“Спасителят в ръжта” е роман от амеранския писател Джеръм Дейвид Селинджър и е една от неговите най – известни книги.
Това велико произведение отнема дълги години на автора, докато излезе в книжно тяло.
В романа се усещат философските разсъждения на главния герой за смисъла на живота и неговите преломни моменти.
Главният герой Холдън е 16-годишен, и е подложен на ударите на съдбата в частното училище, в което е приет, които се изразяват като лицемерие от страна на неговите съученици, включително и ненавистта към методите на преподаване. Неговата враждебност и антипатия, дори и спрямо съучениците си, които са изпълнени с лицемерие, довежда до из-
ключването му от училището.
От страх да не почувства ударите на гнева от родителите си, Холдън решава да остане известно време в Ню Йорк. В този огромен като океан град главният герой е подложен на скитнически условия, усещайки студа и бездушието… Изпадайки в тази ситуация, той се връща в далечните спомени, споходили го във времето до сега и прави характеристика и равносметка на събитията до този момент, включително разочарованието и безсилието спрямо аморалните устои в обществото, дори и двуличието.
В лицето на главният герой, 16-годишният Холдън Колфийлд, читателят вижда бунтовника срещу общоприетите норми на обществото и отвращението от лицемерието, които са далечни,
неразбрани, и трудно смилаеми, и неразбрани от този тийнейджър. Всичко това е израз на трудния път, споходил един млад човек до неговото съзряване. В юношеската възраст се осмислят морални ценности, формират се първите устойчиви нагласи и се изграждат устойчиви стереотипи на поведение. Именно тази инициация е много важна за всеки тийнейджър, но във всеки случай има своята личностно-психологическа характеристика и особеност.
Бих казал, че романът “Спасителят в ръжта” е платформа за юношеството, тежкия и изпълнен с трудности път за съзряването на младия човек в условията на обществените закони, норми и порядки, казано по друг начин "инициацията" на тийнейджърите към нов статус в рамките на 20-тия век.
Историята в романа се разказва от името на главния герой Холдън.
Романът “Спасителят в ръжта” е невероятен, и е изключителна класика. Той носи изключителна известност на Селинджър.
Това велико произведение отнема дълги години на автора, докато излезе в книжно тяло.
В романа се усещат философските разсъждения на главния герой за смисъла на живота и неговите преломни моменти.
Главният герой Холдън е 16-годишен, и е подложен на ударите на съдбата в частното училище, в което е приет, които се изразяват като лицемерие от страна на неговите съученици, включително и ненавистта към методите на преподаване. Неговата враждебност и антипатия, дори и спрямо съучениците си, които са изпълнени с лицемерие, довежда до из-
ключването му от училището.
От страх да не почувства ударите на гнева от родителите си, Холдън решава да остане известно време в Ню Йорк. В този огромен като океан град главният герой е подложен на скитнически условия, усещайки студа и бездушието… Изпадайки в тази ситуация, той се връща в далечните спомени, споходили го във времето до сега и прави характеристика и равносметка на събитията до този момент, включително разочарованието и безсилието спрямо аморалните устои в обществото, дори и двуличието.
В лицето на главният герой, 16-годишният Холдън Колфийлд, читателят вижда бунтовника срещу общоприетите норми на обществото и отвращението от лицемерието, които са далечни,
неразбрани, и трудно смилаеми, и неразбрани от този тийнейджър. Всичко това е израз на трудния път, споходил един млад човек до неговото съзряване. В юношеската възраст се осмислят морални ценности, формират се първите устойчиви нагласи и се изграждат устойчиви стереотипи на поведение. Именно тази инициация е много важна за всеки тийнейджър, но във всеки случай има своята личностно-психологическа характеристика и особеност.
Бих казал, че романът “Спасителят в ръжта” е платформа за юношеството, тежкия и изпълнен с трудности път за съзряването на младия човек в условията на обществените закони, норми и порядки, казано по друг начин "инициацията" на тийнейджърите към нов статус в рамките на 20-тия век.
Историята в романа се разказва от името на главния герой Холдън.
Романът “Спасителят в ръжта” е невероятен, и е изключителна класика. Той носи изключителна известност на Селинджър.
ОТКЪСИ ОТ РОМАНА
***
Ако наистина ви се иска да чуете тази история, то сигурно ще поискате да разберете къде съм роден и как съм прекарал глупавото си детство, и с какво са се занимавали родителите ми, преди да ме създадат, и какво ли не още, с една дума — цялата тази плява от сорта на „Давид Коперфилд“, но на мене не ми се ще да се ровя из нея. Първо, това ме отегчава и, второ, родителите ми ще получат по два-три кръвоизлива, ако се разбъбря за твърде личните им работи. Много са докачливи на тази тема, особено баща ми. Те са свестни хора въобще — не казвам нищо, — но са дяволски докачливи. А пък и нямам намерение да седна да ви разправям цялата си идиотска биография или тям подобни. Просто ще ви разкажа тази смахната история, дето се случи с мене около Коледа и ме умори до смърт, та трябваше да дойда тук и да си гледам спокойствието. Думата ми е за онова, което разказах и на Д. Б., а той ми е все пак брат и така нататък. Сега той е в Холивуд. Не е чак толкова далече от нашия мръсен санаториум и прескача да ме навести почти всяка неделя. Ще ме откара и у дома, когато си тръгна оттук, другия месец може би. Току-що си купи „Ягуар“. Една от онези английски машинки, дето вдигат до двеста мили в час. Излезе му близо четири хиляди парчета, дявол взел го. Сега него го бие парата. А по-рано не го биеше. Беше си просто един редовен писател, докато живееше у дома. Ако не сте чували за него, той написа тази страхотна книга разкази „Тайнствената златна рибка“. Най-хубавият разказ в нея е „Тайнствената златна рибка“. Там за онова момченце, дето не давало никой да погледне златната му рибка, защото си я купило със собствени пари. Убива ме с този разказ. Сега Д. Б. е в Холивуд, продаде се като проститутка. Ако има нещо да мразя на този свят, то е киното. Да не сте ми споменали за кино. Най-после да започна от деня, в който напуснах Пенси.
