автор: Христо Фотев
Ромео пак поведе Жулиета
по старите си вкаменени дири.
В градините с премръзнали дървета
или потайно в тесните квъртири...
И в сенките на техните пердета
със устни, и от пламъци по-сини,
Ромео пак целува Жулиета
като преди, преди, преди
години!
2
В поледицата звънко потрепера
тополата... И всичко занемява!
- О, примавера! Белла, примавера -
виелицата ли сега запява?
Една прегръдка къса на перона!
Едно последно - "О, мисли за мене"!
И става цялата земя Верона,
потънала в невиждано цъфтене!
3
Ах, колко дълго, дълго сме живели
на сцената в различните спектакли!
Кога луминесцентните кристали
заместиха маслинените факли?
И ти - красива в техните сияния -
дойде при мене като от безкрая...
За щастие ли, или за страдания -
не зная!
4
Да тръгнеме! Аз трябва да говоря,
защото става нещо страшно с мене.
В една следкарница със много хора
да седнеме, притиснали колене.
И с треперящи лакти върху кръга
на масата - с димящите кафета -
ще ти разкажа как Една излъга
сърцето ми, че била
Жулиета!
5
Приличахте си в устните - наверно
не си била целувана тогава.
В косите и канеленото черно
и досега не мога да забравя!
Два подписа благословиха брака!
Два поклона във бялата й къща...
И тя получи право да ме чака,
да ме изпраща и да ме прегръща!
6
В саксиите цикламите цъфтяха
и в сянката на праните пижами
отдавна прецъфтяха - пожълтяха
червените и белите циклами!
Пристигаха добрите философи -
съседите - и спореха тепърва
дали да бъде пържена с картофи,
или с домати прясната пъстърва!
7
С пъстървата поднасяха салат
и виното си пиеха спокойно.
Потупвани доволно по бедрата
съпругите запяваха нестройно...
Хазяина със старата цигулка
подхващаше напевите горещи
и на дивана плюшената люлка
люлееше пияните ми плещи!
8
Разсъмваше ли се - звънтяха стъпки,
звънтяха думи и звънтяха менци...
Събуждаха ме трескавите тръпки
на чакащите корабокрушенци...
Главата - пуста, раменете - болни
и вместо хора - чакани с години -
непоносими и самодоволни -
пингвини!
9
Сияеше във блашно, постно, млечно
на кухнята им къщата могъща...
Във събота срещу неделя - вечно
с бутилката добра, една и съща,
пристигаха добрите философи -
съседите - и спореха тепърва
дали да бъде пържена с картофи,
или с домати прясната пъстърва!
10
Закуска - и отново осем часа
във сградата с тапети много стари.
Разтваряше добрата "Дом-украса"
вратата си за моите другари...
По-младите стояха до вратата,
по-старите - до печката огромна...
До края ще ги помня - имената
единствено не мога да си спомня!
11
С колегата си бяхме нещо сложно
по принципи, по възгледи, по чувство!
Художници в отдела за приложно
или подобно някакво изкуство...
Той бягаше картони да купува,
а после ги нарязвахме на ленти.
И текста леви, леви марширува
в шпалира от червени орнаменти!
12
Боите ни се радваха - и ние
се радвахме по детски на боите!
Ликуваше безличната хартия,
приела на героите чертите.
Рисувахме в очите им възторга -
медалите по бялата им пазва...
И казваше накрая профгрупорга:
"Добре е! Като че ще заприказва"...
13
Поруменели, ний брояхме текста
и часовете по портрета - после,
разбойници в морето на кодекса,
го пращахме при касиера, после
оставахме отново в тишината,
живото си отиваше с портрета...
Тогава се разтваряше вратата
и идваше жена ми -
Жулиета!
14
Отивахме в градината, където
замайваше разцъфналата лайка.
И бавно посиняваше в небето
на облаците бялата мозайка.
Висяха ваксаджийските сандъци
по циганските детско-слаби плещи,
а трите продавачки на фъстъци
запалваха големите си свещи
и простата, циментова Диана
оглеждаше безплодното си тяло
в зелената повърхност на фонтана
като във флорентинско огледало...
