автор: Шандор Петьофи
----------------------------
Защо, вий, хора ме безпокоите?!
Махнете се ! Аз бързам, бързам, страшно съм зает !
Плета камшик от слънчеви лъчи, да шибам гневно този подъл свят!
Да вие той, а аз да се присмея, тъй както нявга той ми се присмя !
Ха-ха-ха-ха…
В живота е така, един скърби, а друг му се присмива.
Но идва смърт и казва кротко “млък” !
И аз умрях веднъж. То бе отдавна.
Във чашата ми сипаха отрова - не други, а приятели добри.
Аз паднах мъртъв, ням и вцепенен, а те над мен притворно заридаха.
Как исках аз да скоча изведнъж! Да им отхапя носовете!
Но ”не”- си рекох. Нека им седят, нека имат носове,
Ta да миришат - когато гния да се задушават !
Ха-ха-ха-ха-ха…
А знаете ли, где трупа ми скриха ? В Африка пустинна.
Но една хиена ме подуши и изрови.
Хиена беше моят благодетел.
Поиска тя бедрото ми да схруска,
но аз и дадох моето сърце – отровена от него тя умря.
Ха-ха-ха-ха…
Човекът е такъв, на добрината със зло отплаща…
А разправят, бил той земен корен на прекрасен цвят,
разцъфнал горе в небесата. Не вярвайте ! Измама е това !
Човекът сам е цвят, но коренът му в ада черен никне…
Това научих от един мъдрец, но той бе луд. Умря от глад горкият !
Да бе обрал света !
Ха-ха-ха-ха…
А знаете ли, на човешка реч какво е песента на пъдпъдъка ?
Тя означава “бягай от жени “ !
Жените тъй изсмукват нас мъжете, както моретата реките.
И ясно е защо ! Да ги погълнат !
А женското животно е красиво, красиво, по-коварно от отрова,
която в чаша златна устните ни мами.
Аз пих от теб измамлива любов и капчица от тебе по е сладка
от пълното с отровна жад море.
А виждали ли сте морето вие, когато ураганът го люлее
и сее в него като семе смърт.
А виждали ли сте ураган, като селяк със вила от светкавици в ръка ?
Ха-ха-ха-ха…
Узрее ли плодът и пада от дървото.
И ти Земя, узря ! Пропадай ! Сгромоли се !
Не паднеш ли – до утре ще те чакам !
Тогава сам ще те пробия до средата
и сам ще те натъпча със барут
и сам ще те подпаля -
да се пръснеш на прах във тези небеса !
Ха-ха-ха-ха…
----------------------------
Защо, вий, хора ме безпокоите?!
Махнете се ! Аз бързам, бързам, страшно съм зает !
Плета камшик от слънчеви лъчи, да шибам гневно този подъл свят!
Да вие той, а аз да се присмея, тъй както нявга той ми се присмя !
Ха-ха-ха-ха…
В живота е така, един скърби, а друг му се присмива.
Но идва смърт и казва кротко “млък” !
И аз умрях веднъж. То бе отдавна.
Във чашата ми сипаха отрова - не други, а приятели добри.
Аз паднах мъртъв, ням и вцепенен, а те над мен притворно заридаха.
Как исках аз да скоча изведнъж! Да им отхапя носовете!
Но ”не”- си рекох. Нека им седят, нека имат носове,
Ta да миришат - когато гния да се задушават !
Ха-ха-ха-ха-ха…
А знаете ли, где трупа ми скриха ? В Африка пустинна.
Но една хиена ме подуши и изрови.
Хиена беше моят благодетел.
Поиска тя бедрото ми да схруска,
но аз и дадох моето сърце – отровена от него тя умря.
Ха-ха-ха-ха…
Човекът е такъв, на добрината със зло отплаща…
А разправят, бил той земен корен на прекрасен цвят,
разцъфнал горе в небесата. Не вярвайте ! Измама е това !
Човекът сам е цвят, но коренът му в ада черен никне…
Това научих от един мъдрец, но той бе луд. Умря от глад горкият !
Да бе обрал света !
Ха-ха-ха-ха…
А знаете ли, на човешка реч какво е песента на пъдпъдъка ?
Тя означава “бягай от жени “ !
Жените тъй изсмукват нас мъжете, както моретата реките.
И ясно е защо ! Да ги погълнат !
А женското животно е красиво, красиво, по-коварно от отрова,
която в чаша златна устните ни мами.
Аз пих от теб измамлива любов и капчица от тебе по е сладка
от пълното с отровна жад море.
А виждали ли сте морето вие, когато ураганът го люлее
и сее в него като семе смърт.
А виждали ли сте ураган, като селяк със вила от светкавици в ръка ?
Ха-ха-ха-ха…
Узрее ли плодът и пада от дървото.
И ти Земя, узря ! Пропадай ! Сгромоли се !
Не паднеш ли – до утре ще те чакам !
Тогава сам ще те пробия до средата
и сам ще те натъпча със барут
и сам ще те подпаля -
да се пръснеш на прах във тези небеса !
Ха-ха-ха-ха…