Пенси е подготвително училище в Ейджърстаун, Пенсилвания. Трябва да сте чували за него. Или поне трябва да сте виждали рекламата. Печатат я, кажи-речи, в хиляда списания — все един и същ фукльо на кон прескача препятствие. Сякаш в Пенси не се прави друго, освен да се играе поло през цялото време. Но аз ни веднъж не видях кон наоколо. А под фукльото на картината — все същият надпис: „От 1888 година насам ние непрестанно възпитаваме прекрасни здравомислещи младежи.“ Вятър работа! И в Пенси възпитават толкова, колкото и в другите училища. А пък и не съм виждал там ни един „прекрасен здравомислещ младеж“ и прочие. Може би един-двама. Ако има и толкова. И те сигурно са си дошли такива в училището. И тъй, беше съботата, когато се игра футболният мач със Саксън Хол. Срещата със Саксън Хол се считаше за голямо събитие за Пенси. Това беше финален мач за годината и просто трябваше да се гръмнеш или нещо подобно, ако Пенси не спечелеше. Помня, че към три часа следобед аз вече стърчах чак горе, по дяволите, на Томсъновия хълм, точно до разбрицаното оръдие, дето е било в Гражданската война и прочее. Оттам можеше да се вижда цялото поле и как двата отбора се гонят от единия до другия край на игрището. Трибуните не се виждаха много хубаво, но се чуваше ревът им, силен и страхотен за Пенси, защото там беше фактически цялото училище освен мене, и немощен, и писклив за Саксън Хол, понеже гостуващият отбор почти никога не водеше много народ със себе си.
......
Например един неделен ден, когато неколцина момчета се отбихме при него да пием топъл шоколад, той ни показа онова старо степано индианско одеяло, дето си го бяха купили с мисис Спенсър от някакъв индианец в Йелоустоунския парк. Явно беше, че старият Спенсър е изпитал голямо удоволствие от тази покупка. Ето какво искам да кажа. Вземаш някого дяволски стар, като стария Спенсър, и виждаш, че той може да изпита удоволствие от купуването на едно одеяло. Вратата на стаята му беше отворена, но аз почуках за всеки случай, ей тъй, от учтивост. Дори го виждах. Седеше в голямо кожено кресло, цял увит в одеялото, за което току-що ви казах. Като почуках, той погледна към мене.
— Кой е? — кресна. — Колфийлд ли? Влез, момче.
Вън от клас винаги крещеше. Действаше ти на нервите понякога.
Още щом влязох, съжалих, че съм дошъл. Той четеше „Атлантик Мънтли“ и наоколо му беше пълно с хапчета и лекарства, и всичко миришеше на капки за нос. Това много ме потисна. Аз и без това не си падам по болни хора. Най-потискащо ми подейства това, че старият Спенсър беше в своя много мрачен охлузен стар халат, в който сигурно се беше родил или нещо подобно. Изобщо не обичам много да гледам старци по пижами или халати. Буцестите им старчески гърди и крака все се показват. Краката на старците по плажове и разни места винаги изглеждат толкова бели и проскубани.....
...
Дори не му отговорих. Само хвърлих парчетата в коша. После си легнах на леглото и двамата не проговорихме дълго време. Той се съблече съвсем, остана само по долни гащи, а аз, както лежах на леглото, си запалих цигара. Не беше позволено да се пуши в спалните, но късно през нощта, когато всички спяха или бяха излезли, нямаше кой да подуши дима. Освен това запуших, да дразня Страдлейтър. Излизаше от кожата си, когато някой нарушава реда. Той никога не пушеше в спалнята. Само аз.
Все още не обелваше нито дума за Джейн. Затова най-после казах:
— Доста късно се връщате, ако тя се е разписала само до девет и половина. Не закъсня ли тя заради тебе?
Той седеше на ръба на леглото и си режеше идиотските нокти на краката.
— Само няколко минути — рече той. — Дявол да го вземе, кой се разписва да се прибере в девет и половина в събота вечер?
Господи, как го мразех!
— Ходихте ли в Ню Йорк? — попитах аз.
— Ти луд ли си? Как можехме да отидем в Ню Йорк, когато тя се беше разписала за девет и половина?
— Жалко, много жалко! — казах аз. Той ме погледна.
— Слушай — рече, — ако смяташ да пушиш, защо не отидеш в умивалнята? Ти можеш да вървиш по дяволите оттук, но аз трябва да остана в това училище, докато свърша.
Не му обърнах никакво внимание. Наистина никакво. Продължих да си пуша като луд. Само малко се извърнах на една страна и го загледах как си реже идиотските нокти на краката. Ех, че училище! Все гледаш някой да си реже идиотските нокти на краката или да си изстисква пъпките, или нещо такова.
— Поздрави ли я от мене?
— Да.
Виж го ти, копелето, беше я поздравил!
— Какво каза тя? — рекох аз. — Попита ли я дали още държи царете си на задния ред, когато играе шах с пулове?
— Не, не я попитах. Та ти какво си въобразяваш, че сме правили цяла вечер — играли сме шах ли?
Дори не му отговорих. Господи, как го мразех!
— Щом не сте ходили в Ню Йорк, къде ходихте? — попитах го след малко. Едва сдържах гласа си да не се разтрепери. Братче, така започвах да се нервирам. Просто имах чувството, че нещо странно се е случило. Той свърши с рязането на ноктите. Тогава се надигна от леглото по белите си гащета и започна да се закача с мене. Дойде до леглото ми, надвеси се над мене и взе да ме удря по плещите — играеше му се на глупака.
— Престани! — рекох аз. — Къде ходи с нея, щом не сте били в Ню Йорк?
— Никъде. Само седяхме в идиотската кола. — Още един път ме удари по рамото уж на шега.
— Престани — извиках аз. — В чия кола?
— На Ед Банки.
Ед Банки беше треньорът по баскетбол в Пенси. Страдлейтър пък беше един от любимците му, защото играеше център в тима и Ед Банки винаги му даваше колата си, когато му дотрябваше. Не беше позволено на учениците да вземат колите на преподавателите си, но тези копелета, спортистите, винаги се поддържаха. Страдлейтър продължаваше да се преструва, че се боксира с мене. В едната ръка държеше четката си за зъби и я пъхна в устата си.
— Какво правихте? — попитах аз. — Сви ли я в идиотската кола на Ед Банки? — Гласът ми трепереше страшно.
— Какви ги приказваш? Искаш ли да ти измия устата със сапун?
