автор: ПЛАМЕН ЛАКЕРОВ
-
-
Тази игра е стара като света.
Една след друга ме завладявате.
Предавам се. Временно.
Или поне преставам да се съпротивлявам.
Слаб съм да ви устоя докрай.
Няма да крия, приятно е.
Невинаги намирам душа изпадаща с моята в резонанс.
Дори за малко.
Винаги ще остане тайнство за мен механизма за избраните.
Белезите, които ни правят желани дори без да сме в конвертируемо състояние.
Без да ви вълнува материалното.
И без да сте обладани от изпепеляваща страст.
Или не е точно така...?!
Кое ви кара да протегнете към мен ръка.
Да се взрете в очите ми и да потърсите неща,
непочувствани по-рано.
Да забравите онези разговори, в които майка ви е казвала да внимавате какво правите
И как стават нещата…
Нещо ви привлича вниманието.
Докосва сетивността.
Преценка, дълбоко закодирана в гънките на времето от пралелите ви.
Следва реакция. Невидима ръка пропълзява по тила на съзнанието.
Спуска се бавно по гръбнака. Като солена, гъста капка
Усета е като настръхване. Ноздрите леко се разширяват,
а в очите проблясва хищен блясък.
Ражда се желанието. Понякога по-бавно.
А след това най-интересната част – залагането на капана.
Привличането, поддаването, пропадането…
Игра на тяло обвито в дозирани аромати.
Преценени думи. Погледи. Жестове.
Рефлекс...
Всичко е безотказно. Въпрос на време е.
Жертвата е заслепена
привлечена като пеперуда от фенер.
Гледа предано – мисли си, че е облагодетелствана.
Не си дава сметка, че е поредната.
Че ще бъде забравена, когато престане да задоволява потребностите.
Хищника изчаква. Изживява момента на насладата.
Нещата се развиват според очакването.
Преценката. Последствията…
Трудно се поддават на анализ. Само донякъде.
Достойнството е за всеки чист пред душата си.
И ако не ставаше въпрос за мен...
Нещата дали щяха да спрат.
Кое ви кара да протегнете ръка. Да ме докоснете.
Да ме пожелаете да съм ваш.
Да надникнете в тъмната ми страна.
Да почувствате силата на страстите ми.
Играта е неравностойна.
Аз няма какво да заложа на масата.
Това, което залагам няма измерения в реалния свят.
Онзи “ О миг, прекрасен...” на пожелаването...
Една след друга ме завладявате.
Предавам се. Временно.
Или поне преставам да се съпротивлявам.
Слаб съм да ви устоя докрай.
Няма да крия, приятно е.
Невинаги намирам душа изпадаща с моята в резонанс.
Дори за малко.
Винаги ще остане тайнство за мен механизма за избраните.
Белезите, които ни правят желани дори без да сме в конвертируемо състояние.
Без да ви вълнува материалното.
И без да сте обладани от изпепеляваща страст.
Или не е точно така...?!
Кое ви кара да протегнете към мен ръка.
Да се взрете в очите ми и да потърсите неща,
непочувствани по-рано.
Да забравите онези разговори, в които майка ви е казвала да внимавате какво правите
И как стават нещата…
Нещо ви привлича вниманието.
Докосва сетивността.
Преценка, дълбоко закодирана в гънките на времето от пралелите ви.
Следва реакция. Невидима ръка пропълзява по тила на съзнанието.
Спуска се бавно по гръбнака. Като солена, гъста капка
Усета е като настръхване. Ноздрите леко се разширяват,
а в очите проблясва хищен блясък.
Ражда се желанието. Понякога по-бавно.
А след това най-интересната част – залагането на капана.
Привличането, поддаването, пропадането…
Игра на тяло обвито в дозирани аромати.
Преценени думи. Погледи. Жестове.
Рефлекс...
Всичко е безотказно. Въпрос на време е.
Жертвата е заслепена
привлечена като пеперуда от фенер.
Гледа предано – мисли си, че е облагодетелствана.
Не си дава сметка, че е поредната.
Че ще бъде забравена, когато престане да задоволява потребностите.
Хищника изчаква. Изживява момента на насладата.
Нещата се развиват според очакването.
Преценката. Последствията…
Трудно се поддават на анализ. Само донякъде.
Достойнството е за всеки чист пред душата си.
И ако не ставаше въпрос за мен...
Нещата дали щяха да спрат.
Кое ви кара да протегнете ръка. Да ме докоснете.
Да ме пожелаете да съм ваш.
Да надникнете в тъмната ми страна.
Да почувствате силата на страстите ми.
Играта е неравностойна.
Аз няма какво да заложа на масата.
Това, което залагам няма измерения в реалния свят.
Онзи “ О миг, прекрасен...” на пожелаването...
А играта е стара като света.
Губите, накрая.
Ще ви взема душата...
Губите, накрая.
Ще ви взема душата...
