ЗАТВОРНИКЪТ
(Д. А. Ф. дьо САД)
..
à fin que … les traces de ma tombe disparaissent
de dessus la surface de la terre comme je me flatte
que ma mémoire sʼeffacera de lʼesprit de hommes… Завещанието на Сад
.
НЕ СИ се изличил.
Буквите на твоето име все още са рана, която не се затваря,
татуировка на позора върху нечии чела.
Комета с тежка и блестяща диалектическа опашка
прекосяваш деветнадесети век с граната истина в ръка
и се взривяваш достигнал нашето време.
Маска, която се усмихва под розово домино
изработено от клепачите на екзекутиран
истина раздробена на хиляди огнени отломки
какво ще рекат всички тези гигантски фрагменти,
това стадо айсберги отплуващи от перото ти и в открито море поемащи курс
към безименни брегове
тези фини хирургични инструменти за изрязване на сифилистичната язва Бог
този вой, който прекъсва величествените ти разсъждения на слон
тези свирепи повторения на повреден часовников механизъм
целият този ръждясал инструментариум за изтезания?
Ерудитът и поетът
мъдрецът, литераторът, влюбеният
маниакът и бленуващият премахването на гибелната ни действителност
се боричкат като псета над останките на творбите ти.
Ти, който бе срещу всички
сега си име главатар знаме.
Надвесен над живота като Сатурн над децата си
проследяваш с втренчен любовен поглед
обгорените бразди оставени от семето, кръвта и лавата.
Телата едно срещу друго като бесни небесни светила,
направени от същата субстанция като слънцата.
Това, което наричаме любов или смърт, свобода или жребие
нима не се нарича катастрофа нима не се нарича хекатомба?
Къде е границата между спазъм и земетресение,
между изригване и полягане един до друг?
Затворник в замъка си от планински кристал
прекосяваш галерии, спални, подземия
широки дворове където лозата се увива о соларни колони
прелестни гробища където танцуват недвижните черни тополи.
Зидове предмети тела те повтарят.
Всичко е огледало!
Твоят образ върви по петите ти.
Човек е обитаван от мълчание и празнота.
Как да утолиш този глад
как да приглушиш и населиш празнотата му?
Как да се изплъзна на образа си?
В другия се отричам, утвърждавам, повтарям
само кръвта му удостоверява моето съществуване.
Жустина живее само заради Жулиета,
жертвите пораждат палачите.
Тялото, което днес принасяме в жертва
нима не е Бог, който утре ще жертвопринася?
Въображението е шпората на въжделението
царството му е неизчерпаемо и безкрайно като скуката –
неговото опако, близнака му.
Смърт или наслада, наводнение или повръщане
есен подобна на заника на дните
вулкан или чресла
повей, лято подпалващо жетвата
небесни тела или кучешки зъби
вкаменялата грива на ужаса
червената пяна на въжделението, касапница в открито море
сини скали на делириума
форми образи мехури гладът да бъдеш
мигновени вечности,
извънмерности – твоята мяра на човека.
Дръзни:
бъди лъка и стрелата, тетивата и стенанието.
Съновидението е взривоопасно. Избухни. Бъди отново слънце.
В твоя диамантен замък образът ти се раздробява и възстановява
неуморен.
(Д. А. Ф. дьо САД)
..
à fin que … les traces de ma tombe disparaissent
de dessus la surface de la terre comme je me flatte
que ma mémoire sʼeffacera de lʼesprit de hommes… Завещанието на Сад
.
НЕ СИ се изличил.
Буквите на твоето име все още са рана, която не се затваря,
татуировка на позора върху нечии чела.
Комета с тежка и блестяща диалектическа опашка
прекосяваш деветнадесети век с граната истина в ръка
и се взривяваш достигнал нашето време.
Маска, която се усмихва под розово домино
изработено от клепачите на екзекутиран
истина раздробена на хиляди огнени отломки
какво ще рекат всички тези гигантски фрагменти,
това стадо айсберги отплуващи от перото ти и в открито море поемащи курс
към безименни брегове
тези фини хирургични инструменти за изрязване на сифилистичната язва Бог
този вой, който прекъсва величествените ти разсъждения на слон
тези свирепи повторения на повреден часовников механизъм
целият този ръждясал инструментариум за изтезания?
Ерудитът и поетът
мъдрецът, литераторът, влюбеният
маниакът и бленуващият премахването на гибелната ни действителност
се боричкат като псета над останките на творбите ти.
Ти, който бе срещу всички
сега си име главатар знаме.
Надвесен над живота като Сатурн над децата си
проследяваш с втренчен любовен поглед
обгорените бразди оставени от семето, кръвта и лавата.
Телата едно срещу друго като бесни небесни светила,
направени от същата субстанция като слънцата.
Това, което наричаме любов или смърт, свобода или жребие
нима не се нарича катастрофа нима не се нарича хекатомба?
Къде е границата между спазъм и земетресение,
между изригване и полягане един до друг?
Затворник в замъка си от планински кристал
прекосяваш галерии, спални, подземия
широки дворове където лозата се увива о соларни колони
прелестни гробища където танцуват недвижните черни тополи.
Зидове предмети тела те повтарят.
Всичко е огледало!
Твоят образ върви по петите ти.
Човек е обитаван от мълчание и празнота.
Как да утолиш този глад
как да приглушиш и населиш празнотата му?
Как да се изплъзна на образа си?
В другия се отричам, утвърждавам, повтарям
само кръвта му удостоверява моето съществуване.
Жустина живее само заради Жулиета,
жертвите пораждат палачите.
Тялото, което днес принасяме в жертва
нима не е Бог, който утре ще жертвопринася?
Въображението е шпората на въжделението
царството му е неизчерпаемо и безкрайно като скуката –
неговото опако, близнака му.
Смърт или наслада, наводнение или повръщане
есен подобна на заника на дните
вулкан или чресла
повей, лято подпалващо жетвата
небесни тела или кучешки зъби
вкаменялата грива на ужаса
червената пяна на въжделението, касапница в открито море
сини скали на делириума
форми образи мехури гладът да бъдеш
мигновени вечности,
извънмерности – твоята мяра на човека.
Дръзни:
бъди лъка и стрелата, тетивата и стенанието.
Съновидението е взривоопасно. Избухни. Бъди отново слънце.
В твоя диамантен замък образът ти се раздробява и възстановява
неуморен.
