НА ЧУЧУЛИГАТА

автор: ПЪРСИ БИШ ШЕЛИ  (английски поет)
.
Не си ти малка птичка,
        а дух на радост дива!
        Във утрото самичка,
        сърцето ти разлива
родена в тоя миг мелодия звънлива!…

        Нагоре, все нагоре,
        далеч от нас се рееш!
        Сред сините простори
        ти като пламък грееш,
и пееш и летиш, и пак летиш и пееш!

        Над мълниите жарки
        на слънце нажежено,
        над облаците ярки,
        в зова ти въплотено,
самото щастие е сякаш устремено!…

        Лазурната позлата
        край теб се разтопява.
        В зората тъй звездата
        погаснала остава —
макар незрима да си, чувам те тогава!

        Че твоят глас чудесен
        е бърз като стрелите
        на оня диск небесен,
        що заран зад зарите
ний още сещаме, макар че вече скрит е!…

        С напеви сладкогласни
        изпълваш ти небето!
        Така във нощи ясни
        грей месецът, додето
лъчите му прелели наводнят полето! …

        Ти, птичко непозната,
        какво на теб прилича?
        Тъй както под дъгата
        кристален дъжд се свлича,
тъй песенен поток сега от теб се стича!…

        Като поет незнаен
        пред изгрев чист и весел,
        със своя стих омаен
        за миг света унесъл,
ту пръснал радости, ту страхове донесъл

        като девойка млада,
        която пак сама е
        във замъка, и страда,
        и своя блян ласкае
и тъй нежна музика, каквато любовта е

        като светулка златна,
        в росата засияла,
        сред сянка благодатна
        искрици разпиляла,
макар цветя и храсти да я тулят цяла;

        като роза дива,
        влудила ветровете,
        които похотливо
        й късат цветовете,
но лъхне ли ги тя, от слабост са обзети

        — си ти! И всеки вятър,
        и дъждовете бесни,
        и капките в тревата,
        и мирисите пресни,
без мъка надминаваш с чудните си песни!

        Ти, дух! Ти, малка птичко,
        сърцето твое дай ни!
        По-шеметни от всичко
        са дните ти безкрайни
— и от нектара, и от поривите тайни!

        И всеки химн тържествен,
        и ромон на съблазни
        пред твоя глас божествен
        са само звуци празни —
дори и в най-добрите нещо скрито дразни!

        Къде извират твоите
        щастливи излияния?
        В реките ли? В усоите?
        В небесните сияния?
Не са ли те любов? И липса на страдания?

        Че в чистата отрада
        на песента ти няма
        ни мъка, ни досада,
        пред теб скръбта е няма!
Обичаш ти, но без пресита и измама!

        Заспала или будна,
        смъртта ти съзерцаваш
        с оная мъдрост чудна,
        която нам не даваш,
и с нея своя вик в потоци разпиляваш!

        А ний, ний сенки гоним,
        тук в своята бърлога.
        Дори в смеха си роним
        понякога тревога!
Най-нежните ни песни крият изнемога!

        И даже да заглъхнат
        омразата, скръбта ни,
        сълзите да пресъхнат,
        да няма страх и рани,
за нас пак твойта радост чужда ще остане!

        Напевите най-звучни
        и книгите най-скрити
        не могат да научат
        на твоя дар певците,
тъй както ти ги учиш, враг на низините!

        О, дай ми радостта си,
        да пея с тебе, птичко!
        Да ливна лудостта си
        в ликуване едничко,
и както аз те слушам, тъй да ме слуша
                                        всичко!…

1820 г.

.
превод: Цветан Стоянов