ПОГРЕБЕНИЕ

автор: Аугуст Стриндберг

Бъчварят и телякът-бръснар седяха в кръчмата в Тронгсунд и играеха с картите „Невинен глупак“ за едно буре бира. Часът бе един след пладне през един снеговит ноемврийски ден. Кръчмата бе почти празна, защото обикновените хора още се трудеха. Огънят гореше хубаво в глинената камина, поставена върху четири дървени крака в един ъгъл и приличаща на ковчег; боровите цепеници на пода издаваха приятен мирис на домашен уют, стените, облицовани с дърво, не пропускаха никакво течение и задържаха топлината в помещението; синигерът в кафеза си изчуруликваше от време на време и поглеждаше през прозореца, но трябваше да извива главичка, за да види дали времето е хубаво. А навън валеше сняг. Кръчмарят стоеше зад тезгяха и пресмяташе тебеширените чертички, драснати върху една черна дъска, като понякога подхвърляше любезна дума или остроумна шега към гостите, които, изглежда, бяха в отлично настроение.

И тъкмо тогава голямата камбана на градската църква започна да бие, глухо и тежко, както подобава за един ноемврийски ден.

— Дявол го взел, защо ли камбаната разнася благословения си звън отново? — каза бъчварят, който бе доволен от живота си и никакво припомняне за смъртта не му се нравеше.

— Пак погребение — отговори кръчмарят. — Камбаната никога не бие за друго.

— По дяволите, защо човек вдига такъв шум около себе си, след като умре? — вметна телякът-бръснар. — Хайде, сечи картите, бъчварю!

— Вече сякох — каза бъчварят и сложи едната купчина карти в кожената си престилка.

Долу, по стръмната улица, която извеждаше към пристанището Николай, минаваше траурно шествие. Ковчегът бе прост, несръчно скован, набързо боядисан с черна блажна боя, така че чеповете на дървото прозираха. Върху похлупака бе поставен един-единствен венец от боровинкови клонки. Четиримата носачи, които бяха положили ковчега на рамо, изглеждаха разсеяни и едва ли не унизени, че трябва да носят ковчег без плюшено покривало с ресни. Подир ковчега вървяха три жени: майката и нейните две дъщери. Те изглеждаха съсипани. Когато шествието стигна до портите на гробището, посрещна ги пасторът и подаде ръка на скърбящите. Опелото започна в присъствието на няколко стари жени и чираци, които се бяха присъединили към опечалените.

— Ханс Ворд е, писарят — каза кръчмарят, който бе отишъл към прозореца, за да гледа към гробищата.

— И никакви приятели не го следват до гроба — каза бъчварят. — Лоши хора са тия писари!

— Познавах клетника — обади се телякът-бръснар. — Живееше като църковна мишка и умря от глад.

— И донейде от надменност — отбеляза кръчмарят.

— Не само донейде — каза бъчварят. — Познавах неговия баща. Също писар! Наистина днес е така, че колкото повече пишеш и четеш, толкова по-малко пари имаш за ядене, ходиш да просиш, само и само за да изглеждаш уж по-висшестоящ; а си оставаш все същият прост слуга, без възможност да бъдеш независим, защото само кралят може да си позволи да бъде независим.

— И защо да смяташ, че си по-висшестоящ, ако си писар? — намеси се телякът-бръснар. — Не е ли също тъй трудно да подстрижеш един дворянин така, че да заприлича на човек в главата, или да разрежеш кръвоносен съд, та да изтече кръв, когато това е нужно за спасяване на човешки живот?

— Бих искал да видя оня писар, който ще може да ми прокара за по-малко от десет години обръчите на бъчва с обем стотина кани — каза бъчварят, — а знае се, че някои момчета писари едва изписват един текст за цели две години!

— И за какво е всичко това в края на краищата — заяви кръчмарят. — Че не мога ли и аз да си рисувам такива букви? И не се ли справям с това, което съм си записал? Ето, вижте, слагам на черната дъска един кръст и това означава клисарят. Тук пък съм очертал бъчва — това е бъчварят, а по-долу стои една ножица и съм сигурен, че това е телякът-бръснар; после само нанасям съответните тебеширени чертички и така винаги ми е ясно по колко е изпил всеки.

— Да, но друг освен вас, кръчмарю, не би разчел това — възрази някакъв млад човек, който досега бе седял мълчаливо в един ъгъл.

— Тъкмо в това е дяволията — отвърна кръчмарят. — Защо пък друг да си завира носа в моите сметки? Аз пиша така, както би писал и един прилежен писар.

Бъчварят и телякът-бръснар се усмихнаха одобрително.

— Познавах бащата на покойния — поде кръчмарят. — И той бе писар! А когато умря, трябваше да зачеркна множество чертички на черната дъска, защото той искаше да е висшестоящ, докато бе жив, да! И остави в наследство на сина си, на този, дето лежи сега с нос, вирнат нагоре, всичко на всичко една майка и две сестри. Момчето искаше да се хване слуга у един търговец, за да изхранва четирите гърла, но майката не се съгласи, защото било срамно да слезеш надолу, щом си бил вече на по-горно стъпало. И, господи, колко трябваше да пише бедното момче! Зная съвсем точно положението. Те живееха в една стая, а синът — в един мизерен ъгъл. И всичко, което припечелваше, трябваше да дава на семейството си. А когато се връщаше в къщи за обед, какво ли не трябваше да слуша! Нямало масло за хляба, нямало захар за сладкиши! Освен това по-голямата сестра трябвало да получи нова рокля, а по-младата — ново палто. И тогава той почна да взима работа за писане през нощите. Исусе, колко много пишеше! Но когато гръдната му кост изскокна като кокал в каша, а лицето му прежълтя като къс кожен ремък, той се предаде. Добре си спомням този ден; тогава той дойде при мен и получи на кредит литър ракия. Да, обиден, огорчен бе, но не ядосан. Защото по-голямата му сестра бе заявила, че иска кадифена дреха, каквато видяла в града у немски търговци, а майката казала, че това е напълно естествено за жена от тяхната среда! Момъкът работеше и носеше ярема, но не с предишния устрем и желание. И, представете си, когато глътнеше ракия при мен, заради гърдите си, той смяташе, че върши нещо лошо, че съгрешава, почти имаше чувството, че краде. Но го гнетяха и други грижи, клетото момче. Появи се кандидат за по-малката сестра: млад леяр на калаени изделия от улица „Педер Аполо“. Сестра му обаче го отхвърли, както и майката, разбира се, защото бил леяр на калай. Ако бе писар, е, тогава тя щеше да даде съгласието си, щеше да му внуши, че го обича, а вероятно би го и обичала, защото такова нещо е любовта!

Всички се изсмяха с изключение на младия човек, който взе думата:

— Е, добре, кръчмарю, но той я е обичал, въпреки че тя е толкова бедна, а той — състоятелен; не доказва ли това, че любовта може да бъде и искрена?

— Ба! — каза кръчмарят, който не отстъпваше. — Но имаше още една история и смятам, че тя нанесе решаващия удар, който го сломи. Чисто и просто той се влюби! Е, това не влизаше в сметките на майката и сестрите, но такъв е редът в природата. Когато той им каза, че смята да се ожени, знаете ли какво отговориха те? „Имаш ли възможност да направиш това?“ И момчето, добро и наивно, размисли и реши, че няма възможност да създаде ново семейство, тъй като вече има семейство, за което трябва да се грижи, така че не се ожени. Но се сгоди. И започнаха оплаквания и протести, защото старата жена не желаеше да приеме годеницата, понеже баща и не можел да пише, и най-вече защото тя самата била шивачка в работилница, ей там долу на пазара. Положението се влоши, когато момъкът започна да прекарва вечерите си при годеницата и не искаше да седи в къщи. Ой, ой, ой! Такива разправии! Но той продължаваше да работи за майка си и сестрите си и зная, че докато седеше при годеницата си, пишеше, а тя шиеше, само за да печели време и все пак да бъде при нея. Но майка му и сестрите му мислеха лоши неща за него и нея и го показаха. Било един неделен ден, по обед. Разказваше случката самият момък, дошъл тук, за да пийне нещо и да облекчи гърдите си, защото сега вече кашляше страшно. Бил поизлязъл с годеницата си на разходка — към Брункенберг; и когато щели да се прибират през Норебру, кого срещнали, ако не майката и сестрите! Годеницата искала да се върнат, но момъкът стиснал ръката й и те тръгнали напред — храбрец! Майката се спряла край оградата на моста, загледала се във водата, по-голямата сестра плюнала пред себе си и постъпила като майка си, единствено по-малката се спряла, загледала се във вълненото палто на годеницата и се изсмяла, защото тя самата носела английско манто. А защото тя имала такова манто, годеницата на брат й нямала възможност да се облече по-добре. Помислете си какъв кошмар!

— Само недомислие от страна на това дете — каза младият човек от ъгъла.

— Недомислие ли! — викна бъчварят. — Какво ти недомислие!