...Вървяхме ний! Мълчахме в тишината!
А някъде зад всичките небета
безшумно се събличаше луната
със тънките ръце на Жулиета!
15
И падахме в леглото уморени.
Заспиваше тя може би щастлива
на бялата възглавница до мене
като момиче тиха и красива...
Усмихваше се бледа, просто бяла,
а аз я гледах тъжен и учуден -
защото може, както е заспала,
да не поиска тя да се събуди!
16
И тя не се събуждаше - мълчеше
заключена... от сънища пияна!
И тихо беше!
Тихо!
Тихо беше!
А времето струеше от тавана...
Отекваха край мене часовете
безцветни, монотонни, упорити -
роднините й в старите портрети
приличаха на черни сталактити!
17
В прозорците, по-глухи от гоблени,
душата ми се взираше... Тогава
разбрах аз, че някъде - не в мене -
живота ми като вода минава...
Че някъде живота тържествува,
ликува и прощаваи наказва,
но в моето сърце не съществува
и моето лице не забелязва!
18
Къде е той?... Мълчеше Жулиета!
Мълчаха сталактитите! - Къде е?
Не искам да живея без морета
и без герои - исктам да живея!
Не ми е нужна мъдрата ви грижа!
Насреща ми не тръгвайте, защото
аз - Дон Кихот - сега ще ви пронижа
във веселото име на живота!
19
Къде е той? И как да го позная?
Да го докосна и да го открия?
Аз искам да живея - да мечтая!
Да съм герой!
Най-верния!
Добрия!
Навсякъде да съм - във всяко време,
във всяко нещо и във всички хора!
За да не бъде любовта ми бреме,
да се усмихвам - вярно да говоря!
20
Но спеше тя - мълчеше Жулиета!
Портретите мълчаха - и без думи
аз се загледах дълго във лицето -
в ръцете й разпънати върху ми...
Сърцето ми почувства, че те няма,
и се заблъска в тъмната си клетка...
21
Разбира се - небето не изчезна!
Не експлодира земната обвивка!
Луната от върха си ме погледна
със свойта ренесансова усмивка!
Дърветата отново разцъфтяха...
И пак в нощта сърцето ми завика...
Гледачките на карти те видяха
и казаха ми, че си дама пика!
22
Ах, колко дълго, дълго сме живели
на сцената в различните спектакли!
Кога луминесцентните кристали
заместиха маслинените факли?
И ти - красива в техните сияния -
дойде при мене като от безкрая -
за щастие ли, или за страдания
- не зная!
23
Да тръгнеме по светлите пътеки
на деветстотин шестдесет и трета...
Аз съм Ромео от рода Монтеки!
Наистина ли ти си Жулиета?
И тебе ли те лъгаха?
Прости ми
и не плачи! Да тръгнеме веднага!
Повтаряй ми - крещи ми свойто име
и ми подай забравената шпага!
24
Крещи ми свойто име - не забравяй,
че ти си Жулиета! Излъжи ме,
че птицата в градината е славей...
Ромеевите жестове върни ми
и словото Ромеево... Не спирай!
Не падай ти на сцената огромна!
Ти милосърдно текста ми суфлирай!
Аз ще си спомня! Всичко ще си спомня!
25
Ти текста ми суфлирай! Аз с такава
невероятна сила ще играя,
че в своята игра ще те забравя
и ще забравя автора - накрая
ще се усмихна аз в нощта сурова,
ще се изправя върху тротоара...
По дяволите твоята отрова,
аптекарю!
26
О, колко нощи с тяло уморено
и въпреки умората си - нежна -
ти хвърляше палтото си зелено
като поляна по земята снежна...
Или в дъжда по стълбите гранитни,
с бетонени и дървени извивки,
посрещната от много любопитни
и много унизяващи усмивки...
Ти падаше от въздуха по-бяла,
по-тежка от разпятия върху ми!
А после се усмихваше - видяла
уплахата в очите ми безумни...
