичам съпругата си и не желая да я огорчавам,
достатъчно се измъчи заради това, че не може да има деца.
- Прав си! – въздъхна Елена –
Трябва да си гледаме семействата. Обещай, че ще пазите Емил и ще го обичате много.
- Ти как мислиш, та той е мой
син? Съмняваш се в мен, така ли...?!
В погледа му се четеше укор и
обида.
Тя разбра, че сгреши в
поведението и последните си думи.
- Прости ми, скъпи! Моля те!
Не искам да се оправдавам.
- Разбира се! – той се
усмихна приветливо, за да намали напрежението.
- Разбраха се да уредят
документите възможно най-бързо, и да приеме Емил в къщи, за да зарадва съпругата си.
*****
Дойде дългоочакваният
ден.Усетиха с радост присъствието на детето.
Отначало на Емил бе трудно да свикне с новата обстановка. Елена беше го подготвила с голямо усърдие и внимание. Новите родители бяха приятно изненадани. Още първия ден детето попита, дали може да ги нарича мама и татко, а очите му бяха потънали в сълзи. От този момент го приеха като свой син.
Отначало на Емил бе трудно да свикне с новата обстановка. Елена беше го подготвила с голямо усърдие и внимание. Новите родители бяха приятно изненадани. Още първия ден детето попита, дали може да ги нарича мама и татко, а очите му бяха потънали в сълзи. От този момент го приеха като свой син.
От настоящия момент, връзката
между тримата щеше да се задълбочава и укрепва. Семейството се изпълни с любов
и светлина.
Единственото, което още
тормозеше Тео, бе недоизказаната истина за сина му. Трябваше възможно най-скоро
да се осмели да признае на Камелия всичко. Беше убеден, че в настоящия момент не бива да има тайни между тях.
Вечер, когато приспиваха
момчето, четяха любимите му приказки, а сетне безшумно излизаха от стаята. После двамата раз говаряха за
бъдещето на семейството си. Теодор чувстваше необходимостта да каже всичко на
съпругата си в тези моменти, но все отлагаше.
*****
Минаха няколко месеца.
Откакто осиновиха Емил, се чувстваха щастливи. Елена идваше всяка седмица при детето, а то растеше и се променяше, обичано и щастливо. Чувстваше се като в свои води,
спокоен и изпълнен с любов, нелишен от нищо.
Бе умно и възпитано дете. Не
правеше големи пакости като някои други в махалата. Въпреки това беше буен и
като всички обичаше игрите е забавленията.
Тео най-сетне събра смелост и
реши да каже на жена си цялата истина. Чувстваше се като подсъдим пред Божия съд... Беше съботен ден.Емил бе с
родната си майка, а Теодор и Камелия останаха сами.
- Скъпа, трябва да ти кажа
нещо, за което отдавна нямам смелост да ти призная. Длъжен съм и ако сега не
го направя, ще се проклинам. Това е болезнена истина, за която те моля
предварително да ми простиш...! Става дума за Емил. Тео преглътна въздшката си.
Той... – замълча за секунди и дишаше тежко – той е мой роден син, тъй де...,
мой син...
Задиша учестено. Имаше чувството, че огън бе обхванал цялата му същност.
Задиша учестено. Имаше чувството, че огън бе обхванал цялата му същност.
Елена бе шокирана. Очите и се
разтвориха. Задиша учестено. Като че ток премина през тялото и.
- Как така...?! Истина ли е?!
И толкова време не си ми казал нищо?! – Замълча. Имаше усещането, че вулкан бе
готов да изригне в тялото и. Разплака се, и излезе от стаята.
Тео не знаеше как да постъпи,
да я утешавали, да изчакали... Истината бе като трън и докосването до нея в
първия момент бе доста болезнено. Въздъхна тежко и продължително. После отиде в спалнята. Жена му лежеше свита на леглото, вперила поглед в
прозореца.
- Прости ми! Знам че трябваше
да ти кажа много отдавна! Сгреших. Не знаех, как би приела всичко това!
Страхувах се да не те загубя! Обичам те, скъпа...! – приседна до нея и хвана ръка
-
та и.
По късно разказа цялата
история, такава, каквато бе в действителност. Тя го изслуша, а после
отговори:
- Толкова години мълчание! Не
ми е лесно да реагирам, все едно че нищо не е станало, и да простя, че не си ми
казал. Чудя се дали няма и друго?! – погледна го въпросително – А синът ти е
такова хубаво дете... Моля те, остави ме сама!
- Добре, ще те оставя, но
искам да знаеш, че те обичам и животът ми е свързан с теб, и синът ми.
Той излезе от спалнята, влезе
в кухнята, въздъхна тежко и трудно, сякаш буца бе заседнала и му пречеше. Седна
на близкия стол и си наля едно питие.
Съпругата му пристъпи бавно,
а очите й бяха зачервени, потънали в сълзи. Седна срещу него. Дъхът й сякаш бе
спрял. Кръстоса ръце и замълча за известно време.
- Налей и на мене! Ще ти
простя! Ще приема цялата истина, но искам да знаеш, че каквото ù да ми струва,
ще се лекувам, за да имаме и наше дете!
Теодор не очакваше от нея
такава реакция, и я прегърна развълнуван. Сега я обичаше много повече. Щастието
което го обхвана, беше най-прекрасното чувство.
След дълго време лечение и опити им се роди дъщеря. Бяха много щастливи. Емил също се радваше на сестричката си. Не след дълго той се разболя. Наложи се да лежи доста време в болница, но накрая всичко дойде на мястото си. Четиримата заживяха щастливи и всичко, което им се случваше беше по своему хубаво, защото между тях цареше истината. А тя е най-доброто лекарство.
След дълго време лечение и опити им се роди дъщеря. Бяха много щастливи. Емил също се радваше на сестричката си. Не след дълго той се разболя. Наложи се да лежи доста време в болница, но накрая всичко дойде на мястото си. Четиримата заживяха щастливи и всичко, което им се случваше беше по своему хубаво, защото между тях цареше истината. А тя е най-доброто лекарство.
автор: Николай Пеняшки
/разказът е включен към книгата "Докосване"/