Но не можа да се доизкаже. Кръчмарят остави без отговор забележката и продължи:

— На Бъдни вечер, последния му Бъдни вечер, той дойде при мен както обикновено заради гърдите си и сега вече наистина изглеждаше зле. „Честита Коледа, писарю Ханс“ — казах аз. Седях на същото място, където съм сега, а той поседна ей там, тъкмо на мястото, дето си сега ти, млади приятелю. „Зле ли сте?“ — казах аз. „Зле — бе отговорът му. — Пък и черната дъска е покрита вече с тебеширени чертички!“ — „Няма никакво значение!“ — казах. „Ще трябва да запишем остатъка в голямата книга горе, на небето!“ — „Чаша горещо вино ще те облекчи!“ — рекох аз. Той кашляше страхотно, изпи чашата. Но се развърза и езикът му. Каза колко изоставен и нещастен се чувствувал тази вечер. Излязъл от къщи. Коледната трапеза била подредена: майка му и сестрите му били внимателни, нежни и мили, както подхожда за такава вечер. Не говорели нищо: не го засягали, не го обиждали; и когато той взел палтото си, за да излезе, старата се разплакала — за пръв път синът й не искал да остане в къщи на Бъдни вечер. Вярва ли обаче някой, че сърцето й се е разтворило тъй, че да каже: иди при нея, вземи я и я доведи, нека се помирим помежду си и да бъдем приятели! Съвсем не! Младият човек излязъл цял разтреперан, със съкрушено сърце. Бедното момче! Но чакайте, сега ще чуете продължението. И отишъл при годеницата си. Тя била радостна и доволна, че ще бъде при нея, защото виждала, че му е по-мила от всичко друго на земята. Ала младежът, чието сърце било толкова съкрушено, не бил толкова весел и радостен, както тя искала; и се засегнала от това, разбира се, засегнала се леко. Те пак разговаряли за женитба, но той нямало да може да живее отделно с нея. Не, не, той имал задължения към живата си майка. Момичето припомнило думите на пастора, че човек оставя майка си и баща си, за да бъде със съпругата си, а той заявил, че с окървавено от мъка сърце тази вечер изоставил и майка, и дом, за да бъде с нея; на което тя отговорила, че веднага щом дошъл, забелязала, че е съсипан, задето ще бъде само с нея тази вечер; той пък отговорил, че не бил съсипан, защото е дошъл при нея, а защото е трябвало да остави на Бъдни вечер старата си майка; тя възразила тогава, че той не бивало да отрича, че е съкрушен, дето е дошъл при нея… и така нататък… с редица повторения, както знаете! Бъчварят кимаше в знак, че му е ясно.

— Момъкът прекарал радостна Коледа както винаги. Но се разкъсвал, къс по къс, и ето че въобще не се ожени, а почива навеки, стига пироните на ковчега да бъдат достатъчно здрави. Много жалко за него всъщност, въпреки че бе тъй простодушен! Да благослови бог душата му! Писарю Ханс, ако нямаш друга черна дъска с по-големи прегрешения, отколкото при мен, скоро ще бъдеш очистен от всякакви грехове.

Кръчмарят свали една черна дъска от тезгяха и с ръкава на дрехата си заличи много тебеширени чертички, теглени край фигурка, която приличаше на писалка, потопена в мастилница.

— Но вижте, вижте! — викна телякът-бръснар, който бе хвърлил поглед през прозореца, за да прикрие зачервените си очи. — Вижте, това е тя!

На гробищата опелото бе приключило; пасторът стискаше ръцете на опечалените и се канеше да си тръгва; гробарят тъкмо дигаше лопатата, за да зарие гроба, когато една жена, облечена в черно, се промъкна сред хората, падна на колене край зиналия гроб и мълчаливо се помоли. След това спусна венец от бели рози в гроба и се чу глухият звук от пръсналите се върху ковчега розови листа. После стана, за да си тръгне; изправена, горда. Но не съзря поради струпаните хора, че върви срещу майката, която я посрещна с диви, пълни с омраза очи, сякаш виждаше зъл враг, отнел й най-скъпото, което е имала в живота си. Двете жени застанаха за миг една срещу друга, жадни за мъст, готови за борба, но внезапно чертите им се смекчиха, нещо; трепна в бледите им лица и те се прегърнаха. Потекоха сълзи, мъката им се изля в ридания и конвулсивна милувка. Тръгнаха си заедно, една до друга.

Кръчмарят заплака престорено като дете, за да прикрие колко е трогнат всъщност; единият от посетителите притисна лице о стъклото на прозореца, а бъчварят вдигна картите от кожената си престилка и си даде вид, че ги подрежда; но младият човек се обърна към стената, опря глава на ръцете си, за да намери опора, защото плачеше така, че цялото му тяло се тресеше, а краката му конвулсивно потръпваха.

Кръчмарят прекъсна настъпилата тишина:

— Кой ще вземе сега под свое покровителство това клето семейство? Сега леярят на калай ще бъде приет, ако се реши на това.

— Отде знаете, кръчмарю? — запита младият човек и пристъпи към средата на помещението.

— Ами чух това вчера, когато бях отишъл у тях, за да им помогна за погребението. Но сега леярят на калай няма да я иска, след като тя преди го отхвърли!

— О, не, той я иска, кръчмарю! — каза младият човек. — Той я иска, ако тя престане да е такава егоистка, макар да е и бедна, и злощастна, защото, виждате ли, такова нещо е любовта!

И си излезе, като остави учудения домакин и неговите гости.

— Да ме вземе дяволът, ако това не бе той самият — каза телякът-бръснар.

— Не винаги всичко има такъв хубав край — каза бъчварят.

— Беше ли краят хубав за писаря? — възрази телякът-бръснар.

— Не, не за него, но за другите, разбирате ли! Те сякаш имат право да живеят повече от него, от момчето, защото първи са се появили на бял свят, а който дойде по-напред на воденицата, той меле пръв.

— Момъкът бе глупав! Там е цялата работа — каза телякът-бръснар.

— Да, да — приключи кръчмарят. — Глупав бе, вярно е, но с известно благородство все пак.

И всички се съгласиха с него.

превод от шведски: Стоян Икономов / пълни авторски права / 

ЕСЕН

автор: Аугуст Стриндберг

Бяха женени вече от десет години! Щастливо? Да, щастливо, доколкото обстоятелствата позволяваха. Бяха теглили еднакво, равномерно, като два равни по сили вола, запрегнати в общ теглич.

През първата година естествено бяха погребани множество илюзии за брака като абсолютно блаженство и върховно щастие. През втората година почнаха да идват децата и бремето на живота не оставяше много време за мечти.

Той бе много свързан с дома, дори премного, и в лоното на семейството бе намерил своя малък свят, чийто център бе той; децата бяха радиусите, а съпругата искаше също да бъде средоточие, но не самият център, защото там бе мъжът и поради това понякога радиусите попадаха един върху друг или се раздалечаваха, тогава целият кръг се насичаше.

А сега, на десетата година, мъжът бе назначен за секретар при инспекцията на затворите и щеше да му се налага често да пътува. Това бе удар за домашните му привички и той никак не се радваше на мисълта, че в продължение на цял месец ще бъде отделен от къщи. Не му бе ясно дали най-вече ще му липсва жена му или пък децата, а може би всички заедно.

Вечерта преди да замине, той седеше на дивана и гледаше как жена му приготвя куфара. Тя бе коленичила на пода и нареждаше бельото. После изчетка черния му костюм, сдипли го грижливо, така че да заема възможно най-малко място в куфара; о, той не разбираше нищо от тези неща! Тя никога не бе заемала в дома им мястото на прислужница или дори на съпруга. Тя бе майка: майка на децата и негова. Никога не се чувствуваше унижена да кърпи чорапите му и никога не бе искала благодарност за това. Не смяташе също така, че й дължи такава благодарност, тъй като в замяна той даваше на нея и на децата й чорапи и много други неща, за които иначе тя би трябвало да се трепе навън и да оставя децата си сами в къщи.

Седнал в края на дивана, той я гледаше. Сега, когато наближаваше раздялата, предварително започна да изпитва липсата, която тя щеше да донесе. Погледът му се спря на нейната фигура. Ключицата й бе изхвръкнала някак си напред и гърбът й бе попревит от навеждането над люлката, над дъската за гладене и над готварската печка. И той се бе попрегърбил от работа над писалищната маса, и неговите очи бяха отслабнали. Но сега наистина не мислеше за себе си. Гледаше плитките й, които бяха оредели в сравнение с преди, виждаше как пътеката сред косите и бе някак си просветляла. Дали бе загубила от хубостта си само заради него? Не. О, не, заради всички около нея, а също и заради себе си. И неговата коса също бе оредяла на темето в борба за всички тях. Той сигурно щеше да се чувствува по-млад, ако не бяха толкова гърла, ако се грижеше само за себе си, но нито за момент не полеела да е сам.

— Защо да не поизлезеш малко — каза съпругата, — премного стоиш на затворено, без да се движиш.

— Прави ти удоволствие да се отървеш от мен — каза той не без известна горчивина, — но всички вие ще ми липсвате.

— Ти си като домашната котка, ще ти липсва топлият ти кът, но не вярвам, че ще ти домъчнее особено много за мен.

— А за децата?

— Да, липсват ти, когато не си у дома. Но когато си тук, ги гълчиш, разбира се, не кой знае колко, но все пак! О, не, сигурна съм, че ги обичаш, не искам да съм несправедлива.

На вечерята бе много мил и внимателен, но не се чувствуваше добре. Не разгъна вечерните вестници, а само търсеше повод да разговаря с жена си; тя обаче бе толкова погълната с домакинска работа, че не й оставаше много време за приказки. Освен това чувствата й бяха успели да се калят по време на десетгодишната шетня между детската стая и кухнята.

Той бе по-разнежен, отколкото му се искаше да покаже и безредието в стаята го хвърляше в безпокойство. Виждаше предмети, свързани с неговото ежедневие, с неговия живот, разхвърляни по столове и скринове, а разтвореният черен куфар бе зинал срещу него като ковчег, бельото лежеше до черните дрехи, които още носеха следа от неговите колена и лакти, и му се струваше, че сам той е легнал там в бяла колосана риза, в очакване да спуснат върху му капака на ковчега и да го изнесат от дома.

