ОТРАЖЕНИЕ - РОМАН - СЕДМА ГЛАВА

Иван слезе в апартамента. Изкъпа се. Сетне се обади на Наталия. Решиха да се срещнат на същото място където се запознаха.

Мислите бяха изцяло насочени към нея. Душата му бушуваше като вулкан, а в сърцето пламтеше силен, парещ огън, който изпепеляваше всичко в него. Чувствата се проявяваха извън волята и бяха неконтролируеми. Изпитваше необходимостта очите му да не се откъсват от лицето й и тялото по всяко време на денонощието. Като че трепетната въздишка в него бе неуловима. Това чувство – любовта е като мравка, която пълзи в сърцето, за да се подхранва. Сети се за една Шекспирова мисъл, която описва разноцветното и богато съдържание на любовта:

„ Да обичаш, това значи да си изправен от
сълзи и въздишки.
Това значи да имаш, в себе си много пламък и
верност.
То значи да притежаваш само фантазия;
да бъдеш чистота, послушност и пълна
саможертва.”

Цялото това разноцветие и богатство на чувствата се бяха събрали в съзнанието, сърцето и душата на нашия герой. Имаше усещането, че в трахеята му бе заседнала гореща буца и цялата й жар проникваше в тялото.
Пристигна до уговореното място малко по-рано. Избра самостоятелна маса.

Наталия дойде навреме. Този път изглеждаше по – хубава. Беше с бял панталон и синя риза, които очертаваха финото й тяло. Като допълнение имаше красиви обици и тюркоазено колие. Къдравата й руса коса бе прихваната с тъмносиня шнола. Красивите й сини очи и фините вежди придаваха чаровен вид на матовото й лице.
- Здравей! – поздрави тя с широка приветлива усмивка.
- Здравей, Наталия! – отговори той по същия начин.
Той стана, целуна й ръка и елегантно поднесе стола за да седне.
- Имам усещането, че не съм те виждал цяла вечност. А днес си особено красива! Извинявай, но ми е трудно да опиша чувствата си!
Не откъсваше поглед от очите й. Те го пленяваха с цялата си същност. Прегръщаха го с небесния си плащ и топлиха.
- Благодаря! И аз… изпитвам същото. А и още нещо, мисля, че за това мястото не е тук. Разбираш ме, нали?
Тя положи ръка върху неговата и се усмихна с полуотворена уста. А устните й пратиха нежна целувка. Изпитваха едно и също чувство, да се съединят в едно цяло..
Иван наруши мълчанието.
- Какво ще желаеш?
- Двойно кафе и кола.
Малко след това сервитьорката мина край тях и прие поръчката.
- Какво работиш? – попита той с елегантна усмивка.
- Работя като дизайнер към рекламно – издателска агенция и като преводач от английски, и немски. Нашата агенция е най – голямата и много други колеги ползват нашите услуги. В момента съм в отпуск. Почивните дни ще ги ползвам да рисувам картините си, а също и моите литературни занимания. Нещата които върша ми доставят огромно удоволствие. Освен това обичам да слушам и любимата си музика.
- Аз също се занимавам с изобразително изкуство. По професия съм архитект, собственик на проектантска фирма и агенция недвижими имоти.
- С една дума, имаме общи интереси – рече усмихната тя.
Не след дълго Иван плати сметката и предложи да се разходят в морската градина.
Седнаха на една пейка срещу морето. Той хвана нежната й ръка и я положи върху бедрото си.
- Ще ми разкажеш ли за семейството си? – попита Наталия.
- Добре! – отговори той.
Прегърна я през рамо и притисна към себе си. Сърцебиенето му се ускори. Задиша учестено. Тя го прегърна през кръста и склони глава на рамото му.
- Слушам те скъпи!
Иван обърна лицето си към нея, когато тя вдигна глава. Почувства, че потъва в прекрасните й очи, бистри като планински езера. Беше като пленена птица в клетка. Желаеше да бъде погален от нежната ръка на своята повелителка, а също да глътне зърната на любовта от нежната й длан. Положи ръка на финото й лице и го целуна.
- Хайде, скъпи! Извинявай, че се обръщам така към теб, но-о…!
- Разбирам те! Аз изпитвам същото! Харесвам те, Наталия, а и не е само това…! По – силно е от мен! – каза той и я притисна до себе си. Въздъхна бавно, дълбоко и сетне продължи. – Майка ми е била учителка по английски, а баща ми военноморски офицер. Имам сестра, която е по – голяма от мен с три години. Омъжена е и имат две прекрасни деца – момче и момиче.
Двамата стояха прегърнати и мълчаливо гледаха морската шир, и хоризонта.
Както се сливаха небето и морето, така се сливаха и сърцата им. Въпреки, че тази среща беше втората, имаха усещането, че се познаваха цяла вечност.
- А сега е твой ред, да ми разкажеш за себе си и твоето семейство! – каза Иван, като я целуна по челото и погледна в очите.
Тези красиви малки езера потъмняха, изпълниха се с моментна тъга и дребни капки сълзи.
Той се почувства неловко. Извади от джоба си еднократна кърпичка и попи сълзите й.
- Прости ми, ако съм те засегнал с въпроса си! – помоли обезпокоен.
Вътрешно в себе си беше уверен в правотата да се опознаят, както тя помоли, дори и за семействата си. Знаеше, че няма вина в нищо, въпреки това помоли за извинение …
- Няма защо! Ти не си виновен! А и няма за какво да ти прощавам!
Тя се притисна в него и сетне се целунаха.
- Ще ти разкажа историята си! Трябва…, колкото и да ми е болно!