— Кажи, сви ли я?
— Това е професионална тайна, братче.
Какво стана след това, не помня добре. Зная само, че скочих от леглото, уж че тръгвам за умивалнята или нещо такова, а после се опитах да го фрасна с всичка сила право в четката за зъби, та да му разрежа идиотското гърло. Само че не улучих. Ръката ми се отплесна. Само го ударих от едната страна на главата и нищо повече. Сигурно го заболя, но не колкото исках. Сигурно щеше много да го заболи, но аз го ударих с дясната ръка, а нали ви казах вече, че тази ръка не мога да я свия в хубав юмрук. Както и да е, в един миг се намерих на пода, а той седеше на гърдите ми, червен като рак. Тоест беше стъпил на колене върху гърдите ми, а той тежеше поне един тон. Беше ми хванал ръцете и аз не можех да го ударя. Иначе бих го убил.
...
Просто щях да стоя и да се мъча да изглеждам нахакан. Може би щях само да му кажа нещо много остро и обидно, да го ядосвам — вместо да го светна по мутрата. Ако ли пък кажех нещо много остро и обидно, той сигурно щеше да стане, да дойде при мен и да ми каже: „Слушай, Колфийлд, ти крадец ли ме наричаш?“ Тогава, вместо да кажа: „Точно така, мошенико, ти си мръсен крадец“, вероятно щях само да кажа: „Аз само зная, че ръкавиците ми се оказаха в твоите мръсни галоши.“ И тогава тази гад веднага щеше да разбере, че няма да го светна и сигурно щеше да каже: „Слушай, дай да се разберем. Ти крадец ли ме наричаш?“ И аз сигурно щях да кажа: „Никой не нарича никого крадец. Само зная, че моите ръкавици бяха в твоите идиотски галоши.“ Това можеше да продължи цели часове. Най-после щях да напусна стаята му, без дори да съм го светнал. Сигурно щях да отида в умивалнята, щях да изпуша тайно една цигара и да се правя на нахакан пред огледалото. Ето за какво си мислех през целия път до хотела. Никак не е приятно да си шубелия. Може и да не съм съвсем шубелия. Кой знае. Може би съм донякъде шубелия — и донякъде такъв тип, който не му пука много дали си е загубил ръкавиците или не. Това ми е големият недостатък — никога не ми пука, като загубя нещо, — това просто вбесяваше майка ми, като бях малък. Някои хора по цели дни търсят каквото са загубили. Аз пък като че ли никога не съм имал нещо, за което много-много да ми пука, като го загубя. Може би затова съм донякъде шубелия. Все пак това не е оправдание. Ни най-малко. Изобщо не бива да си шубелия. Ако трябва да разбиеш нечия мутра и ти се иска да го сториш, трябва да я разбиеш. Но мене просто не ме бива за това. По-скоро бих бутнал някого от прозореца или бих му клъцнал главата с брадва, отколкото да му разбия мутрата. Ужасно мразя побоите. Не толкова, че ще ме набият — това съвсем не ми е приятно естествено, — но при побоите най ме е страх от лицето на другия. Бедата ми е, че не мога да понасям да гледам лицето на другото момче. Нямаше да бъде така противно, ако ни вържеха очите и на двамата. Това е особен вид шубе, като си помислиш, но все пак шубе. Не се залъгвам.
Колкото повече си мислех за ръкавиците и шубето, толкова по-потиснат се чувствах, та реших, както си вървях, да се отбия да пия една чашка някъде. Бях изпил само три чаши у Ърни и последната не бях дори допил. За едно нещо ме бива — страшно издържам на пиене. Мога да пия цяла нощ и да не ми проличи, ако съм в настроение. Веднъж в Хутънското училище с едно друго момче, Реймънд Голдфарб, си купихме бутилка уиски и го изпихме в параклиса една събота вечер, където никой не можеше да ни види. Той се напи като свиня, но на мен хич не ми пролича. Само станах много хладнокръвен и пренебрежителен. Драх лисици, преди да си легна, но не защото ми се наложи, а просто се насилих.
...
Предписаха ми да ям много тестени работи и глупости, за да наддам на килограми, но аз нищо не спазвам. Когато изляза някъде, обикновено ям само един сандвич с швейцарско сирене и мляко с малц. Не е много, но в малцовото мляко има много витамини. Х. В. Колфийлд. Холдън Витамин Колфийлд.
Докато си ядях яйцата, две калугерки с куфари и прочие — сигурно се местеха в друг манастир или нещо такова и чакаха влака — дойдоха и седнаха до мене на бара. Те като че ли не знаеха какво да правят с куфарите си, та им помогнах. Куфарите им бяха от евтините — имитация кожа или нещо такова. То няма значение, разбира се, но страшно мразя, когато някой е с евтини куфари. Зная, че звучи ужасно, но мога дори да намразя някого само като го гледам, че е с евтини куфари. И то защото веднъж ми си случи едно нещо. Когато учех в Елктън Хилз, спях в една стая с Дик Слейгъл, който имаше много прости куфари. Държеше ги под леглото си вместо на рафта, та да не ги гледат редом с моите. Страшно ми беше мъчно и все ми се искаше да изхвърля моите или нещо подобно. Готов бях дори да ги разменя с неговите. Моите, купени от Марк Крос, бяха от истинска кожа с всичките му глупости и сигурно струваха доста пари.
