СЪДБОВНИ ГОДИНИ – РОМАН - ГЛАВА ПЪРВА

„Дали това, в което се стремим,
е само земната човешка сграда,
или ни чака път несътворим,
или ни чака Раят или Адът”.
----------------------------------Иван Атанасов

Диян седнал на плетения от камъш шезлонг, беше с притворени очи и преосмисляше досегашния си живот. Бяха години, когато бизнесът му просперираше и кроеше големи планове за развитието…
За съжаление в живота идват моменти, когато нещата се обръщат и всичко отива по дяволите. Така се случи и при него, въпреки, че вината не беше само негова. За нещастие  причина за това беше един от най – близките му хора. Въпреки тежкото моментно състояние  реши да не се предава толкова лесно.
Слънцето препичаше младежкото му лице. То подсказваше  вътрешно безпокойство. Леко удълженият вид, правите тънки вежди и присвитите, плътни но не много широки устни, определяха характера .
Неговите 26 години бяха малък период от време, но изпълнен с много труд и ангажименти.
На ниската, близка маса имаше бутилка студена бира и кутия цигари. Диян отвори очи, глътна от бирата, огледа се наоколо, въздъхна и запали цигара. В небесните му очи се четеше безпокойство. Мисълта, че животът му би могъл да протече по друг начин, не  даваше спокойствие.  От доста време имаше чувството, че мислите кръжат в един и същи периметър, където всичко се изражда в едни илюзии без разумно обяснение и в отчайваща последователност.
От къщата излезе голям черен котарак и скочи в скута му.
- О-о-о, Лъки, как си приятелю? – попита той и го погали по гърба.
Красивата животинка легна кротко, положи глава на лявото бедро и замърка. За нея бяха далечни човешките проблеми.

Диян имаше решение, какъв бизнес да започне. Не се даваше да го влачи водата. Не му трябваха много средства, за да стартира. Доизпи бирата и дръпна от цигарата.
- Искаш ли още бира? – попита Ренета.
Майка му беше излязла от къщи с леген в ръце.
- Дияне, какво има сине? Успокой се! Не е дошъл краят на света. Все още си млад. Знам, че ти тежи, но все някак ще се решат нещата. Ще говорим със сестра ти … Пак ще успееш, да стъпиш на краката си. Убедена съм.
- Говорих вече с нея. Отряза ме като кисела краставица. Помоли да ù уважа решението и не я търся повече за нищо. Не знам защо, но не желае вече да се чуваме… От 25 години откакто живеят във Франция, забравиха за нас. Знаеш много добре как стоят нещата.
- Не говори така! – прекъсна го майка му – Ще ù  мине.
- Няма да стори нищо. Каквото каже, го прави. Знаеш много добре.
Той говореше сърдито, с яд …, а пръстите на ръцете се свиха в юмрук.
Ренета слушаше думите, които падаха като камъни от устата му. Сетне донесе две бири и фъстъци, и седна до сина си. Наля в две чаши и каза:
- Наздраве, сине!
- Наздраве!
Той глътна от бирата, въздъхна тихо и втренчи поглед в майка си.
Тя беше неуморна жена и никога не изпадаше в униние. Посрещаше трудните моменти спокойно, дори често усмихната. Не и личаха нейните 60 години.
- Татко къде е? – попита синът  й и присви вежди.
- Замина с микробуса на село.
- Не поръча ли нещо?
- Не. Ще си дойде утре вечер.
- Няма ли да простираш  прането?
- Ще отдъхна малко, докато изпия бирата. А ти, какво ще правиш!
- Ще се изкъпя и ще се видя с Димитрина.
Диян доизпи бирата и след около половин час излезе.
Вървеше замислен по посока центъра, където живееше Димитрина. Тя беше всичко за него. Имайки предвид любовта, си спомни следната мисъл на Лесинг, която гласеше:

„ Природата е създала женския пол за любов,
а не за жестокост; жената трябва да буди
нежност, а не страх; само в прелестите й
трябва да се крие нейната сила; тя трябва
да владее само с ласки и да владее само
толкова, с колкото би могла да се насити…”

„ Колко добре го е казал – мислеше си той. – Усеща се, че геният на твореца продължава да живее и в наше време. Въпреки, че образите му са изградени от епохата на просвещението през 18 – ти век в Германия, живееха и в днешно време.”
Диян се чувстваше ужасно. Беше готов да води битка с всички проблеми, които му пречеха. Не можеше да си позволи, да се възстановява бавно, а и не беше в натурата му. Не биваше да допуска, каквато и да е съпротива по пътя, който трябваше да поеме.
Мислите му се насочиха към неговата възлюбена.  Димитрина будеше в душата му нежни чувства, но напоследък усещаше, че чувствата й не бяха равнозначни на неговите.

Следва продължение…
© автор: Николай Пеняшки – Плашков
© електронно издателство: фондация „ОИК”