Опитът на писането – или от другата страна на езика

Емилия Дворянова 
.....

Обичайно се смята, че за писателя е трудно, да не кажа невъзможно, да говори за книгите си. Усещането е за някаква не-редност, извън-редност на подобно говорене, което сякаш крие елементи на несвоевременна и не на място „изповед”: споделеност, която би затруднила, дори „замърсила” прочита на книгата, защото неизбежно ще съдържа в себе си елементи на „намерението”, пред-намереността, „утопията на книгата”, вътре в която или по-скоро отвъд която книгата всъщност е била намерена и превърната в това, което е, като самодостатъчен артефакт. Заради тази нейна самодостатъчност, авторът се е превърнал в излишен, онзи, който би могъл да се мисли като знаещ прекомерно много за текста и поради тази причина този, който вече нищо не може и не трябва да знае за него. Вмешателството му в четенето би било сякаш противно на текста, или най-малкото претенциозно съдържащо в себе си идеята за „свръхавторитет”. За книгите би следвало да говорят критиците, читателите, всъщност всеки, за когото това би било важно – веднъж изказал се във форма, която би могла да се нарече условно „абсолютна” в постигнатата си завършеност, авторът наистина е загубил това право на обяснение, доизказване, превърнал е текста си в партитура, пред която самият той се явява единствено като един от възможните изпълнители, със сигурност не най-вещият. И защото все пак е автор на тази партитура, е сякаш несъобразно наново и наново да я изпълнява и, за да запази „авторитета” си на автор, е длъжен да се откаже от авторитета на критик-интерпретатор.

Това почти очевидно усещане на отношението между автора и творбата му, естествено не е лишено от основание, в него силно присъства един „морален” аргумент на неписано право-забрана, а днес вече, след психоаналитичната критика на изкуствата, и обективно знание като съгласие за тази невъзможност авторът да „изговаря” произведението си. Вярно е, че писателят, особено онзи, който достатъчно е обработил ума си в методите и идеите на съвременната хуманитаристика, ни най-малко не е лишен от способността и възможността да поставя себе си в две твърде различни роли, той би могъл да прояснява вече написаното през себе си, но само в един своеобразен модус – този на направата като възможна благодарение на едно уникално отношение с езика.

Аз лично съм солидарна с този „морален” аргумент, който не ми позволява да се самоинтерпретирам и анализирам собствените си книги, солидарна съм и с факта, че не авторът е, който може да изтръгне от собствената книгата нейните „истини”. В този смисъл единствено читателят е този, който ще бъде годният да подреди не само съзнаваното, но и несъзнаваното на текста, което почти винаги е далеч по-важното (въпреки че като изкушен в теориите човек аз също обичам да го правя като post factum изправена пред собствената, вече откъсната от мен „партитура” и да забелязвам онова, което в създаването на книгата се е случвало абсолютно незабележимо за самата мен.)

Писателят обаче може да говори за нещо много важно, в правото си е да говори за него, дори, бих казала, това е негово изключително право – и то е  възможната потребност, дори необходимост да яви в думи, да доведе поне до частична съзнателност не само за себе си, но и за другите, действието на самото писане, акта на „правене на език”, което е и самото писане. Там, в този акт, той е единственият свидетел. И единственият заподозрян в способността да го извърши. Може би точно затова навсякъде по света курсовете по творческо писане са единствено „писателски” курсове – не защото „произвеждат” писатели, а защото в тези курсове се „разбулва” писателят-писане – не писателят като личност, не като смисъл на творчеството му, не като книги, които единствено могат да легитимират неговата способност да е писател, а като този, който, живеейки в езика и всъщност създавайки го, може евентуално да изговори не „какво”-то на езика в безкрайните му интерпретативни възможности на проигравани в различни оптики текстови партитури, не дори и механиките на езиковите случвания, за които всеки в по-голяма или по-малка степен би могъл да има своето знание, права на тълкуване и усет (това също се включва в заниманията в подобни курсове), а онова сякаш „мистическо” Как на езика, което е процесът на...

продължете да четете от тук: НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ - "ОПИТЪТ НА ПИСАНЕТО...."