Подаваше ми на косите гъсти
червеното и черното горене -
люлееше ме с трескавите пръсти
на любовта си,пазена от мене!
27
Понякога - печална, хладна, гола-
ти плачеше - до мене ти мълчеше!
Тежеше ти жестоката ми роля
и страшното ти име ми тежеше...
Аз падах върху нервните ти тръпки
и исках може би да те запазя,
но ти крещеше в моите прегръдки
от болка и обида, и омраза!
28
Къде си ти? До мене ли? Върви си?
Не си отивай, моля те, прости ми!
Обичай ме до края - усмихни се
и в своята усмивка приюти ме...
Не сме самотни ний! Недей повтаря,
че няма по-самотни във всемира -
Меркуцио не свири на китара,
но ни отстъпва своята квартира!
29
Ний влизаме по-тихи от луната.
На пръсти в коридорите вървиме
и тежката вода на тишината
е пълна със вкуса на твойто име
и мойто име... Ний сме много бледи!
И много тихи - малка е Верона!
Известно е на близки и съседи,
че нашата любов е "незаконна"!
30
Смутени са фасадите червени
на гражданските правови кодекси!
Кварталните светци са възмутени
до дъното на своите комплекси!
Ний бягаме... И някаква градина
ни скрива под високата си арка...
със блясъка на свойта перушина
и козина - ни среща зоопарка!
31
Бизона се бунтува - и рогите
са впримчени в изстреляната прашка.
Пауна ни поглежда със очите -
хилядата - на своята опашка...
Лъва не се надява за победа -
смирена е походката му тежка.
Маймуната ни гледа, гледа, гледа -
усмивката й е почти човешка!
32
И ме обзема ненадейно чувство!
Сега си с мене ти - и аз живея!
Ще издържим ли страшното изкуство
да сме човеци... Аз да съм Ромео!
Ти - Жулиета... Малката маймуна
ни гледа, гледа, гледа и се скрива!...
Благодаря ти - дай да те целуна -
понякога си толкова красива!
33
И толкова си в мене - че се плаша
и искам да изчезна! Да се скрия!
Но ти си цяла в стъклената чаша
на мойте часове... И аз те пия!
Във въздуха си, в градските дървета!
В тромпета на казиното -
по-стройна
от бронзовите звуци на тромпета -
ти цяла си в нощта ми неспокойна!
34
И се разсъмва... Тръгваме пияни
от въздуха на някоя алея...
с походките на древни християни
пред римската тълпа на Колизея!
И въпреки това - недей повтаря,
че няма по-самотни във всемира...
Меркуцио не свири на китара,
но ни отстъпва своята квартира!
35
О, дворове по-шумни от слугини!
И улици - събрани на площада!
Комини... И комини... И комини...
Ограда... И ограда... И ограда...
Театъра е до съда - съвета,
пожарната, часовника, файтона...
И блясъка на голите дървета
по голите площади на Верона!
36
Понякога страхът ни застъклява!
Тогава най-невзрачната завеса
езика си внезапно раздвоява:
Къде са? Не видяхте ли къде са?
Завесата се блъска във небето,
дърветата и хората - къде е?
Безсрамницата Жулиета де е?
И този стар алкохолик Ромео?
37
И във една от нощите, броени
от двама като сребърни монети,
аз знам - ще се събудят разярени
Монтеки - съюзени с Капулети...
Верона ще изтръпне занемяла
като китара, стъпкана на прага,
и ще прониже дрехата ми бяла
Тибалтовата шпага!
38
Тибалт ще трябва да умре - защото
е страшната ръка на Капулети...
Не искам да повярвам, че живота
и любовта са врагове заклети!
Не искам! И какво, че наранени
са нашите души от много болка! -
Аз ще ти кажа - ние сме родени
да помириме любовта с живота!
39
Ах, колко дълго, дълго сме живели
на сцената в различните спектакли!
Кога луминесцентните кристали
заместиха маслинените факли?
И ти - красива в техните сияния -
дойде при мене като от безкрая!
За щастие ли, или за страдания -
не зная!
40
Да тръгнеме...
