Азбучна молитва - КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ

Азбучна молитва

Аз се моля богу с тия думи:
Боже на всяка твар и създателю
на видимите и невидимите [неща].
Господа — живия дух — изпрати
да вдъхне в сърцето ми словото,
което ще бъде за благото на всички,
живеещи в твоите заповеди.
Защото е голям светилник на живота
законът ти, светлина в пътеките на този,
който дири евангелските слова
и се моли да получи твоите дарове.
Лети сега и славянского племе.
Към кръщение се обърнаха всички,
които желаят да се нарекат твои хора;
милостта твоя, боже, молят горещо.
Но сега дай ми изобилно слово,
отче, сине и пресветий душе,
на мене, молещия помощ от тебе.
Ръцете свои издигам винаги нагоре
да получа сила и мъдрост от тебе,
защото ти даваш на достойните сила
и цериш всяко същество.
Избави ме от фараонска злоба,
дай ми херувимска мисъл и ум,
о, честна пресвета троице,
превърни скръбта ми в радост
да почна мъдро да описвам
премъдрите ти чудеса,
като приема силата на шестокрилите.
Сега вървя по дирята на учителите.
Следвайки името и делата им,
ще направя явно евангелското слово,
въздавайки хвала на троицата в божеството,
която възпява всяка възраст —
млад и стар със своя разум —
и един нов народ, въздавайки винаги хвала
на отца, сина и светия дух, комуто подобава
чест, власт и слава от всяка твар и дихание,
във всички векове и навеки. Амин.

АЗБУЧНА МОЛИТВА

Аз се Богу моля с тия думи:
Боже-светороче, що създаде
видим свят и дивен свят невидим!
Господ-дух прати ми ти в сърцето
да ме лъхне с пламенното слово -
ето, в правий път да тръгнат всички
живи в твойта заповед пречиста!
Знам, законът твой е жив светилник
и в пътеки светлина нетленна
към евангелския дар възжаждан.
Литна днес и славянското племе
милостта на кръста твой да търси...
Но на мене, който моли помощ,
отче, сине и пресвети душе -
просещ, - твойто мощно слово дай ми,
ръце вдигам да получа мъдрост,
сила, що обилно от небето
ти даряваш на вси твари живи.
Упази ме ти от горда злоба
фараонска, изцели ме, дай ми
херувимска сила шестокрила,
царю на царете! Да опиша
чудесата твои вдъхновено,
шествайки пак по пътя славен,
що учителите двама, вечно
юнни, начертаха... Да направя
явно твойто слово за народа!
На Светата троица прослава:
всяка възраст ней хвала въздава!
И народът мой Отца и Сина,
и Светия дух възвеличава -
днес, вовек веков и до амина.