Но странно нещо. Ето какво се случи. Най-после взех, че сложих моите под леглото си вместо на рафта, за да не изпитва Слейгъл това идиотско чувство за малоценност. Но вижте какво стана. На другия ден той ги извади и ги сложи на рафта. И трябваше да мине известно време, докато разбера, че той постъпи така, защото искаше другите да мислят, че това са неговите куфари. Истина ви казвам. Много беше особен в това отношение. Непрекъснато говореше против куфарите ми: прекалено нови и буржоазни били. Страшно обичаше тази дума. Беше я прочел или чул някъде. Всичко, което имах, за него беше адски буржоазно. Дори писалката ми наричаше буржоазна. Вечно ми я искаше, но въпреки това я намираше за буржоазна. Само около два месеца живяхме в една стая. След това и двамата поискахме да ни преместят. Но странно нещо. След като се премести в друга стая, той взе да ми липсва, защото имаше адски силно чувство за хумор и понякога ни беше страшно весело заедно. Няма да се учудя много, ако и аз съм му липсвал. Отначало той само на шега наричаше нещата ми буржоазни и на мен не ми пукаше — всъщност дори ми се виждаше смешно. Но след известно време стана явно, че той вече не се шегува. Работата е там, че наистина е тежко да живееш в една стая с някого, ако твоите куфари са много по-хубави от неговите — ако твоите са наистина хубави, а неговите не са. Мислиш си, че ако другият човек е умен и прочие и има добро чувство за хумор, няма да го интересува чии куфари са по-хубави, но не е така. Съвсем не е така. Това беше една от причините да живея в една стая с глупак като Страдлейтър. Добре, че куфарите му бяха хубави като моите. Както и да е, тези две калугерки седнаха до мене и ние горе-долу завързахме разговор. Калугерката до мене държеше касичка — от тези, в които ще видите калугерки или девойки от Армията на спасението да събират пари около Коледа. Ще ги видите застанали по ъглите, особено по Пето авеню пред големите универсални магазини и други такива места. Както и да е, тази до мен си изпусна касичката на пода и аз се наведох да й я подам. Попитах дали събира пари за благотворителни цели. Каза, че не. Не могла да я сложи в куфара, като си опаковала вещите, затова я носела в ръце. Много приятно се усмихваше, като те погледне. Имаше голям нос и носеше от онези очила с някакви железни рамки, които не са много привлекателни, но лицето й изглеждаше страшно добродушно.
— Помислих си, че ако събирате волни пожертвования, мога да си дам лептата — казах аз. Вие вземете все пак тези пари, за когато събирате пожертвования.
— О, колко мило от ваша страна — каза тя, а другата, приятелката й, ме изгледа. Другата си пиеше кафето и четеше някаква малка черна книжка, която приличаше на Библия, само че беше много тънка. Но пак нещо от рода на Библията. И двете закусваха само препечен хляб и кафе. Това много ме потисна. Страшно мразя да ям шунка с яйца или нещо такова, а някой до мен да яде само препечен хляб с кафе.
Те приеха моята лепта от десет долара. Хиляди пъти ме питаха сигурен ли съм, че мога да си позволя такава щедрост. Казах им, че имам доста пари у себе си, но като че ли не ми повярваха. Все пак приеха парите накрая. И двете толкова дълго ми благодариха, че просто ми стана неловко....
....
Като напуснах пързалката, усетих глад, та влязох в една дрогерия (В дрогериите в САЩ се продават закуски, цигари и др. — Б. р.) и взех един сандвич с швейцарско сирене и мляко с малц, а после отидох до телефонната кабина. Помислих си да ударя един телефон на Джейн, да видя дали се е завърнала у дома си. Искам да кажа, цялата вечер ми беше свободна, та си помислих да й ударя един телефон и ако е вкъщи, да я заведа на танц някъде. Никога не бях танцувал с нея, откакто се познавахме. Веднъж обаче я видях да танцува. Стори ми се, че танцува много хубаво. Беше на танцовата забава по случай Четвърти юли (Четвърти юли — националният празник на САЩ — Б. р.) в клуба. Още не се познавахме много добре, затова не ми се видя удобно да я отнема от кавалера й. Тя беше с този ужасен тип, Ал Пайк, дето учеше в Чоути. Не го познавах много добре, но го знаех, че все висеше около плувния басейн. Банските му гащета бяха бели, от ластекс, и все скачаше от високото. По цял ден скачаше по един и същ старомоден начин. Само този скок си знаеше, но се мислеше за страхотна сила, Целият мускули и никакъв мозък. Както и да е, той беше кавалерът на Джейн онази вечер. Не можех за разбера това. Кълна се, не можех. Когато започнахме да ходим, запитах я как може да излиза с такъв глупав фукльо като Ал Пайк. Джейн каза, че не бил фукльо. Напротив, страдал от чувство за малоценност. Тя като че ли изпитваше съжаление към него или нещо подобно, и това не беше преструвка. Искрено беше. Страшно нещо са момичетата. Щом споменеш пред тях някого, който е истинско копеле — много подъл или много самомнителен и прочие, — щом заговориш за него пред момичето, то ще ти каже, че той страда от чувство за малоценност. Може и да страда, но това не му пречи да бъде копеле според мене. Ах, тези момичета! Никога не знаеш какво ще си измислят. Един път уредих среща на приятелката на Роберта Уолш с един мой приятел. Казваше се Боб Робинсън и наистина страдаше от чувство за малоценност. Явно беше, че много се срамуваше от родителите си, защото казваха „тилифон“, „адреза“ и други такива и защото не бяха много богати. Но той не беше нито копеле, нито нещо подобно. Много добро момче беше. Но тази приятелка на Роберта Уолш никак не го харесала. Казала на Роберта, че бил самомнителен — а решила, че е самомнителен, защото случайно споменал, че е председател на клуба по дебати. За такава дреболия го изкара самомнителен! Нещастието с момичетата е, че ако харесат някое момче, колкото и голямо копеле да е то, ще кажат, че страда от чувство за малоценност, но не го ли харесат, ако ще да е най-доброто момче и да страда от страшно силно чувство за малоценност, ще кажат, че е самомнително. Даже и умните момичета така правят....
...
В случай, че не живеете в Ню Йорк, да знаете, че „Уикър бар“ е в онзи елегантния хотел „Сетън“. Доста често го посещавах преди, но вече не. Постепенно го зарязах. Минава за много изискан бар и всички фукльовци се трупат там. Около три пъти на вечер две млади французойки — Тина и Жанин — свиреха на пиано и пееха. Едната свиреше на пианото — страшно лошо, — а другата пееше и повечето песни или бяха доста прости, или пък не бяха френски. Тази, дето пееше, Жанин, вечно шептеше в микрофона, преди да запее: „А сега искаме да ви изпеем песента «Вуле вуфрансе». Тя е за едно малко момиченце, французойче, което идва в един голям град като Ню Йорк и се влюбва в едно момченце от Бруклин. Надявам се, че ще ви хареса.“ И после, като престанеше да шепне и да се прави на дяволски мила, тя изпяваше някаква глупава песен, полуанглийска-полуфренска, и всички преструванковци полудяваха от радост. Ако поседите по-дълго и послушате тези фукльовци да ръкопляскат и прочие, ще намразите всички хора на света. Кълна се, ще ги намразите. И собственикът на бара е гадина. Голям сноб. Едва ще ти проговори, ако не си важна птица или знаменитост, или нещо такова. Пък ако си важна птица или знаменитост, или нещо такова, тогава става още по-гаден. Ще дойде при тебе и ще ти каже с широка очарователна усмивка, като че ли е най-прекрасният тип, когото познаваш: „Е, как е Кънектикът?“ или „Как е Флорида?“ Ужасно място! Сериозно ви казвам. Постепенно съвсем престанах да го посещавам.