На Ц.Д.1
Ромео пак поведе Жулиета
по старите си вкаменени дири.
В градините с премръзнали дървета
или потайно в тесните квъртири...
И в сенките на техните пердета
със устни, и от пламъци по-сини,
Ромео пак целува Жулиета
като преди, преди, преди
години!
2
В поледицата звънко потрепера
тополата... И всичко занемява!
- О, примавера! Белла, примавера -
виелицата ли сега запява?
Една прегръдка къса на перона!
Едно последно - "О, мисли за мене"!
И става цялата земя Верона,
потънала в невиждано цъфтене!
3
Ах, колко дълго, дълго сме живели
на сцената в различните спектакли!
Кога луминесцентните кристали
заместиха маслинените факли?
И ти - красива в техните сияния -
дойде при мене като от безкрая...
За щастие ли, или за страдания -
не зная!
4
Да тръгнеме! Аз трябва да говоря,
защото става нещо страшно с мене.
В една следкарница със много хора
да седнеме, притиснали колене.
И с треперящи лакти върху кръга
на масата - с димящите кафета -
ще ти разкажа как Една излъга
сърцето ми, че била
Жулиета!
5
Приличахте си в устните - наверно
не си била целувана тогава.
В косите и канеленото черно
и досега не мога да забравя!
Два подписа благословиха брака!
Два поклона във бялата й къща...
И тя получи право да ме чака,
да ме изпраща и да ме прегръща!
6
В саксиите цикламите цъфтяха
и в сянката на праните пижами
отдавна прецъфтяха - пожълтяха
червените и белите циклами!
Пристигаха добрите философи -
съседите - и спореха тепърва
дали да бъде пържена с картофи,
или с домати прясната пъстърва!
7
С пъстървата поднасяха салат
и виното си пиеха спокойно.
Потупвани доволно по бедрата
съпругите запяваха нестройно...
Хазяина със старата цигулка
подхващаше напевите горещи
и на дивана плюшената люлка
люлееше пияните ми плещи!
8
Разсъмваше ли се - звънтяха стъпки,
звънтяха думи и звънтяха менци...
Събуждаха ме трескавите тръпки
на чакащите корабокрушенци...
Главата - пуста, раменете - болни
и вместо хора - чакани с години -
непоносими и самодоволни -
пингвини!
9
Сияеше във блашно, постно, млечно
на кухнята им къщата могъща...
Във събота срещу неделя - вечно
с бутилката добра, една и съща,
пристигаха добрите философи -
съседите - и спореха тепърва
дали да бъде пържена с картофи,
или с домати прясната пъстърва!
10
Закуска - и отново осем часа
във сградата с тапети много стари.
Разтваряше добрата "Дом-украса"
вратата си за моите другари...
По-младите стояха до вратата,
по-старите - до печката огромна...
До края ще ги помня - имената
единствено не мога да си спомня!
11
С колегата си бяхме нещо сложно
по принципи, по възгледи, по чувство!
Художници в отдела за приложно
или подобно някакво изкуство...
Той бягаше картони да купува,
а после ги нарязвахме на ленти.
И текста леви, леви марширува
в шпалира от червени орнаменти!
12
Боите ни се радваха - и ние
се радвахме по детски на боите!
Ликуваше безличната хартия,
приела на героите чертите.
Рисувахме в очите им възторга -
медалите по бялата им пазва...
И казваше накрая профгрупорга:
"Добре е! Като че ще заприказва"...
13
Поруменели, ний брояхме текста
и часовете по портрета - после,
разбойници в морето на кодекса,
го пращахме при касиера, после
оставахме отново в тишината,
живото си отиваше с портрета...
Тогава се разтваряше вратата
и идваше жена ми -
Жулиета!
14
Отивахме в градината, където
замайваше разцъфналата лайка.
И бавно посиняваше в небето
на облаците бялата мозайка.
Висяха ваксаджийските сандъци
по циганските детско-слаби плещи,
а трите продавачки на фъстъци
запалваха големите си свещи
и простата, циментова Диана
оглеждаше безплодното си тяло
в зелената повърхност на фонтана
като във флорентинско огледало...
