автор: ГЕОРГИ МИХАЛКОВ
***
***
Бяха неразделни. Дядо Добри и кучето му Арап. Всички
в Синигерово ги познаваха. Дядо Добри от години живееше сам. Здрав, силен
старец той не се оплакваше, сам си готвеше, сам се переше. След като жена му,
леля Деля почина, дядо Добри нямаше друг избор. Синът му и дъщеря му живееха в
града и много рядко се сещаха за него, но старецът за тях лоша дума не казваше.
Знаеше, че животът им не е лек и ако с нищо не можеше да им помогне, поне не ги
притесняваше. Седемдесетгодишен той все още имаше сили и градината да прекопае
и кокошки да гледа, а се грижеше и за няколко овце. Дните му минаваха в работа,
самотата не му тежеше, защото Арап винаги беше по стъпките му и май само с него
разговаряше. Роден в Синигерово дядо Добри два пъти беше напускал селото за по-дълго.
Първия път като младеж, когато трябваше да отбие военната си служба чак на
южната граница и втория път, когато се разболя и цяла седмица лежа в болницата
в града. Беше му се сковал кръстът и не можеше нито да стане, нито да ходи.
Лекарите казаха, че е ишиас, но тогава дядо Добри беше млад и всичко мина и
отмина, и той си каза, че никога повече няма да се съгласява да лежи в болница.
Искаше да си е тук, у дома, заедно с Арап. Арап пазеше двора, стоката и
старецът го обичаше като човек. Той можеше да остане без хляб, но Арап гладен
не оставаше.
Преди две години, когато му го донесоха, Арап беше малко черно пале с големи уплашени очи. Донесе му го Иванчо, внукът на брат му. Дядо Добри беше останал без куче и когато Иванчо се появи с малката пухкава топка той учуден го попита:
- Иванчо бе, какво носиш?
- Нося ти едно кученце.
- Кученце ли?
- Дядо каза, че нямаш куче и ме проводи да ти го донеса.
- Хубаво, а как му е името?
- Дядо не ми каза.
- Я да го видя - и дядо Добри го взе в ръцете си. - То много черно, бе Иванчо, ще го кръстим Арап, черно е като арапче.
От този ден Арап, заживя у дядо Добри и двамата станаха неразделни, разбираха се само с поглед.
Така минаха цели две години. Зимата, точно след Коледните празници и Нова година, дядо Добри забеляза около курника следи от лисица. А, тази работа не ми харесва, каза си старецът. Огледа той следите и много се зачуди как така лисицата се е промъкнала до курника без Арап да я усети. А кучето усщаше и най-малкия шум. Човек или животно да минеше по улицата лаеше.
След няколко дни, една сутрин, когато отиде да нахрани кокошките видя, че една я няма. Курникът беше пълен с перушина. Лисицата добре си беше свършила работата. Промъкнала се, взела си кокошката, която й харесала, и тихо, необезпокоявана от никого си отишла с вкусната плячка. Арап пак не я беше усетил и това разгневи стареца. Не се ядоса толкова, че лисицата е отмъкнала кокошка, а че Арап не си е на мястото. Как така, гневеше се той и пускаше по някоя цветиста псувня, та нали това му е работата на Арап, нали затова го храня. Утре, в други ден крадец ще влезе в къщата и не кокошка, а целия ще ме изнесе. За какво ми е този пес, като не може един курник да опази. Дядо Добри дълго мърмори под мустак, ядосваше се и търсеше Арап, но от кучето нямаше и следа. Къде ли се е дянал този заспал пес, питаше се старецът? Огледа двора, надзърна в плевнята, надникна при овцете, но Арап го нямаше. Това му се стори много чудно. Арап винаги се навърташе около къщата. Какво ли е станало? Излезе на улицата и огледа около оградата. Забеляза в снега следите на лисицата и следите на Арап. Каква ще да е тази работа? Да не би Арап да е подгонил лисицата? Дядо Добри се наведе да огледа по-добре следите. В мекия сняг ясно се виждаха дребните стъпки на лисицата и по-едрите лапи на Арап. Не можеха да се сбъркат. Старецът влезе в къщата и реши за всеки случай да вземе ловджийската си пушка. Май ще си имам лисича кожа, каза си той, метна пушката на рамо и забърза в снега.