Родителите ми са от Варна. Покойната ми майка – Силвия, е била счетоводителка. Доколкото знам от втората си майка, родителите ми са били състуденти. Баща си го помня съвсем слабо, понеже често е бил в командировки. Когато съм била четиригодишна, двете с майка ми сме заминали на гости при вуйчо и леля в Бургас. В последствие те ме осиновяват, но подробности не знам, дори да съм питала, не ми е казвано нищо. Премълчаване дълги години. Това е станало след смъртта на майка ми, която е претърпяла катастрофа по пътя за Варна. Починала е на място и изцяло обгорена. Вторите ми родители, до ден днешен не са ми казвали никаква информация за родния ми баща. Дори не знам защо и какви са подбудите им. Майка и леля са близначки… Беше ми трудно да ги разпознавам. По време на пътуването на майка за Варна, леля заминава за Германия по работа. Малки са спомените за брат ми… Името му е Костадин, а на баща ми – Стефан.

Това което чу Иван, напълно съвпадаше с разказаното от Стефан. Замислен той анализираше двете истории. Беше прекалено изненадан от съвпадението им. Замълча за известно време, но не откъсваше поглед от лицето на Наталия. В погледа му се четеше недоумение. Дишането му зачести. Вътрешно в себе си усети тази промяна. Изкашля се, сетне запали цигара и направи необичайна гримаса…
- Извинявай! Какво ти е? – попита Наталия, усетила положението.
- Няма нищо! – отговори той с лека усмивка – Кога мога да разгледам картините ти, ако разрешиш разбира се?! Ще бъде голямо удоволствие за мен! Аз също ще ти покажа моите. Съгласна ли си, красавице моя? – попита усмихнат Иван
- Струва ми се, че криеш нещо от мен, откакто чу историята за родителите ми. Ако още от самото начало на запознанството ни не си честен с мен, забрави за съществуването ми. Не обичам лъжата, нито пък да ме мамят. Предпочитам истината, колкото и да е болезнена. По добре ми кажи поне малко от нея, ако знаеш, дори и догадки и ще те приема такъв какъвто си, но не желая да криеш нищо от мен. Колкото до картините, можеш да ги разгледаш винаги когато поискаш. Няма значение по кое време на денонощието. Живея на бул.”Владислав Варненчик”. Апартаментът е на майка ми, която ми го е завещала. Засега го обитавам сама, докато открия половинката на живота си. Казвам това за да спестя въпроса ти.
- А също живея в района на булеварда.
- Сериозно! Къде по-точно?
- На две преки зад пощата. Колкото до това което ми каза, напълно съм съгласен с теб. Аз също мразя лъжата и измамата. Но-о-о…, трудно ми е да ти разкажа един разказ подобен на твоя, имайки предвид, че някои неща се дублират с това което ми разказа…
Наталия гледаше Иван с недоумение и широко отворени очи. Дишаше тежко и учестено.
- Ти-и-и…, сигурен ли си в това?! Не се шегуваш, нали?! Как се казва този човек? Споменавал ли е името на жена си?
- Не ми беше удобно да го питам. А не е човешко, да разпалвам огъня в душата му. Но наистина има съвпадение. – Иван замълча, гледаше я с тъжни очи и въздъхна. – Сега доволна ли си? Искаше от мен някаква истина. Повече от това нищо не знам. Колкото и да ме притискаш, това е! Моля те! Ако желаеш, да забравя за теб, кажи ми! Ще намеря сили за това, тъй като мисля, че се влюбвам в теб, въпреки, че се познаваме отскоро!
- Ти какво? Много бързо се отказваш …! Ако е така…, не ми трябваш такъв…!
- Не става въпрос за това…! Харесвам те и не искам да те загубя!
- Аз също изпитвам подобни чувства към теб! Разбирам те! Може би е трябвало да анализираш и съпоставиш двата разказа и прецениш момента кога да ми кажеш. Извинявай, че те притиснах като ченге, за да чуя всичко което знаеш.
Тя положи ръце на лицето му, гледаше го със сините си очи и го целуна с много нежност. Той я прегърна и целувката продължи.
- Благодаря ти, скъпи!
Очите й бяха все още тъжни. Дори и в този вид бяха още по – красиви.
Притиснаха се с намерението да се слеят в едно цяло. Както сърцата, така и мислите се сливаха, и оформяха прекрасното отражение на любовта - едно съкровено и чисто чувство.
- Искаш ли да се разходим? – попита Иван.
- Нека останем още малко, моля те!

Решиха да се разходят.
- За къде бързаш ?! Колко хубаво ни е на пейката!
- Ако бяхме на канапе или на легло сигурно нямаше да бързаме – каза той с насмешка.
- Страхотен шегаджия си! – отговори тя с настроение – Разбира се, че в леглото не бива да се бърза, за да бъде удобно; но когато му дойде моментът!
- Радвам се, че и ти поддържаш нивото… - каза той усмихнат.
Минаха край един цветарски магазин. Иван помоли Наталия да изчака и след около пет минути излезе с голям букет рози.
- Заповядай, скъпа! Желая ти най – голямото щастие на света! – и я целуна нежно.
- Благодаря ти! Много си мил! Желая същото и на теб! И още нещо, няма да ти се дам лесно – усмихна се – бори се за мен!
- Нямаш никакъв проблем! Но и ти трудно ще ме съблазниш!
Двамата хванати за ръце продължиха съвместния си път… Изкараха една прекрасна и страхотна вечер.

© Николай Пеняшки – Плашков