На другия ден, в августовското утро, той бързо се измъкна от леглото си, облече се задъхано и бе много нервен. Влезе в детската стая, целуна децата, които сънливо търкаха очи, и след като прегърна жена си, качи се във файтона и потегли за гарата. Пътуването заедно с надзирателите го развлече и той наистина се почувствува добре от тази промяна. Домът бе далеч назад като втръснала спалня и той бе истински доволен, когато пристигна в Линшьопинг.

Остатъка от деня прекара с колеги от управлението на затвора, които му дадоха вечеря в големия хотел. Пиха за здравето на губернатора, но не и на затворниците, които бяха първопричина за неговата командировка. След това дойдоха часовете в самотната стая. Едно легло, два стола, маса, скрин и стеаринова свещ, която пръскаше трепкаща светлина върху голите тапети. Секретарят се чувствуваше подтиснат и уплашен. Липсваше му всичко: пантофите, робата, подставката за лули, писалищната маса; всички тия дребни неща, които бе оставил да станат част от неговия живот. А и децата, и съпругата. Как ли бяха те сега? Дали са здрави? Беше неспокоен и мрачен. Когато понечи да навие часовника си, не намери ключа му. Той си бе останал, в къщи, окачен на специалната покривчица, избродирана за него от жена му, когато бяха годени. Полегна и запали пура. Но след това трябваше да стане и потърси една книга в куфара си. Всичко в него бе така подредено, че се страхуваше да не разбърка вещите. Но когато ги поразрови, откри в куфара и пантофите си. Ето, значи, тя мисли за всичко и за всички. Намери и книгата! Но не можа да прочете нищо от нея. Лежеше и си мислеше за миналото, за жена си от преди десет години. Изплуваха спомените и настоящето изчезна в синкаво кафявия дим на пурата, който се дигаше на кълбета към тавана и покрива, по който трополяха дъждовните капки. Чувствуваше безкрайна пустота наоколо, всичко му липсваше. Всяка груба дума, която й бе казал някога, откликваше сега в душата му и той горчиво се разкайваше за всяка неприятност, която й бе създавал. Накрая заспа.

Следния ден прекара в работа. Отново бе дадена вечеря, вдигнаха наздравица за директора, за него самия, но не и за затворниците. В хотелската стая бе отново самотно, пусто, студено. Чувствуваше нужда да говори с нея. Взе лист хартия и седна край масата. Още на първата дума се спря. С какво обръщение да си послужи? Дали да напише: „Мила майко“, както правеше винаги, когато й пращаше бележка, че ще вечеря вън от къщи? Но сега той не пишеше на майката; а на някогашната си годеница, на обичаното от него същество. И затова написа: „Мила Лили, любима“, — както й бе писал в миналото. В началото писмото вървеше тромаво, защото много хубави думи бяха погълнати от тежкото, сухо всекидневие; но скоро го обгърна топлота и думите започнаха да избуяват в паметта като забравени мелодии; валсови тактове, откъси от романси; люляци и лястовички, вечерни часове при залез-слънце край блеснали като огледало заливи; всички спомени от пролетта на живота изплуваха в просветнали от слънцето облаци и се групираха около нея. Най-долу встрани постави звезда, както обикновено правят влюбените, и до нея написа на листа — съвсем както някога — „Целуни тук“. Когато завърши и препрочете писмото си, той усети, че бузите му пламтят и се смути. Защо, не знаеше. Може би защото бе излял най-съкровените си чувства пред някой, който едва ли би го разбрал.

Все пак изпрати писмото.

Минаха два дни, преди да пристигне отговорът. Докато чакаше, той се чувствуваше детински засрамен и притеснен.

Но ето, отговорът пристигна: той бе успял да намери истинския тон и от кухнята и детската стая до него долетя песен — ясна и звучна, топла и чиста като първата обич. Засипаха се любовни писма. Той пишеше всяка вечер и дори успяваше да праща пощенски картички през деня. Колегите му не можеха да го познаят. Започна да поддържа облеклото си, външността си, така че започнаха да го подозират в някаква любовна история. А той наистина бе влюбен наново! Изпрати й фотографията си, без очила, а получи къдрица от косата й. Бяха се вдетинили в изразяването на взаимните чувства. Той купи цветна хартия за писма с гълъбчета, изрисувани по нея. Но те бяха всъщност хора на средна възраст, които далеч още не бяха стигнали 50-годишна възраст, макар житейските борби да ги бяха накарали да се чувствуват по-стари. През последната година той дори не изпълняваше брачните си задължения не толкова поради студенина, колкото от уважение, защото в нея винаги виждаше майката на децата си.

Командировката приключи. Сега започна да изпитва известно безпокойство във връзка със завръщането. Беше водил кореспонденция с любовница; ще може ли да я открие сега в лицето на майката и домакинята? Страхуваше се да не се окаже разочарован при завръщането. Не желаеше да я види с готварска кърпа в ръка, нито с деца на скута, когато щеше да я прегърне. Трябваше да се срещнат другаде, да бъдат сами. Дали да не й определи среща например във Ваксхолм, в тамошния хотел, дето бяха прекарали толкова прекрасни часове по време на годежа си? Ето, това е идея. В продължение на два дни щяха да възкресят там спомените си от минали, весели мигове, от пролетта на съвместния им живот, която никога не ще се върне.

Той седна и й писа за плана си в дълго, страстно писмо, на което тя отговори с обратната поща утвърдително, като изразяваше радостта си, че мислите и желанията им съвпадат.

Два дни по-късно той пристигна във Ваксхолм и поръча стая в хотела. Бе прекрасен септемврийски ден. Обядва сам в голямата зала, пи чаша вино и отново се почувствува млад. Просия, бе му леко. Навън виждаше малките заливчета, потънали в синевината, и само брезите край бреговете бяха променили цвета си. В градината гергините бяха още пухкави, резедата разнасяше своя аромат от лехите. Все още някоя и друга пчела долиташе до вехнещите чашки на цветовете, но измамена се връщаше в кошера си. През протока преминаваха платноходки, движени от слабия повей, а при промяната на посоката платната плющяха, мачтите скърцаха и чайките литваха подплашени и с крясък бягаха от рибарите, насядали в лодките си с въдици.

Пи кафе на верандата и зачака параходчето, което трябваше да пристигне в шест часа.

Неспокоен, сякаш идеше нещо неизвестно, той се разхождаше напред — назад по балкона, гледаше към залива и протока по посока към града, за да съзре параходчето.

Най-сетне над боровата гора при Теньо се извисиха кълбета дим. Сърцето му леко затупа в гърдите и той изпи един ликьор. След това слезе на брега. Сега вече виждаше комина да стърчи насред протока, а не след дълго съзря и знамето на носа на параходчето. Дали ще дойде, или е била възпрепятствувана? Само едно от децата да се е разболяло, и тя би останала у дома, а той щеше да прекара самотна нощ в хотела. Децата, които през последните седмици бе позабравил, излязоха на преден план като пречка между него и нея. В последните писма те почти не ги споменаваха, като че ли им се искаше да отстранят нещо, което смущава или което не бива да им бъде свидетел.

Той се разхождаше по дървения мостик, който скърцаше под краката му, и сетне застана неподвижен, изправен до един бетонен стълб, вторачен в кораба, чийто корпус растеше, а дирята след него се разливаше като струя от топящо се злато над синята, леко полюшваща се водна повърхност. Сега виждаше хора, които се движеха на горната палуба, и матроси, заети с корабните въжа на носа.

А после зърна да се вее нещо бяло край капитанската кабина. Той е единствен посрещач на мостика и няма кому другиму да махат; а на парахода освен нея няма друг, който да го поздравява. Той извади носната си кърпа и също я размаха. Но се сети, че не е бяла, защото отдавна бе минал на цветни; кърпи — от икономически съображения. Параходът изсвирва, дава сигнал, машините намаляват своя ход; после леко се плъзга към мостика и той я разпознава. Приветствуват се с очи, но още не могат да разменят нито дума поради разстоянието, което ги дели. Параходът хвърля котва. Вижда я как бавно се придвижва по мостика. Тя е и не е тя. Десет години! Модата се е променила, кройката на дрехите е друга. Някога финото й мургаво лице бе наполовина прикрито от тогавашния капишон, привързан с панделка под брадичката, а челото оставаше открито; сега то бе засенчено от лоша имитация на мъжка шапка; тогава хубавата й фигура изпъкваше с пъргавите си линии под красивите гънки на официалната връхна дреха, която кокетно прикриваше и подчертаваше закръглените рамена и движенията на ръцете; сега цялото й тяло се губеше в дълго палто, каквито носят файтонджиите, изтъкващо дрехата, но не и фигурата; и когато тя направи последната крачка по мостика, той видя крачето й, в което някога беше влюбен, обуто в ботинки с копчета, а сега изтеглено в китайска островърха пантофка, която не му даваше възможност да лети в оня танцов ритъм, който някога го очароваше.

Тя беше и все пак не беше тя! Той я прегърна и целуна! Попитаха се взаимно как се чувствуват и как са децата. След това тръгнаха нагоре по брега.

Думите им се ронеха тежки, сухи, измъчени. Колко странно! Сякаш се срамуваха един от друг и никой не намекна дори за разменените писма.

Накрая той набра смелост:

— Ще се поразходим ли преди залез-слънце?

— Да, на драго сърце — каза тя и го хвана под ръка.