Поетичен превод: Ем. п. Димитров, С., 1933

ОТРАЖЕНИЕ - РОМАН - ТРЕТА ГЛАВА

Иван взе такси и потегли към центъра. Слезе до катедралата. Имаше намерение да влезе в някое кафене, за да се поразсее. Тръгна по посока фонтана. Реши да седне където бяха предния път с Валя. Беше все още рано. Избра свободна маса и се настани.
Следобедното слънце препичаше лицето му. Дългото очакване да се случи нещо конкретно не му даваше покой. Не само душата, а и погледът му изпитваше глад и жажда за нежност и всеотдайна любов. В съзнанието му се бореха разнопосочни мисли и чувства, които вълнуваха неговото вътрешно „аз”.
Всичко това не означаваше, че за него съществува постоянното сиво ежедневие. В същността му не живееше глас на вина, който да го измъчва и упреква. Мъжествеността му бе непокътната и непробиваема, запазила своето спокойствие…
Изпита желанието да се обади на Валя.
Непосредствено до него спря не много възрастен мъж в просешки вид. Ръката му бе протегната за някоя стотинка или лев, а в очите му се четеше мъка и глад. Иван извади пет лева, пъхна ги в ръката на скитника и го изгледа със съжаление.
- Благодаря! Бог да Ви благослови!
- Заповядайте! Седнете да си починете!
Сервитьорката дойде с малко закъснение. Обърна се към просяка с намерение да го изгони, но Иван се извини и я помоли да го остави! Поръча кафе, водка и две безалкохолни. Запали цигара и се загледа в лицето на непознатия, който изглеждаше около петдесет и петгодишен с брада; гъста, леко прошарена коса, която явно не беше подстригвана скоро.
Погледите им се срещнаха. Въпреки мъката, в очите на бедняка пробяга лека усмивка.
- Как Ви е името, господине? – попита Иван.
- Стефан!
- Аз съм Иван! Ако Ви се пуши цигара, запалете! – предложи той и подаде кутията.
- Благодаря! На какво дължа тази чест, ако смея да попитам?
- Може би е въпрос на моментна емоция! Когато минахте край мен и се спряхте, като че нещо проговори в съзнанието ми да ви обърна внимание. Нека ви почерпя една водка! Моля да не ми отказвате!
Обърна се към сервитьорката, която наново мина край тях, поръча водка с безалкохолно и ядки. Дръпна от цигарата и попита събеседника си.
- Извинявайте, имате ли някакви роднини или близки?!
Стефан не очакваше подобен въпрос и това го притесни… Очите му се натъжиха. Без да пита, запали цигара. Веднъж вече беше позволено. Прокара ръка през челото и изтри капките сълзи.
- Простете! Бях нетактичен!
- Няма защо! Простено Ви е! Имах семейство… двама сина близнаци и дъщеря. Впоследствие научих, че съпругата и дъщеря ми са загинали при автомобилна катастрофа. Останаха синовете, които с течение на времето и под влияние на други фактори, независещи от моята личност, се отказаха от мен…
- Но как така! Нима е възможно?! Те са ти деца?! – учуди се Иван и разтвори очи – Какво е станало?
Страдалецът замълча за малко, въздъхна и продължи:
- Когато бяха малки, на около годинка, едното момче дадохме на осиновяване, въпреки че не искахме да се случи така. Особено аз. Моята съпротива беше по-голяма. Нека Бог да прости за съгласието ми, с цел да запазя развода със съпругата ми. Хората, които осиновиха Явор, бяха близки роднини на покойната ми съпруга, които не можеха да имат деца. Имахме уговорка да го виждаме на седмица. С течение на времето това се промени на месеца веднъж. Лошото беше, че вторите му родители не споменаваха, че има брат близнак. Изискваха същото от нас спрямо Костадин. Това беше крайно и жестоко, неразумно изискване от тяхна страна. Колкото по-голям ставаше Явор, толкова по-негативно отношение имаше към мен. Като студент му помагах финансово колкото можех, тъй като и двамата братя следваха по едно и също време. Другият ми син Костадин, който остана при мен, въпреки че се грижех за него, проблемите бяха същите. Беше прекалено капризен и горделив. Искаше всички да му обръщат внимание… Беше честолюбив и смяташе, че неговата дума е закон. Въпреки всичко това, любовта ми към тях си остана завинаги; независимо че отношението им към мен бе доста негативно, което не заслужавах. В момента и двамата имат фирми и въртят големи капитали. Не направиха нищо, за да ми помогнат поне малко, да имам покрив над главата и спокойствие. Накратко казано, ме изхвърлиха на бунището на живота.
Иван слушаше внимателно потресаващия разказ на Стефан, който му се стори невероятен.
Очите на страдалеца се напълниха наново с тъга.
- Съжалявам, че бръкнах дълбоко в душата Ви! Повярвайте ми! – помоли Иван, почуствайки се виновен.
Телефонът му звънна настоятелно. Беше Валя.
- Здравей!… На нашето място съм… Ще чакам! – сетне се обърна към Стефан и го попита какво е работил навремето.
- Най напред работех като счетоводител, докато завърших второ висше – финанси. Сетне бях финансов експерт и консултант. Можех да имам голямо бъдеще, но животът ме удари жестоко. Лежах дълго време по болници и санаториуми, докато се възстановя. Ето ме сега безпризорен. Никой досега не ми е обръщал толкова внимание, както Вие. Извинявам се, че споделям това, но си е самата истина. Знаете, че когато човек сподели, му олеква. Най-голямата ми болка е тази, че синовете ми не желаят да ме видят. Веднъж се опитах да ги посетя в офисите на фирмите им, но техни служители от охраната ме изгониха като куче и ми забраниха да стъпвам повече там по заповед на синовете.
Сърцето ми се къса от мъка, но не мога да направя нищо! Имах намерението да им простя, дори и сега съм готов на това. Когато научих за злополуката на съпругата си, страдах много. А колкото до дъщеря ми, имам странното чувство, че е жива. Причината за това е, че на мястото на катастрофата не беше открита. Дори не знам какво се е случило с нея. Откакто се случиха нещата до настоящия момент, няма да я позная, ако я видя. Дано Бог ми помогне някой ден…!

