| Бързай, странник, върви скоро къща бащина да стигнеш, пред къщата играй хоро, през хорото ти ще минеш. "Добре дошел", ще ти кажат деца, баби и подевки; а момите - те играят подир дружкини засевки. Няма нищо! Други зема тази, що си нявга любил; но и за теб моми има: бог не си с камъни бил. Ще излезе стара майка да посрещне мила сина, ще заплаче, ще завайка: "Син дочаках от чужбина!" Ще прегърне мъжка снага, а ти нейни стари кости; ще чуйш майчина си тъга, ще чуйш нейни думи прости. Ще чуйш, ала недей плака, първо либе че сгодили, друга вест те тебе чака - за баща и братя мили! Турци тейка ти убиха, братята ти и двоица полежаха, па изгниха, отровени във темница. Но то нищо! Ти да си жив, баща скоро ще да бъдеш, - бог е добър и милостив, а ти трябва род да въдиш. На, че плачеш! Ех, жена си! За жени е плачът даден, за жени, за сиромаси: ти не си ни гол, ни гладен. Речи тамо: "Бог да прости", на попове по патрихил, на трапеза свикай гости, пък бъди, какъвто си бил! Земи жена хубавица или грозна със имот; народи рояк дечица и с сюрмашки ги храни пот. Тъй глупецът, тъй залита да прекара добър живот, и никога не се пита човек ли е той или скот! |
МОЯТА МОЛИТВА
О, мой боже, правий боже! Не ти, що си в небесата, а ти, що си в мене, боже - мен в сърцето и в душата... Не ти, комуто се кланят калугери и попове и комуто свещи палят православните скотове; не ти, който си направил от кал мъжът и жената, а човекът си оставил роб да бъде на земята; не ти, който си помазал царе, папи, патриарси, а в неволя си зарязал мойте братя сиромаси; не ти, който учиш робът да търпи и да се моли и храниш го дор до гробът само със надежди голи; не ти, боже на лъжците, на безчестните тирани, не ти, идол на глупците, на човешките душмани! А ти, боже, на разумът, защитниче на робите, на когото щат празнуват денят скоро народите! Вдъхни секиму, о, боже! любов жива за свобода - да се бори кой как може с душманите на народа. Подкрепи и мен ръката, та кога въстане робът, в редовете на борбата да си найда и аз гробът! Не оставяй да изстине буйно сърце на чужбина, и гласът ми да премине тихо като през пустиня!... |
| Жив е той, жив е! Там на Балкана, потънал в кърви лежи и пъшка юнак с дълбока на гърди рана, юнак във младост и в сила мъжка. На една страна захвърлил пушка, на друга сабля на две строшена; очи темнеят, глава се люшка, уста проклинат цяла вселена! Лежи юнакът, а на небето слънцето спряно сърдито пече; жътварка пее нейде в полето, и кръвта още по–силно тече! Жътва е сега... Пейте, робини, тез тъжни песни! Грей и ти, слънце, в таз робска земя! Ще да загине и тоя юнак... Но млъкни, сърце! Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира: него жалеят земя и небе, звяр и природа и певци песни за него пеят... Денем му сянка пази орлица, и вълк му кротко раната ближи; над него сокол, юнашка птица, и тя се за брат, за юнак грижи! Настане вечер – месец изгрее, звезди обсипят сводът небесен; гора зашуми, вятър повее, – Балканът пее хайдушка песен! И самодиви в бяла премена, чудни, прекрасни, песен поемнат, – тихо нагазят трева зелена и при юнакът дойдат, та седнат. Една му с билки раната върже, друга го пръсне с вода студена, третя го в уста целуне бърже, – и той я гледа, – мила, зесмена! "Кажи ми, сестро де – Караджата? Де е и мойта вярна дружина? Кажи ми, пък ми вземи душата, – аз искам, сестро, тук да загина!" И плеснат с ръце, па се прегърнат, и с песни хвръкнат те в небесата, – летят и пеят, дорде осъмнат, и търсят духът на Караджата... Но съмна вече! И на Балкана юнакът лежи, кръвта му тече, – вълкът му ближе лютата рана, и слънцето пак пече ли – пече!
Творбата
е печатана за първи път във в. "Независимост",
1873 г.Кога точно е създадена, не се знае. Захари Стоянов по спомени на съвременници твърди, че Ботев я е декламирал дълго преди публикацията. С малки поправки стихотворението е публикувано в "Песни и стихотворения". |
