ЗА КНИГИТЕ, КНИГОИЗДАВАНЕТО, ЦЕНЗУРАТА И ЧИТАТЕЛИТЕ

Навремето (по време на социализма) книгите, които се издаваха от издателствата (които се ръководеха от партийните кадри) бяха по нареждането и контрола на комунистическата партия, включително съдържанието в учебниците, и учебните помагала, необходими за училищата и университетите.

Съществуваше художествена западна (така наречена забранена) литература, и ако хванеха съответния читател, снабдил се с нея, можеше не само да посети затвора, но се очерняше цялата му фамилия...
Книгите и учебниците бяха по-евтини тогава, и можеха да се купуват. Стандарта го позволяваше...
Сега нещата стоят по друг начин. Вече се движат по друг коловоз – демократичния; пътя на промяната.
Голяма група от тогавашната управляваща класа, вече „инакомислещите” комунисти, създадоха демокрацията, с цел укрепване на техните позиции, съответни постове, за да могат по-лесно да контролират младата и крехка демократична рожба. Тази топ комунистическа номенклатура и тайните служби обмислено пожелаха да преобразуват фалиралата комунистическа система в пазарна демокрация, с цел по-съвременно укрепване на позициите, забогатяване и строг контрол; политически, икономически и финансов.

В съвременното демократично общество, стандарта стана по-скъп.
Издателствата промениха своята политика и ценоразпис (неотлъчен от нея, така „необходим”) за книгите като краен продукт. Да не говорим за западните издавани и преиздавани (преводни) книги и бестселъри. При тях цените са по-различни. Има и такива, които са с по-нормална, достъпна цена за читателя.

В книгите издавани на времето, предговорите към тях са един вид като извинителна бележка, с цел избягване от цензурата и да е на крачка пред нея. Бих казал, че това е вид антагонизъм. Антагонизма е противникова позиция „действие” спрямо двигателя на действието (протагониста). /Бел.(най-вече, в античната литература)/
Навремето предговорите към съответните преводни западни книги и съответния автор на база гледна точка „класово партийни критерии”.
Издателствата работеха в тясна връзка с рецензенти, които оценяваха съответните книги и уточняваха, да се допуснат ли до тогавашния български читател.
Такава беше партийната повеля (политика). Въпреки забраната им, те се четяха само от избрани личности.
А за масата четящи хора, бяха недостъпни. Целта беше промиване на мозъците на народа, за по-лесен контрол. С дума, не съществуваше тази свобода на избор, изява и слово, за които се бореха истинските българи.
Не напразно в романа на Серватес „Дон Кихот”, главният герой се обръща към своя спътник с думите; „Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага.”
Дори искам да добавя в този аспект една мисъл на Ангел Ангелов – Джендема, следната мисъл: „Свободата, брат, е нещо изключително.”

Всяка държава си има своите кадърни, талантливи творци: писатели, поети, художници и др., както и в нашата мила родина.
Лошото е, че е пропуснат моментът в който български писатели – класици да получат Нобелова награда за Литература. Бих посочил в момента Иван Вазов Вазов,  Христо Ботев, Й.Йовков, Елин Пелин, Никола Фурнаджиев и Христо Фотев. Има и съвременни талантливи български писатели и поети, които заслужават Нобелова награда. Бих посочил Александър Томов, Яна Язова, Румен Леонидов и др.