.
© автор: Николай Пеняшки – Плашков

ОТРАЖЕНИЕ - РОМАН - ВТОРА ГЛАВА

Сестра му Софка бе по-голяма с три години. Беше женена и имаше две деца – момче и момиче. Семейството ù живееше в квартал „Чайка”.
Родителите им, Стоян и Мария, живееха в същия район.
Иван всяка събота или неделя посещаваше родителите си.
Майка му го посрещна усмихната. Видът ù подсказваше взискателността към себе си. Понякога излъчваше строгост и неотлъчна сериозност. Косата ù не много дълга, леко къдрава и беше боядисана в бордо. С изключителната ù изисканост не личаха наличните 56 години.
- Добро утро, майко! – рече Иван, като я прегърна и целуна.
- Добро утро, сине! Влизай в кухнята! Преди малко опържих питки за закуска. Съвсем са топли.
Той влезе усмихнат.
- Татко, здравей!
Баща му беше седнал на ъглово канапе, което придаваше приятен вид на кухнята. На двете свободни ъглови стени имаше картини, изразяващи живопис – дело на сина му.
- Здравей, сине! Добре дошъл! Сядай до мен!
- След малко! Ще ползвам тоалетната и ще дойда.
Влезе с два пакета. Обърна се към майка си и рече:
- Майко, заповядай този скромен подарък!
- Благодаря ти, скъпи!
Сетне се обърна и към баща си, а усмивката не падна от лицето му.
- Татко, това е за теб. Заповядай!
- Благодаря ти, сине!
- Той отвори опаковката и изкара любимия си афтършейв. Дори си сложи от него.
- Честито! – обърна се жена му към него – Ухае страхотно! С цигарите за капак ще смесиш приятния аромат.
Той я погледна с усмивка и едно:
- Хм-м-м…!
- През това време Мария отвори и своя пакет. Имаше марков парфюм и една кутийка. Очите ù се зарадваха от красивото перлено колие.
- Страхотно е! Ще го закопчаеш ли, ако обичаш?
- Честито и на теб! От здраве да не се отървеш! – каза мъжът ù с лицеприятна усмивка.
- Хайде да закусваме! – предложи домакинята.
- Предполагам, че не си пил кафе тази сутрин? – и погледна сина си щастлива.
- Пих! Няма да откажа! Знаеш, че съм по кафетата! – лицето му се озари от усмивка.
- Какви са плановете ти за днес? – ненадейно попита баща му.
- Защо питаш? Дошъл съм да се видим.
Разбра намека на баща си и се усмихна. Катранените му очи заиграха, но не даваха никаква надежда.
- Не знам! – поклати глава синът му – Не мога да ти обещая! Знаеш, че в събота или неделя идвам да се видим, но животът ми минава. Бизнесът си е бизнес, но знаеш много добре, че в живота съм сам. Знам какво ще ме питаш. Благодарен съм за всичко, което сте направили и дали за мен. Осъзнавам много добре нещата, но сърцето и душата ми са полу-празни. Меко казано. За мен е много важно да открия жената на живота си, която да допълни и осъществи смисъла на битието ми. Жени бол, важно е да срещна сродната душа, но имам усещането, че този момент ще дойде скоро. Една мисъл на Анри Барбюс гласи: „Да разбереш живота и да го обикнеш в друго същество – в това е задачата на човека и в това е неговия талант; и всеки може да посвети себе си цялостно само на един човек”. Хубавите неща стават бавно, с много разум и мисъл, подбор и пресяване. Млади неомъжени дами много, но дано имам късмет.
- А какво стана с онази твоя приятелка, с която подържахте връзка преди две години? Как ù беше името? – попита баща му, като поглади с дясната си ръка фино подържаните мустаци и брада тип катинарче.
- Невена. Не си паснахме. Оказа се неподходящата жена за живота ми.
- Ти си знаеш най-добре. Няма да те питам какво означава според теб неподходящата жена. – рече баща му, въздъхвайки, разтривайки челото си с пръсти. Сетне въздъхна още веднъж. – Много забатачи личния си живот…! Не ми е работа да ти се бъркам! Нямам право! Въпреки това ми позволи да те посъветвам за последно – свали малко нивото на изискванията си!
- Стояне! – обърна се Мария към него – Остави сина ни сам да си решава проблемите! Напълно съм съгласна с него и одобрявам това, което мисли, дори и решенията му…!
- Татко, мама е права! Хайде да говорим за друго! – каза Иван, а усмивката му озари стаята – Аз започнах този разговор и ще го приключа. Нека изкараме хубав и прекрасен ден!
- Добре–е–е, добре! – отговори Стоян със щастливо лице, като потвърди с ръце казаните от него думи.
Замълчаха за известно време.
- Момчета, какво се умълчахте? Сине, ще се обадя на кака ти и Върбан да дойдат за обяд. А вие двамата идете в хола и изиграйте по някоя игра табла или шах! Хем ще ми отворите място в кухнята! Е… не че е тясна! – усмихна се на свой ред с лека ирония – А ти, Стояне, можеш да отидеш на риболов утре! Днес обърни внимание на сина си! Не се знае какъв вятър ще го завее утре, или пък привечер?! Ако ви се допие бира има в хладилника.
- Майко, има ли достатъчно бира за обяд? Когато се обадиш на кака, уговорете да се срещнете в супермаркета. Купете пържоли, възможно най-голямата торта и ракия „Троянска сливова”. Няма значение, че татко има, но да не му изпразваме барчето! – каза той с ирония – Освен това вземете студено мезе и ядки по ваш избор! Вземи тези пари да напазаруваш!
- Но, сине, защо ми даваш!
- Мамо-о-о, моля те! Нека този път аз да платя!
Баща му беше наредил пуловете за таблата и го чакаше.
- Иване, идваш ли? Нямам търпение да те бия и този път. Донеси насам пепелника, цигарите, а може и по една бира!
Синът му донесе поръчката с един поднос и я разположи на ниската маса.
- Заповядайте, сър капитан! Така ли Ви обслужваха навремето вашите подчинени, когато плавахте? – попита Иван и на лицето му се появи лека иронична усмивка.
- Голям зевзек си! Ще видиш откъде изгрява слънцето, като те бия на табла, та чак облаци ще се появят над главата ти!
Холът бе доста голям – обзаведен изискано, с усет за уют и красота. На стените имаше картини с пейзажи и два портрета от извести художници, донесени навремето от баща му, когато беше плавал зад граница. Два пейзажа бяха изпълнение от майсторската ръка на Иван.
- Ще играем ли на вързано? Съгласен ли си? Не забравяй, че имам диплома и награди от турнири на табла и шах! – усмивката рядко падаше от лицето му.
Баща му го гледаше със сериозен поглед и присвити вежди. Сетне показа своята обичайна усмивка на победител и отговори:
- Ще ти дам аз на тебе едни дипломи и награди! Когато играем, почти винаги те бия. А за вързаното съм съгласен. На бутилка уиски, или на нещо друго…?
- Изборът е твой, като домакин. А колкото до боя на табла, не забравяй, че като твой син и шампион на тези игри, от време на време трябва да ти отпускам по някоя игра! Все пак трябва да уважавам старшията! Нали така, татко?!
- Ти какво?! На подбив ли ме взимаш?! Хайде, от мен да мине, сине! Ще почваме ли вече…?
- Добре-е-е! Да играем! На уиски или на хубава ракия? – попита той наново – Избирай така, че да не ти бръкна дълбоко в джоба! – а усмивката не падна от лицето му.
- Този път нека бъде „Бисерна” ракия!
- Ти какво, да не се уплаши, а… щом падна от марково уиски на ракия!
Бащата се почувства засегнат от думите на сина си, но за да излезе от неловкото положение, каза:
- При положение, че в барчето имам уиски, няма да ми е излишна хубава ракия, въпреки че от нея ми е останало три четвърти съдържание.
- Да почваме, че времето тече! Първо наздраве! – подкани го младежът с приветлива усмивка, като вдигна бирената бутилка с дясната ръка.
- Наздраве, сине! Нека господ да е с теб!
Остана последна игра при равен резултат. Положението бе на ръб.
- А сега искаш ли почивка? – попита бащата притеснен.
- Не, сър! – отговори Иван и погледна баща си с ясен, спокоен и ироничен поглед, съчетан с приятна усмивка.
През досегашния си живот се научи да приема почти спокойно нещата, ситуациите и всичко останало. Беше обработил доста добре някои свои характерни особености. Глътна от бирата и запали цигара.
- Мери! – извика Стоян.
- Кажи, скъпи!
- Отвори фризера, изкарай от онези мезета, които обичам и ни донеси по една бира! Играта доста загрубя… да я довършваме! – обърна се към сина си – Чувствам как ще спечеля баса.
- Дадено! Баща ми… не бъди сигурен, че ще спечелиш!
Крайният резултат бе в полза на Иван. Погледна баща си с тържествена усмивка.
Стоян бе стъписан от загубата. Знаеше, че рядко му се случваше да падне на табла. Замълча за известно време.
- Татко… наздраве! – подкани го синът му с цел да го отключи от неговото вътрешно „его”.
Бащата излезе от това положение, съчетано с гордост и отговори:
- Честито, майсторе! Печелиш с достойнство играта и „Бисерна” ракия.
- Благодаря, татко! И в моето барче има място за хубава ракия! – отговори той с усмивка.
- Ти какво, с моите камъни по моята градина ли! – рече засегнат бащата.
- Не разбираш ли от шега?! – попита учуден синът му и подаде приятелски ръка.
- Прав си, сине! – отговори със светъл поглед Стоян и хвана с двете си лапи ръката на мъжкото си чедо.