Пристигнах доста рано. Седнах на бара — имаше доста хора — и изпих две чаши шотландско уиски със сода, докато Люс се появи. Станах прав, като си поръчах, за да видят колко съм висок и да не мислят, че съм малолетен. После взех да наблюдавам преструванковците. Този до мен страшно ухажваше момичето, което седеше до него. Все й повтаряше, че има аристократични ръце. Уби ме. На другия край на бара беше пълно с педерасти. Не приличаха много на такива — искам да кажа, косата им не беше много дълга или нещо такова, — но пак личеше, че са педерасти. Най-после Люс се яви.
Този Люс! Какъв тип! Беше ми уж възпитател, когато учех в Хутън. Единствената му дейност обаче се заключаваше в лекции по сексуалните въпроси — късно вечер, когато стаята му се напълваше с младежи. Доста знаеше на тази тема — особено за извратените типове. Все ни разправяше за разни типове, които се сношават с овце или пък носят дамски гащички, зашити отвътре на шапките си. И за педерасти и лесбийки. Люс знаеше всички педерасти и лесбийки в целите щати. Ти само спомени някого — който и да е — и Люс ще ти каже дали е педераст или не. Понякога беше просто мъчно да повярваш, че всички тези хора киноартисти и други такива — са педерасти. Някои, за които казваше, че са педерасти, бяха дори женени, ей богу. Ти само повтаряш: „Ама нима Джо Блоу е педераст? Джо Блоу! Онзи, нахаканият, дето играе все гангстер и каубой?“ А Люс ще каже: „Разбира се!“ Все казваше „Разбира се!“. Нямало значение дали човека е женен или не. Половината женени мъже на света според него били педерасти, без дори сами да знаят това. Можело за една вечер да станеш педераст, стига да имаш склонност. Изкарваше ни ума от страх. Все чаках да стана педераст или нещо подобно. Най-страшното беше, че у самия Люс аз виждах нещо педерастко. Току ще каже: „Дай да се премерим кой е по-висок, като вървим по коридора заедно“, ще те накара да настръхнеш. А пък като отидеше в клозета, все ще си остави вратата отворена и ще разговаря с тебе, докато си миеш зъбите на умивалника или нещо подобно. Това ми се вижда педерастко. Истина. Познавах доста истински педерасти, в училище и другаде, които вечно правят нещо подобно, затова все се съмнявах в този Люс. Доста интелигентно момче беше обаче, истина ви казвам.
Като те види, никога няма да ти каже „здрасти“ или нещо подобно. Още неседнал и заяви, че може да остане само няколко минути. Имал среща. После си поръча сухо мартини. Каза на бармана да бъде много сухо и без маслина.
— Слушай, открих ти един педераст — казах му аз. — Ей там на другия край на бара. Не гледай сега. За теб го пазя.
— Ей, че остроумно! — каза той. — Все си същият Колфийлд. Кога ще пораснеш?
Много му бях отегчителен. Истина. Той обаче ми беше забавен. Такива типове много ме забавляват.
— Как си с половия живот? — запитах го. Страшно мразеше да му говориш такива работи.
— Спокойно — каза той. — Просто облегни се на стола си и седи спокойно, за бога.
— Но аз съм спокоен — казах аз. — Как е Колумбийският университет? Харесва ли ти?
— Разбира се, харесва ми. Ако не ми харесваше, нямаше да отида там — каза той. И той можеше да е много отегчителен понякога.
— А каква специалност си избра? — попитах го. — Извратеностите ли? — Просто ми се искаше да го позакачам.
— Да остроумничиш ли искаш?
— Не, само се шегувам — казах аз. — Слушай, Люс. Ти падаш интелектуално момче. Имам нужда от съвета ти. Намирам се в страшно…
Той изпъшка силно.
— Слушай, Колфийлд. Ако искаш да поседим тука, да си пийнем тихо и спокойно и да си поговорим тихо и…
— Добре, добре — казах аз.
— Успокой се. — Явно, не му се искаше да обсъжда сериозни въпроси с мене. Там е бедата с тези интелектуални типове. Никога не искат да обсъждат сериозни въпроси, ако те самите не са в настроение. Тогава взех, че заговорих на общи теми.
— Шегата настрана, как си с половия живот? — го запитах. — Още ли ходиш с онова гадже от Хутън? Онази със страхотните…
— Боже пази, разбира се, не — каза той.
— Как така? Какво стана с нея?
— Нямам никаква представа. Кой знае, щом се интересуваш, може да е станала главна курва на Ню-Хампшир.
— Това не е красиво. Щом е била такава добра да ти позволи да имаш сношения с нея, не бива да говориш така.
— О, господи! — каза Люс. — Типичен колфийлдовски разговор ли ще водим? Кажи ми още сега.
— Не — отвърнах аз, — но все пак не е красиво. Щом е била толкова добра да ти позволи…
— Необходимо ли е да продължаваме в тази насока?
Не казах нищо. Боях се, че може да се вдигне и да ме остави, ако не млъкна. Затова само си поръчах още една чаша. Искаше ми се да се напия като свиня.
— С кое момиче ходиш сега? — попитах го. — Би ли ми казал?
— Не я познаваш.
— Добре де, но коя е? Може да я познавам.
— Едно момиче, което живее в Гринич. Скулпторка. Щом непременно искаш да знаеш.
— Така ли? Не се ли шегуваш? На колко години е?
— Не съм я питал, ей богу.
— Е добре де, горе-долу на колко години е?
— Предполагам над тридесет и пет.
— Над тридесет и пет? Вярно ли? Такива харесват ли ти? — попитах го аз. — Толкова възрастни харесват ли ти? — попитах го, защото наистина знаеше много по половите въпроси. Беше едно от малкото осведомени момчета, които познавах. Загубил девствеността си още на четиринадесет години. В училището „Нантъкит“. Истина.
