Мъртвият Тимур се взира в небосклона
Безчетна беше армията ми, безчетна и смъртта
къде ли коня си да вържа? Небосводът е свободен
Само той все още беше непревзет
когато стигнах земните предели
но денят или нощта е по-напред?
За мен широкочелата земя бе време.
Времето се движи и напред, но и назад
кълна се в гвоздея на нощите.
И всеки миг е същият като предходния
В небето и земята няма нищо скрито
нищичко не беше по-действително от нищото
Нима с превземането на небето щеше да се свърши?
Започнах отначало преживяното да изживявам
само че не ще забравя на победите наградата
на коня се прозявах и усмихвах
на моменти ме обземаше тъга
загубих аз-а си сред болките
отново и отново. Докога ще съм наказан?
Вие всички във вода и пръст се превърнете
преживяното не изживявайте повторно
Нощем се родих, а мислех, че е утро
забелязах спящия стрък цвете със затворено венче
дарява ни сърца невоърожени Бог
и е тъждествена земята със звездите и небето.
Притесних се. Притеснява ме това безвремие.
Осъден съм докрай на егоизма си.
И колко страшно е, че всичко си приличаше!
Прахта на хората е като тази на листата
независимо кой Бог е.
Те напъпват, след това изсъхват.
Отново и отново. Независим роб аз бях
бях гордостта на сомнамбул
бях липсващ от ковчега си мъртвец
виелица, която ни държи с наведени глави
бях хлопаща врата.
Небосводът е свободен. Де ли коня си да вържа?
Тишината беше моето стълпотворение
от смърт до смърт
единствен аз изисквах и единствен аз споделях
свободолюбивият човек расте с изискване на искания
Небосводът е свободен. Де ли коня си да вържа?
Гробището на чергарите
В Чорак бяло като стадо
гробището на чергарите, което е срещу селцето, мисли.
Мисли си за някога… преди заселването
Не стои чергарят, мести се – подир добитъка
ту в равнината е, ту в планината
мисли си за някога – преди заселването.
Някой ден оставяха напълно всяка работа
около огъня се насъбираха комшиите
срещу разсъмване палатките от козя вълна се събираха
някой ден оставяха напълно всяка работа.
Край пътя се събираха уседналите земеделци
с мрачната тъга, родена от оставането им,
а ние – тръгнали след новостта и волността;
край пътя се събираха уседналите земеделци.
Всяка нощ чергарите от гробището плачат
отегчени от това да смятат едрите звезди за стадо
мислят си за някога… преди заселването
колко страшна е тъгата от оставането им на място.
Имаше и вятър
Единия от краищата на въжето тя за клона
върза, пресни сънища, пране,
а другия му край остави да виси в пространството,
подухваше, люлееше се,
непрекъснато чаршаф, надежда, грижа, вялост –
толкова лишения, възлюблени желания жената просна на въжето всяко,
а другият му край сред облаците се изгуби.
Безчетна беше армията ми, безчетна и смъртта
къде ли коня си да вържа? Небосводът е свободен
Само той все още беше непревзет
когато стигнах земните предели
но денят или нощта е по-напред?
За мен широкочелата земя бе време.
Времето се движи и напред, но и назад
кълна се в гвоздея на нощите.
И всеки миг е същият като предходния
В небето и земята няма нищо скрито
нищичко не беше по-действително от нищото
Нима с превземането на небето щеше да се свърши?
Започнах отначало преживяното да изживявам
само че не ще забравя на победите наградата
на коня се прозявах и усмихвах
на моменти ме обземаше тъга
загубих аз-а си сред болките
отново и отново. Докога ще съм наказан?
Вие всички във вода и пръст се превърнете
преживяното не изживявайте повторно
Нощем се родих, а мислех, че е утро
забелязах спящия стрък цвете със затворено венче
дарява ни сърца невоърожени Бог
и е тъждествена земята със звездите и небето.
Притесних се. Притеснява ме това безвремие.
Осъден съм докрай на егоизма си.
И колко страшно е, че всичко си приличаше!
Прахта на хората е като тази на листата
независимо кой Бог е.
Те напъпват, след това изсъхват.
Отново и отново. Независим роб аз бях
бях гордостта на сомнамбул
бях липсващ от ковчега си мъртвец
виелица, която ни държи с наведени глави
бях хлопаща врата.
Небосводът е свободен. Де ли коня си да вържа?
Тишината беше моето стълпотворение
от смърт до смърт
единствен аз изисквах и единствен аз споделях
свободолюбивият човек расте с изискване на искания
Небосводът е свободен. Де ли коня си да вържа?
Гробището на чергарите
В Чорак бяло като стадо
гробището на чергарите, което е срещу селцето, мисли.
Мисли си за някога… преди заселването
Не стои чергарят, мести се – подир добитъка
ту в равнината е, ту в планината
мисли си за някога – преди заселването.
Някой ден оставяха напълно всяка работа
около огъня се насъбираха комшиите
срещу разсъмване палатките от козя вълна се събираха
някой ден оставяха напълно всяка работа.
Край пътя се събираха уседналите земеделци
с мрачната тъга, родена от оставането им,
а ние – тръгнали след новостта и волността;
край пътя се събираха уседналите земеделци.
Всяка нощ чергарите от гробището плачат
отегчени от това да смятат едрите звезди за стадо
мислят си за някога… преди заселването
колко страшна е тъгата от оставането им на място.
Имаше и вятър
Единия от краищата на въжето тя за клона
върза, пресни сънища, пране,
а другия му край остави да виси в пространството,
подухваше, люлееше се,
непрекъснато чаршаф, надежда, грижа, вялост –
толкова лишения, възлюблени желания жената просна на въжето всяко,
а другият му край сред облаците се изгуби.