...Вървяхме ний! Мълчахме в тишината!
А някъде зад всичките небета
безшумно се събличаше луната
със тънките ръце на Жулиета!
15
И падахме в леглото уморени.
Заспиваше тя може би щастлива
на бялата възглавница до мене
като момиче тиха и красива...
Усмихваше се бледа, просто бяла,
а аз я гледах тъжен и учуден -
защото може, както е заспала,
да не поиска тя да се събуди!
16
И тя не се събуждаше - мълчеше
заключена... от сънища пияна!
И тихо беше!
Тихо!
Тихо беше!
А времето струеше от тавана...
Отекваха край мене часовете
безцветни, монотонни, упорити -
роднините й в старите портрети
приличаха на черни сталактити!
17
В прозорците, по-глухи от гоблени,
душата ми се взираше... Тогава
разбрах аз, че някъде - не в мене -
живота ми като вода минава...
Че някъде живота тържествува,
ликува и прощаваи наказва,
но в моето сърце не съществува
и моето лице не забелязва!
18
Къде е той?... Мълчеше Жулиета!
Мълчаха сталактитите! - Къде е?
Не искам да живея без морета
и без герои - исктам да живея!
Не ми е нужна мъдрата ви грижа!
Насреща ми не тръгвайте, защото
аз - Дон Кихот - сега ще ви пронижа
във веселото име на живота!
19
Къде е той? И как да го позная?
Да го докосна и да го открия?
Аз искам да живея - да мечтая!
Да съм герой!
Най-верния!
Добрия!
Навсякъде да съм - във всяко време,
във всяко нещо и във всички хора!
За да не бъде любовта ми бреме,
да се усмихвам - вярно да говоря!
20
Но спеше тя - мълчеше Жулиета!
Портретите мълчаха - и без думи
аз се загледах дълго във лицето -
в ръцете й разпънати върху ми...
Сърцето ми почувства, че те няма,
и се заблъска в тъмната си клетка...
21
Разбира се - небето не изчезна!
Не експлодира земната обвивка!
Луната от върха си ме погледна
със свойта ренесансова усмивка!
Дърветата отново разцъфтяха...
И пак в нощта сърцето ми завика...
Гледачките на карти те видяха
и казаха ми, че си дама пика!
22
Ах, колко дълго, дълго сме живели
на сцената в различните спектакли!
Кога луминесцентните кристали
заместиха маслинените факли?
И ти - красива в техните сияния -
дойде при мене като от безкрая -
за щастие ли, или за страдания
- не зная!
23
Да тръгнеме по светлите пътеки
на деветстотин шестдесет и трета...
Аз съм Ромео от рода Монтеки!
Наистина ли ти си Жулиета?
И тебе ли те лъгаха?
Прости ми
и не плачи! Да тръгнеме веднага!
Повтаряй ми - крещи ми свойто име
и ми подай забравената шпага!
24
Крещи ми свойто име - не забравяй,
че ти си Жулиета! Излъжи ме,
че птицата в градината е славей...
Ромеевите жестове върни ми
и словото Ромеево... Не спирай!
Не падай ти на сцената огромна!
Ти милосърдно текста ми суфлирай!
Аз ще си спомня! Всичко ще си спомня!
25
Ти текста ми суфлирай! Аз с такава
невероятна сила ще играя,
че в своята игра ще те забравя
и ще забравя автора - накрая
ще се усмихна аз в нощта сурова,
ще се изправя върху тротоара...
По дяволите твоята отрова,
аптекарю!
26
О, колко нощи с тяло уморено
и въпреки умората си - нежна -
ти хвърляше палтото си зелено
като поляна по земята снежна...
Или в дъжда по стълбите гранитни,
с бетонени и дървени извивки,
посрещната от много любопитни
и много унизяващи усмивки...
Ти падаше от въздуха по-бяла,
по-тежка от разпятия върху ми!
А после се усмихваше - видяла
уплахата в очите ми безумни...