— Обичам зрели жени, ако това искаш да знаеш. Разбира се, че ги харесвам.
— Истина ли? Не се ли шегуваш? Тях по ли ги бива за полов живот и прочие?
— Слушай. Нека сме наясно по една точка. Отказвам да отговарям на каквито и да е типични колдфийлдовски въпроси. Кога смяташ да пораснеш, дявол да те вземе?
Помълчах малко. Оставих тая тема за малко. Тогава Люс си поръча още едно мартини и каза на бармана да бъде още по-сухо.
— Слушай. Откога ходиш с нея — с тази, скулпторката де? — запитах го. Наистина се интересувах. Познавам ли я, когато учеше в „Хутън“?
— Едва ли. Та тя е в Америка само от няколко месеца.
— Така ли? Откъде е тогава?
— От Шанхай, представи си.
— Не се шегувай! Нима е китайка!
— Очевидно.
— Стига си се занасял! Това ли ти харесва? Дето е китайка?
— Разбира се.
— Ама защо? Много ме интересува — наистина много.
— Ей тъй, просто източната философия по ме задоволява от западната. Щом питаш.
— Така ли? Какво подразбираш под „философия“? Там пол и такива неща ли? Искаш да кажеш, че в Китай това е по-добро ли? Това ли искаш да кажеш?
— Не непременно в Китай, за бога. Казах Изтока. Трябва ли още да продължаваме този смахнат разговор?
— Слушай, аз говоря сериозно — казах аз. — Остави шегите. Защо тези работи са по-добри на Изток?
— Много е сложно за обяснение, ей богу — каза Люс. — Те просто гледат на половия акт не само като на физическо, но и като на духовно преживяване. Ако мислиш, че аз…
— Ама и аз също. Аз също гледам на него като на — как го каза? — физическо и духовно преживяване и прочие. Истина ти казвам. Но зависи с кого го преживявам, дявол да го вземе. Ако го преживявам с някоя, която дори не..
— За бога, не говори така високо, Колфийлд. Ако не можеш да говориш тихо, тогава да прекъснем целия…
— Добре, добре, но слушай — казах аз. Бях доста развълнуван и наистина говорех май твърде височко. Понякога говоря малко високо — когато съм възбуден.
— Ето какво исках да кажа — продължих аз. — Зная, че тази работа се счита и физическа, и духовна, и артистична, и прочие. Но искам да кажа, че не можеш да я вършиш с кого да е — с всяко момиче, с което се занасяш — и да го почувстваш така. Не можеш, нали?
— Да оставим този разговор — каза Люс, — съгласен ли си?
— Добре, но послушай малко. Да вземем тебе и тази китайка. Какво толкова хубаво има между вас двамата?
— Престани, ти казвам!
Пак бях започнал да пренасям разговора на твърде лична почва. Разбирам това. Но тъкмо това ме дразнеше у Люс: когато бяхме в „Хутън“, той ще те накара да опишеш най-интимните си преживявания, но започнеш ли да го питаш за неговите работи, веднага се сърди. Тези интелектуални типове не обичат интелектуалните разговори, щом те самите не водят целия разговор. Вечно искат да млъкнеш, когато те млъкнат, и да си отидеш в стаята, когато те си отидат в тяхната. Като бях в Хутънското училище, нашият Люс не можеше да прикрие колко му е неприятно, ако, след като сам е свършил да ни говори върху половия въпрос в стаята си, не се разотидем веднага, ами продължим да предъвкваме въпроса още малко. Искам да кажа, другите момчета и аз. В стаята на някое друго момче. Люс просто се пукаше. Той искаше всички да си отидат по стаите и да млъкнат, щом той не е вече център на вниманието. Все се боеше да не каже някой нещо по-умно от него. Много ми беше забавен наистина.
— Може да отида в Китай. Не ми върви в половия живот — казах аз.
— Естествено. Ти още не си дозрял.
— Така си е наистина. Известно ми е — казах аз. — Знаеш ли къде е бедата у мене? Никога не мога да се почувствам възбуден — ама истински възбуден — с някое момиче, което не харесвам много. Искам да кажа, че трябва да я харесвам много. Не я ли харесвам, просто загубвам всяко желание за нея. Братче, това страшно пречи на половия ми живот. Просто ужасно....
Като напуснах пързалката, усетих глад, та влязох в една дрогерия (В дрогериите в САЩ се продават закуски, цигари и др. — Б. р.) и взех един сандвич с швейцарско сирене и мляко с малц, а после отидох до телефонната кабина. Помислих си да ударя един телефон на Джейн, да видя дали се е завърнала у дома си. Искам да кажа, цялата вечер ми беше свободна, та си помислих да й ударя един телефон и ако е вкъщи, да я заведа на танц някъде. Никога не бях танцувал с нея, откакто се познавахме. Веднъж обаче я видях да танцува. Стори ми се, че танцува много хубаво. Беше на танцовата забава по случай Четвърти юли (Четвърти юли — националният празник на САЩ — Б. р.) в клуба. Още не се познавахме много добре, затова не ми се видя удобно да я отнема от кавалера й. Тя беше с този ужасен тип, Ал Пайк, дето учеше в Чоути. Не го познавах много добре, но го знаех, че все висеше около плувния басейн. Банските му гащета бяха бели, от ластекс, и все скачаше от високото. По цял ден скачаше по един и същ старомоден начин. Само този скок си знаеше, но се мислеше за страхотна сила, Целият мускули и никакъв мозък. Както и да е, той беше кавалерът на Джейн онази вечер. Не можех за разбера това. Кълна се, не можех. Когато започнахме да ходим, запитах я как може да излиза с такъв глупав фукльо като Ал Пайк. Джейн каза, че не бил фукльо. Напротив, страдал от чувство за малоценност. Тя като че ли изпитваше съжаление към него или нещо подобно, и това не беше преструвка. Искрено беше. Страшно нещо са момичетата. Щом споменеш пред тях някого, който е истинско копеле — много подъл или много самомнителен и прочие, — щом заговориш за него пред момичето, то ще ти каже, че той страда от чувство за малоценност. Може и да страда, но това не му пречи да бъде копеле според мене. Ах, тези момичета! Никога не знаеш какво ще си измислят. Един път уредих среща на приятелката на Роберта Уолш с един мой приятел. Казваше се Боб Робинсън и наистина страдаше от чувство за малоценност. Явно беше, че много се срамуваше от родителите си, защото казваха „тилифон“, „адреза“ и други такива и защото не бяха много богати. Но той не беше нито копеле, нито нещо подобно. Много добро момче беше. Но тази приятелка на Роберта Уолш никак не го харесала. Казала на Роберта, че бил самомнителен — а решила, че е самомнителен, защото случайно споменал, че е председател на клуба по дебати. За такава дреболия го изкара самомнителен! Нещастието с момичетата е, че ако харесат някое момче, колкото и голямо копеле да е то, ще кажат, че страда от чувство за малоценност, но не го ли харесат, ако ще да е най-доброто момче и да страда от страшно силно чувство за малоценност, ще кажат, че е самомнително. Даже и умните момичета така правят....