По улицата навлязоха в малкото градче. Всички заведения за забави на открито бяха със спуснати кепенци, овощните градини бяха обрани. Някоя и друга ябълка, която се бе прикрила от листата, все още се виждаше тук-там по дърветата, но от лехите бяха изчезнали всички цветя. Верандите, чиито летни завески бяха прибрани, приличаха на скелети и там, дето по-рано са се виждали лица и са се чували весели смехове, сега бе тихо.

— Как есенее всичко — каза тя.

— Да, тъжна гледка оставя след себе си лятото. Продължиха нататък.

— Нека идем да видим къде живяхме някога — предложи тя.

— Да, ще е забавно. Тръгнаха по посока към плажа.

Ей там бе тяхната малка къща, сгушена между къщурките на градинаря и на старшия лоцман, заобиколена с червена ограда; с веранда и градинка наоколо.

Спомените от миналото изплаваха. Ей там, в стаята, бе родено първото им дете. Ликуване и радост! Песен и младост! Там бе розовият храст, който засадиха. Там трябва да беше и площта с ягодовите насаждения, но вече не се виждаше, бе обрасла с трева. Още личаха следи по стъблата на кленовете от люлката, но нея вече я нямаше.

— Благодаря ти за хубавите писма — каза тя и стисна ръката му.

Той се изчерви и не отговори нищо. След това поеха обратния път към хотела и той й разказваше подробности около командировката си.

Бе наредил да приготвят маса в голямата зала, където някога обичаха да ядат. Настаниха се край нея, без да прочетат молитва за хляба.

Ето ги пак седнали, само двамата, един срещу друг. Той взе панерчето с хляб и й предложи, да си вземе. Тя се усмихна. Не, наистина отдавна не е бил толкова внимателен. Но им бе толкова необичайно и приятно да се хранят двамата в ресторант и скоро поведоха топъл разговор, сякаш някакъв дует, с подхвърляне на тънък намек, с връщане към спомени, в които се вживяваха. Очите им искряха, загладиха се ситните бръчки по лицата им. О, златно, розово-алено време, което настъпва само веднаж, когато имаш щастието да го изживееш, и което мнозина, наистина мнозина, въобще не са имали. При десерта той пошепна нещо на сервитьорката и веднага след това тя дойде с бутилка шампанско.

— Мили Аксел, но по какъв случай? — леко го укори тя.

— По случай пролетта, която мина, но която отново ще дойде…

Ала той мислеше не само за пролетта, защото в укора на съпругата се долови, сякаш котка, прекосила стаята, безрадостната картина на детска стая и котле с млечна овесена каша.

Но атмосферата отново се разведри и бледочервеното вино пак докосна струните на спомените и те потънаха във вълшебното опиянение на миналото.

Той бе опрял лакти на масата, с ръка на очите, за да не бъде смущаван от настоящето, онова настояще, към което все пак се бе стремил.

Часовете летяха. Те станаха и влязоха в салона, където имаше пиано, за да пият кафе.

— Как ли са сега малките? — обади се тя, защото първа се отърси от опиянението.

— Седни на пианото и попей — помоли я той и вдигна капака.

— Какво ще пея; ти добре знаеш, че не съм пяла толкова дълго време.

Да, той знаеше това, но все пак му се искаше да я послуша.

Тя седна пред пианото и взе няколко акорда. Това бе раздрънкано хотелско пиано, което издаваше звуци като през разклатени зъби.

— Какво да изпея? — запита тя и се извърна на стола.

— Знаеш какво, Лили — отговори той, без да се осмели да срещне погледа й.

— Твоята песен! Да! Стига да си я спомня!

И тя подхвана: „Как ли се казва страната, дето живее моя любим“.

Но, ах, как е изтънял гласът й, как остро звучи и как вълнението го прави фалшив! На места приличаше на вик от дълбините на душа, която усеща, че вечерта отминава и се спуска нощта. Пръстите, които бяха свикнали с тежка работа, трудно намираха необходимите клавиши, за да изтръгнат чисти тонове. А и пианото бе похабено: материята, с която бяха обвити чукчетата, се бе протрила, голото дърво удряше направо върху металните струни.

Когато песента свърши, тя не се осмеляваше известно време да го погледне, сякаш чакаше да дойде при нея и да й каже нещо. Но той не дойде, в стаята настъпи тишина. Когато тя се завъртя на стола, видя го да седи на дивана и да плаче. Прииска й се да скочи и да иде при него, да вземе главата му в ръцете си и да го целуне както някога, но си остана на мястото, неподвижна, с поглед, забит в пода.

Между палеца и показалеца си той държеше пура. Когато настъпи тишина, той отхапа върха на пурата и драсна клечка кибрит.

— Благодаря, Лили — каза и дръпна от пурата. — Ще пием ли кафе сега?

Пиха кафе и си приказваха изобщо за лятото и къде ще го прекарат идната година. Но разговорът започна да секва, почнаха да се повтарят.

Накрая той заяви с дълга и искрена прозявка:

— А сега отивам да си легна!

— И аз ще направя същото — рече тя и стана. — Но най-напред ще поизляза малко на балкона.

Той се прибра в стаята. Жена му остана малко в трапезарията и обсъди с хотелиерката няколко рецепти за приготовляване на маринован лук, след което двете се впуснаха нашироко в разговор за прането на вълнени дрехи, който продължи половин час.

Когато се прибра в стаята, тя се спря на прага и се заслуша. Вътре бе съвсем тихо, обущата бяха поставени пред вратата. Почука леко, но не получи отговор. Тогава открехна вратата и влезе. Той спеше.

Да, спеше!

На следната сутрин те седнаха край масичката за кафе. Болеше го глава и жена му го погледна неспокойно.

— Ух, какво кафе! — каза той и направи гримаса.

— Бразилско — отвърна тя.

— Какво ще правим днес? — попита той и извади часовника си.

— Ще си вземеш най-напред сандвич — заяви жена му, — по-добре, отколкото да се мръщиш на кафето.

— Да, така ще направя — съгласи се той. — И една глътка ракия отгоре. Уф, това шампанско, брр!…

Донесоха сандвичи, както и стъкло ракия. Той просветна.

— А сега ще идем горе на хълма на лоцманите, отдето има хубав изглед.

Станаха и тръгнаха нагоре. Времето бе прекрасно и разходката ги ободри. Но когато почнаха изкачването на хълма, доста се замориха. Тя дишаше тежко, а коленете на мъжа й се схванаха. Сега не се направиха никакви сравнения с миналото.

Ето защо те се отправиха към полето.

Ливадите бяха отдавна окосени, след това по тях бяха минавали стада, така че не бе останало нито стръкче цвете. Приседнаха на един камък.

Той заговори за инспекцията по затворите, за службата. Тя за децата.

После повървяха малко смълчани. Той погледна часовника.

— Има още три часа до обед — каза.

И си помисли: „Пита се какво ще правим утре.“

Върнаха се в хотела. Той потърси вестници. Тя се засмя, седна тихо край него.

Обедът мина в мълчание. Накрая жената подхвана въпроса за прислужничките.

— Е, да, но, за бога, нека днес оставим този въпрос настрана — избухна той.

— Добре — отвърна тя, — не сме дошли тук, за да се караме.

— Аз ли се карам, аз?

— Да не би пък аз?

И след това настъпи неприятна пауза. Искаше му се някой да дойде и да я прекъсне. Може би децата! Да! Това tête-à-tête започна да го гнети, да му тежи. Но нещо го клъвна в сърцето, когато си помисли за хубавите часове вчера.

— Нека идем до рида с дъбовете — предложи тя, — и да наберем малко горски ягоди.

— Но сега вече няма никакви горски ягоди, та по това ли време ще ги търсим, мила, вече е есен!

— И все пак нека идем дотам!

Отново излязоха. Но разговорът не потръгна. Той търсеше с очи някакъв, предмет, някое място по пътя, което да стане повод и тема, но всичко оставаше сухо, недоизказано. Тя знаеше мнението му по всички въпроси, разбиранията му и не одобряваше голяма част ат тях. Освен това сега той копнееше за дома; за дома с децата, за къщата. Глупаво бе това обикаляне по тукашните места, това търсене на зрелища, което всеки момент можеше да прерасне в раздор. Накрая се спряха, защото жената се измори. Той започна да рисува фигури с бастуна си и му се искаше тя да даде повод за спречкване.

— За какво мислиш? — запита го накрая.

— Аз? — попита той, като че ли разтоварен от бреме. После поде: — Ето за какво: ние сме вече стари, майко; забавлявали сме се и трябва да се радваме на това, което е било. Ако мислиш като мен, тогава нека вземем парахода още тази вечер и се приберем. А?

— Това исках през цялото време, мило мое старче, но желаех да ти угодя.

— Е, хайде тогава, да се прибираме. Лятото вече отмина, настъпи есента.

— Да, есен е!

С леки стъпки тръгнаха по обратния път. Той бе малко смутен от резкия прозаичен обрат на цялата тази история и чувствуваше нужда да изясни философски нещата.

— Виж, майко — каза той, — моя ми… хм (думата бе прекалено силна), отношението ми към теб с течение на годините е преминало през еволюция, както днес е прието да се казва. То се е развило, преминало е в друга степен, тъй като отначало обхващаше един индивид, а сега цялото семейство като колектив. Не само към теб лично, нито само към децата, а към цялото…

— Или както вуйчо казваше винаги: децата са гръмоотводи!

Той се успокои след философското си разяснение. Изпита чувството, че е смъкнал бонжура и е навлякъл пижамата си.

Когато се върнаха в хотела, жената незабавно се зае с подреждане на куфарите — дейност, където бе в стихията си.

