Албер Камю, 1956
На 7 ноември се навършват 100 години от рождението на големия писател и философ Албер Камю (1913 - 1960). Преди две седмици портал "Култура" пуликува части от три интервюта с него,
които за първи път се превеждат на български език (преводът е на Тони
Николов по Actuelles I, Ecrits politiques, 1944-1948, p. 179-186.). "В
тях Камю не крие тревогата са за света и своето поколение, видяло "как
под фалшивите цветове на надеждата една нова лъжа се наслагва над
старата", отбелязва "Култура". Препубликуваме ги с позволение на
редакцията:
1
(Интервю, публикувано от Емил Симон в "La Reine du Caire", 1948 г.)
Не мислите ли, че би могъл да се обоснове чист морал върху идеята за щастието, която мнозина, за съжаление, смесват с разпуснатостта, удоволствието, лесния живот? Щастието е възвишена добродетел, която се извоюва трудно (каква по-голяма рядкост от някой щастлив човек ?)…
"Да" на щастието, ако е без отхвърляне. Грешката идва винаги от изключването, казва Паскал. Ако се търси само щастието, се стига до лековатост. Ако се култивира само нещастието, се изпада в затъпение. И в двата случая, до обезценка. Гърците са знаели, че има сенчеста и светла страна. Днес виждаме само сянката и задачата на тези, които не искат да сеят отчаяние, е да напомнят за светлината, за пладнето на живота. Ала това е въпрос на стратегия. Във всички случаи онова, на което трябва да държим, не е завършекът, а равновесието и овладяването.
…От това позволено ли е да стигнем до заключението, че страданието на децата – колкото и безполезно, чудовищно и неоправдано да е то – е една от очевидностите, които ви възпират да повярвате в онова, което християните наричат Божествено провидение, и ви карат да приемате Творението като мащабно дело, претърпяло крушение? На това страдание християнинът не може да противопостави друго, освен вярата си… Но този акт на вяра у християнина, това подчинение на разума дори пред най-скандалната несправедливост, не е ли абдикиране, не е ли акт на бягство? За да спаси себе си, християнинът приема да вярва и да спаси мира на душата си. Единствената достойна нагласа на човека е тази на д-р Рийо*, който отказва каквото и да е помирение със злото и използва всички възможности на ума и сърцето си, за да прогони страданието извън пределите на човека. Не е ли това основанието на вашите идеи?
Струва ми се, че непреодолимото препятствие е проблемът за злото. И това е едно реално препятствие пред традиционния хуманизъм. Имаме смъртта на деца, която обозначава божествения произвол, но също и убийството на деца, което предава човешкия произвол. Притиснати сме между два произвола. Моята лична позиция, доколкото може да бъде отстоявана, е в това, че ако хората не са невинни, те са виновни не само поради неведение. Но това би трябвало да се развие по-подробно.
Бих се замислил обаче преди да заявя, подобно на вас, че...
продължете да четете от тук: http://www.dnevnik.bg
1
(Интервю, публикувано от Емил Симон в "La Reine du Caire", 1948 г.)
Не мислите ли, че би могъл да се обоснове чист морал върху идеята за щастието, която мнозина, за съжаление, смесват с разпуснатостта, удоволствието, лесния живот? Щастието е възвишена добродетел, която се извоюва трудно (каква по-голяма рядкост от някой щастлив човек ?)…
"Да" на щастието, ако е без отхвърляне. Грешката идва винаги от изключването, казва Паскал. Ако се търси само щастието, се стига до лековатост. Ако се култивира само нещастието, се изпада в затъпение. И в двата случая, до обезценка. Гърците са знаели, че има сенчеста и светла страна. Днес виждаме само сянката и задачата на тези, които не искат да сеят отчаяние, е да напомнят за светлината, за пладнето на живота. Ала това е въпрос на стратегия. Във всички случаи онова, на което трябва да държим, не е завършекът, а равновесието и овладяването.
…От това позволено ли е да стигнем до заключението, че страданието на децата – колкото и безполезно, чудовищно и неоправдано да е то – е една от очевидностите, които ви възпират да повярвате в онова, което християните наричат Божествено провидение, и ви карат да приемате Творението като мащабно дело, претърпяло крушение? На това страдание християнинът не може да противопостави друго, освен вярата си… Но този акт на вяра у християнина, това подчинение на разума дори пред най-скандалната несправедливост, не е ли абдикиране, не е ли акт на бягство? За да спаси себе си, християнинът приема да вярва и да спаси мира на душата си. Единствената достойна нагласа на човека е тази на д-р Рийо*, който отказва каквото и да е помирение със злото и използва всички възможности на ума и сърцето си, за да прогони страданието извън пределите на човека. Не е ли това основанието на вашите идеи?
Струва ми се, че непреодолимото препятствие е проблемът за злото. И това е едно реално препятствие пред традиционния хуманизъм. Имаме смъртта на деца, която обозначава божествения произвол, но също и убийството на деца, което предава човешкия произвол. Притиснати сме между два произвола. Моята лична позиция, доколкото може да бъде отстоявана, е в това, че ако хората не са невинни, те са виновни не само поради неведение. Но това би трябвало да се развие по-подробно.
Бих се замислил обаче преди да заявя, подобно на вас, че...
продължете да четете от тук: http://www.dnevnik.bg