...
В случай, че не живеете в Ню Йорк, да знаете, че „Уикър бар“ е в онзи елегантния хотел „Сетън“. Доста често го посещавах преди, но вече не. Постепенно го зарязах. Минава за много изискан бар и всички фукльовци се трупат там. Около три пъти на вечер две млади французойки — Тина и Жанин — свиреха на пиано и пееха. Едната свиреше на пианото — страшно лошо, — а другата пееше и повечето песни или бяха доста прости, или пък не бяха френски. Тази, дето пееше, Жанин, вечно шептеше в микрофона, преди да запее: „А сега искаме да ви изпеем песента «Вуле вуфрансе». Тя е за едно малко момиченце, французойче, което идва в един голям град като Ню Йорк и се влюбва в едно момченце от Бруклин. Надявам се, че ще ви хареса.“ И после, като престанеше да шепне и да се прави на дяволски мила, тя изпяваше някаква глупава песен, полуанглийска-полуфренска, и всички преструванковци полудяваха от радост. Ако поседите по-дълго и послушате тези фукльовци да ръкопляскат и прочие, ще намразите всички хора на света. Кълна се, ще ги намразите. И собственикът на бара е гадина. Голям сноб. Едва ще ти проговори, ако не си важна птица или знаменитост, или нещо такова. Пък ако си важна птица или знаменитост, или нещо такова, тогава става още по-гаден. Ще дойде при тебе и ще ти каже с широка очарователна усмивка, като че ли е най-прекрасният тип, когото познаваш: „Е, как е Кънектикът?“ или „Как е Флорида?“ Ужасно място! Сериозно ви казвам. Постепенно съвсем престанах да го посещавам.
Пристигнах доста рано. Седнах на бара — имаше доста хора — и изпих две чаши шотландско уиски със сода, докато Люс се появи. Станах прав, като си поръчах, за да видят колко съм висок и да не мислят, че съм малолетен. После взех да наблюдавам преструванковците. Този до мен страшно ухажваше момичето, което седеше до него. Все й повтаряше, че има аристократични ръце. Уби ме. На другия край на бара беше пълно с педерасти. Не приличаха много на такива — искам да кажа, косата им не беше много дълга или нещо такова, — но пак личеше, че са педерасти. Най-после Люс се яви.
Този Люс! Какъв тип! Беше ми уж възпитател, когато учех в Хутън. Единствената му дейност обаче се заключаваше в лекции по сексуалните въпроси — късно вечер, когато стаята му се напълваше с младежи. Доста знаеше на тази тема — особено за извратените типове. Все ни разправяше за разни типове, които се сношават с овце или пък носят дамски гащички, зашити отвътре на шапките си. И за педерасти и лесбийки. Люс знаеше всички педерасти и лесбийки в целите щати. Ти само спомени някого — който и да е — и Люс ще ти каже дали е педераст или не. Понякога беше просто мъчно да повярваш, че всички тези хора киноартисти и други такива — са педерасти. Някои, за които казваше, че са педерасти, бяха дори женени, ей богу. Ти само повтаряш: „Ама нима Джо Блоу е педераст? Джо Блоу! Онзи, нахаканият, дето играе все гангстер и каубой?“ А Люс ще каже: „Разбира се!“ Все казваше „Разбира се!“. Нямало значение дали човека е женен или не. Половината женени мъже на света според него били педерасти, без дори сами да знаят това. Можело за една вечер да станеш педераст, стига да имаш склонност. Изкарваше ни ума от страх. Все чаках да стана педераст или нещо подобно. Най-страшното беше, че у самия Люс аз виждах нещо педерастко. Току ще каже: „Дай да се премерим кой е по-висок, като вървим по коридора заедно“, ще те накара да настръхнеш. А пък като отидеше в клозета, все ще си остави вратата отворена и ще разговаря с тебе, докато си миеш зъбите на умивалника или нещо подобно. Това ми се вижда педерастко. Истина. Познавах доста истински педерасти, в училище и другаде, които вечно правят нещо подобно, затова все се съмнявах в този Люс. Доста интелигентно момче беше обаче, истина ви казвам.
Като те види, никога няма да ти каже „здрасти“ или нещо подобно. Още неседнал и заяви, че може да остане само няколко минути. Имал среща. После си поръча сухо мартини. Каза на бармана да бъде много сухо и без маслина.
— Слушай, открих ти един педераст — казах му аз. — Ей там на другия край на бара. Не гледай сега. За теб го пазя.
— Ей, че остроумно! — каза той. — Все си същият Колфийлд. Кога ще пораснеш?
Много му бях отегчителен. Истина. Той обаче ми беше забавен. Такива типове много ме забавляват.
— Как си с половия живот? — запитах го. Страшно мразеше да му говориш такива работи.
— Спокойно — каза той. — Просто облегни се на стола си и седи спокойно, за бога.
— Но аз съм спокоен — казах аз. — Как е Колумбийският университет? Харесва ли ти?
— Разбира се, харесва ми. Ако не ми харесваше, нямаше да отида там — каза той. И той можеше да е много отегчителен понякога.
— А каква специалност си избра? — попитах го. — Извратеностите ли? — Просто ми се искаше да го позакачам.
— Да остроумничиш ли искаш?
— Не, само се шегувам — казах аз. — Слушай, Люс. Ти падаш интелектуално момче. Имам нужда от съвета ти. Намирам се в страшно…
Той изпъшка силно.