Както предполагаше следите водеха към гората, а тя не беше далече. Вървеше бързо и дори започна да се задъхва. Ловната страст го беше стиснала и не го пускаше. Навлезе в гората, прехвърли малко баирче и се спусна към дола, където минаваше реката. Тук следите се виждаха още по-ясно, сякаш някой ги беше изрисувал върху снега, като върху бяла хартия. Сега дядо Добри пристъпваше по-бавно и по-внимателно, защото все му се струваше, че някъде наблизо ще зърне лисицата и Арап. Само не можеше да разбере защо не се чува лай и защо в гората е толкова тихо. "Чудно - казваше си - Арап тичал ли е след лисицата ли е вървял редом с нея?"
Изведнъж долови скимтене. Спря се, ослуша се, пристъпи бавно напред и надникна през един храст. В края на неголяма поляна видя нещо, от което онемя. Лисицата и Арап стояха един срещу друг, тя дребна и рижава, той едър и черен. Стояха неподвижни и като че ли се гледаха. Бре! После започнаха да се обикалят бавно и предпазливо. Обикаляха се и като че ли от време на време се докосваха с муцуни. Въртяха се в кръг и въртяха опашки. Подскачаха един към друг, отдръпваха се рязко и пак се доближаваха. Дядо Добри ги гледаше без да мигне. Тази работа ми прилича на любов, каза си той. За първи път в живота си виждаше куче да ухажва лисица. Май неслучайно ги наричат лисици-хитруши - помисли си старецът. В края на поляната, огряна от бледото януарско слънце Арап и лисицата продължаваха любовната си игра, отдадени изцяло един на друг. Внезапно лисицата наостри уши, дали вятърът повя и тя усети миризма на човек или долови някакъв подозрителен шум, дядо Добри не разбра, но лисицата завъртя опашка и се шмугна в гората. На поляната остана само Арап. Кучето наостри уши и се ослуша. Дядо Добри излезе от скривалището си и тръгна към него. Арап стоеше неподвижен и го гледаше. В очите му дядо Добри усети вина и гузност. Кучето като че ли осъзнаваше какво е сторило. Сега старецът сериозно се ядоса и започна да му се кара:
- Как не те е срам! Вместо да пазиш къщата, ти любов въртиш! Сега ще ти видя сметката! Аз те храня, а ти лисицата в курника вкарваш!
Арап стоеше неподвижен, навел голямата си рошава глава, не скимтеше, не се умилкваше, може би изживяваше някакъв свой щастлив миг и сега му беше все едно какво ще стане.
Това още повече разгневи стареца. Той вдигна пушката, прицели се в Арап, но нямаше сили да натисне спусъка. Въздъхна, метна пушката на гърба си и пое сам към селото.
Преди две години, когато му го донесоха, Арап беше малко черно пале с големи уплашени очи. Донесе му го Иванчо, внукът на брат му. Дядо Добри беше останал без куче и когато Иванчо се появи с малката пухкава топка той учуден го попита:
- Иванчо бе, какво носиш?
- Нося ти едно кученце.
- Кученце ли?
- Дядо каза, че нямаш куче и ме проводи да ти го донеса.
- Хубаво, а как му е името?
- Дядо не ми каза.
- Я да го видя - и дядо Добри го взе в ръцете си. - То много черно, бе Иванчо, ще го кръстим Арап, черно е като арапче.
От този ден Арап, заживя у дядо Добри и двамата станаха неразделни, разбираха се само с поглед.
Така минаха цели две години. Зимата, точно след Коледните празници и Нова година, дядо Добри забеляза около курника следи от лисица. А, тази работа не ми харесва, каза си старецът. Огледа той следите и много се зачуди как така лисицата се е промъкнала до курника без Арап да я усети. А кучето усщаше и най-малкия шум. Човек или животно да минеше по улицата лаеше.