***
След около десетина минути се звънна на входната врата. Бяха Софка, Върбан и децата.
- Бабо-о-о, бабенце! – извикаха малките и се вкопчиха в нея.
- Вижте кой е в хола!
Влязоха бързо и почти едновременно извикаха:
- Вуйчо, вуйчо е тука!
Той клекна, прегърна ги и целуна нежно. Даде им по един шоколад „Милка”.
Те му благодариха по същия начин. Момчето Стоян беше на седем години, а сестричката Стела на пет.
- Здравей, како! – обърна се Иван към сестра си и я прегърна.
- Как е братчето ми?
- Добре съм! – отговори той щастлив – А ти, както винаги, си най-красивото цвете, а очите ти даряват с топлина и светлина душата и сърцето ми, твоята мъжка половинка и цялото семейство!
- Както винаги си кавалер и весел, а понякога до известна степен със закачка или ироничност. Така ще те запомня! – отговори Софка.
- Здравей, батко! – обърна се той към Върбан – Приятно ми е да те видя!
- На мен също е приятно да се видим! Здравей, татко! – обърна се Върбан към Стоян.
Беше свикнал да се обръща към него по този начин.
Разтеглиха ниската маса и наредиха табуретки около нея.
- А сега да видим, какво друго е взел вуйчо за децата!
Той им подари по една детска книга.
Обядът протече в приятни разговори и настроение. Иван дори свири на китара и изпълни няколко песни.
След като семейството на сестра му си замина, той се излегна за почивка. Като малки със сестра си бяха обградени с много обич и топлина.
Въпреки че бащата бе военноморски офицер, избягваше да прилага вкъщи професионалните си изкривявания и привички. В повечето случаи се съобразяваше със съпругата си, децата и техните желания. За него това беше основен принцип като съпруг и баща. Имаше моменти, когато не се усещаше за острите си приказки, но намираше подходящия момент да се извини. При него нямаше пороци, от които да се срамува.
Мария беше щастлива майка и съпруга. Притежаваше качества като силно самолюбие и гордост. Никога и за нищо не укоряваше мъжа си, по причината да запази неговото достойнство пред хората и децата. А той го заслужаваше.
Въпреки всичко имаха и своите човешки грешки и недостатъци. Пазеха своя вътрешна тайна, която не смееха да споделят…
Стоян оценяваше добродетелите на жена си, дори и поведението ù спрямо него, а това го правеше щастлив.
Майката обичаше да пее на децата си, да им чете приказки а понякога и друга литература. За нея бе голямо значение да сформира в тях естетическо възприемане на нещата, любов към книгата и други качества.