А като се качиха на парахода, тутакси слязоха в ресторанта. От кумова срама той все пак я попита дали не би искала да излязат на палубата и да се полюбуват на слънчевия залез, но тя отклони.

По време на вечерята той се грижеше първо за себе си, а тя запита сервитьорката каква е тук цената на хляба.

Бяха се нахранили и преди да допре до устни чашката портвайн, не се сдържа да не я подкачи шеговито, мисъл, която отдавна го забавляваше.

— Ех ти, стара кобилке! Нали! — каза и се ухили на съпругата си, когато погледите им случайно се срещнаха.

Но тя не отвърна на усмивката, блеснала на пълното му лице; в очите й за миг мина светкавица и те го погледнаха с такова смазващо изражение на достойнство, че той се смути.

Магията бе разтурила последните искрици, любовницата бе изчезнала; сега седеше самотен с майката на децата и се чувствуваше засегнат.

— Затова, че за миг бях оглупяла, не бива да ме подценяваш — каза тя сериозно. — Но в любовта на мъжа се съдържа и значителна доза презрение; това е чудно.

— Ами у жената?

— Бог знае! Сигурно е същото, макар и не съвсем същото. Но сигурно и двамата не са прави. Онова, което е било надценявано поради трудността да бъде спечелено, лесно става предмет на незачитане.

— Защо ще се надценява?

— А защо е трудно да се спечели?

Разговорът бе прекъснат от параходната сирена. Бяха пристигнали.

Когато влязоха в дома и той я видя сред купчината деца, бързо разбра, че „любовта“ му е претърпяла превращение и че нейната любов към него е била прехвърлена и разпределена между всички тия малки кресльовци. Ролята му всъщност е била толкова преходна и затова се смяташе пренебрегнат. И ако не беше нужен за набавянето на насъщния, може би щеше да бъде и съвсем изоставен.

Влезе в работния си кабинет, надяна пижамата си, обу си пантофите, запали една лула и отново се почувствува у дома.

Навън дъждът шибаше по стъклата, духаше силен вятър, а запалената кахлена печка свиреше.

Съпругата влезе, след като бе приключила работата си около децата.

— Не е време за бране на горски ягоди — каза тя.

— Не, мила жено, лятото отмина, сега е есен.

— Да, есен е — отвърна тя, — но още не е зима и това все пак е утеха.

— Утеха ли! Слаба утеха, щом човек живее един път!

— Два пъти, когато човек има деца, три пъти — когато види внуци!

— Но след това всичко приключва.

— Доколкото няма отвъден живот.

— Съвсем не е сигурно! Но кой знае? Вярвам в него, но вярата ми съвсем не е доказателство.

— Да, ала е хубаво да вярваш и нека вярваме, че още веднаж ще имаме нашата пролет! Нека вярваме в това!

— Да, ще вярваме — каза той и я прегърна.

превод от шведски: Стоян Икономов

ШУБАТА

автор: Ялмар Сьодерберг

През тази година зимата се зададе мразовита. От студа хората се свиваха и изглеждаха по-ниски на ръст: разбира се, с изключение на онези, които си имаха кожени шуби.
Председателят на околийския съд Ричард имаше разкошна шуба. Впрочем тя беше, тъй да се каже, неделима принадлежност от неговата длъжност — той заемаше поста директор на съвсем наскоро създадена компания. А пък неговият отколешен приятел доктор Хенк си нямаше шуба. Затова пък имаше красива жена и три дечица. Доктор Хенк бе бледен и костелив. След женитбата някои пълнеят, други слабеят. Доктор Хенк отслабна.

Настъпваше Бъдни вечер.
В три часа следобед, когато вече бе започнало да се здрачава, Гюстав Хенк се отправи към стария си приятел Йон Ричард, за да вземе пари назаем.
„Толкова лоша се оказа тази година за мен — размишляваше доктор Хенк, — толкова лоша. Здравето ми се разклати, да не кажа съсипа. Затова пък пациентите ми, обратно — почти всички оздравяха и ме посещават вече много рядко. Може би скоро ще умра. Жената също разбира това. Нали го забелязвам. А ако ми е съдено наистина да умра, то нека това стане поне преди края на януари, докато не е дошъл срокът за плащането на проклетата застраховка.“
Потънал в подобни мисли, доктор Хенк стигна до пресечката на улиците „Рейерингстатан“ и „Хамнгатан“. Когато стъпи на платното, за да продължи по „Рейерингстгатан“, той се подхлъзна на заледен коловоз и падна. В същия миг откъм ъгъла стремително изскочи шейна. Кочияшът изруга и конят инстинктивно се метна встрани. Но плазът на шейната все пак задяна доктор Хенк и с нещо остро — гвоздей или бурма — закачи палтото му и откъсна голямо парче плат. Наоколо се струпа тълпа. Полицаят му помогна да се вдигне, някакво момиче го отърси от снега, а една стара дама тъй красноречиво плесна с ръце, като видя скъсаното палто, сякаш, ако можеше, веднага щеше да се захване да го кърпи. Кронпринцът, който случайно минаваше оттам, вдигна шапката на доктора и я наложи на главата му. Произшествието не би имало никакво значение, ако не беше палтото.
— Боже, как изглеждаш, Гюстав — възкликна Ричард, когато Хенк влезе в кантората му.
— Попаднах под шейна — обясни Хенк.
— Все на теб ще се случат такива неща — добродушно се разсмя Ричард. — Но не можеш да се прибереш у вас в този вид. Знаеш ли какво, я вземи моята шуба. А аз ще изпратя прислужника да ми донесе палтото.
— Благодаря — отвърна доктор Хенк.
И като зае от Ричард сто крони, прибави:
— Значи, чакаме те за вечеря.
Ричард бе ерген и по традиция прекарваше Бъдни вечер у семейство Хенк.
По обратния път Хенк бе обзет от чудесно настроение, в каквото отдавна не бе изпадал.
„Това се дължи на шубата — мислеше си той — и ако бях по-умен, отдавна щях да си купя кожено палто на изплащане. В него бих се чувствувал по-уверен, пък и хората биха се отнасяли към мен с по-голямо уважение. Защото на доктор, облечен в пухкава шуба, никой не ще дръзне да плати с такива жалки грошове, каквито обикновено получава докторът, облечен в просто палто с протрита яка. Жалко, че не съм се сетил досега за подобно нещо. Вече е твърде късно.“
Хенк крачеше през Кралския парк. Бе се стъмнило, отново валеше сняг и познатите, които срещаше по пътя, го отминаваха — шубата го правеше неузнаваем.
„Впрочем, кой знае дали е твърде късно? — продължаваше да разсъждава Хенк. — Още не съм стар и може би греша, като мисля, че дните ми са преброени. Беден съм като църковна мишка, но нали самият Йон Ричард забогатя съвсем неотдавна. Напоследък жена ми е студена и намусена. Но ако печелех повече и ако имах шуба, тя несъмнено пак би ме заобичала. Струва ми се, че започна да се държи по-благосклонно към Йон именно когато той се сдоби с шуба. Вярно, че като млада девойка не бе равнодушна към него. Но Йон никога не й направи предложение. Напротив, все й повтаряше, пък и на всички останали, че нямал да рискува да се ожени, докато не си осигурял най-малко десет хиляди годишно. А ето че аз рискувах. Елен беше бедно момиче и охотно ми даде ръката си. Не мисля, че бе кой знае колко влюбена в мен и надали бих я съблазнил, дори и да исках. А аз и не исках. Можех ли да мечтая за такава любов? Подобни неща си въобразявах само на шестнадесет години, когато за пръв път гледах «Фауст» с участието на Арнолдсон. И все пак убеден съм, че в първите години след сватбата Елен ме обичаше. В това човек не се лъже. Че защо да не ме заобича отново? Отначало, като се оженихме, тя винаги бе язвителна с Йон. Но ето че той основа компания, започна понякога да ни кани на театър, купи си шуба. Затова е напълно естествено, че на Елен й омръзна да бъде язвителна.“
Преди вечеря доктор Хенк трябваше да се отбие по работа на още няколко места. И едва в пет и половина, натоварен с пакети, той с мъка се добра до дома. Усещаше силна болка в лявото рамо. Само тя му напомняше за неприятния инцидент. Впрочем и шубата.
„Интересно, как ще реагира Елен, когато ме види в шуба“ — помисли си доктор Хенк.
В антрето бе съвсем тъмно. Тук палеха само когато докторът имаше приемен час.
„Чувам крачките й в хола — сепна се той. — Стъпва леко като птичка. Странно, до ден-днешен сърцето ми замира, когато я чуя да ходи в съседната стая.“
Доктор Хенк не се излъга, че като види шубата, жена му ще го посрещне къде-къде по-приветливо. Тя се притисна към него в най-тъмното кътче на антрето, обгърна шията му, целуна го нежно и пламенно. После, като скри лице в яката на шубата, прошепна:
— Гюстав още не се е върнал.
— Не, той се върна — каза доктор Хенк с несигурен глас и нежно я помилва с двете си ръце по главичката. — Той се върна…
В кабинета на доктор Хенк бумтеше камината. На малката масичка бе сервирано уиски със сода.
Председателят на околийския съд Ричард се бе полуизлегнал, удобно изпънат в дълбокото кожено кресло, и пушеше пура. На самия крайчец на дивана се бе свил доктор Хенк. Вратата към стаята, където госпожа Хенк и децата палеха коледната елха, бе отворена.
По време на вечерята възрастните почти не продумаха. Единствено децата весело бъбреха в надпревара.
— Защо все мълчиш, стари друже — обади се Ричард. — Да не би да се замисли за скъсаното си палто?
— Не — отвърна доктор Хенк. — По-скоро за шубата.
И след няколко минути продължи:
— Мисля си и за нещо друго. Мисля си за това, че тази е последната Коледа, която посрещаме заедно. Аз съм лекар и знам, че не ми остава да живея дълго. Сега съм абсолютно уверен в това. Ето защо искам да ти благодаря за добрината, която ти напоследък проявяваше към мен и жена ми…
— О, преувеличаваш — измърмори Ричард и сведе очи.
— Не, не преувеличавам — отвърна Хенк. — Искам също така да ти благодаря и за шубата. Тя ми подари последните щастливи минути в моя живот. 

