автор: ЙОРДАН ЙОВКОВ
.
На пътя между кръчмата и Хорозовата мелница беше се спряла една
каруца, готова за път. С тая каруца двама стражари щяха да закарат
Албена в града. Из улиците и през дворищата тичаха жени да гледат и тъй
като бяха наскачали, както работеха, бежешката се попребраждаха, или пък
свличаха ръкавите въз ръцете си. Към каруцата рукнаха и всички ония,
които бяха в мелницата, а пък никога там не беше се струпвало толкова
много свят, както сега срещу Великден. Горе на баира се виждаше къщата
на Албена, отдето щяха да я изведат. Страшното убийство, което беше
станало в нея, като че с нещо беше я белязало и отвън и, докато другите
къщи бяха измазани и светеха от чистота, с бели стени и сини первази,
къщата на Албена беше напусната, зацапана и разкъртена, като че ударена
от гръм. Двамата стражари бяха там, единият до вратата, другият до
прозореца, а вътре беше Албена.
Много неща, много дребни случки,
които инак биха останали незабелязани или щяха да се забравят, сега се
припомваха и се разказваха не за първи и не за втори път. Всеки искаше
да покаже, че е предугадил и усетил нещо. Имаше селяни, които чакаха ред
на мелницата още отпреди три-четири дни и затова се смятаха близки
свидетели на случката. Някои от тях с най-големи подробности разказваха
де и как бяха седели един ден; как най-напред приказвали за щъркелите,
че били дошли рано; как после погледнали нивите и заприказвали коя друга
година са били също тъй зелени, тъй гъсти и братясали, та е ставало
нужда да пущат добитъка, за да ги поутъпче. Чак след това - разказваха
те, - като гледали насреща как жените се трепят да мажат и да чистят за
Великден, видели и Албена да ходи из двора. И отдалеч, по вървежа и по
правата и снага, се познавало колко Албена е хубава. Но нито тоя ден,
нито на другия Албена беше слизала на чешмата при кръчмата, или пък на
мелницата, дето работеше мъж й Куцар.
Ако убитият не беше тоя
Куцар, надали някой щеше да го помене. Той беше неугледен, тромав и
прост човек, който само работеше и мълчеше. Неуморим като машина, цял
посипан с паспал, той мъкнеше тежките чували и, макар всеки ден и всеки
час да беше там, срещаха го и го отминаваха, като че не беше жив човек, а
вещ. Отначало говореха за него, но колкото да се почудят как е могло
такова плашило, като него, да вземе такава хубава жена, като Албена.
"Хубавата ябълка свинята я изяда" - казваха, но после престанаха да
говорят и това и повече не се занимаваха с него. Куцара бяха го
забравили и в село. Сега някои си спомняха, че през последните дни тоя
мълчалив и търпелив човек неочаквано беше станал нещо налютен и ядосан.
За него един господар само имаше - Нягул, майстора на камъните на
мелницата. Него той слушаше, нему се подчиняваше като роб. Но ето
два-три дни преди да стане убийството, когато Нягул му говореше нещо
отгоре, Куцар се разтреперваше, мърмореше нещо и го гледаше изкриво,
като бик. Изглеждаше, че самият вид и самият глас на Нягула го ядосват.
В
сряда през страстната седмица се чу, че Куцар умрял, и докато се питаха
как и от що, разнесе се слух, че бил убит. Детето му, мъничко дете,
едва на две години - и тъкмо в това виждаха пръст божи, - беше казало,
че през нощта майка му хвърлила престилката си връз лицето на баща му, а
един човек влязъл и зел да се бори с него. Той бил с палто, а на
палтото имал кожи. Това беше казало детето и повече не трябваше. Албена
се призна и изповяда истината. Но кой беше мъжът - това тя, въпреки
всички увещания и заплашвания, не обади.
Оттук нататък пръв
свидетел по тая работа беше дядо Власю. Човек без работа, веселяк и
бъбрица, той всеки ден обикаляше около кръчмата при мелницата, както
псетата обикалят касапите. Запият се някои, дядо Власю се попримъкне до
тях, смее се с тях, пее с тях и - на масата дойде чашка и за него. Тук,
на кръчмата до мелницата, той завари един човек с късо шаечно палто и с
кожи на яката. Беше рус, хубавеляк, калпакът му блъснат назад и перчанът
му разбъркан. Познаваше се каква магия е паднала на главата му: другите
викат, пеят наоколо му, а той като че е глух - все Албена гледа как
ходи из двора и все за нея подпитва. Стоя два дни и се изгуби. А на
сутринта се чу, че Куцар е убит.
Добро момче беше, с него дядо
Власю беше ял и пил, но пък и истината не можеше да крие. По неговите
думи разбраха кой и отде е тоя човек с коженото палто и го затвориха.
Сега следователят го разпитваше в общината. Казвал, че нищо не знае.
Може. Но скоро и той щеше да си отземе и също като Албена щеше да си
каже правата.
- Идат! - извика някой. - Карат я Албена!
Навалицата
около каруцата трепна; отгоре,откъм баира, идеше Албена и след нея
двамата стражари. Всички знаеха, че като последна милост Албена беше
поискала да и позволят да се облече, както си иска. Затова беше се и
забавила. Ето че идеше пременена, както рядко бяха я виждали.
- И защо се е нагиздила - рече някоя, - на сватба ли отива, или на бесило!
- И на въжето иска да е хубава.