Конфликтните ситуации родителите решаваха без присъствието на децата.
Иван от сърце желаеше да открие жената на живота си, дори си представяше как би изглеждала. Направи опит да се отпусне, да поспи, но не можа. Полежа още малко и стана. Влезе в кухнята. Отвори хладилника, взе кола и си отряза торта. Изяде я с удоволствие. Отпи от безалкохолното и запали цигара.
Майка му го усети и влезе при него. Положи ръка на рамото му и погледна грижовно.
- Какво има, сине?!
- Знаеш много добре!
- Разбирам те! Остави цигарите, моля те! Те не помагат!
- Моля те, мамо! Знам!
- Искаш ли кафе?
- Може. Нека да е по-силно!
На лицето му се появи редовната усмивка.
- Каквото и да ти е, винаги намираш желанието и момента да се усмихнеш! А това е много добър подход за разведряване и самосъхранение… Двамата с теб, ако усещаш, сме конгениални. Предполагам, че разбираш какво искам да ти кажа!
- Да!
Той отвори хладилника, извади две коли – за майка си и него.
- Искаш ли торта? – попита Иван.
- Може.
След като изконсумираха всичко, реши да излезе.
- Майко, смятам да тръгвам.
- Ще се връщаш ли?
- Няма! Татко заспал ли е!
- Не. В хола е.
- Татко, тръгвам! Да не забравиш, че ми дължиш „Бисерна” ракия, като победител…! – усмихна се и махна с ръка приятелски.
- Довиждане, сине!
- Да не забравиш да сложиш таблата под възглавницата си!
- Не се подигравай, че ако те хвана, ще ми станеш на моряшки възел!
- Ти пък…! Бай, бай! – и се усмихна.

———————————————–
конгениален – родствен, близък но начина на мислене, по дарба

*
автор: Николай Пеняшки – Плашков

Излезе от печат нова книга от авторитетната литературна поредица „Библиотека Романия“

Творба на първата френска писателка в историята – Мари дьо Франс – излезе у нас в превод от старофренски. „Куртоазни новели-Ле” (ИК „Изток-Запад”) полагат началото на нов жанр в световната литература.

Първата френска писателка Мари дьо Франс, живяла и творила през втората половина на ХІІ век, полага началото на нов жанр: „повествователното ле” – къс разказ в стихове, който спада към куртоазната литература, има редица сходни черти с рицарския роман, но и се отличава от него чрез своите новели.

Дори днес не е известно много за Мари. Предполага се, че е живяла в един от тогавашните духовни центрове – двора на английския крал Хенри ІІ Плантагенет, управлявал страната в периода 1154–1189 г. Около 1180 г. Мари адаптира от английски на френски в стихове сборник с езопови басни (общо 102 на брой), за чийто автор се смятал английският крал Алберт Велики. Най-вероятно французойката е научила английски език в самата Англия, но по-интересното е, че в края на своята адаптация на въпросните басни тя пише: „Името ми е Мари и съм от Франция.“ Самото твърдение „аз съм от Франция“ по онова време е равнозначно на „аз съм от Ил дьо Франс“ – областта около Париж в централната част на Северна Франция. Οт ХVІ в. насам вече я наричат Мари дьо Франс. Това име – знак за самоличност на пребиваващия в чужбина – става своеобразна емблема и на нейното творчество. Тя твори „на чужда територия“, доколкото не е автор на своите сюжети и черпи материал от книгите на другите или от устната традиция.