==
превод от шведски: Вера Ганчева (пълни авторски права)

Разказът като литературен жанр

Разказът е повествователен жанр, който се характеризира с определен брой думи.

Той е наследник на новелата и продължава по размер нейната форма. Разцъфтява през XiX и XX век като литературен жанр, изразяващ състоянието на обществото с типичните му социални условия. Разказът като като същност и съдържание е близо до реалността, и е критичен.

Първоначално е бил наричан в руската критика "физиологически очерк".

Както очеркът е близо до факта, така и разказът носи в себе си реалното - но повече не като автентично, и измислица, но и като обобщение.

Структурира се   чрез едно събитие или чрез няколко случки, свързващи се помежду си. 

Неговата съкратена структура го различава от повестта и от романа. Разказът предпочита "мигновеността" на действието "случката" и нейния край (завършека). Той работи с малък персонаж и с взаимовъзбудими отношения. 

Разказът обобщава и разкрива типичното, конкретно индивидуалното, като всичко е свързано в така наречените "вътрешни и външни фактори" и носи повествованието на конкретната история, чрез отделен човек или отделно събитие. Конкретната история, въпреки своята мигновеност и ежедневие, предава в общ смисъл стойностите и моралните устои в човешкия живот, предадена предадена и поднесена в необходимия обем думи, било в съвсем кратък или по-голям разказ, носещ необходимото повествование с красотата и изяществото на майсторското слово. 

Именно такъв е разказът на световните майстори: Мопасан във Фрация, Чехов в Русия, Елин Пелин и Йордан Йовков у нас. 

Макар да притежава черти на новелата, разказът е по-близо до анекдота, притчата и алегорията. 

Специфичен е езикът. Разказът трябва до разкрие истината за кратко време, с описанието на една две случки. Затова и езикът е не само предметен, а често и сгъстено метафоричен. Това не е подробният метонимичен език на романа, а езикът на едно по-сгъстено изображение. Елин Пелин започва с метафорично образно представяне на обстановката, повече емоционален, отколкото описателен. Разточителността тук е немислима, като отделното трябва да се забележи в хода на цялото действие. На разказа е необходимо "следкодумие" - да събужда интерес, да търси запомнящото се. 

Трудно е да се определи дължината на един разказ. Класическото определение е, че един разказ трябва да може да се прочете наведнъж. В днешно време обаче разказът най-често е литературно произведение, което се състои от не повече от 20 000 думи. Съществуват обаче регионални различия.

Счита се, че разказът е един от трудните белетристични видове. В него най-често участват ограничен брой действащи лица, защото са ограничени възможностите на малката интрига за включване на много персонажи. За да има голямо познавателно и естетическо значение, разказът трябва да представлява убедително и в същото време художествено обобщение на типични явления от живота. С оглед на това, от къде е взет сюжетът и с какви черти се отличават, разказите биват: битови, исторически, приключенски, батални, научно-фантастични, психологически, хумористични, сатирични и др.

Когато се говори за разказа като за жанр, обичайно се има предвид опита в писането преди времето на модернизма. Експериментите на модернизма с езика и с всяка норма на литературно писане – от графичната до жанровата, правят жанровите очертания на разказа и въобще на всеки писан текст по-малко валидни и възможни за разпознаване.

В новата българска литература от времето на Възраждането писателите развиват реалистичният разказ. Началото на този разказ поставя Любен Каравелов  ("Дончо", "Мъченик", "Неда"). След Освобождението разкази пишат Иван Вазов, Т.Г. Влайков, Георги Стаматов, Георги Райчев, а в по-ново време - Георги Караславов, Ангел Каралийчев, Светослав Минков, Емилиян Станев, Павел Фежинов, Богомил Райнов, Николай Хайтов, и други.

Най-голямата бургаски литературна награда ще бъде дадена днес

Най-престижната литературна награда в Бургас „Златен пегас” ще бъде връчена на стилна церемония днес от 16 часа.

Литературният преглед на създаденото от местните поети и писатели ще започне в 10 часа. Преподавателят от Нов български университет д-р Йордан Ефтимов ще представи критиката си за излезлите през годината стихосбирки, а доц. Вихрен Чернокожев, зам.-директор на...

продължете да четете от: DarikNews.bg Бургас

ОТРАЖЕНИЕ – РОМАН - ПЕТА ГЛАВА

Валя си замина.
Иван, облегнат на фотьойла в хола, опъна крака на табуретка и се замисли. Чувстваше се подсъдим пред строгия проницателен поглед на съдията „Живот” – с цялата си строгост, власт, блясък и светлина; който оковаваше във веригите си, а същевременно раздаваше свобода и любов. На нашия приятел беше ясно, че в живота не всичко е любов, честност, коректност; но и подлост, жестокост, дори и омраза.
Мрачната сянка, обхванала обществото, го потискаше с цялата си власт.
Редом с тази мрачна картина съществуваха и хубавите моменти, които даваха смисъл на живота; а силните духом се бореха да преодолеят своите, наслоени от миналото, многопластови грешки, за да открият себе си. Само тогава човек може да постигне нещо значително, стига да има волята, амбицията, желанието; уповавайки се на възможностите и знанията си, дори и късмета. А и от голямо значение е изграждането на положителна психическа настройка.
Единствено по този начин всеки един индивид стига да иска, може да види и възприеме собствено отражение от миналото и новото си ”его” в съвремието. Само тогава дадена личност има възможност да овладее вътрешния си баланс.

Иван имаше чувството, че за него съществуваха както хубавите; така трудните и непримирими моменти… Единственото му утешение бяха работата, рисуването, музиката, книгите и донякъде срещите с Валя. Какво ли означаваше тя за него? Само една приятелка, или…! Знаеше много добре, че не може да бъде негова спътница в живота, а тя му се натискаше с желанието да бъде само негова. Държеше на нейното приятелство и по тази причина не желаеше да я отблъсква.

Реши да излезе. Не се даваше да го влачи водата в огромния океан – живота. Вървеше към центъра със странното чувство, че ще се случи нещо неочаквано приятно. Подминавайки шадравана и външните маси на заведението, чу женски глас.
- Иване-е-е-е, архитект Георгиев! Може ли…!
Той се обърна. Беше Невена, неговата бивша възлюбена. Спря се за момент. Сметна за некоректно да не се отбие при нея.
- Здравей! Приятно ми е да те видя! – поздрави той усмихнат.
- Привет! Както винаги си много елегантен! Запознай се с приятелката ми!
- Аз съм Наталия! – представи се тя с шармантна усмивка.
- Сядай! – учтиво го покани Невена – Отдавна не съм те виждала!
- Вярно. Как е при теб?
- Добре! До три месеца се омъжвам. – отговори тя и закокетничи. – А при теб?
- Нормално. Все още не съм открил половинката на живота си – отговори усмихнат, за да скрие чувствата си.
- Дано скоро Ви огрее това щастие! Пожелавам Ви този момент от сърце! – реагира Наталия с чаровната си усмивка.
- Сърдечно благодаря! А как да се обръщам към Вас, госпожа или госпожица? – попита със загадъчна усмивка, като я изпиваше с поглед.
Тя отговори по същия начин на усмивката му и не откъсваше поглед от него.
- Госпожица съм, господин Георгиев.
Очите им се сливаха и прегръщаха. Излъчваха нещо повече от топлина.
Тя бе чаровна блондинка, с не много дълга – леко накъдрена руса коса. Големите ù тъмносини очи, финото лице; красивите ù овални форми, спираха дъха му. Тялото ù ухаеше на френски парфюм.
„Каква прелест” – мислеше си Иван, а очите му потъваха в нейните. Чувстваше, че се влюбва от пръв поглед. Усещаше невероятна химия в организма си.
Той извика сервитьорката, поръча за дамите плодов сладолед, а за себе си двойно кафе и кола. Разговаряха близо час. Преди да се разделят, двамата с Наталия си размениха телефонните номера. Само времето щеше да покаже тяхната бъдеща връзка.