След няколко дни, една сутрин, когато отиде да нахрани кокошките видя, че една я няма. Курникът беше пълен с перушина. Лисицата добре си беше свършила работата. Промъкнала се, взела си кокошката, която й харесала, и тихо, необезпокоявана от никого си отишла с вкусната плячка. Арап пак не я беше усетил и това разгневи стареца. Не се ядоса толкова, че лисицата е отмъкнала кокошка, а че Арап не си е на мястото. Как така, гневеше се той и пускаше по някоя цветиста псувня, та нали това му е работата на Арап, нали затова го храня. Утре, в други ден крадец ще влезе в къщата и не кокошка, а целия ще ме изнесе. За какво ми е този пес, като не може един курник да опази. Дядо Добри дълго мърмори под мустак, ядосваше се и търсеше Арап, но от кучето нямаше и следа. Къде ли се е дянал този заспал пес, питаше се старецът? Огледа двора, надзърна в плевнята, надникна при овцете, но Арап го нямаше. Това му се стори много чудно. Арап винаги се навърташе около къщата. Какво ли е станало? Излезе на улицата и огледа около оградата. Забеляза в снега следите на лисицата и следите на Арап. Каква ще да е тази работа? Да не би Арап да е подгонил лисицата? Дядо Добри се наведе да огледа по-добре следите. В мекия сняг ясно се виждаха дребните стъпки на лисицата и по-едрите лапи на Арап. Не можеха да се сбъркат. Старецът влезе в къщата и реши за всеки случай да вземе ловджийската си пушка. Май ще си имам лисича кожа, каза си той, метна пушката на рамо и забърза в снега.
Както предполагаше следите водеха към гората, а тя не беше далече. Вървеше бързо и дори започна да се задъхва. Ловната страст го беше стиснала и не го пускаше. Навлезе в гората, прехвърли малко баирче и се спусна към дола, където минаваше реката. Тук следите се виждаха още по-ясно, сякаш някой ги беше изрисувал върху снега, като върху бяла хартия. Сега дядо Добри пристъпваше по-бавно и по-внимателно, защото все му се струваше, че някъде наблизо ще зърне лисицата и Арап. Само не можеше да разбере защо не се чува лай и защо в гората е толкова тихо. "Чудно - казваше си - Арап тичал ли е след лисицата ли е вървял редом с нея?"
Изведнъж долови скимтене. Спря се, ослуша се, пристъпи бавно напред и надникна през един храст. В края на неголяма поляна видя нещо, от което онемя. Лисицата и Арап стояха един срещу друг, тя дребна и рижава, той едър и черен. Стояха неподвижни и като че ли се гледаха. Бре! После започнаха да се обикалят бавно и предпазливо. Обикаляха се и като че ли от време на време се докосваха с муцуни. Въртяха се в кръг и въртяха опашки. Подскачаха един към друг, отдръпваха се рязко и пак се доближаваха. Дядо Добри ги гледаше без да мигне. Тази работа ми прилича на любов, каза си той. За първи път в живота си виждаше куче да ухажва лисица. Май неслучайно ги наричат лисици-хитруши - помисли си старецът. В края на поляната, огряна от бледото януарско слънце Арап и лисицата продължаваха любовната си игра, отдадени изцяло един на друг. Внезапно лисицата наостри уши, дали вятърът повя и тя усети миризма на човек или долови някакъв подозрителен шум, дядо Добри не разбра, но лисицата завъртя опашка и се шмугна в гората. На поляната остана само Арап. Кучето наостри уши и се ослуша. Дядо Добри излезе от скривалището си и тръгна към него. Арап стоеше неподвижен и го гледаше. В очите му дядо Добри усети вина и гузност. Кучето като че ли осъзнаваше какво е сторило. Сега старецът сериозно се ядоса и започна да му се кара:
- Как не те е срам! Вместо да пазиш къщата, ти любов въртиш! Сега ще ти видя сметката! Аз те храня, а ти лисицата в курника вкарваш!
Арап стоеше неподвижен, навел голямата си рошава глава, не скимтеше, не се умилкваше, може би изживяваше някакъв свой щастлив миг и сега му беше все едно какво ще стане.
Това още повече разгневи стареца. Той вдигна пушката, прицели се в Арап, но нямаше сили да натисне спусъка. Въздъхна, метна пушката на гърба си и пое сам към селото.