Сюжетите в сборника „Куртоазни новели-Ле” Мари е почерпила от бретонски песни и келтски предания. Записала ги е в стихотворна форма, осъществявайки по този начин преход от фолклор към литература. Централна тема е любовта и препятствията пред нея. Всеки разказ представя в нова светлина любовната връзка, която протича според куртоазната етика. В този актуален за времето контекст Мари вгражда приказни мотиви и елементи от келтската митология, превръща ги в символи, в които откриваме тънко поетическо чувство, духа на една далечна епоха и непреходни истини за любовта.

„Куртоазни новели-Ле” е втората книга от поредицата „Библиотека Романия“, в която излезе и първият рицарски роман – „Роман за Граала” на Робер дьо Борон.

==
източник: kafene.bg 

Музика (двуезично)

/по Весислава Славова /

Нощ, луна и звезди -
майката до детето бди.
Музиката нежна -
за сърцето неизбежна.

***

Night, moon and stars -
mother to child watch.
Gentle music -
heart inevitable.

Хайку - 11

на клон замръзнал
накацаха гарвани
сняг заваля

Хайку - 10

Щурците свирят
в горската дъбрава.
Бухал препява.

Една жена би трябвало да има...

автор: МАЯ АНДЖЕЛОУ
****************************

Една жена би трябвало да има
на разположение достатъчно пари,
с които да може да наеме жилище за себе си,
дори и никога да не й се налага да живее сама.

Една жена би трябвало да има
поне една перфектна дреха,
която да облече, ако шефът й
или мъжът на мечтите й поиска да я види след час.

Една жена би трябвало да има
младост, която да помни с удоволствие.

Една жена би трябвало да има
минало, което е достатъчно пикантно,
че да си заслужава да бъде разказвано.

Една жена би трябвало да има
комплект отвертки, безжична бормашина и черен дантелен сутиен.

Една жена би трябвало да има
една приятелка, която винаги я разсмива, и една, която й позволява да си поплаче.

Една жена би трябвало да има
поне една хубава мебел, която е купила чисто нова
и не я е наследила от някого.

Една жена би трябвало да има
комплект от осем чинии,
кристални чаши за вино
и рецепта за страхотно ястие,
което да накара гостите й да се почувстват специални.

Една жена би трябвало да има
чувство за контрол върху собствената си съдба.

Една жена би трябвало да знае
как да се влюбва,
без да загуби себе си.

Една жена би трябвало да знае
как да напусне работа,
да се противопостави на приятел
или да прекрати връзка,
без да унищожи приятелството,
съществувало преди това.

Една жена би трябвало да знае
кога да опитва с всички сили
и кога просто да се откаже.

Една жена би трябвало да знае
че не може да промени
дължината на бедрата си,
широчината на ханша си
или характерите на родителите си.

Една жена би трябвало да знае
че детството й може да не е било перфектно,
но вече е свършило.

Една жена би трябвало да знае
какво не би искала да направи
и какво би направила
заради една любов.

Една жена би трябвало да знае
как да живее сама,
дори да не й харесва...

Една жена би трябвало да знае
на кого може да вярва,
на кого - не;
и защо не бива да приема
нищо твърде присърце.

Една жена би трябвало да знае
къде да потърси подкрепа,
когато душата й е наранена...

Една жена би трябвало да знае

какво може и какво не би могла да свърши

за един ден, за месец...или за една година...

ПОЕЗИЯ - ЕЗРА ПАУНД

автор: ЕЗРА ПАУНД
********************
Ortus

Как трябваше да го направя?
Как трябваше да не го правя,
за да дам дихание на таз душа?
Да дам на тези елементи име и опора?
Тя е прекрасна като слънчев лъч, като флуид.
Тя няма име, нито място.
Какво да правя, за да разделя душата й,
за да й дам и битие, и име?

Навярно си обвързана, оплетена
навярно си обвързана със неродени елементи
и аз принуден съм да любя пориви и сянка.

Аз моля те да влезеш във живота си,
аз моля те да се научиш да ми казваш “АЗ”,
когато те попитам.
Защото ти си цяло, а не част.
Не участ ти си, ти си същество.

****************
На неговото собствено лице в огледалото

О, странен лик, там, в огледалото!
Тълпа развратна, свято войнство,
обзет от скръб глупак,
какво ще отговориш? О, вие, милиарди,
които се напрягате, играете и отминавате,
насмешка, призив, противоположност.
Аз? Аз? Аз?
А ти?