— Слушай, Колфийлд. Ако искаш да поседим тука, да си пийнем тихо и спокойно и да си поговорим тихо и…
— Добре, добре — казах аз.
— Успокой се. — Явно, не му се искаше да обсъжда сериозни въпроси с мене. Там е бедата с тези интелектуални типове. Никога не искат да обсъждат сериозни въпроси, ако те самите не са в настроение. Тогава взех, че заговорих на общи теми.
— Шегата настрана, как си с половия живот? — го запитах. — Още ли ходиш с онова гадже от Хутън? Онази със страхотните…
— Боже пази, разбира се, не — каза той.
— Как така? Какво стана с нея?
— Нямам никаква представа. Кой знае, щом се интересуваш, може да е станала главна курва на Ню-Хампшир.
— Това не е красиво. Щом е била такава добра да ти позволи да имаш сношения с нея, не бива да говориш така.
— О, господи! — каза Люс. — Типичен колфийлдовски разговор ли ще водим? Кажи ми още сега.
— Не — отвърнах аз, — но все пак не е красиво. Щом е била толкова добра да ти позволи…
— Необходимо ли е да продължаваме в тази насока?
Не казах нищо. Боях се, че може да се вдигне и да ме остави, ако не млъкна. Затова само си поръчах още една чаша. Искаше ми се да се напия като свиня.
— С кое момиче ходиш сега? — попитах го. — Би ли ми казал?
— Не я познаваш.
— Добре де, но коя е? Може да я познавам.
— Едно момиче, което живее в Гринич. Скулпторка. Щом непременно искаш да знаеш.
— Така ли? Не се ли шегуваш? На колко години е?
— Не съм я питал, ей богу.
— Е добре де, горе-долу на колко години е?
— Предполагам над тридесет и пет.
— Над тридесет и пет? Вярно ли? Такива харесват ли ти? — попитах го аз. — Толкова възрастни харесват ли ти? — попитах го, защото наистина знаеше много по половите въпроси. Беше едно от малкото осведомени момчета, които познавах. Загубил девствеността си още на четиринадесет години. В училището „Нантъкит“. Истина.
— Обичам зрели жени, ако това искаш да знаеш. Разбира се, че ги харесвам.
— Истина ли? Не се ли шегуваш? Тях по ли ги бива за полов живот и прочие?
— Слушай. Нека сме наясно по една точка. Отказвам да отговарям на каквито и да е типични колдфийлдовски въпроси. Кога смяташ да пораснеш, дявол да те вземе?
Помълчах малко. Оставих тая тема за малко. Тогава Люс си поръча още едно мартини и каза на бармана да бъде още по-сухо.
— Слушай. Откога ходиш с нея — с тази, скулпторката де? — запитах го. Наистина се интересувах. Познавам ли я, когато учеше в „Хутън“?
— Едва ли. Та тя е в Америка само от няколко месеца.
— Така ли? Откъде е тогава?
— От Шанхай, представи си.
— Не се шегувай! Нима е китайка!
— Очевидно.
— Стига си се занасял! Това ли ти харесва? Дето е китайка?
— Разбира се.
— Ама защо? Много ме интересува — наистина много.
— Ей тъй, просто източната философия по ме задоволява от западната. Щом питаш.
— Така ли? Какво подразбираш под „философия“? Там пол и такива неща ли? Искаш да кажеш, че в Китай това е по-добро ли? Това ли искаш да кажеш?
— Не непременно в Китай, за бога. Казах Изтока. Трябва ли още да продължаваме този смахнат разговор?
— Слушай, аз говоря сериозно — казах аз. — Остави шегите. Защо тези работи са по-добри на Изток?
— Много е сложно за обяснение, ей богу — каза Люс. — Те просто гледат на половия акт не само като на физическо, но и като на духовно преживяване. Ако мислиш, че аз…
— Ама и аз също. Аз също гледам на него като на — как го каза? — физическо и духовно преживяване и прочие. Истина ти казвам. Но зависи с кого го преживявам, дявол да го вземе. Ако го преживявам с някоя, която дори не..
— За бога, не говори така високо, Колфийлд. Ако не можеш да говориш тихо, тогава да прекъснем целия…
— Добре, добре, но слушай — казах аз. Бях доста развълнуван и наистина говорех май твърде височко. Понякога говоря малко високо — когато съм възбуден.
— Ето какво исках да кажа — продължих аз. — Зная, че тази работа се счита и физическа, и духовна, и артистична, и прочие. Но искам да кажа, че не можеш да я вършиш с кого да е — с всяко момиче, с което се занасяш — и да го почувстваш така. Не можеш, нали?
— Да оставим този разговор — каза Люс, — съгласен ли си?
— Добре, но послушай малко. Да вземем тебе и тази китайка. Какво толкова хубаво има между вас двамата?
— Престани, ти казвам!
Пак бях започнал да пренасям разговора на твърде лична почва. Разбирам това. Но тъкмо това ме дразнеше у Люс: когато бяхме в „Хутън“, той ще те накара да опишеш най-интимните си преживявания, но започнеш ли да го питаш за неговите работи, веднага се сърди. Тези интелектуални типове не обичат интелектуалните разговори, щом те самите не водят целия разговор. Вечно искат да млъкнеш, когато те млъкнат, и да си отидеш в стаята, когато те си отидат в тяхната. Като бях в Хутънското училище, нашият Люс не можеше да прикрие колко му е неприятно, ако, след като сам е свършил да ни говори върху половия въпрос в стаята си, не се разотидем веднага, ами продължим да предъвкваме въпроса още малко. Искам да кажа, другите момчета и аз. В стаята на някое друго момче. Люс просто се пукаше. Той искаше всички да си отидат по стаите и да млъкнат, щом той не е вече център на вниманието. Все се боеше да не каже някой нещо по-умно от него. Много ми беше забавен наистина.
— Може да отида в Китай. Не ми върви в половия живот — казах аз.
— Естествено. Ти още не си дозрял.
— Така си е наистина. Известно ми е — казах аз. — Знаеш ли къде е бедата у мене? Никога не мога да се почувствам възбуден — ама истински възбуден — с някое момиче, което не харесвам много. Искам да кажа, че трябва да я харесвам много. Не я ли харесвам, просто загубвам всяко желание за нея. Братче, това страшно пречи на половия ми живот. Просто ужасно....