Подаваше ми на косите гъсти
червеното и черното горене -
люлееше ме с трескавите пръсти
на любовта си,пазена от мене!
27
Понякога - печална, хладна, гола-
ти плачеше - до мене ти мълчеше!
Тежеше ти жестоката ми роля
и страшното ти име ми тежеше...
Аз падах върху нервните ти тръпки
и исках може би да те запазя,
но ти крещеше в моите прегръдки
от болка и обида, и омраза!
28
Къде си ти? До мене ли? Върви си?
Не си отивай, моля те, прости ми!
Обичай ме до края - усмихни се
и в своята усмивка приюти ме...
Не сме самотни ний! Недей повтаря,
че няма по-самотни във всемира -
Меркуцио не свири на китара,
но ни отстъпва своята квартира!
29
Ний влизаме по-тихи от луната.
На пръсти в коридорите вървиме
и тежката вода на тишината
е пълна със вкуса на твойто име
и мойто име... Ний сме много бледи!
И много тихи - малка е Верона!
Известно е на близки и съседи,
че нашата любов е "незаконна"!
30
Смутени са фасадите червени
на гражданските правови кодекси!
Кварталните светци са възмутени
до дъното на своите комплекси!
Ний бягаме... И някаква градина
ни скрива под високата си арка...
със блясъка на свойта перушина
и козина - ни среща зоопарка!
31
Бизона се бунтува - и рогите
са впримчени в изстреляната прашка.
Пауна ни поглежда със очите -
хилядата - на своята опашка...
Лъва не се надява за победа -
смирена е походката му тежка.
Маймуната ни гледа, гледа, гледа -
усмивката й е почти човешка!
32
И ме обзема ненадейно чувство!
Сега си с мене ти - и аз живея!
Ще издържим ли страшното изкуство
да сме човеци... Аз да съм Ромео!
Ти - Жулиета... Малката маймуна
ни гледа, гледа, гледа и се скрива!...
Благодаря ти - дай да те целуна -
понякога си толкова красива!
33
И толкова си в мене - че се плаша
и искам да изчезна! Да се скрия!
Но ти си цяла в стъклената чаша
на мойте часове... И аз те пия!
Във въздуха си, в градските дървета!
В тромпета на казиното -
по-стройна
от бронзовите звуци на тромпета -
ти цяла си в нощта ми неспокойна!
34
И се разсъмва... Тръгваме пияни
от въздуха на някоя алея...
с походките на древни християни
пред римската тълпа на Колизея!
И въпреки това - недей повтаря,
че няма по-самотни във всемира...
Меркуцио не свири на китара,
но ни отстъпва своята квартира!
35
О, дворове по-шумни от слугини!
И улици - събрани на площада!
Комини... И комини... И комини...
Ограда... И ограда... И ограда...
Театъра е до съда - съвета,
пожарната, часовника, файтона...
И блясъка на голите дървета
по голите площади на Верона!
36
Понякога страхът ни застъклява!
Тогава най-невзрачната завеса
езика си внезапно раздвоява:
Къде са? Не видяхте ли къде са?
Завесата се блъска във небето,
дърветата и хората - къде е?
Безсрамницата Жулиета де е?
И този стар алкохолик Ромео?
37
И във една от нощите, броени
от двама като сребърни монети,
аз знам - ще се събудят разярени
Монтеки - съюзени с Капулети...
Верона ще изтръпне занемяла
като китара, стъпкана на прага,
и ще прониже дрехата ми бяла
Тибалтовата шпага!
38
Тибалт ще трябва да умре - защото
е страшната ръка на Капулети...
Не искам да повярвам, че живота
и любовта са врагове заклети!
Не искам! И какво, че наранени
са нашите души от много болка! -
Аз ще ти кажа - ние сме родени
да помириме любовта с живота!
39
Ах, колко дълго, дълго сме живели
на сцената в различните спектакли!
Кога луминесцентните кристали
заместиха маслинените факли?
И ти - красива в техните сияния -
дойде при мене като от безкрая!
За щастие ли, или за страдания -
не зная!
40
Да тръгнеме...