© Николай Пеняшки – Плашков

ОТРАЖЕНИЕ - РОМАН - ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

“Общите принципи съществуват само
в главата, в живота има само
частни случаи.”
……………………………………………. Достоевски

Останал сам на масата, Иван бе шокиран от разказа на страдалеца. Опита да се откъсне от тайнствеността на нещата, които чу. Чудеше се на себе си, какво ли го интересуваше всичко това. Като че някаква нежелана и непреодолима сила го привличаше да се интересува от случая. Подтикваше го неговото вътрешно „аз” и не му даваше мира. За да излезе от тази ситуация, по лицето му плъзна едвам забележима усмивка. Това негово качество бе обиграно с години и му помагаше лесно да излиза от подобни моменти.
Не след дълго се появи Валя в изключително шармантен вид. Беше със силно вталена червена рокля, стигаща до прасеца ù. Косата ù бе прибрана назад, закопчана с красива черна шнола. Фината дълга шия и златното колие ù придаваха готически вид.
- Здравей, скъпи! – поздрави тя с чаровна усмивка.
- Здравей, красавице! Тъй като те гледам, не бих могъл да устоя на красотата ти! – той стана, поднесе ù стола да седне и целуна по бузата – Как си, скъпа? – ароматният френски парфюм и кадифената ù нежна кожа разбунтуваха мъжкото му достойнство.
- Благодаря! Отлично! – закокетничи тя, а усмивката ù бе не само чаровна, но и предизвикателна.
Кръстоса крака, като внимателно плъзна горния по бедрото на Иван и го погледна с леко присвити мигли, а върхът на езика ù облиза устните. Сетне въздъхна бавно и дълбоко. В нея се чувстваше тектонична мощ на неизригнал вулкан. Продължаваше да го съзерцава с проницателния си поглед, а дишането ù зачести.
- Струва ми се, че преди около петнадесет минути не си бил сам. Събеседникът ти е около петдесет и тригодишен, просяк, не много висок, с добро телосложение, светли очи, не много шарена коса и брада. Същият ти е разказал одисеята си, а и се притеснява за млада жена дали е жива – вероятно много близка, може би дъщеря. Имам странното усещане, че ще имаш много близка връзка с този човек…
- Ти ме изуми! Не може да бъде! – прекъсна я Иван, а очите му бяха широко отворени – Откъде това ясновидство?!
- Не е моментът да ти отговарям на този въпрос! Ще си позволя да те попитам нещо конкретно, не, че не мога да ти кажа, но желая да го чуя от теб, поради чисто психологическа причина.
- Нека си поръчаме по нещо и ще говорим!
Скоро сервитьорката мина край тях и си поръчаха кафе и безалкохолно.
- Слушам те! – подкани я той и запали цигара.
- Колко възможности за сериозна връзка си имал и какво конкретно си направил за тяхната продължителност? Не си мисли, че не знам какво ще ми отговориш.
- Досега съм имал три възможности за избор на другарка в живота. Две от тях бяха краткотрайни. Последната продължи три години. Невена започна да ми изневерява с мой приятел. Много пъти сме разговаряли сериозно, без да се караме, но резултат никакъв. Опитах да я разбера в много отношения, но без резултат.
- Слушай, миличък, струва ми се, че нивото на изискванията ти е доста високо. Поставяш строги правила, затова не се задържат жените при теб.
Продължителната връзка, която си имал с Невена, доказва, че е държала на твоето присъствие. Не може да се каже, че не сте си пасвали. Не си мисли, че за раздялата ви има вина само в нея! Знаеш много добре каква е причината в теб, за да се разделите. Имам усещането, че в близките няколко дни ще срещнеш голямата любов.
- Сериозно ли говориш?! Шегуваш ли се? – попита изненадан Иван.
Той отпи от кафето и запали нова цигара. Думите на Валя го озадачиха и заинтригуваха. Почувства, че в него пропълзя като змия някакво странно усещане. Като че мравки пропълзяха под кожата му и проникваха както в мозъка, така и в кръвта. За да запази видимо спокойствие, на лицето му се появи едвам забележима усмивка.
- Вярно, никога не съм се замислял по този въпрос! Не съм поставил на преден план мислите си относно това…!
- Скъпи, ти си човекът, който не се предава лесно и освен това си интелигентна, и импозантна личност, която много харесвам – замълча за известно време и сетне продължи – Имам нужда от теб! Желая те!
Той не очакваше подобни думи от нея. Хвана я за ръката и каза:
- Валя, моля те! Недей…! Не е мястото тук…!
- Знам! Това чувство е по-силно от мен! Моля да ме разбереш! Въпреки това, нямам право да ти се бъркам в живота…! Нека се омитаме от тук!
- Съгласен съм!
Вечерта премина в много нежност и страст.
На сутринта слънцето ги събуди с ласките си. Докато тя приготви закуската, Иван излезе на терасата, за да изпуши една цигара и се заприказва със съседа си; сетне се изкъпа. Влизайки в кухнята, усети уханието на приятно препечени филийки и ароматно кафе.
- Какво ще правим днес? – попита Валя, полагайки нежно ръка върху неговата.
- Ти какво, семейно ли искаш да го изпълняваме?! Аа-а-а! Кажи де! Как я мислиш тази работа?
Тя го погледна с изненада, но и засегната.
- Значи… всичко това досега е било една измама, лъжа и подигравка към чувствата ми и мен?! Защо говориш така?
- Не-е-е, няма такова нещо! – отговори той, като хвана ръката ù, гледайки я в очите – Знам, че изпитваш силни чувства към мен, но… Съжалявам, скъпа!
- Прав си, миличък! Знаеш много добре, че не мога да заповядвам на чувствата, които изпитвам към теб. При това положение, какво мислиш за съвместната ни служебна работа? Невъзможно е да продължавам така.
- Ще ти кажа какво да правим! Но знай, че най-искрено желая да запазим приятелството си. Много те моля, избий си от главата, че между нас може да съществува лъжа и измама…
- Съгласна съм! Зададох ти един въпрос, какво ще правим днес?
- Не знам! Трябва да помисля! За сега нямам планове. Понякога събитията се възбуждат и се нареждат от само себе си.
- Може би си прав! – каза Валя, гледайки го в очите.
Той пиеше кафето си и си мислеше за вчерашния разговор с просяка. Може би имаше нужда от него като специалист. Ако го вземеше на работа, можеше да му бъде от полза и да го изкара от тежкото положение, в което бе изпаднал.
Съществуваше някакво неопределено усещане за привързаност към Стефан. Вътрешно в себе си не можеше да определи защо. По лицето му плъзна лека усмивка.
- Ей, мислител! – обърна се към него Валя! – Досещам се какво сте говорили вчера със Стефан, преди да дойда. Този страдалец е загубил много в живота. Единствените, които са му останали, са двамата братя близнаци, които са най-големият му проблем. Не искат нито да го видят, камо ли да го чуят… А горкият човек няма никаква вина… Цялата вина е в жена му… А за нея не мога да кажа нищо. Имам друга причина за това и трябва да го премълча…
- Валя, как може да знаеш подробности за разговор, на който не си присъствала?
Тя подпря с длани главата си и постоя така известно време.
- Извинявай, но ще трябва да изпия един аналгин!
Кирил запали цигара, замисли се бавно и вяло, за суетата, безсмислието, фалша и ултраизма в обществото.
Тя прекъсна мислите му.
- Ти каза, че събитията идват от само себе си. Така е, ще дойде моментът, без да знаеш кога и къде, ще имаш отношения с хора, които най-малко очакваш! Извинявай, но повече по този въпрос няма да ти говоря!
Той стоеше като препариран. Поокопити се и попита:
- Защо ми казваш всички тези неща? Не можа ли да ми ги спестиш? Казваш, че ме обичаш, а пък…
- Прости ми, скъпи! – прекъсна го тя, погали го по лицето и целуна.
- Прекрати вече, не съм те молил за нищо! – отсече той.
- Извинявай, моля те! Съжалявам!
- Добре-е-е, добре! Прощавам ти! – отговори той, утвърждавайки с движение на ръцете си.
- Благодаря ти!
- Валя, от година и половина работим заедно, но не знам много неща за теб и семейството ти, затова ще те помоля да ми разкажеш!
- Добре! Родителите ми са от Плевен. Дошли са във Варна няколко месеца след сватбата си. Майка ми е с музикално образование. Свири на пиано и цигулка. Баща ми е авиоинженер. Имам брат, две години по-голям от мен. Живея в самостоятелно жилище от две години, което ми е завещано от моя леля. Дарбата на ясновидка е по линия на майка ми. При мен е изразена в по-силна форма. Завърших архитектура с голямо желание. Доставя ми удоволствие да рисувам, а психологията, астрологията и художествената литература, са другото ми аз.
- И за мен изобразителното изкуство е голямо удоволствие. Рисувам от дете.

Никога не съм спирал това удоволствие.
- Имаш ли картини вкъщи, които са твои?
- Всички са мои.
- Сериозно ли говориш?
- Да-а-а! Включително и графиките!
Той извади от един шкаф папка от дело – пълна с графики и я сложи пред Валя. Тя се абстрахира от всичко и започна да ги разглежда внимателно!
- Скъпа, искаш ли още кафе? Има сок от „Ябълка” и „Кайсия”.
- Може! Кафе и сок „Кайсия”.
От кафе-машината кафетата станаха бързо.
- Благодаря! Ако всички мъже бяха като теб, ние жените щяхме да бъдем щастливи – а чаровната ù усмивка озари лицето.
- Ти пък намери какво да кажеш! Сигурно има и по-добри от мен! Все пак благодаря за комплимента! – погледна я със закачлива усмивка.
След като разгледа графиките, Валя изрази положително професионалното си мнение.
Той изгледа Валя с приятна усмивка и попита:
- Ти работиш ли графики?
- Да! Освен това пейзажи и портрети. Заповядай някой ден вкъщи, да ти ги покажа? Една от стаите е почти пълна с най-различни неща.
- Ще се радвам да ги видя!
- Колко време има, откакто си създал архитектурното бюро?
- От три години и половина, а освен това съм и собственик на агенцията за недвижими имоти. До три месеца разширявам бизнеса си.
- А разширението към сградата твое ли е?! – попита учудено тя.
- Да!… Извинявай, но бих желал да те питам, дали си имала сериозна връзка до сега?
- Да! Близо година. Разбирахме се много добре! Беше страхотен, изключително интелигентен и много влюбен в мен; докато аз изпитвах само приятелски чувства. Не се замислях много за взаимоотношенията ни! Дойде моментът, когато той ме принуди да проведем сериозен разговор. Впоследствие се оказа, че ми е първи братовчед, когото не съм виждала от детските си години.
- Явно, че родителите ви не са поддържали дълго време връзка.
- Леля и вуйчо година след сватбата си избягват в Ню Йорк. Братовчед ми е роден там. Още от малък са го учили на български – писмено и говоримо. Завършил е в Бостън.
- По каква причина е в България и най вече във Варна?
- Има хотел на Златните. Запознахме се на едно събиране с приятели в ресторанта на хотела му. Когато разбрахме, че сме първи братовчеди, всичко се промени и намести.