*****************
Imerro

Душата ти изпълни се
със нежност до насита,
Атис.
О, Атис,
копнея за устата ти.
Копнея за тесните ти плещи,
ти, неуморен, неоткъснат.

***************
Момиче

Дървото се забива във ръцете ми,
по плещите ми сокът се въззема,
дървото се разраства от гръдта ми
и се спуска,
като ръце от мене се протягат клони.
Дърво си ти
и мъх си ти
и теменужки с полъх между тях.
Дете си ти - т а к а високо -
и всичкото това е лудост за света.

****************
Fratres minores

Докато духът им още над тестисите пърха,
признатите поети тука и във Франция
Продължават да въздишат над утвърдения
естествен факт,
проучен тъй отдавна от Овидий.
Хленчат. Оплакват се в приятен и изискан ритъм,
че потръпването на трите абдоминални нерва
не може да роди желаната нирвана.

***************
Поздрав

О, поколение на върховно самодоволство
и върховна неловкост,
видях рибари да се забавляват вън на слънцето,
видях разгърдените им семейства,
видях усмивките им, пълни с бели зъби,
и чух несръчния им смях -
и аз съм по-щастлив от вас,
и те от мен са по-щастливи;
а в езерото плуват риби
и дори си нямат дреха.

*************
Там

Черната пантера търка се о мен,
над пръстите ми
плуват пламъци като цветчета.

Млечнобели деви
се възправят под свещените дървета
и снежнобелият им леопард
иска да последва нашата пътека.

***********
Кода

О, песни мои,
защо ли гледате така нетърпеливо и с такова
любопитство
хорските лица,
дали пък мъртвите си ще откриете измежду тях?


**************
На заточение
(1907 г.)

Страдам от носталгия по хората, на мен подобни.
О, виждам множеството покрай себе си,
приятелски лица,
но страдам от носталгия по другите, на мен подобни.

“Продадоха онези нашите картини.” Е, добре,
но аз не станах по-богат, макар че ме засяга
този или оня остър ръб,
но по-богат не станах и във пламък
се превърна животът ми, във пламък, който не
достига
отвъд сърцето на собственото ми сърце
или се крие в пепелта за тебе.
“Ти?” О, “Ти” си, който пръв дойде
от племето на моята душа,
защото страдам от носталгия по хората, на мен
подобни,
а обикновените не ме засягат.
И страдам от носталгия
по моите подобни, които знаят и усещат
и имат вкус към красотата и изкуствата.
Тъгувам за подобните на мен по дух,
а освен сенки, нямам други покрай себе си,
когато идват ТЕ, бушуващи от сила, DAEMON,
“Quasi KALOUN”⁴. Т.С. казва: “Красотата е нещо
повече от порив на душата”,
добре тогава, викай ги, кълбета дим от дъното на
моята душа.

Но точно затова аз страдам от носталгия
по моите подобни
и знам, ще срещна много от рода, от който съм и аз,
с тела забулени, понесли тайната.
“Онези всички, които в странна скръб”
имат насмешливи лица и са любезни с всеки,
приятели, завинаги узнах аз славата
на необвързаните, но вие криете,
тъй както крия аз самият времето
и мигове взривявате през своите прозорци
или моменти на любов, надежда, красота или пък
сила,
тлеещи с полуотворени капаци,
вас ехото на този свят не ви докосва.

О, приятели, от толкова морета между нас,
от пурпура и от сапфира на сребърните копия
на слънцето и пръските от кораба
разбити някои ще бъдат.
А други хълмовете ще ги задържат,
онези малки хълмове на изток, които ние
засадихме и поляхме, за да ни затворят там.

И ето, че душата ми запя “Стани!” и ние сме едно.
Да, ти и Ти, и ТИ, и всеки като мене,
за когото топли са ръцете и сърцето ми,
защото ви обичах, както вятърът - дърветата,
който пази цветовете и листата им
и призовава най-различни песнопения от клоните им,
освен отровните змии, които са неми като сенки
и не позволяват птиците да шушнат как
“далеч, далеч, далеч от тук лежи...”


*************
Циганинът
“Est-ce que vous aves vu des autres -
des camarades - aveс des singes ou des ours?
Бяхме на върха на пътя, когато той ми каза:
Виждал ли си други някои от мойто племе,
“с маймуна или мечка?”.
Загорял и строен момък,
не като полуотхвърлените
горе, на мокрото шосе покрай Клермон.
Нахлуха дъжд и вятър,
мъглата се сгъстяваше около дърветата
по долината
и имах дълги пътища до себе си,
сивкавия Арл, Бьокер,
а той ми каза: “От мойто племе виждал ли си
други?”.
Виждал съм мнозина като него...
дори от Родос,
идващи от панаира
на Св. Иван,
в кервани, но никога с маймуна или мечка.