- Пустата и хубост! Тя я изяде...
А дядо Власю, който също беше тук, току размахваше тоягата пред себе си. Седи, седи и пак замахне.
- Е, дядо Власе - засмя се една булка, - с дяволите ли се биеш? Какво току махаш?
-
Махам аз. Гледам дали ще стигна да я цапардосам, като мине. Да я храсна
аз по главата, че да види. Тук и е съда нея, тази гивиндия...
А
Албена беше вече близо. Тя вървеше напред, а след нея двамата стражари.
Нямаше човек, който да не познаваше Албена, но като я видяха, пак
отблизо, всички затаиха дъх. Албена си беше същата Албена, само че не се
смееше, очите и не играеха, както по-рано, а наведени под тънките вежди
гледаха надолу. Носеше син сукман и къса скуртейка с лисици. Ръцете си
държеше смирено отпред, като че отиваше на черква. Но когато тя се
намери между двете стени от хора и дигна очи, тоя поглед, който
познаваше всеки мъж и който сега беше още по-хубав, защото беше натегнал
от мъка, и тия тънки вежди, и това бяло лице - от нея сякаш полъхна
магия, която укротяваше и обвързваше. Грешна беше тая жена, но беше
хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а
патерицата на дяда Влася не се и помръдна.
И в тая тишина, в тия
няколко мига стана чудо, обърнаха се и най-коравите сърца, жалост и
доброта светна в очите на мъже и на жени.
- Мари, Албено, мари, дъще - проплака женски глас, - какво направи, Албено!
- Ах, Албено, Албено!
Албена се спира.
-
Лельо Димке - вика тя, - прощавай! - После, като се обърна на другата
страна: - Люцо, Тудорки, Савке, прощавайте! Сбогом, сбогом ви на всички!
Мнозина вече плачеха. А Албена вървеше все тъй спокойно скръбна, все тъй хубава.
- Прощавайте! - извика тя на всички. - Млада съм, сгреших. Прощавайте!
Захълцаха
хора и се стълпиха към нея. Жените наваляха най-много към нея, а
стражарите ги връщаха. Тогава нейде отзад, гневен и разтреперан, се чу
гласът на дяда Влася:
- Момчета, дръжте, не я давайте. Какво е селото без Албена!
Албена стигна до каруцата, качи се и, както беше права, извика още веднъж:
- Сгреших. Прощавайте!
После
седна и замълча. Тогава доведоха детето и - същото, което я беше
издало. И като видяха как тя го прегърна и целуна, не остана вече човек,
който да не усети сълзи на очите си.
Изведнъж мелницата спря.
Моторът, който непрекъснато дене и ноще беше тупал горе в железния комин
като сърце, изведнъж спря и замлъкна. Помислиха, че нещо се е
повредило. Но ето из широките врати на мелницата се показа Нягул,
майсторът на камъните, промъкваше се измежду колята и конете и идеше
насам. "Може да е спрял мелницата, за да погледа и той" - казаха си
някои.
Но Нягул си отвори път, дойде до каруцата и като си облече
палтото - късо шаечно палто с кожена яка, - скочи на каруцата и седна до
Албена. Ахнаха отвсякъде: ако Нягул се шегуваше, щеше да се смее, а той
беше побелял като платно.
- Долу! - викна му стражарят и го хвана за рамото. - Слизай!
- Няма да сляза - продума Нягул. - Аз убих Куцара.
- Какво, какво каза... - завика Марин Чокоя, който беше кметски наместник. - И таз хубава, може ли?
Старшият махна с ръка.
- Право ли казва? - попита той Албена.
Албена
кимна с глава и заплака. Около каруцата се натискаше плътна маса от
хора. И сякаш сега се отвориха очите на всички и видяха, че и Нягул беше
рус и хубавеляк, че калпакът му е бутнат назад, а перчанът му
разбъркан. И носеше и той късо шаечно палто с кожена яка. Всичко стана
ясно като ден.
Завикаха, загълчаха всички. Когато учудването
попремина, жалостта към Албена изчезна в един миг. Жените пак я
застреляха сочи, пълни с омраза, нейде назад се издигна патерицата на
дяда Влася. "Кучката- викаше той, - развали още една къща!" Връз лицата
на мъжете падна облак и макар че за Албена не казваха още нищо, като че
не можеха да търпят и Нягула да седи до нея. Но всичко дойде тъй бързо и
тъй неочаквано, че никой не знаеше още какво да мисли и какво да
приказва.
Объркан беше и Марин Чокоя, кметският наместник.
-
Не може да бъде - викаше той и гледаше като треснат. - Как тъй Нягул...
всички го знаем, честен чиляк е, не може. Слезни, слезни, Нягуле!
- Карай! - извика старшият, който се беше качил на каруцата.
Но Чокоя хвана конете за юздите.
-
Господин старши, моля, почакайте. Как може, човека има жена, деца.
Демире - викна той на кехаята, - я отърчи да повикаш Нягулица. По-скоро!
- Карай! - повтори старшият.
- Накъде, в града ли?
- Не, в общината, при следователя.
И
каруцата бързо потегли. Една жена дотича откъм мелницата, слаба, преди
време остаряла, повехнала. Беше Нягулица. Отначало тя слушаше, без да
разбира туй, което й разправяха, след това се втурна след каруцата, но
се спря, тръшна се на земята и като закри очите си с ръце, заплака.