автор: Николай Пеняшки - Плашков  

МЪЖ НА ЖЕНА СИ

автор: АНИТА ТРИФОНОВА

….
Целуваше я. Навсякъде, където стигаха устните му. А ръцете. О, за тях нямаше граници. Не се спираха дори, когато достигаха кадифето на бедрата и. Пред очите му беше притъмняло, адреналинът му беше покачен и нямаше как да се спре. Женичката си я биваше. Беше красива блондинка. Имаше пищни гърди, от които той полудяваше, красиви бедра и кръшно тяло. Беше си направила прическа, но Симо не разбираше от прически. Той разбираше от жени -всякакви. Какви ли не бяха минали през леглото му. Какво легло? Май повечето му се отдаваха по пътя за леглото. Така и сега с тази Маичка.
- Майче, хайде де! Няма да се правим на девици я. Хайде, не се дърпай. Вярно че е по възбуждащо, но бати ти Симо не ги обича тия. Ще ме приемеш и мене и него- всякак. На мъжа си така ли се дърпаш?
- О, бе Симо! Стига! Гъделичкаш ме.
- Женичке, не ми играй тези театри ами се отпусни. Да не си ученичка я. Те, ученичките по така го дават.
Симо обхвана гърдите на Мая, притисна се и потъна в нея. Мучеше и бълваше пяна от устата си, която се стичаше по голота тяло на Мая. Тя просто нямаше накъде да мърда, а и се страхуваше, да не чуят комшиите. Приятелката и беше дала ключ на жилището си и нищо не я бъркаше, но Мая знаеше как бие Пешо -нейният съпруг. Не и се искаше пак да ходи с тъмни очила. Нали това искаше да е със Симо. Ето, стана, случи се.
- Хайде, моето момиче! Хайде, стига, размърдай се. Твоя Пешо го няма тук. А тази моята чавка, кой знае с кого си пече дупето. Била на конференция някаква по морето. Айде бе, на бати Пешо тези не му минават. Ние с тебе, моето момиче, ще си прекараме чудесно. Само не ми казвай, че ти е за първи и последен път. Пък казвай и да казваш кой вярва.
Ръцете му сновяха навсякъде. С горещи пръсти изписваше кръгове по гръбнака на Мая, която стенеше от удоволствие. После слизаха надолу и се впиваха там…..където трябваше. Целуваше страстно всички устни. Имаше я, въпреки всичките закони на света. Задоволяваше животинската си страст и се гордееше с това. Бяха паднали всички зъдръжки, морал, гордост. Целуваше я , желаеше я. Въпреки всичко. Кръвта нахлуваше в главата му, сърцето туптеше до бяс. Жаден, все по жаден ставаше. А пиеше… Мая пъчеше пищната си гръд и екстазно притваряше очи. Не мислеше вече за таксито. Не мислеше да се прибира. Беше забравила и за Пешо, за проблемите в работата и за децата дори. Галеше Симо по гърдите, корема… Необузданата похот манифестираше. Огнени езици я облизваха. Беше в екстаз.
- Искам! Искам!
- Същото искам и аз, гълъбче!
Носеха се по течението забравили всичко около себе си, забравили кои са. Но всичко свърши и трябваше да се прибират. Няма как. Бяха семейни и двамата все пак. Мая реши последна да излезе, за да заключи. Извика асансьора и какво да види. В него беше нейният Пешо с едно младо момиче- блондинка. Целуваха се, но бяха в гръб и не я видяха. Поне тя така си помисли. Побягна надолу по стълбите и усети, че сърцето и излиза от ритъм. Спря първото такси и се прибра цялата обляна в сълзи.
На следващия ден Симо не я потърси, не я потърси и на по следващия, но в съседния апартамент дойде да живее същото това момиче, което беше с нейния Пешо в асансьора. Така или иначе не се видяха, изнесе се при майка си с децата.
Един слънчев летен ден Мая седеше на пейката в градината и се радваше на внучето си. Скоро беше проходило и беше голям сладур. Тогава…. видя Симо. Беше побелял, но беше все така хубав.
До него вървеше красива блондинка, навярно съпругата му. Мая не му се обади, нямаше смисъл. От оня нейния Симо нищо не беше останало. Искаше да запази хубавия си спомен за преживяното някога с него. И се заслужаваше. Досега на тези години по добър любовник от Симо не беше срещнала.
Стана от пейката, прегърна внучето си и се запъти към близкия магазин. Трябваше да пазарува и да сготви нещо за вечерта, че младите ще си дойдат от почивка тази вечер. Беше доволна от живота. Въпреки всичко.

Хайку - 12

на оградата
накацаха гълъби
спогледаха се

***
the fence
pigeons perched
looked at each other

 

ПОЧТИ НЕВЪЗМОЖНА ЛЮБОВ

Приятелката ми Катя бе една от най-красивите в града – красива като кошута, с дълга черна коса, накратко казано нямаше нищо, което да и липсва.
Най – изтънченият поет или писател не биха могли да намерят думи, а и едва ли най-великия художник или скулптор биха могли да пресъздадат красотата и.
В баланс на всичко това бяха и недостатъците, които притежаваше. Като антипод на красотата и, бе нейната непримирима ревност, магарешки инат, необуздана страст, с готовност да изнасили дори любимия.
Въпреки всичко това, бях лудо влюбен в нея…

„ Ах, тази Катя! – Казвах си аз, и се питах. – Кога ли ще отговори на чувствата ми? – държах ръцете, а сетне галех лицето и, целувах кадифената кожа на челото, и страните и.

Изричах възможно най – нежните и красиви думи, дори и казах, че прилича на разярена котка…
За отбелязване бе, че мълчеше като мумия. Очите и бяха широко разтворени. Имах чувството, че криеха неописуема енергия, готова да изригне. А прекрасните и изящни, овални форми приличаха на желани и недокосвани сочни плодове.
В мен се бореха антагонистични чувства, но бях наясно с любовта която изпитвах, а и химията живееше в нас, когато се докосвахме.
Дъхът и бе толкова ухаещ, че предизвикваше желанието ми да целувам прекрасните и устни, шията и цялата физическа същност.
Тя положи ръце на раменете ми, сетне ме прегърна, целуна по бузата, въздъхна бавно, дълбоко, а прекрасните и очи не изразяваха нищо.

- Слушай, миличък! Нека не бързаме и времето да покаже! Но това, което направихме снощи, бе моментно влечение.

В този момент изражението и не изразяваше съжаление, а това за мен означаваше много.
- Искам да знаеш – каза тя спокойно, – че в подобна ситуация бях изпаднала с братовчед ти Петър. Той също очакваше нещо съществено, но не се получи, въпреки че ми се обясни в любов. Бъди сигурен, че не желая да се кълна в чувствата ми към теб, въпреки съществуването на някаква химия, но не се отчайвай!
- Стига, престани…! Аз…, братовчед ми…! Какво ме интересува той?!

Бях ядосан, но любовта бушуваше в мен. А дали беше невъзможна?!
Между нас нямаше разногласия, предстоеше да се изясним, а това го доказа една прекрасна вечер на свещи, изпълнена с много нежност и любов, а и времето доказа съществуването и.

автор: Николай Пеняшки
/включен в сборник разкази "ДОКОСВАНЕ"/

Първата новобългарска печатна книга в библиотеката за чуждестранна литература

Невижданите по размах и разнообразие Дни на българската духовна култура в Русия завършиха. Но една тяхна веществена следа ще остане завинаги в Държавната библиотека за чуждестранна литература „Рудомино”.

Нейната сбирка се попълни с рядката книга „Кириакодромион сиреч Неделник”, която, в рамките на състоялия се тук вернисаж „България – родина на кирилицата”, подари на библиотеката главният научен сътрудник на Института по славянознание към РАН и чуждестранен член на БАН Григорий Венедиктов. Ето какво разказа той за историята на появата на тази книга в Русия и в личната му сбирка:- Това издание, известно в съкратен вид като „Неделник”, е първата новобългарска печатна книга. Тя изигра голяма роля в духовното развитие на българския народ в епохата на национално-културното му възраждане. За първи път книгата е издадена през 1806 година в румънския град Римник. Тези 95 проповеди и поучения от Евангелието и библейски разкази са подготвени за публикуване от изтъкнатия деец на българското Възраждане епископ Софроний Врачански. Той е автор на редица трудове, в това число и (уви, не издадената) прочута автобиография „Житие и страдания грешнаго Софрония”. Както е известно, „Неделник” до Освобождението е издаван три пъти и е бил една от най-популярните и четени сред народа книги. Към нея са прибягвали и в богослужебната практика, младежите са се...
продължете да четете от тук:
http://bulgarian.ruvr.ru/2012_11_29/Prvata-novoblgarska-pechatna-kniga-v-bibliotekata-za-chuzhdestranna-literatura/