************
Пролет

Сидонска пролет, дошла със свитата си
нимфи и русалки
под неистовите ветрове на Тракия,
тук навсякъде, във тази местност на силвани,
се простират остри върхове
и всеки побег на лозницата
е в дреха нови диаманти.
И дивото желание
пада като черни мълнии.
Сърце смутено, въпреки че всеки клон
пак ще получи онова,
което е загубил миналата есен,
таз, която тук пристъпваше между цикламите,
сега се движи като звънтящ безсилен дух.

************************
Ул. “Пагани”, 8 ноември

Да откриеш изведнъж в очите на прекрасната кокотка
от Нормандия
очите на един много учен асистент от Британския музей.

Естетическо изследване

Невръстни малчугани в дрехи с кръпки,
надарени с необикновена мъдрост,
спряха да играят, когато тя минаваше край тях,
и извикаха от калдъръма:
Guarda! Ahi, ch’e b’a!

Но три години след това
чух младият Данте, фамилията му не знам,
защото в Сирмионе има двайсет и четири млади
Дантевци
и трийсет и девет все Катуловци:
бе изобилен уловът на риба
и по-възрастните от семействата
подреждаха големи дървени сандъци
за пазара в Бреша,
а той се въртеше покрай тях, бягаше от рибата
и се мотаеше в краката им,
напразно те му викаха да sta fermo!
и докато не можеха да го накарат
да нарежда рибата в сандъците,
той разсипа наредената,
мърморейки за свое собствено удовлетворение
същата фраза:
Ch’e b’a!
И на това аз тихо се учудих.

ДЪРВОТО

автор: Езра Паунд

Неподвижен бях, дърво между дървета,

знаех истината за нещата дотогава неизвестни,

истина на Дафнис и на неговия лавър,

на тази стара двойка пред божествения празник,

станала липа и дъб в сърцето на гората.

Но нужни са на боговете ревностни молитви

и насреща са им тези две сърца открити,

за да може истинско преображение да стане.

Все пак съм дърво между дървета

и разбрах безброй възникнали неща, които

дотогава бяха чиста лудост за духа ми.

превод: Николай Кънчев

Стихове от Омар Кадди

През рамо

гледам на света, в жените влюбен -
в онези, заради които се върти Вселената,
в онези, заради които мъжете
погледите си окачват по огледалата;
заради тях сезоните се сменят
и срещите задъхват се по пътищата,
а паметта разлиства се във гробницата на забравата;
онези, заради които животът по е поносим,
мъжете  по-нетърпеливи.

Обичам всички тях
черешова градина е сърцето ми
с орляк врабчета,
търсещи на майка ми лицето
в лицата на берачките.
Обичам ги – една снага незряща,
принудена от раните зеници да отвори,
научена от нощите във мрака да се взира.

***

През рамо

гледам на света със съзерцание
в зори над шатрата му се разсейва дрямката,
във залезното езеро се гмурва слънце,
препасани с мъгла са планините,
звезди намигат на самотни и на влюбени,
по нивите пристъпя сънно пладне,
нектар жуженето преследва,
маслините – обути в свойте сенки,
а боси палмите се крият в сенките на негата;
луната доизгражда своята любов,
земята е дихание, което излъчва диви аромати.

* * *

През рамо

гледам на света зад мене:
той е костенурка – няма да ме изпревари,
ала гроб е той и ме преследва;
кал над стъпките ми ще натегне

и почудата ми ще угасне,
раменете ще се уморят, ще се прегърбят,
ще накацат върху тях ятата на годините,
изведнъж светът ще ме познае
и ще се превърна в цвете върху гроб,
което на странниците своя дъх дарява
и гледа на света през рамото ми.

 

 

ЛЮБОВ КЪМ ЖИВОТА

Животът ме довя 
на тази земя. 
Животът ми даде
въздух и душа,
и млякото на мама.
Почувствах ласките 
и безкрайните целувки.
Животът е прекрасен
и затова съм спътник,
и винаги ще го обичам.
Животът е свободен
и подари ми свободата.
Но струпват се моменти на съдбата,
които стягат като скоба моето сърце,
но не ще да се предаде никога душата
и ще продължа докрай борбата. 

P.S. От стихосбирката "Нежни струни"

ДОБРИЧ - ИСТОРИЧЕСКИ СНИМКИ

Градски парк "СВЕТИ ГЕОРГИ"

Езерото в градската градина - Добрич

 Посрещане на цар Борис в Добрич след връщането на Южна Добруджа

Толбухин, днешният град Добрич. Централният площад ...

Добрич - Супер Бг Хотели, Туризъм, бизнес и СПА почивка.

Центъра на Добрич

Църквата "Света Тройца - Добрич - 1940 г.

Центърът на гр. Добрич /Базарджик/ с хотел “Регал”, 1927 г